Десетата зала

19.

Неделя

Лагерът в манастира Руак бе меланхолично място в тази неделна вечер.

Повечето от екипа си бяха събрали багажа и бяха заминали още сутринта. Люк и Сара бяха отпътували по обяд да хванат полет до Лондон. Бяха останали неколцина да затворят пещерата до следващия сезон.

В продължение на петнайсет дни лагерът бе истински кошер на научна дейност, пъпът на света на палеолитната археология. Беше пращял от вълнение и оживление. А сега бе пуст и навяваше малко тъга.

Джеръми и Пиер бяха начело на довършителните работи и командваха група от четирима студенти, които ги сърбеше час по-скоро да се върнат в баровете и клубовете на Бордо. Единственият старши учен, останал до самия край, бе Елизабет Кутар, която изготвяше протокола за наблюдението на околната среда, за да даде оценка за условията в пещерата за периода между разкопките.

Готвачът също беше заминал, така че храната вече не бе същата. След импровизираната вечеря Джеръми и Пиер отидоха до бараката да опаковат вещите, като си взеха няколко бутилки бира.

Вечерта бе доста напреднала, когато Пиер забеляза нещо с периферното си зрение. Вцепени се и рязко завъртя глава към компютърния екран.

— Видя ли това? — попита той.

— Какво да видя? — отегчено изсумтя Джеръми.

— Мисля, че в пещерата има някой!

— Не може да бъде — заяви Джеръми и се прозя. — Заключена е.

Пиер скочи и натисна бутона за повторно възпроизвеждане на наблюдаващата програма, като върна часовника с половин минута назад.

Двамата загледаха записаните кадри.

На светлината на лампите се появи човек с раница.

— Господи! — възкликна Пиер. — Намира се в девета зала и върви към десета! Набери седемнайсет! Извикай полицията! По-бързо! Аз слизам!

— Идеята не е добра — разтревожено изтъкна Джеръми. — Недей!

Пиер грабна един чук от масата и затича към вратата.

— Обади се!

Колата на Пиер вече беше паркирана до караваната, така че не му отне никакво време да скочи в нея и да потегли към пещерата. Джеръми се заслуша как воят на двигателя заглъхва в далечината.

Погледна нервно монитора. Натрапникът или се беше махнал, или се намираше някъде между камерите.

Вдигна слушалката, набра 1 и всичко потъна в мрак.

Пиер бързо се спускаше по стълбата, използвайки всичките си атлетични умения да преодолее колкото се може по-бързо скобите.

Вратата зееше широко отворена, лампите светеха ослепително. Никога не беше влизал в пещерата без защитен костюм, но сега не бе време за предпазни мерки. Влезе тичешком и измъкна чука от колана си.

Като студент Пиер бе доста добър футболист и това му помогна да тича през пещерата с добро темпо, като в същото време запазваше равновесие върху неравните постелки. Профучаваше през залите, изображенията по стените се размазваха в периферното му зрение и създаваха у него илюзията, че тича през стада животни, мята се наляво и надясно, избягва копита и нокти.

Сърцето му се беше качило в гърлото, когато стигна Зала 9. От натрапника нямаше и следа.

На Пиер никога не му бе харесвало да се провира през тесния проход. Краката му бяха твърде дълги, за да се сгънат и да пълзи с лекота. Опита да бъде колкото се може по-тих и се замоли да не се сблъска с непознатия насред тунела. Подобно нещо би било истински клаустрофобичен кошмар.

Спря при Свода на дланите и запълзя напред. От Залата на растенията се чуваха звуци.

Натрапникът беше на четири крака, обърнат на другата страна, насочил вниманието си към някакви жици и неща подобни на тухли, които вадеше от раницата си. Не видя приближаващия Пиер.

— Кой си ти? — извика младежът.

Стреснатият натрапник погледна през рамо към специализанта — висок и мускулест, размахващ чук, заплашителна, но същевременно и доста комична гледка, тъй като Пиер гледаше уплашено като заклещен в ъгъла заек.

Мъжът бавно се изправи. Имаше дебели, яки ръце и поддържана прошарена брада. Шокът от неочакваната среща бързо се стопи, за да бъде заместен от ледена физиономия.

Пиер успя да види по-добре пръснатите по пода на пещерата неща — плетеница жици, детонатори, батерии и жълто-кафяви калъпи. Беше виждал подобни неща и преди, в мините на Сиера Леоне.

— Това са експлозиви! — извика той. — Кой си ти, по дяволите?

Мъжът не отговори.

Сведе посивяващата си глава, сякаш кимаше учтиво, хвърли се напред и улучи Пиер право в гърдите, като го отхвърли на стената върху човека птица, който си стоеше с отворената човка и нелепия си пенис.

Пиер понечи да замахне отбранително с чука, опитвайки се да отблъсне юмруците и пръстите, които бъхтеха всичките му най-чувствителни области — слабините, очите, врата. Мъжът се опитваше да му причини колкото се може повече болка и да го обездвижи максимално.

Ударите на чука не забавяха нападателя, тъй като човечността на Пиер не му позволяваше да го цапардоса в главата. Вместо това налагаше раменете и гърба, но това не беше достатъчно — противникът продължаваше да го притиска.

После нападателят нанесе силен удар в гърлото на Пиер, който му причини неимоверна болка и го хвърли в паника. Той се закашля и задави и за първи път през живота си помисли, че може и да умре. В отчаянието си замахна с чука още веднъж с все сили, като този път се прицели в темето на мъжа.

В лагера имаше трима мъже с ловни пушки и карабини. Претърсваха като обезумели каравана след каравана, подобно на глутница подивели кучета, нахълтваха във всяка кабина и когато попадаха на някоя заета, измъкваха уплашените студенти навън.

Елизабет Кутар чу суматохата и излезе сама. Видя да водят един от студентите с опряно в гърба дуло.

Елизабет хукна към манастира, като тромаво се опитваше да измъкне телефона от джоба си, бялата й опашка се мяташе над раменете й.

Успя да стигне до плевнята.

Пиер имаше само миг да се справи с ужасната гледка на лежащия в краката му мъж. Непознатият издаваше гърлени звуци и от раната на главата му бликаше кръв, която се разтичаше във всички посоки и създаваше впечатление, че мъжът е надянал червено кепе.

После Пиер изпита най-ужасната болка в живота си, светкавичен удар в бъбрека, който го остави без дъх и не му позволи дори да изкрещи.

Четиримата студенти се бяха скупчили до Елизабет Кутар в бараката. Джеръми лежеше неподвижен на пода. Мари от Бретан, единственото момиче от студентите, се тресеше неудържимо и Кутар отиде да я прегърне, без да обръща внимание на мъжа, който беше насочил заплашително оръжие към тях.

— Какво искате? — остро, почти без страх попита Кутар. — Джеръми се нуждае от лекарска помощ. Не виждате ли?

Онзи с пушката явно командваше. Не й обърна внимание и извика на тримата студенти да седнат на пода. Те смирено се подчиниха, а той отново насочи двуцевката си към тях, готов за стрелба. После кимна към жените.

Двамата му другари грубо измъкнаха жените навън, крещейки като подлудени надзиратели:

— Мърдай! Мърдай! По-живо!

При студеното лагерно огнище Кутар и Мари бяха разделени една от друга и поведени към различни каравани.

Възрастният мъж с ножа гледаше как Пиер кърви до смърт на студения твърд под на десетата зала.

Боне познаваше изкуството на убиването. Дълго острие през бъбрека, прекъсващо бъбречната артерия. Жертвата рухваше и умираше бързо от вътрешен кръвоизлив. Прерязването на сънната артерия бе твърде мърлява работа за вкуса му.

Беше останал без дъх от тичането през пещерата, пълзенето в прохода и убиването. Коленете му бяха ожулени, бедрата го боляха. Наведе се да избърше ножа в ризата на Пиер и сърцето му заби малко по-бавно. После насочи вниманието си към поваления си другар, обърна го и се опита да го свести.

— Събуди се! — заповяда му. — Ставай, по дяволите! Само ти можеш се оправиш с проклетите заряди!

Погледна към плетеницата жици и експлозивите и поклати глава. Нямаше представа как да ги свърже, останалите също не знаеха. Нямаше време да вика друг. Не му оставаше друго, освен да се разпсува люто и да закрещи по уоки-токито си.

Отговори му само статичен шум; със закъснение си припомни, че е дълбоко в скалите, и изруга още веднъж.

После забеляза човека птица на стената зад себе си и вместо да се възхити на изображението, реакцията му бе по-прозаична.

— Иди си го начукай — изръмжа той и се извърна.

После се изплю презрително върху трупа на Пиер.