Деветата порта

* * *

— Много хубав магазин. „Реплингер — книги, автографи, исторически документи“. Така пише на табелата отвън. Отворено е.

Тя показа на келнера с жест, че няма да поръчва и се наведе над масата към Корсо. Очите ѝ отразяваха като огледало отражението на улицата във витрината на кафенето.

— Можем веднага да отидем там.

Бяха се срещнали отново на закуска, докато Корсо прелистваше вестниците. Седеше на маса до прозореца, през който се виждаше площад „Пале Роаял“. Тя каза „добро утро“ и седна при него. Изяде доста препечени филийки и кроасани с добър апетит. После погледна Корсо. По горната ѝ устна имаше мляко с кафе, също като на малко момиченце.

— Откъде ще започнем?

И така се бяха озовали тук, на две преки от книжарницата на Ашил Реплингер. Момичето бе предложило да отиде да я потърси, докато Корсо изпие първия си джин за деня. Имаше чувството, че надали ще бъде последен.

— Можем веднага да отидем — повтори тя.

Корсо продължаваше да се колебае. Беше сънувал мургавата ѝ кожа. В съня си държеше ръката ѝ, докато прекосяваше някаква пуста равнинна местност по здрач. На хоризонта се издигаха стълбове дим — като от вулкани, които всеки миг можеха да изригнат. От време на време минаваха покрай някой стар воин с уморено лице и покрита с прах броня, който се взираше мълчаливо в тях — студен и далечен като троянците в Хадес (Об. бел. - 56). Над равнината падаше мрак, димните колони на хоризонта ставаха все по-плътни. Безизразните, призрачни лица на мъртвите воини като че ли криеха някакво предупреждение. Корсо искаше да избяга. Дърпаше момичето след себе си, не искаше да я остави тук, но въздухът ставаше все по-горещ, тежък, черен и задушаващ. Бягството им завърши с безкрайно падане — една агония в забавен каданс.

Мракът гореше като пещ. Единствената връзка със света, която го караше да продължава да се бори, беше ръката ѝ стиснала неговата. Ръката ѝ беше последното, което почувства, но и тя постепенно започна да се стопява и се превърна в пепел. Пред него, в мрака, погълнал горящата равнина и собственото му съзнание, проблясваха бели светкавици и на тяхната светлина той различи пред себе си озъбен череп. За да измие от устата си вкуса на пепел и да пропъди ужасния спомен, Корсо допи джина на една глътка и погледна момичето. Тя се взираше в него като дисциплиниран сътрудник, който очаква инструкции. Приемаше просто и спокойно своята роля в историята. Лоялността ѝ към него си оставаше необяснима.

Тя стана незабавно, щом го видя да се надига от стола. Той преметна платнената си торба на рамо и двамата бавно се упътиха към реката. Момичето вървеше от вътрешната страна на тротоара и от време на време спираше пред някоя витрина, показваше му някоя картина, гравюра или книга. Оглеждаше всичко с видимо любопитство, с широко отворени очи и замислена усмивка, пропита с меланхолия — като че ли търсеше следи от себе си в старинните вещи. Като че ли в някое затънтено кътче на паметта си криеше далечен спомен, който можеше да бъде споделен единствено от малцината оцеляващи след всяка от неизбежните катастрофи в човешката история.

Книжарниците бяха две — от двете страни на улицата, точно една срещу друга. Тази на Ашил Реплингер имаше много стара, елегантна витрина в рамка от лакирано дърво. На табелата пишеше Livres anciens, autographes et documents historiques^[37]. Корсо каза на момичето да почака отвън. Тя не възрази. Докато отиваше към вратата, видя отражението ѝ във витрината — тя стоеше на отсрещния тротоар и го наблюдаваше.

Когато отвори вратата, в книжарницата звънна камбанка. Вътре имаше голяма дъбова маса, лавици, пълни със стари книги, щендери с папки, пълни с гравюри, и около дузина стари дървени кантонерки. По тях бяха наредени медни табелки с букви по азбучен ред. На стената висеше автограф в рамка. Отдолу имаше табелка, на която пишеше: „Молиер. Откъс от „Тартюф“. Имаше и три хубави гравюри — портрети на Виктор Юго, Флобер и в средата — Дюма.

Ашил Реплингер стоеше до масата. Беше набит, червендалест мъж — същински Портос, с рунтави, сивеещи мустаци и двойна брадичка, която подпираше яката на ризата му. Отдолу се виждаше плетена вратовръзка. Беше облечен в скъпи дрехи, но явно не им отдаваше особено значение. Сакото се беше деформирало под напора на внушителното му шкембе, панталонът от хубав фланелен плат беше измачкан и с торби на коленете.

— Корсо... Лукас Корсо — каза той, въртейки в дебелите си, силни пръсти препоръчителното писмо от Борис Балкан, и се намръщи. — Да, той ми се обади онзи ден. Било нещо във връзка с Дюма.

Корсо постави торбата си на масата и извади от нея папката с петнадесетте ръкописни страници на „Анжуйското вино“. Книжарят ги разпръсна на масата пред себе си и повдигна вежди.

— Интересно — каза той тихо. — Много интересно.

Дъхът му свистеше, докато говореше. Дишаше с усилие, като астматик. Хвърли един поглед на посетителя, после извади очила от джоба на сакото си, сложи ги и се наведе над страниците. Когато се изправи, усмивката му беше възторжена.

— Изключително — каза той. — Купувам го веднага.

— Не се продава.

Реплингер беше видимо изненадан. Изду устни и направо се нацупи.

— Но аз мислех...

— Имам нужда от мнение на експерт. Разбира се, ще ви бъде платено за услугата.

Ашил Реплингер поклати глава. Парите очевидно не го интересуваха. Гледаше подозрително Корсо през очилата си. Най-сетне отново се наведе над ръкописа.

— Жалко — каза той накрая. Продължи да оглежда Корсо, този път с любопитство, като че ли се чудеше, как по дяволите, такова нещо бе попаднало в ръцете му. — Откъде го имате?

— Наследих го от една стара леля. Попадал ли ви е преди?

Все още изпълнен с подозрения, Реплингер погледна над рамото на Корсо, като че ли навън, на улицата пред витрината, би открил някаква информация за посетителя. Може би просто обмисляше как да отговори на въпроса му. Задърпа мустаците си, като че ли бяха фалшиви и искаше да се убеди, че си седят на мястото. После се усмихна уклончиво.

— Тук, в Латинския квартал, никога не можеш да бъдеш сигурен виждал ли си стоката преди... Това място открай време е благодатно за търговия със стари книги и гравюри. Хората идват, за да продават и купуват, и почти всичко минава по няколко пъти през едни и същи ръце. — Замълча, за да си поеме дъх, и се вгледа притеснено в Корсо. — Не, не мисля... Всъщност сигурен съм — никога преди не съм виждал този ръкопис. — Отново погледна към улицата. Лицето му беше много червено. — Щях да го помня, ако ми беше попадал преди.

— Значи е автентичен? — попита Корсо.

— Ами... ами да — Реплингер отново задиша тежко и погали сините страници. Явно не можеше да се възпротиви на желанието си да ги докосва. Накрая хвана една с палеца и показалеца си и я вдигна. — Полукръгъл, не много плътен почерк. Няма бележки и поправки... Почти никакви препинателни знаци, затова пък главните букви се явяват на най-неочаквани места. Това със сигурност е Дюма на върха на славата си, в разцвета на силите си — по времето, когато пише „Тримата мускетари“ — докато говореше, се оживяваше все повече. Сетне отново замълча и повдигна пръст. Корсо забеляза, че се усмихва в мустаците си. Явно беше взел някакво решение. — Почакайте за момент.

Отиде при една от кантонерките, на която беше поставена буквата „Д“, и извади от нея няколко жълтеникаво-кафяви папки.

— Всичко това са ръкописи на Александър Дюма — баща. Почеркът е идентичен.

Бяха около дузина различни ръкописи, някои неподписани, други подписани с инициалите А. Д. На някои имаше и пълен подпис. Повечето бяха кратки бележки до издатели, писма до приятели или покани.

— Това е един от автографите му, давани за Америка — обясни Реплингер. — Линкълн му поискал автограф и Дюма му пратил десет долара и сто автографа, които били разпродадени в Питсбърг за благотворителни цели. — Показваше на Корсо документите с едва сдържана професионална гордост. — Вижте това. Покана за вечеря в „Монтекристо“, дома, който построил за себе си в Порт Марли. Понякога се е подписвал само с инициали, в други случаи е ползвал псевдоними. Но не всички негови автографи в обръщение са автентични. Във вестник „Мускетар“, чийто собственик и издател бил Дюма, работел някакъв човек на име Виейьо, който умеел отлично да имитира неговия почерк и подписа му. А през последните три години от живота му, ръцете на Дюма треперели толкова силно, че се налагало да диктува произведенията си.

— Защо хартията е синя?

— Изпращали му я от Лил. Изработвал я специално за него един печатар, негов поклонник. Почти винаги пишел на такава хартия, особено романите си. Понякога ползвал бледорозова за статии, и жълта за поезия. Използвал няколко различни писалки в зависимост от това, което пишел в момента. Освен това не можел да понася синьо мастило.

Корсо посочи четирите бели листа от ръкописа, които бяха изпъстрени с бележки и поправки.

— А тези?

Реплингер се намръщи.

— Писани са от Маке. Сътрудникът му, Огюст Маке. Това са поправки на оригиналния текст, направени от Дюма. — Той погали мустаците си, наведе се и зачете с драматичен тон: — „Ужасно! Ужасно! — шепнеше Атос, докато Портос чупеше бутилките, а Арамис даваше малко късни нареждания да потърсят изповедник“ — той кимна доволно и показа страницата на Корсо. — Вижте — единственото, което Маке е написал, е следното: „И той издъхна в страшни мъки пред ужасените погледи на приятелите на д’Артанян“. Дюма задрасква този ред и добавя други преди него, изпълвайки пасажа с повече диалог.

— Какво можете да ми разкажете за Маке?

Реплингер сви мощните си рамене и се позамисли.

— Няма кой знае какво за казване — тонът му отново бе станал уклончив. — Бил десет години по-млад от Дюма. Препоръчал го техен общ приятел, Жерар дьо Нервал (Об. бел. - 57). Маке пишел исторически романи, но те нямали успех. Показал на Дюма оригиналният вариант на един свой роман, „Бюва Добрия, или заговорът на принц дьо Селамар“. Дюма го преобразил в „Кавалерът д’Армантал“ и го публикувал под свое име. Маке получил хиляда и двеста франка за услугата.

— Можете ли да определите по почерка и стила кога е писано „Анжуйското вино“?

— Разбира се. Има прилики с познатите писмени документи от 1844 година — годината, в която Дюма пише „Тримата мускетари“. Смесването на сини и бели страници отговаря на неговия стил на работа. Дюма и сътрудниците му сглобявали повествованието. От „Д’Артанян“ на Куртис взели имената на героите, пристигането в Париж, интригата с миледи, както и образа на хазяйката на д’Артанян. За прототип на мадам Бонасиьо Дюма ползвал тогавашната си любовница, Бел Кребсамер. Отвличането на Констанс е взето от мемоарите на Ла Порт — доверено лице на Ана Австрийска. А прочутият случай с диамантения накит открили в мемоарите на Ларошфуко, и в една книга на Рьодерер, „Политически и романтични интриги във френския кралски двор“. По това време, заедно с „Тримата мускетари“, пишели и „Кралица Марго“, и „Рицарят Мезон Руж“.

Реплингер спря, за да си поеме дъх. Колкото повече говореше, толкова повече се вълнуваше и лицето му ставаше все по-червено. Последните заглавия изреди задъхано, като леко заекваше от бързане. Явно се опасяваше, че ще отегчи Корсо, но същевременно искаше да му даде всички сведения, с които разполагаше.

— Има един забавен анекдот за писането на „Рицарят Мезон Руж“, — продължи той, когато успя да си поеме дъх. — Когато обявили излизането на новия роман под оригиналното му название „Рицарят дьо Ружвил“, Дюма получил писмено възражение от някакъв маркиз със същото име. Той веднага сменил заглавието, но скоро след това получил ново писмо. „Драги господин Дюма, пишел маркизът, съгласен съм да дадете на романа си това заглавие, което желаете. Аз съм последния от рода си и само след един час смятам да си пръсна черепа“. И маркиз дьо Ружвил действително се самоубил — заради някаква жена.

Той си пое мъчително дъх. На едрото му, розовобузесто лице се появи лека усмивка, просеща извинение. Подпря се със силната си ръка на масата. Корсо си каза, че прилича на изтощен гигант — Портос в пещерата Локмария.

— Борис Балкан не ми беше казал, че сте такъв съвършен експерт по всичко, свързано с Дюма. Не се учудвам, че сте приятели.

— Изпитваме взаимно уважение. А що се отнася до мен, аз просто си върша работата. — Реплингер сведе смутено очи. — Аз съм обикновен, съвестен французин, който търгува с анотирани издания, документи и ръкописи на френски автори от деветнадесети век. Не бих могъл да оценявам нещата, които ми се предлагат, ако не можех да бъде сигурен кой, как и кога ги е написал. Нали ме разбирате?

— Отлично — кимна Корсо. — В това се състои разликата между професионалиста и обикновения търговец.

Реплингер го изгледа с благодарност.

— И вие сте от занаята. Сега ми е ясно.

— Да — кимна Корсо. — Най-старата професия.

Смехът на Реплингер заглъхна в поредния пристъп на астматична кашлица. Корсо се възползва от прекъсването, за да върне разговора към Маке.

— Разкажете ми по-подробно как са го правели — настоя той.

— Технологията е била доста сложна — Реплингер обхвана с един жест масата и столовете, като че ли разказваше за нещо, което се е състояло тук. — Дюма съставял план на всеки роман и го обсъждал с избрания от него сътрудник. После сътрудникът правел необходимите проучвания, както и първоначален проект на текста, нещо като първа версия. Това били белите страници. После Дюма преписвал всичко на синя хартия. Работел по риза, само нощем и сутрин — почти никога следобед. Докато работел, не пиел нито кафе, нито алкохол, само минерална вода. Дори почти не пушел. Пишел страница след страница, вечно притискан от издателите, които непрекъснато искали нови и нови романи. Маке пращал целия готов материал в колет по пощата, и Дюма вечно се оплаквал от забавянията. — Реплингер извади някакъв лист от една папка и го постави на масата пред Корсо. — Ето ви доказателство. Това е една от бележките, които си разменяли по време на писането на „Кралица Марго“. Както сам виждате, Дюма се оплаква — „Всичко върви идеално, като изключим шестте или седемте страници политика, които трябва да се изтърпят, за да изострим интереса... Това, че не се справяме по-бързо, е по Ваша вина, приятелю. Започнах да работя вчера, в девет часа сутринта, и от тогава работя непрекъснато.“ — Той поспря, пое си дъх, и посочи „Анжуйското вино“. — Тези четири страници, изписани с почерка на Маке, и изпъстрени с бележките на Дюма, сигурно са били получени от него броени часове, преди да се отпечата поредния брой на „Льо Сиекл“. Затова е успял да препише само някои, а останалите просто поправил и ги пуснал в оригиналния им вид.

Той постави ръкописите обратно в папките и прибра папките в кантонерката, под буква „Д“. Корсо едва успя да хвърли един последен поглед върху бележката на Дюма, в която той искаше още страници от сътрудника си. Освен че почеркът беше същия, и хартията беше като тази, на която бе написано „Анжуйското вино“ — синя с едва забележими квадратчета. Един от листовете беше разрязан на две и долният му край беше по-неравен от краищата на останалите. Най-вероятно всички бяха от една и съща пачка, стояла на бюрото на писателя.

— Кой всъщност е написал „Тримата мускетари“?

Реплингер, зает със заключването на кантонерката, се позабави с отговора.

— Не мога да кажа нищо категорично. Маке е бил човек с фантазия, добре запознат с историята, начетен... но нямал у себе си искрата на гения.

— Доколкото си спомням, накрая се изпокарали, така ли беше?

— Така е. Жалко. Знаете ли, че двамата пътували заедно за Испания, по време на тържествата за сватбата на кралица Исабел Втора? Дюма дори публикувал пътепис с продължения в епистоларна форма, озаглавен „От Мадрид до Кадис“. А Маке по-късно завел дело срещу Дюма. В съдебния иск твърдял, че е автор на осемнадесет от романите, излези под негово име, но съдът решил, че е участвал само в подготвителната работа. В днешни дни е известен единствено като посредствен писач, възползвал се от славата на Дюма, за да печели пари. Разбира се, има и хора, които считат, че е бил експлоатиран — сянката зад великия писател...

— А вие какво мислите?

Реплингер погледна за миг портрета на Дюма над вратата.

— Вече ви казах — аз не съм експерт като моя приятел Борис Балкан — просто търгувам с книги. — Корсо имаше чувството, че книжарят размишлява, за да прецени къде точно минава границата между професионалното мнение и личните му вкусове. — Все пак искам да ви обърна внимание на следното — за периода от 1870 до 1894 година във Франция се продават три милиона книги и осем милиона романи в подлистници заради името на Дюма на първа страница. Това са романи, писани преди, по време на, и след сътрудничеството му с Маке. Мисля, че фактите говорят сами.

— Поне е имал слава приживе — отбеляза Корсо.

— И още как. В продължение на половин век той е гласът на Европа. От Америка пристигали кораби с едничката цел да бъдат натоварени с негови романи. В Кайро, Москва, Истанбул и Чандернагор ги четяли със същата страст като във Франция... Дюма живял пълноценно до последния миг, наслаждавал се на славата си и на прелестите на живота. Живял с размах и удоволствие, сражавал се на барикади и на дуели, бил подсъдим, наемал за собствено удоволствие кораби, плащал пенсии от собствения си джоб, любил, ядял, пиел, печелел десет милиона и тутакси пропилявал двадесет, и накрая издъхнал мирно в съня си — като дете, — Реплингер посочи корекциите върху ръкописа на Маке. — Това може да се нарече по много начини — талант, гений... Но какъвто е да е бил, не е импровизирал и не е крал. — Той се потупа по гърдите и съвсем заприлича на Портос. — Това е нещо, което трябва да имаш тук. Няма друг писател, който да се е радвал приживе на такава слава. Дюма се издигнал от нищото, и получил всичко, което предлага този живот. Като че ли бил покровителстван от Бог.

— Да — кимна Корсо. — Или от дявола.

* * *

Той пресече улицата и отиде в отсрещната книжарница. Отвън, под опъната тента, бяха наредени купища книги върху сгъваеми масички. Момичето беше все още там ѝ ровеше сред книгите и пачките стари пощенски картички и картини. Стоеше точно срещу светлината. Слънчевите лъчи падаха върху раменете ѝ и позлатяваха косата на тила и слепоочията ѝ. Когато Корсо пристигна, тя не прекъсна заниманието си.

— Коя би избрал на мое място? — попита тя. Колебаеше се между една картичка, на която се прегръщаха Тристан и Изолда, изпълнени в сепия (Об. бел. - 58), и друга, с репродукция на „Търсачът на картини“ на Домие. Държеше двете пред себе си и не можеше да реши.

— Вземи и двете — предложи Корсо. С ъгълчето на окото си беше забелязал някакъв мъж, който спря пред сергията и посегна към дебела пачка картички, пристегната с ластик. С рефлекса на ловец Корсо тутакси му я измъкна под носа. Човекът си тръгна, мърморейки. Корсо прегледа картичките и избра няколко на бонапартистки теми: императрица Мария-Луиза, семейство Буонапарте, смъртта на императора, и най-голямата находка — един полски копиеносец и двама хусари на коне пред катедралата в Реймс, по време на похода във Франция от 1814. Войниците развяваха знамена, отнети от врага. След кратко колебание Корсо взе и една с маршал Ней в парадна униформа, и една с Уелингтън, вече доста стар, позиращ за поколенията. Стар късметлия.

Гъвкавите, загорели ръце на момичето се плъзгаха ловко между картичките и пожълтялата хартия. Тя също избра още няколко картички: Робеспиер, Сен Жюст, изискан портрет на Ришельо в кардиналски одежди, с лентата на Ордена на Свети Дух.

— Колко подходящо — отбеляза заядливо Корсо.

Тя не отговори. Обърна се към един куп книги, слънцето се плъзна по раменете ѝ и обля Корсо със златистото си сияние. Заслепен, той затвори очи. Когато ги отвори отново, видя, че момичето му показва дебел том „in quarto“.

— Какво ще кажеш?

Той погледна книгата: беше „Тримата мускетари“, с оригиналните илюстрации на Льолоар, подвързана с платно и кожа, в много добро състояние. Погледна към момичето и видя кривата ѝ усмивка. Тя го наблюдаваше внимателно и чакаше реакцията му. Но той каза само:

— Хубаво издание. Ще го четеш ли?

— Разбира се. Само не ми разказвай края.

Смехът на Корсо беше пресилен.

— Де да можех да ти го разкажа!

После продължи да рови из картичките.

* * *

— Имам подарък за теб — каза момичето.

Вървяха по левия бряг на Сена, покрай сергиите на букинистите, окичени с отпечатъци на всевъзможни гравюри в целофанови или пластмасови пликове. Старите книги бяха наредени направо на каменния парапет. Едно корабче се движеше бавно срещу течението, задъхващо се под тежестта на огромна група японци — по преценка на Корсо трябва да бяха към пет хиляди — и същото количество видеокамери „Сони“. От другата страна на улицата превзети търговци на антики следяха зорко минувачите с надеждата да хванат някой кувейтец, черноборсаджия или африкански министър, на когото да пробутат бидето на Евгения Гранде — от севърски порцелан. Бърбореха неспирно, рекламирайки стоката си с възможно най-изискан акцент — разбира се.

— Не обичам подаръци — каза намръщено Корсо. — На времето едни балами получили като подарък дървен кон. На етикета пишело „Ръчно изработен в Ахея“. Глупаци.

— Нямало ли кой да възрази?

— Противопоставил се само един човек — заедно със синовете си. Но от морето излезли някакви чудовища и ги превърнали в много красива скулптура — елинистична. Родоска школа, доколкото си спомням. По онова време боговете проявявали пристрастия.

— Винаги са го правили — момичето се взираше в калните води на реката, сякаш те отнасяха със себе си спомените ѝ. — Не познавам безпристрастен бог — нито пък дявол. — Тя се обърна внезапно към него, като че ли досегашните ѝ мисли бяха отплавали вече по течението. — Вярваш ли в дявола, Корсо?

Той я загледа внимателно, но реката беше отмила и образите, изпълвали очите ѝ допреди миг. Единственото, което виждаше сега, беше втечнена зелена светлина.

— Вярвам в глупостта и невежеството — той се усмихна уморено на момичето. — Освен това знам, че едно от най-подходящите места, където могат да те ранят с нож, е тук — виждаш ли? — той посочи към слабините си. — Да ти прережат феморалната артерия. Докато си в прегръдките на някоя жена.

— От какво се боиш толкова, Корсо? Че небето ще падне на главата ти? Или че може да те прегърна?

— Боя се от троянски коне, евтин джин и хубави момичета. Особено такива, които ми правят подаръци и носят името на жената, която е победила Шерлок Холмс.

Продължиха да вървят, докато стъпиха на дървените греди на Пон де-з-Ар. Момичето спря и се облегна на металния парапет, до един художник, който продаваше малки акварели.

— Обичам този мост — каза тя. — Няма коли. Само влюбени двойки и възрастни дами с шапки. Хора, които не бързат за никъде. Мост, у който няма и помен от здрав разум.

Корсо не отговори. Гледаше лодките със свалени мачти, които се плъзгаха под сводовете, поддържащи желязната конструкция. Стъпките на Никон бяха отеквали някога редом с неговите по този мост. Сега си спомни, че тогава и тя спря край сергията на един продавач на акварели. Може дори да е бил същият. Бръчкаше нос, защото светломерът ѝ не можеше да се справи с ярката светлина, която позлатяваше кулите и камбанарията на „Нотр Дам“. Купиха си гъши пастет и бутилка бургундско вино. По-късно вечеряха с тях в хотелската си стая. Седяха на леглото и гледаха една от онези многоглаголстващи телевизионни дискусии с публика в студиото, по които французите толкова си падат. По-рано, на моста, Никон беше успяла да го снима, без той да забележи. Сега си призна греха. Устата ѝ беше пълна с хляб и гъши пастет, устните ѝ — мокри от бургундското. Галеше хълбока му с босия си крак. Знам, че не обичаш да те снимат, Лукас Корсо, но ще трябва да се примириш. Успях да хвана профила ти на фона на моста. Гледаше лодките по реката и този път изглеждаш почти красив, копеле такова. Никон беше еврейка, ашкенази (Об. бел. - 59), с огромни очи. Баща ѝ бил номер 77 843 в Треблинка — краят на войната го спасил в последния момент. Когато по телевизията показваха израелски войници, които нахлуваха някъде с танковете си, тя скачаше гола от леглото и целуваше екрана, шепнейки „Шалом, шалом“ с насълзени очи. Говореше със същия тон, с който обикновено произнасяше собственото му име, до мига, когато изобщо престана да се обръща към него така. Никон. Той така и не видя снимката си, облегнат на парапета на Пон де-з-Ар, загледан в лодките, които се плъзгат под сводовете му. В профил и почти красив, копеле такова.

Когато вдигна очи, Никон беше изчезнала. До него стоеше друга жена. Висока, със загоряла от слънцето кожа, с момчешки къса коса и очи с цвета на току-що измити гроздови зърна — всъщност почти безцветни. Примижа объркано, после нещата си дойдоха по местата. Действителността режеше чисто, като скалпел. Снимката на Корсо в профил, черно-бяла /Никон не правеше цветни снимки/, се завъртя и отлетя долу в реката, после течението я повлече заедно с мъртвите листа и боклуците от лодките и отходните канали. Жената, която не беше Никон, държеше в ръце малка, подвързана с кожа книга и му я поднасяше.

— Дано ти хареса.

„Влюбеният дявол“, от Жак Казот, издание от 1878 година. Когато я отвори, Корсо веднага забеляза гравюрите от първото издание, включени във факсимилно приложение накрая: Алваро в магическия кръг пред Дявола, който пита: „Che vuoi?“^[38]; Биондета, разплитаща с пръсти косите си; красивото момче при харпсихорда (Об. бел. - 60)...

Той избра произволна страница и зачете:

— „ ...човекът е създаден от шепа пръст и вода. Защо тогава жената да не е създадена от роса, утринна мъгла и слънчеви лъчи, от добилите плът останки на дъгата? Къде е границата на възможното? И как можем да определим невъзможното?“^[39]

Затвори книгата, вдигна очи и срещна усмихнатия поглед на момичето. Долу, във водата, слънцето блещукаше в следата, оставена от някаква лодка — слънчеви петна играеха и по лицето ѝ като отражения от фасетките на скъпоценен камък.

— Останки от дъгата — повтори Корсо. — Какво знаеш ти за дъгата?

Тя прокара пръсти през косата си и извърна лице към слънцето, притваряйки очи от ярката светлина. Всичко около нея беше светлина — отраженията в реката, сиянието на утринта, двата зеленикави процепа под тъмните мигли.

— Знам това, което ми бе казано преди много време. Дъгата е мост между небето и земята. Тя ще рухне, когато настане краят на света и дяволът премине по нея на кон.

— Не е зле. От баба си ли го научи?

Тя поклати глава и отново погледна Корсо, сериозна и съсредоточена.

— Чух как го разправят на един мой приятел, Билето — когато произнесе името, спря за миг и се смръщи нежно, като малко момиченце, което е решило да сподели своя тайна. — Той обича конете и виното и е най-оптимистичният човек, когото познавам. Все още се надява да се върне на небето.

* * *

Прекосяваха моста към другия бряг на Сена. Колкото и да е странно, Корсо имаше чувството, че каменните чудовища по водостоците на катедралата „Нотр Дам“ го наблюдаваха. Разбира се, фигурите бяха фалшификати — както толкова много други неща. Те изобщо не са били тук, с техните адски гримаси, рога и кози бради, когато честните зидари вдигнали поглед нагоре, потни, но горди, и обърнали по чашка ракия. Нито дори когато Квазимодо се е терзаел мрачно в своята стая в камбанарията от безнадеждната си любов към Есмералда. Но от мига, когато Чарлз Лоутън в ролята на грозния гърбушко застана заедно с Джина Лолобриджида в сянката им — в „Техниколор“, би добавила Никон — беше изключено някой да си представи „Парижката Света Богородица“ без мрачните ѝ неомедиевистки стражи. Корсо се опита да си представи гледката от птичи поглед: най-близо Пон Ньоф, а по-нататък, тесен и тъмен в тази слънчева утрин, Пон де-з-Ар, пресичащ сивозелената водна лента, и върху него две дребни фигурки, придвижващи се едва забележимо към десния бряг. Мостове и дъги, и черни лодки, които се плъзгат бавно под каменните сводове и стълбове. Светът е пълен с брегове, между които текат реки, с мъже и жени, прекосяващи мостове и бродове, неспособни да преценят последиците, без да погледнат назад или надолу, под краката си, без дребни в джоба, за да платят на лодкар.

Озоваха се точно срещу Лувъра и спряха на светофара да изчакат зеления цвят. Корсо нагласи презрамката на торбата на рамото си и се огледа разсеяно наляво и надясно. При това натоварено движение колите се движеха бавно и той можа да види ясно вътрешността на една от тях. Закова се на място, сякаш се бе превърнал в камък, като някое от чудовищата на покрива на катедралата.

— Какво става? — попита момичето. Светеше зелено, но Корсо си стоеше неподвижно на мястото. — Изглеждаш така, сякаш си видял призрак!

Така си и беше. Видя дори не един, а два призрака. Призраците седяха на задната седалка на едно такси, което вече се отдалечаваше, и бяха така погълнати от разговора си, че не забелязаха Корсо. Жената беше руса и много привлекателна. Разпозна я веднага въпреки шапката с воалетка, която криеше очите ѝ. Лиана Тайлефер. До нея, обвил раменете ѝ с ръце, изпъчил по-добрия си профил и поглаждащ суетно къдравата си брада, седеше Флавио Ла Понте.

Книга номер три

„За него се говореше, че няма сърце“

Р. Сабатини, „Скарамуш“

Корсо имаше една рядка дарба: беше в състояние да превърне напълно непознат човек в свой верен съюзник, в замяна на дребен бакшиш или дори само на усмивка. Както вече установихме, у него имаше нещо — добре премерената му несръчност, обичайното изражение на добродушен заек, измамния вид на разсеяна безпомощност, който нямаше нищо общо с истината — с което лесно печелеше хората. Не малко от нас станаха жертва на тази негова дарба. Една от жертвите беше Грубер, портиерът на хотел „Лувр Конкорд“, с когото Корсо имаше вземане-даване вече петнадесет години. Грубер беше сух и невъзмутим, подстриган по военному, с безизразното лице на стар покерджия. По време на отстъплението през 1944 година, шестнайсетгодишният хърватски доброволец в осемнадесета танкова гренадирска дивизия „Хорст Весел“ бил ранен в гръбначния стълб. Това му бе донесло Железен кръст — трета степен и три неизлечимо слепени прешлена. Затова стоеше на рецепцията винаги толкова вдървен — като че ли носеше корсет.

— Направи ми една услуга, Грубер.

— Да, господине.

Той почти удари токове, заставайки мирно. Безупречното тъмновинено сако със златни ключове, избродирани на реверите, придаваше на стария емигрант военен вид — това много се нравеше на посетителите от Централна Европа, които обикновено изпълваха хотела. След рухването на комунизма и разпокъсването на славянските орди, те нахлуха в Париж, за да хвърлят по едно око на Шан-з-Елизе, мечтаейки за Четвърти Райх.

— Ла Понте, Флавио. Националност — испанец. Както и Лиана Хереро, но тя може да се е регистрирала и като Тайлефер или де Тайлефер. Искам да разбера дали са в някой хотел в града.

Записа имената на едно листче и го подаде на Грубер заедно с петстотин франка. Когато даваше бакшиш или подкуп, Корсо обикновено свиваше рамене, сякаш искаше да каже „Някой ден и аз мога да ти бъда от полза“. Това създаваше приятелско-заговорническа атмосфера, като че не можеше да се определи кой кому върши услуга. Грубер, който измърморваше почтително „Merci m’sieu“^[40] на испанските туристи, италианците с крещящи вратовръзки, на американците с рекламни сакове на авиокомпании и обърнати бейзболни шапки за някакви си мизерни десет франка, взе банкнотата, без да каже дума. Дори не кимна. Просто описа елегантен полукръг с ръка и пъхна парите в джоба си. Изразът на лицето му беше каменен, като на крупие — така гледаше малцината подобни на Корсо, които все още знаеха правилата на играта. Грубер беше учил занаята в онези дни, когато гостът трябваше само да повдигне вежда и хотелските служители дотичваха. Добрата стара Европа и интернационалната клиентела на големите хотели, сведена до шепа познавачи!

— Заедно ли са отседнали господинът и дамата?

— Не знам — намръщи се Корсо. Представи си Ла Понте, излизащ от банята в бродиран халат и вдовицата на Тайлефер, излегната по копринена нощница на леглото. — Това също ме интересува.

Грубер се поклони едва забележимо.

— Ще ми трябват няколко часа, господин Корсо.

— Знам — Корсо хвърли поглед по коридора, които водеше от фоайето към ресторанта. Момичето стоеше там, с палто под мишница и ръце в джобовете на джинсите. Разглеждаше витрините с парфюми и копринени шалове. — А какво ще ми кажеш за нея?

Портиерът измъкна една регистрационна карта изпод тезгяха и прочете:

— Айрин Адлър, британски паспорт, издаден преди два месеца. Деветнадесетгодишна. Адрес: Бейкър Стрийт 221 Б, Лондон.

— Не се занасяй с мен, Грубер.

— Никога не бих си позволил такава волност, господин Корсо. Така се е регистрирала.

По лицето на бившия есесовец се забелязваше далечен намек за усмивка. Корсо го бе виждал да се усмихва само веднъж — в деня, когато падна Берлинската стена. Огледа Грубер, бялата му, ниско подстригана коса, ръцете, разположени абсолютно симетрично на тезгяха с китки, опиращи се точно на ръба. Грубер беше вече прекалено стар и не искаше да рискува да се върне у дома и да установи, че нищо не е такова, каквото го е виждал в спомените си — нито загребската камбанария, нито русите, сърдечни селски момичета, ухаещи на току-що изпечен хляб, нито дори зелените равнини, реките и мостовете, които бе виждал да се взривяват два пъти — веднъж, когато беше бягал от партизаните на Тито, и после през 1991, пред сръбските четници. Корсо можеше да си представи Грубер в портиерската му стая, изправен мирно пред прашасал портрет на император Франц Йосиф, събличащ виненото сако със златни ключове на реверите, като че ли е австроунгарска военна униформа. Сигурно си пускаше на грамофона „Радецки марш“, пиеше черногорски ликьор и мастурбираше, гледайки императрица Сиси (Об. бел. - 61) на видео.

Момичето беше изгубило интерес към витрините и гледаше към Корсо. Бейкър Стрийт, 221 Б, каза си той и едва се удържа да не се засмее на глас. Вече изобщо нямаше да се учуди, ако някое пиколо му поднесеше покана от миледи де Уинтър да пие с нея чай в замъка Иф (Об. бел. - 62) или в кралския дворец на Руритания (Об. бел. - 63) заедно с кардинал Ришельо, професор Мориарти и Рупърт де Хенцау. След като мистерията имаше литературен характер, то би било даже в реда на нещата.

Помоли за телефонен справочник и потърси номера на баронеса Унгерн. После, без да обръща внимание на настоятелния поглед на момичето, отиде до телефонната кабина и си уговори среща за следния ден. Позвъни и на Варо Борха в Толедо, но никой не отговори.

* * *

Той гледаше телевизия, но беше изключил звука. Даваха някакъв филм с Грегъри Пек — имаше тюлени, сбиване в бална зала, две шхуни пореха редом морската повърхност, вълните се разбиваха в бордовете им, а те бяха издули платна и плаваха право на север, към истинската свобода, която започва на десет мили от най-близкия бряг. В бутилката „Болс“ до лакътя на Корсо джинът бе стигнал точно до ватерлинията. Тя стоеше на пост на нощното шкафче като стар, впиянчен гренадир в навечерието на битката — между „Деветте порти“ и папката с ръкописа на Дюма.

Корсо свали очилата си и потърка очи, зачервени от джин и цигарен дим. На леглото беше подредил прецизно като археолог останките от книга номер две, спасени от камината в дома на Виктор Фаргаш. Не беше останало кой знае какво —дървените плоскости на корицата бяха се съхранили малко по-добре поради коженото покритие, но от останалата част имаше само обгорели краища и няколко почти нечетливи абзаца. Той взе един къс хартия, пожълтял и трошлив от огъня: ...si non obig.nem me. ips.s fecere, f.r q.qe die, tib. do vitam m.m sicut t.m... Текстът беше от долен ъгъл на страница. Корсо го огледа, после затърси същата страница в книга номер едно. Беше страница 89 — двата абзаца бяха идентични. Повтори процедурата с всички спасени парчета от страници и успя да идентифицира шестнайсет еднакви абзаца. Не можа да определи произхода на двадесет и два други — бяха прекалено малки или повредени. Имаше още единайсет празни парчета, от които идентифицира само едно благодарение на едно криво 7 — третата и единствена четлива цифра от номера на страницата, 107.

Цигарата догаряше и пареше устните му. Той я загаси в пепелника, после отпи дълбока глътка „Болс“ направо от бутилката. Носеше стара памучна риза в защитен цвят, с големи джобове. Ръкавите му бяха навити до лактите, връзката — смачкана. На телевизионния екран мъж от Бостън прегръщаше руска принцеса. Двамата движеха беззвучно устни, щастливи и влюбени под синьото небе на „Техниколор“. Единственият шум в стаята идеше от лекото вибриране на прозорците — два етажа по-долу към Лувъра течеше безкраен поток от коли.

Никон обичаше такива филми. Корсо я помнеше, развълнувана като сантиментално момиченце, да гледа как влюбените се целуват под звука на цигулки, на фона на облачно небе, докато на екрана се изписваше „Край“. Понякога, докато дъвчеше чипс пред екрана — в киното или у дома, пред телевизора, тя се облягаше на рамото му и плачеше тихо и дълго, без да откъсва очи от екрана. Сцената можеше да е коя ли не — Пол Хенрайд, който пее Марсилезата в кафенето на Рик, умиращият Рътгър Хауър, склонил глава, в последните кадри на „Острието“, Джон Уейн и Морийн О’Хара пред камината в Инисфри; генерал Къстър и Артър Кенеди в навечерието на битката при Литъл Биг Хорн; Питър О’Тул като Джим, измамен от благородника Браун; Хенри Фонда, препускащ към О’кей корал; Марчело Мастрояни, нагазил до кръста в декоративното езеро на минералните бани, за да извади една дамска шапка — елегантен и невъзмутим, влюбен в две черни очи. Никон беше щастлива, когато плачеше на тези сцени, и се гордееше със сълзите си. Това е, защото съм жива, казваше тя после и се смееше с все още мокри от сълзи очи. Защото съм част от света и се радвам, че е така, филмите са за всички — те са щедро, всеобщо преживяване — както когато кавалерията пристига в последния момент и децата в салона ликуват. Още по-хубаво е, когато ги гледаш по телевизията, защото двама могат да гледат и да коментират. Твоите книги са самотни и егоистични. Някои от тях дори не стават за четене, защото ще се разпаднат, ако ги отвориш. Човек, който се интересува до такава степен от книгите, няма нужда от хора — и това ме плаши. Никон дояждаше последните парчета чипс и го гледаше настоятелно, с полуотворена уста, като че ли търсеше по лицето му симптомите на някаква болест, които неминуемо щяха да се появят. Понякога ме плашиш.

Щастливият край. Корсо натисна едно копче на дистанционното управление и образът изчезна от екрана. Сега той беше в Париж, а Никон снимаше деца с трагични очи някъде в Африка или на Балканите. Веднъж в един бар му се стори, че я мерна в новините, сред хаоса в репортажа от някаква бомбардировка. Беше заобиколена от ужасени бежанци, с коса, сплетена на плитка, фотоапарати на врата и един в ръцете, зад нея се издигаше дим и се виеха пламъци. Никон. От всички универсални лъжи, които тя приемаше безрезервно, митът за щастливия край беше най-абсурден. Героят и героинята щяха да живеят щастливо до края на дните си и това изглеждаше безспорно и сигурно. Не се задаваха въпроси колко дълго трае любовта и щастието в това „завинаги“, което се дели на животи, години, месеци. И дори дни. До края, до самия неизбежен край, Никон отказваше да приеме, че героят може да се удави само след две седмици, когато корабът му ще се натъкне на риф край Южните Хебриди. Или че три месеца по-късно героинята може да бъде прегазена от кола. А може би нещата щяха да се развият по друг начин, по един от хилядите възможни начини: единият ще се влюби в друг, другият ще се озлоби и отегчи, или ще иска да се измъкне от така мечтания брак. Може би след тази екранна целувка им предстояха нощи, изпълнени със сълзи, мълчание и самота. Може би щастливият младоженец щеше да умре от рак, преди да навърши четиридесет години, а тя щеше да живее още дълги години и да умре в старчески дом на деветдесетгодишна възраст. Може би красивият офицер щеше да се превърне в жалка развалина, раните му щяха да оставят отвратителни белези, а славните сражения, в които бе участвал, щяха да бъдат забравени от всички. Може би, станали стари и беззащитни, героят и героинята щяха да бъдат подложени на нови изпитания, но този път лишени от силата да им се противопоставят, може би щяха да бъдат подмятани от житейските бури сред невежеството, глупостта, и тъжната съдба да бъдеш човек.

Понякога ме плашиш, Лукас Корсо.

* * *

В единадесет без пет същата вечер той успя да реши загадката на запалената камина в дома на Виктор Фаргаш. Но от това цялата история не му ставаше по-ясна. Погледна часовника си, протегна се и се прозя. Хвърли отново поглед към обгорените късове хартия върху покривката на леглото и случайно видя собственото си отражение в огледалото — до старата пощенска картичка, пъхната в рамката — онази с хусарите пред катедралата в Реймс. Беше рошав, небръснат, и очилата му висяха накриво на носа. Започна да се смее със злия си, вълчи смях, който пазеше за особени случаи. Сегашният случай беше съвсем специален. Всички фрагменти от „Деветте порти“, които успя да идентифицира, бяха от страници с текст. Нямаше и следа от деветте гравюри и титулната страница. Съществуваха две възможности — или тъкмо те бяха изцяло погълнати от огъня, или — което бе по-възможно, като се вземеше предвид откъснатата корица — гравюрите бяха прибрани, преди останалата част от книгата да бъде хвърлена в огъня. Който беше свършил тази работа, сигурно се имаше за много умен — или умна. А може би извършителят не е бил сам. Може би след неочакваната гледка на светофара — Лиана Тайлефер и Флавио Ла Понте прегърнати в таксито — беше крайно време да започне да употребява трето лице множествено число. Въпросът беше дали уликите, които Корсо проследяваше, бяха грешки или умишлени уловки на противника му. Във всеки случай бяха доста усукани.

Тъкмо мислеше за уловки, и на вратата се позвъни. Корсо отвори и видя пред себе си момичето. Едва успя да скрие книга номер едно и ръкописа на Дюма под покривката на леглото. Тя беше боса, както обикновено по джинси и тениска.

— Здравей, Корсо. Надявам се, нямаш намерение да излизаш от хотела тази вечер.

Тя не влезе. Стоеше на вратата с палци, пъхнати в джобовете на джинсите. Беше намръщена, сякаш очакваше да ѝ кажат нещо неприятно.

— Можеш да отслабиш бдителността — успокои я той.

Тя се усмихна облекчено.

— Капнала съм.

Той и обърна гръб и се упъти към нощното шкафче. Бутилката беше вече празна и той започна да рови из минибара. След малко се изправи и размаха триумфално една малка бутилчица джин. Изпразни я в една чаша и отпи. Момичето си стоеше на вратата.

— Взели са гравюрите. И деветте — той посочи с чашата към парчетата от книга номер две. — Изгорили са останалата част от книгата, за да не си личи. Затова се бяха погрижили да не догори докрай. Постарали са се някои парчета да останат цели, за да може книгата официално да бъде регистрирана като унищожена.

Тя наклони глава на една страна и го загледа внимателно.

— Умен си.

— Разбира се, че съм умен. Затова ме замесиха в тази история.

Момичето направи няколко крачки навътре в стаята. Корсо видя босите ѝ крака на килима, точно до леглото. Оглеждаше обгорелите късове хартия.

— Фаргаш не е изгорил книгата — допълни той. — Не беше способен да направи такова нещо... Но какво са сторили с него? И той ли се е самоубил като Енрике Тайлефер?

Тя не отговори веднага. Вдигна едно парче хартия и загледа оцелелите думи.

— Намирай отговорите сам — каза тя накрая. — Затова участваш в играта.

— Ами ти?

Тя четеше бавно, движейки само устните си, като че ли знаеше думите. Когато остави парчето хартия обратно на леглото, усмивката ѝ бе много зряла за възрастта ѝ.

— Вече знаеш защо съм тук. Трябва да се грижа за теб. Имаш нужда от мен.

— Имам нужда от още джин.

Той изруга под нос и допи джина, опитвайки се да прикрие нетърпението и объркването си. По дяволите всичко. Изумрудено зелено и сияйно бяло — очите и усмивката ѝ на фона на мургавата кожа, голата, стройна шия, топлотата и жизнеността. Ама че работа, Лукас Корсо! Точно сега, отгоре на всичко, което ти се е струпало на главата, мислиш за загорелите ѝ ръце, за тънките китки и дългите ѝ пръсти. Забеляза и очертанията на гърдите ѝ под тънката тениска — бяха великолепни. Не беше имал възможност да ги огледа досега. Представи си ги — мургави и натежали под бялата памучна тъкан, въображаема плът, изтъкана от светлини и сенки. Отново му направи впечатление височината ѝ — беше висока колкото него, може би дори малко по-висока.

— Коя си ти?

— Дяволът — отвърна тя. — Влюбеният дявол.

И се разсмя. Книгата на Казот беше на нощното шкафче заедно с „Мемоарите от Света Елена“ и разни документи. Тя я погледна, но не я взе. Само подпря пръст отгоре ѝ и се обърна към Корсо.

— Вярваш ли в дявола?

— Плащат ми, за да вярвам в него. Особено при сегашната ми задача.

Тя кимна бавно, сякаш беше очаквала подобен отговор. Наблюдаваше Корсо любопитно, с полуотворени устни, като че ли очакваше от него знак или жест, които само тя би разбрала.

— Знаеш ли защо харесвам тази книга, Корсо?

— Не. Кажи ми.

— Защото героят е искрен. Любовта му не е просто трик, за да осъди една душа на вечни мъки. Биондета е нежна и вярна. У Алваро тя се възхищава на същите неща, които дяволът намира достойни за уважение у хората: смелостта и независимостта... — миглите ѝ засенчиха за миг светлите ириси. — Стремежът към познание и яснотата на целите.

— Изглеждаш добре осведомена. Какво знаеш ти за тези неща?

— Много повече, отколкото си въобразяваш.

— Нищо не си въобразявам. Всичко, което знам за дявола и за това, което обича и мрази, съм научил от книгите: „Изгубеният рай“, „Божествена комедия“, после „Фауст“ и „Братя Карамазови“ — той направи неясен, колеблив жест. — Не познавам лично Луцифер.

Сега тя го наблюдаваше присмехулно.

— И кой дявол предпочиташ? Дантевия ли?

— Не. Много е ужасен. Прекалено средновековен, за да ми е по вкуса.

— Може би Мефистофел?

— И него не. Много е самодоволен. Напомня прекалено много на мошеник, на адвокат-измамник... И освен това нямам вяра на хора, които постоянно се усмихват.

— Ами онзи от „Братя Карамазови“?

Корсо изкриви уста.

— Много е жалък. Чиновник с мръсни нокти — помълча известно време, после добави. — Мисля, че предпочитам падналия ангел на Милтън — после я погледна с внезапно събуден интерес. — Нали се надяваше да кажа точно това?

Тя се усмихна загадъчно. Продължаваше да стои с палци в джобовете. Не беше виждал никой, на когото джинсите да стоят така. Разбира се, за това бяха необходими дълги крака като нейните. Краката на младо момиче, което пътува на автостоп с раница на гърба и цялата светлина на света, събрана в тези проклети зелени очи.

— Как си представяш Луцифер? — попита тя.

— Знам ли — Корсо направи гримаса на безразличие. — Предполагам, мрачен и мълчалив. Скучен. — Тонът му стана заядлив. — На трон сред огромна, пуста зала. В самия център на студено, пусто, сиво кралство, в което никога нищо не се случва.

Тя помълча, загледана в него.

— Изненадваш ме, Корсо.

— Не виждам защо. Всеки може да чете Милтън. Дори аз.

Тя заобиколи бавно леглото в полукръг, така че остана на същото разстояние от него. Сега стоеше между Корсо и лампата. Умишлено или не, сянката ѝ падаше точно върху парчетата от „Деветте порти“, подредени върху леглото.

— Ти сам каза току-що каква е цената, която трябва да се плати — лицето ѝ беше в мрак, защото стоеше гърбом към светлината. — Гордост, свобода... познание. Независимо дали в началото или в края, се налага да платиш за всичко това. Дори за смелостта — не си ли съгласен? Помисли си само каква смелост е необходима да се изправиш срещу Бог.

Думите ѝ бяха като тих ромон в тишината, изпълнила стаята, просмукала се през процепа на вратата и пролуките на прозорците. Дори шумът от уличното движение започваше да заглъхва. Корсо оглеждаше двата силуета — тялото ѝ, очертано на фона на светлината, и сянката, паднала върху остатъците от книгата на леглото. Чудеше се кой от тях е действителен.

— И срещу всички архангели — добави тя — или сянката ѝ. Думите ѝ бяха изпълнени с горчивина, гласът ѝ — въздишка на презрително примирение. — Красиви и съвършени. И дисциплинирани като нацисти.

Сега тя не беше млада. Изглеждаше тъй, като че носеше на плещите си умора, натрупана от векове: някакво неясно наследство, някаква чужда вина, която обърканият Корсо не можеше да си изясни. Помисли си, че може би и фигурата срещу него, и сянката върху леглото не са действителни.

— В „Прадо“ има една картина — помниш ли я, Корсо? Мъже с ножове, застанали срещу конници с извадени саби. Винаги съм мислела, че така е изглеждал бунтът на падналите ангели. Сигурно са имали същото примирено изражение като онези нещастници, въоръжени само с ножове. Смелостта на отчаянието.

— Като десетте хиляди на Ксенофон (Об. бел. - 64) — пошегува се Корсо.

Тя замълча за миг, учудена от точното му сравнение.

— Може би — кимна тя. — Изхвърлени сами в света, те все още се надяват, че един ден водачът им ще ги отведе у дома.

Корсо се наведе да потърси цигара и сянката му също се раздвижи. Запали другата лампа, тази на нощното шкафче, и сянката на момичето изчезна когато светлината заля лицето ѝ. Светлите ѝ очи се взираха в него. Беше си възвърнала младостта.

— Много трогателно — отбеляза той. — Старите войници, лутащи се, за да намерят пътя към брега.

Тя примигна — като че ли сега, когато светлината обливаше лицето ѝ, вече не можеше да разбере за какво говори той. Върху леглото вече не падаше никаква сянка. Спасените парчета от книгата бяха обикновени късове обгоряла хартия. Беше достатъчно само да отворят прозореца, и един порив на вятъра щеше да ги разпилее из цялата стая.

Тя се усмихваше. Айрин Адлър, Бейкър Стрийт 221 Б. Мадридското кафене, влакът, онази утрин в Синтра... Загубеното сражение, отстъплението на разбитите легиони... беше прекалено млада, за да помни такива неща. Сега се усмихваше като малко момиченце — невинно и закачливо, но под очите ѝ имаше издайнически следи от умора. Беше сънлива и топла.

Корсо преглътна. Част от него пристъпи към нея, свали тениската и загорялата ѝ кожа блесна, разкопча джинсите ѝ и я положи върху леглото, сред останките от книгата, с чиято помощ се призоваваха тъмните сили. Потъна в топлата ѝ плът, разчиствайки си сметките и с Бог, и с Луцифер, с неумолимия поток на времето, със своите собствени призраци, с живота и смъртта. Но другата му част просто си запали цигара и издуха мълчаливо дима. Тя продължи да го гледа мълчаливо, очаквайки нещо — един жест, една дума. След малко каза „лека нощ“ и тръгна към вратата. Но на прага се обърна и бавно вдигна ръка. Дланта ѝ беше обърната навътре, а показалецът и средният пръст сочеха нагоре. Усмивката ѝ беше нежна и заговорническа, невинна и знаеща. Усмихваше се като загубен ангел, сочещ носталгично пътя към небесата.

* * *

Баронеса Унгерн имаше две сладки трапчинки, които се появяваха, когато се усмихваше. Изглеждаше тъй, сякаш се бе усмихвала непрекъснато през последните седемдесет години и това бе циментирало едно постоянно добродушно изражение около очите и устата ѝ. Корсо, който беше страстен читател от малък, знаеше от детските си години, че има много видове вещици — лоши мащехи, злонамерени феи, красиви, но зли кралици, и противни старици с брадавици на носовете. Но въпреки всичко, което бе чувал за седемдесетгодишната баронеса, не знаеше към коя категория да я причисли. Може би беше една от тези възрастни дами, които живеят, изолирани от действителността, оградени от мечтите си, в един свят, в който никога не се случва нищо неприятно — но дълбокият поглед на стрелкащите се, интелигентни, подозрителни очи изключваше тази възможност. Към погледа се добавяше още и свободно провисналият десен ръкав на жилетката ѝ — ръката ѝ беше ампутирана до лакътя. Беше дребна, закръглена и много напомняше на учителка по френски в девически пансион — от онова време, когато понятието „млади дами“ все още имаше някакво покритие, разбира се. Поне така си мислеше Корсо, като гледаше сивата ѝ коса, свита в стегнат кок на тила и спортните ѝ, почти мъжки обувки, които носеше с къси бели чорапки.

— Господин Корсо. Приятно ми е да се запознаем.

Тя подаде единствената си ръка — мъничка като нея самата, стисна неговата с неподозирана енергия и демонстрира трапчинките си. Говореше с лек акцент — по-скоро немски, отколкото френски. Корсо си спомни нещо прочетено кой знае кога — за един фон Унгерн, който се беше прочул през двайсетте години — в Монголия или Манджурия. Беше военен, оглавил една импровизирана армия, състояща се от белогвардейци, казаци, китайци, дезертьори и бандити, и се бе съпротивлявал до край на нахлуването на Червената армия. Спомняше си историята — бронирани влакове, обири, убийства и всичко останало, включително и обичайния разстрел призори. Може би баронесата му беше роднина?

— Той беше прачичо на съпруга ми. Семейството му произхожда от Русия. Емигрирали във Франция още преди революцията и успели да изнесат значително имущество. — В тона ѝ нямаше нито гордост, нито носталгия. Това, което разказваше, се бе случило в друго време, с други хора, на друго семейство. Непознати, които бяха потънали в небитието, преди тя да се роди. — Аз съм родена в Германия. Когато нацистите дойдоха на власт, семейството ми загуби всичко. Омъжих се тук, във Франция, след края на войната. — Тя внимателно извади едно мъртво листо от една саксия до прозореца и се усмихна леко. — Никога не съм понасяла маниакалната привързаност на роднините на мъжа ми към миналото: носталгията по Санкт Петербург, спомените за рождения ден на царя. Беше нещо като постоянна панихида.

Корсо огледа бюрото, отрупано с книги, претъпканите лавици наоколо. По негова преценка само в тази стая трябва да имаше към три хиляди тома. Като че ли тук бяха най-старите и най-редките издания — имаше всичко, от съвсем нови книги до древни, подвързани с кожа фолианти.

— А какво ще кажете за всичко това?

— То е нещо друго — материал за изследвания, а не за свещенослужения. Използвам ги за работата си.

Лоши времена настанаха, каза си Корсо, щом вещиците започнаха да говорят за роднините на мъжете си и замениха котлетата си с библиотеки, кантонерки, и почетно място в списъка на бестселърите. През отворената врата се виждаха още книги — в другите помещение и в коридорите. Книги и стайни растения. Саксии имаше навсякъде — на первазите на прозорците, по пода, на дървени поставки. Апартаментът беше просторен и скъп, с изглед към реката — към местата, на които в друго време бяха горели кладите на Инквизицията. Имаше няколко големи маси, около които бяха насядали млади хора, вероятно студенти. Всички стени бяха покрити с книги. Между зелените листа проблясваше позлатата на старинните подвързии. Фондацията „Унгерн“ разполагаше с най-голямата колекция на книги с окултна тематика в Европа. Корсо хвърли поглед на книгите, които бяха най-близо до него. „Daemonolatriae Libri“^[41] от Никола Реми. „Compendium Maleficarum“^[42] от Франческо Мария Гуацо. „De Daemonialitate et Incubus et Sucubus“^[43] от Лудовико Синистрари. Освен че имаше един от най-пълните каталози по демонология и че ръководеше фондация на името на покойния си съпруг, баронеса Унгерн си беше създала име и като автор на книги, чиито теми се въртяха около магия, вещици и магьосници. Последната ѝ книга — „Изида — голата дева“ вече три години не излизаше от списъка на бестселърите. Ватикана публично заклейми книгата поради паралела, който правеше между едно езическо божество и Божията майка, от което продажбите ѝ стремително нараснаха. Във Франция беше преиздадена осем пъти, дванадесет пъти в Испания и седемнадесет — в Италия, сърцето на католицизма.

— Върху какво работите в момента?

— Книгата ще се казва „Дяволът — история и легенди“. Една непочтителна биография. Ще бъде готова в началото на идущата година.

Корсо спря пред една лавица с книги. Вниманието му беше привлечено от трите тома на „Disquisitionum Magicarum“^[44] от Мартин дел Рио, първото издание на Ловаина от 1599-1600-ната година — класическо произведение в областта на демонологията.

— Откъде се сдобихте с това?

Фрида Унгерн явно обмисляше докъде трябва да стигне откровеността ѝ, затова помълча, преди да отговори:

— Купих я на един търг в Мадрид през 1989 година. С голям труд успях да я измъкна изпод носа на вашия сънародник Варо Борха. — Тя въздъхна, сякаш още не се бе възстановила от усилието. — И, разбира се, с много пари. Никога нямаше да успея, ако не ми беше помогнал Пако Монтегрифо. Познавате ли го? Прекрасен човек.

Корсо изкриви устни в усмивка. Не само че познаваше Монтегрифо, шефа на испанския филиал на аукционната къща „Клеймор“, но и си бяха сътрудничили в няколко доста неприемливи, но затова пък крайно изгодни сделки. Като например продажбата на „Космографията“ на Птолемей (Об. бел. - 65) — готически ръкопис от 1456 година, на анонимен швейцарски колекционер. Същият ръкопис бе изчезнал преди известно време при загадъчни обстоятелства от библиотеката на университета в Саламанка. По някакъв начин Монтегрифо се беше добрал до него и натовари Корсо с посредничеството по сделката. Цялата операция беше чиста и дискретна, включваше кратко посещение на работилницата на братя Сениса, където от ръкописа беше премахнат един компрометиращ печат. Корсо лично отнесе книгата в Лозана. Срещу тридесет процента комисиона.

— Да, познавам го — той погали гърбовете на томовете „Disquisitionum Magicarum“ и се зачуди с колко ли Монтегрифо беше оскубал баронесата, за да наклони при търга везните в нейна полза. — Що се отнася до Мартин дел Рио, виждал съм само още един екземпляр на тази книга — в колекцията на йезуитския орден в Билбао... Подвързана с цяло парче кожа. Същото издание.

Докато говореше, той продължаваше да плъзга пръсти по редиците от книги. Имаше безброй интересни издания — подвързани с велен, шагрен, пергамент. Други бяха по-посредствени или пък в лошо състояние, но имаха вид на постоянно четени. От почти всеки том стърчаха картончета, изписани с дребен, остър почерк. Материал за нейните проучвания. Изведнъж той се закова пред нещо познато — черна подвързия без заглавие, с пет релефни ленти на гърба. Книга номер три.

— Откога я имате?

Корсо беше човек със здрави нерви. Поне на този етап в нашата история. Но беше прекарал цялата нощ, ровейки се в обгорелите остатъци от книга номер две — и затова може би не успя да овладее докрай гласа си. Баронесата забеляза нещо нередно. Гледаше го подозрително, въпреки че веселите трапчинки не бяха изчезнали от прекалено младото за годините ѝ лице.

— „Деветте порти“ ли? Не знам точно. Доста отдавна. — Баронесата си служеше бързо и ловко с единствената си ръка. — Извади книгата от лавицата без усилие, хвана я за гърба и я отвори на първата страница — върху нея имаше няколко екслибриса, някои от тях много стари. Последният представляваше сложна арабеска, в която се четеше името „Фон Унгерн“ и дата, изписани с мастило. Тя хвърли поглед на написаното и кимна. — Беше ми подарена от покойния ми съпруг. Омъжих се много млада. Той беше два пъти по-възрастен от мен. Купи книгата през 1949 година.

Това им беше проблемът на съвременните вещици, мислеше си Корсо — нямаха никакви тайни. Нищо скрито-покрито — човек можеше да прочете всички подробности от живота им в „Кой кой е“ или в клюкарските колони на вестниците. Баронеси или не, те всички бяха станали елементарни и предсказуеми. Торквемада (Об. бел. - 66) би се отегчил до смърт в наши дни.

— Вашият съпруг споделяше ли интереса ви към подобни неща?

— Ни най-малко. През целия си живот не беше прочел и една книга. Просто се стараеше да изпълнява всички мои желания — като духът от лампата на Аладин. — Ампутираната ѝ ръка сякаш потрепна леко в увисналия ръкав на жилетката. — Беше му все едно какво купува — рядко издание или скъпа перлена огърлица. — Тя помълча и се усмихна малко натъжено. — Беше приятен човек. Имаше слабост да прелъстява жените на най-добрите си приятели. И правеше чудесни коктейли.

Баронесата отново замълча и се огледа, като че ли покойният беше оставил някоя чаша наблизо.

— Цялата тази колекция е мое дело — продължи тя след малко, сочейки библиотеката — събирала съм ги една по една — от първата до последната книга. Аз избрах и „Деветте порти“ — открих я в каталога на един банкрутирал поддръжник на Петен (Об. бел. - 67). Съпругът ми само подписа чека.

— Защо се интересувате толкова от дявола?

— Защото веднъж го видях. Бях на петнадесет години и го видях така ясно, както сега виждам вас. Беше с колосана яка, бомбе и бастун. Приличаше на Джон Баримор (Об. бел. - 68) в ролята на барон Гайгерн от „Гранд Хотел“. И аз се влюбих — като последна глупачка. — Тя отново се замисли, пъхнала единствената си ръка в джоба на жилетката, като че ли си спомняше нещо, случило се много отдавна. — Сигурно затова безбройните изневери на мъжа ми не ме безпокояха ни най-малко.

Корсо се огледа — сякаш да види дали няма още някой в стаята, после се наведе към нея и заговори с поверителен тон.

— Преди три века щяхте да отидете на кладата само заради това, което ми казахте току-що.

Тя се засмя гърлено, но веднага спря и отвърна шепнешком в същия тон:

— Преди три века и през ум не би ми минало да казвам някому такива неща. А иначе познавам хора, които с удоволствие биха ме изгорили и сега. — Трапчинките ѝ отново се появиха. Корсо установи, че тя очевидно се усмихва непрекъснато. Но ясните ѝ, проницателни очи бяха нащрек и не преставаха да го изучават. — Да, дори сега, в нашия век, в нашата епоха.

Тя му подаде „Деветте порти“ и не престана да го наблюдава, докато той прелистваше бавно книгата. Корсо изгаряше от нетърпение да сравни деветте гравюри. Отбеляза с въздишка на облекчение, че и деветте са непокътнати. Всъщност „Библиографията“ на Матеу грешеше — в нито една от трите книги не липсваше последната гравюра. Книга номер три беше в по-лошо състояние от екземпляра на Варо Борха и от този на Виктор Фаргаш — преди да бъде хвърлен в огъня. Книгата беше пострадала от влага — всички страници имаха петна в долната си част. Подвързията също се нуждаеше от основно почистване, но иначе нямаше никакви липси.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита баронесата. — Имам чай и кафе.

Никакви вълшебни еликсири и омайни билета, отбеляза разочаровано Корсо. Нямаше дори някоя билкова отвара.

— Кафе.

Денят беше слънчев и небето над извисяващите се наблизо кулички на „Нотр Дам“ беше синьо. Корсо пристъпи към прозореца и разтвори тънките пердета, за да вижда възможно най-ясно книгата. Два етажа по-долу, под голите дървета на брега на Сена, момичето седеше на една каменна пейка, облечено в тъмносиньото си палто и четеше книга. Корсо знаеше, че чете „Тримата мускетари“, защото я видя на масата до нея, когато се срещнаха на закуска. После той тръгна по улица „Риволи“, съзнавайки, че момичето го следи на петнайсет-двайсет стъпки разстояние. Той умишлено се правеше, че не я забелязва, а тя не скъсяваше разстоянието. Сега тя вдигна очи и погледна нагоре. Сигурно го виждаше съвсем ясно, но не даде знак, че го познава. Продължи да гледа нагоре спокойно и безразлично, докато най-сетне той се отмести от прозореца. Когато надникна отново, тя беше склонила глава над книгата и продължаваше да чете.

Баронеса фон Унгерн имаше секретарка — жена на средна възраст с очила с много диоптри, която непрестанно сновеше между масите и лавиците с книги. Но домакинята сервира кафето сама — донесе две чаши на сребърен поднос без никакво видимо затруднение. Корсо прецени, че би я обидил, ако предложеше да ѝ помогне. Двамата седнаха до бюрото. Подносът беше поставен сред изобилието от зеленина, книги, документи и бележки.

— Откъде ви дойде идеята да създадете тази фондация?

— Създадох я, за да не плащам данъци. Освен това много хора идват тук заради фондацията и успявам по-лесно да си намирам сътрудници. — Тя се усмихна тъжно. — Аз съм последната вещица и понякога се чувствам самотна.

— Никак не приличате на вещица — Корсо незабавно доби подходящия израз — на смутен, добродушен заек. — Четох вашата „Изида“.

С чаша кафе в единствената си ръка, тя неволно повдигна другата — ампутираната и същевременно наведе глава на една страна, сякаш да оправи косата си. Макар и незавършен, това беше жест на несъзнателно кокетство, стар като света и същевременно без възраст.

— Хареса ли ви?

Той я гледаше право в очите, докато вдигаше чашата към устните си.

— Много.

— Не всички бяха на вашето мнение. Знаете ли какво пишеше в „Осерваторе Романо“? Авторът на статията съжаляваше, че списъкът със забранените книги на Светата Инквизиция вече е отменен. Вие сте прав — тя посочи „Деветте порти“, която Корсо беше поставил до тях на масата. — В миналото щяха да ме изгорят на клада, също като онзи нещастник, който издал наръчника на Сатаната.

— Наистина ли вярвате в дявола, баронесо?

— Не ме наричайте така. Звучи смешно.

— Как да се обръщам към вас тогава?

— Не знам. Може би госпожа Унгерн. Или Фрида.

— Вярвате ли в дявола, госпожо Унгерн?

— Вярвам достатъчно, за да посветя целия си живот, колекцията си, тази фондация, дългогодишния си труд и петстотинте страници на последната си книга на него. — Тя изгледа Корсо с внезапен интерес. Той си беше свалил очилата и ги чистеше. Безпомощната му усмивка допълваше търсения ефект. — А вие?

— Напоследък всички ми задават този въпрос.

— Нищо чудно. От известно време обикаляте и разпитвате за една книга, която би трябвало да се чете с известно убеждение.

— Моята вяра е доста ограничена — Корсо рискува един проблясък на искреност. Такива откровения обикновено даваха добър резултат. — Всъщност аз работя заради парите.

Трапчинките отново се появиха. Корсо си каза, че трябва да е била много хубава преди половин век — стройна, кокетна, плетяща заклинания, с две здрави ръце. Все още бе съхранила следи от някогашното си излъчване.

— Жалко — отбеляза Фрида Унгерн. — Другите, които не са работили за пари, вярвали сляпо в главния герой на тази книга. Нито Албертус Магнус, нито Реймон Люли, нито Роджър Бейкън са оспорвали някога съществуванието на дявола —единствено неговата същност.

Корсо нагласи очилата си и се усмихна скептично.

— Много неща са били различни по онова време.

— Не е необходимо да се връщаме толкова назад. „Дяволът съществува, не само като символ на злото, но и като физическа реалност“. Какво ще кажете за това? Писано е от един папа, Павел VI. През 1974 година.

— Той е бил професионалист — каза миролюбиво Корсо. — Сигурно е имал причини да го напише.

— Това, което е написал, е просто потвърждение на една доктрина за съществуванието на Дявола, приета на Четвъртия Латерански съвет през 1215 година... — тя помълча и го изгледа със съмнение. — Интересуват ли ви научни факти? Мога да бъда непоносимо досадна, ако не внимавам — трапчинките отново трепнаха около устата ѝ. — Винаги съм искала да бъда най-добрата в класа. Умницата.

— Сигурен съм, че е било така. Била сте първа по всички предмети, нали?

— Разбира се. Другите момичета ме мразеха.

Двамата се разсмяха. Корсо се убеди, че Фрида Унгерн е вече на негова страна. Извади две цигари от джоба си и ѝ предложи едната. Тя отказа и го погледна с известно безпокойство. Корсо не ѝ обърна внимание и си запали цигарата.

— Два века по-късно — продължи баронесата, докато Корсо се навеждаше над запалената клечка кибрит, — Инокентий III потвърждава с папска була, така наречената „Sumnis Desiderantes Affectibus“^[45], че Западна Европа гъмжи от демони и вещици. Тогава двама доминикански монаси, Крамер и Шпренгер, създават „Мalleus malleficarum“^[46], наръчник за иквизитори.

Корсо вдигна поучително показалец.

— Издаден през 1519 година в Лион. Осмина формат, в готически стил, няма име на автора. Поне не и в екземпляра, който съм виждал.

— Правилно — тя го погледна учудено. — Моят е по-късно издание. — Тя посочи към една лавица. — Ето го там. Издаден през 1668 година, отново в Лион. Но оригиналното издание датира от 1486 година... — тя потръпна и притвори очи. —Крамер и Шпренгер са били глупави фанатици. Техният Malleus представлява куп глупости. Би звучал дори смешно, ако не бяха хилядите нещастници, инквизирани и изгорени заради него.

— Като например Аристиде Торча.

— Да, като него например. Въпреки че тъкмо той далеч не е бил невинен.

— Какво знаете за него?

Баронесата поклати глава, изпи последната глътка от кафето си, и отново поклати глава. — Торча е заможен венециански род. Били търговци и внасяли хартия от Испания и Франция. Още съвсем млад, Аристиде заминал за Холандия и чиракувал в печатницата на семейство Елзевир, които били в делови отношения с баща му. След като прекарал там известно време, заминал за Прага.

— Това не ми беше известно.

— Да, така е. По това време Прага била европейската столица на магията и окултните науки, също както Толедо четири века по-рано... Схващате ли връзката? Торча се настанил в магьосническия квартал, близо до площад „Юнгманове намести“, където има статуя на Ян Хус. Помните ли Хус на кладата?

— „От пепелта на моята клада ще се издигне лебед, който няма да можете да изгорите“.

— Точно така. С вас е лесно да се разговаря. Предполагам, че не съм първият човек, който ви го казва. Сигурно ви е от полза в работата. — Баронесата неволно вдиша дима от неговата цигара, сбръчка нос, но продължи невъзмутимо: — И така, докъде стигнахме? А, да. Второ действие, Прага. Торча се пренася в гетото, в една къща до синагогата. В тази част на гетото прозорците светят по цяла нощ — кабалистите търсят магическата формула, която ще им помогне да създадат Голем (Об. бел. - 69). После още веднъж сменя квартирата си — този път отива оттатък реката, в Мала Страна. — Тя се усмихна заговорнически. — Как ви се струва това местене?

— Прилича ми на поклонение. Или на работно пътуване, както бихме казали в наши дни.

— Съгласна съм с вас — кимна доволно баронесата. Корсо беше приет, осиновен, и имаше всички изгледи да бъде повишен в първенец на класа. — Не може да бъде съвпадение — Аристиде Торча живее последователно в трите квартала на Прага, които били център на езотеричните познания на времето. В Прага, по чиито улички още отеквали стъпките на Парацелз (Об. бел. - 70) и Агрипа (Об. бел. - 71), където можели да бъдат открити последните съществуващи ръкописи по халдейска магия, ключовете към учението на питагорейците (Об. бел. - 72), изчезнали и разгубени след убийството на Метапонтий. — Тя се наведе към него и снижи глас — същинска мис Марпъл, която се кани да сподели с приятелката си, че е открила цианкалий в кейка. — В тази Прага на окултните науки, господин Корсо, имало хора, които се занимавали с така наречената „кармина“ — изкуството на магическите думи, с некромантия – изкуството да влизаш в контакт с мъртвите. — Тя замълча, затаила дъх, и допълни едва чуто: — И с гоетия...

— Изкуството да призоваваш дявола...

— Да — тя се облегна в креслото си. Явно се забавляваше от шокиращия разговор. Беше в стихията си. Очите ѝ светеха и говореше прекалено бързо, като че ли се опасяваше, че няма да ѝ стигне времето за всичко, което иска да каже. — По онова време в мястото, което Торча бил избрал да се настани, били укривани всевъзможни откъси от книги, страници, илюстрации, преживели войни, клади и преследвания... Там трябва да е открил и останките от магическата книга, която отваря дверите към вълшебни познания и власт: „Деломеланикон“, която крие ключа за призоваване на силите на мрака.

Тя произнесе последните думи с тайнствен, почти театрален тон, но не престана да се усмихва, като че и тя самата не приемаше съвсем сериозно тези неща — или може би намекваше на Корсо, че не би било здравословно да се вживява прекалено.

— Когато завършил обучението си, Торча се върнал във Венеция — продължи тя. — Обърнете внимание, това е важно: независимо от опасността, на която неминуемо се излагал в Италия, печатарят загърбва относителната сигурност, която му гарантира Прага, и се връща в родния си град. Там започва да издава поредица компрометиращи го книги, което в края на краищата довежда до смъртта му на кладата. Това не ви ли се струва странно?

— Като че ли му е била възложена някаква мисия, която е бил длъжен да изпълни.

— Да. Но от кого? — баронесата отвори „Деветте порти“ на титулната страница. — „С правото и позволението, дадено от висшестоящите“. Това може да накара човек да се позамисли, нали? Изглежда много вероятно Торча да е станал член на тайно общество по време на пребиваването си в Прага и да му е било поверено разпространението на някакви сведения. Нещо като проповедническа дейност.

— Както казахте преди малко, евангелието, тълкувано от Сатаната.

— Може би. Остава фактът, че Торча издава „Деветте порти“ във възможно най-неподходящото време. Между 1550 и 1666 година хуманистичният неоплатонизъм, както и ученията на херметиците и кабалистите (Об. бел. - 73) губят битката. Навсякъде пълзят слухове за демонопоклонничество. Джордано Бруно загива на кладата, Джон Дий (Об. бел. - 74) умира преследван и в нищета. Контрареформацията (Об. бел. - 75) триумфира. Нищо не може да възпре дейността на Инквизицията. Основана, за да се бори с ересите, тя се заема с преследване на вещици и магьосници, за да оправдае съществуванието си. И изведнъж им се представя великолепен случай — печатар, който има вземане-даване с дявола... Не може да се отрече, че Торча много ги е улеснил. — Слушайте само — тя прелисти няколко страници от книгата. — „Pot. m.vere im.g... “ — баронесата вдигна очи към Корсо и продължи: — Превела съм доста откъси. Шифърът е елементарен. „Мога да вдъхвам живот на восъчни образи, гласи този текст, да свалям луната от небесния свод и да обличам в жива плът костите на мъртъвци“. Как ви звучи?

— Доста детински. Струва ми се глупаво да рискуваш живота си за това.

— Може би. Човек никога не знае. Обичате ли да четете Шекспир?

— Понякога.

— „Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е дори сънувала!“^[47]

— Хамлет е бил неуравновесен човек.

— Не всеки има правото и възможността за връзка с окултното познание, господин Корсо. Както гласи старата поговорка, когато знаеш, трябва да мълчиш.

— А Торча не е мълчал.

— Сигурно знаете, че според учението на кабалистите Бог има тайно и страшно име.

— Така наречения тетраграматон.

— Точно така. Хармонията и равновесието на Вселената почива на неговите четири букви... Архангел Гавриил предупредил Мохамед: „Господ е скрит зад седемдесет хиляди завеси, изтъкани от светлина и мрак. Ако те се вдигнат, дори аз бих бил унищожен“. Но не само Бог има тайно име. Същото е и с дявола. Има едно ужасно, тайно съчетание от букви, което го призовава, ако бъде произнесено... и предизвиква страховити събития.

— Не ми казвате нищо ново. За това име се е говорело много преди християнството и юдаизма. Древните го наричали „Кутията на Пандора“.

Тя го погледна доволно, като че ли се канеше да му пише шестица.

— Отлично, господин Корсо. Всъщност векове наред всички говорим за едни и същи неща, като само им сменяме имената. Изида и Дева Мария, Митра и Иисус Христос, двайсет и пети декември е Коледа или празник на зимното слънцестоене, рождения ден на непобедимата светлина. Вземете например свети Григорий. През седми век след Христа той препоръчва на християнските мисионери да се възползват от езическите празници и да ги приобщят към християнските.

— На това му викат търговски усет... В същността си процесът напомня на търговска операция — опитвали са се да привлекат чуждата клиентела. А сега бихте ли ми разказали по-подробно какво точно знаете за кутията на Пандора и всякакви подобни феномени, включително и сключването на договори с дявола.

— Затварянето на дяволи в бутилки — или в книги — е познато от прастари времена. Споменава се в писанията на Жерве от Тилбъри, от тринайсети век, и на Герсон (Об. бел. - 76) през четиринайсети. Що се отнася до договорите с дявола, традицията е много по-стара — като започнем от Стария завет — книгата на Енох — и минем през писанията на Свети Йероним (Об. бел. - 77), и стигнем до кабалата и Светите отци на църквата. Да не забравяме и епископ Теофилус, известен като „любител на познанието“, доктор Фауст като историческа личност и Роджър Бейкън. Или например папа Силвестър II, за когото се говорело, че откраднал от сарацините някаква книга, в която имало „всичко, което човек трябва да знае“.

— Значи пак опираме до въпроса с познанието.

— Разбира се. Никой няма да се изложи на опасността да ходи по ръба на дълбока пропаст, само за да убие времето. Научната демонология идентифицира Луцифер с познанието. В „Битие“ дяволът, взел образа на змия, изкушава човекът да се изтръгне от щастливата безметежност на незнанието, да придобие свободна воля и стремеж към познание, да осъзнае себе си и света, и го осъжда на мъките и несигурността, които познанието неизбежно води след себе си.

Споменът от снощния разговор беше още съвсем пресен в съзнанието му и Корсо веднага се сети за своята тайнствена спътница. Взе „Деветте порти“ и под предлог, че иска да я види на светло, отиде отново при прозореца. Момичето беше изчезнало. Корсо огледа учудено улицата открай докрай, пейките, наредени под дърветата покрай реката, но не я видя. Действително беше озадачен, но сега нямаше време да мисли за това. Фрида Унгерн продължаваше да говори.

— Обичате ли загадките? Ребусите със скрити ключове? Книгата, която държите, е по същество точно такъв ребус. Като всяко интелигентно същество дяволът обича гатанките — игрите с препятствия за интелекта, където слабите и негодните отпадат и само силните духом, посветените, печелят. — Корсо пристъпи към бюрото и върна книгата на предишното ѝ място, отворена на титулната страница — със змията, увита около разцепено от светкавица дърво, захапала опашката си.

— Този, който не вижда в тази картина нищо друго освен една змия, захапала опашката си, няма право да продължи нататък.

— За какво служи тази книга? — попита Корсо.

Баронесата постави пръст на устните си също като рицаря от първата илюстрация. Тя се усмихваше.

— В пророчествата на Свети Йоан от Патмос се казва, че настане ли царството на Втория звяр, преди последната, решителна битка при Армагедон, „само този, който носи знака, белегът на Звяра или числото на неговото име, ще може да продава и купува“. В евангелието от Лука /4:13/, когато евангелистът говори за изкушението, казва, че отхвърленият трикратно дявол, „отстъпи от него до някое време“. Но дяволът е оставил отворени пътечки за нетърпеливите, оставил е таен път, по който могат да го стигнат и да сключат съюз с него.

— Да му продадат душата си.

Фрида Унгерн се изкиска доволно. Мис Марпъл беше събрала стари приятели на чай и клюкарстваше за дявола. „Познай какво научих за него! Никога не би предположила, мила! Просто не знам откъде да започна. Представи си, Пеги, скъпа...“

— Дяволът си знае урока — продължи тя. — На времето е бил млад и неопитен и е правил грешки. Случвало се душите да му се измъкнат в последния момент, спасени от любовта, Божията милост и други такива. Затова накрая включил в договора допълнителна клауза за предаването на душата и тялото на собственика след изтичането на упоменатия в договора срок „без право на обжалване и прибягване до други инстанции, както и на призоваване на милостта Божия“. Всъщност тъкмо тази клауза може да бъде открита в „Деветте порти“.

— Ама че гаден свят — отбеляза Корсо. — Дори Луцифер е принуден да прибягва до допълнителни клаузи в договорите.

— Нали разбирате, в наши дни се навъдиха много мошеници. Ако могат да го сторят безнаказано, хората са склонни да си приберат обратно всичко, включително и душата си. Клиентите се измъкват и отказват да изпълняват договорните условия. На дявола му е дошло до гуша — и с право.

— Какво друго съдържа книгата? Какво е значението на деветте гравюри?

— По принцип те са елементи на ребус, който трябва да бъде решен. Използвани в съчетание с текста, даряват власт на този, който умее да ги ползва. В тях е скрита формулата за намиране на магическото име, с което трябва да бъде призован дяволът.

— И върши ли работа?

— Не. Защото книгата е подправена.

— Вие опитвали ли сте да се възползвате?

Фрида Унгерн беше шокирана.

— Можете ли да си представите как аз, на моите години, ще се изтъпаня в средата на магически кръг и ще почна да призовавам Велзевул? Моля ви! Може преди петдесет години да е приличал на Джон Баримор, но и красавците остаряват. Я си представете как би ми се отразило едно разочарование при тази напреднала възраст! Предпочитам да си живея със спомените от младостта!

Корсо я изгледа с насмешливо учудване.

— Но аз мислех, че вие и дяволът... Читателите ви приемат за пълноправна вещица.

— Читателите се заблуждават. От познанията си за дявола правя пари и не намесвам тук никакви емоции. — Тя погледна през прозореца. — Пропилях цялото състояние на покойния си съпруг, за да създам тази колекция, и сега живея от авторски хонорари.

— Които несъмнено не са за пренебрегване. Вие сте кралицата на книжарниците.

— Животът е скъп, господин Корсо. Извънредно скъп, особено когато се налага да сключваш сделки с хора като нашия общ приятел Монтегрифо, за да се добереш до редките издания, които търсиш. В наши дни Сатаната е добър източник на доходи — нищо повече. Вече навърших седемдесет години. Не мога да си губя времето с глупави фантазии и старомомински мечти... Нали ме разбирате?

Сега беше ред на Корсо да се усмихне.

— Напълно.

— Когато казвам, че тази книга е подправена — продължи баронесата, — имам право да го твърдя, защото съм проучила подробно нейната история. В нея има празнота — образно казано, разбира се, защото иначе копието няма липси. Този екземпляр е бил собственост на мадам дьо Монтеспан, фаворитката на Луи XIV. Тя е била една от първожриците на сатанизма във френския кралски двор и дори успяла да наложи редовно отслужване на черна литургия. Запазено е нейно писмо до мадам дьо Пейрол, нейна приятелка и довереница, в което фаворитката се оплаква от безполезността на книгата. Там пише, че в книгата имало „всичко, което препоръчват мъдреците, и все пак нещо в нея не е наред, думите никога не могат да се наредят в необходимата поредност“.

— Кой друг е притежавал книгата?

— Граф дьо Сен Жермен (Об. бел. - 78), който я продал на Казот.

— На Жак Казот (Об. бел. - 79)?

— Ами да. Авторът на „Влюбеният дявол“, който бил гилотиниран през 1792 година. Чели ли сте книгата му?

Корсо кимна предпазливо. Връзките бяха толкова натрапчиви, че граничеха с невероятното.

— Чел съм я някога.

Някъде в апартамента отекна телефонен звън. По коридора се чуха забързаните стъпки на секретарката. Телефонът млъкна.

— Що се отнася до „Деветте порти“ — продължи баронесата, — следата изчезва някъде тук, в Париж, по времето на Терора, след революцията. След това е споменавана тук-там, но сведенията са смътни. Жерар дьо Нервал я споменава мимоходом в една от статиите си, като казва, че я виждал в дома на свой приятел.

Клепачите на Корсо трепнаха незабележимо зад стъклата на очилата му.

— Дюма му е бил приятел — каза той и застана нащрек.

— Да. Но все пак Нервал не уточнява в чий дом я е видял. Факт е, че книгата изчезва за дълги години, до момента, когато колекцията на един колаборационист (Об. бел. - 80), близък на маршал Петен, беше обявена на търг, и аз я открих в списъка и я купих...

Корсо вече не слушаше. Ако легендата не лъжеше, Жерар дьо Нервал се беше обесил на шнур от дамски корсаж, принадлежал на мадам дьо Монтеспан. Или може би беше мадам дьо Ментьонон (Об. бел. - 81)? Чийто и да е бил, паралелът с колана, на който увисна Енрике Тайлефер, беше неминуем.

Секретарката се появи на вратата и прекъсна мислите му. Търсели господин Корсо на телефона. Той се извини и тръгна покрай масите с четящи студенти. Излезе в коридора, също така пълен с книги и зеленина. На една орехова масичка в ъгъла имаше старинен телефон. Слушалката беше свалена и поставена отстрани.

— Ало?

— Корсо? На телефона е Айрин Адлър.

— Така и предположих. — Корсо огледа коридора. Секретарката беше изчезнала. — Учудих се, че си напуснала поста. Откъде се обаждаш?

— От бара, на ъгъла. Никакъв мъж наблюдава къщата. Затова дойдох тук.

Корсо замълча и си наложи да диша дълбоко. После откъсна със зъби висящия си нокът. Каза си примирено, че това можеше да се очаква. Човекът беше част от инвентара, от реквизита на пиесата. После, съзнавайки, че молбата му е безсмислена, каза:

— Опиши ми го.

— Висок, с мустаци и голям белег на бузата. — Момичето говореше съвсем спокойно, в гласа ѝ не се долавяше паника или съзнание за опасност. — Седи в едно сиво БМВ от другата страна на улицата.

— Забеляза ли те?

— Не знам. Но аз го виждам ясно. Седи там от един час. Излезе два пъти от колата — единия път, за да прочете имената на звънците, и втория — за да си купи вестник.

Корсо изплю отхапания нокът и засмука палеца си. Болеше го.

— Слушай сега. Нямам представа защо този човек ме следи. Дори не знам дали и двамата не сте замесени заедно в някаква интрига. Но не ми харесва мисълта, че си толкова близо до него. Никак не ми харесва. Предпочитам да се върнеш в хотела.

— Не ставай идиот, Корсо. Ще отида там, където трябва да бъда. — После добави: — Поздрави господин дьо Тревил — и затвори.

Корсо сви рамене в израз на саркастично примирение. И неговите мисли се движеха по същия път, а това вече никак не му се нравеше. Погледна за миг слушалката, преди да я върне на мястото ѝ. Разбира се. Тя четеше „Тримата мускетари“. Нали я видя, когато погледна от прозореца. В трета глава д’Артанян току-що е пристигнал в Париж и е на аудиенция при господин дьо Тревил, капитана на кралските мускетари, когато вижда от прозореца Рошфор. Хуква незабавно да го преследва, но се сблъсква последователно с рамото на Атос, портупея на Портос и кърпичката на Арамис. Поздрави на господин дьо Тревил. Хубава шега, ако действително беше шега. Само че на Корсо съвсем не му беше до смях.

След като затвори телефона, постоя замислен в тъмния коридор. Може би точно това се очакваше от него — да налапа стръвта и да хукне да преследва Рошфор с гола шпага в ръка. Възможно бе обаждането на момичето да беше част от общия план. А може би — тук нещата ставаха вече прекалено заплетени — тя се опитваше да го предупреди за някакъв съществуващ план — ако изобщо имаше такъв. И ако, разбира се, тя играеше честно — Корсо не беше вчерашен, та да си слага току-така ръката в огъня.

Лоши времена, мислеше си той. Времето на абсурда. След толкова много книги, филми и телевизионни програми, след четене на толкова много текстове на всевъзможни нива, беше наистина трудно да разбереш какво имаш пред себе си — оригинала или копието; дали образът е истински, обърнат, или и двете едновременно — като в огледална зала; трудно беше да се разберат истинските намерения на автора. Лесно беше да подминеш истината или да я деформираш с неправилна интерпретация. Ето още една причина, поради която завиждаше на прапрадядото с гренадирските мустаци, потънал някъде сред барутния дим над онова бойно поле във Фландрия. В онези дни знамето си е било знаме, Императорът — император, розата — роза. Но поне тук, в Париж, едно нещо бе станало ясно на Корсо — като читател от второ ниво той беше готов да участва в играта само донякъде. Отдавна вече му липсваше младостта, невинността и желанието да приеме двубоя така, както му го предлагаха неговите противници, да си определи три последователни дуела през десет минути — при манастира на кармелитките или където и да е другаде. Когато се стигнеше до среща с Рошфор, той щеше да се постарае обстоятелствата да са по-изгодни за него самия — не би се поколебал да го издебне в гръб, със стоманен прът в ръка. Дължеше му го още от онази тясна уличка в Толедо, а в Синтра се бяха натрупали и лихви. Корсо щеше да си оправи сметките рано или късно. Сега изчакваше подходящия момент.

Бреговете на Сена

„Загадката изглежда неразрешима по същите причини, поради които може да бъде разрешена“

Едгар Алън По, „Убийствата на улица „Морг“

— Шифърът е елементарен — казваше Фрида Унгерн, — на принципа на съкращения, подобен на ползваните в много старинни латински ръкописи. Възможно е това да се дължи на факта, че голяма част от текста Аристиде Торча препечатва дума по дума от друга, много по-стара книга, най-вероятно легендарния „Деломеланикон“. Значението на текста под първата гравюра е разбираема за всеки, който има най-повърхностни познания от езотерични текстове: NEM. PERV.T QUI N.N LEG. CERT.RIT очевидно означава NEMO PERVENIT QUI NON LEGITIME CERTAVERIT.

— Побеждава само онзи, който се сражава по правилата.

Пиеха трето кафе. Явно Корсо беше одобрен — поне на официално равнище. Забеляза, че баронесата отново кимна доволно.

— Отлично. Можете ли да разтълкувате поне отчасти гравюрата?

— Не — излъга Корсо, без да мигне. Току-що беше забелязал, че в екземпляра на баронесата крепостните стени на града, към който яздеше конникът имаха три, а не четири кули. — Като изключим, разбира се, жеста, който е много красноречив.

— Значението е следното: конникът се обръща към всеки, който иска да мине по пътя, и подканва към мълчание — tacere, „мълчанието“, което препоръчва окултната философия. Крепостните стени на града опасват кулите, които символизират тайната. Забележете, че вратата е затворена — целта на книгата е тя да се отвори.

Изтръпнал от напрежение, Корсо прелисти няколко страници, докато стигна до втората гравюра — отшелникът, изправен пред друга врата. Той държеше ключа в дясната си ръка. Надписът гласеше CLAUS. РАТ.Т

— CLAUSAE PATENT — разчете баронесата. — „Отварят затвореното“. Затворени врати... Отшелникът символизира познанието, учението и мъдростта. Вижте, до него стои куче — такова черно куче според преданието съпровождало навсякъде Агрипа. Вярното куче. От Плутарх до Брам Стоукър в „Дракула“ и Гьоте в неговия „Фауст“, всички твърдят, че черното куче е едно от животните, в които дяволът най-често предпочита да се превъплъщава. Що се отнася до фенера, това е фенерът на философа Диоген, който толкова презирал земната власт. Ако си спомняте, единственото нещо, което иска той от всемогъщия Александър Македонски, е да се отмести, защото му закрива слънцето, тоест светлината.

— А буквата „Тет“?

— Не съм сигурна — тя потупа леко с пръст гравюрата. — В тарото отшелникът, много подобен на този образ, често бива съпровождан от змия, или тояга, която има същото символично значение. В окултната философия змията или драконът са пазители на тайната градина, на златното руно, и спят винаги с отворени очи. Те са Огледалото на Тайното Изкуство.

— Ars diavoli — отбеляза небрежно Корсо и баронесата кимна едва забележимо със загадъчна усмивка на устните. Само че Корсо знаеше — от Фулканели и други старинни текстове, че терминът „огледало на тайното изкуство“ не принадлежеше на демонологията, а на алхимията. Зачуди се какъв процент от демонстративната начетеност на баронесата е чисто шарлатанство. После въздъхна. Чувстваше се като златотърсач със сито в ръка, нагазил до кръста в златоносната река. Все пак, каза си той, и тя има нужда от нещо, с което да запълва тези бестселъри по петстотин страници.

Междувременно Фрида Унгерн беше минала на третата гравюра.

— Надписът гласи VERB. D.SUM C.S.T ARCAN., което ще рече VERBUM DIMISSUM CUSTODIAT ARCANUM. Може да се преведе приблизително така „Загубеното слово пази тайната“, символиката на гравюрата е многозначителна: мостът е връзката между единия бряг — светлината, и другия — мракът. Значението е традиционно — още от класическата митология. Като дъгата, която свързва земята с небето — или с подземния свят... За да се мине по моста обаче, трябва да се отварят укрепените врати.

— Ами стрелецът, който се крие в облаците?

Този път не успя да се овладее, и гласът му трепна, докато задаваше въпроса. В книга номер едно и в книга номер две колчанът, който висеше от рамото на стрелеца, беше празен. А тук, в книга номер три, в него имаше една стрела. Фрида Унгерн беше поставила пръст върху гравюрата.

— Лъкът е оръжието на Аполон и Диана, богове на светлината — светлината е символ на върховната власт. Божият гняв или сам Бог. Противникът, който причаква всеки, осмелил се да прекоси моста. — Баронесата се приведе напред и продължи тихо и поверително: — Тази илюстрация е страшно предупреждение. С такива неща шега не бива.

Корсо кимна и продължи да прелиства, докато стигна четвъртата илюстрация. Чувстваше как мъглите в главата му се разсейват. Вратите се отваряха с осезаемо скърцане. Гледаше шута пред каменния лабиринт. Надписът под тази илюстрация гласеше: FOR. N.N OMN. A.QUE. Фрида Унгерн го разчете като FORTUNA NON OMNIBUS AEQUE — „Съдбата не е еднаква за всеки“.

— Този образ напомня на лудия от тарото — обясняваше тя. — Според исляма лудият е Божи човек. Той, разбира се, също държи тояга — символ на змията. Това е „глупакът“ от средновековието, жокерът от картите за игра, най-общо казано — шутът. Той символизира съдбата, късмета, края на всичко — очакваният или неочакван край. Погледнете заровете. В средновековието шутовете са били привилегировани личности. Било им е позволено да вършат и говорят неща, недопустими за повечето хора. Целта на присъствието им била да напомнят на господарите си, че са смъртни, че краят им е неизбежен — както на всички останали.

— Но този тук твърди обратното — отбеляза Корсо. — Съдбата не е еднаква за всекиго.

— Разбира се. Този, който се разбунтува и упражни правото си на свобода, поема риска да промени съдбата си. Това е идеята на цялата книга, това е и обяснението на шута — символичният образ на свободата, единственият истински свободен и мъдър човек. В окултната философия шутът се идентифицира с живака на алхимиците. Той е пратеник на боговете и превежда душите през царството на сенките...

— През лабиринта.

— Да. Ето го. — Тя посочи гравюрата. — И тук, както виждате, входът е затворен.

„Изходът — също“, каза си Корсо и неволно потръпна. После затърси следващата гравюра.

— Този надпис е по-лесен за разчитане — каза той. — FR.ST.A. Единствено него бих се осмелил да разчета. Предполагам, че липсващите букви са „u“ и „e“ — FRUSTRA. Което ще рече „напразно“.

— Много добре. Точно това е думата. Илюстрацията отговаря напълно на надписа. Скъперникът брои жълтиците си, без да забелязва изправилата се зад рамото му Смърт. Смъртта държи два съвсем ясни символа — пясъчен часовник и вила.

— Защо вила, а не коса?

— Защото смъртта коси, но дяволът прибира окосеното.

Стигнаха до шестата гравюра — човекът, обесен на крака си, увиснал на крепостната стена. Фрида Унгерн се прозя демонстративно, подчертавайки колко елементарна е символиката на илюстрацията.

— DIT.SCO M.R — DITESCO MORI, „смъртта ме обогатява“ — изречение, под което дяволът може да се подпише с две ръце. Не сте ли на същото мнение?

— Сигурно е така. Това му е занаятът, в края на краищата — Корсо плъзна пръст по гравюрата. — Какво символизира обесеният?

— На първо място — дванайсети аркан в тарото, но има и други възможни интерпретации. Лично аз смятам, че символизира постигането на промяна с помощта на жертвоприношение... Познавате ли сагата за Один?

„Девет дълги нощи висях

на високите стени

и ветрове ме брулеха

без милост...“

— Може да се направи например следната асоциация — продължи баронесата. — Луцифер е застъпник на свободата и понася наказанието си, защото е дарил познание на човечеството — познание чрез жертвоприношение, осъждайки се да бъде прокълнат навеки.

— А седмата илюстрация?

— DIS.S P.TI.R MAG. Това не изглежда много ясно на пръв поглед. Предполагам, че става дума за една обикновена поговорка, много популярна сред окултистите: DISCIPULUS POTIOR MAGISTRO.

— Ученикът надминава учителя?

— Нещо подобно. Кралят и просякът играят шах на дъска, чиито квадратчета са от един цвят. През това време черното куче и бялото куче, символите на Злото и Доброто, се бият ожесточено. Луната, която символизира едновременно мрака и Майката, наднича през прозореца. Спомнете си мистичното вярване, че след смъртта душите отиват на луната. Нали казахте, че сте чел моята „Изида“? Черното символизира мрака, Кимерийските^[48] сенки, земята, нощта, смъртта... Черният цвят, с който се свързва Изида, съответства на синия цвят, в който се облича Богинята-дева, Луната. Когато умираме, ние се връщаме при нея, в изначалния мрак, откъдето сме дошли. Мракът има двойствено значение — той е едновременно заплашителен, но може и да укрива и защитава. Кучетата и луната могат да бъдат разтълкувани и по друг начин. Богинята-ловджийка, Артемида, римската Диана, си отмъщавала на тези, които се осмелявали да се влюбят в нея или да се опитат да похитят девствеността ѝ... Предполагам, знаете легендата.

Корсо, който тъкмо мислеше за Айрин Адлър, кимна бавно.

— Да. Превръщала натрапниците в елени и после насъсквала кучетата си по петите им. — Той преглътна неволно. Вчепканите в смъртна схватка кучета на илюстрацията внезапно добиха пророческо значение. Не бяха ли това Рошфор и той самия? — И те ги разкъсвали на парчета.

Лицето на баронесата не изразяваше нищо особено. Контекстът имаше символично значение за Корсо, не за нея.

— Значението на осмата гравюра — поде тя, — също е лесно разбираемо. В VIC. I.T VIR. е зашифровано едно доста мило изречение, VICTA IACET VIRTUS, „Добродетелта лежи победена“. Момичето, чиято глава хубавият млад мъж се кани да отсече, символизира добродетелта. На фона колелото на съдбата продължава да се върти неумолимо, и бавно, но неотклонно върви по предначертания път. Трите фигури върху него символизират трите етапа на човешкия живот, които в Средновековието носели условните наименования regno /владея/, regnavi /владях/ и regnabo /ще владея/.

— Има още една гравюра.

— Да. Последната и най-важната. N.NC SC.O TEN.BR. LUX означава NUNC SCIO TENEBRIS LUX: „Сега знам как светлината изгрява от сенките“. На картината е изобразена сцена от Апокалипсиса, пророчествата на Йоана. Последният печат е счупен, градът е в пламъци. Настъпил е часът на Вавилонската блудница, и, след като е произнесла ужасното име на Звяра, тя идва, възседнала триумфално седмоглавия дракон.

— Не ми се струва кой знае колко смислено — отбеляза Корсо, — да положиш толкова усилия, за да постигнеш този ужас накрая.

— Не това е идеята. Всички алегории са своего рода кодирани композиции, ребуси. Също както в обикновените ребуси — за да се обясни думата „нанос“ след сричката „на“ има изображение на нос — тези гравюри и техните надписи, в съчетание с текста на книгата, дават упътването за последователността в определен ритуал, формулата, с която може да се намери магическата дума, verbum dimissum или както там я наричат.

— След което може да бъде призован дяволът.

— Поне теоретично.

— На какъв език би трябвало да бъде заклинанието? Латински, гръцки, иврит?

— Не знам.

— А в какво се състои непълнотата, от която се оплаква мадам Дьо Монтеспан?

— Казах ви вече, и това не ми е известно. Единственото, което успях да установя, е, че призоваващият трябва да изгради своеобразна магическа територия, в която да подреди откритите с помощта на книгата думи, и то в необходимата поредност. Тази поредност ми е неизвестна, но може би текстът на страници 158 и 159 от книгата дава някакви указания. Вижте.

Тя му показа текста, написан на картонче с нейния дребен и остър почерк, в същия абревиатурен код.

— Успяхте ли да разберете за какво става дума? — попита Корсо.

— Да, или поне мисля, че успях — тя му подаде картончето. — Прочетете сам.

Корсо прочете:

„Животното, захапало опашката си, се е увило около

лабиринта

с осемте врати. Тях трябва да преминеш, за да стигнеш до дракона,

който пази енигмата на словото.

Всяка врата има по два ключа:

Единият е нематериален, а другият — осезаем, но и

двата

Са едно.

Ще поставиш осезаемия върху кожата на змията в посока

Към изгряващото слънце,

А на корема ѝ — печата на Сатурн.

Девет пъти ще разчупиш печата

И когато отражението в огледалото ти покаже пътя,

Ще откриеш изгубеното слово,

Което извиква светлина от сенките“.

— Какво ще кажете? — попита баронесата.

— Звучи смущаващо, но откровено казано, не разбирам нито дума. А вие?

— Както вече казах, не много. — Тя прелистваше замислено страниците на книгата. — Ясно е, че това е формула, методическо указание, но в него има нещо, което не е наред. И аз би трябвало да разбера кое е то.

Корсо запали нова цигара, но не каза нищо. Вече знаеше отговора на въпроса: ключовете на отшелника, пясъчният часовник, изходът от лабиринта, шахматната дъска, ореолът... И още някои други неща. Докато Фрида Унгерн обясняваше символичното значение на илюстрациите, той бе успял да открие още разлики, които потвърждаваха теорията му: всяка от трите книги беше различна. Играта с откриването на грешки продължаваше и той умираше от нетърпение да се захване за работа. Но не и докато баронесата му висеше на главата.

— Ще ми се да огледам всичко по-подробно и внимателно — заяви той.

— Разбира се. Аз разполагам с времето си. Ще ми бъде приятно да наблюдавам как работите.

Корсо се прокашля смутено. Стигнаха до неприятния момент, от който се опасяваше.

— Предпочитам да съм сам, когато работя.

Думите му прозвучаха фалшиво. Фрида Унгерн се намръщи.

— Страхувам се, че не ви разбирам — тя погледна подозрително към платнената торба на Корсо. — Искате да кажете, че трябва да ви оставя сам?

— Ако нямате нищо против — Корсо се опита да удържи колкото е възможно по-дълго на погледа ѝ. — Работата ми е строго поверителна.

Тя примигна. Изражението ѝ стана заплашително. Корсо съзнаваше, че целият му труд може да отиде на вятъра всеки момент.

— Вие, разбира се, имате право да избирате методите си на работа — гласът ѝ можеше да замрази всички растения в стаята. — Но това е моят дом и книгата също е моя.

В този момент всеки друг би се извинил и би станал да си върви — но не и Корсо. Той не помръдна от мястото си и продължи да пуши, без да изпуска от очи баронесата. Накрая се усмихна предпазливо — като заек, който играе на покер и е решил да поиска карта.

— Изглежда, не съм се изразил правилно — той се усмихна и извади един добре опакован предмет от торбата си. — Просто ми е необходимо да прекарам известно време тук — с книгата и бележките си. Както виждате, донесъл съм си всичко необходимо. — Той потупа торбата и ѝ подаде пакета с другата ръка.

Баронесата разви пакета и огледа мълчаливо съдържанието му. Беше дебело списание, озаглавено „Иди“, издадено в Берлин, през септември 1943 година — месечник на така наречения „Идус“ — кръжец от астролози и магьосници, много близък на управляващите среди в нацистка Германия. Корсо беше отбелязал една страница, на която имаше снимка — на нея се виждаше младата и много красива Фрида Унгерн, която се усмихваше в обектива. Двама мъже я бяха хванали под ръка — по онова време е имала две ръце. Единият беше облечен цивилно и според надписа под снимката беше личният астролог на фюрера. Известната госпожица Фрида Вендер беше спомената като негова асистентка. Мъжът от другата ѝ страна носеше очила с телени рамки, и черната униформа на СС-частите. Изразът на лицето му беше самата кротост. Не беше необходимо да се чете надписа под снимката, за да разпознаеш райхсфюрера Хайнрих Химлер.

Когато Фрида Унгерн, родена Вендер, срещна отново погледа на Корсо, тя съвсем не приличаше на мила възрастна дама. Но това беше само мимолетно впечатление. После тя кимна бавно и откъсна внимателно страницата със снимката, а после я накъса на малки парченца. Корсо си каза, че и вещиците, както и милите стари дами, и баронесите, които работят, заобиколени от книги и стайни растения, си имат цена като всички останали хора. Victa iacet Virtus. И то си бе в реда на нещата.

* * *

Когато остана сам, той извади папката от торбата си и се хвана за работа. Седна на една маса до прозореца. Пред него лежеше „Деветте порти“, отворена на титулната страница. Преди да започне, той повдигна тънкото перде и погледна през прозореца. От другата страна на улицата беше паркирало едно сиво БМВ. Упоритият Рошфор на поста си. Не можеше обаче да види момичето, което трябваше да е в бара на ъгъла.

Той насочи вниманието си към книгата: хартията, дълбочината на печата, дефекти и печатни грешки. Сега вече знаеше, че идентичността на трите копия свършва практически до външния им вид — еднаква подвързия от черна кожа без надписи, петте релефни ленти на гърба, пентаграмата на корицата, еднакъв брой страници и еднакво разположение на гравюрите в тях... С голямо търпение, страница след страница, той успя да завърши сравнителните таблици, които бе започнал още с книга номер едно. На страница 81, бяла, защото се падаше гръб на гравюра номер V, беше прикрепено друго картонче, върху което баронесата бе превела един абзац.

„Ти ще приемеш договора, който ти предлагам, като ти отдавам себе си в замяна. Ще ми обещаеш любовта на жените, цвета на девствениците и честта на монахините, сана, насладите и богатствата на властниците — на князете и висшите духовници. Ще прелюбодействам на всеки три дни. Опиването от вино ще ми доставя удоволствие, без да ми вреди. Един път годишно ще ти отдавам почит в потвърждение на настоящия договор, който подписвам с кръвта си. Ще стъпя с крака върху Светото причастие и ще отправям молитвите си към теб. Няма да се боя нито от нож, нито от въже, нито от отрова. Ще вървя сред прокажени и чумави, но плътта ми ще остава чиста. Но най-вече ще притежавам познанието, заради което праотците ни се отказаха от рая. По силата на този договор ти ще изтриеш името ми от книгата на живота и ще го впишеш в черната книга на смъртта. Аз ще преживея двадесет щастливи години на тази земя. Но после ще сляза с теб в твоето царство и ще прокълна Бог...“

Следваше друг откъс, взет от друга страница:

„Ще разпознавам твоите слуги, които са мои братя, по знака или белега, който си поставил на някоя част на тялото им...“

Корсо започна да ругае под нос — звучеше така, сякаш четеше молитва. Огледа множеството книги по лавиците около себе си, тъмните им, изтрити гърбове, и му се стори, че откъм тях долита странен, далечен шепот. Всяка от тези книги беше една затворена врата и иззад всяка врата се разнасяха гласове и звуци, потрепваха сенки, упътили се към незнайни, мрачни дълбини.

По тялото му пробягаха тръпки. Като на обикновен любител на готически романи.

* * *

Когато най-сетне си тръгна, беше паднала нощ. Спря на входа за миг и погледна наляво и надясно, но не забеляза нищо обезпокояващо. Сивото БМВ беше изчезнало. Ниско над реката се стелеше мъгла, преливаше над каменния парапет и се плъзгаше по влажните павета. Уличните лампи мъждукаха с жълтеникава светлина и осветяваха отделни отсечки от крайбрежната улица. Светлината им се отразяваше в паважа и падаше върху празната пейка, където преди бе седяло момичето.

Корсо отиде в бара на ъгъла. Затърси лицето ѝ сред многото посетители, които седяха на масите или стояха прави край бара, но не можа да я открие. Чувстваше, че някоя част от пъзела не е на мястото си — нещо, което периодично изпращаше алармени сигнали в мозъка му от момента, когато тя се обади, за да го предупреди за появата на Рошфор. Корсо, чиито инстинкти бяха добили още по-голяма от обичайната острота, надушваше опасност в пустата улица, във влажните изпарения от реката, чувстваше я как пълзи след него и стига чак до входа на бара, в който бе седнал. Той изправи рамене и се отърси, за да прогони това смътно усещане. Купи си един пакет „Голоаз“ и изпи набързо два джина. Ноздрите му се разшириха от алкохола, и постепенно всичко отиде на мястото си — като образ, който бавно идва на фокус. Настоятелният звън на сигналната инсталация заглъхна, ехото от външния свят вече се чуваше едва-едва. Той си взе трети джин и отиде да седна на една празна маса до запотения прозорец. Загледа се в улицата, кейовете и мъглата, която прехвърляше парапета, разкъсваше се и се стелеше на спирали, когато я прережеха колелата на минаващите коли. Поседя така около четвърт час, оглеждайки се за нещо необичайно. Платнената торба беше поставил на пода до краката си. В нея бяха повечето отговори на загадката, чието решение му бе възложил Варо Борха. Колекционерът не си беше хвърлил парите на вятъра.

На първо място Корсо беше решил въпроса с разликите в осем от деветте гравюри. В книга номер три, сравнена с първите две, имаше разлики в илюстрации I, III и VI. На илюстрация номер I укрепеният град, към който се беше упътил конникът, имаше три, а не четири кули. На илюстрация III в колчана на стрелеца имаше стрела, докато в копията от Толедо и Синтра колчанът беше празен. А на илюстрация номер VI обесеният висеше на десния си крак, докато в книга номер едно и книга номер две висеше на левия. Сравнителните таблици, започнати в Синтра, в окончателния си вид изглеждаха така:

Или с други думи, макар на пръв поглед илюстрациите да изглеждаха съвсем еднакви, една от трите винаги се различаваше по нещо — с изключение на осмата илюстрация, която навсякъде беше еднаква. Разликите бяха разпределени между трите екземпляра. Привидно произволното разпределение добиваше смисъл, ако таблицата на разликите в илюстрациите се сравнеше с таблицата на разликите в подписите на художника и гравьора:

Когато сравни двете таблици, той установи следната зависимост: когато една илюстрация се отличаваше от същите в другите две книги, то и инициалите на художника бяха различни. Което означаваше, че Аристиде Торча в качеството си на гравьор беше изпълнител на всички гравюри, отпечатани като илюстрации. Но като художник на оригиналите той беше споменат само под деветнайсет от общо двайсет и седемте илюстрации на трите книги. Другите осем, разпределени в трите екземпляра — две в книга първа, три в книга втора и три в книга трета — бяха създадени от някой друг — някой, чиито инициали бяха Л.Ф., фонетично доста близки до името „Луцифер“.