Деветата порта

Миледи кимна мрачно. Очевидно си бе представяла, че тази вечер ще играе друга роля. Но също като литературния си първообраз и тя беше дисциплиниран наемен убиец. Пое пистолета и подаде на Рошфор ръкописа на Дюма. После огледа внимателно Корсо.

— Дано не ти създава проблеми.

Рошфор се усмихна самоуверено. Извади голям автоматичен нож от джоба си и го огледа замислено, сякаш едва сега се бе сетил за него. Белите му зъби се откроиха на мургавото, пресечено от белега лице.

— Не ми се вярва — отбеляза той и прибра ножа, без да го отваря. После кимна на Корсо — жестът беше зловещ, но донякъде добронамерен. Взе си шапката от леглото и завъртя ключа в ключалката. После се обърна към коридора и се поклони церемониално, размахвайки пресилено ръка, сякаш държеше голяма шапка с пера.

— Негово преосвещенство ви очаква — заяви той и се изсмя кратко и сухо, съвсем като опитен интригант.

Преди да излезе, Корсо хвърли последен поглед към момичето. Миледи беше насочила пистолета към нея и Ла Понте, но момичето ѝ беше обърнало гръб и очевидно не ѝ обръщаше внимание. Беше облегнала чело на прозореца и се взираше навън, в дъжда и вятъра. Светкавиците очертаваха силуета ѝ на фона на нощното небе.

* * *

Излязоха навън, в бурята. Рошфор стискаше папката с ръкописа на Дюма под шлифера си, за да го предпази от дъжда. Поведе Корсо из тесните улички в старата част на града. Дъждът разтърсваше на пристъпи клоните на дърветата, плющеше шумно в локвите и по калдъръма. Едри капки се стичаха по косата и лицето на Корсо. Той вдигна яката на палтото си. Градът тънеше в мрак, по улиците нямаше жива душа. Само отблясъците на бурята осветяваха от време на време улиците и очертанията на средновековните покриви, профила на Рошфор под омекналата от дъжда периферия на шапката, сенките на двамата мъже върху мокрия паваж. Статичното електричество се разреждаше с грохот, който идеше сякаш от ада и се стоварваше върху бурната Лоара с плисък, подобен на камшични удари.

— Прекрасна вечер — отбеляза Рошфор, накланяйки глава към Корсо, за да може спътникът му да го чуе над рева на бурята.

Той очевидно знаеше пътя. Вървеше напред уверено, като само от време на време се обръщаше, за да се увери, че Корсо го следва. Нямаше нужда да се безпокои — точно в този миг Корсо би го последвал дори до портите на ада. Всъщност той не изключваше възможността тазвечершната им разходка да ги отведе тъкмо там. Всяка светкавица осветяваше по някоя средновековна арка, мост над стар ров, люлееща се на вятъра табела е надпис „Хлебарница. Сладкарница“, пусто площадче, кула с конусовиден покрив, докато най-накрая видяха пред себе си желязна ограда. На портата висеше следният надпис: „Мьон на Лоара. Замък. ХIII—ХIIII век“.

Отвъд оградата, в далечината, се виждаше светещ прозорец, но Рошфор зави надясно и Корсо го последва. Вървяха известно време покрай покрита с бръшлян стена. Стигнаха до малка врата, полускрита в бръшляна, и спряха. Рошфор извади от джоба си голям старинен ключ и го постави в ключалката.

— През тази врата е минавала Жана д’Арк — уведоми той Корсо, докато завърташе ключа. Нова светкавица освети пред тях някакви стъпала, които слизаха надолу и се губеха в мрака. Мимолетната ѝ светлина позволи на Корсо да види, че Рошфор се усмихва, тъмните му очи блестят под периферията на шапката, а белегът се очертава ясно на бузата му. Помисли си, че човекът поне е достоен противник. Никой не би могъл да има възражения срещу сценария — всичко беше изпипано до съвършенство. Напук на себе си започваше да изпитва някаква изкривена симпатия към този Рошфор — който и да беше всъщност, — добросъвестен изпълнител на ролята на злодея. Александър Дюма-баща би го одобрил.

Рошфор беше извадил малко фенерче, което освети дългото, тясно стълбище, водещо към подземията.

— След вас — каза той.

Стъпките им отекваха по завоите на стълбището. Скоро Корсо усети, че трепери от студ в мокрото си палто. Посрещна ги студен, застоял въздух, просмукан с вековна влага. Тънкият лъч на фенерчето осветяваше изтритите стъпала, петната от вода, избила по сводестия таван. Най-сетне стълбището свърши и двамата тръгнаха по тесен подземен коридор с разядени от ръжда перила. За миг Рошфор освети нещо като кръгъл кладенец от лявата им страна.

— Това е някогашният затвор на епископ Тибо д’Осини — обясни той на Корсо. — Оттук хвърляли труповете направо в Лоара. Тук е бил затворен Франсоа Вийон (Об. бел. - 88). — И Рошфор изрецитира с мелодраматичен тон: „Ayez pitie, ayez pitie de moi...“^[49] Определено образован престъпник. Самоуверен, склонен да поучава. Корсо не можеше да прецени дали това подобрява или влошава положението му. Но от мига, в който тръгнаха по коридора, в главата му се въртеше една мисъл: щом всичко е изгубено, винаги можем да скочим в реката. Само че мисълта никак не го забавляваше.

Коридорът сега се изкачваше нагоре под просмуканите от влага каменни арки. В далечината светнаха очите на плъх и животното побягна с писък. Коридорът се разшири и премина в кръгло помещение, чийто таван с извити греди бе поддържан от една-единствена дебела колона в центъра.

— Криптата — обяви Рошфор и завъртя фенера, за да освети по-добре помещението. Започваше да става бъбрив. — Дванайсети век. Тук се криели жените и децата, когато някой нападнел замъка.

Много интересно. Корсо не беше в настроение да оценява информацията, която получаваше от странния си екскурзовод. Беше нащрек, очаквайки напрегнато подходящия момент. Отново се закатериха по една спираловидна стълба. Бурята продължаваше да гърми и трещи зад стените на замъка. Ревът ѝ долиташе до тях през тесните процепи на крепостните стени.

— Само още няколко метра и стигаме — разнесе се гласът на Рошфор зад него. Тонът му беше помирителен. Лъчът на фенерчето се промушваше между краката на Корсо. — Сега, когато всичко кажи-речи приключи — допълни той, – искам да ви кажа нещо. Въпреки всичко се справихте много добре. Самият факт, че стигнахте дотук, го доказва... Надявам се да не сте ми много сърдит за това, което се случи край Сена и после в хотел „Крийон“. Това са си рискове на професията.

Не стана ясно коя професия точно имаше предвид, но не беше и толкова важно. Корсо се обърна небрежно и спря, като че ли да отговори на зададения му въпрос. В движението му нямаше нищо подозрително, затова и Рошфор не помисли да възрази и не беше подготвен, когато Корсо връхлетя върху него в продължение на същото движение, запъвайки се с ръце и крака за стената, за да не го издърпат надолу. Рошфор беше в по-неизгодна позиция — стъпалата бяха тесни, стената — гладка, нямаше перила, а и Корсо беше успял да го изненада. Фенерчето, останало по чудо здраво, продължи да осветява сцената още няколко мига, докато се търкаляше надолу по стъпалата. Рошфор, с широко отворени очи и стъписано изражение, размахващ отчаяно ръце, за да се хване за нещо, падащ назад по спиралите на стълбата, и шапката му, която се търколи след него и спря на едно стъпало... После, на шест-седем метра по-долу, се чу едно глухо тупване. Корсо, все така вкопчен с ръце и крака в стената, за да не съпроводи противника си по неприятния обратен път, сякаш се събуди и хукна надолу по стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж. Сърцето му биеше така, като че щеше да изхвръкне. По пътя взе фенерчето. Най-долу лежеше Рошфор, свит на кълбо. Размърда се слабо, очевидно имаше болки.

— Рискове на професията — каза Корсо и насочи лъча на фенерчето към собственото си лице, така че проснатият на земята Рошфор да може да види дружелюбната му усмивка. После го ритна в главата и чу ясно как тя се удари в най-долното стъпало на стълбата. Вдигна крак, за да повтори за всеки случай, но един поглед му беше достатъчен да разбере, че няма нужда: Рошфор лежеше по гръб, с отворена уста и от ухото му се стичаше тънка струйка кръв. Корсо се наведе, за да разбере дали диша. Дишаше. Разкопча шлифера му и се зае да рови из джобовете. Извади автоматичния нож, един добре натъпкан портфейл, френски документи за самоличност, и папката с ръкописа на Дюма, която пъхна под палтото си, между ризата и колана. После насочи лъча на фенерчето нагоре и се заизкачва обратно по стълбата. Стигна до малка площадка, на която имаше врата с дебели железни панти и големи гвоздеи с шестоъгълни глави. Между пода и долната ѝ част имаше процеп, през който се процеждаше светлина. Корсо постоя неподвижно около трийсет секунди, опитвайки се да си поеме дъх и да успокои неистовото биене на сърцето си. От другата страна на тази врата го чакаше отговорът на загадката и той се подготви да го срещне — стиснал зъби, с фенерче в едната ръка и автоматичния нож на Рошфор в другата. Ножът се отвори с тихо изщракване.

С нож в ръка, разрошен, с подгизнала от дъжда коса и очи, в които блестеше желание да убива — така изглеждаше Корсо, когато го видях, застанал на прага на библиотеката.

Корсо и Ришельо

„И се оказа, че аз, който създадох за него този кратък роман, съм се заблудил напълно“.

Сувестр и Ален, „Фантомас“

Дойде време да разкрием личността на разказвача. Верен на традицията, съгласно която читателят на криминалния роман трябва да разполага със същите данни като главния герой, представях събитията единствено от гледна точка на Лукас Корсо, освен в два случая — глави първа и пета от настоящия роман, когато се явих като действащо лице, защото просто нямах друг избор. И в двата случая, както и сега, за трети, последен път, водя разказа от първо лице за яснота. Би било абсурдно да казвам „той“, когато говоря за себе си — този номер би спечелил популярност на Юлий Цезар по време на похода му в Галия, но в моя случай би бил окачествен, при това напълно справедливо, като непростима проява на педантизъм. Има и друга, по-странна причина: разказването на историята, сякаш аз съм доктор Шепард (Об. бел. - 89) и се обръщам към Поаро, ми се стори интересен прийом — макар и не кой знае колко оригинален, защото напоследък всички го прилагат. В края на краищата, хората пишат, за да се забавляват или за да изпитат вълнение, от самолюбие или за да предизвикат обич у другите. Аз също пиша, подтикван от подобни съображения. За да цитираме Йожен Сю, абсолютните престъпници, тези, които са сякаш издялани от един къс, ако мога да се изразя така, са много рядко срещано явление. Ако изобщо приемем, че аз съм престъпник, което може би изисква известно насилие над фактите.

Тъй или иначе факт е, че аз, долуподписаният Борис Балкан, седях в библиотеката през онази нощ, и очаквах нашия гост. Корсо връхлетя неочаквано, с нож в ръка и отмъстителен блясък в очите. Забелязах обезпокоен, че никой не го съпровожда, но успях да съхраня привидната си невъзмутимост. Бях успял да подредя добре сцената: библиотеката тънеше в мрак, на масата пред мен гореше голям свещник, в ръцете си държах един екземпляр на „Тримата мускетари“... Дори си бях облякъл червеното кадифено сако, което напомняше цвета на кардиналските одежди. Възможно е Корсо да го е отдал на съвпадение, но мога да ви уверя, че в никакъв случай не беше така.

Имах известно предимство, защото очаквах да видя Корсо сам или охраняван, а той мен — не. Възползвах се от изненадата му, доколкото можах. Ножът в ръцете му имаше заплашителен вид, изразът на лицето му също навяваше опасения, затова реших да заговоря, преди да е предприел каквото и да било.

— Моите поздравления — казах и затворих книгата, сякаш появата му ме беше прекъснала. — Успяхте да стигнете до края на играта.

Той стоеше в другия край на стаята и ме зяпаше. Трябва да си призная, че невярващото му изражение много ме забавляваше.

— Игра ли? — успя да произнесе той пресипнало.

— Да, игра. Напрежение, несигурност, изискване на определени умения... Възможността да се вземат решения по собствено усмотрение, но все пак в съответствие с определени правила — като по този начин сам определяш донякъде изхода от събитията. Вълнение и удоволствие, предизвикани от съзнанието, че преживяваш събития, много различни от тези в ежедневието... — Описанието не беше мое, но Корсо надали го съзнаваше. — Или, за да цитираме втората книга на Самуил: „Нека станат момците, и да се поборят пред нас“^[50]. Децата са съвършените участници в игра и същевременно идеалните читатели: те вършат всичко напълно сериозно. Всъщност игрите са единственото истински сериозно занимание. Те не допускат никакъв скептицизъм, не сте ли съгласен? Колкото и да не вярвате, колкото и да сте скептичен, ако искате да участвате в играта, трябва да спазвате правилата –друг начин няма. Може да спечели само този, който зачита правилата, или поне ги познава добре и ги прилага. Същото е и с четенето на книга: за да ви достави удоволствие разказът, трябва да приемете сюжета и образите такива, каквито са. — Помълчах, надявайки се, че потокът от думи е имал своето успокоително въздействие. — Между другото, не сте стигнал дотук сам. Къде е той?

— Рошфор? — Корсо изкриви уста в доста неприятна гримаса. — Стана жертва на злополука.

— Наричате го Рошфор, така ли? Колко забавно — и подходящо. Забелязвам, че спазвате правилата. Всъщност не виждам защо това трябва да ме учудва.

Корсо ми отправи една вбесяваща усмивка.

— Затова пък Рошфор изглеждаше доста изненадан последния път, когато го видях.

— Това звучи доста обезпокоително — усмихвах се невъзмутимо, въпреки че бях доста притеснен. — Надявам се, няма нищо сериозно.

— Падна по стълбите.

— Какво?!

— Чухте ме много добре. Не се тревожете. Вашият човек дишаше, когато го оставих.

— Слава Богу — успях да се усмихна отново и да прикрия тревогата си. Това не влизаше в плановете ми. — Значи все пак нарушихте малко правилата, така ли? Е — аз разперих великодушно ръце, — това не бива да ви тревожи.

— Аз не се тревожа, но вие би трябвало да бъдете доста разтревожен.

Направих се, че не съм го чул.

— Важното е, че стигнахте дотук — продължих, въпреки че за миг бях загубил нишката на мислите си. — А що се отнася до неспазване на правилата на играта, имате прочути предшественици — Тезей, който се измъква от лабиринта благодарение на нишката на Ариадна, Язон, който успява да открадне златното руно с промощта на Медея... Каурава печели с измама на зарове в „Махабхарата“, ахейците разбиват троянците с помощта на дървения кон. Така че съвестта ви може да бъде чиста.

— Много ви благодаря, но аз сам осигурявам чистотата на съвестта си.

Той извади от джоба си писмото на миледи, сгънато на четири, и го хвърли на масата. Веднага разпознах собствения си почерк с малко натруфените главни букви. „Приносителят на настоящето е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата и т.н.“

— Надявам се поне, че играта ви е доставила удоволствие — отбелязах, докато държах хартията над пламъка на една от свещите.

— От време на време.

— Радвам се — пуснах хартията в пепелника и двамата я загледахме как гори. — Когато говорим за литературата като среда, интелигентният читател може да се наслаждава на стратегията, посредством която сам той бива измамен. Основният подтик за участие в играта е удоволствието. Същото важи за четенето или писането на дадена история.

Станах, взех „Тримата мускетари“ в ръка, и закрачих из стаята, хвърляйки незабелязано поглед към часовника на стената. До полунощ имаше още двадесет дълги минути. Позлатата по гърбовете на старите томове, подредени в стенните шкафове, проблясваше. Загледах ги, забравяйки за момент Корсо, после отново се обърнах към него.

— Вижте ги — обхванах с жеста си цялата библиотека. — Те мълчат, но въпреки това разговарят помежду си. Свързани са посредством своите автори, също както едно яйце е свързано с друго чрез кокошката.

Поставих „Тримата мускетари“ обратно на мястото им. Дюма беше в добро общество — от едната страна бяха „Рицарят Парадайан“ на Мишел Зевако, от другата „Рицарят с жълтата дреха“ от Люка дьо Рене. Тъй като имах още време, отворих „Рицарят с жълтата дреха“ на първа страница и зачетох на глас:

— Часовникът на „Сен-Жермен-л ’Оксероа“ удари дванадесет. Трима конници се появиха откъм улица „Де-з-Астрюс“, увити в наметала. Увереният ход на конете им подхождаше на собствената им самоувереност... — Първите редове — продължих аз, — тези забележителни първи редове. Помните ли разговора ни за „Скарамуш“? „Беше се родил с дарбата да се смее...“ Началните изречения на някои книги могат да те бележат за цял живот, не мислите ли? И, разбира се, това: „На петнадесети май 1796 година генерал Бонапарт влезе в Милано“.

Корсо се намръщи.

— Забравяте това, което ме доведе тук: „В първия понеделник на месец април 1625 година градчето Мьон, където се роди авторът на „Романа на розата“, изглеждаше така развълнувано, сякаш хугенотите бяха направили от него втори Рошел“^[51].

— Да, първа глава — казах аз. — Справихте се много добре.

— Същото каза и Рошфор, преди да падне по стълбите.

Настана мълчание, прекъснато само от часовника, който изби дванайсет без петнайсет. Корсо посочи циферблата.

— Остават още петнайсет минути, Балкан.

— Да — съгласих се аз. Този човек имаше дяволска интуиция. — Петнайсет минути до настъпването на първия понеделник от месец април.

Оставих „Рицарят с жълтата дреха“ обратно на лавицата и продължих да кръстосвам стаята. Корсо ме наблюдаваше, стиснал ножа в ръка.

— Можете да го приберете — предложих аз.

Той се поколеба за миг, но прибра острието и пъхна ножа в джоба си. Не ме изпускаше от поглед. Усмихнах се одобрително и посочих отново към библиотечните шкафове.

— Човек не може да бъде сам, когато наблизо има дори само една книга, нали? — говорех, колкото да поддържам разговора. — Всяка страница ни напомня на някой изминал ден, помага ни да преживеем отново чувствата, с който той е бил изпълнен. Щастливите часове са подчертани с червен молив, тъжните — с черен... Къде съм бил тогава? Кой беше принцът, който ме нарече свой приятел, кой просяк ме имаше за брат? — Поколебах се, търсейки думи, с които да изразя по-точно идеята си.

— Кой кучи син ви имаше за свой човек? — предложи Корсо.

Погледнах го укорително. Постоянно се опитваше да принизи тона на разговора.

— Не е нужно да се държите зле.

— Ще правя, каквото си искам, ваше високопреосвещенство.

— Струва ми се, че долавям сарказъм в тона ви — казах аз засегнато. — От което съдя, че вие, господин Корсо, сте жертва на предразсъдъци. Тъкмо Дюма превръща Ришельо в злодей, какъвто той съвсем не е, и фалшифицира историята за нуждите на литературата. Струва ми се, обясних това при последната ни среща в онова кафене в Мадрид.

— Мръсен номер — каза Корсо, без да уточнява дали говори за Дюма или за мен.

Вдигнах пръст, готов да защитя позициите си.

— Напълно законен похват — възразих аз, — дължащ се на проницателността и гения на най-великия писател, живял някога. И все пак... — усмихнах се с горчивина. — Сент-Бьов (Об. бел. - 90) го уважава, но не го признава за литератор. Приятелят му Виктор Юго хвали способността му да създава драматична интрига, но нищо повече. Сложно, прекалено усукано действие, без особен стил, така казвали всички. Обвинявали го, че не задълбава в душите на хората, в липса на проникновеност... Липса на проникновеност! — докоснах томовете на „Тримата мускетари“, наредени на лавицата до мен. — Съгласен съм с добрия стар Стивънсън (Об. бел. - 91) — не съществува друга такава дълга, изпъстрена със събития и прекрасна възхвала на приятелството! Когато героите са появяват отново в „Двадесет години по-късно“, те са се отчуждили. Вече са зрели мъже, егоистични, приели дребнавостта, която животът налага в човешките отношения. Стигат дотам, че са застъпници на противникови лагери в политиката. Арамис и д’Артанян лъжат и се преструват, Портос се страхува, че ще му искат пари... Когато приемат да се срещнат всички заедно на площад „Роял“, идват въоръжени и едва не се стига до дуел. В Англия, когато една неразумна постъпка на Атос излага и четиримата на опасност, д’Артанян отказва да му стисне ръката. Във „Виконт дьо Бражелон“, където се разказва тайнствената история на човека с желязната маска, Арамис и Портос се изправят срещу старите си приятели. Всичко това става тъкмо защото те са живи хора, несъвършени, изпълнени с противоречия. Но винаги идва мигът на истината, когато приятелството побеждава. Прекрасно нещо е приятелството! Имате ли приятели, господин Корсо?

— Хубав въпрос.

— За мен Портос в пещерата Локмария винаги е бил съвършеното олицетворение на приятелството: гигантът, който се бори със скалата, за да спаси приятелите си... Помните ли последните му думи?

— „Много е тежко“?

— Именно!

Признавам си, почти се бях трогнал. Подобно на описания от капитан Марлоу (Об. бел. - 92) млад мъж, обвит в облак дим, излизащ от лулата му, Корсо беше един от нас. Но той беше и озлобен, упорит човек, твърдо решен да не се поддава на чувствата си.

— Вие сте любовник на Лиана Тайлефер — каза той.

— Да — признах аз, откъсвайки се с нежелание от мислите за добрия Портос. — Забележителна жена, нали? Разбира се, има си своите странности... Красива и вярна на покровителя си, като миледи от романа. Наистина е странно. Някои литературни герои сякаш имат свой собствен живот, познати са на милиони хора, много от които дори не са чели книгите, в които те се явяват. В английската литература има трима такива герои: Шерлок Холмс, Ромео и Робинзон Крузо. В испанската са двама — Дон Кихот и Дон Жуан. Във френската има един-единствен такъв герой и той е д’Артанян. Защото, знаете ли, аз...

— Нека не се отклоняваме отново, Балкан.

— Не се отклонявам. Тъкмо се канех да прибавя името на миледи към това на д’Артанян. Изключителна жена. Лиана наистина много прилича на нея. Съпругът ѝ така и не можа да се издигне до нейното ниво.

— Кой, Атос ли?

— Не, имам предвид горкия стар Енрике Тайлефер.

— Затова ли го убихте?

Удивлението ми сигурно е изглеждало искрено — и беше искрено.

— Енрике — убит? Не ставайте смешен. Той се обеси. Самоуби се. Предполагам че, ако вземем предвид неговите възприятия, самоубийството му се е сторило героичен жест. Много жалко наистина.

— Не ви вярвам.

— Ваша работа. Но цялата тази история започна с неговата смърт и макар и непряко, тя е и причината вие да се озовете тук.

— Тогава ми обяснете всичко. Просто и ясно.

Действително, беше си го заслужил. Както казах и преди, Корсо беше един от нас, макар че сам не го съзнаваше. Тъй или иначе — хвърлих поглед към часовника — беше почти дванайсет.

— У вас ли е „Анжуйското вино“?

Той ме изгледа внимателно, опитвайки се да прозре намеренията ми. Видях, че се поддава. Извади с нежелание крайчето на папката изпод палтото си и после отново го скри.

* * *

— Отлично — казах тогава. — Последвайте ме.

Той сигурно очакваше някакъв таен проход от библиотеката, кой знае каква сатанинска клопка. Видях го, че пъхва ръка в джоба, където държеше ножа.

— Няма да имате нужда от това — уверих го аз.

Не изглеждаше много убеден, но не каза нищо. Издигнах високо свещника и двамата тръгнахме по коридора, обзаведен в стил „Луи ХIII“. На едната стена висеше великолепен гоблен, на който бе изобразен Одисей с лък в ръка, завърнал се току-що в Итака. Пенелопа и кучето ликуват, а кандидатите за нейната ръка пируват на втори план, без да съзнават какво ги очаква.

— Това е старинен замък, изпълнен със сенките на историята — поясних аз. — Бил е плячкосван от англичани, хугеноти (Об. бел. - 93) и санкюлоти (Об. бел. - 94). Дори германците са го използвали за щаб по време на Втората световна война. Беше в много лошо състояние, когато сегашният му собственик, британски милионер, очарователен човек, истински джентълмен — го купи. Той го възстанови и обзаведе с удивително добър вкус. Дори прие замъкът да бъде отворен за туристи.

— А какво правите вие тук, след като сега не е час за туристическа обиколка?

Минавайки покрай един прозорец с оловни рамки на стъклата, погледнах навън. Бурята започваше най-сетне да утихва, последните отблясъци от светкавици се губеха отвъд Лоара, на север.

— Веднъж в годината се прави изключение — казах аз. — В края на краищата, Мьон е особено място. Роман като „Тримата мускетари“ не започва в какъв да е град.

Дъските на пода скърцаха под стъпките ни. На един от завоите беше поставена оригинална броня от шестнайсето столетие. Светлината на свещника се отразяваше в гладката, лъскава повърхност на ризницата. Корсо я изгледа, като минаваше покрай нея, като че се опасяваше да не би в нея да е скрит някой.

— Искам да ви разкажа една история — подех аз, която започна преди десет години на един търг в Париж. Продаваха се много материали, нерегистрирани в никакви каталози. Тъкмо пишех книга за френските популярни романи от деветнайсети век и потъналите в прах пакети съвсем случайно се озоваха в ръцете ми. Когато ги прегледах, установих, че са извадени от архивите на „Льо Сиекл“. По-голямата част бяха коректури без никаква стойност, но една пачка бели и сини листа привлече вниманието ми. Беше оригиналният текст на „Тримата мускетари“, писан от Дюма и Маке. Всички шейсет и седем глави — от първата до последната, така, както са били изпратени за печат. Някой, вероятно Бодри, главният редактор на вестника, ги е запазил след набирането на коректурите и после ги е забравил...

Забавих крачка и спрях по средата на коридора. Корсо не издаваше звук. Светлината от свещника, който държах, осветяваше лицето му отдолу нагоре, така че очите му тънеха в дълбоки, трептящи сенки. Слушаше разказа ми внимателно, без да обръща внимание на каквото и да било друго около себе си. Единственото нещо, което го интересуваше, беше да разбули тайната, която го доведе тук. Но не изпускаше ножа от ръката си, скрита в джоба.

— Моето откритие — продължих аз, правейки се, че не забелязвам нищо — беше от изключително значение. Известни бяха някои откъси от оригиналния вариант, съставен от Дюма и бележките и записките на Маке, но не подозирахме, че може да съществува пълният ръкопис. Първоначално реших да направя откритието си публично достояние, като го публикувам под формата на анотирано факсимилно издание. Но после се изправих пред сериозна морална дилема.

Светлините и сенките трептяха по лицето на Корсо. Тъмна линия пресичаше устата му. Той се усмихваше.

— Не ми се вярва. Морална дилема — след всичко, случило се дотук?

Преместих свещника, за да не виждам скептичната му усмивка, но не успях да я скрия в сенките.

— Говоря съвсем сериозно — възразих, когато закрачихме отново по коридора. — Проучвайки основно ръкописа, стигнах до извода, че истинският автор на историята е Огюст Маке. Той е направил всички проучвания и очертал в най-общи линии сюжета. Дюма, със своя невероятен талант, с гения си, събужда суровия материал за живот и го превръща в шедьовър. Но колкото и очевидно да е това за мен, това може би нямаше да бъде също толкова очевидно на тези, които се стремят да омаловажат Дюма и делото му... — махнах с ръка, сякаш да пропъдя тези досадници. — Нямах никакво намерение сам да хвърлям камъни в градината на моя герой. Особено сега, в тези времена на посредственост и липса на вдъхновение... В наше време хората вече не се дивят на чудеса така, както на времето се възторгвала театралната публика и читателите на романи с продължения. Освирквали злодеите и ръкопляскали на положителните герои без всякакви задръжки. — Поклатих тъжно глава. — В наши дни за съжаление тези аплодисменти вече не могат да бъдат чути. Те си остават изключително право на децата и невинните духом.

Корсо слушаше с нахално, присмехулно изражение. В друг случай може би щеше да се съгласи с мен, но той беше злопаметен и никога нямаше да приеме, че моето обяснение ме снабдява със своеобразно морално алиби.

— Казано накратко — намеси се той, — вие решихте да унищожите ръкописа.

Усихнах се доволно. Пак се опитваше да демонстрира прозорливост.

— Не ставайте смешен. Реших да направя нещо по-добро: да осигуря сбъдването на една мечта.

Спряхме пред затворената врата на приемната зала. През нея се чуваха приглушени гласове и музика. Оставих свещника на една странична масичка. Корсо ме наблюдаваше внимателно с наново събудени подозрения. Сигурно се чудеше какъв нов трик съм подготвил. Тогава разбрах — още не можеше да схване, че сме стигнали до решението на загадката.

Отворих широко вратата, обърнах се към Корсо и казах:

— Разрешете ми да ви представя на членовете на клуба „Дюма“.

* * *

Почти всички бяха вече пристигнали. През френските прозорци, които водеха към терасата на замъка, закъснелите влизаха в препълнената с хора зала. Навсякъде се виеше цигарен дим и се носеше тиха музика. На централната маса, покрита с бяла ленена покривка, беше сервиран студен бюфет — бутилки анжуйско вино, шунки и салами от Амиен, стриди от Ла Рошел, кутии с пури „Монтекристо“. Гостите, петдесетина мъже и жени, събрали се на групички, пиеха и говореха на всевъзможни езици. Виждаха се лица, добре познати от пресата, телевизията и киното. Забелязах как Корсо наглася очилата си.

— Това учудва ли ви? — обърнах се, за да наблюдавам реакцията му.

Той кимна. Беше объркан и кисел. Неколцина от гостите дойдоха при нас, за да ме поздравят, и аз започнах да се ръкувам, да разменям шеги и обичайните любезности. Корсо приличаше на човек, който се е събудил, падайки от леглото. Представих го на някои от гостите и се забавлявах, наблюдавайки го как разговаря с тях, неуверен в почвата под краката си. Това беше моето малко отмъщение — да видя как се разпилява обичайната му самоувереност. В края на краищата нали той първи дойде при мен с „Анжуйското вино“ под мишница, решен да усложни нещата.

— Позволете ми да ви представя господин Корсо... Бруно Лостиа, антиквар от Милано. Позволете. Това е господин Томас Харви, от бижутерската фирма „Харви’с“, Ню Йорк, Париж, Лондон, Рим. Граф фон Шлосберг, собственик на най-богатата частна картинна колекция в Европа. Сам виждате, тук имаме по малко от всичко: нобелов лауреат от Венецуела, бивш президент на Аржентина, престолонаследникът на Мароко... Знаете ли, че баща му е страстен любител на романите на Дюма? Вижте кой влиза. Познавате го, нали? Професор по семиотика в университета в Болоня... Русата дама, която разговаря с него, е Петра Нойщад, най-влиятелната литературна критичка в Централна Европа. В онази групичка, до херцогиня Алба, са финансистът Рудолф Вийефос и английският писател Харълд Бърджес. Амайа Юскал, от „Алфа Прес“ и Йохан Крос, най-мощният издател в САЩ, от „О&О“, Ню Йорк. Предполагам, спомняте си Ашил Реплингер, собственикът на магазин за антикварни издания от Париж. —„Това беше последният удар. Наблюдавах обърканото изражение на Корсо и почти го съжалявах. Реплингер държеше празна чаша и се усмихваше любезно под мускетарските си мустаци, така, както се беше усмихвал, когато идентифицираше ръкописа на Дюма в магазинчето си на улица „Бонапарт“. Той ме притисна в мечата си прегръдка вместо поздрав, потупа дружески Корсо по рамото и тръгна, пухтейки, да си сипе ново питие — същински розовобузест, добродушен Портос.

— Дявол да го вземе! — Корсо ме дръпна настрани. — Какво става тук?

— Нали ви предупредих, това е дълга история.

Бяхме стигнали до масата. Налях вино в две чаши, но Корсо поклати глава.

— Джин — измърмори той. — Имате ли джин?

Посочих шкафа с напитки в другия край на залата. Тръгнахме към него, спирайки от време на време, за да разменим по някой поздрав: един известен филмов режисьор, един ливански милионер, един испански министър на вътрешните работи... Корсо сграбчи една бутилка „Бийфийтър’с“ и си напълни чашата до ръба, после я изпразни на един дъх. Потърси се, но очите му блеснаха зад стъклата на очилата — едното беше пукнато, другото — здраво. Притискаше бутилката към гърдите си, като че ли се страхуваше да не я загуби.

— Щяхте да ми разкажете... — почна той.

Предложих да излезем на терасата, от другата страна на френските прозорци, където нямаше да ни прекъсват. Корсо отново си напълни чашата и едва тогава ме последва. Бурята беше отминала. Над нас светеха звездите.

— Аз съм целият слух — обяви той, след като отпи едра глътка джин.

Облегнах се на балюстрадата, все още мокра от дъжда, и пийнах малко анжуйско вино.

— Фактът, че притежавах оригиналния ръкопис на „Тримата мускетари“, ми даде идеята — започнах аз. — Защо да не образувам едно литературно общество, един вид клуб на верните почитатели на романите на Александър Дюма и на класическите приключенски романи, излизали в подлистници? Поради естеството на работата си вече имах връзки с хора, които биха могли да кандидатстват за членство в клуба... — показах с жест ярко осветената зала. През високите прозорци се виждаха ясно гостите, които крачеха напред-назад, разговаряйки оживено. Те бяха живо доказателство за успеха на идеята ми, и аз не криех авторската си гордост. — Общество, посветено на проучването на романи от този род, на преоткриването на забравени автори и произведения, на преиздаването и продажбата им под име, което може би ви е познато: „Дюма & Со“.

— Познавам издателството — каза Корсо. — Седалището им е в Париж. Наскоро издадоха събраните съчинения на Понсон дю Терай. Миналата година издадоха „Фантомас“. Не знаех, че участвате в него.

Усмихнах се.

— Такова е нашето правило — не се споменават имена, няма главни роли. Както сам виждате, работата ни е научна, но същевременно и малко детинска. Носталгична литературна игра, в която се преоткриват забравени романи и се връщаме към невинните си години, припомняме си какви бяхме тогава. С времето съзряваме и започваме да се прекланяме пред Флобер и да предпочитаме Стендал или Фокнър, Лампедуза, Гарсия Маркес, Даръл или Кафка. Започваме да се развиваме в различни посоки, ставаме дори противници. Но винаги, когато говорим за определени, магически автори или книги, можем да си смигнем заговорнически. Това са авторите, които са ни помогнали да открием литературата, без да ни обременяват с догми и да ни учат на правила. Това е нашето истинско, общо наследство: историите, който отразяват достоверно не действителността, а мечтите ни.

Оставих последната фраза да увисне във въздуха и замълчах, очаквайки да видя ефекта от нея. Но Корсо само вдигна чашата си и започна да я оглежда на светлината. В нея беше неговото духовно отечество.

— Така беше едно време — каза той. — Сега никой няма духовно наследство — нито младите хора, нито децата. Всички гледат телевизия.

Поклатих глава. Бях публикувал един материал на тази тема преди няколко седмици в литературната притурка на „АВС“ (Об. бел. - 95).

— Не съм съгласен с вас. Дори така те минават, макар и несъзнателно, по старите следи. И телевизионните филми поддържат същата връзка. Вземете например старите филми, че дори Индиана Джоунс е пряк потомък на героите от някогашните приключенски романи.

Корсо направи гримаса, загледан във френските прозорци.

— Може и да е така. Но вие ми разказвахте за тези хора там. Ще ми се да разбера как ги... набрахте.

— В това няма никаква тайна — отвърнах аз. — Ръководя това избрано общество, клуба „Дюма“, вече десет години. Годишното събрание се провежда тук, в Мьон. Както виждате, членовете се отзовават точно навреме, макар че пристигат от всички точки на земното кълбо. Всеки от тях е страстен читател...

— На приключенски романи с продължения? Не ме разсмивайте.

— Нямам никакво намерение да ви разсмивам, Корсо. Защо ме гледате така? Сам знаете как един роман или дори филм, създаден единствено с цел да привлече колкото е възможно по-широка аудитория, може да се превърне в съвършено произведение на изкуството, като започнем от „Записките на клуба „Пикуик“ и свършим с „Казабланка“ и „Голдфингър“. Публиката търси тези истории, претъпкани със стандартни образи, за да се наслади, било то съзнателно или несъзнателно, на постоянно повтарящите се сюжети с малки вариации. „Dispositio“, а не „elocutio“^[52]. Тъкмо по тези причини един сериал, пък бил той и най-примитивният, може да се превърне в култ както за най-наивната, така и за най-претенциозната публика. Има хора, които се вълнуват, когато Шерлок Холмс излага живота си на опасност, и други, които предпочитат рутината с лулата, лупата и „Елементарно, драги ми Уотсън“ — фраза, която между другото Конан Дойл не е писал никога през живота си. Техниките на изграждане на сюжета, вариациите и повторенията са толкова стари, че се споменават още в „Поетиката“ на Аристотел. А какво е всъщност един телевизионен сериал, ако не осъвременена версия на класическа трагедия, на някоя прочута драма от епохата на романтизма, или на някой роман на Дюма? Затова интелигентният читател може да си достави голямо удоволствие от едно такова изключение от правилото. В края на краищата изключенията от правилата също си имат свои правила.

Надявах се, че думите ми ще заинтригуват Корсо, но той поклати глава като гладиатор, който отказва да приеме предизвикателството на противника си.

— Зарежете литературната лекция. Да се върнем към клуба „Дюма“ — каза той нетърпеливо, — и към тази вездесъща глава от оригиналния ръкопис... Къде са останалите глави?

— Там, вътре — посочих към залата. — Структурата на нашия клуб се основава на шестдесет и седемте глави на ръкописа — максималният брой членове е шестдесет и седем, като всеки става притежател на една глава, която е неговият регистриран дял в дружеството. Главите са разпределени по списък и промяната в членския състав се осъществява само при изричното съгласие на управителния съвет, на който аз съм председател. Всеки кандидат бива проучен обстойно, преди да бъде приет.

— Как става прехвърлянето на дялове?

— Дялове не се преотстъпват при никакви обстоятелства. Ако някой от членовете умре или пожелае да напусне клуба, главата се връща при нас. После управителният съвет я прехвърля на нов избраник. Нито един от членовете няма право да разполага свободно с главата, която е негов дял.

— Това ли се опита да направи Енрике Тайлефер?

— Донякъде. Той беше идеален кандидат и съвестен член на клуба „Дюма“ до момента, в който се опита да наруши правилата.

Корсо допи джина си. Постави празната чаша на покритата с мъх балюстрада и помълча, загледан в осветената зала. После поклати глава.

— Това не може да бъде причина за убийство — каза той тихо, сякаш на себе си. — Не мога да повярвам, че всички тези хора... — Той ме загледа упорито. — Всички те са известни, уважавани личности. Никой от тях не би допуснал да бъде замесен в такава история.

Едва подтиснах нетърпението си.

— Раздувате излишно нещата... Известно време Енрике и аз бяхме приятели. Споделяхме страстта си към този вид литература, въпреки че неговите литературни вкусове не се равняваха на ентусиазма му. Но е факт, че успехът му като издател на готварски книги му осигури време и пари, които да посвещава на хобито си. Ако трябва да бъдем честни, Енрике наистина заслужаваше да бъде член на клуба „Дюма“. Затова и го препоръчах на управителния съвет. Както вече казах, имахме общи пристрастия, макар вкусовете ни да бяха различни.

— Доколкото си спомням, споделяли сте не само пристрастия.

Саркастичната усмивка отново се беше появила на лицето на Корсо, което започна леко да ме дразни.

— Бих могъл да ви кажа, че това не е ваша работа — отвърнах аз. — Но ми се иска да обясня как стояха нещата. Лиана винаги е била не само красива, но и необикновена жена. Започнала е да чете като съвсем малко дете. Знаете ли, че си е татуирала цвят на лилия на бедрото, когато била на шестнайсет години? Не на рамото като идола ѝ, миледи де Уинтър, за да не разберат родителите ѝ и монахините в интерната, където е учила. Какво ще кажете за това?

— Много вълнуващо.

— Нямате вид на много развълнуван. Но ви уверявам, тя наистина е забележителна личност. Истината е, че... ами отношенията ни станаха интимни. Нали си спомняте, преди време споменах онова духовно наследство, загубеният рай на детството. Наследството на Лиана е „Тримата мускетари“. Била е очарована от света, описан на страниците на тази книга. Решила да се омъжи за Енрике, когато се запознали на някакъв прием и прекарали цялата вечер, обменяйки цитати от романа. По това време той вече бил заможен издател.

— Явно любов от пръв поглед — каза Корсо.

— Не разбирам защо го казвате с такъв тон. Оженили се, подтиквани от съвсем искрени чувства. Работата е там, че с времето Енрике можеше да стане много досаден, дори за такъв търпелив човек като жена му... Бяхме добри приятели и аз често ги посещавах. Лиана... — оставих чашата си на балюстрадата, до неговата. — Както и да е, можете да си представите продължението.

— Мога, и още как. Много ясно.

— Нямах предвид това. Тя ми стана отличен сътрудник. Беше толкова добра, че преди четири години спонсорирах постъпването ѝ в клуба. Тя притежава трийсет и седма глава, „Тайната на миледи“. Сама я избра.

— Защо я пуснахте по следите ми?

— Да не избързваме. Съвсем наскоро Енрике започна да създава проблеми. Вместо да се ограничи с крайно изгодното издаване на готварски книги, той си науми да пише роман с продължения. Само че романът се оказа ужасен. Това е факт. Вярвайте ми, абсолютно ужасен. Плагиатствал е най-нахално от всички представители на жанра. Беше го нарекъл...

— „Ръката на мъртвеца“.

— Именно. Дори заглавието не е негово. И което е още по-лошо, и направо немислимо, той настояваше „Дюма & Со“ да издаде романа му. Аз, разбира се, отказах. Тъй или иначе, управителният съвет никога не би одобрил чудовищното му творение. При това Енрике имаше достатъчно пари да си го издаде сам, и аз му го казах.

— Предполагам, че го е приел зле. Видях библиотеката му.

— „Зле“ е доста меко казано. Скандалът се разрази в кабинета му. Още го виждам, дребничък и пухкав, изпънал се като струна, как се повдигаше на пръсти и ме гледаше с налудничав поглед. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи апоплектичен удар. Много неприятна история. Заяви, че е решил да посвети живота си на писане. Че аз не съм бил този, който има право да оценява творбата му. Че това щели да направят идните поколения. Бил съм пристрастен критик, непоносим педант, а на всичкото отгоре съм спял с жена му. Последните му думи ме зашеметиха — нямах представа, че знае. Оказа се обаче, че Лиана говори насън, и между проклятията по адрес на д’Артанян и приятелите му /които мрази, като че ли ги познава лично/ успяла да разкрие целия ни роман пред мъжа си... Можете да си представите моето положение.

— Много затруднително.

— Изключително. Но най-лошото тепърва предстоеше. Енрике беснееше. Заяви, че ако той е посредствен, и Дюма не е бил кой знае колко по-добър. Кой знае докъде щял да стигне без Огюст Маке, когото безсъвестно експлоатирал? Доказателството се криело в белите и сини страници на „Анжуйското вино“, които Енрике пазеше в сейфа си... Спорът ставаше все по-разгорещен. Той ме нарече прелюбодеец — доста старомодно оскърбление, — а аз от своя страна му казах, че е слабоумен и не пропуснах да направя някои заядливи забележки относно успехите на последните му готварски книги... Накрая го сравних със сладкаря от „Сирано дьо Бержерак“. „Ще си отмъстя“, заяви той. Тонът му беше като на граф Монте Кристо. „Ще оповестя факта, че любимият ви Александър Дюма е бил измамник, който си присвоявал работата на други хора. Ще направя ръкописа обществено достояние и всеки ще разбере как старият мошеник е произвеждал романите си. Пет пари не давам за правилата на клуба ви. Главата си е моя и смятам да я продам на когото си искам. А вие можете да вървите по дяволите.“

— Станал е зъл.

— Нямате представа как може да се озлоби писател, който счита, че не е получил достойно признание. Опитите да го успокоя нямаха никакъв резултат. Изхвърли ме от дома си, а по-късно научих от Лиана, че се обадил на онзи книжар, Ла Понте, за да му предложи ръкописа. Сигурно се е мислил за много хитър и изобретателен, втори Едмон Дантес. Искаше да предизвика скандал, без да бъде замесен директно в него; искаше да запази доброто си име непокътнато. Така бяхте замесен и вие. Можете да си представите учудването ми, когато се появихте при мен с „Анжуйското вино“.

— Със сигурност не го показахте.

— Имах си причини. След смъртта на Енрике аз и Лиана решихме, че ръкописът е загубен.

Видях как Корсо започна да рови из джобовете на палтото си, за да намери смачканите си цигари. Извади една и я постави в устата си, но не я запали. После закрачи по терасата.

— Вашата история е смехотворна — каза той най-сетне. — Едмон Дантес никога няма да се самоубие, преди да е имал възможността да се наслади на отмъщението си.

Кимнах, въпреки че той беше с гръб към мен и не можеше да ме види.

— Е, разбира се, има и още — признах аз. — На другия ден след разговора ни Енрике дойде вкъщи, за да направи последен опит да ме убеди. Беше ми дошъл до гуша, при това нямах никакво намерение да се поддавам на изнудване. И тогава, без да съзнавам напълно какво върша, му нанесох последния удар. Неговият роман беше не само слаб, но и ми се струваше смътно познат. Потърсих в библиотеката си и изрових едно старо издание на „Популярният роман през деветнадесетото столетие“, малко известен сборник, излязъл в края на миналия век. Отворих на първата страница на една повест, писана от някой си Амори дьо Верона, озаглавена „Анжелин дьо Гравайак или Неопетнената добродетел“. Ясно ви е за какво става дума. Прочетох първия абзац и Енрике побеля като платно, сякаш бе видял призрака на въпросната Анжелин, излязъл от гроба. До известна степен така и беше. Надявайки се, че никой няма да си спомни тази повест, той я беше преписал почти дума по дума, с изключение на една глава, може би най-добрата, която пък бе откраднал от Фернандес и Гонзалес. Жалко, че нямах фотоапарат, за да снимам изражението му. Сложи ръка на челото си, сякаш се канеше да възкликне „Проклятие!“, но не можа да каже и дума. От гърлото му се изтръгна само някакво бълбукане, като че ли се задушаваше. Обърна се и излезе. После си е отишъл вкъщи и се е обесил на лампата.

Корсо продължаваше да слуша. Цигарата, все още незапалена, висеше от устата му.

— После нещата се усложниха — продължих аз, убеден, че той започва да ми вярва. — Ръкописът вече беше у вас, а приятелят ви Ла Понте нямаше никакво намерение, поне първоначално, да се раздели с него. Не можех да си играя на Арсен Люпен, имам репутация, на която държа. Затова възложих на Лиана задачата да намери главата и да я вземе по някакъв начин. Наближаваше датата на годишното ни събрание и беше редно да намерим нов член, комуто да предадем дяла на Енрике. Признавам, че Лиана направи някои грешки. Първо, отиде да ви посети... — покашлях се смутено. Не ми се изпадаше в подробности. — После се опита да привлече на наша страна Ла Понте, за да измъкне от него „Анжуйското вино“. Но не можех да предположа, че ще се окажете толкова упорит... Проблемът е там, че Лиана винаги е мечтала за живот, изпълнен с приключения, също като живота на нейната героиня — интриги, любовни срещи и преследвания. И този епизод, сякаш изтъкан от мечтите ѝ, ѝ предоставяше такива възможности. Тя се впусна ентусиазирано да ви преследва. „Ще ти донеса ръкописа, подвързан с кожата на Корсо“ — това са нейни думи. Предупредих я да не се отвлича. Сега съзнавам, че грешката беше моя — окуражавах фантазиите ѝ, освободих онази миледи, която живееше скрита в нея от мига, когато бе прочела „Тримата мускетари“.

— Де да беше прочела нещо друго, „Отнесени от вихъра“ например. Тогава щеше да се идентифицира със Скарлет О’Хара и да досажда на Кларк Гейбъл, а не на мен.

— Признавам, че малко прекали. Жалко, че приехте всичко толкова сериозно.

Корсо потри с ръка мястото зад ухото си. Знаех какво мисли — най-сериозно от всички бе засегнат човекът с белега.

— Кой е Рошфор?

— Истинското му име е Ласло Николавич, актьор. Ролите на престъпници са негова специалност. Игра Рошфор в сериала, който Андреас Фрай направи за британската телевизия преди няколко години. Играл е Гонзаг в „Лагардер“, Левасьор в „Капитан Блъд“, Ла Тур д’Азир в „Скарамуш“, Рупърт де Хентцау в „Затворникът от Зенда“. Този жанр го очарова, затова и се кандидатира за членство в клуба „Дюма“. Лиана беше много впечатлена от него и настоя да работят заедно.

— Ласло наистина приема ролята си съвсем сериозно.

— Опасявам се, че сте прав. Подозирам, че се надява да бъде приет по-бързо, ако набере повече червени точки. Подозирам също, че от време на време изпълнява и ролята на неин любовник. — Усмихнах се като светски човек, с надеждата усмивката ми да му се стори убедителна. — Лиана е млада, красива и страстна жена. Нека приемем, че аз стимулирам интелекта ѝ, а Ласло поема грижата за по-земните страни на страстната ѝ натура.

— Още нещо?

— Това е кажи-речи всичко. Николавич, или Рошфор, пое грижата да вземе ръкописа на Дюма от вас. Затова ви следеше от Мадрид през Толедо до Синтра, докато Лиана замина направо за Париж и взе Ла Понте със себе си за всеки случай — ако първоначалният ѝ план не успееше и вие откажехте да се вразумите. Вие знаете продължението: не допуснахте да ви отнемат ръкописа, миледи и Рошфор се увлякоха малко в ролите си, и това ви доведе тук — помълчах, обмисляйки описаните събития. — Знаете ли какво? Чудя се дали няма да е по-редно, да предложа вас за член на клуба вместо Ласло Николавич.

Корсо дори не се осведоми дали говоря сериозно или се шегувам. Само свали очуканите си очила и се зае да трие стъклата им, потънал в собствените си мисли.

— Това ли е всичко? — попита той накрая.

— Разбира се — посочих към залата. — Ето ви доказателството.

Той си сложи очилата и пое дълбоко дъх. Изражението му никак не ми харесваше.

— Ами „Деломеланикон“? Какво ще кажете за връзката на Ришельо с „Деветте порти от царството на сенките“? — той дойде по-близо до мен и ме потупа по гърдите. Принудих се да отстъпя една крачка назад. — За глупак ли ме вземате? Нали не се опитвате да ми кажете, че не знаете нищо за някаква връзка между Дюма и тази книга, за договора с дявола и всичко останало — убийството на Виктор Фаргаш в Синтра и пожара в апартамента на баронеса фон Унгерн в Париж? Вие ли дадохте името ми на полицията? Ами книгата, която е скрита в три различни екземпляра? Деветте гравюри, чийто автор е Луцифер, препечатани от Аристиде Торча след завръщането му от Прага „с правото и позволението, дадени от висшестоящите“, и цялата тази проклета история...

Думите се изляха от устата му като поток. Беше издал брадичката си нападателно напред, очите му ме пронизваха. Отстъпих още една крачка назад, със зяпнала уста.

— Вие сте луд! — възкликнах възмутено. — За какво изобщо говорите?

Корсо извади кибрит и най-сетне запали цигарата си, пазейки с длан пламъка. Очите му не ме изпускаха нито за миг, през пламъка, отразен в стъклата на очилата. После той на свой ред ми разказа своята версия на събитията.

* * *

Когато свърши, двамата постояхме известно време, потънали в мълчание. Стояхме един до друг, облегнати на влажната балюстрада, и наблюдавахме потъналата в светлини зала. Разказът отне на Корсо време колкото да си изпуши цигарата. Той хвърли угарката на земята и я настъпи.

— Предполагам — подех аз, че сега от мен се очаква да си призная всичко, да кажа „Да, вярно е“ и да ви подам и двете си ръце, за да ми сложите белезниците. Това ли очаквате от мен?

Той се поколеба. Сякаш сам се съмняваше в заключенията си.

— И все пак, връзка съществува — измърмори той.

Взирах се в тясната му сянка, която падаше върху мраморните плочи на пода на терасата. Тъмният силует, очертан на фона на правоъгълниците светлина — отражения от прозорците на залата, стигаше през стъпалата чак до долу и се губеше в сенките на градината.

— Опасявам се — казах аз, че този път въображението ви е подвело.

Корсо бавно поклати глава.

— Удавеният в езерото Виктор Фаргаш не е плод на въображението ми, нито пък изгорялата заедно с книгите си баронеса Унгерн. Тези неща действително се случиха. Те са истински. Двете истории наистина се преплитат.

— Вие сам го казахте — има две отделни истории. Може би това, което ги свързва, е единствено вашият интертекстуален прочит.

— Спестете ми професионалния си жаргон. Всичко започна от ръкописа на Дюма. — Той ме погледна с упрек. — Проклетият ви клуб и глупавите ви игрички.

— Няма защо да вините мен. В игрите няма нищо противозаконно. Ако тези събития бяха част от литературно произведение, а не от действителността, вие в качеството си на читател щяхте да носите основната отговорност.

— Това е абсурд.

— Ни най-малко. От разказа ви съдя, че възползвайки се от факти и литературни препратки, сте си изградили някаква теория, на която почиват фантастичните ви заключения. Но фактите са нещо обективно и вие нямате право да наслагвате своите идеи върху тях. Историята на „Анжуйското вино“ и историята на тази мистериозна книга, „Деветте порти“, нямат нищо общо помежду си.

— Вие ме подведохте...

— Ние, и под „ние“, разбирам Лиана Тайлефер, Ласло Николавич и себе си, не сме правили нищо подобно. Вие сам сте си попълвали празните места, като че случилото се е някаква книга-игра с главен герой Лукас Корсо, който е толкова умен, че сам си вреди. Никой никога не ви е казал, че нещата са такива, каквито сте си ги представяли. Не, отговорността си е изцяло ваша, приятелю. Единственият злодей в пиесата сте вие с вашите интертекстуални похвати и постоянното прибягване до литературни препратки.

— А какво друго можех да направя? За да предприема каквото и да било, имах нужда от някаква стратегия. Не можех просто да седя и да чакам. Във всяка стратегия основното е да си изградиш образ на своя противник, и този образ неминуемо влияе върху следващия ти ход... Уелингтън прави това и това, мислейки, че Наполеон възнамерява да направи еди-какво си. А пък Наполеон...

— Наполеон греши, защото не прави разлика между Груши и Блюхер (Об. бел. - 96). Военната стратегия е опасно нещо, също както и литературната. Чуйте ме, Корсо, няма вече невинни читатели. Всеки обременява текста, изкривява го през своята призма. Читателят представлява сбор от всичко, което е прочел, плюс филмите и телевизионните предавания, които е гледал. Към информацията, подадена от автора, той неминуемо ще добави и своя. Точно в това се крие опасността: изобилието от литературни сравнения ви е подвело да си създадете неправилен или направо измислен образ на противника.

— Сведенията, които получих, бяха неверни.

— Не е така. Информацията, която се съдържа в една книга, е обективна даденост. Разбира се, тя може да бъде представена злонамерено от автора, със съзнателното желание да подведе читателя, но сама по себе си не е фалшива. Само читателят може да я подложи на неверен прочит.

Корсо мислеше съсредоточено. Той се обърна с лице към потъналата в мрак градина.

— В такъв случай трябва да има друг автор — каза той тихо.

Стоеше напълно неподвижно. След малко извади папката с „Анжуйското вино“ изпод палтото си и я остави на покритата с мъх балюстрада.

— Тази история има още един автор — настоя той.

— Възможно е — кимнах аз и взех ръкописа на Дюма. — Възможно е и вторият да е по-злонамерен от първия. Моят текст беше приключенският роман. За криминалния трябва да потърсите другаде.

Един похват от готическите романи

„— Точно това ме дразни — каза Портос.

— Едно време не се налагаше да се обясняваме. Биехме се, защото се биехме.“

А. Дюма, „Виконт дьо Бражелон“

Корсо се беше облегнал назад на седалката зад волана и разглеждаше пейзажа. Беше спрял колата на последния завой преди влизането в града. Ограден от старинните крепостни стени, древният град се губеше в изпаренията, надигнали се от реката — сякаш плаваше във въздуха като син призрачен остров. Светът се намираше в междуцарствие — нямаше нито светлини, нито сенки. Студената ранна утрин колебливо пристъпваше над Кастилия и първите проблясъци на светлината от изток започваха да озаряват покриви, комини и камбанарии.

Искаше му се да види колко е часът, но по време на бурята в Мьон в часовника му беше влязла вода. Стъклото беше замъглено и не можеше да види циферблата. Срещна собствените си уморени очи в огледалото за задно виждане. Мьон на Лоара през първия понеделник на месец април. Колко далеч му се струваше това, а бе изминала само една седмица. По дългия обратен път образите бяха започнали да избледняват: Балкан, клубът „Дюма“, Рошфор, миледи, Ла Понте. Далечното ехо, което остава, след като прелистиш и последната страница на романа. Авторът удря за последен път втория клавиш отдясно на най-долния ред на клавиатурата. След това остава само куп странна, напечатана хартия. Образи, които изведнъж започват да ти се струват чужди.

В това ранно утро ловецът на книги седеше в колата, небръснат от три дни, със зачервени очи, сякаш се будеше от сън. До него, в старата платнена торба, се гушеше последното съществуващо копие на „Деветте порти“. До него беше и момичето. Само те бяха останали на брега след отлива. Момичето простена насън и той се извърна, за да я погледне. Тя спеше на седалката до него, завита с палтото си, отпуснала глава на дясното му рамо. Дишаше леко, с полуотворена уста. От време на време по тялото ѝ минаваше тръпка и тя се стряскаше и простенваше. С тази вертикална бръчица между веждите изглеждаше като разтревожено малко момиченце. Едната ѝ ръка се подаваше изпод палтото, обърната с дланта нагоре, с полусвити пръсти, като че очакваше да вземе нещо или току-що го беше изпуснала.

Корсо отново си припомни Мьон и обратния път. Борис Балкан, застанал до него на още мократа от дъжда тераса. С ръкописа на „Анжуйското вино“ в ръка, Ришельо му се беше усмихнал като на стар противник — със симпатия и уважение.

— Вие сте необикновен човек, приятелю...

Последните му думи звучаха и като сбогуване, и като утеха. Единствено те имаха някакво значение. Останалото — покана да се присъедини към гостите — беше чиста формалност. Не че Балкан искаше да се отърве от него — напротив, той дори изглеждаше разочарован, когато Корсо си тръгна. Но Балкан знаеше от самото начало, че Корсо ще откаже да се върне в залата. Корсо постоя още малко на терасата — сам, все така облегнат на балюстрадата, заслушан в ехото на собственото си поражение. Постепенно дойде на себе си и се огледа, припомняйки си къде се намира. Обърна гръб на ярко осветените прозорци и бавно тръгна обратно към хотела, крачейки из потъналите в мрак улици. Не видя повече Рошфор, а когато стигна до хотел „Сен Жак“, там му казаха, че и миледи е освободила стаята си. Двамата напуснаха завинаги живота му и се върнаха в онази здрачна област, откъдето бяха дошли — герои от роман, загадъчни като шахматни фигурки. Лесно успя да открие Ла Понте и момичето. За Ла Понте не се тревожеше кой знае колко, но когато видя нея, изпита облекчение. Предполагаше — опасяваше се — че и тя ще изчезне заедно с останалите герои на романа. Хвана я здраво за ръка, за да не потъне и тя в прашната библиотека на Мьонския замък, и я поведе към колата. Ла Понте стоеше отстрани и ги гледаше. После фигурата му, отразена в огледалото за задно виждане, бавно започна да намалява. Ла Понте изглеждаше изгубен, докато викаше след тях, позоваваше се на отдавнашното им приятелство, с което бе злоупотребил, без да може да разбере какво става. Приличаше на провинил се, ненужен вече китоловец, качен на лодка с хляб и вода за три дни и оставен на произвола на съдбата. „Опитайте се да стигнете до Батавия, господин Блай“. Но когато стигна до края на улицата, Корсо спря колата и остана така, с ръце върху волана, загледан в пътя пред себе си. Момичето наблюдаваше любопитно профила му. Всъщност Ла Понте също беше измислена личност. Корсо въздъхна, включи на заден ход и се върна да го прибере. В продължение на следващото денонощие, до момента, в който го оставиха на един светофар в Мадрид, Ла Понте не каза нито една дума. Дори не възрази, когато Корсо му каза, че няма да му върне ръкописа на Дюма. Нямаше и какво да каже.

Корсо хвърли поглед към платнената торба в краката на спящото момиче. Разбира се, поражението беше мъчително — като рана от нож, врязала се в паметта му. Знаеше, че е играл по правилата — legitime certaverit — но просто бе тръгнал в неправилна посока. В самия миг на победата, колкото и частична и непълна да беше тя, му я измъкнаха изпод носа. Оказа се, че победата е въображаема — като победа над въображаеми призраци, като да крещиш срещу тишината или да се сражаваш с вятъра. Може би затова сега Корсо гледаше така подозрително към града, плаващ в мъглите, изчакваше, преди да влезе в него, за да се убеди, че основите му са здраво вкопани в земята.

Чуваше тихото, ритмично дишане на момичето до рамото си. Загледа се в оголената ѝ шия сред гънките на палтото. Плъзна ръка към нея, докато почувства топлата ѝ плът да пулсира под пръстите му. Както винаги кожата ѝ миришеше на треска и младост. Във въображението си проследи с лекота дългите, елегантни извивки на стройното ѝ тяло чак до босите крака, отпуснати до торбата и маратонките. Айрин Адлър. Все още не знаеше как да я нарича. Затова пък помнеше ясно играта на сенките по голото ѝ тяло, извивката на бедрата ѝ, очертана на фона на светлината, разтворените ѝ устни. Невероятно красива и мълчалива, погълната от собствената си младост и същевременно спокойна като дълбоки води, криещи в себе си мъдростта на вековете. Сияйните ѝ очи, които го наблюдаваха внимателно от дълбочината на сенките, и отражението, тъмния образ на самия Корсо сред тази светлина, открадната от небесата.

Тя го гледаше и сега. Дългите мигли обрамчваха изумруденозелените ѝ очи. Беше се събудила и се размърда сънливо, отърквайки се о него. После седна, вече напълно будна и го погледна.

— Здравей, Корсо.

Палтото се хлъзна и се свлече в краката ѝ. Бялата тениска очертаваше съвършеното ѝ тяло, гъвкаво като на красиво младо животно.

— Какво правим тук?

— Чакаме — той посочи града, който все така сякаш плаваше в мъглите над реката. — Чакаме да стане действителен.

Тя се взря напред. Първоначално не разбра мисълта му. После по устните ѝ бавно се плъзна усмивка.

— Може би никога няма да стане — каза тя.

— Тогава оставаме тук. Не е толкова лошо — да си стоим тук, на високото, и целият този странен, нереален свят да бъде в краката ни. — Той се обърна към момичето. — „Ще ти дам всичко, ако се преклониш пред мен и ме обожествиш“. Такова предложение ли смяташ да ми направиш?

Усмивката на момичето преливаше от нежност. Тя сведе замислено глава, после вдигна очи и срещна погледа на Корсо.

— Не, аз съм бедна — каза тя.

— Знам.

Думите ѝ бяха искрени. Не му трябваше да чете в чистите ѝ очи.

— Като си помисля — багажа ти, купето във влака... странно. Винаги съм мислел, че всички вие там, на другия край на дъгата, разполагате с несметни богатства. — Усмивката му режеше като ножа, който още държеше в джоба си. — Торбата със злато на Петер Шлемил (Об. бел. - 97).

— Само че грешиш — тя беше нацупила упорито устни. — Имам само себе си.

И това беше истина. От самото начало Корсо знаеше, че е така. Тя никога не беше го лъгала. Едновременно мъдра и невинна, тя беше вярна и влюбена, преследваше една сянка.

— Разбирам — той размаха ръка във въздуха, сякаш държеше невидима писалка. — Няма ли да ми дадеш да подпиша някакъв документ?

— Документ ли?

— Да. Наричали са го договор. Сега сигурно ще е някакъв безкраен документ, на много места със ситен шрифт, нали? „В случай на нарушение страните подлежат на юрисдикцията на...“ Ама че смешно. Интересно на чия юрисдикция подлежи подобен договор.

— Не ставай глупав.

— Защо избра мен?

— Аз съм свободна — тя въздъхна тъжно, като че бе платила скъпо за правото да каже тези думи. — Мога да избирам. Всеки може.

Корсо порови в джобовете си за смачкания пакет цигари. Беше останала само една. Той я извади и я загледа нерешително, без да знае да я запали или не. Накрая я прибра в пакета. Може би по-късно щеше да му се припуши повече. Сигурен беше, че ще стане така.

— Ти си знаела от самото начало — започна той, — че става дума за две съвършено различни истории. Затова не се интересуваше от нищо, свързано с Дюма. Миледи, Рошфор, Ришельо — за теб те не бяха нещо повече от филмови герои. Сега разбирам защо беше толкова безразлична. Трябва да си била страшно отегчена. Само прелистваше страниците на „Мускетарите“ и ме наблюдаваше как правя грешка след грешка...

Тя гледаше през стъклото към града, забулен в синкава мъгла. Понечи да вдигне ръка, но после я отпусна, сякаш убедена, че няма смисъл да говори.

— Единственото, което можех да направя, беше да бъда с теб — каза тя. — Всеки трябва да измине определена част от пътя сам. Не си ли чувал нищо за свободната воля? — Тя се усмихна тъжно. — Някои от нас са платили скъпо за нея.

— Но ти не седеше постоянно зад кулисите. Онази вечер край Сена... Защо ми помогна срещу Рошфор?

Тя докосна платнената торба с босия си крак.

— Той искаше да вземе ръкописа на Дюма. Но в торбата беше и „Деветте порти“. Просто исках да предотвратя всякакви глупави намеси. — Сви рамене и добави: — Освен това не ми беше приятно да те удря.

— Ами Синтра? Ти ме предупреди за случилото се с Фаргаш.

— Разбира се. Тук беше замесена книгата.

— Ами ключа за срещата в Мьон?

— Не знаех нищо за нея. Дойде ми на ум, докато четях романа.

Корсо направи гримаса.

— Мислех, че сте всезнаещи.

— Мислел си погрешно — тя допълни раздразнено: — И не знам защо постоянно говориш за мен, като че ли съм част от някакво множество. Аз съм сама — от много време насам.

От векове — в това Корсо беше убеден. Векове, изпълнени със самота. Не се съмняваше, че е било така. Беше прегръщал голото ѝ тяло, беше потъвал в ясните ѝ очи, в нея, беше усещал вкуса на кожата ѝ, нежното пулсиране на шията ѝ под устните си. Беше я чувал да проплаква тихичко като загубено дете, като самотен паднал ангел, търсещ топлина. Беше я гледал как спи, стиснала ръце в юмруци, измъчвана от кошмарни сънища, в които сигурно виждаше руси архангели, сияещи и непобедими в бляскавите си ризници.

Едва сега, благодарение на нея, започваше, макар и прекалено късно, да разбира Никон, нейните призраци и начина, по който отчаяно се бе вкопчила в живота. Страховете на Никон, черно-белите ѝ фотографии, напразните ѝ опити да пропъди генетично заложените спомени, надживели Аушвиц, номера, татуиран на кожата на баща ѝ, Черния орден — стар като духа и като проклятието, надвиснало над човешкия род. Защото Бог и дяволът можеха да бъдат едно и всеки да ги разбира по своему.

Но Корсо трябваше да бъде жесток, какъвто беше на времето към Никон. Любовта за него беше прекалено тежко бреме — той нямаше благородното сърце на Портос.

— Това ли беше мисията ти? — обърна се той към момичето. — Да опазиш „Деветте порти“? Не ми се вярва, да ти дадат медал за това.

— Не си честен, Корсо.

Почти същите думи. Ето я пак Никон — оставена да плава по течението, мъничка и крехка. В кого ли се вкопчваше сега, за да избяга от кошмарите си?

Погледна момичето. Може би споменът за Никон беше неговото наказание. Но вече нямаше намерение да го приема примирено. Погледна отново собственото си лице в огледалото — беше сгърчено в горчива, безпомощна гримаса.

— Така ли? Изгубихме две от трите книги. А какво ще кажеш за безсмислената смърт на Фаргаш и на баронесата? — Не че имаха кой знае какво значение, но огорчението го караше да продължи. — Ти можеше да ги предотвратиш.

Тя поклати глава. Беше много сериозна, вперила очи в него.

— Има неща, които не могат да бъдат избегнати, Корсо. Някои замъци трябва да изгорят, някои хора трябва да бъдат обесени. Има кучета, чиято съдба е да се разкъсат взаимно; добродетелни хора, които въпреки своята добродетел ще загубят главите си; врати, които трябва да бъдат отворени, за да могат други да влязат през тях. — Тя се намръщи и наведе глава. — Моята мисия, както ти я наричаш, беше да внимавам да оцелееш до края на пътя.

— Е, пътят беше прекалено дълъг, за да свърши там, откъдето започна — Корсо посочи към града в мъглите. — Сега трябва да отида там, долу.

— Не трябва да го правиш. Никой не те насилва. Може просто да забравиш цялата история и да си тръгнеш.

— Без да открия отговорите?

— Без да се подлагаш на проверки. Отговорите са в теб самия.

— Хубави думи. Можеш да поръчаш да ми ги издълбаят на надгробния камък, когато вече ще горя в ада.

Тя го потупа приятелски по коляното.

— Не ставай идиот, Корсо. Нещата стават такива, каквито си ги представяме, при това много по-често, отколкото мислим. Дори дяволът може да има различни превъплъщения. И различни качества.

— Например да може да изпитва разкаяние.

— Да. Но също и да притежава познания и красота — тя отново погледна тревожно към града. — Както и власт и богатство.

— Но крайният резултат е един и същ: вечно проклятие — той повтори жеста, с който сякаш подписваше въображаем договор. — Трябва да платиш с невинността на душата си.

Тя въздъхна отново.

— Ти си платил много отдавна, Корсо. И продължаваш да плащаш. Странен навик е това, да отлагаш всичко за накрая — като последно действие от трагедия. Всеки влачи собственото си проклятие със себе си от самото начало. Що се отнася до дявола, той е израз на Божието страдание, гневът на измамения повелител.

— Кога се е случило всичко това?

— Ти не си в състояние да си представиш времето, което е изминало. Беше много тежко. Сражавах се сто дни и сто нощи, без никаква надежда — по устните ѝ се плъзна незабележима усмивка. — Гордея се единствено с това, че се сражавах докрай, заобиколена от други, паднали като мен, отстъпвах, но не се предавах. Пресипнах, крещейки от страх, гняв и изтощение. След битката вървях дълго през пустошта — самотна и студена като отчаянието и вечността... Все още се натъквам понякога на следи от битката, на някой от тези с които се сражавах, но те не смеят да вдигнат очи, за да ме погледнат.

— Но защо тъкмо аз? Защо не потърси някой, който умее да печели? Аз мога да побеждавам единствено в битки, които се разиграват в мащаб едно към пет хиляди.

Момичето гледаше в далечината. Слънцето изгряваше. Първият хоризонтален слънчев лъч проряза с тънка червена линия утринния въздух и пресече линията на погледа ѝ. Тя се обърна отново към Корсо и когато той видя светлината, отразена в зелените ѝ очи, му се зави свят.

— Защото яснотата никога не побеждава. Освен това не си струва труда да прелъстяваш идиот.

Тя се наведе към него и го целуна много бавно, с безкрайна нежност, сякаш бе чакала цяла вечност тази целувка.

* * *

Мъглата започна бавно да се вдига. Като че увисналият във въздуха град най-сетне се реши да вкопае основите си в земята. Зората осветяваше жълтеникавосивата грамада на двореца „Алкасар“, камбанарията на катедралата, каменния мост с колони, забити в тъмните води на реката, приличен на зловеща ръка, протегната от единия към другия бряг.

Корсо запали мотора и пусна полека колата по инерция, надолу по пустото шосе. Докато слизаха, светлината на изгряващото слънце остана високо зад гърбовете им. Градът идваше все по-близо, докато най-сетне те потънаха в студения свят на безкрайна самота — последна останка от упоритата мъгла.

Той се поколеба, преди да пресекат моста. Спря колата под каменната арка, преди да се качат на него. Седеше с ръце на волана, леко приведена глава и издадена напред брадичка — въплъщение на ловец, застанал нащрек. Свали очилата си и ги почисти, въпреки че нямаше нужда. Чистеше ги бавно, загледан внимателно в моста, който без очилата му изглеждаше като смътно очертана пътека със смущаващо неясни контури. Не погледна към момичето, но знаеше, че тя го гледа. Сложи отново очилата и ги нагласи на носа си. Пейзажът отново доби ясни очертания, но в това нямаше нищо успокояващо. Оттатъшният бряг изглеждаше тъмен. Водите, които течаха под колоните, му напомняха на черните води на Лета, на водите на времето. В последните мигове на нощта, която упорито отказваше да умре, го бе обзело чувство за надвиснала опасност, остро като стоманена игла. Когато стисна лоста на скоростите, чувстваше как пулсът бие в китката му. „Все още можеш да се върнеш“, каза си той. Решиш ли да го сториш, нищо от това, което се случи, няма да се е случило, нищо от това, което предстои да се случи, няма да се случи. Що се отнася до практическата стойност на онова Nunc scio, „Сега знам...“ създадено кой знае от кого — от Бог или от дявола, то тя бе крайно съмнителна. Той се намръщи. В крайна сметка това бяха само думи. След няколко минути щеше да е пресякъл моста, да мине от другата му страна, от другата страна на реката. Verbum dimissum custodiat arcanum... Вдигна очи към небето, търсейки стрелеца с или без стрели в колчана, после включи на скорост и колата бавно се плъзна напред.

* * *

Навън беше студено и Корсо вдигна яката на палтото си. Чувстваше настоятелния поглед на момичето, докато пресичаше улицата, без да се обръща назад, стиснал под мишница „Деветте порти“. Тя не беше предложила да тръгне с него, и по някакви неясни причини той беше убеден, че така е по-добре. Къщата заемаше почти цяло каре. Сивата каменна грамада властваше над тясното площадче, сред средновековните сгради със затворени врати и прозорци, глухи и слепи, прилични на филмов декор. Водосточните тръби на сивата фасада завършваха с четири фигури, които плюеха дъждовната вода: козел, крокодил, змия и горгона. На мавританската арка над входната врата от ковано желязо беше нарисувана звездата на Давид. Отвъд вратата се виждаше вътрешен двор с два венециански мраморни лъва и фонтан. Гледката беше позната на Корсо, но никога не бе изпитвал такова безпокойство, когато влизаше в къщата.

Спомни си някакъв стар цитат: „Може би мъжете, които са се наслаждавали на милувките на много жени, преминават в долината на сенките с по-малко страх и тъга...“ Нещо подобно. Може би не бе се наслаждавал на достатъчно милувки, защото устата му беше пресъхнала и беше готов да продаде душата си за една половинка „Болс“. „Деветте порти“ тежеше така, сякаш съдържаше девет оловни плочи, а не девет гравюри.

Побутна вратата и я отвори. Нищо не наруши царящата тишина. Дори стъпките му, докато пресичаше вътрешния двор, настлан с излъскани от стъпки и дъждове каменни плочи, нямаха никакво ехо. Увенчан с арка вход водеше към тясна, стръмна стълба. На горната площадка се виждаше тъмна, тежка врата с гвоздеи. Тя беше затворена. Последната порта. Корсо смигна саркастично в празното пространство, на себе си, оголвайки хищно зъби. Беше едновременно неволен автор и обект на шегата си или може би на грешката си. Грешка, внимателно планирана от безскрупулен човек, изпълнена с измами, илюзорни покани за участие, които го водеха до определени изводи, само за да ги отхвърли веднага след това. В крайна сметка изводите му се потвърждаваха от самия текст, като че ли ставаше дума за някакъв проклет роман, но не беше така. А и да беше, какво от това? Последното нещо, което видя в излъсканата метална табела, прикована на вратата, беше собственото си, съвсем истинско лице — изкривен образ, който се сливаше с написаното на табелата име. Отзад оставаше светлината — под сводестия таван над стълбите, който водеше надолу към двора и улицата. Това беше последната спирка от странното му пътуване, преди да премине от другата страна на сянката.

Корсо позвъни. Един, два, три пъти. Никакъв отговор. Месинговото копче бе като мъртво — колкото и да го натискаше, вътре не се разнасяше никакъв звук. Напипа в джоба си смачкания пакет с последната цигара. Пак се отказа да я запали. Позвъни четвърти път, после пети. Сви ръката си в юмрук и почука силно, два пъти. Едва тогава вратата се отвори. Не със зловещо скърцане, а безшумно, плавно, на смазани панти. Без всякакви драматични ефекти, съвсем спокойно, на прага застана Варо Борха.

* * *

— Здрасти, Корсо.

Борха не изглеждаше учуден, че го вижда. Плешивото му теме беше оросено с капки пот. Беше и небръснат. Жилетката му беше разкопчана, ръкавите — запретнати. Имаше уморен вид, с тъмни кръгове под очите, като след прекарана безсънна нощ. Затова пък очите му грееха с трескав блясък. Не попита Корсо какво търси тук по това време, и почти не обърна внимание на книгата, която той стискаше под мишница. Стоеше неподвижно на прага, като че ли Корсо беше прекъснал някаква негова важна работа, или може би сън, и той само чакаше отново да се върне към заниманието си.

Това беше престъпникът. Корсо го осъзна, виждайки как собствената му глупост добива плът и кръв пред очите му. Разбира се. Варо Борха — милионер, книготърговец от международна величина, прочут колекционер — и методичен убиец. Корсо се зае да изучава лицето на човека пред себе си с почти научно любопитство. Сега вече се опитваше да определи чертите, белезите, на които трябваше да обърне внимание много по-рано. Пропуснати улики, проблясъци на лудост, на мрак и ужас в тези обикновени, малко вулгарни черти. Но не виждаше нищо подобно. Само някакво трескаво, унесено изражение, лишено от всякаква страст или любопитство — обсебено от образи, безкрайно отдалечени от човека, застанал пред него на стълбите. При това Корсо държеше в ръце проклетата книга. Нали тъкмо той, Варо Борха, обсебен от сянката на същата тази книга, беше вървял по стъпките на Корсо като змия, въплъщение на злото, той беше убил Виктор Фаргаш и баронеса Унгерн. Искал е не само да събере на едно място двадесет и седемте гравюри, за да комбинира деветте истински, но и да унищожи всички следи, да бъде сигурен, че никой друг няма да реши гатанката, зададена от печатаря Торча. В целия сценарий Корсо бе просто оръдие, предназначено да потвърди правотата на хипотезата — че истинската книга е разпределена в трите съществуващи копия. Той беше предвиден и за жертва на всякакви сблъсъци, в които би могла да се намеси полицията. Сега, отдавайки дължимото на собствените си инстинкти, Корсо си припомни как се бе почувствал, докато разглеждаше фреската на тавана в Кинта да Соледаде. Жертвоприношението на Авраам — но без възможност за подмяна на жертвата в последния момент. Жертвата беше самият той. Разбира се, Варо Борха е бил търговецът, който е посещавал Виктор Фаргаш на всеки шест месеца, за да сключи с него поредната сделка. През онзи ден, докато Корсо беше в дома на Фаргаш, Варо Борха е бил в Синтра — оформял е последните детайли на плана си и е изчаквал окончателното потвърждение на предположението си, че са необходими трите съществуващи екземпляра, за да бъде намерен отговорът на гатанката на Торча. Недописаната от Фаргаш разписка е била предназначена за него. Затова Корсо не можа да се свърже с Борха, когато телефонира в Толедо. По-късно същата вечер, преди сам да тръгне за последната си среща с Фаргаш, Борха се бе обадил на Корсо в хотела, преструвайки се, че води международен разговор. Корсо не само бе потвърдил предположенията на Борха, но му беше дал и ключа към загадката, подписвайки по този начин смъртните присъди на Фаргаш и баронесата. С горчива увереност Корсо виждаше как всички части от пъзела постепенно отиват на местата си. Ако изключим фалшивите улики, водещи към клуба Дюма, оставаше единствено Варо Борха като обяснение на всяко необяснимо събитие в онази, другата, сатанинската част на сюжета. Направо да се скъсаш от смях. Ако, разбира се, можеше да се намери нещо смешно в цялата история.

— Донесох книгата — заяви Корсо и показа на Борха „Деветте порти“.

Борха кимна замаяно и взе книгата, но почти не ѝ обърна внимание. Държеше главата си леко наклонена на една страна, като че ли се ослушваше да чуе някакъв звук от вътрешността на къщата. След миг като че ли забеляза отново Корсо и примигна, учуден, че го вижда още тук.

— Дадохте ми книгата. Какво още искате?

— Да си получа хонорара.

Борха го загледа неразбиращо. Беше очевидно, че в мислите си е на стотици километри оттук. Накрая сви рамене, сякаш искаше да каже, че това няма нищо общо с него. Обърна се и влезе обратно в къщата, оставяйки на Корсо избора дали да влезе след него, да си остане на мястото или просто да затвори вратата.

Корсо го последва. Минаха през втора врата и влязоха в една стая встрани от коридора и вестибюла. Капаците бяха затворени, за да не влиза вътре дневна светлина. Всички мебели бяха избутани до стените, така че подът от черен мрамор беше свободен. Някои от остъклените шкафове по стените бяха отворени. Помещението бе осветено от десетки свещи, повечето от които бяха догорели почти докрай. Навсякъде капеше горещ восък — от полицата над камината, по пода, върху мебелите и всевъзможните предмети из стаята. Треперливата, червеникава светлина на свещите започваше да танцува при най-малкото движение или въздушно течение. В стаята се носеше миризма на църква — или на крипта.

Продължавайки да не обръща никакво внимание на Корсо, Борха спря в средата на стаята. В краката му имаше кръг, нарисуван с тебешир, с диаметър около метър. Вътре в кръга бе начертан квадрат, разделен на девет по-малки квадратчета. Кръгът бе заобиколен от римски цифри и ред странни предмети: парче канап, воден часовник, ръждясал нож, сребърна гривна с формата на дракон, златен пръстен, метален мангал, пълен с живи въглени, стъклено шишенце, малка купчинка пръст и един камък. Но Корсо трепна едва, когато видя какво друго има по пода. Много от книгите, които бе разглеждал с такова възхищение, книгите, които седяха на местата си по лавиците преди няколко дена, сега се търкаляха разпокъсани, унищожени, с откъснати страници. Страниците им бяха издраскани с всякакви рисунки, подчертавани, осеяни със странни знаци. Върху няколко от книгите горяха свещи и по кориците или върху отворените им страници падаха тежки капки восък. Някои от догарящите свещи бяха прогорили хартията. Сред цялото това опустошение Корсо разпозна гравюрите от екземплярите на „Деветте порти“, принадлежали някога на Виктор Фаргаш и на баронеса Унгерн. Бяха размесени на пода с останалите, и покрити като тях с капки восък и тайнствени бележки.

Той се наведе, за да разгледа отблизо остатъците, все още неспособен да възприеме величината на катастрофата. Една от гравюрите от „Деветте порти“, номер VI, тази с човека, обесен на десния, а не на левия си крак, вече бе изгоряла наполовина, погълната от трептящия пламък на една свещ. Два екземпляра на гравюра номер VII, единият с бяла, другият — с черна шахматна дъска, се търкаляха до „Theatrum diabolicum“^[53], издание от 1512 година, с откъснати корици. Друга гравюра, номер I, се подаваше от страниците на „De magna imperfectaque opera“^[54] от Валерио Лорена, изключително рядка инкунабула, която Борха съвсем наскоро бе показал на Корсо, и едва му позволи да го докосне. Сега книгата се търкаляше, мръсна и разпокъсана, на пода.

— Не докосвайте нищо — разнесе се гласът на Варо Борха. Борха стоеше до кръга и прелистваше своя екземпляр на „Деветте порти“. Беше напълно погълнат от заниманието си. Като че ли не виждаше страниците пред себе си, а нещо отвъд тях, нещо, което се намираше в оградения с кръг квадрат на пода, и даже още по-далеч — в земните дълбини.

Корсо го гледаше, сякаш го виждаше за първи път. Той се изправи бавно. Движението му накара пламъците на свещите да затрептят.

— Няма никакво значение дали ще докосна нещо или не — каза той, сочейки към книгите и документите, разпилени по пода. — След всичко, което сте направил.

— Вие нищо не разбирате, Корсо. Мислите, че разбирате, но не е така. Вие сте глупав и несведущ човек, от хората, които вярват в произволния хаос и отказват да приемат съществуването на някакъв скрит порядък.

— Не говорете глупости. Вие сте унищожил всичко, а нямате право. Никой няма такова право.

— Грешите. Като начало, тези книги са си мои. И, което е още по-важно, тяхното предназначение е да бъдат употребявани. Те имаха практическа, а не художествена или естетическа стойност. Когато тръгнеш по пътя, трябва да си сигурен, че никой друг няма да те последва. Тези книги изпълниха предназначението си.

— Проклет луд! Вие ме лъжехте от самото начало.

Борха вече не го чуваше. Той стоеше неподвижно, с последния екземпляр на „Деветте порти“ в ръце, и разглеждаше гравюра номер I.

— Аз да съм ви лъгал? — той не откъсваше очи от книгата, докато говореше, което подчертаваше явното му презрение към Корсо. — Оказвате си прекалено висока чест. Наех ви, без да ви уведомявам за съображенията и намеренията си. Прислужниците не участват в решенията на тези, които са ги наели. Вие трябваше да откраднете за мен това, което ми беше необходимо, като същевременно понесете техническите последици от някои неизбежни действия. Предполагам, че както си говорим тук, полицията в Португалия и Франция е вече по петите ви.

— Ами вие?

— Аз съм далеч от всичко това, в пълна безопасност. Скоро нищо вече няма да има значение.

После, за ужас на Корсо, той откъсна страницата с гравюрата от „Деветте порти“.

— Какво правите?

Варо Борха спокойно продължаваше да къса още страници.

— Изгарям мостовете зад себе си и тръгвам към непознати земи. — Той откъсна една по една и деветте гравюри от книгата. После ги огледа внимателно. — Жалко, че няма да можете да ме последвате там, където отивам. Както е казано в надписа на четвъртата гравюра, съдбата не е една и съща за всички.

— Къде си въобразявате, че отивате?

Борха хвърли обезобразената книга на пода, при останалите. Взираше се в деветте гравюри и в кръга, сякаш проверяваше съответствията между тях.

— Да се срещна с някого — гласеше загадъчният му отговор. — Да открия камъка, отхвърлен от Великия архитект на вселената, философския камък, основата на философията. Камъкът на властта. Дяволът обича метаморфозите, Корсо. От черното куче на Фауст до падналия ангел на светлината, който се опитал да изкуши Свети Антоний. Но глупостта го отегчава ужасно, а освен това мрази еднообразието... Ако имах необходимото време и желание, бих ви предложил да разгледате някои от книгите, които са тук, в краката ви. В някои от тях се споменава едно древно предание, съгласно което появата на Антихриста се очаква да бъде на Иберийския полуостров, в град, където съществуват редом три култури, на бреговете на река, дълбока като рана от брадва, река Тахо.

— Това ли се опитвате да осъществите?

— Това ще успея да направя, при това всеки момент. Брат Торча ми показа пътя: Tenebris Lux.

Борха се наведе над кръга на пода, и се зае да поставя там някои от гравюрите и да маха други, хвърляйки ги встрани, смачкани или разкъсани. Свещите осветяваха лицето му отдолу, така че той приличаше на призрак, с две тъмни петна вместо очи.

— Дано този път съвпадне — мърмореше Борха под нос. Устата му приличаше на тънка тъмна линия. — Старите магистри на черното изкуство, които научили печатаря Торча на най-ужасните и същевременно най-важни мистерии, познавали пътя, който води към царството на мрака. „Животното, захапало собствената си опашка, опасва това място“. Разбирате ли? Така наречения „ourobouros“ на гръцките алхимици, змията на титулната страница, магическият кръг, източникът на всяка мъдрост, кръгът, в който е вписано всичко.

— Искам си парите.

— Никога ли не са ви вълнували тези неща? — продължи Борха, без да му обръща внимание. Очите му го наблюдаваха, скрити в сенките. — Не ви ли е хрумвало да проучите например тази константа — дявол/змия/дракон, която се появява подозрително упорито във всички текстове на тази тема още от античността.

Той взе в ръце някакъв стъклен предмет, поставен до кръга — чаша с дръжки, които наподобяваха две преплетени змии, вдигна я към устните си и отпи няколко глътки. Корсо видя, че чашата съдържа някаква странна, тъмна течност, почти черна — като много силен чай.

— Serpens aut draco qui caudam devoravit^[55] — Варо Борха ce усмихна в празното пространство и избърса с ръка устните и лявата си буза. — Те пазят съкровищата: дървото на познанието в Райската градина, ябълките на Хесперидите, златното руно... — докато говореше, добиваше все по-отнесено, налудничаво изражение, човек, който, сънувайки, описва съня си. — Това са змиите или драконите, които древните египтяни рисували, завити на кръг, захапали опашките си — знак, че зависят единствено от себе си и произхождат от едно-единствено цяло. Пазачи, които никога не заспиват, мъдри и горди. Драконите на херметиците убивали недостойните и се подчинявали единствено на този, който се сражавал по правилата. Те били пазители на загубеното слово: магическата формула, която отваря очите на хората и ги прави равни на Бога.

Корсо издаде брадичка напред. Стоеше, слаб и неподвижен, увит в палтото си. Сенките от свещите играеха по полуотворените му клепачи, небръснатите му бузи изглеждаха хлътнали. Беше пъхнал ръце в джобовете си. С едната ръка докосваше смачкания пакет с последната цигара, в другата стискаше автоматичния нож, който стоеше в другия му джоб, до плоската бутилка с джина.

— Казах вече, дайте ми парите. Искам да си вървя.

Тонът му беше заплашителен, но не беше ясно дали Борха изобщо го е чул. Той като че се върна бавно, с нежелание към действителността.

— Пари ли? — Борха пак го изгледа с презрение. — За какво говорите, Корсо? Не съзнавате ли какво предстои да се случи? Пред вас се разиграва мистерията, която хората са търсили векове наред. Имате ли представа колко са тези, които били изгорени, измъчвани, разкъсвани на парчета, само защото са видели нищожна частица от това, на което вие сега ще станете свидетел? Разбира се, няма да можете да тръгнете с мен. Само ще стоите кротко и ще наблюдавате. Дори най-долният наемник може да сподели триумфа на господаря си.

— Първо ми платете, после вървете по дяволите, щом толкова искате.

Борха дори не го погледна. Той крачеше из кръга, навеждаше се и докосваше някои от предметите, които бяха подредени до цифрите.

— Колко подходящо е това, че ме пращате по дяволите. Напълно във вашия прозаичен стил. Дори бих ви удостоил с усмивка, ако не бях толкова зает. Въпреки че забележката ви беше неточна и неправилна — дяволът ще дойде при мен, а не аз при него — той помълча и наклони глава, сякаш вече чуваше нечии стъпки в далечината. — Чувствам, че той иде.

Борха замърмори под нос, издавайки от време на време странни гърлени възклицания, редеше думи, които сякаш понякога бяха предназначени за Корсо, понякога обаче за някакво трето, мрачно присъствие в сенките около тях.

— „Ще минеш през осемте порти, преди драконът...“ Не виждате ли? Осем порти, преди да стигнеш до звяра, който пази словото, числото девет, върховната тайна... Драконът, който спи с отворени очи, който е Огледало на Познанието. Осем гравюри плюс една. Или една плюс осем — което неслучайно съвпада с числото, с което Свети Йоан от Патмос бележи Звяра: 666.

Той коленичи пред Корсо и се зае да пише цифри с тебешир върху мраморния под:

666

6 + 6 + 6=18

1-8

1+8 = 9

После Борха се изправи и го погледна победоносно. За миг светлината на свещите освети очите му. Сигурно бе погълнал някакъв опиат с тъмната течност — зениците му бяха толкова разширени, че ирисът беше станал почти невидим. Бялото на очите му червенееше на светлината на свещите.

— Девет гравюри — или девет порти — сянката отново покри лицето му като маска. — Те не могат да бъдат отворени от кого да е... „Има по два ключа за всяка порта“. Всяка гравюра съдържа пореден номер, магически елемент, и ключова дума, ако я разглеждаме в светлината на разума на кабалата, на окултизма, на истинската философия... На латински и неговата комбинация с гръцки и иврит. — Той показа на Корсо един къс хартия, покрита със знаци, подредени в някакво странно съответствие. — Можете да погледнете, ако искате. Тъй или иначе нищо няма да разберете.

Капчици пот бяха избили по челото и около устата на Борха — сякаш пламъците на свещите изгаряха тялото му отвътре. Той започна да обикаля бавно и съсредоточено кръга. Понякога спираше и се навеждаше, за да нагласи някой предмет: ръждясалия нож или сребърната гривна.

— Ще положиш елементите върху змийската кожа — зарецитира той, без да гледа към Корсо. Проследяваше линията на кръга с пръст, но не го докосваше. — Деветте елемента трябва да бъдат подредени „в посоката на изгряващото слънце“ — отдясно наляво.

Корсо пристъпи към него.

— Още веднъж повтарям, дайте ми парите.

Борха не му обърна никакво внимание. Беше се обърнал гърбом към него и сочеше квадрата, очертан във вътрешността на кръга.

— Змията ще погълне печата на Сатурн... Печатът на Сатурн е всъщност най-древният и прост магически квадрат: първите девет числа, подредени в квадратчета, и то така, че сборът от всеки ред, било нагоре, надолу, или по диагонал, дава един и същи сбор.

Той се наведе и нанесе с тебешира девет цифри в квадрата.

Корсо направи още една крачка. Пристъпвайки, той стъпи върху някакво парче хартия, цялото изписано с цифри:

Една от свещите догоря със съскане върху почернялата предна корица на „De occulta philosophia“^[56] от Корнелиус Агрипа. Борха виждаше само кръга и квадрата. Взираше се напрегнато в тях, със скръстени на гърдите ръце и наведена глава. Приличаше на шахматист пред непознат проблем, обмислящ следващия си ход.

— Има още нещо — той вече не говореше на Корсо, а на себе си. Явно му беше по-лесно да мисли, слушайки собствения си глас. — Нещо, което древните не са предвидили, или поне не е упоменато изрично при тях... Като събираме в която и да е посока, нагоре, надолу, наляво или надясно, получаваме петнадесет, но ако приложим законите на кабалата, петнадесет е също едно и пет, които, ако ги съберем, дават шест... Магическият квадрат е заобиколен отвсякъде с цифрата 6 — със змията, дракона, или звяра, както предпочитате.

Не се наложи Корсо да прави изчисленията — те вече бяха направени на друго парче хартия, което се търкаляше на пода:

Борха отново коленичи с наведена глава пред кръга. Потното му чело лъщеше на светлината на свещите. Взе друго парче хартия и започна да чете на глас странните думи, изписани на него.

— „Девет пъти ще разчупиш печата“ —каза после Торча. Това ще рече, че получената ключова дума трябва да бъде поставена в квадратчето, което отговаря на номера ѝ. По този начин получаваме тази последователност:

— „Написано върху змията или дракона“ — Борха изтри поредните номера в квадратчетата и написа на тяхно място съответните думи. — И ето какво се получава.

— Всичко е изпълнено — измърмори Борха, докато изписваше последните букви. Ръката му трепереше. Една капка пот се плъзна от челото по носа му и капна върху издраскания с тебешир под. — Съгласно текста на Торча, за да може „огледалото да отрази пътя“, е достатъчно да се произнесе загубеното слово, което носи светлина от мрака... Тези буквосъчетания са на латински. Сами по себе си не означават нищо. Но всички заедно съдържат точното звучене на така нареченото Verbum dimissum, формулата, при чието изричане се появява сатаната — нашият праотец, нашето огледало и съучастник.

Той беше коленичил в средата на кръга, заобиколен от всички знаци, предмети и изписаните в кръга думи. Ръцете му трепереха така силно, че ги беше стиснал една с друга, изкривени като ноктите на хищна птица, изцапани с тебешир, мастило и восък. Изпълнен с горда самоувереност, той започна да се киска тихичко. Звучеше съвсем като луд, но Корсо не беше напълно убеден, че Борха се е побъркал. Огледа се, съзнавайки, че не му остава много време, и се упъти към книготърговеца. Но някак не успя да се реши да прекоси линията и да застане редом с него в кръга.

Борха го изгледа злобно, долавяйки страха му.

— Хайде, Корсо. Искаш ли да четеш заедно с мен? Да не би да те е страх, или си забравил латинския? — светлината и сенките се редуваха все по-бързо върху лицето му, като че ли стаята бе започнала да се върти. Но нямаше нищо такова, стаята си стоеше на мястото. — Не искаш ли да научиш словото, което се крие в тези букви? На гърба на тази гравюра, която се подава от страниците на Валерио Лорена, ще намериш превода на испански. Постави ги пред огледалото, както са наредили древните първомайстори. Тогава поне ще узнаеш това, за което умряха Фаргаш и баронеса Унгерн.

Корсо погледна към книгата — инкунабула с много стара, изтрита пергаментова подвързия. Наведе се предпазливо, като че ли в страниците ѝ се криеше опасна клопка, и издърпа гравюрата. Беше гравюра I от книга номер три, екземплярът на баронеса Унгерн — на която имаше три, а не четири кули. На гърба на илюстрацията Варо Борха беше написал девет думи:

— Смелост, Корсо — настоя с кисел и неприятен глас търговецът. — Нямаш нищо за губене... постави думите пред огледалото.

Действително, на пода близо до Корсо, сред разтопения восък от гаснещите свещи, имаше огледало. Беше сребърно, старо, на петна, с барокови орнаменти по дръжката. Лежеше със стъклото нагоре, и Корсо видя в него образа си — дребен и изкривен, сякаш се виждаше в другия край на тунел, осветен от червеникава светлина. Образът и неговият двойник, героят и безкрайната му умора, Бонапарт, прикован на остров Света Елена. „Нямаш нищо за губене“, беше казал Борха. Студен, пуст свят, в който тук-там самотните скелети на гренадирите от Ватерло продължаваха да стоят на пост по тъмните, забравени пътища. Видя се, застанал пред последната порта, с ключ в ръката като отшелника от втората гравюра, а буквата „Тет“ се виеше над рамото му като змия.

Тогава стъпи върху огледалото и го счупи с тока на обувката си. Трошеше го бавно, без ярост. Огледалото стана на късчета и всяко късче отрази образа на Корсо в онзи тунел с червеникавата светлина, умножавайки го до безкрайност — безброй негови подобия, прекалено дребни и незначителни, за да го интересуват.

— Черно е училището на нощта — чу той думите на Борха. Търговецът продължаваше да коленичи в центъра на кръга, с гръб към Корсо, оставил го на съдбата му. Корсо се наведе над една от свещите и постави ъгълчето на гравюра номер едно с написаните обратно думи на гърба ѝ, над пламъка. После загледа как кулите на замъка, конят и конникът, препоръчващ мълчание, изгарят между пръстите му. Накрая пусна остатъка от листа, който след миг се превърна в пепел и затрептя в нагорещения от свещите въздух. После пристъпи, влезе в кръга и застана срещу Борха.

— Искам си парите. Веднага.

Потънал още по-дълбоко в мрака, Борха не му обърна никакво внимание. Внезапно разтревожен, сякаш му се бе сторило, че разположението на предметите по пода не е правилно, той се наведе и започна да оправя някои от тях. После, след кратко колебание, започна да мърмори нещо, което приличаше на зловеща молитва:

— Адмай, Адай, Елой, Агла...

Корсо го сграбчи за рамото и го разтърси. Борха не прояви никакво вълнение, нито пък страх. Не се опита и да се защити. Продължи да нарежда, като че беше в транс, като мъченик, откъснал се от мисълта за рева на лъвовете или меча на палача.

— За последен път ти казвам, дай ми парите!

Нямаше никакъв смисъл. Корсо се взираше в празните очи на Борха, които гледаха през него — тъмни кладенци, достигащи до бездните в царството на сенките.

— Зател, Гебел, Елими...

Той призоваваше дяволи — Корсо направо не можеше да повярва. Застанал в кръга, не съзнавайки нищо, нито присъствието на Корсо, нито заплахите му, този човек призоваваше поименно дяволите.

— Гамаел, Билет...

Борха спря едва когато Корсо го удари за първи път — удари го с опакото на ръката така, че главата му се отметна настрани. Очите му се обърнаха нагоре и се вторачиха в някаква точка в пространството.

— Закел, Астарот...

Когато Корсо го удари втори път, по брадичката му вече се стичаше тънка струйка кръв. Ловецът на книги отдръпна с отвращение ръката си, изцапана с червено. Имаше чувството, че е ударил нещо влажно и хлъзгаво. Пое си няколко пъти дъх и преброи до десет, преди да стисне зъби и юмруци и да удари Борха още веднъж. Кръвта рукна по-силно от изкривената уста на търговеца. Той продължаваше да мърмори. На подутите му устни беше изписана налудничава, смущаваща усмивка. Корсо го хвана за яката и го изтласка грубо извън кръга, после го удари отново. Едва тогава Борха изрева като животно от ужас и болка, и започна да се бори в неочакван пристъп на енергия, за да влезе обратно в кръга. Три пъти Корсо го изблъсква навън, и три пъти Борха се връщаше упорито в кръга. Всички знаци и букви в печата на Сатурн бяха вече изцапани с кръв.

— Sic dedo me...^[57]

Нещо не беше наред. На треперливата светлина на свещите Корсо го видя как се поколеба, учуден, и отново провери как са подредени предметите в магическия кръг. Във водния часовник изтичаха последните капки. Борха нямаше много време. Повтори последните три думи по-натъртено, докосвайки три от деветте квадратчета.

— Sic dedo mе...

С метален вкус в устата, Корсо се огледа отчаяно, бършейки изцапаната си с кръв ръка в палтото. Все повече свещи гаснеха със съскане. Димни спирали се издигаха от обгорелите фитили в червеникавия мрак. „Като змии“, помисли Корсо с горчивина. Отиде до бюрото, което бе избутано заедно с останалите мебели в един ъгъл, и започна да рови из чекмеджетата. Пари нямаше. Нямаше дори чекова книжка. Нищо.

— Sic ехео mе...^[58]

Търговецът продължаваше да нарежда напевно. Корсо погледна за последен път и него, и магическия кръг. Коленичил в средата на кръга, накланяйки напред изкривеното си лице с унесено изражение, Варо Борха отваряше деветата порта, видимо обзет от налудничава радост; разкървавената му уста, черна, демонична линия, пресичаща лицето му, приличаше на рана от нож — ножът на сенките и нощта.

— Копеле — каза Корсо. Реши, че с това договорът му може да се счита за прекратен.

* * *

Тръгна към сивата светлина, която озаряваше най-долните стъпала на стълбата, откъдето щеше да мине под арката към двора. Там, до фонтана с мраморните лъвове, преди да мине портата, която водеше към улицата, той спря и си пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на чистия, свеж утринен въздух. Порови из джоба си, докато намери последната смачкана цигара. Постави я в устата си, но не я запали. Постоя така за миг, докато го достигна първият лъч на слънцето, останало зад гърба му, когато влизаше в града. Косият, червен лъч светлина се плъзна по сивите каменни фасади на къщите, очерта сянката на портата от ковано желязо върху лицето му и го накара да притвори уморените си от безсъние очи. Светлината постепенно се усилваше, докато заля целия вътрешен двор. Венецианските лъвове наведоха мраморните си гриви, сякаш да приемат милувката ѝ. Сиянието, първо червеникаво, после блестящо като златен прах, обви и Корсо. И в същия миг някъде отгоре, отвъд последната порта към царството на сенките, там, където спокойната светлина на утрото никога нямаше да стигне, се разнесе писък. Пронизителен, нечовешки писък, изпълнен с ужас и отчаяние, в който той едва разпозна гласа на Варо Борха.

Без да се обръща назад, Корсо бутна портата и излезе на улицата. Всяка крачка увеличаваше неимоверно разстоянието, което го делеше от това, което остави зад себе си, сякаш само за секунди бе се върнал обратно по целия дълъг път, изминат дотук.

Той спря в средата на площада, замаян, облян от ярката слънчева светлина. Момичето още седеше в колата, и Корсо потръпна от дълбоко, егоистично задоволство, когато се убеди, че не е изчезнала заедно с нощта. Тя се усмихваше нежно. Изглеждаше невероятно красива и млада с късата си, момчешка коса, загорялата кожа и спокойните очи, които го наблюдаваха с очакване. Цялата тази златна, съвършена светлина се отразяваше във влажната зеленина на очите ѝ —светлината, очертала и последното ъгълче на древния град, сянката на камбанарията, заострените арки на площада — цялата светлина се излъчваше от усмивката ѝ, когато Корсо тръгна към нея. Той сведе примирено очи към краката си, готов да се сбогува със сянката си. Но в краката му нямаше сянка.

Зад него, в къщата, охранявана от четирите гротескни фигури под стряхата, Борха беше замлъкнал. А може би продължаваше да пищи на друго място, потънало в мрака, прекалено далеч, за да се чува на площадчето. „Nunc scio“... Сега знам. Корсо се зачуди дали братя Сениса бяха използвали дърво или гумена платка, за да фалшифицират илюстрацията от книга номер едно, загубена заради каприза на някое дете или варварщината на някой колекционер. Когато си припомни бледите им, сръчни ръце, реши, че са изрязали гравюрата на дърво, и са се ръководили от „Библиографията“ на Матеу. Затова Борха не успя да свърже правилно своята формула — в трите екземпляра последната гравюра беше фалшификат. Ceniza sculpsit^[59]. От любов към изкуството.

Корсо се смееше на себе си, жестоко, като вълк, докато се приведе напред, за да запали последната цигара. От книгите могат да се очакват такива номера, каза си той. Накрая всеки намира дявола, който заслужава.

Обяснителни бележки

1. Роджър Акройд – герой от романа на Агата Кристи „Убийството на Роджър Акройд“, излизал на български под заглавието „Алиби“.

2. Рамон Мария дел Вале-Инклан /1866 - 1936/ – испански писател. Ранните му произведения са силно повлияни от школата на декадентите. По-късно се обръща към жестока, почти гротескна сатира на обществената деградация в Испания от края на 19 век, и необичайни трактовки на класически герои; автор на голяма поредица исторически романи.

Пио Бароха и Неси /1872 - 1956/ – писател от баски произход, считан за най-изтъкнатия романист на Испания за епохата.

Бенито Перес Галдос /1843 - 1920/ – приеман за най-великия испански писател след Сервантес. Огромният обем на неговите романи –хроники на историята и обществото на Испания от 19 век, са повод да бъде сравняван с Балзак и Дикенс.

3. Рокамбол – авантюрист, герой на поредицата популярни романи „Приключенията на Рокамбол“, чийто автор е виконт дьо Понсон дю Терай /1829 - 1871/.

4. Навзикая – дъщеря на царя на феакийците, влюбена в Одисей, героиня от „Одисея“ на Омир;

Моли Блум – героиня от „Одисей“ на Джеймс Джойс.

5. Джоузеф Конрад – псевдоним на Йозеф Теодор Конрад Корженьовски /1857 - 1924/, английски писател от полски произход, автор на „Господарят Джим“, „Ностромо“, „Сърцето на мрака“ и пр.

6. „Персилес“ – роман на Сервантес /пълното му заглавие е „Премеждията на Персилес и Сигизмунда: една история от Севера“/, публикуван посмъртно, през 1617 година. Опит да се възроди жанра на героичните романи, изпълнени с приключения и любов. Претърпял осем издания за две години след появата си, преведен веднага на френски и английски.

7. Азорин – псевдоним на Хосе Мартинес Руис /1873 - 1967/, романист, есеист, един от най-авторитетните испански литературни критици на своето време. Член на писателски кръг, чиято цел била да възроди испанската литература и да съхрани най-ценното в нея.

8. „Ла Селестина“ – испански роман в диалози, считан за първия шедьовър на испанската проза и за най-забележителното литературно произведение на ранния испански Ренесанс, със силно влияние върху по-нататъшното развитие не само на испанската, но и на цялата европейска проза. „Ла Селестина“ е издаден анонимно, но за негов автор обикновено се счита Фернандо де Рохас /1465 - 1541/, покръстен евреин, адвокат.

9. „Пекод“ – корабът на капитан Ахав от „Моби Дик“

10. Одюбон, Джон Джеймс (1785 - 1851 г.) – американски орнитолог и художник, известен с рисунките си на птици.

11. Антони Тапиес /род. 1923 в Барселона/ – каталунски художник, започнал кариерата си като сюрреалист, впоследствие преминава към абстракционизма. За негова заслуга се счита въвеждането на абстрактната живопис в Испания.

12. Патрисио де ла Ескосура (1807 - 1878) испански автор на исторически драми.

13. Мишел Зевако (1860 - 1918) – френски писател и журналист, автор на многобройни „романи на плаща и шпагата“, излизали в подлистници.

14. Пол Февал, псевдоним на Пол Анри Корантен (1817 - 1887), автор на приключенски романи, най-известен от които е „Гърбавият“.

15. Жюл-Амеде Барбе д’Орвийи (1808 - 1889) – френски писател и влиятелен литературен критик; общоприет арбитър на добрия литературен вкус на епохата; яростен противник на демокрацията и материализма.

16. Йожен Сю – псевдоним на Мари-Жозеф Сю (1804 - 1857), френски автор на сензационни романи, най-известен сред които е „Парижките потайности“. В произведенията му, макар и в мелодраматична форма, се бичуват отрицателните последици на Индустриалната революция във Франция.

17. Проспер Мериме (1803 - 1870) – френски писател, драматург, историк и археолог. Най-известните му произведения са новелите „Матео Фалконе“, „Коломба“ и „Кармен“, послужила за основа на либретото на едноименната опера.

18. Рафаел Сабатини (1875 - 1950) – английски автор на исторически и приключенски романи /„Капитан Блъд“, „Скарамуш“, „Морският ястреб“/, син на италианец и англичанка.

19. Джоузеф Ръдиърд Киплинг (1865 - 1936) – английски писател и поет, получил Нобелова награда за литература за 1907 г. В произведенията си идеализира колониалната слава на Британската империя.

20. Битката при Балаклава (25 Октомври 1854) – по време на Кримската война обединените британски, френски и турски части отблъскват руските войски, но британската конница е почти напълно унищожена.

Морската битка край нос Трафалгар (21 Октомври 1805), по време на Наполеоновите войни, завършва с победа на британската флота под командването на адмирал Нелсън, утвърждава Великобритания като водеща морска сила.

21. Елзевир – наименование на книги, излезли от печатниците на холандското семейство Елзевир.

22. Жофроа Тори (1480 - 1533) – издател, печатар, писател и гравьор. Най-прочутите му произведения са „Книга на часовете“ и филологическият трактат „Шанфльори“.

23. Абат Йохан Тритемиус – немски маг и учен, автор на „Стеганография“, в която се описва криптографска система, която можела да се използва за политически шпионаж, прикрита под формата на упътване за призоваване на духове.

24. Фолиант – голямоформатна книга; от „фолио“ – формат, който се получава при еднократно сгъване на форматиран лист /за сравнение т.нар. формат „кварто“ /четвъртина/ се получава при повторно сгъване/.