Деветата порта

ДЕВЕТАТА ПОРТА

„Анжуйското вино“

Ръката на мъртвеца

Хора на думите и хора на делото

Човекът с белега

Remember[15]

За апокрифи и интерполации

Книга номер едно и книга номер две

Postuma necat[34]

Книжарят от улица "Бонапарт"

Книга номер три

Бреговете на Сена

Бъкингам и миледи

Интригата се заплита

Подземията на Мьон

Корсо и Ришельо

Един похват от готическите романи

Обяснителни бележки

notes

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

39

40

41

42

43

44

45

46

47

48

49

50

51

52

53

54

55

56

57

58

59

ДЕВЕТАТА ПОРТА

Артуро Перес-Реверте

Светкавицата на фотоапарата освети фигурата на обесения и очерта силуета му на стената. Тялото висеше неподвижно на куката за лампа в средата на тавана, и докато фотографът се движеше около него, за да го заснеме от различни ъгли, светкавиците очертаваха силуета последователно върху картините по стените, върху един стъклен шкаф, пълен със скъп порцелан, лавици, претъпкани с книги, и тежките завеси, дръпнати от прозорците, така че се виждаше как плющи дъждът навън.

Следователят беше млад човек. Оредялата му коса беше разрошена и още влажна, мокър беше и шлиферът, който не бе свалил, докато диктуваше. Секретарят седеше на дивана, а пишещата машина бе поставил на стол пред себе си. Тракането ѝ подчертаваше монотонния глас на следователя и полугласните коментари на полицаите, които се движеха напред-назад из стаята.

— ...облечен в пижама и халат. Обесен е на колана на халата си. Ръцете на обесения са вързани с вратовръзка пред тялото. Левият крак е обут в пантоф, десният е бос...

Следователят докосна обутия в пантоф крак на мъртвеца и тялото леко се завъртя и се заклати на края на здравия копринен колан, който бе завързан на куката за лампа на тавана, а другият му край бе затегнат около врата на мъртвия. Тялото се залюля отляво надясно, после обратно, докато постепенно отново зае първоначалното си положение — като стрелката на компас, която постоянно се завърта на север. Следователят се отдръпна, за да не се сблъска с един от полицаите, който търсеше отпечатъци от пръсти по пода под трупа. Там се търкаляха счупена ваза и една отворена книга — страницата, на която бе отворена, бе покрита с бележки, написани с червен молив. Беше старо издание на „Виконт дьо Бражелон“, подвързано с евтино платно. Следователят се наведе над рамото на полицая, който вдигна книгата, и прочете подчертаните изречения:

„— Измамиха ме — прошепна той, — всичко е ясно!

— Най-сетне всичко е ясно — отвърна Портос, който не разбираше нищо“.

Следователят накара секретаря да препише подчертаните изречения и нареди книгата да бъде приложена към рапорта. После отиде при един висок мъж, който стоеше пред отворения прозорец и пушеше.

— Какво ще кажеш? — попита следователят.

Високият беше закачил полицейската значка на джоба на коженото си яке. Не бързаше да отговори — първо си допуши цигарата, после я хвърли през рамо през отворения прозорец, без да си направи труда да погледне къде ще падне.

— Ако течността е бяла на цвят и в стъклено шише, най-вероятно е мляко — отбеляза той загадъчно, а следователят се поусмихна.

За разлика от полицая той стоеше с лице към прозореца и гледаше към улицата. Навън продължаваше да вали като из ведро. Някой отвори вратата в другия край на стаята и течението пръсна няколко дъждовни капки в лицето му.

— Затваряйте вратата — каза той автоматично, продължавайки да гледа през прозореца. После отново се обърна към полицая: — Случва се и убийство да бъде замаскирано като самоубийство.

— Както и обратното — подчерта спокойно другият.

— А какво ще кажеш за вързаните ръце?

— Понякога се страхуват да не размислят в последния момент... Ако беше убийство, ръцете щяха да са вързани отзад.

— Връзването на ръцете не би променило нещата — възрази следователят. — Коланът е тънък и много здрав. В момента, в който е изгубил опора под краката си, е нямал никакъв шанс.

— Всичко е възможно. След аутопсията ще знаем повече.

Следователят отново хвърли поглед към трупа. Полицаят, който търсеше отпечатъци по пода, се изправи с книгата в ръце.

— Странна работа — тези подчертани изречения... — каза следователят.

Високият полицай сви рамене.

— Не съм по четенето — каза той, — ама Портос... не беше ли от онези... Атос, Портос, Арамис и д’Артанян — докато говореше, броеше имената на пръсти. Млъкна, замисли се и продължи: — Странно. Винаги съм се чудил защо им викат „тримата мускетари“, като всъщност са четирима.

„Анжуйското вино“

„Читателят трябва да бъде подготвен, че му предстои да присъства на страховити сцени“

Йожен Сю, „Парижките потайности“

Наричам се Борис Балкан. На времето започнах кариерата си като преводач на „Пармският манастир“. После се заех да редактирам книги — все популярни романи от деветнадесети век. Моите критики, отзиви и коментари присъстват в литературни притурки и специализирани списания в цяла Европа. Организирам и летни семинари за разучаване на творчеството на съвременни писатели. Опасявам се, че заниманията ми не биха се сторили никому много вълнуващи. Особено в наши дни, когато по-често се случва самоубийството да бъде замаскирано като убийство, в романите повествованието се води в първо лице от личния лекар на Роджър Акройд (Обяснителни бележки - 1), и светът се напълни с хора, които настояват да изпишат поне двеста страници за неповторимите чувства, които изпитват, наблюдавайки собствената си физиономия в огледалото.

Но да не се отклоняваме от нашата история.

Запознах се с Лукас Корсо, когато той се появи за първи път в дома ми; носеше под мишница „Анжуйското вино“. Корсо беше наемник в света на книгите — детектив, който издирваше редки издания за клиентите си. Ще рече, не се боеше да си изцапа ръцете и знаеше винаги кому как да отвърне. За работата му бяха необходими бързи рефлекси, търпение, и много късмет — както и невероятна памет, за да може по всяко време да си припомни точното прашно ъгълче в някоя забутана книжарница, където се търкаляше книга, струваща цяло състояние. Клиентелата му беше ограничена и строго подбрана — около две дузини антиквари от Милано, Париж, Лондон, Барселона и Лозана — от тези, които се занимават с каталожна търговия, инвестират само на сигурно, и не задържат повече от петдесетина заглавия едновременно. Все търговци от висока класа, които се занимаваха с издания от зората на печатното дело, при които може да има хиляди долари разлика в цената, в зависимост от това дали книгата е отпечатана на пергамент или велум и дали полето е три сантиметра по-широко или не. Промъкваха се като чакали по следите на Гутенберговата библия; бяха неотделими от големите аукциони като пиявици — същински акули на антикварната търговия, всеки от които би продал родната си майка за някое първо издание. Но, разбира се, те приемат своите клиенти в офиси, обзаведени с кожена мебел, с изглед към „Свети Петър“ или... И никога не биха си измърсили ръцете — или съвестта. За тази работа има хора като Корсо.

Той смъкна платнената торба от рамото си и я постави на пода, до краката си, обути в изтъркани високи обувки. Вторачи се в портрета на Рафаел Сабатини, който стои в рамка на бюрото ми до поставката за писалките, с които коригирам статии и ръкописи. Стана ми приятно, защото повечето посетители никога не обръщаха внимание на Сабатини — явно го считаха за мой възрастен роднина. Изчаквах реакцията на Корсо — когато седна, на лицето му изплува полуусмивка — стори ми се още съвсем млад и по нещо ми напомни на фигура от комиксите — заек в затруднено положение. Такова изражение обикновено разтапя сърцето на събеседника. След време открих, че усмивката му може да става жестока — като на гладен вълк, и че подбира усмивките си съобразно случая. Но това стана много по-късно. Тогава ми се стори благонадежден и реших да подам някоя парола.

— „Беше се родил с дарбата да се смее — започнах да цитирам, сочейки портрета — и с чувството, че светът е побъркан.“^[1]

Корсо кимна бавно и замислено. Изпитах внезапна близост към него — като към съучастник, и въпреки всичко, което се случи по-нататък, я изпитвам и до ден днешен. Измъкна от пакет, скрит в дрехите му, цигара без филтър, омачкана като старото му палто и джинсите под него. Повъртя я в пръстите си, наблюдавайки ме през очилата си с метална рамка, които бяха кацнали накриво на носа му под разбърканите кичури рано посивяла коса. Другата му ръка беше в джоба, като че ли държеше скрит пистолет — джобът беше голям и обезформен от книги, каталози, и списъци, а както установих по-късно, и от една плоска бутилка джин „Болс“.

— ...и това бе цялото му наследство. — той довърши цитата без изобщо да се замисли, сетне се облегна назад в креслото и отново се усмихна. — Но, честно казано, предпочитам „Капитан Блъд“.

Размахах писалката със строг израз на лицето.

— И грешите. За Сабатини „Скарамуш“ е това, което „Тримата мускетари“ са за Дюма. — Леко се поклоних към портрета. — „Беше се родил с дарбата да се смее...“ В цялата история на приключенските романи, излизали в подлистници, няма начално изречение, което да се сравни с това.

— Може би сте прав — отвърна Корсо след кратък размисъл. После постави ръкописа на масата — беше в папка с пластмасови джобове — отделен за всеки лист. — Странно съвпадение е, че споменахте тъкмо Дюма.

Той побутна към мен папката, завъртайки я така, че да мога да чета съдържанието. Текстът беше на френски — всяка страница бе изписана само от едната страна. Хартията беше два вида — бледосиня на квадратчета и бяла — и двата пожълтели от времето. Сините и белите листове бяха изписани с различни почерци — почеркът на белите беше по-ситен и остър. Почеркът, с който бяха изписани сините листове, се явяваше и на белите, но само в бележки по полетата с черно мастило. Общо страниците бяха петнадесет, единадесет от тях — сини.

— Интересно — вдигнах очи към Корсо. Той ме наблюдаваше спокойно — от време на време отместваше поглед към папката, после отново се вглеждаше в мен. — Къде го открихте?

Той се почеса по веждата — несъмнено преценяваше дали трябва да сподели някои подробности в замяна на информацията, от която се нуждаеше. В резултат на лицето му се появи нов израз — този път на невинен заек. Корсо си беше професионалист.

— Както обикновено. От клиент на мой клиент.

— Аха.

Той замълча предпазливо. Предпазливостта е признак на здрав разум и въздържаност, а също и на проницателност. И двамата бяхме наясно с това.

— Разбира се — допълни Корсо, — ще ви дам имена, ако настоявате.

Отвърнах, че няма нужда, което явно го успокои. Той нагласи очилата си и се поинтересува какво е мнението ми за ръкописа. Не отговорих веднага, а заразглеждах първата страница. Заглавието беше написано със замах, с главни букви: АНЖУЙСКОТО ВИНО.

Започнах да чета на глас:

— Apres de nouvelles presque desesperees du roi, le bruit de sa convalescence commencait a se rependre dans le camp...^[2] — не можах да ce въздържа и се усмихнах.

Корсо кимна одобрително и още веднъж ме подкани да коментирам.

— Няма никакво съмнение — подхванах аз, — че текстът е на Александър Дюма-баща. „Анжуйското вино“ — глава четиридесет и някоя, не помня вече точно, от „Тримата мускетари“.

— Четиридесет и втора — отбеляза Корсо. — Четиридесет и втора.

— Автентичен ли е? Оригинален ръкопис на Дюма?

— Затова съм тук. Очаквам вие да ми кажете.

Свих леко рамене. Не можех току-така да поема такава отговорност.

— Защо тъкмо аз?

Глупав въпрос — от тези, които служат единствено да печелиш време. Сигурно прозвуча като фалшиво скромничене, защото Корсо с усилие подтисна раздразнението си.

— Защото сте експерт — отвърна той сухо. — Дори ако изключим факта, че сте най-влиятелният литературен критик в Испания, известно е, че знаете всичко за популярния роман от деветнадесети век.

— Забравяте Стендал.

— Ни най-малко. Чел съм вашия превод на „Пармският манастир“.

— Виж ти. Поласкан съм.

— Няма защо. Предпочитам версията на Консуело Бергес.

Двамата се усмихнахме едновременно. Продължаваше да ми се струва симпатичен, а започвах да си съставям и представа за начина му на действие.

— Чел ли сте книгите ми? — попитах.

— Някои от тях. Например „Люпен, Рафълс, Рокамбол, Холмс“. Също и монографиите ви върху Вале-Инклан, Бароха и Галдос (Об. бел. - 2). Спомням си и „Дюма — сянката на гиганта“. Есето ви за „Граф Монте Кристо“ е чудесно.

— И сте прочел всичко това?

— Не съвсем. Работя с книги, но това не означава, че ги чета всичките.

Лъжеше или най-малкото преувеличаваше. Очевидно беше съвестен в работата си; преди да се срещнем, беше преровил всичко свързано с мен, до което бе успял да се добере. Беше от онези хора, за които четенето е неконтролируема страст, които поглъщат всякакво печатно слово от най-ранна детска възраст — въпреки че не ми беше лесно да си представя тъкмо Корсо като невинно дете.

— Разбирам — кимнах, колкото да кажа нещо.

Той се понамръщи — явно се чудеше дали не е пропуснал нещо. Свали очилата си, подъха върху стъклата и се зае да ги чисти с една много смачкана носна кърпичка, която извади от бездънния джоб на палтото си. Макар че в прекалено голямото си палто, със заешките си зъби и кроткото изражение да изглеждаше крехък и безпомощен, Корсо беше солиден като скала. Чертите му бяха остри и строго очертани, цялото му лице сякаш се състоеше от ъгли. Проницателните му очи винаги можеха да добият израз на невинност — крайно опасен за всеки, който се хванеше на въдицата. Понякога, особено когато си стоеше кротко на едно място, изглеждаше по-неумел и несръчен, отколкото всъщност беше. Този израз на ранима безпомощност караше барманите да му сипват по едно допълнително, мъжете да го черпят с цигари, а жените да изпитват неудържимо желание да се грижат за него. Когато осъзнаеш какво е положението, обикновено беше много късно да му се противопоставиш. Той вече си бе тръгнал, отбелязвайки поредната си победа.

Корсо посочи с чашата си към ръкописа.

— Та да се върнем към Дюма. Несъмнено човек, който е изписал около петстотин страници за него, би почувствал нещо, когато види пред себе си един от оригиналните му ръкописи.

Със страхопочитанието на свещеник, който докосва светата утвар, положих ръка върху покритите с пластмасово фолио листове.

— Опасявам се, че ще ви разочаровам, но не чувствам нищо.

Сега и двамата се разсмяхме. Смехът на Корсо беше особен, под нос — сякаш не беше убеден, че двамата се смеем по един и същ повод. Далечен, малко предизвикателен смях, който продължава да отеква във въздуха след като смеещият се е млъкнал. Дори след като си е отишъл.

— Хайде да обсъдим нещата едно по едно — подзех аз. — Ваша собственост ли е ръкописът?

— Казах ви вече, не е. Един от клиентите ми го купи току-що и му се струва странно, че никой досега не е чувал за съществуването на една цяла, завършена глава от „Тримата мускетари“ в оригинален ръкопис. Иска мнението на експерт — и това е моята задача.

— Учудвам се, че сте се заели с такава дреболия — така си беше. Бях чувал за Корсо още преди да се запознаем. — В края на краищата, в наши дни Дюма...

Замълчах и се усмихнах с подходящото за случая горчиво съучастие. Но Корсо не реагира на подканването и остана нащрек.

— Клиентът е мой приятел — каза той. — Правя му услуга.

— Разбирам, но не съм уверен, че мога да ви бъда от полза. Виждал съм някои от оригиналните ръкописи и мисля, че този може и да е автентичен. Но издаването на сертификат е нещо съвсем друго. Първо ще ви трябва добър графолог... познавам един изключителен специалист, Ашил Реплингер, живее в Париж. Той държи магазинче за автографи и исторически документи близо до Сен Жермен дьо Пре. Експерт е по френските писатели от деветнадесети век, очарователен човек и мой добър приятел. — Посочих една от рамките, закачени на стената. — Той ми продаде това писмо на Балзак преди много години. На много висока цена.

Извадих тефтерчето си с адресите и преписах на една моя визитна картичка адреса на Реплингер. Корсо я прибра в стар, износен портфейл, издут от бележки и всякакъв вид листчета. После на свой ред измъкна тефтер и молив от джоба на палтото си. Моливът бе с изгризана гумичка на края, като че ли го бе взел от някой ученик.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса? — попита той.

— Разбира се.

— Чувал ли сте за съществуването на цяла, завършена глава от „Тримата мускетари“ в ръкопис?

Поклатих глава и поставих обратно капачето на писалката си /истински „Мон Блан“/.

— Не. Романът е излизал в подлистниците на списание „Льо Сиекл“, от март до юли 1844 година... Веднага след набиране на текста изхвърляли оригиналния ръкопис. Все пак са се съхранили някои откъси. Публикувани са като приложение към изданието на „Гарние“ от 1968 година.

— Четири месеца не са кой знае колко дълго време — Корсо замислено задъвка края на молива си. — Дюма е пишел бързо.

— По онова време всички са пишели така. Стендал е написал „Пармският манастир“ за седем седмици. Освен това Дюма е ползвал сътрудници — така наречените „писатели-призраци“. Писал е „Тримата мускетари“ заедно с Огюст Маке. С него е работил и върху продължението, „Двадесет години по-късно“, и върху последния роман от цикъла „Виконт дьо Бражелон“. Маке му е сътрудничил и за „Граф Монте Кристо“, и за редица други романи. Предполагам, че сте ги чели.

— Всички са ги чели.

— Говорите в минало време — прелиствах ръкописа със страхопочитание. — Отдавна е отминало времето, когато името на Дюма е вдигало тиражите до небесата и пълнело джобовете на издателите. Почти всички негови романи са излизали с подлистници, нали знаете „продължението в следващия брой“. Читателите едва изтрайвали до излизането на следващия откъс. Но, разбира се, вие знаете всичко това не по-зле от мен.

— Не се притеснявайте, продължавайте, моля ви.

— Какво друго да ви кажа? В класическия роман — сериал рецептата е проста: героят и героинята имат характеристики, които карат читателя да се идентифицира с тях. След като в наши дни телевизионните сериали имат същия ефект, опитайте се да си представите какво е било въздействието в онези дни, когато не е имало нито телевизия, нито радио, върху средната класа, гладна както винаги за изненади и забавления, и непретенциозна, когато става дума за литературни качества и изискан вкус... Дюма е бил гений, защото е разбрал това и е съумял да се възползва от него. Досущ като алхимик в лабораторията си е оглеждал ръкописите, добавял тук една щипка, там една капка, и с неповторимия си талант съумял да създаде наркотик, към който се пристрастяват стотици хиляди. — Потупах се по гърдите не без известна гордост. — Този наркотик не е престанал да действа и до днес.

Корсо си вземаше бележки. По-късно, когато в някакъв разговор стана дума за него, един познат го описа така: „точен, безскрупулен и смъртоносен като черна мамба“. Имаше един особен начин да изслушва хората — взираше се през очилата си, поставени накриво на носа, кимаше от време на време замислено, с добронамерен израз, но без особено убеждение — като уличница, на която четат романтичен сонет. Човек оставаше с впечатлението, че му дават възможност да се поправи, преди да стане твърде късно.

След малко той спря и вдигна очи към мен.

— Но вие не се занимавате само с популярните романи от деветнадесети век. Утвърден сте като литературен критик и по отношение на друга... — той поспря, търсейки подходяща дума, — по-сериозна литература. Самият Дюма описва романите си като леко четиво — което говори за малко снизходително отношение към читателите.

Това беше един от типичните му похвати, негова запазена марка. Правеше го, както Рокамбол (Об. бел. - 3) оставя карта за игра вместо визитна картичка. Корсо винаги подхвърляше нещо небрежно, като че ли той самият няма мнение по въпроса, предизвиквайки събеседника си да реагира. Не съм глупак и разбрах какво има предвид, но въпреки това или може би тъкмо поради това се подразних.

— Не ми излизайте с разни клишета — започнах веднага. — Вярно е, сред романите в подлистници има безброй еднодневки, но Дюма е много над тези неща. В литературата събитията се развиват като при корабокрушение — Бог има грижата за своите избраници. Предизвиквам ви да назовете литературни герои, които са надживели предизвикателствата на времето по-добре от д’Артанян и приятелите му. Единственото изключение е може би Шерлок Холмс. Да, „Тримата мускетари“ е героичен роман, преливащ от мелодрама, обременен с всички пороци на жанра. Но същевременно е най-блестящият образец на литературен сериал, и то по стандарт много над средния. История за приятелство и приключения, която е все така жива, както едно време, колкото и да са се променили времената и напоследък да се е появила идиотската тенденция да се отнасяме с презрение към роман с напрегнато действие. Имам чувството, че след Джойс сме принудени да изоставим Навзикая на брега след корабокрушението и да се примирим с Моли Блум (Об. бел. - 4) като нейна заместница... Случайно да сте чели есето ми „Петък или къде е корабният компас“? Лично аз категорично предпочитам Одисей на Омир.

Умишлено заговорих с по-остър тон, очаквайки някаква реакция от страна на Корсо. Той се усмихна едва забележимо, но замълча. Все пак, припомняйки си израза на лицето му, когато преди малко цитирах „Скарамуш“, чувствах, че съм на прав път.

— Познавам есето, за което говорите — проговори той накрая. — Възгледите ви са добре известни и предизвикват остри полемики, господин Балкан.

— Възгледите ми са добре известни, защото съм се погрижил да ги направя обществено достояние. А що се отнася до покровителствения тон на Дюма към читателите, за да цитирам думите, които казахте току-що, вие може би не знаете, че Дюма се е сражавал на барикадите по време на революциите през 1830 и 1848 година. Снабдявал е Гарибалди с оръжие, и го е плащал от собствения си джоб. Не забравяйте също, че баща му е един от прочутите генерали на Републиката. Дюма е обичал хората и свободата.

— Затова пък отношението му към истината е доста разтегливо.

— Това не е толкова важно. Знаете ли как е отговорил на обвинението, че насилва историята? „Вярно е, насилих историята, но пък какви красиви отрочета се пръкнаха!“

Оставих писалката на бюрото и се отправих към един от големите остъклени шкафове, пълни с книги, които покриваха стените на кабинета ми. Отворих го и извадих томче, подвързано с потъмняла кожа.

— Като всички майстори на фабулата — продължих, — Дюма е и голям лъжец. Графиня Даш, която го е познавала добре, разказва в мемоарите си как всеки апокрифен анекдот, разказан от него, се приемал от слушателите като светата истина. Вземете например кардинал Ришельо — той е бил една от най-великите личности на своето време, но след като измамникът Дюма привършил с него, той така и не успява да се отърве от създадения литературен образ на мрачен злодей... — обърнах се към Корсо с книгата в ръка. — Познавате ли тази книга? Писана е от Гатиен дьо Куртис дьо Сандрас, мускетар, живял в края на седемнадесети век. Това са мемоарите на истинския д’Артанян, Шарл дьо Бац-Кастелмор, граф д’Артанян. Той е гасконец, роден през 1615 година, и действително е служил като мускетар, но при Мазарини, не при Ришельо. Загинал през 1673 година по време на обсадата на Маастрихт, когато, точно както литературният му образ, трябвало да получи маршалски жезъл... Сам виждате, че насилието, упражнено над историята от Дюма, действително е дало прекрасен плод. Един никому неизвестен гасконец, забравен от същата тази история, се превръща в легендарен гигант поради гения на писателя.

Корсо си седеше и слушаше. Когато му подадох книгата, я запрелиства внимателно, с голям интерес. Обръщаше бавно страниците, едва докосвайки самия им ръб с върха на пръстите си. От време на време спираше, за да прочете заглавието на някоя глава. Зад очилата очите му се движеха бързо и уверено. След малко пак спря да прелиства и записа в бележника си: „Спомените на г-н д’Артанян“, Г. дьо Куртис, 1704, П. Руж 4 тома в 12/формат, четвърто издание. После затвори бележника и се обърна към мен.

— Вие го казахте; бил е мошеник.

— Да — съгласих се аз, — но е бил и гений. Докато някои биха се задоволили с обикновено плагиатство, той създава измислен свят, който съществува и до днес... „Авторът не е крадец, а завоевател, е казвал той. Всяка завзета от него територия се превръща в част от неговата империя; той налага законите, населява я с хора и сюжети, хвърля сянката си върху нея.“ Та какво друго е литературното творчество? За Дюма историята на Франция е богат източник на материал. Номерът му е забележителен — оставя рамката, но променя картината, оплячкосвайки безмилостно попадналото му съкровище. Превръща главни герои във второстепенни, незначителни второстепенни лица измества в светлината на прожекторите, и изписва цели страници за събитие, което заема не повече от два реда в историческите хроники. Клетвата за вярно приятелство между д’Артанян и мускетарите никога не е била полагана по простата причина, че част от тях изобщо не са се познавали. Граф дьо Ла Фер пък изобщо не е съществувал. По-точно, имало е няколко носители на тази титла, но нито един от тях не е Атос. Но прототипът на Атос е действителна личност — Арман дьо Силег, господар на Атос. Бил убит на дуел още преди д’Артанян да постъпи в ротата на кралските мускетари.

Прототипът на Арамис е Анри д’Арамис, дребен благородник, послушник в сенешалството Олорон, постъпил при мускетарите под командването на чичо си през 1640 година. Завършил живота си спокойно в имението си, със съпруга и четири деца. Що се отнася до Портос...

— Само не ми казвайте, че е имало и Портос.

— И още как. Името му е Изаак дьо Порто и сигурно е познавал Арамис, защото е постъпил при мускетарите три години след него, през 1643. Според хрониките починал рано — или от болест, или на дуел, като Атос.

Корсо забарабани с пръсти по „Мемоарите“ на д’Артанян и поклати усмихнато глава.

— Още малко и ще ми кажете, че е съществувала и миледи.

— Познахте. Но истинското ѝ име било Ан дьо Брьой и не е била миледи де Уинтър. Не е имала и татуиран на рамото цвят на лилия. Затова пък действително е била таен агент на Ришельо. Истинската ѝ титла била графиня Карлайл и наистина е откраднала два диаманта от накита, който Бъкингам носел на рамото си... Не ме гледайте така. Пише го в мемоарите на Ларошфуко. А Ларошфуко е сигурен източник.

Корсо се взираше съсредоточено в мен. Не беше от хората, които лесно можеш да удивиш, особено когато става дума за книги, но ми се стори впечатлен. По-късно, когато го опознах по-добре, се чудех дали възхищението му е било искрено или просто една от професионалните му уловки. Сега, когато всичко приключи, съм наясно, струва ми се — бях източник на информация и Корсо се опитваше да изкопчи от мен колкото е възможно повече.

— Всичко това е много интересно — заяви той.

— Ако отидете в Париж, Реплингер ще ви разкаже много повече от това, което знам аз — хвърлих поглед към ръкописа на масата. — Макар че не съм сигурен струва ли си парите за път... Колко върви тази глава на пазара?

Той отново задъвка края на молива с неуверено изражение.

— Не струва кой знае колко. Всъщност съм по следите на нещо друго.

Пуснах отново тъжната съучастническа усмивка. Сред малкото си притежания имам един „Дон Кихот“, рядко издание на Ибарра, и един „Фолксваген“. Колата определено струва повече от книгата.

— Знам какво е — казах сърдечно.

Корсо сви примирено рамене и оголи в усмивка ситните си зъби, също като на гризач.

— Така ще е, докато на японците им омръзне да инвестират във Ван Гог и Пикасо и се заемат с редки издания.

Потърсих се ужасено.

— Опазил ни Бог!

— Говорете само за себе си — той ме изгледа иронично през изкривените очила. — Лично аз възнамерявам да натрупам състояние.

Прибра бележника и се изправи, премятайки ремъка на платнената си чанта през рамо. Фалшивата му безобидност и невинният поглед през очилата с телени рамки неудържимо дразнеха любопитството ми. Впоследствие научих, че живее сам, заобиколен от книги — свои и чужди, и че освен наемен ловец на редки издания е и пристрастен към сраженията на Наполеон. Можеше да възпроизведе по памет точните позиции на всички войскови части в навечерието на битката при Ватерло. Тази негова слабост имаше връзка със семейната му история — любопитен детайл, който открих много по-късно. Признавам, че не описах Корсо като особено привлекателна личност. И все пак, ако се придържам към точността, с която възнамерявам да разказвам тази история, съм длъжен да добавя, че видимата му несръчност и стеснителност, които му придаваха — не ми е ясно как — едновременно раним и саркастичен, простодушен и агресивен вид, го правеха привлекателен за жените и симпатичен на мъжете. Но първоначалното умиление при вида му бързо се изпаряваше — както когато си бръкнеш в джоба и установиш, че са ти измъкнали портфейла.

Корсо си взе ръкописа и аз го изпратих до вратата. Ръкувахме се във входното антре, където портретите на Стендал, Джоузеф Конрад (Об. бел. - 5) и Вале-Инклан гледаха начумерено към един отвратителен отпечатък на гравюра, с който управата на жилищната сграда бе решила преди няколко месеца да украси помещението, въпреки явното ми нежелание.

Едва тогава се осмелих да кажа:

— Признавам, че много ми се иска да разбера къде открихте ръкописа.

Той се поколеба преди да отговори, претегляйки аргументите „за“ и „против“. Бях го приел любезно, затова ми беше задължен. При това сигурно щеше да има нужда от помощта ми и занапред.

— Клиентът ми е купил ръкописа от някой си Тайлефер — отвърна той най-сетне. — Може и да го познавате.

Позволих си израз на умерена изненада.

— Енрике Тайлефер? Издателят?

Корсо оглеждаше разсеяно антрето. Накрая кимна.

— Същият.

Двамата замълчахме. Корсо сви рамене — знаех защо. Причината можеше да се открие на страниците на всеки вестник: Енрике Тайлефер беше мъртъв — бяха го открили в собствения му дом, обесен на копринения колан на халата си. Краката му се люшкали над една отворена книга и счупена ваза, които се търкаляли на пода.

* * *

По-късно, когато всичко свърши, Корсо се съгласи да ми разкаже своята част от историята. Затова сега мога да дам доста точна картина на редица събития, на които не съм присъствал лично — събития, които доведоха до фаталната развръзка и разрешаването на мистерията около клуба „Дюма“. Благодарение на Корсо сега мога да ви опиша, също като доктор Уотсън, сцената, разиграла се в бара на Макарова един час след нашата първа среща.

Флавио Ла Понте влезе, отръска се от дъжда и се облегна на бара до Корсо. Пое си дъх и поръча една бира. После хвърли победоносен поглед назад към улицата, като че ли бе преминал през снайперистки обстрел. Навън валеше така, сякаш идеше втори библейски потоп.

— „Армангол и Синове“, търговци на антикварни книги и библиографски рядкости, смятат да те дадат под съд — каза той. По къдравата му брада около устата имаше кръг от бирена пяна. — Току-що говорих с техния адвокат.

— В какво ме обвиняват? — попита Корсо.

— Измамил си една стара дама и си ограбил библиотеката ѝ. Кълнат се, че били спазарили изданията преди теб.

— Да са отишли преди мен.

— Така им казах и аз, но те са бесни. Когато се появили при нея, за да вземат книгите, „Персилес“ (Об. бел. - 6) и „Кралската харта на Кастилия“ били изчезнали. А на останалите издания си дал много висока оценка и сега собственичката не иска да ги продава. Иска два пъти по-висока цена от тази, която те могат да платят. — Ла Понте отпи от бирата си и смигна затворнически. — На тази маневра ѝ викат „да прилапаш библиотека“.

— Знам как ѝ викат — Корсо се усмихна злорадо. — „Армангол и синове“ също знаят.

— Проявяваш излишна жестокост — отбеляза безразлично Ла Понте. — Вкиснали са най-вече заради „Кралската харта“. Казват, че било удар под кръста.

— Как да им я оставя? С латински речник от Диас де Монталво, нямам подробности, но е сигурно, че е печатана в Севиля от Алонсо дел Пуерто, най-вероятно през 1482 година... — той си оправи очилата и погледна към приятеля си. — Какво ще кажеш?

— Звучи добре, но нали ти казвам, много са нервни.

— Да си вземат валиум.

Свечеряваше се. Барът беше малък и двамата седяха притиснати един към друг, обвити в цигарен дим и монотонния шум от разговорите наоколо. Опитваха се да не накиснат лактите си в локвите от бира по тезгяха.

— Доколкото разбирам — продължи Ла Понте, — „Персилес“ е първо издание. Подвързията носи знака на Траутц-Бозоне.

Корсо поклати глава.

— На Ардѝ. От марокен е.

— Още по-добре. Тъй или иначе, заклех се, че нямам нищо общо с цялата работа. Знаеш, че мразя съдебни процеси.

— Но нямаш нищо против да си вземеш трийсетте процента.

Ла Понте повдигна ръка с достойнство.

— Стига. Не смесвай работата с удоволствието, Корсо. Прекрасното ни приятелство е едно, а прехраната на децата ми — нещо съвсем друго.

— Ти нямаш деца.

Ла Понте го изгледа хитро.

— Дай ми време. Още съм млад.

Той беше нисък на ръст, спретнат, красив мъж и донякъде конте. Косата на темето му бе почнала да оредява. Той я приглади с ръка и хвърли поглед към огледалото зад бара, за да види как изглежда. После обходи заведението с опитно око, за да огледа момичетата. Беше винаги нащрек, в разговорите си служеше с кратки изречения. Баща му, много начетен търговец на книги, го беше учил да пише, диктувайки му текстове от Азорин (Об. бел. - 7). В наши дни никой вече не чете Азорин, но в разговор изказът на Ла Понте си оставаше като неговия, накъсан от точки. Това придаваше известен апломб на фразата му, когато прелъстяваше клиентки в задната стаичка на книжарницата си на Кале Майор — там, където държеше класически еротични произведения.

— Тъй или иначе — поде той отново, — имам несвършени дела с „Армангол и синове“. Работата е деликатна, но пък може да ми донесе бърза печалба.

— С мен също имаш работа — заяви Корсо над ръба на чашата си. — Ти си единственият беден книжар, с който работя. И ти ще си този, който ще продаде въпросните книги.

— Добре де, добре — каза Ла Понте примирително. — Нали знаеш, аз съм практичен човек. Отвратителен прагматик.

— Така е.

— Ако си представим, че сме герои от уестърн, тъкмо сега бих се оставил да стрелят по мен вместо по теб, но при условие, че ме уцелят в рамото.

— Най-много в рамото — додаде Корсо.

— Не е толкова важно — Ла Понте се оглеждаше разсеяно. — Вече имам купувач за „Персилес“.

— В такъв случай ще ме черпиш с още една бира — каза Корсо. — Вместо аванс за комисионата ти.

Бяха стари приятели. И двамата обичаха бира с много пяна и джин „Болс“ — от онзи, в шишетата от глазирана глина. Но най-много от всичко обичаха старите книги и търговете в старите мадридски аукционни къщи. Бяха се запознали преди много години, когато Корсо се ровеше из книжарниците, специализирани в продажба на испански автори. Негов клиент му бе възложил да намери едно фалшиво копие на „Селестина“ (Об. бел. - 8), което претендираше да предшества първото познато издание от 1499 година. Ла Понте нямаше това издание в книжарницата си и дори не бе чувал за него, но пък имаше „Речника на редки и невероятни книги“ от Хулио Олеро, в което се споменаваше книгата. Побъбриха за книги и установиха, че между тях има много общи неща. Ла Понте затвори книжарницата и двамата подпечатаха приятелството си, като изпиха запасите в бара на Макарова, обменяйки анекдоти за Мелвил. Ла Понте беше израснал с разказите за „Пекод“ (Об. бел. - 9) и с приключенията на Азорин.

— Наричай ме Ишмаел — заяви той, пресушавайки третия „Болс“ на един дъх. И Корсо наистина започна да го нарича Ишмаел, цитирайки по памет в негова чест епизода, в който капитан Ахав мяташе харпуна си: „Три пъти бе пронизана плътта на звяра, и едва тогава перките на Белия кит утихнаха“.

Двамата пиха надлежно тост. По това време Ла Понте вече бе изгубил интерес към момичетата, които влизаха и излизаха от бара. Той се закле на Корсо във вечно приятелство. Напук на своя войнстващ цинизъм и професията си на безскрупулен търговец на редки издания, дълбоко в себе си Ла Понте беше наивник. Затова така и не разбра как новият му приятел с накриво провесените на носа очила дори в този момент гони интереса си: защото Корсо бе хвърлил един дискретен поглед на рафтовете в книжарницата му и си беше набелязал няколко книги, за които смяташе да представи оферта. Все пак Ла Понте с русата къдрава брада и вида си, напомнящ на кроткия моряк Били Бъд, потънал в мечтите на неуспял китоловец, бе успял да събуди симпатията му. Ла Понте дори можеше да цитира наизуст имената на целия екипаж на „Пекод“: Ахав, Стъб, Старбък, Фласк, Пърт, Парси, Куийкуег, Таштего, Дагу... Знаеше и имената на всички кораби, споменавани в „Моби Дик“ —„Гоуни“, „Таун-хо“, „Джеробоум“, „Юнгфрау“, „Роузбъд“, „Бечълър“, ,Дилайт“, „Рейчъл“... — и, което бе върхът на доказателствата, знаеше дори какво е „сива амбра“. Разговаряха за книги и китове — и така през тази нощ бе основано „Братството на харпунджиите от Нантъкет“. Председател на новооснованото дружество бе Флавио Ла Понте, а Корсо бе избран единодушно за ковчежник. Единствените двама членове на дружеството спечелиха добронамереното покровителство на Макарова. Тя дори ги черпи с по едно последно, и накрая всичко свърши с това, че отвори нова бутилка джин и седна да пие с тях.

— Заминавам за Париж — обяви Корсо, загледан в отражението на една дебела жена, която пускаше монета след монета в ротативката. Човек оставаше с впечатлението, че глупавата мелодийка и постоянната смяна на цветове, плодове и камбанки са я приковали пред автомата завинаги — хипнотизирана и напълно неподвижна, като изключим ръката, която натискаше бутоните. — Трябва да разбера какво е положението с „Анжуйското вино“.

Приятелят му сбръчка нос и му хвърли поглед с ъгълчето на окото си. Париж означаваше нови разходи и нови усложнения. Ла Понте си беше стиснат дребен книготърговец.

— Добре знаеш, че не мога да си го позволя.

Корсо бавно пресуши чашата си.

— Можеш и още как — той извади от джоба си няколко монети. Беше негов ред да плати напитките. — Освен това имам там и друга работа.

— Така ли? — Ла Понте беше заинтригуван.

Макарова тръсна още две бири на тезгяха. Тя беше едра, руса, около четиридесетгодишна, с много къса коса и обица само на едното ухо — спомен от времето, когато бе работила на руски траулер. Носеше тесни панталони и риза с ръкави, навити чак до раменете. Свръхразвитите ѝ бицепси не бяха единствената ѝ мъжка характеристика. От единия ъгъл на устата ѝ вечно висеше тлееща цигара. С балтийските си черти и начина, по който се движеше, напомняше на оръжейник от ленинградска фабрика.

— Чела съм го този роман — обърна се тя към Корсо, търкаляйки „р“-то в устата си. — Оная кучка Бовари и нещастният глупак, мъжа ѝ.

— Толкова се радвам, че веднага схванахте същността на въпроса!

Макарова се зае да забърсва тезгяха с парцал. От другия край на бара Зизи не я изпускаше от поглед. Тя беше пълна противоположност на Макарова — млада, слаба и дребничка, и ужасно ревнива. Понякога, точно преди затваряне на бара, двете се скарваха пиянски, случваше се дори да се сбият, а последните редовни клиенти наблюдаваха схватката. Веднъж след един подобен скандал, когато Макарова ѝ беше насинила окото, Зизи напусна, гневна и изпълнена с желание да си отмъсти. Макарова рева със сълзи, които капеха в бирата. Зизи се върна три дни по-късно. Същата вечер затвориха сравнително рано и си тръгнаха, прегърнати през кръста. Целуваха се във входовете като влюбени хлапета.

— Той заминава за Париж — отбеляза Ла Понте и посочи с глава Корсо. — За да види какво може да извади от цилиндъра на фокусника.

Макарова събра празните чаши и се взря в Корсо през дима от цигарата си.

— Пак е наумил нещо — каза тя с гърления си глас. После струпа празните чаши в умивалника и тръгна да обслужва другите клиенти, перчейки се с широките си рамене. Корсо бе единственият представител на другия пол, който не бе заслужил презрението ѝ — тя винаги подчертаваше това, когато решеше да му сипе едно за сметка на заведението. Дори Зизи не се държеше с него враждебно. Веднъж, когато арестуваха Макарова, защото бе разбила носа на един полицай по време на шествие за защита на правата на хомосексуалистите, Зизи прекара цяла нощ на една пейка в полицейското управление, за да я чака. Корсо телефонира на всички свои познати в полицията, остана при Зизи и дори осигури сандвичи и една бутилка джин. Всичко това предизвикваше у Ла Понте абсурдна ревност.

— Защо точно Париж? — попита той, въпреки че мислите му бяха другаде. Левият му лакът току-що бе влязъл в съприкосновение с нещо меко и прелестно. Ла Понте установи с радост, че съседката му на бара е млада, руса и с огромен бюст.

Корсо отпи от бирата си.

— Ще отида и до Синтра, в Португалия — той не преставаше да наблюдава дебеланата пред ротативката. Дребните ѝ бяха свършили и сега искаше Зизи да ѝ развали пари. — По една работа, която ми възложи Варо Борха.

Приятелят му подсвирна. Варо Борха беше най-видният книготърговец в Испания. Каталогът на предлаганите от него издания беше малък, но всяко едно от тях бе с изключителна стойност. Беше известен и като библиофил, за когото парите не представляват никакъв проблем. Ла Понте незабавно поиска още бира и по-подробни сведения — с онзи алчен вид, който добиваше винаги, когато чуеше думата „книга“. Сам си признаваше, че е скъперник и страхливец, но поне не беше завистник, освен когато ставаше дума за красиви жени, които можеше да наниже на харпуна си. В професионално отношение имаше подчертано предпочитание към придобиването на добра стока с минимален риск, но въпреки това изпитваше истинско уважение към работата на приятеля си — и към неговата клиентела.

— Чувал ли си някога за „Деветте порти“?

Книжарят ровеше умишлено бавно из джобовете си, надявайки се, че Корсо отново ще плати. Канеше се да се извърне, за да отдаде дължимото на пищната блондинка от другата си страна, но въпросът на Корсо го накара да я забрави моментално. Той зяпна.

— Само не ми казвай, че Варо Борха е по следите на тази книга...

Корсо остави последните си дребни монети на тезгяха. Макарова донесе още две бири.

— Тя е у него от известно време. Платил е за нея цяло състояние.

— Има си хас. От нея има само три или четири познати копия.

— Три — уточни Корсо. — Едно в Синтра, в колекцията „Фаргаш“. Второто принадлежи на фондацията „Унгерн“ в Париж. Третото Варо Борха купи от разпродажбата на библиотеката на Терал-Кой в Мадрид.

Ла Понте гладеше захласнато русата си брада. Разбира се, беше чувал за португалския колекционер Фаргаш. Що се отнася до баронеса Унгерн, тя беше една изкукуригала старица, която стана милионерка от писане на книги за демонология и на всякакви други окултни теми. Последната ѝ книга, „Голата Изида“, беше страхотен бестселър навсякъде по света.

— Това, което не разбирам — поде Ла Понте, — е какво общо имаш ти с цялата работа.

— Запознат ли си с историята на книгата?

— Смътно — каза Ла Понте.

Корсо натопи пръст в бирата си и започна да рисува по мраморния тезгях.

— Време на действието: средата на седемнадесети век. Място на действието: Венеция. Главен герой: един печатар, на име Аристиде Торча, комуто дошла идеята да издаде така наречената „Книга на деветте порти от царството на сенките“, един вид наръчник за призоваване на дявола. Моментът не бил подходящ за такова начинание: Светата Инквизиция успяла да се добере до Торча без никакви затруднения. Бил обвинен в практикуване на сатанизъм и във всичко останало, което традиционно съпровождало подобно обвинение. Вината му се утежнявала допълнително от хрумването да отпечата девет гравюри от така наречения „Деломеланикон“ —класическо произведение на окултната литература, което според преданието е писано от самия Луцифер.

От другата страна на бара Макарова се бе доближила до тях и слушаше с интерес, бършейки ръце в ризата си. Ла Понте, който тъкмо се канеше да отпие дълбока глътка от бирата си, спря и попита, инстинктивно придобил алчното си търговско изражение:

— А какво е станало с книгата?

— Можеш да си представиш: всички бройки били изгорени на клада — Корсо се смръщи и доби зъл вид. Сякаш съжаляваше, че е пропуснал аутодафето. — Разправят също, че докато горели книгите, се чувало как пищи дяволът.

Опряла лакти между дръжките на автоматите за наливна бира, върху бирените драскулки на Корсо, Макарова изръмжа скептично. С русолявото си лице с мъжки черти и хладен северняшки темперамент тя не бе склонна да вярва на тези мрачни южняшки суеверия. Ла Понте беше по-впечатлителен. Ожаднял внезапно, той изгълта бирата си на един дъх.

— Трябва да е пищял печатарят.

— Сигурно.

Корсо продължи.

— Подложили го на мъчения с методичността, с която Инквизицията подхождала към хора, практикуващи черна магия, и накрая, между писъците, печатарят признал, че имало още едно оцеляло копие от книгата, което бил скрил някъде. Сетне затворил уста и не я отворил, докато не го поставили на кладата — а и тогава я отворил само за да крещи.

Макарова се усмихна презрително — на съдбата на печатаря Торча или може би на инквизиторите, които така и не успели да го накарат да проговори. Ла Понте се мръщеше.

— Казваш, че било спасено само едно копие — възрази той. — Но преди малко каза, че има три известни екземпляра.

Корсо беше свалил очилата си и ги разглеждаше срещу светлината, за да провери колко са замърсени.

— Там е въпросът — каза той. — Книгите периодично се появявали и изчезвали — по време на войни, обири и пожари. Не е ясно кое от трите копия е автентичното.

— Може и трите да са фалшификати — намеси се трезвомислещата Макарова.

— Може. Затова задачата ми е да установя дали са прекарали Варо Борха. Затова се налага да пътувам до Синтра и Париж. — Той си сложи очилата и погледна към Ла Понте. — Докато съм там, ще проверя и за твоя ръкопис.

Книжарят се съгласи замислено. Отново зяпаше в огледалото към жената с големия бюст.

— В сравнение с тази работа ми се струва просто смешно да си губиш времето с „Тримата мускетари“...

— Какви ги приказваш? — Макарова заряза неутралитета си. Беше сериозно засегната. — Това е най-хубавата книга, която съм чела някога!

Тя удари с длани по тезгяха, за да подчертае мнението си, и мускулите на заголените ѝ ръце се издуха. Колко би се зарадвал Борис Балкан, ако я чуе, каза си Корсо. Освен романа на Дюма, сред първите десет заглавия в класацията на Макарова, чийто литературен съветник беше Корсо, бяха още „Война и мир“, и „Карол“ на Патриша Хайсмит.

— Не се безпокой — каза той на Ла Понте. — Разходите ще са изцяло за сметка на Варо Борха. Но мен ако питаш, твоето „Анжуйско вино“ е автентично. Кой би се заел да го фалшифицира?

— Какво ли не правят хората — отбеляза мъдро Макарова.

Ла Понте се съгласи с Корсо — фалшифицирането на този текст му се струваше абсурдно. Покойният Тайлефер бе гарантирал пред него автентичността му. Почеркът беше на Дюма. А на Тайлефер можеше да се вярва.

— Носех му стари романи, излизали в подлистници. Той ги купуваше до един. — Ла Понте отпи от бирата и се засмя сякаш на себе си. — Винаги го използвах като повод да огледам краката на жена му. Тя е впечатляваща блондинка. Тъй или иначе, един ден той отвори някакво чекмедже и извади „Анжуйското вино“. „Това е за вас, каза той веднага, при условие, че осигурите мнение на експерт за автентичността на ръкописа и веднага го извадите на пазара“.

Някакъв клиент си поръча тоник. Макарова му каза да върви по дяволите и остана на мястото си, с провиснала от ъгълчето на устата цигара и притворени поради дима очи. Чакаше да чуе края на историята.

— Това ли е всичко? — попита Корсо.

Ла Понте направи неясен жест.

— Почти. Опитах се да го разубедя, защото знаех, че е луд на тази тема. Би продал душата си за някоя рядка книга. Но той бе решил твърдо. „Ако откажете, ще отида при някой друг“, каза той. Това, разбира се, подейства. Искам да кажа, събуди професионалния ми инстинкт.

— Не е нужно да обясняваш — каза Корсо. — Имаш ли въобще някакви други инстинкти?

Ла Понте се обърна към Макарова, търсейки подкрепа. Но като срещна погледа на сивите ѝ като гранит очи, се отказа. Бяха студени като скандинавски фиорд в три часа сутринта.

— Колко хубаво е да се чувстваш обичан — каза той с горчивина.

Клиентът, който бе опитал да си поръча тоник, явно беше жаден, защото започваше да става настоятелен. Макарова изгледа клиента с крайчеца на окото си и без да помръдне дори мускулче, му предложи да си потърси друго заведение, преди да му е насинила окото. Човекът размисли, разбра, че положението е сериозно, и си тръгна.

— Странен човек беше Енрике Тайлефер — Ла Понте прекара пръсти през оредяващата си коса, без да престава да зяпа блондинката в огледалото. — Настояваше да продам ръкописа, и то транзакцията да добие колкото е възможно по-голяма публичност. — Ла Понте зашепна, така че блондинката да не може да го чува. — „Голяма изненада съм приготвил на някои хора“, каза той тайнствено и ми смигна, като че ли възнамеряваше да скрои номер някому. Четири дни по-късно беше мъртъв.

— Мъртъв — повтори гърлено Макарова, наслаждавайки се на звука на думата. Историята я заинтригуваше все повече и повече.

— Самоубийство — поясни Корсо.

Тя сви рамене, сякаш не намираше голяма разлика между убийство и самоубийство. Съществуваше един съмнителен ръкопис и един напълно убедителен труп: достатъчно, за да се предположи наличието на някакъв тъмен заговор.

Като чу думата „самоубийство“, Ла Понте кимна мрачно.

— Така казват.

— Не изглеждаш много убеден.

— Така е, не съм. Всичко е доста странно — той се намръщи и внезапно сякаш изтрезня, напълно забравил да следи блондинката в огледалото. — Цялата работа ми се вижда съмнителна.

— Казвал ли ти е Тайлефер откъде се е снабдил с ръкописа?

— Първоначално не го попитах, после беше късно.

— Говори ли с вдовицата?

Ла Понте се оживи. Захили се от ухо до ухо.

— Смятам да запазя тази история за друг случай. — Звучеше като човек, който току-що се е досетил, че има страхотен коз. — Това ще бъде вместо заплащане на услугата ти. Не мога да си позволя да ти платя дори една десета от това, което ще вземеш от Варо Борха за неговата „Книга на деветте лъжи“.

— И аз ще сторя същото за теб, когато намериш истински Одюбон (Об. бел. - 10) и станеш милионер. Просто ще си прибера дължимите суми по-късно.

Ла Понте изглеждаше засегнат. Корсо си каза, че за циник е доста чувствителен.

— Мислех, че ми правиш приятелска услуга — възрази Ла Понте. — Нали знаеш, като на член на братството на харпунджиите от Нантъкет. „Вей волни ветре“, и т.н.

— Приятелство — каза Корсо, оглеждайки се, сякаш очакваше някой да му обясни значението на тази дума. — Баровете и гробищата са пълни с добри приятели.

— На чия страна си, дявол да те вземе?

— На своя собствена — въздъхна Макарова. — Корсо е винаги единствено на своя страна.

Ла Понте забеляза разочаровано, че пищната блондинка си тръгва с изискан млад мъж, който приличаше на манекен. Корсо отново се бе вторачил в дебелата жена при ротативката. Пак ѝ бяха свършили дребните. Тя стоеше с объркано, неразбиращо изражение на лицето, с ръце, отпуснати от двете страни на бедрата. Мястото ѝ беше заето от висок, тъмнокос мъж с гъсти черни мустаци и белег, който пресичаше лицето му. За миг мъжът се стори странно познат на Корсо, но впечатлението изчезна, преди да го е осъзнал напълно. За отчаяние на дебеланата, машината плюеше в ръцете на високия мъж шумен поток от дребни монети.

Макарова предложи на Корсо една последна бира за сметка на заведението. Този път на Ла Понте му се наложи да плати своята.

Ръката на мъртвеца

„Миледи се усмихваше и д’Артанян чувстваше, че би погубил душата си за тази усмивка“^[3]

А. Дюма, „Тримата мускетари“

Съществуват неутешими вдовици, а има и вдовици, които всеки мъж с радост би утешил. Лиана Тайлефер категорично се числеше към втория вид. Висока, руса, с много бяла кожа, с движения, които излъчваха ленива сласт, тя бе, от жените, които си палят цигарата подчертано бавно, като през цялото време не откъсват поглед от мъжа срещу себе си. Беше изпълнена с хладна самоувереност, която се дължеше донякъде на съзнанието, че прилича много на филмовата звезда Ким Новак. Фигурата ѝ беше пищна, с изобилие на формите, което почти надхвърляше допустимите граници — и беше единствена наследница на покойния Енрике Тайлефер, издател, ООД, с банкова сметка, за която терминът „платежоспособен“ звучеше направо смешно. Удивително е колко бързо може да си напълни човек гушата /простете за слабия каламбур/ от издаване на готварски книги — като например „Хилядата най-добри десерта от Ла Манча“ или претърпелия петнадесет издания безсмъртен бестселър „Тайните на барбекюто“.

Семейство Тайлефер живееха в част от някогашния дворец на маркиз де Лос Алумбрес. Сградата сега беше разделена на луксозни апартаменти. Ако говорим за вътрешното обзавеждане, собствениците имаха явно повече пари, отколкото вкус. За Лукас Корсо, който оглеждаше безстрастно обстановката, това можеше да бъде единственото обяснение за поставянето на просташка фигурка от порцелан „Ладро“, представляваща малко момиченце и патица, в един и същ стъклен шкаф с група изящни майсенски овчарки, за които Тайлефер или съпругата му сигурно бяха платили на някой опитен антиквар доста солена сума. Присъстваше и задължителното бюро в стил бидермайер, както и голям роял „Стейнуей“, поставен върху скъп ориенталски килим. Както и голямо, видимо удобно бяло кожено канапе, на което в момента седеше Лиана Тайлефер, кръстосала забележителните си крака. Беше с черна пола, както подхожда на вдовица. Полата едва покриваше коленете ѝ и намекваше за пищните форми по-нагоре, потънали в мистериозни сенки — както се изрази по-късно самият Корсо. Ще ми се да добавя, че не бива да пренебрегваме коментарите на Корсо. На пръв поглед той правеше впечатление на някой от онези невзрачни млади мъже, които живеят с възрастните си майки, а те им плетат пуловери и им носят какао в леглото в неделните утрини — от този тип мъже, които виждаме на кино как крачат със зачервени очи подир ковчег в дъжда и мънкат „мамо“ като безпомощни сирачета. Само че Корсо не се беше чувствал безпомощен нито за миг през живота си. А пък като го опознаеше по-отблизо, човек започваше да се чуди имал ли е изобщо майка.

— Съжалявам, че ви безпокоя в такъв момент — каза Корсо.

Той седеше срещу вдовицата. Не си беше съблякъл палтото, а платнената торба беше поставил до краката си. Седеше много изправен на ръба на стола. Големите леденосини очи на Лиана Тайлефер го изучаваха от глава до пети — очевидно вдовицата бе решена да го класифицира в някоя от познатите ѝ категории на мъжкия пол. Корсо беше убеден, че ще я затрудни. Зачака спокойно тя да приключи с огледа, като се стараеше да изглежда колкото е възможно по-безличен. Процедурата му бе позната, а освен това знаеше, че на този етап не представлява интерес за вдовицата на Енрике Тайлефер. Това я караше да го оглежда повърхностно, с презрително любопитство. Беше го накарала да я чака десет минути, и то след като му се наложи да се сражава с прислужничката, която го бе взела за амбулантен търговец и се опита да му хлопне вратата под носа. Но сега погледът на вдовицата се спря върху пластмасовата папка, която Корсо извади от чантата, и ситуацията мигновено се промени. Що се отнася до него, през цялото време се опитваше да се съсредоточи върху очите на Лиана Тайлефер, избягвайки подводните рифове — на юг краката ѝ, на север — бюста /след кратък размисъл бе решил, че „преливащ“ е най-подходящото прилагателно за него/, очертан от черния ангорски пуловер с направо унищожителен ефект.

— Ще ми окажете неоценима помощ — каза той най-сетне, — ако ме уведомите знаете ли нещо за този текст.

Той ѝ подаде папката, неволно докосвайки ръката ѝ с дълги, кървавочервени нокти. А може би нейната ръка докосна неговата? Както и да е, това леко докосване убеди Корсо, че шансовете му се покачват. Той доби подходящо за случая смутено изражение — само толкова, колкото да ѝ покаже, че не спада към хората, които досаждат на красиви вдовици. Леденосините очи не гледаха папката, а наблюдаваха Корсо и в дълбините им припламваше искрица интерес.

— Кое ви кара да мислите, че знам нещо за него? — попита вдовицата. Гласът ѝ беше дълбок и леко пресипнал — отзвуци от тежка нощ. Все още не бе отворила папката и продължаваше да следи Корсо, като че ли очакваше още нещо, преди да огледа ръкописа, за да задоволи любопитството си. Той нагласи кривналите се на носа му очила и стана много сериозен. Това беше все още фазата на официалното запознанство, затова реши да запази усмивката в стил „честен заек“ за по-късно.

— До преди няколко дни ръкописът бе собственост на вашия съпруг — той помълча. — Мир на праха му.

Тя кимна бавно, като че ли това обясняваше всичко, и отвори папката, Корсо гледаше през рамото ѝ към стената. Там, между едно нелошо платно на Тапиес (Об. бел. - 11) и друго с неясен за него подпис, висеше в рамка гоблен с избродирани цветя, очевидно дело на детска ръка. Под цветята имаше дата и подпис: „Лиана Ласаука, учебна година 1970-71.“ Корсо би се трогнал, ако беше от хората, чиито сърца се разтапят от бродирани цветя и птички, малки момиченца с къси чорапки и руси плитчици. Само че случаят не беше такъв, затова той премести поглед към друга, по-малка сребърна рамка. В нея бе поставена снимка на покойния издател Енрике Тайлефер, със златен черпак за дегустация на вино, провесен на врата, и кожена престилка, с която приличаше на масон. Тайлефер се усмихваше към камерата и явно се готвеше да разфасова едно печено прасенце-сукалче. В едната си ръка държеше чиния, а в другата — един от големите бестселъри на издателството си. Изглеждаше доволен, отпуснат и подпухнал, видимо щастлив при вида на печеното прасенце. Корсо си каза, че преждевременната му смърт го е спасила от грижите за високия холестерол и подаграта. Зачуди се също със студен, научен интерес, какво е правела Лиана Тайлефер, докато покойният е бил жив, ако случайно ѝ се е приисквало да получи оргазъм. При тази мисъл хвърли отново бърз поглед към бюста и краката на вдовицата и реши, че е преценил правилно. Такава жена не можеш да задоволиш с печено прасе.

— О, това е онзи Дюма — каза тя най-сетне, и Корсо леко се поизправи, нащрек, с ясна мисъл. Лиана Тайлефер почукваше с яркочервен нокът по пластмасовата корица. — Прочутата глава от „Тримата мускетари“. Разбира се, че знам за нея. — Тя сведе глава напред, от което косата почти скри лицето ѝ. Очите ѝ следяха подозрително посетителя иззад русата завеса. — Откъде накъде е у вас?

— Съпругът ви я е продал. Опитвам се да докажа автентичността ѝ.

Вдовицата сви рамене.

— Доколкото ми е известно, не е фалшификат. — Тя въздъхна дълбоко и му подаде папката. — Казвате, че я е продал? Това ми се струва странно. — Тя помисли за миг и продължи. — Този ръкопис означаваше много за Енрике.

— Може би ще си спомните откъде я е купил?

— Не бих могла да ви кажа нищо. Мисля, че някой му я е донесъл.

— Колекционираше ли и други оригинални ръкописи?

— Доколкото ми е известно, никога не е притежавал друг.

— Споменавал ли е някога, че има намерение да го продава?

— Не. За първи път чувам такова нещо. Кой е купувачът?

— Търговец на редки издания, мой клиент. Ще извади ръкописа на пазара веднага след като получа сертификат от експерт.

Лиана Тайлефер реши да дари Корсо с малко повече внимание. Рейтингът му скочи още нагоре. Той свали очилата си и започна да ги трие със смачкана носна кърпа. Без тях изглеждаше по-безпомощен — и много добре го съзнаваше. Като започваше да примигва като късоглед заек, всички около него изпитваха непреодолимото желание да му помогнат да пресече улицата.

— Това ли ви е работата? — попита тя. — Да търсите доказателства за автентичност на ръкописи?

Той кимна неуверено. Очертанията на вдовицата бяха леко размазани, но му се стори, че тя е по-близо до него.

— Понякога. Издирвам и редки издания, отпечатъци, такива неща. За това ми плащат.

— Колко?

— Зависи. — Той отново си сложи очилата и образът ѝ дойде на фокус. — Понякога много, понякога не чак толкова. Пазарът е нестабилен.

— Вие сте един вид детектив, така ли? — каза тя развеселено. — Книжен детектив.

— Да, предполагам, че може да се каже и така.

— И вашият клиент ви е възложил да се срещнете с мен...

— Точно така — сега можеше да си позволи да изглежда по-уверен в себе си. Почука по ръкописа с кокалчетата на пръстите си. — В крайна сметка, това нещо е излязло оттук. От вашия дом.

Тя кимна бавно, без да откъсва поглед от папката. Като че ли премисляше нещо.

— Странно — каза тя. — Не мога да си представя, че Енрике е продал ръкописа на Дюма. Въпреки че през последните дни се държеше странно... Как, казахте, беше името на новия собственик?

— Не съм ви казвал името му.

Тя го огледа отгоре до долу изненадано, но спокойно. Явно не беше свикнала да чака повече от три секунди да бъде изпълнено желанието ѝ — от който и да било мъж.

— Ами кажете го тогава.

Корсо изчака малко — толкова, колкото да накара кървавочервените нокти на Лиана Тайлефер да забарабанят нервно по облегалката на канапето.

— Казва се Ла Понте — каза той най-сетне. Това беше един от триковете му — правеше малки отстъпки, но караше противника да се почувства победител. — Познавате ли го?

— Разбира се. Той беше основният доставчик на съпруга ми — тя се смръщи. — Непрекъснато му мъкнеше тези идиотски романи в подлистници. Надявам се, че има документ за продажбата. Ще го помоля да ми прати копие.

Корсо кимна неопределено и се приведе към нея.

— Да разбирам ли, че съпругът ви е бил голям почитател на Александър Дюма?

— На Дюма ли? — Лиана Тайлефер се усмихна. Беше отметнала назад косата си и сега очите ѝ светеха с присмехулен блясък. — Елате с мен.

Тя се изправи, без да бърза, и започна да приглажда полата си, оглеждайки се, като че ли бе забравила защо е станала. Беше много по-висока от Корсо, въпреки че не носеше високи токове. Отведе го в съседния кабинет. Докато вървеше зад нея, той забеляза широкия ѝ гръб на плувкиня и много тънката талия. Трябва да беше към трийсетгодишна. Сигурно с времето щеше да се превърне в някоя от онези северни матрони с необозрим ханш, предназначени да раждат разни руси Ериковци и Зигфридовци.

— Де да беше само Дюма — тя показа с ръка стените на кабинета. — Вижте.

Корсо видя. Стените бяха покрити до тавана с рафтове, огъващи се под тежестта на тежки томове. Професионалният инстинкт накара сърцето му да трепне. Направи няколко крачки към рафтовете и нагласи отново очилата си. „Графиня дьо Шарни“. Александър Дюма-баща, осем тома, поредица „Илюстровани романи“, издател Висенте Бласко Ибанес. „Двете Диани“, А. Дюма, три тома. „Мускетарите“, Дюма, издание на Мигел Гуихаро, гравюри от Ортега, четири тома. „Граф Монте Кристо“, А. Дюма, четири дома, издание на Хуан Рос, гравюри на А. Хил. Четиридесет тома от „Рокамбол“ на Понсон дю Терай. Пълното издание на романите за кавалера Пардайан от Мишел Зевако (Об. бел. - 12). Още Дюма, девет тома на Виктор Юго и още толкова на Пол Февал (Об. бел. - 13), както и едно луксозно издание на „Гърбавия“, подвързано в червен марокен с позлата. Дикенсовите „Записки на клуба „Пикуик“, преведени на испански от Бенито Перес Галдос, до няколко тома на Барбе д’Орвийи (Об. бел. - 14) и „Парижките потайности“ на Йожен Сю (Об. бел. - 15). И пак Дюма —„Четиридесет и петимата“, „Колието на кралицата“, и „Корсиканска вендета“ от Мериме (Об. бел. - 16). Петнадесет тома на Сабатини (Об. бел. - 17), няколко на Ортега и Фриас, Конан Дойл, Мануел Фернандес и Гонзалес, Майн Рид, Патрисио де ла Ескосура (Об. бел. - 18)...

— Много впечатляващо — отбеляза Корсо. — Колко тома има тук?

— Не знам. Някъде към две хиляди. Повечето са първи издания на романи, излизали в подлистници, или самите подвързани подлистници. Някои са илюстровани издания. Съпругът ми беше страстен колекционер, беше готов да плаща, без да се пазари.

— Истински ентусиаст, доколкото разбирам.

— Ентусиаст ли? — усмивката на Лиана Тайлефер беше неопределима. — То си беше истинска страст.

— Мислех, че гастрономията...

— Готварските книги бяха просто начин да си осигури необходимите средства. Енрике сякаш беше благословен от цар Мидас: попаднеше ли в ръцете му, и най-евтината книжка с рецепти се превръщаше в бестселър. Но това беше истинската му любов. Обичаше да се затваря тук и да прелиства старите романи. Често са били печатани на нискокачествена хартия и той беше вманиачен на тема съхраняването им. Виждате ли термометъра и влагомера? Можеше да цитира наизуст цели страници от любимите си книги. Дори понякога употребяваше старомодни възклицания като „богове“, „триста дяволи“ — такива неща. През последните месеци от живота си беше започнал да пише.

— Исторически роман?

— С продължения. Спазваше всички клишета на жанра, разбира се — тя се отправи към един рафт и извади тежък ръкопис с ръчно подвързани страници. Почеркът беше едър и закръглен. — Какво ще кажете за заглавието?

— „Ръката на мъртвеца, или пажът на Ана Австрийска“ — прочете Корсо на глас. — Е, разбира се... — той прекара пръст по веждите си, търсейки подходящата дума, — звучи достойно за жанра.

— И тъпо — добави вдовицата, прибирайки обратно ръкописа. — Прелива от анахронизми. Уверявам ви, че е пълна идиотщина. Можете да ми вярвате, знам за какво говоря. В края на всеки работен ден ми четеше написаното, страница по страница, от началото до края. — Тя потупа с горчивина по изписаното с главни букви заглавие. — Господи, колко искрено мразех тази глупава кралица и пажа ѝ!

— Съпругът ви имаше ли намерение да го публикува?

— Да, разбира се. Под псевдоним. Сигурно щеше да измисли нещо от рода на Тристан дьо Лонгвил или Пауло Фиорентини. Би било в негов стил.

— А самообесването в негов стил ли беше?

Лиана Тайлефер гледаше втренчено в покритите с книги стени и не казваше нищо. Неудобно, дори малко насилено мълчание, каза си Корсо. Изглеждаше потънала в мислите си, като актриса, която прави пауза, преди да продължи репликата си по най-убедителния начин.

— Никога няма да разбера какво се е случило — отвърна тя накрая, възвърнала абсолютното си хладнокръвие. — През последната седмица беше мрачен и подтиснат. Почти не излизаше от този кабинет. После, един следобед, излезе и тръшна вратата след себе си. Върна се в малките часове. Бях си легнала и чух как хлопна входната врата. Сутринта ме събудиха писъците на прислужницата. Енрике се беше обесил на лампата.

Сега тя гледаше право в Корсо, за да проследи въздействието от думите си. Той си каза, че тя не изглежда особено разстроена, и си припомни снимката с прасето и престилката. Видя, че тя дори премигна веднъж, като че ли да спре някоя сълза, но очите ѝ бяха съвсем сухи. Това, разбира се, не означаваше нищо. В продължение на векове жените са се учили да овладяват чувствата си, защото емоциите се отразяват зле на грима. А гримът на Лиана Тайлефер — само леки сенки, колкото да подчертаят очите — беше съвършен.

— Остави ли предсмъртно писмо? — попита Корсо. — Самоубийците обикновено постъпват така.

— Явно е решил да си спести усилието. Никакви обяснения, нито дума. Нищо. Заради егоизма му ми се наложи да отговарям на куп въпроси, които ми поставяха инспекторът и още няколко полицаи. Беше много неприятно, уверявам ви.

— Разбирам.

— Сигурна съм, че е така.

Лиана Тайлефер подчертаваше с държанието си, че счита срещата им за приключена. Изпрати го до външната врата и протегна ръка да се сбогуват. Стиснал папката под мишница, с торба, преметната през рамото, Корсо се ръкува с нея и усети колко силно стискат пръстите ѝ. В себе си ѝ даде добра оценка за представлението. Не се държа като Веселата вдовица, нито пък като разбита от скръб, нямаше поведение в духа на „Радвам се, че се отървах от този идиот“, „Най-сетне свободна“ и „Можеш да излезеш от гардероба, скъпи“. Тъй или иначе, и да имаше някой в гардероба, това не бе работа на Корсо. Не му беше работа да се занимава и със самоубийството на Тайлефер, колкото и странно да беше — а то бе много странно, триста дяволи, като вземем предвид и цялата история с пажа на кралицата и изчезналия ръкопис. Но нито ръкописа, нито красивата вдовица влизаха в неговата сфера на дейност. Засега.

Той се вгледа в нея. „Ще ми се да знам кой те чука“, мина му през ума, изпълнен с все същото хладно любопитство. Набързо нахвърли в ума си образ на щастливеца: красив, зрял, богат, изискан. Беше почти сто процента сигурен, че трябва да е някой приятел на покойния съпруг. Зачуди се дали самоубийството на издателя няма нещо общо с това, после отвратено си заповяда да спре. От професията или от нещо друго, но понякога наистина започваше да мисли като полицай. Той потръпна. Кой може да знае какви дълбини от зло или глупост крие човешката душа?

— Трябва да ви благодаря, че ми отделихте толкова време — каза той, подбирайки най-трогателната усмивка от репертоара си — тази, от която заприличваше на дружелюбен заек.

Въздействието на усмивката беше равно на нула. Тя гледаше ръкописа.

— Няма защо да ми благодарите. Естествено е да искам да узная как ще приключи всичко това.

— Ще ви държа в течение... О, и още нещо. Имате ли намерение да поддържате колекцията на покойния, или смятате да я продадете?

Тя го погледна объркано. Корсо знаеше от опит, че когато някой колекционер на книги умре, книгите в повечето случаи излизат през външната врата подир ковчега за не повече от двайсет и четири часа. Дори беше учуден, че досега тук не се бе появил някой от хищните му колеги. В крайна сметка, самата Лиана Тайлефер бе признала, че не споделя литературните вкусове на покойния си съпруг.

— Истината е, че досега нямах време да помисля... Искате да кажете, че бихте проявили интерес към тези стари романи?

— Не е изключено.

Тя се поколеба. Може би няколко секунди повече от необходимото.

— Беше толкова внезапно — каза накрая с благовидна въздишка. — Може би ще мога да реша след няколко дни.

Корсо постави ръка на перилото и заслиза по стълбите. Първоначално слизаше много бавно. Изпитваше странно чувство — като че ли беше забравил нещо, но не можеше да си спомни какво. Но беше сигурен, че не е забравил нищо. Когато стигна до първата площадка, вдигна глава и видя, че Лиана Тайлефер стои още на вратата и го гледа. Стори му се, че изражението ѝ е едновременно любопитно и тревожно.

Корсо продължи да слиза и очите му се плъзнаха бавно, като в забавен каданс, по тялото ѝ. Вече не можеше да види въпросителния поглед на леденосините очи; вместо това виждаше гърдите, бедрата, и накрая стегнатите бели крака — малко раздалечени, като храмови колони, и много предизвикателни.

* * *

Все още беше като замаян, когато пресече фоайето и излезе на улицата. Веднага можеше да се сети за поне пет въпроса, на които нямаше задоволителен отговор и изпита нужда да ги подреди по значимост. Спря на бордюра, точно срещу оградата на парка „Ел Ретиро“, и хвърли небрежно поглед наляво, търсейки такси. На няколко метра от него бе паркиран огромен „Ягуар“. Шофьорът беше в много тъмносива, почти черна униформа. Беше се облегнал на капака и четеше вестник. Тъкмо в този миг човекът вдигна очи от вестника и очите му срещнаха погледа на Корсо. Всичко продължи само секунда, после шофьорът отново сведе глава към вестника си. Беше мургав, с мустаци, а едната му буза беше пресечена от бял белег. Корсо си каза, че човекът му се струва някак познат: със сигурност му напомняше на някого. Дали не беше същият висок мъж, който измести дебеланата от ротативката в бара на Макарова? Но имаше още нещо. Това лице будеше някакъв друг, много далечен спомен. Преди Корсо да успее да се съсредоточи върху тази мисъл, наблизо спря празно такси. Някакъв мъж, облечен в лоден, с куфарче в ръка, махаше от другата страна на улицата, но шофьорът на таксито гледаше към Корсо. Корсо се възползва незабавно и бързо слезе от тротоара, за да измъкне таксито изпод носа на другия.

Помоли шофьора да намали радиото, после се отпусна на задната седалка. Гледаше оживлението по улиците, но не го възприемаше. Винаги се наслаждаваше на приятното спокойствие, което го обземаше, когато се качеше на такси. Това бе случаят, когато бе най-близо до примирие със заобикалящия го свят: всичко, което се намираше отвъд прозореца на таксито, губеше значение, докато траеше пътуването. Той облегна глава на седалката и започна да се наслаждава на гледката.

А беше време да се мисли за сериозни неща. Като „Книгата на деветте порти“ и пътуването до Португалия например — първият етап от задачата му. Но Корсо не можеше да се съсредоточи. Срещата с вдовицата на Енрике Тайлефер повдигна много въпроси и остави у него странно чувство на объркване. Имаше нещо, което все още не можеше да определи — както когато гледаш пейзаж от неподходящ ъгъл. Имаше и нещо друго — след няколко спирания на светофари осъзна, че шофьорът на ягуара не му излиза от главата. Това го раздразни. Сигурен беше, че не го е виждал преди онази вечер в бара на Макарова. Но споменът напираше противно на всякакъв здрав разум. „Познавам те от някъде, мислеше Корсо. Сигурен съм, че те познавам. Веднъж, много отдавна, съм се сблъсквал с някой, който приличаше досущ на теб. Знам, че си там някъде. В тъмната част на съзнанието ми.“

* * *

Грушѝ не се виждаше никакъв, но това вече нямаше значение. Прусаците на Бюло отстъпваха от възвишенията при параклиса „Сен Ламбер“, леката кавалерия на Сюмон и Сюберви ги преследваше по петите. Нямаше никакви проблеми и по левия фланг — червените формации на шотландската пехота бяха атакувани и капитулираха пред атаката на френските кирасири. В центъра дивизията на Жером най-сетне завзе Югумон. А на север от Мон Сен Жан сините униформи на добрата Стара Гвардия се събираха бавно, но неотклонно, докато Уелингтън за радост се оттегляше в безредие към селцето Ватерло.

Лукас Корсо огледа бойното поле. Решаваща беше позицията на Ней, разбира се. Най-храбрият сред храбрите. Беше го поставил в челото на атаката, заедно с дивизиите на Ерлон и Жером, или по-скоро с това, което остана от тях, и им нареди да напредват по пътя към Брюксел. Когато се сблъскаха с англичаните, Корсо се приведе напред и затаи дъх. Беше сигурен в последиците от решението си — за няколко секунди бе решил съдбата на двадесет и две хиляди души. Наслаждавайки се на това чувство, той заоглежда с любов стегнатите сини и червени редици, бледата зеленина на гората при Соан, тъмните хълмове. Господи, каква прекрасна битка!

Ударът ги свари неподготвени, горките нещастници. Корпусът на Ерлон стана на пух и прах, като къщичката на трите прасенца, но редиците, командвани от Ней и Жером, не се разкъсаха. Старата гвардия атакуваше и помиташе всичко по пътя си. Английските части изчезваха една подир друга от картата. Уелингтън нямаше друг избор и бе принуден да отстъпи, а Корсо прати резервите от френската кавалерия да блокират отстъплението му към Брюксел. После, бавно и уверено, нанесе последния удар. Хванал Ней между палеца и показалеца си, той го пренесе с три квадрата напред. Спря, за да сравни силите, използвайки таблиците — съотношението французи срещу англичани беше осем към три. Уелингтън беше свършен. Но имаше още някакъв минимален шанс. Корсо хвърли поглед към таблицата и установи, че му трябва само една тройка. Прободе го лека тревога, когато хвърли зара, за да прецени каква беше ролята на шанса. Дори при практически спечелена битка само големи ентусиасти си позволяваха да губят Ней. Накрая изчисли фактор петица. Захили се широко и потупа приятелски синята фигурка, която представляваше Наполеон. „Знам как се чувстващ, приятелче.“ Уелингтън и останалите му пет хиляди нещастници бяха или мъртви, или пленени. Императорът току-що бе спечелил битката при Ватерло. „Allons enfants de la Patrie!“^[4] Учебниците по история можеха да вървят по дяволите.

Той се прозя. На масата, до таблото, което представляваше бойното поле в мащаб 1:5000, между справочници, таблици, чаша кафе и пепелник, пълен с фасове, ръчният му часовник показваше три часа сутринта. Отстрани, на барчето, от червения етикет с цвета на ловджийския му сюртук, Джони Уокър намигваше лукаво, крачейки напред. „Розовобузест нехранимайко“, каза си Корсо. Но Уокър явно не му пукаше ни най-малко, че току-що няколко хиляди негови сънародници бяха ритнали камбаната във Фландрия.

Корсо обърна гръб на англичанина и насочи вниманието си към една неразпечатана бутилка „Болс“, която стоеше на рафта между „Спомени от Света Елена“ в два тома и френско издание на „Червено и черно“. Корсо взе „Червено и черно“ и бутилката и ги постави на масата. Разпечата джина, докато прелистваше небрежно Стендал, и си сипа една чаша.

...„Изповедите“ на Русо бяха единствената книга, чрез която въображението му си представяше света. Събраните рапорти от походите на великата армия и „Спомените от Света Елена“ допълваха неговата библия. Би умрял за някоя от тези три книги. Никога не повярва на някоя друга.

Корсо стоеше прав, отпиваше от джина и разтягаше изтръпналите си крайници. Хвърли последен поглед на бойното поле, където последните отзвуци от сражението замираха след клането. Изпи чашата до дъно, чувствайки се като пияно божество, което си играе с живота на истински хора, като че ли са малки оловни войници. Представи си как лорд Артър Уелсли, херцог Уелингтън, предава сабята си на маршал Ней. Телата на мъртви млади войници се търкаляха в калта, наоколо препускаха коне без ездачи, един офицер от шотландския полк на Сивите умираше, притиснат под разбит топ, стиснал в окървавените си пръсти златен медальон, в който имаше портрет на жена и къдрица руса коса. От другата страна, в страната на сенките, където Корсо постепенно потъваше, се чуваше как замира последният валс. Малката балерина го наблюдаваше от шкафа, а пламъкът от камината се отразяваше в звездата на челото ѝ. Тя беше готова да падне в прегръдките на дяволчето от табакерата. Или на собственика на магазинчето на ъгъла.

Ватерло. Костите на неговия прапрадядо, гренадира, можеха да почиват в мир. Представяше си го в една от сините части, разположени по кафявата лента на брюкселския път. Лицето му беше почерняло от сажди, мустаците му — опърлени от барутните експлозии. Старият гренадир вървеше, пресипнал и трескав от три дни атаки „на нож“. Имаше отсъстващо изражение — Корсо си представяше, че така гледат всички мъже на война. Изтощен, той издигна на байонета мечия си калпак, изпъстрен с дупки от куршуми — както направиха и останалите. Да живее императорът. Самотният, нисичък, набит призрак на Наполеон беше отмъстен. Нека почива в мир. Хип, хип, ура.

Корсо си сипа още една чаша „Болс“ и, застанал срещу провесената на стената сабя, пи тост в чест на духа на гренадира Жан-Пакс Корсо, роден 1770, починал 1851 година, кавалер на Ордена на Почетния легион, кавалер на ордена „Света Елена“, убеден бонапартист до последния си дъх и френски консул в средиземноморския град, където един век по-късно се бе родил неговият праправнук. Усещайки вкуса на джина в устата си, Корсо започна да рецитира стиха, който беше единственото наследство, оставено му от прапрадядото, предавано от поколение на поколение в рода Корсо, чийто последен представител бе той, и който щеше да изчезне с него.

„Императорът, начело на войската,

отново ще тръгне на бой,

а аз, с оръжие в ръка, ще го последвам,

верен на обета свой.“

Той се подсмихваше, когато вдигна слушалката и набра номера на Ла Понте. В тишината на стаята се чуваше как плочата се върти върху грамофона. Стените бяха отрупани с книги; през тъмните стъкла на прозорците се виждаха блестящи от дъжда покриви. Гледката не беше кой знае каква, освен на залез през зимата, когато слънчевата светлина, процеждаща се през изсъхналия от парното отопление и улична мръсотия въздух, пламтеше в червено и охра, като плътна завеса, по която ближат огнени езици. Бюрото, компютърът и таблото, на което разиграваше битката при Ватерло, бяха обърнати с лице към прозореца, през който тази нощ се виждаше как плющи дъждът. По стените нямаше сувенири, снимки или картини. Само сабята на гренадира от старата гвардия в кожената си ножница с месингова украса. Посетителите винаги отбелязваха с почуда липсата на всякакви белези от личния му живот. Отсъстваха предметите, които хората инстинктивно съхраняват заради връзката им с миналото — нямаше нищо друго освен книгите и сабята. Също както спомените отсъстваха от дома му, така и светът, от който произхождаше Лукас Корсо, бе отдавна мъртъв. Нито един от хората, чиито лица го спохождаха понякога в сънищата, не би го познал, ако оживееше. И може би така беше по-добре. Така се чувстваше, сякаш никога не бе притежавал нищо, сякаш не бе оставил нищо в миналото си. Като че ли винаги е бил сам, винаги е зависил само от себе си, като че ли никога не се е нуждаел от нещо повече освен дрехите на гърба си — ерудит, философ на съвременната цивилизация, който също като древните носеше цялото си имущество в джобовете си. И все пак, малкото хора, които допускаше до себе си в часа на кървавочервените залези, докато седеше пред прозореца, заслепен от последните лъчи на слънцето, с помътени от джина очи, твърдят, че изразът на лицето му — на несръчен, безпомощен заек — бил искрен.

Отговори сънливият глас на Ла Понте.

— Току-що смазах Уелингтън — заяви Корсо.

След кратко, удивено мълчание Ла Понте отвърна, че го поздравява. Падало му се на коварния Албион с неговите пайове от бъбречета, гадните автомати за плащане на газта в мърлявите хотелски стаички, Киплинг (Об. бел. - 19), Балаклава, Трафалгар и Фолклендските острови (Об. бел. - 20). Освен това се осмелявал да напомни на Корсо — слушалката утихна, докато Ла Понте ровеше за часовника си — че часът е три след полунощ. След това измърмори нещо нечленоразделно — чуха се ясно само думите „дяволите да те вземат“ и „копеле“ — в тази последователност.

Корсо се закиска и затвори телефона. Веднъж се бе обадил на Ла Понте за негова сметка от един аукцион в Буенос Айрес, само за да му каже някакъв виц за една проститутка, която била толкова грозна, че умряла девствена. Ха, ха, много смешно. Ще те накарам да изядеш сметката за телефона, като се върнеш, идиот такъв. Спомняше си и един миг, преди много години, когато се беше събудил в прегръдките на Никон. Първото нещо което му дойде на ума, бе да се обади на Ла Понте и да му съобщи, че е намерил прекрасна жена и май се е влюбил истински. И сега, ако поискаше, можеше да затвори очи и да си представи как Никон се разбужда бавно, а дългите ѝ коси са разпилени по възглавницата. Описа я на Ла Понте по телефона, изпълнен с особена, непозната, неразбираема нежност, докато говореше, а тя го наблюдаваше мълчаливо. Знаеше, че от другата страна на линията — радвам се за теб, Корсо, време ти беше, приятелче — Ла Понте искрено споделя възторга, обзел го при събуждането, тържеството, щастието му. През онази сутрин обичаше Ла Понте толкова, колкото обичаше и нея. Или обратното.

Но това беше много отдавна. Корсо изгаси лампата. Навън продължаваше да вали. В спалнята запали една последна цигара. Седна на ръба на леглото и остана напълно неподвижен, заслушан да чуе в тишината някое далечно ехо от дишането ѝ. После протегна ръка, за да погали косите ѝ, които отдавна вече не се пилееха по възглавницата му! Никон бе единственото нещо в живота му, за което съжаляваше. Дъждът се беше усилил и капките по прозореца пречупваха слабата светлина отвън в дребни облясъци, поръсили чаршафите с петънца, черни пътечки, мънички сенки, движещи се без посока — като отломките на един живот.

Лукас.

Произнесе на глас името си, също както го казваше някога тя. Тя беше единствената, която го бе наричала така. Името беше символ на общия духовен дом, който бяха споделяли някога, а сега беше разрушен. Корсо се взираше в края на цигарата си, който припламваше с червеникава светлина в мрака. На времето беше убеден, че обича Никон истински. Защото беше красива и интелигентна, непогрешима като папска енциклика, изпълнена със страст като чернобелите фотографии, който правеше: на деца с широко отворени очи, старци, кучета с предано изражение. Обичаше да я наблюдава, когато се впускаше в защита на човешките свободи, подписваше петиции за освобождаването на арестувани интелектуалци, на подтискани етнически малцинства и тям подобни. Включително и за спасяване на тюлените. Веднъж дори успя да накара и него да подпише някаква петиция за тюлените.

Той стана бавно, за да не разбуди привидението, което спеше до него, и продължи да се ослушва, за да я чуе как диша. Понякога почти успяваше. „Ти си мъртъв като книгите си, Корсо. Никога не си обичал никого“. Това беше първият и последен случай, когато тя употреби презимето му. Първият и последен път, когато му отказа тялото си — преди да го изостави завинаги, за да търси детето, което той така и не пожела да имат.

Корсо отвори прозореца и почувства хладната влага на нощта, когато дъждът плисна в лицето му. Дръпна си за последен път и хвърли фаса в сенките — червена точица, която бързо потъна в мрака — траекторията на движението се прекъсна или просто не можеше да бъде проследена.

Тази нощ навсякъде валеше дъжд. Върху отпечатъците от стъпките на Никон. Над бойното поле при Ватерло, над прапрадядо Корсо и другарите му. Над черно-червения гроб на Жюлиен Сорел, гилотиниран заради убеждението си, че със смъртта на Бонапарт бронзовите паметници на славата се търкалят безутешни по старите бойни пътеки. Глупава заблуда. Лукас Корсо знаеше по-добре от всеки друг, че истинският, трезвомислещ войник винаги може да избере къде да се сражава и кой да му плаща, да бди над призраците от хартия и кожа, преглъщайки махмурлука от хиляди поражения.

Хора на думите и хора на делото

„— Онези, които са в гроба, не говорят!

— Говорят, когато Бог пожелае! — отвърна Лагардер.“

Пол Февал, „Гърбавият“

Токчетата на секретарката тропаха силно по полирания дървен под. Лукас Корсо я следваше по дългия коридор със светлокремави стени и индиректно осветление. Отнякъде се носеше тиха музика. Стигнаха до тежка дъбова врата. Тя му направи знак да почака за миг и той се подчини. После, когато секретарката отстъпи встрани с механична усмивка, Корсо влезе в кабинета. Варо Борха седеше във въртящ се стол, тапициран с черна кожа, между махагоново бюро, което сигурно тежеше към половин тон, и прозорец, от който се откриваше великолепен панорамен изглед към Толедо: старите жълтокафеникави покриви, готическата камбанария на катедралата, очертана на фона на яркосиньото небе, а зад нея тъмносивата грамада на двореца Алкасар.

— Седнете, Корсо. Как сте?

— Чудесно.

— Наложи се да почакате.

Думите не прозвучаха като извинение, а по-скоро като констатация. Корсо се намръщи.

— Не се безпокойте. Този път само някакви си четиридесет и пет минути.

Варо Борха дори не си направи труда да се усмихне. Корсо седна в креслото за посетители. Плотът на бюрото беше абсолютно празен, като изключим някакъв много модерен и сложен телефон с интерком. Лицето на книготърговеца се отразяваше в полираната повърхност, заедно с гледката зад прозореца като фон. Варо Борха беше около петдесетгодишен, плешив, с тен, придобит в солариум, и крайно почтен вид, който много лъжеше. Имаше пронизващи, неспокойни малки очички. Криеше обемистата си талия под тесни жилетки с пищни десени и сака, шити по поръчка. По някакъв начин бе придобил титлата маркиз, а пъстрото му минало включваше досие в полицията, скандал, свързан с измама, и четири години изгнание, в Бразилия и Парагвай, което благоразумно си беше наложил сам:

— Искам да ви покажа нещо.

Говореше рязко, почти грубо — беше култивирал умишлено този маниер у себе си. Корсо го наблюдаваше как се отправя към малък стъклен шкаф. Отключи го с мъничък ключ, окачен на златна верижка, която извади от джоба. Той нямаше магазини, като изключим запазения щанд на всички големи международни панаири, а каталогът му включваше само няколко дузини заглавия. Беше готов да върви по следата на някоя рядка книга до края на света, да воюва за нея, без да пести ударите под кръста, а после я продаваше, възползвайки се до съвършенство от изненадите на пазара. Плащаше постоянно на цяла армия колекционери, музейни куратори, гравьори, печатари и доставчици като Лукас Корсо.

— Какво ще кажете?

Корсо пое книгата така внимателно, сякаш беше новородено бебе. Беше стара, подвързана с кафява кожа с позлата, в отлично състояние.

— „Хипнеротомахията на Полифило“ от Колона — каза Корсо. — Успяхте да се доберете до нея значи.

— Преди три дни. Издадена е през 1545 година във Венеция. „In casa di figlivoli di Aldo“^[5]. Сто и седемдесет дървогравюри. Мислите ли, че онзи швейцарец, за който споменахте, би проявил интерес?

— Предполагам. Нали няма липсващи страници?

— Разбира се, че не. Всички дървогравюри, с изключение на четири, са препечатани от изданието от 1499 година.

— Всъщност клиентът ми търси първо издание, но ще се опитам да го убедя, че и второто не е за изпускане. Преди пет години изтърва едно копие на търга в Монако.

— Е, имате опция за това.

— Дайте ми две седмици да се разбера с него.

— Бих предпочел директен контакт — Борха се захили като акула при вида на плувец. — Разбира се, вие пак ще си получите комисионата, при обичайния процент.

— Няма да стане. Швейцарецът е мой клиент.

Борха се усмихна саркастично.

— Нямате вяра никому, нали? Мога да си представя как сте пробвал майчиното си мляко, преди да засучете.

— А вие бихте продал и майчиното си мляко, или греша?

Борха загледа мрачно Корсо, който в този момент никак не приличаше на дружелюбен заек. По-скоро напомняше на вълк, оголил заплашително зъби.

— Знаете ли какво харесвам най-много у вас, Корсо? Непринудения начин, по който влизате в кожата на наемник, в сравнение с всички останали демагози и шарлатани. Напомняте ми онези жилави, гладни мъже, от които толкова се е боял Юлий Цезар... Спите ли добре?

— Като пън.

— Убеден съм, че лъжете. Залагам два готически ръкописа, че сте от хората, които дълго стоят, загледани в мрака... Да ви кажа ли нещо? Нямам вяра на кльощавите, нито пък на хора, преливащи от готовност и ентусиазъм. Ползвам само добре платени наемници, хора открити, лишени от корени. Вината се отнасям с подозрение към хора, обвързани с родина, семейство или някаква кауза. — Търговецът върна „Полифило“ обратно в шкафа и се засмя сухо и безрадостно. — Понякога се чудя възможно ли е човек като вас да има приятели. Имате ли приятели, Корсо?

— Вървете по дяволите — Корсо говореше с леден тон. Борха се захили бавно и преднамерено. Не изглеждаше ни най-малко обиден.

— Прав сте. Приятелските ви отношения не ме интересуват. Предпочитам да купя лоялността ви. Така е по-сигурно. Прав ли съм? Позната ми е професионалната гордост, която кара човек да изпълнява задълженията си, дори когато кралят, който му е възложил задачата, е избягал, битката е загубена и няма надежда за спасение.

Изразът на лицето му беше предизвикателен. Явно чакаше да види реакцията на Корсо. Но Корсо само направи нетърпелив жест и посочи часовника си.

— Можете да запишете останалото и да ми го пратите по пощата — каза той. — Не ми се плаща да се смея на шегичките ви.

Борха като че ли размисляше. После кимна, макар и все още с присмехулно изражение.

— Пак сте прав, Корсо. Да поговорим по работа... — той се озърна. — Помните ли „Трактата за изкуството на фехтовката“ от Астарлоа?

— Да. Много рядко издание от 1870 година. Намерих ви един екземпляр преди два месеца.

— Сега мой клиент търси „Академия на шпагата“ от същия автор. Може би ви е известен?

— Авторът или клиентът? Изразявате се така усукано, че нищо не ви се разбира.

Борха го изгледа враждебно.

— Не всички сме благословени с вашата ясна и точна проза, Корсо. Говорех за книгата.

— „Елзевир“ (Об. бел. - 21) от седемнадесети век, голям формат, с гравюри. Счита се за най-съвършения трактат по фехтовка. И за най-ценния.

— Купувачът е готов да плати каквато и да било цена.

— Тогава ще трябва да я намеря.

Борха се отпусна на стола си пред прозореца с панорамата на древния град. Кръстоса крака, видимо доволен от себе си, пъхнал палци в джобовете на жилетката. Бизнесът му явно процъфтяваше. Много малко от най-мощните му конкуренти в Европа можеха да си позволят такава гледка от офиса. Но Корсо не се впечатли. Хора като Борха зависеха от хора като него и много добре го съзнаваха.

Той нагласи изкривените си очила и се взря в книготърговеца.

— Какво ще правим с „Полифило“?

Борха се разкъсваше между неприязънта си към Корсо и алчността си. Хвърли поглед към шкафа, после към Корсо.

— Така да е — каза той накрая с половин уста. — Вие сключете сделката с швейцареца.

Корсо кимна, без да прояви някакво задоволство от тази малка победа. Не съществуваше никакъв швейцарец, но такива бяха изискванията на занаята. Никак нямаше да е трудно да намери купувач за такава книга.

— А сега да видим какво става с „Деветте порти“ — каза той. Лицето на търговеца се оживи.

— Да. Ще се заемете ли с тази работа?

Корсо тъкмо отгризваше счупения нокът на палеца си. След като се справи, го изплю върху безукорно чистия под.

— Нека предположим за момент, че вашето копие е фалшификат. И че едно от другите две е истинското — или че нито едно от трите не е автентично, че и трите са фалшификати.

Борха, раздразнен, се опитваше да види къде е паднал изплютият нокът. Накрая се отказа.

— Във всички подобни случаи — каза той, — ще изпълнявате много стриктно и внимателно моите инструкции.

— А какви са те?

— Всяко нещо с времето си.

— Не. Мисля, че е редно да ми дадете инструкциите сега. — Корсо забеляза, че търговецът се поколеба за секунда. Някъде, в някое ъгълче на мозъка му, там, където бе закодиран ловният му инстинкт, нещо му подсказваше, че не всичко е наред. Нещо го смущаваше — като фалшив тон на зле акордирано пиано.

— Ще решаваме на място, съобразно обстоятелствата — заяви Борха.

— Какво толкова има да решаваме? — Корсо почваше да се дразни. — Една от книгите се намира в частна колекция, а другата — в обществена фондация. Нито една от двете не се продава. Нещата стигат дотук. Тук свършват моята роля и вашата амбиция. Както вече казах, установявам коя е фалшификат и коя — не, свършвам си работата, вие ми плащате и толкова.

„Не е толкова просто“, говореше полуусмивката на търговеца.

— Зависи.

— Ето какво ме безпокой... Нещо сте наумил, нали?

Борха едва забележимо повдигна ръка, съзерцавайки отражението си в гладката повърхност на бюрото. После я отпусна бавно точно върху огледалния си образ. Корсо се загледа в едрата, космата ръка, със златен пръстен с печат на малкия пръст. Познаваше я добре. Беше а виждал да подписва чекове по несъществуващи сметки, да подчертава с жест абсолютни лъжи, да се ръкува с измамени контрагенти. Все още чуваше онзи дразнещ звук, който го предупреждаваше. Внезапно почувства странна умора. Не беше убеден, че иска да се заеме с тази работа.

— Не съм убеден, че искам да се заема с тази работа — каза той на глас.

Борха явно разбра, че Корсо говори сериозно, защото поведението му рязко се промени. Продължи да седи неподвижен, опрял брадичка в ръка, а светлината, която нахлуваше през прозореца, позлатяваше съвършения загар на плешивото му теме. Като че ли претегляше аргументите „за“ и „против“, без да престава да се взира в Корсо.

— Казвал ли съм ви някога защо започнах да търгувам с книги?

— Не. Освен това пет пари не давам за подбудите ви.

Борха се засмя театрално, за да покаже, че е готов да прояви великодушие и да понесе грубостта на Корсо. За момента Корсо спокойно можеше да изкара на него лошото си настроение.

— Плащам ви, за да изслушвате всичко, което искам да ви кажа.

— Този път все още не сте ми платил.

Борха извади от едно чекмедже чекова книжка и я постави на бюрото. Корсо се оглеждаше. Това беше моментът, в който трябваше да избере дали да се сбогува, или да остане и да изчака по-нататъшното развитие. Това беше и моментът, когато на госта се предлагаше нещо за пиене, но Борха не беше от този вид домакини. Корсо сви рамене, опипвайки бутилката джин в джоба си. Цялата работа беше абсурдна. Знаеше много добре, че няма да си тръгне, независимо от това дали му се нравеше това, което Борха се канеше да му предложи, или не. Борха също го знаеше. Той написа някаква цифра, подписа чека и го откъсна, после го побутна към Корсо.

Без да докосне чека, Корсо му хвърли един поглед.

— Убедихте ме — въздъхна той. — Слушам ви.

Търговецът нито за миг не си позволи да му проличи, че тържествува. Само кимна леко, студено и самоуверено, като че ли току-що бе сключил някаква маловажна сделка.

— Влязох в бизнеса случайно — поде той. — Един хубав ден установих, че нямам пукнат грош, а единственото наследство, с което разполагах, беше библиотеката на дядо ми... Около две хиляди тома, стотина от които имаха някаква стойност. Но сред тези стотина имаше едно първо издание на „Дон Кихот“, два псалтира от осемнадесети век, и едно от четирите познати копия на „Шанфльори“ от Жофроа Тори (Об. бел. - 22)... Какво ще кажете?

— Имал сте късмет.

— Не знаете колко сте прав — съгласи се Борха с равен, но поверителен тон. За разлика от повечето преуспели хора, не говореше самодоволно за успехите си. — В онези дни не знаех нищо за колекционерите на редки издания, но схванах бързо основното: ако имаш истинската стока, те са готови да плащат луди пари. Научих термини, за които преди не бях и чувал: колофон, подвързия „фанфар“^[6]. И докато навлизах все повече в бизнеса и ми ставаше все по-интересно, разбрах и друго: има книги за продаване и други, които запазваш за себе си. Да станеш колекционер на книги е все едно да приемеш една религия — остава ти за цял живот.

— Извънредно трогателно. А сега ще ми кажете ли какво общо имаме аз и вашият екземпляр на „Деветте порти“ със споменатите обети?

— Попитахте ме как да постъпите, ако установите, че моят екземпляр е фалшификат. Нека си изясним едно нещо още отначало: моят екземпляр е фалшификат.

— Откъде знаете?

— Повече от сигурен съм.

Корсо направи гримаса, която много ясно изрази мнението му за абсолютната сигурност по отношение на редките издания.

— В „Универсалната библиография“ на Матеу и в каталога на „Терал-Кой“ изданието фигурира като автентично.

— Така е — съгласи се Борха, — въпреки че в библиографията на Матеу има една малка грешка — там са отбелязани осем илюстрации, а те всъщност са девет... Но формалното потвърждение на автентичността няма такова значение. Според същата библиография и копията на Фаргаш и Унгерн също са автентични.

— Може пък и да е така.

Борха поклати глава.

— Невъзможно. Протоколите от процеса на Торча са категорични: спасено е било само едно копие. — Той се усмихна тайнствено. — Имам и друго доказателство.

— И какво е то?

— Това не ви засяга.

— За какво съм ви потрябвал тогава?

Борха бутна стола си назад и стана.

— Елате с мен.

— Вече ви казах — поклати глава Корсо, — не проявявам никакъв интерес към тази история.

— Лъжете. Умирате от любопитство. Готов сте даже да ми работите безплатно.

Борха взе чека и го пъхна в джоба на жилетката си. После поведе Корсо по една вита стълба, която водеше към горния етаж. Къщата беше огромно средновековно здание в старата част на града и той очевидно бе платил за нея луди пари. Поведе Корсо по един коридор, който водеше към фоайето и главния вход; после спря пред една врата и я отключи с карта с фотоклетка. Стаята се оказа просторна, с под от черен мрамор, таван, прорязан от тежки греди и старинни железни решетки на прозорците. Вътре имаше бюро, няколко кожени кресла и голяма каменна камина. Стените бяха покрити отгоре додолу със стъклени шкафове, претъпкани с книги. Тук-там бяха окачени хубави отпечатъци на гравюри във великолепни рамки. Корсо не пропусна да забележи, че някои от гравюрите бяха от Холбайн и Дюрер.

— Хубава стая — каза той. Никога досега не беше влизал тук. — Все си мислех, че държите книгите си в склада на приземния етаж...

Борха се беше изправил до него.

— Това са моите книги. Те не се продават. Някои хора колекционират рицарски или любовни романи. Други търсят редки издания на „Дон Кихот“, необрязани екземпляри и какво ли не още... А всички книги, които виждате тук, имат един и същ главен герой: дяволът.

— Мога ли да хвърля един поглед?

— Нали затова ви доведох тук.

Корсо пристъпи напред. Някои от книгите имаха подвързии, които изглеждаха направо древни — от типичните покрити с кожа дъсчени подвързии на инкунабулите^[7] до марокените, украсени с плочки и розетки. Опърпаните му обувки изскърцаха по мраморния под, когато спря пред един от шкафовете и се приведе напред, за да огледа по-добре съдържанието му: „De spectris et apparitionibus“^[8] от Хуан Ривио, „Summa diabolica“^[9] от Бенедикто Касиано, „La haine de Satan“^[10] от Пиер Креспе, „Стеганографията“ на абат Тритемиус (Об. бел. - 23), „De Consummatione sаeculi“^[11] от Свети Понтиус... Все редки и изключително ценни издания, повечето от които Корсо познаваше единствено от библиографски източници.

— Виждал ли сте нещо по-красиво? — каза Борха, без да престава да наблюдава внимателно Корсо. — Нищо не може да се сравни с това сияние — на злато върху кожа зад стъкло... да не говорим пък какво съкровище съдържат всички тези книги — мъдрост и учение, трупани с векове. Ключове към тайните на вселената и към сърцата на хората. — Той леко повдигна ръце и ги отпусна отново, сякаш безсилен да изрази гордостта си, че притежава всичко това. — Познавам хора, които биха извършили убийство, за да се сдобият с такава колекция.

Корсо кимна, без да откъсва очи от книгите.

— Вие например — каза той. — Въпреки че няма да си цапате ръцете сам. Ще си наемете някой, който да убива вместо вас.

Борха се изсмя презрително.

— Това е едно от предимствата на богатството — наемаш си хора да ти вършат мръсната работа. А сам оставаш чист.

Корсо срещна погледа на книготърговеца.

— Въпрос на възгледи — каза той. Помълча, сякаш обмисляше нещо. — Лично аз презирам тъкмо хората, които се пазят да не си изцапат ръцете. Чистите.

— Изобщо не ме интересува какво презирате. Хайде да говорим сериозно.

Борха направи няколко крачки покрай шкафовете, всеки от които съдържаше по около стотина тома.

— „Аrs Diavoli“^[12]... — той отвори най-близкия шкаф и прокара пръсти по гърбовете на книгите. Движението напомняше на милувка. — Никъде няма да видите подобна колекция. Това са най-редки, специално подбрани издания. Създаването ѝ ми отне години, но все ми липсваше най-ценният екземпляр, с който да увенчая труда си.

Той извади една от книгите — подвързан с черна кожа фолиант (Об. бел. - 24), венецианска изработка, без надпис на корицата. На гърба имаше пет релефни ленти, а на предната корица — релефно изображение на пентаграма. Корсо я пое и я отвори внимателно. Първата печатна страница, титулът, беше на латински: DE UMBRARUM REGNI NOVEM PORTIS — „Книгата на деветте порти от царството на сенките“. Следваше знакът на печатаря — град, име и дата — Venetiae, apud Aristidem Torchiam^[13]. M.DC. LX.VI. Cum superiorum privilegio veniaque. С право и позволение, дадени от висшестоящите.

Борха следеше Корсо, за да види реакцията му.

— Веднага можеш да познаеш истинския библиофил — каза той, — по начина, по който държи една книга.

— Не съм никакъв библиофил.

— Така е. Но понякога карате хората да забравят маниерите ви на наемник. Когато става дума за книги, определени жестове могат да вдъхнат доверие у работодателя. Начинът, по който някои хора пипат книги, е направо престъпен.

Корсо продължи да прелиства страниците. Целият текст беше на латински, отпечатан с хубав шрифт на плътна, качествена хартия, издържала предизвикателството на времето. Имаше девет прекрасни гравюри на цяла страница, на които бяха представени сцени със средновековна атмосфера. Корсо се загледа в една от тях, на която погледът му се спря съвсем произволно. Беше маркирана с латинско V, а до него имаше по една еврейска и една гръцка буква или цифра. Под гравюрата беше изписана една дума — непълна, или написана в код: „FR.ST.А“. Изобразен беше мъж с вид на търговец, който броеше монети от кесия, застанал пред затворена врата. Мъжът не забелязваше изправения зад него скелет с пясъчен часовник в едната ръка и вила в другата.

— Какво ще кажете? — попита Борха.

— Твърдите, че е фалшификат, но не ми прилича на такъв. Добре ли я огледахте?

— От първата до последната страница с лупа, до последната запетая. Имах достатъчно време. Купих я преди шест месеца, когато наследниците на Гуалтерио Терал решиха да продадат библиотеката му.

Ловецът на книги обърна още няколко страници. Гравюрите бяха прекрасни — отличаваха се с простота и тайнствена елегантност. Ето още една — коленичило младо момиче всеки момент ще бъде обезглавено от палач в броня, издигнал меч.

— Съмнявам се, че наследниците биха продали фалшификат — каза Корсо, след като спря да разглежда гравюрата. — Имат предостатъчно пари и ни най-малко не се интересуват от книги. Наложи се дори каталога за търга да бъде изготвен от аукционерите на „Клеймор“... Познавах покойния Терал. Никога не би взел книга, за която има съмнения, че е фалшификат, или че изобщо по нея е пипано.

— Съгласен съм — кимна Борха. — При това той е наследил „Деветте порти“ от тъста си, дон Лисардо Кой, колекционер с безупречна репутация.

— А пък той — поде Корсо, като остави книгата на бюрото и извади тефтера си от джоба на палтото, — я е купил от един италианец, Доменико Киара. Книгата е била собственост на това семейство от 1817 година, според каталога на Вайс...

Борха кимна доволно.

— Виждам, че сте се позанимали с въпроса в подробности.

— Разбира се — Корсо го изгледа така, сякаш беше казал нещо извънредно глупаво. — Нали това ми е работата.

Борха каза с помирителен тон:

— Не подлагам на съмнение добросъвестността на Терал или на неговите наследници — поясни той. — Нито пък съм казал, че книгата не датира от онова време.

— Но казахте, че е фалшификат.

— Може би „фалшификат“ не е точната дума.

— Какво тогава? Книгата определено датира от същата епоха. — Корсо отново я взе, потърка с палец ръбовете на страниците и се заслуша. — Дори звукът на хартията отговаря на изискванията.

— Да, но нещо друго в книгата не отговаря не изискванията. Нямам предвид хартията.

— Да не би да имате предвид гравюрите?

— Защо, какво им е?

— Бих предположил, че ще са гравюри върху мед. През 1666 вече никой не е гравирал върху дърво.

— Не забравяйте, че самото издание е необичайно. Гравюрите възпроизвеждат много, много по-стари отпечатъци. Предполага се, че тези стари отпечатъци са били открити или поне видени някъде от печатаря.

— „Деломеланикон“... Наистина ли вярвате на тази история?

— Така или иначе на вас ви е все едно дали вярвам. Но деветте оригинала на гравюрите в книгата се приписват не на кого да е. Легендата гласи, че Луцифер, след като бил победен от небесното войнство и запокитен в бездната, създал една магическа формула — ръководство за последователите му. Нещо като пътеводител за селенията на мрака. Страшна книга, обвита в тайна от мига на създаването ѝ, горена многократно, препродавана за невероятни суми от малцината привилегировани, чието притежание е била... Тези илюстрации са всъщност сатанински йероглифи. Ако се разчетат с помощта на текста от човек, разполагащ с необходимите познания, могат да послужат за призоваване на сатаната.

Корсо кимна с преувеличена сериозност.

— Мога да се сетя за по-добри начини да продадеш душата си.

— Моля ви, не се шегувайте, нещата са много по-сериозни, отколкото ви се струва... Знаете ли какво означава думата „Деломеланикон“?

— Мисля, че знам. Съставна е от гръцките думи „delo“, което означава викам, призовавам, и „melas“ — черен, тъмен.

Смехът на Борха прозвуча пискливо. Той каза одобрително:

— Бях забравил, че сте образован наемник. Прав сте: призоваване, или осветяване на мрака... Пророк Даниил, Хипократ, Флавий Йосиф, Албертус Магнус, и папа Лъв III споменават в писанията си тази невероятна книга. Хората имат документирана писменост едва през последните шест хилядолетия, а за тази книга се предполага, че е три пъти по-стара. За първи път се споменава директно в папирусите от Турис, писани преди тридесет и три века. После, в периода между I век преди Христа и втората година от нашето летоброене, се цитира два пъти в Corpus Hermeticum (Об. бел. - 25). Съгласно Асклемандър тази книга дава възможност „да се изправиш лице в лице със Светлината“. В един непълен опис на Александрийската библиотека, преди тя да бъде опожарена за трети и последен път през 686 г, сл. Хр., се споменават специално деветте магически енигми, които съдържа книгата... Не знаем един екземпляр ли е имало там или повече, и дали някой от тях е оцелял след пожара. Оттогава следата ту се губи, ту се появява в хода на историята — през пожари, войни и бедствия.

Корсо не изглеждаше убеден.

— Обикновено става така. Всички магически книги имат едно и също родословно дърво — от Тот до Никола Фламел (Об. бел. - 26)... Веднъж един мой клиент, очарован от алхимията, настоя да му намеря книгите, цитирани от Фулканели и последователите му. Не можах да го убедя, че половината от тях изобщо не съществуват.