Деветата порта

— Мечове ли колекционирате?

Това беше логичното заключение. Приблизително. Корсо отбеляза с облекчение, че способността на Лиана Тайлефер да се справя с неловки ситуации не е равна на красотата ѝ. Освен ако, разбира се, не го дразнеше умишлено. Той се усмихна колебливо. Чувстваше се притиснат до стената.

— Колекционирал съм само този екземпляр. Не е меч, а сабя.

Тя кимна. Лицето ѝ беше лишено от всякакъв израз. Изключено беше да се прецени дали това се дължи на ограниченост или е просто добра актриса.

— Семеен спомен?

— Купих го — излъга Корсо. — Реших, че ще стои добре на стената. Малко разнообразие между книгите.

— Как така нямате нито снимки, нито картини?

— Нямам желание да си спомням нищо и никого — той се сети за снимката на покойния Тайлефер в сребърна рамка с престилката и печеното прасенце. — При вас нещата са различни, разбира се.

Тя го изгледа внимателно. Може би се опитваше да прецени грубостта на забележката му. В сините ѝ очи проблесна стомана, студена стомана, от която можеха да те побият тръпки. Тя закрачи из стаята. Спираше от време на време, за да огледа някоя книга, наслади се на гледката през прозореца и пак се върна при бюрото. Кървавочервеният ѝ нокът се плъзна по папката с ръкописа на Дюма. Може би очакваше Корсо да каже нещо, но той мълчеше. Ако вдовицата имаше намерение да се сдобие с нещо — а беше повече от ясно, че е дошла с такава цел — редно беше да се поизмъчи, за да го получи. Той нямаше никакво намерение да я улеснява.

— Мога ли да седна?

Пак този леко пресипнал глас, който предизвикваше асоциации с безсънна нощ. Корсо стоеше в средата на стаята с ръце в джобовете и чакаше. Лиана Тайлефер свали шапката и шлифера. Огледа се, както винаги без да бърза, и си избра едно старо канапе. Отиде до него и седна бавно, а полата ѝ се плъзна нагоре по бедрата. После кръстоса крака. Ефектът би бил умопомрачаващ за всеки мъж, дори за Корсо — ако беше пил един джин по-малко.

— Дошла съм по работа.

Това поне беше ясно. Не можеше да не иска нещо, след като разиграваше такъв театър. Корсо имаше нормално самочувствие, но в никакъв случай не беше глупак.

— Чудесно — отвърна той. — Състоя ли се вечерята с Флавио Ла Понте?

Никаква реакция. Лиана Тайлефер продължи да го гледа невъзмутимо още няколко секунди, с все същата снизходителна откровеност.

— Още не — отвърна тя спокойно. — Исках първо да се видя с вас.

— Аз съм на ваше разположение.

Вдовицата се облегна още по-назад. Едната ѝ ръка се намираше точно върху цепнатината в протърканата кожа, откъдето се подаваше пълнежът от конски косъм.

— Вие работите за пари — каза тя.

— Така е.

— Продавате се на този, който плаща най-добре.

— Понякога — Корсо се усмихна накриво. Беше на собствена територия, затова си позволи да добие изражение на дружелюбен заек. — В повечето случаи предоставям услугите си срещу наем. Като Хъмфри Богарт. Или като проститутка.

За вдовица, прекарала младостта си в бродиране на гергеф, Лиана Тайлефер не се шокираше лесно.

— Искам да ви предложа работа.

— Колко мило. Тези дни всички се надпреварват да ми предлагат работа.

— Ще ви платя добре.

— Прекрасно. Всички останали също настояват да ми платят добре.

Тя издърпа разсеяно малко от пълнежа, който стърчеше от тапицираната облегалка и започна да го навива на пръста си.

— Колко вземате за услуга на приятеля си Ла Понте?

— На Флавио? Нищо. Тъй или иначе от него нищо не може да се измъкне.

— Защо тогава работите за него?

— Както сама отбелязахте, той ми е приятел.

— Приятел — повтори тя замислено. — Струва ми се странно да чуя тази дума от вас. — По устните ѝ се плъзна странна, иронична усмивка. — А приятелки имате ли?

Корсо заоглежда краката ѝ от глезените до бедрата, без да бърза и без да се притеснява.

— От някои имам много хубави спомени — каза той. — Възможно е вие също да ми оставите приятен спомен.

Тя прие грубостта му, без да мигне. Корсо си каза, че може и да не го е разбрала.

— Кажете ми вашата цена — каза тя студено. — Искам да си взема обратно ръкописа, който принадлежеше на съпруга ми.

Изгледите бяха многообещаващи. Корсо седна в едно кресло точно срещу нея. Оттам гледката беше по-добра. Тя си беше събула обувките и босите ѝ крака си почиваха върху килима.

— Последния път не проявихте голям интерес.

— Имах време да размисля. Този ръкопис...

— Има сантиментална стойност? — каза насмешливо Корсо.

— Нещо такова — гласът ѝ звучеше предизвикателно. — Но не в смисъла, който му придавате.

— Какво сте готова да направите, за да си го върнете?

— Нали ви казах. Да ви платя.

Корсо се захили.

— Обиждате ме. Аз съм професионалист.

— Професионален наемник, господин Корсо. А наемниците са известни с това, че сменят фронтовете. Аз също чета книги.

— Имам си достатъчно пари.

— Нямах предвид пари.

Тя почти лежеше, облегната назад на канапето, и галеше с единия си бос крак стъпалото на другия. Корсо предположи, че ноктите на краката ѝ под черните чорапи са също кървавочервени. Тя се раздвижи и полата ѝ се плъзна още по-нагоре, така че се мернаха бяла плът и черни жартиери, а по-нататък всички мистерии се свеждаха до една — тази, която е стара като времето. Корсо с усилие вдигна очи към лицето ѝ. Леденосините очи го наблюдаваха неотклонно.

Той свали очилата си, стана и тръгна към канапето. Лиана Тайлефер наблюдаваше движенията му безстрастно. Изразът на лицето ѝ не се промени дори когато той застана точно пред нея, толкова близо, че коленете им се докосваха. После тя протегна ръка и пръстите ѝ с кървавочервените нокти докоснаха точно ципа на джинсите му. Когато най-сетне Корсо се наведе над нея и издърпа полата ѝ до кръста, тя се усмихваше презрително и самоуверено.

* * *

Беше по-скоро схватка, отколкото споделено удоволствие. Приличаше на разчистване на сметки — тук, на протритото канапе. Груба, ожесточена схватка между зрели хора — съпроводена от някой и друг стон в подходящия момент и няколко произнесени шепнешком ругатни. Червените нокти на жената се впиваха безмилостно в гърба на Корсо. Всичко стана за минути, без изобщо да свалят дрехите си. Корсо стискаше здраво силните бели бедра, оголени от вдигналата се пола, а копчетата на жартиерите ѝ се забиваха в слабините му. Така и не видя гърдите ѝ, макар че успя да ги опипа няколко пъти — стегнато, топло изобилие от плът под сутиена, копринената блуза и жакета. Сблъсъкът между двамата беше толкова разгорещен, че не ѝ остана време да ги свали. Изведнъж всичко свърши и двамата се осъзнаха, все още вплетени един в друг сред куп омачкани дрехи, задъхани, като изтощени борци на тепиха. Корсо се чудеше откъде да започне да се разплита от бъркотията.

— Кой е Рошфор? — попита той.

Лиана Тайлефер го гледаше от няколко сантиметра разстояние. Залязващото слънце хвърляше червеникави отблясъци по лицето ѝ. Фуркетите се бяха измъкнали от кока ѝ и косата ѝ беше разпиляна по кожената тапицерия. За първи път изглеждаше спокойна и отпусната.

— Сега вече това няма значение — отвърна тя, — нали ще си получа обратно ръкописа?

Корсо целуна раздърпаното ѝ деколте, сбогувайки се със съдържанието му. Имаше чувството, че скоро няма да му се случи да я целува пак.

— Какъв ръкопис? — попита той и видя как лицето ѝ незабавно се вкамени. Тялото ѝ се стегна под неговото.

— „Анжуйското вино“ — за първи път в гласа ѝ прозвуча нотка на тревога. — Ще ми го върнете, нали, господин Корсо?

Корсо забеляза официалното обръщение. Смътно си спомняше, че по време на кратката схватка върху канапето бяха минали на „ти“.

— Не съм обещавал нищо подобно.

— Мислех...

— Мислили сте погрешно.

Стоманеносините очи заискриха яростно. Тя се изправи, гневна, изблъсквайки го рязко от себе си.

— Копеле!

Корсо, който тъкмо се канеше да се засмее и си беше приготвил няколко цинични забележки, почувства силен тласък и падна на колене. Докато се изправяше и закопчаваше колана си, видя, че Лиана Тайлефер се е изправила. Изразът на бледото ѝ лице беше ужасен. Без да обръща внимание на раздърпаните си дрехи и вдигнатата до кръста пола, която все още не покриваше великолепните ѝ бели бедра, тя пристъпи към него и му удари такава плесница, че лявото му ухо писна.

— Свиня!

От удара Корсо залитна. Зашеметен, той приличаше на боксьор, който се опитва да не падне върху въжетата на ринга. Видя, че Лиана Тайлефер прекосява стаята, но не ѝ обърна особено внимание, защото ухото го болеше ужасно. Взираше се глупаво в сабята, която помнеше битката при Ватерло, когато чу шум от чупене на стъкло. Видя силуета ѝ, изрязан на червеникавия фон на залеза. Беше успяла да оправи полата си. В едната си ръка държеше ръкописа, а в другата — гърлото на счупена бутилка, насочено към шията му.

Той вдигна инстинктивно ръка и отстъпи. Опасността го накара да дойде бързо на себе си, като че ли му инжектираха адреналин. Блъсна настрани ръката със счупената бутилка и я удари в гърлото. Тя се закова на място, останала без дъх. Последвалата сцена беше малко по-спокойна. Корсо се наведе и взе от пода ръкописа и счупената бутилка. Лиана Тайлефер седна обратно на канапето. Разбърканата коса покриваше лицето ѝ. Беше поставила ръка на гърлото си и все още дишаше с усилие между откъслечните, гневни изхлипвания.

— Ще те убият заради това, Корсо — успя да каже тя накрая. Слънцето вече беше залязло зад покривите на града. Сенки пълзяха в ъглите на стаята. Смутен, Корсо запали лампата и ѝ помогна да сложи палтото и шапката си, преди да повика такси. През цялото време избягваше погледа ѝ. После, заслушан в стъпките ѝ, заглъхващи надолу по стълбите, постоя малко на прозореца, загледан в тъмните покриви, заляни от светлината на изгряващата луна.

„Ще те убият заради това, Корсо“.

Той си наля голяма чаша джин. Не можеше да пропъди спомена за изражението на Лиана Тайлефер, когато разбра, че е измамена. Погледът ѝ беше смъртоносен като кама, лицето — застинало в гримаса на отмъстителна фурия. Тя не се шегуваше, наистина имаше намерение да го убие. Спомените отново се разбудиха и постепенно изплаваха на повърхността на съзнанието му. Но този път възстановяването им не му струваше никакво усилие. Картината беше съвсем ясна и той знаеше къде може да я открие. Факсимилното издание на „Тримата мускетари“ беше на бюрото му. Отвори книгата и затърси илюстрацията, която му трябваше. Откри я на страница 129. Миледи тъкмо скача от леглото с кама в ръката, и връхлита, страховита като демон, върху д’Артанян. Той отстъпва сред преобърнатите мебели, облечен само в риза, и я държи на разстояние с върха на шпагата си.

Книга номер едно и книга номер две

„Истината е, че дяволът е много хитър. Той всъщност не винаги е толкова грозен, колкото се говори“.

Ж. Казот, „Влюбеният дявол“

Оставаха само няколко минути до потеглянето на експреса за Лисабон, когато Корсо видя момичето. Той стоеше на перона и тъкмо се канеше да се качи във вагона — COMPANHIA INTERNACIONAL DE CARRUAGEMS-CAMAS^[18] — когато се сблъска с нея. Тя вървеше сред цяла група пътници, упътили се към първокласните вагони. Носеше малка раница и същото тъмносиньо късо палто, но въпреки това той не я позна веднага. Само бледозелените ѝ очи му се сториха смътно познати — толкова светли, че изглеждаха почти прозрачни, както и много късо подстриганата коса. Той я проследи с поглед, докато след минута тя се изгуби между вагоните малко по-надолу по перона. Чу се изсвирване. Докато се качваше на влака и стюардът затваряше вратата зад него, Корсо ясно си спомни сцената: момичето седеше в единия край на масата в кафенето, където се бяха събрали Борис Балкан и приятелите му.

Той тръгна по коридора към купето си. Гаровите светлини прелитаха все по-бързо покрай прозорците. Влакът потракваше ритмично. Движейки се с мъка из тясното помещение, той закачи сакото и палтото си, преди да седне на леглото с платнената торба до себе си. В нея освен „Деветте порти“ и папката с ръкописа на Дюма имаше и една книга на Льо Ка — „Спомени от Света Елена“.

„Петък, 14 юли 1816 година. Императорът се чувстваше зле през цялата нощ...“

Корсо запали цигара. От време на време, когато просветнала край прозореца светлина озареше лицето му, той повдигаше за миг очи, после пак се връщаше към разказа за бавната агония на Наполеон, за коварството на английския му тъмничар, сър Хъдсън Лоу. Корсо се мръщеше, докато четеше, и нагласяше изкривените си очила. Понякога спираше и се взираше в собственото си отражение в стъклото на прозореца, после правеше гримаса и продължаваше. Възмущаваше се дори сега от жалкия край, на който победителите бяха обрекли падналия титан, захвърлен на една скала някъде сред Атлантика. Струваше му се странно да обмисля историческите събития и собствените си някогашни чувства по отношение на тях от сегашната си спокойна, безпристрастна гледна точка. Колко далечен му се струваше сега онзи Лукас Корсо, който разглеждаше с възторг и страхопочитание сабята на ветерана от Ватерло; момчето, попиващо семейната митология с войнствен ентусиазъм; недораслия бонапартист, страстен читател на книги, пълни с гравюри, изображения на битки от славни походи, с имена, които отекваха в ушите му като барабанен грохот преди атака: Ваграм, Йена, Смоленск, Маренго (Об. бел. - 43)... Момчето с широко отворените от възторг очи отдавна бе престанало да съществува; само понякога в паметта на Корсо се явяваше неговият неясен призрак, събуден от страниците на някоя книга, от някой звук или мирис, или пък надничаше през тъмния прозорец през чуждия дъжд в чужда страна, който потропваше по стъклата, застанал отвън в нощта.

Кондукторът премина по коридора, размахвайки звънеца си. Оставаше половин час до затварянето на вагон-ресторанта. Корсо затвори книгата. Сложи си сакото, преметна торбата през рамо и излезе от купето. От вратата в края на коридора, която водеше към съседния вагон, нахлуваше студен въздух. Той почувства с краката си грохота на колелата, докато преминаваше към първокласните вагони. Пусна няколко пътници да минат покрай него и погледна в купето, до което беше застанал. То беше полупразно. Момичето беше там, по джинси и пуловер. Беше вдигнала босите си крака на отсрещната седалка. Докато Корсо минаваше покрай нея, тя вдигна глава и очите им се срещнаха. Той понечи да кимне, но се отказа, защото тя не показа с нищо, че го познава. Все пак може би долови нещо, защото го изгледа любопитно. Но той вече вървеше надолу по коридора.

Изяде вечерята си, полюляван от влака, и дори му остана време за едно кафе и един джин, преди да затворят. Изгряваше луната с цвят на сурова коприна. Покрай него профучаваха телеграфни стълбове, стърчащи из потъналата в мрак равнина —като рамките на поредица кадри от зле настроен прожекционен апарат.

Връщаше се обратно към купето си, когато видя момичето, застанало в коридора на първокласния вагон. Беше отворила прозореца и студеният нощен вятър брулеше лицето ѝ. Когато наближи, той се извърна встрани, за да може да мине покрай нея. Тя се обърна с лице към него и каза:

— Аз ви познавам.

Отблизо зелените ѝ очи изглеждаха още по-светли, като течен кристал, и направо грееха на фона на загорялото лице. Беше едва март, и този загар, заедно с късата, разделена на път по момчешки коса и придаваха необичаен, спортен, приятно двусмислен вид. Беше висока, стройна и гъвкава. И много млада.

— Да — кимна Корсо и спря за момент. — Видяхме се преди няколко дни в онова кафене.

Тя се усмихна. Отново контраст — този път бели зъби и мургава кожа. Устата ѝ беше голяма и добре очертана. Хубаво момиче, би казал Флавио Ла Понте и би погладил къдравата си брада.

— Вие разпитвахте за д’Артанян.

Студеният вятър, който нахлуваше през прозореца, рошеше косата ѝ. Тя все още беше боса. Белите ѝ маратонки се търкаляха на пода на купето пред мястото, на което седеше. Той инстинктивно прочете заглавието на книгата, която се търкаляше на седалката: „Приключенията на Шерлок Холмс“. Отбеляза, че книгата е евтина, с меки корици, издадена в Мексико от „Поруа“.

— Ще настинете.

Все така усмихнато, момичето завъртя отрицателно плава, но хвана дръжката и затвори прозореца. Корсо, който тъкмо се канеше да продължи, спря и порови в джобовете си за цигара. Както обикновено, извади една направо от джоба си и я поднесе към устните си, но видя, че тя го наблюдава.

— Пушите ли? — попита той колебливо с ръка, увиснала във въздуха.

— Понякога.

Той отново захапа цигарата и извади от джоба си още една. Беше черен тютюн, без филтър, и смачкана като всички цигари, които носеше по джобовете си. Момичето я взе, повъртя я, за да види марката, после се наведе към Корсо, за да я запали. Той драсна последната клечка кибрит от кутията си.

— Силна е — каза тя след първото дръпване, но не започна да се превзема, както можеше да се очаква. Държеше цигарата по необичаен начин — между палеца и показалеца, с горящия край навън.

— В този вагон ли сте?

— Не, в съседния.

— Късметлия сте, щом имате билет за спален вагон. — Тя потупа джоба на джинсите си, сочейки несъществуващ портфейл. — Ще ми се да можех и аз да си го позволя. За щастие купето е полупразно.

— Студентка ли сте?

— Нещо подобно.

Влакът навлезе с грохот в тунел. Момичето се обърна към прозореца, сякаш нещо в мрака навън привлече вниманието ѝ. Видимо напрегната, тя облегна глава на собственото си отражение в стъклото. Като че ли очакваше нещо да се появи сред шумния въздушен поток. После, когато влакът излезе на открито и малките светлинки отново се заредиха в мрака като нанесени с леки удари на четката, тя се усмихна замислено и каза:

— Обичам влакове.

— И аз.

Момичето стоеше все така с лице към прозореца и докосваше стъклото с пръстите на едната си ръка.

— Представете си... — усмивката ѝ беше пълна с носталгия, сякаш си спомняше нещо далечно. — Напускаш Париж вечерта, за да се събудиш сутринта в лагуната на Венеция, на път за Истанбул...

Корсо направи гримаса. На колко години можеше да бъде момичето? Осемнайсет, двайсет най-много.

— Изиграваш една игра на покер — включи се той във фантазията ѝ, — между Кале и Бриндизи.

Тя го загледа с по-голямо внимание.

— Не е зле. — Помисли за миг и продължи: — Какво ще кажете за закуска с шампанско между Виена и Ница?

— Интересно. Също както да шпионираш Базил Закароф.

— Да се напиваш с Нижински.

— Да откраднеш перлите на Коко Шанел.

— Да флиртуваш с Пол Моран... или с господин Барнабуут (Об. бел. - 44).

Двамата се разсмяха. Корсо малко по-въздържано, тя с пълен глас, облягайки глава на студеното стъкло. Смееше се високо, открито, по момчешки — смехът ѝ подхождаше на късата коса и сияещите зелени очи.

— Влаковете вече не са такива — каза той.

— Знам.

Покрай тях прелетяха като светкавица светлините на семафор. После зле осветен, празен перон. Поради бързината не можаха да прочетат надписа на табелата. Луната се издигаше все по-високо и осветяваше ясно очертанията на дървета и покриви. Сребристият диск като че ли летеше успоредно с влака в луда, безсмислена надпревара.

— Как се казвате?

— Корсо. А вие?

— Айрин Адлър (Об. бел. - 45).

Той я загледа внимателно, но тя отвърна спокойно на погледа му и не отклони очи.

— Това не е истинско име.

— Грешите. Аз наистина съм Корсо^[19]. Човекът, който бяга.

— Нямате вид на много забързан. Изглеждате ми по-скоро спокоен човек.

Той приведе леко глава и се загледа в босите ѝ крака, стъпили на пода на коридора. Чувстваше, че тя го оглежда внимателно, изучаващо. Това го караше да се чувства неудобно. Това беше нещо необичайно. Каза си, че тя е прекалено млада. И прекалено привлекателна. Посегна автоматично към изкривилите се на носа му очила, за да ги намести, и тръгна да се прибира.

— Приятен път.

Той направи няколко крачки, съзнавайки, че тя продължава да го наблюдава.

— Може да се срещнем пак — каза момичето зад гърба му. — Възможно е.

Невъзможно. Ето ти някакъв непознат Корсо, който вървеше объркан по обратния път към дома. Великата армия сякаш се стапяше в снега. Зад гърба му пламтеше горящата Москва. Не можеше да остави нещата така. Спря, обърна се и се усмихна като гладен вълк.

— Айрин Адлър — повтори той, — опитвайки се да си припомни нещо. — „Етюд в червено“?

— Не — отвърна тя. — „Скандал в Бохемия“. — Сега и тя се усмихваше. Очите ѝ грееха с изумруденозелено сияние в мрака на коридора. — Жената с главно „Ж“, драги ми Уотсън.

Корсо се плесна по челото, като че ли току-що се беше досетил.

— Елементарно — заяви той. Сега вече беше сигурен, че ще се срещнат отново.

* * *

Корсо остана в Лисабон за по-малко от час. Точно толкова му трябваше да се прехвърли от гара „Санта Аполония“ на гара „Росио“. Час и половина по-късно стъпи на перона в Синтра. По небето се носеха ниски облаци и закриваха горната част на сивите, излъчващи меланхолия кули на замъка Да Пена, който се издигаше горе на хълма. Нямаше помен от такси, затова Корсо стигна пеш до малкия хотел срещу Двореца на нацията. Беше сряда, десет часа сутринта, и по площада пред двореца нямаше нито туристи, нито файтони. Корсо успя да си наеме стая без проблеми. Прозорецът ѝ гледаше към хълмистия пейзаж, към покривите и куличките на старите къщи, които надничаха сред сочната, гъста зеленина, към занемарените градини, задушени от бръшлян.

След като взе душ и пи кафе, той попита как да стигне до „Кинта да Соледаде“ и момичето на рецепцията му показа пътя, който водеше нагоре по хълма. Таксита нямаше и на площада, бяха се появили само два стари файтона. Корсо се споразумя за цената с единия файтонджия и след минута вече минаваше под бароковите каменни дантели на кулата Регалейра. Тропотът на конските копита отекваше в мрачните стени, смесваше се с постоянния шум на фонтаните и водата в канавките, потъваше в покритите с бръшлян каменни зидове, стълби и дървесни стволове, в покритите с мъх стъпала, отскачаше от старинните фаянсови плочки, с които бяха облицовани запустелите господарски домове.

„Кинта да Соледаде“ беше правоъгълна постройка от осемнайсети век с четири комина и боядисана в охра фасада с гипсови орнаменти, разядена от петна и набраздена от лъкатушещите следи на водата, която се измъкваше от разбитите улуци и се стичаше свободно надолу. Корсо слезе от файтона и поспря за миг, преди да отвори желязната порта. Две покрити с мъх сивозеленикави статуи върху гранитни колони стояха на двата края на каменната ограда. Едната представляваше бюст на жена. Втората сигурно беше идентична, но чертите не можеха да се разпознаят, скрити от вездесъщия бръшлян, обвил издяланото от камък лице.

Докато вървеше към къщата, под стъпките му шумоляха сухи листа. От двете страни на алеята някога са се издигали мраморни статуи — сега почти всички се търкаляха изпочупени до празните си пиедестали. Растителността в парка бе напълно подивяла. Неподкастрени клони се виеха около нишите и пейките. Орнаментите от ковано желязо бяха оставили ръждиви следи по покритите с мъх плочи. Отляво, сред декоративно езерце, пълно с водна растителност, имаше фонтан, украсен с напукани фаянсови плочи и едно пухкаво ангелче с празни очи и осакатени ръце. Ангелчето си почиваше, поставило глава върху една разтворена книга, а от устата му изтичаше тънка струйка вода. Всичко беше пропито от такава безкрайна тъга, че Корсо също почувства как го обзема мрачно настроение. „Кинта да Соледаде“, каза си той. Домът на самотата. Подходящо име.

Изкачи каменните стъпала към входа на къщата и погледна нагоре. На стената имаше старинен слънчев часовник. Часовете бяха обозначени с римски цифри, но под сивото облачно небе часовникът не показваше нищо. Под него беше изписана латинска сентенция: OMNES VULNERANT, POSTUMA NECAT.

Корсо я прочете: „Всички раняват, последният убива“.

* * *

— Пристигнахте тъкмо навреме за церемонията — заяви Фаргаш.

Леко озадачен, Корсо му подаде ръка. Виктор Фаргаш беше висок, слаб и приличаше на образ от картините на Ел Греко. Движеше се в големия си вълнен пуловер и широките, торбести панталони като костенурка в черупката си. Мустаците му бяха подрязани с геометрична точност, изтритите, старомодни обувки бяха лъснати до блясък. Това беше първото, което забеляза Корсо, преди да насочи вниманието си към огромната, празна къща с голи стени. Фреските по таваните се разпадаха, поглъщани от плесен.

Фаргаш разучаваше внимателно посетителя.

— Надявам се, ще пиете един коняк — каза той най-сетне и поведе Корсо по коридора, накуцвайки леко, без да се обръща, за да провери дали гостът го следва. Минаха през много стаи — или празни, или с остатъци от изпочупени мебели по ъглите. От таваните висяха голи крушки, потънали в прах.

Единствените помещения, който имаха вид на обитаеми, бяха двете свързани приемни. Те бяха разделени със стъклена плъзгаща се врата. Върху матовото стъкло имаше гравиран герб. Сега вратата беше отворена и от другата ѝ страна се разкриваха все същите голи стени. По старите тапети имаше петна от липсващи картини и мебели, стърчаха ръждясали пирони и конзоли на несъществуващи лампи. Над цялата мрачна картина се издигаше купол, изрисуван като облачно небе, а на напуканата от времето фреска в центъра се виждаше Авраам, който се кани да принесе в жертва сина си Исак. Библейският патриарх държеше кама, с която се канеше да прониже едно младо русо момче. Ангел с огромни криле задържаше ръката му. Под гипсовото небе прашни френски прозорци водеха към терасата и оттам към градината. Някои от стъклата бяха счупени и заменени с картон.

— Дом, мил дом — отбеляза Фаргаш.

Ироничните му думи прозвучаха неубедително. Сякаш беше правил тази забележка прекалено често и вече не беше убеден във въздействието ѝ. Говореше испански със силен, подчертан португалски акцент. Движеше се много бавно, може би заради сакатия си крак — като че ли разполагаше с цялото време на този свят.

— Коняк — повтори той, като че ли си припомняше защо всъщност бяха дошли тук.

Корсо кимна леко, но Фаргаш така и не го забеляза. В единия край на просторното помещение зееше огромна камина с натрупани в нея дърва за горене. Имаше и две различни кресла, маса, нисък шкаф, газена лампа, два големи свещника, цигулка в калъф и почти нищо повече. Затова пък на пода, методично подредени върху стари, изтъркани килими, колкото е възможно по-далеч от прозорците и струящата през тях оловносива светлина, имаше много книги — на пръв поглед Корсо реши, че бяха повече от петстотин, може би към хиляда. Сред тях имаше много кодекси^[20] и инкунабули. Прекрасни стари книги, подвързани с кожа или пергамент. Старинни томове с обкови на кориците, фолианти, „Елзевири“, гофрирани подвързии, подвързии с кована украса, с розетки и ключалки, с позлата по гърбовете и по ръбовете на страниците, изписани калиграфски от монаси в скрипториумите на средновековни манастири. Корсо забеляза и поне дузина капани за мишки, поставени по всички ъгли.

Фаргаш ровеше из ниския шкаф. Най-сетне се изправи. Държеше чаша и шише „Реми Мартен“. Вдигна шишето към светлината, за да огледа съдържанието.

— Нектарът на боговете — обяви той тържествено. — Или може би на дявола. — Усмихна се само с устни, засуквайки мустаците си като някогашните филмови звезди. Очите му не трепваха, напълно безизразни, с торбички под тях, които говореха за хронично безсъние.

Поемайки чашата с коняк, Корсо забеляза колко деликатни и добре оформени бяха ръцете му — признак на аристократичен произход. Докато я издигаше към устните си, кристалната чаша леко потреперваше.

— Хубава чаша — отбеляза Корсо, колкото да каже нещо.

Фаргаш кимна и направи жест, изпълнен с примирение и самоирония, който представяше в различна светлина всичко тук: чашата, малкото коняк на дъното на бутилката, оголената къща, дори собственото му присъствие — елегантен, блед, уморен призрак.

— Останали са ми само две — сподели той със спокойно безразличие. — Затова много ги пазя.

Корсо кимна и хвърли поглед първо към голите стени, после към книгите по пода.

— Къщата трябва да е била много красива — каза той.

Фаргаш сви рамене.

— Да, беше. Но съдбата на старите родове е същата като съдбата на цивилизациите. Остаряват и загиват. — Той се огледа с невиждащ поглед. Като че ли отдавна изчезналите предмети се отразяваха в очите му. — Римляните прибягват първо към услугите на варварите, възлагайки им да пазят техния limes^[21] по Дунава, но от това варварите забогатяват и накрая се превръщат в кредитори... И един ден се вдигат на бунт, нахлуват и оплячкосват всичко — той внезапно се взря подозрително в събеседника си. — Разбирате какво искам да кажа, нали?

Корсо кимна и извади най-добрата си съучастническа усмивка.

— Разбирам ви отлично — отвърна той. — Подковани ботуши трошат финия саксонски порцелан. Това е, нали? Слугини във вечерни тоалети. Парвенюта от простолюдието си бършат задниците със средновековни ръкописи.

Фаргаш също кимна одобрително. На лицето му се изписа усмивка. Закуца към ниския шкаф и започна да търси втората кристална чаша.

— Мисля и аз да пийна един коняк.

Вдигнаха чаши в мълчалив тост. Гледаха се един друг като членове на тайно братство, които току-що са си разменили паролата. После Фаргаш пристъпи към книгите с чаша в ръка — сякаш Корсо бе преминал изпитанията по посвещаването и той го канеше да премине някаква невидима бариера.

— Ето ги. Осемстотин тридесет и четири тома. Но истинска стойност имат по-малко от половината. — Той отпи малко от чашата и прокара пръст по влажните си мустаци, оглеждайки се около себе си. — Жалко, че не сте ги виждал в по-добри дни, подредени на кедровите рафтове... От продажбата успях да взема пет хиляди. А пред вас са оцелелите от крушението.

Корсо остави платнената торба на пода и пристъпи към книгите. Пръстите го сърбяха да ги докосне. Беше великолепна гледка. Той нагласи очилата си и незабавно видя едно първо издание на Вазари от 1588 година, in quarto^[22], трактат на Беренгарио де Карпи от шестнайсети век, с пергаментова подвързия.

— Никога не съм си представял, че колекцията „Фаргаш“, която е отбелязана във всички каталози, се съхранява по този начин. Натрупана на пода в една празна къща....

— Такъв е животът, приятелю. Но трябва да кажа в своя защита, че книгите са в отлично състояние. Редовно ги чистя и проветрявам. Внимавам да са извън обсега на насекоми и гризачи, да са защитени от светлина, високи температури и влага. Всъщност по цял ден само с това се занимавам.

— А какво стана с останалите книги?

Фаргаш погледна към прозореца, сякаш си задаваше същия въпрос.

— Можете да предположите — отвърна той, обръщайки се към Корсо с дълбоко нещастен израз на лицето. — Като изключим тази къща, малко мебелировка и библиотеката на баща си, не наследих нищо друго освен дългове. Винаги, когато намерех някакви пари, ги влагах в книги. Когато спестяванията ми започнаха да се топят, започнах да продавам всичко останало — картини, мебели, порцелан. Мисля, че знаете какво е да си страстен колекционер на книги. Но при мен става дума за болезнено пристрастяване. Страдах жестоко само при мисълта, че мога да наруша колекцията.

— Познавам такива хора.

— Наистина ли? — Фаргаш го загледа заинтригувано. — Все пак се съмнявам, че можете да си представите докрай състоянието ми. Ставах нощем от леглото и блуждаех като изгубена душа, оглеждайки книгите си. Говорех им, галех гърбовете им, кълнях им се, че винаги ще се грижа за тях... Но всичко беше напразно. Един ден взех решение: да пожертвам по-голямата част от колекцията, за да спася най-ценните, най-любимите екземпляри. Нито вие, нито някой друг би разбрал някога как съм се чувствал, когато допуснах лешоядите да пируват с колекцията ми.

— Мога да си представя — каза Корсо, който не би имал нищо против да вземе участие в пира.

— Можете ли? Съмнявам се. Не бихте успял да си го представите и след милион години. Само отделянето на определените за продан книги ми отне два месеца. Шейсет и един дни агония, по време на които прекарах треска, от която едва не умрях. Когато накрая ги отнесоха, мислех, че ще полудея. Спомням си всичко, като че ли е било вчера, а не преди дванадесет години.

— А сега?

Фаргаш вдигна празната чаша като някакъв символ на положението си.

— От известно време насам пак ми се налага да продавам книги. Аз самият нямам нужда от много пари. Един път седмично викам чистачка. Храна ми носят от селото. Почти всички пари отиват да плащам на държавата данъци за къщата.

Произнесе „държава“, като че ли казваше „влечуго“. Корсо пак доби съчувствен вид, оглеждайки отново голите стени.

— Можете да я продадете.

— Да — кимна безразлично Фаргаш. — Има неща, които явно не можете да разберете.

Корсо се наведе, взе един фолиант с пергаментова подвързия и започна да го прелиства с интерес. „За симетрията“ от Дюрер, издадена през 1557 година в Париж, препечатка на първото нюрнбергско издание, на латински. В добро състояние, с широки полета. Флавио Ла Понте би се побъркал, ако можеше да я види. Всеки би се побъркал.

— Колко често ви се налага да продавате книги?

— Два-три пъти годишно ми е достатъчно. Оглеждам ги безброй пъти, преди да реша коя да продам. Това е церемонията, за която говорех, когато ви отворих вратата. Имам купувач, ваш съотечественик. Той идва тук няколко пъти годишно.

— Познавам ли го? — попита Корсо.

— Нямам представа — отвърна Фаргаш, без да казва името на купувача. — Всъщност той трябва да пристигне тези дни. Когато дойдохте, аз се готвех да избера жертвата... — с деликатната си ръка той направи жест, имитиращ падането на гилотина, и се усмихна уморено. — Тази, която трябва да загине, за да оцелеят другите.

Корсо вдигна поглед към тавана, привлечен от натрапващото се сравнение. Авраам, чието лице беше пресечено от една широка пукнатина, видимо се стремеше да освободи ръката си, в която държеше ножа. Ангелът обаче упорито я държеше с едната си ръка и размахваше с укор другата към патриарха. Отдолу, положил глава на камъка, чакаше Исак с изписано на лицето примирение. Беше рус и розовобузест като древногръцки младеж, който няма навика да казва „не“. В храсталака по-долу се беше заплела една овца и Корсо гласува на ум в полза на овцата.

— Предполагам, че нямате друга възможност — обърна се той към Фаргаш.

— Ако имаше, досега да съм я открил — Фаргаш се усмихна горчиво. — Но лъвът иска своя дял и акулите са надушили плячка. За съжаление няма вече хора като граф д’Артоа, който впоследствие става крал на Франция. Знаете ли историята? Старият маркиз дьо Палми, който притежавал шейсет хиляди тома в библиотеката си, банкрутирал. За да се измъкне от кредиторите, продал библиотеката си на граф д’Артоа. Но графът настоял старецът да задържи книгите до смъртта си. По този начин Палми използвал парите, за да продължи да разширява колекцията, макар че тя вече не била негова...

Беше поставил ръце в джобовете си и куцаше напред-назад пред книгите, оглеждайки ги, като изпито, опърпано подобие на фелдмаршал Монтгомъри, правещ преглед на частите си пред Ел Аламеин (Об. бел. - 46).

— Понякога дори не ги докосвам, нито ги отварям — той се наведе, за да изправи една книга на мястото ѝ върху стария килим. — Само ги забърсвам и ги гледам с часове. Знам какво крие всяка подвързия — всичко до последния детайл. Вижте тази: „De revolutionis celestium“^[23]. От Николай Коперник, второ издание, Базел, 1566. Нищо особено, нали? Също като тази Vulgata Clementina^[24]. До вас, отдясно, между шестте тома на „Полиглота“ на вашия съотечественик Сиснерос и нюрнбергския „Cronicarum“^[25]. Вижте и онзи странен фолиант там: „Praxis criminis persequendi“^[26] от Симон дьо Колин, 1541. Или онази манастирска подвързия там с четирите релефни ленти на гърба и розетките. Знаете ли коя е книгата вътре? „Златната легенда“ от Джакомо де ла Ворагине, издадена в Базел, 1493 година, отпечатана от Николас Кеслер.

Корсо се зае да прелиства „Златната легенда“. Беше великолепно издание, отново с много широки полета. Постави я внимателно обратно на мястото ѝ. После стана и започна да бърше с носна кърпа очилата си. И най-невъзмутимият човек би се изпотил.

— Вие сте луд. Ако продадете всичко това, няма да имате нужда от пари до края на живота си.

— Знам — Фаргаш се наведе отново, за да помести едва забележимо книгата. — Но ако ги продам, няма да има за какво да живея. Така че ще ми е все едно имам ли пари или не.

Корсо посочи един ред книги в много лошо състояние. Имаше няколко инкунабули и ръкописи. Съдейки по подвързиите, най-старите бяха от седемнайсети век.

— Виждам, че имате много стари издания на рицарски романи.

— Да. Наследих ги от баща си. Беше се вманиачил да събере деветдесет и петте книги от колекцията на дон Кихот, особено тези, които цитира свещеникът. От него ми е и това странно издание на „Дон Кихот“, което виждате тук, до първото издание на „Лузиадата“ (Об. бел. - 47). Издадено е от Ибарра през 1789 година, в четири тома. Освен обичайните илюстрации има добавени други, отпечатани в Англия през първата половина на осемнайсети век, шест рисунки с размит туш, както и факсимиле на акта за раждане на Сервантес, отпечатано на телешка кожа. Всеки с маниите си. В случая с баща ми, дипломат, живял дълги години в Испания, манията беше Сервантес. Хората като него не приемат намесата на реставратори, и не купуват книга, която има пореден номер над петдесет. Моята мания бяха необрязаните книги. Обикалях книжарници и аукциони и ако откриех някоя недокосната книга, ми омекваха коленете.

Беше второ издание на „De re metallica“^[27] от Георгиус Агрикола, на латински, отпечатано в Базел от Фробен и Епископиус само пет години след първото, датиращо от 1556 година, издание. Корсо изсумтя одобрително, докато палеше цигарата си.

— Както виждате, изборът никак не е лесен — Фаргаш следеше неотклонно движенията на Корсо. Наблюдаваше го тревожно, докато той обръщаше страниците, едва докосвайки ги с върха на пръстите си.— Продавам всеки път само по една книга. Но тя не може да бъде коя да е. Жертвата трябва да гарантира съществуванието на останалите за следващите шест месеца. Това е кръвният данък, който аз плащам на Минотавъра — той почука с пръст слепоочието си. — Всички ние имаме по един Минотавър, който седи в центъра на лабиринта... Нашият разум го създава и той налага ужасното си владичество.

— Защо не продавате по няколко не толкова ценни книги наведнъж? Тогава ще получавате парите, от които имате нужда, и същевременно ще запазите по-редките. Или тези, към които имате особена слабост.

— Да поставя някои от тях пред другите?! — Фаргаш, потръпна ужасено. — Никога не бих могъл да го направя. Всяка една от тях има своя безсмъртна душа. Пред мен всяка има еднакви права. Разбира се, имам свои любими издания. Как би могло да бъде иначе? Но никога не подчертавам своите предпочитания — нито с жест, нито с дума, така че да изтъквам определена книга в сравнение с по-второстепенните ѝ посестрими. Напротив. Не забравяйте, Бог избра родния си син, за да го пожертва за изкупление на човешките грехове. И Авраам... — той като че ли имаше предвид точно фреската на тавана, защото вдигна очи и се усмихна на празното пространство, без да завърши думите си.

Корсо отвори втората книга — фолиант с италианска пергаментова подвързия, около началото на осемнадесети век. Беше великолепен Виргилий, венецианска, издание на Джунта от 1544 година. Видът ѝ оживи Фаргаш.

— Прекрасна е, нали? — той пристъпи към Корсо и я дръпна нетърпеливо от ръцете му. — Погледнете титула, вижте архитектурното съвършенство на полетата. Сто и тринадесет гравюри върху дърво, съвършено съхранени е изключение на тази от страница 345, която има един дребен, почти невидим недостатък — стара реставрация в един от долните ъгли. Между другото, тъкмо тази гравюра обичам най-много. Вижте само: Еней в ада, до него Сибилата (Об. бел. - 48). Попадало ли ви е някога нещо подобно? Вижте пламъците отвъд тройната стена, казанът, в който се мъчат прокълнатите, птицата, която разкъсва собствените си вътрешности... — пулсът на стария колекционер туптеше почти видимо в китките и слепоочията му. Гласът му стана по-дълбок, когато повдигна книгата по-близо до очите си, за да може да вижда редовете. Лицето му сияеше. — „Moenia lata videt, triplici circundata muro, quae rapidus flammis ambit torrentibus amnis“^[28]. — Той помълча захласнато. — Каква прекрасна, средновековна, силна идея има гравьорът за Хадес, такъв, какъвто го описва Виргилий.

— Великолепна книга — потвърди Корсо и дръпна от цигарата си.

— Тя е повече от великолепна. Опипайте хартията. „Esemplare buono е genuine con le figure assai ben impresse“^[29] — така казват старите каталози. — След този трескав изблик Фаргаш отново се взря в празното пространство, потънал в мрака на собствения си кошмар. — Мисля, че ще продам тази.

Корсо въздъхна нетърпеливо.

— Не разбирам. Очевидно това е една от любимите ви книги. Както и Агрикола. Ръцете ви треперят, когато ги докосвате.

— Ръцете ми треперят?! Кажете по-добре, че душата ми изгаря в адски мъки! Мислех, че съм бил достатъчно ясен. Книгата, която трябва да бъде пожертвана, не бива да бъде някоя, към която съм безразличен. Какъв смисъл би имало тогава страданието ми? Унизителна трансакция, налагана от законите на пазара — няколко по-евтини книги вместо една скъпа... — Фаргаш поклати решително глава, изпълнен с презрение. Огледа се мрачно, сякаш търсеше някого, върху когото да излее гнева си. — Тези книги обичам най-много. Те се открояват сред останалите с рядката си красота, с любовта, която са в състояние да предизвикат. С тях ще вървя до ръба на бездната... Животът може да ме лиши от всички земни притежания... Но няма да успее да ме превърне в жалък мизерник.

Той закрачи безцелно из стаята. Тъжната сцена, накуцването, протритите дрехи допълваха впечатлението, което правеше уморената му, изпита фигура.

— Затова не напускам тази къща — продължи той. — Духовете на моите загубени книги блуждаят сред тези стени. — Спря пред камината и се вгледа в купчината дърва за горене, натрупани в нея. — Понякога ми се струва, че те се връщат и искат възмездие. Затова, за да ги успокоя, вземам цигулката и свиря с часове, обикаляйки потъналата в мрак къща като осъдена душа... — той се обърна и погледна към Корсо, чийто силует се очертаваше на фона на мръсния прозорец. — Скитникът-колекционер... — продължи бавно към масата и постави ръце върху двете книги, като че ли тъкмо в този момент вземаше дълго отлаганото решение. Усмихна се питащо: — Коя бихте избрал вие на мое място?

Корсо започна да нервничи. Чувстваше се неловко.

— Моля ви, не ме намесвайте в тази работа. За щастие не съм на ваше място.

— Правилно. Голямо щастие имате наистина. Умен човек сте, щом го съзнавате. Някой глупак сигурно би ми завидял — щом имам такова съкровище в къщата си... но вие не ми казахте коя да продам. Кое от децата си да пожертвам. — Изведнъж лицето му се разкриви от страдание, като че ли изпитваше физическа болка. — „И нека неговата кръв падне върху мен и всичко мое — допълни той, с много тих, развълнуван глас — до седмо коляно.“

Той върна Агрикола на килима и продължи да гали пергаментовата подвързия на Виргилий, мънкайки: — Неговата кръв... — Очите му бяха овлажнели, той не можеше да овладее треперещите си ръце. — Мисля да продам тази — каза той накрая.

Може би Фаргаш все още не беше напълно луд, но много скоро щеше да стигне и дотам. Корсо огледа голите стени, празните места по мръсните тапети, където преди бе имало картини. Седмото коляно, до каквото най-вероятно нямаше и да се стигне, нямаше и пет пари да даде за всичко това. Също като родът на самия Корсо, и родът на Фаргаш щеше да загине с него. И да намери най-сетне покой. Димът от цигарата на Корсо се виеше нагоре, към напуканата фреска на тавана, все нагоре — като дим от жертвеник в тихите часове на зазоряването. Корсо погледна през прозореца, към задушената от бурени градина. Търсеше някакъв изход, също като заплетената в храстите овца. Наоколо нямаше нищо — освен книги. Ангелът пусна ръката, стиснала жертвения нож, обърна се и си тръгна разплакан. Изостави горкия глупак Авраам.

Корсо си дръпна за последен път от цигарата и я хвърли в камината. Беше уморен и мръзнеше. Прекалено много думи беше чул между тези голи стени. Добре, че тук нямаше огледала. Не му се искаше да види израза на лицето си. Погледна часовника си, но не видя колко е часа. Със страданието си Виктор Фаргаш отдавна бе заплатил повече от равностойността на цялото това съкровище, натрупано по изтърканите килими на пода. Беше време да се залавят за работа.

— А „Деветте порти“?

— Какво за нея?

— Нали заради нея дойдох? Надявам се, че сте получил писмото ми.

— Писмото? А, да, разбира се. Сега си спомням. Просто с всичко това... Извинете. „Деветте порти“. Да, разбира се.

Той се огледа замаяно, като сомнамбул, който внезапно се е събудил. Внезапно доби крайно изтощен вид след преживяното изпитание. Повдигна пръст, умолявайки Корсо да почака за миг, после закуца към единия ъгъл на стаята. Там, върху изтрит френски гоблен, бяха подредени петдесетина книги. Корсо успя да забележи, че на гоблена беше изобразена победата на Александър Велики над цар Дарий.

— Чувал ли сте — Фаргаш посочи сцената на гоблена, — че Александър използвал ковчежето за скъпоценности на своя победен противник, за да носи в него книгите на Омир? — той кимна доволно, загледан в протрития профил на македонския цар. — И той е бил колекционер на книги. Свестен човек.

На Корсо въобще не му пукаше за литературните вкусове на Александър Велики. Той коленичи и се зае да чете заглавията на книгите по гърбовете и кориците. Всички книги от този ъгъл бяха много стари трактати по алхимия, магия и демонология. „Le trois livres de l’Art“, „Destructor omnium rerum“, „Disertazioni sopra le aparizioni de’ spiriti e diavoli“, „De origine, moribus et rebus gestis Satanae“...^[30]

— Какво ще кажете? — попита Фаргаш.

— Не е зле.

Колекционерът се засмя уморено. Седна на гоблена до Корсо и започна да преравя механично книгите — проверяваше да не би някоя да е мръднала нанякъде с милиметър в сравнение с последния път, когато ги беше подреждал.

— Никак даже. Прав сте. Поне десет от тях са извънредно редки. Тази част от колекцията наследих от дядо си. Беше пристрастен към ученията на херметиците и астрологията, освен това беше и масон. Вижте — това е класическо произведение. „Речник на Ада“ от Колен дьо Планси, първо издание от 1842 година. Това е издание на „Compendi dei secreti“^[31] от 1571 година, работа на Леонардо Фиораванти... Това странно duodecimo^[32] тук е второто издание на „Книга на чудесата“. — Той отвори книгата и показа на Корсо някаква гравюра. — Вижте Изида... А можете ли да познаете коя е тази книга?

— Разбира се. „Oedipus Aegiptiacus“^[33] от Атанасиус Кирхер.

— Точно така. Римското издание от 1652. — Фаргаш постави книгата обратно на мястото ѝ и взе друга. Корсо веднага разпозна венецианската подвързия от черна кожа с пет релефни ленти на гърба и пентаграма без никакъв надпис на корицата. — Ето и тази, която търсите. De Umbrarum Regni Novem Portis. „Деветте порти от царството на сенките“.

Корсо потръпна против волята си. Външно поне книгата приличаше досущ на другата, която той носеше в платнената си торба. Фаргаш му я подаде, Корсо се изправи и започна да я прелиства. Книгите изглеждаха идентични — или почти идентични. Кожата, с която бе подвързан екземплярът на Фаргаш, бе малко по-изтрита, на корицата имаше и следа от премахнат етикет. Всичко останало беше в същото безукорно състояние като екземплярът на Варо Борха, включително непокътнатата гравюра номер осем.

— Копието е пълно и в добро състояние — отбеляза Фаргаш, схванал правилно изражението на Корсо. — Обикаляло е света в продължение на три века и половина, но като го отворите, изглежда така, сякаш вчера е било свалено от пресата. Като че ли печатарят е сключил договор с дявола.

— Може и така да е — каза Корсо.

— Не бих имал нищо против да науча магическата формула. Тогава бих предложил душата си в замяна на правото да запазя всичко това — колекционерът обхвана с един жест навяващата отчаяние стая и редиците от книги по пода.

— Можете да опитате — Корсо посочи „Деветте порти“. — Казват, че формулата е скрита тук.

— Никога не съм вярвал на тези глупости. Въпреки че може би сега вече е време да повярвам. Не сте ли на същото мнение? У вас, в Испания, казвате: „След като всичко е изгубено, можем да скочим в реката“.

— Всичко наред ли е с книгата? Да сте забелязвали нещо особено?

— Абсолютно нищо. Няма липсващи страници. Налице са и деветте гравюри — осемте илюстрации плюс титула. Книгата е точно такава, каквато е била в началото на века, когато я купил дядо ми. Отговаря на описанията в каталозите и е идентична с двете други съществуващи копия — от библиотеката „Терал-Кой“ и парижката фондация „Унгерн“.

— Първото вече не е в „Терал-Кой“. Намира се в Толедо, в колекцията на Варо Борха.

Корсо забеляза, че изражението на Фаргаш стана подозрително. Човекът застана нащрек.

— Варо Борха, казвате? — той понечи да добави нещо, но се отказа. — Неговата колекция е забележителна. И много известна. — Фаргаш отново закрачи безцелно и започна да оглежда редиците от книги по пода. — Варо Борха... — повтори той замислено. — Той е специалист по демонология, нали? Извънредно богат колекционер. От години се опитва да се добере до моето копие на „Деветте порти“. Открай време е готов да плати всякаква цена... Не знаех, че е успял най-сетне да си намери екземпляр. Значи, вие работите за него.

— Понякога — призна Корсо.

Фаргаш кимна няколко пъти последователно. Изглеждаше озадачен.

— Странно, че ви е изпратил. Нали в края на краищата...

Той замълча и не довърши изречението. Беше се загледал в Торбата на Корсо.

— У вас ли е книгата? Мога ли да я видя?

Отидоха заедно до масата, Корсо извади книгата от торбата и я постави до копието на Фаргаш. Чу до себе си възбуденото дишане на стария човек. Отново беше изпаднал в екстаз.

— Погледнете ги внимателно — зашепна Фаргаш, като че ли се боеше от нещо, което дремеше между страниците им. — Те са съвършени, прекрасни. И напълно еднакви. Две от трите копия, спасени от кладата, събрани заедно за първи път, откак са били разделени преди сто и петдесет години... — ръцете му отново бяха почнали да треперят. Той потри китките си, сякаш да успокои потока на кръвта през тях. — Вижте печатната грешка на страница 72, разкъсаното е тук, на четвъртия ред на страница 87... Еднаква хартия, еднакъв печат. Не е ли същинско чудо?

— Да — Корсо се покашля. — Ще ми се да поостана тук. Искам да огледам по-внимателно двете книги.

Фаргаш го изгледа изпитателно. Като че ли се колебаеше, но най-сетне каза:

— Както искате. Но ако вашето копие наистина е от библиотеката на Терал-Кой, не може да има съмнение в автентичността му. — Той се взря любопитно в Корсо, сякаш се опитваше да прочете мислите му. — Варо Борха би трябвало да е наясно с това.

— Предполагам, че го знае — Корсо пусна възможно най-безразличната си усмивка. — Но ми плаща, за да бъде напълно сигурен. Продължаваше да се усмихва. Сега идваше най-трудното. — Между другото, като стана дума за пари, възложено ми е да ви направя оферта.

Любопитството на колекционера се превърна в подозрение.

— Каква оферта?

— Финансова. При това значителна. — Корсо постави ръка върху второто копие. — Бихте могли да разрешите финансовите си проблеми за доста време напред.

— Варо Борха ли плаща?

— Възможно е.

Фаргаш потърка брадичката си.

— Той има вече един екземпляр. За какво са му и трите?

Човекът може би беше леко откачил, но в никакъв случай не беше глупак. Корсо направи неопределен жест — не искаше да се ангажира. Може би просто някаква колекционерска идея-фикс. Но ако Фаргаш продадеше второто копие, би могъл да си запази Виргилий.

— Вие не разбирате — каза Фаргаш. Но Корсо разбираше много добре. Нямаше да успее да измъкне нищо от стария човек.

— Забравете цялата история — каза той. — Беше просто едно хрумване.

— Аз не продавам произволно. Подбирам книгите, които са за продан. Мисля, че се изразих ясно.

Вените по издаващите напрежение ръце изпъкваха на възли. Явно започваше да се ядосва и през следващите няколко минути Корсо направи, каквото можа, за да го успокои. Каза, че офертата е нещо маловажно, обикновена формалност. Това, което искал всъщност, било да направи сравнително проучване на двата екземпляра. Накрая, за негово облекчение, Фаргаш кимна в знак на съгласие.

— Не виждам никакъв проблем — каза той. Недоверието му се беше изпарило. Очевидно Корсо му се нравеше. Ако не беше го харесал, нищо чудно нещата да бяха тръгнали по съвсем различен начин. — Наистина, не мога да ви предложа особени удобства тук...

Той го поведе по коридора към друга, по-малка стая. В единия ѝ ъгъл имаше разнебитено пиано. Имаше още и маса със старинен бронзов свещник, отдавна непочистван от стеклия се по него восък, и няколко разкривени стола.

— Тук поне е тихо — отбеляза Фаргаш. — И прозорците не са изпочупени.

После щракна с пръсти, сякаш беше забравил нещо. Изчезна за миг и се върна с бутилката коняк.

— Значи Варо Борха най-сетне успя да се добере до нея — повтори той. Усмихваше се на себе си, на някаква своя мисъл, която очевидно му доставяше голямо задоволство. После постави бутилката и чашата на пода, на сигурно разстояние от двете копия на „Деветте порти“. Като любезен домакин огледа стаята, за да се увери, че всичко е наред, и преди да си тръгне, добави иронично:

— Чувствайте се като у дома си.

Корсо изля остатъка от коняка в чашата си. Извади бележките си и се хвана на работа. На един чист лист беше нарисувал три правоъгълника. Те бяха попълнени така:

Първи екземпляр

(Варо Борха) Толедо

Втори екземпляр

(Фаргаш) Синтра

Трети екземпляр

(фон Унгерн) Париж

Страница след страница, той започна да отбелязва разликите между първото и второто копие, колкото и незначителни да бяха: петно на някоя страница, малко по-тъмното мастило на друга. Когато стигна до първата гравюра, NEM. PERV.T QUI N.N LEG. CERT.RIT, с конника, който препоръчваше на читателя мълчание, извади лупа номер седем от торбата си и се зае да оглежда двата отпечатъка — линия по линия. Бяха напълно идентични. Той отбеляза, че дори дълбочината на печата върху хартията — на образите и на буквите — беше еднаква. Линиите и знаците бяха изтрити, изкривени или прекъснати на едни и същи места в двете книги. Това означаваше, че книга номер едно и книга номер две са били отпечатани една след друга или почти непосредствено една след друга, при това на една и съща преса. Както биха казали братя Сениса, пред Корсо имаше двойка близнаци.

Той продължи да си взема бележки. Един дефект на шести ред, деветнайсета страница в книга номер две го накара да спре за миг, но се оказа обикновено мастилено петно. Продължи да обръща страниците. Двете книги имаха еднаква структура: по един бял лист в началото и в края, и 160 страници печатен текст, подшити в двайсет коли от по осем страници. И деветте илюстрации в двете книги бяха на цяла страница. Бяха отпечатвани поотделно на същата хартия, с празни гърбове, вложени в книгата при съшиването. Бяха разположени по един и същи начин в двете книги:

I. между страници 16 и 17

II. 32 — 33

III. 48 — 49

IIII. 64 — 65

V. 80 — 81

VI. 96 — 97

VII. 112 — 113

VIII. 128 — 129

VIIII. 144 — 145

Възможностите бяха две — или Варо Борха се беше побъркал, или задачата на Корсо този път беше много необичайна. Нямаше начин едно от двете копия да е фалшификат. Най-много и двете да бяха екземпляри от друго, апокрифно издание, което обаче със сигурност също датираше от седемнадесети век. Номер едно и номер две бяха въплъщение на почтеността, отпечатано върху хартия.

Той допи остатъка от коняка, разглеждайки с лупата илюстрация номер II, CLAUS. РАТ.Т., брадатият отшелник с два ключа в ръка, затворената врата, фенерът на земята до него. Беше поставил двете илюстрации една до друга. Изведнъж се почувства много глупаво. Цялата работа приличаше на играта „Открий разликите“. Корсо направи гримаса. Животът като игра. Книгите като отражение на живота.

И тогава разбра. Прозрението му дойде внезапно — както когато нещо, на пръв поглед напълно безсмислено, добива смисъл и порядък, погледнато от подходящия ъгъл. Корсо удивено издиша през зъби, като че ли щеше да се разсмее. Излезе някакъв сух звук, подобен на недоверчив смях, но в него нямаше нищо весело. Не беше възможно. Човек не се шегуваше с такива неща. Той поклати объркано тава. Това не беше евтина книга с ребуси, каквато можеше да се купи от някоя будка на гарата. Тези книги бяха на три века и половина. Печатарят, който ги бе издал, бе заплатил за това с живота си. Бяха включени в списъка на забранените от Инквизицията книги. Бяха описани във всички сериозни библиографии. „Илюстрация II. Надпис на латински. Старец с два ключа в ръце и фенер стои пред затворена врата...“ Но никой не бе сравнявал трите познати копия, никой преди него. Не беше лесно трите да бъдат събрани на едно място. Нито пък изглеждаше необходимо. Старец с два ключа. Това сякаш бе напълно достатъчно.

Корсо стана и отиде при прозореца. Постоя, загледан през стъклата, замъглени от собствения му дъх. Значи Варо Борха в крайна сметка се оказа прав. Аристиде Торча трябва да се е подсмивал под мустак на кладата на Кампо деи Фиори — преди огънят да му е отнел окончателно всякакво чувство за хумор. Като посмъртна шега постижението му беше ненадминато.

Postuma necat^[34]

„— Има ли някой там?

— Не.

— Лошо. Трябва да е мъртъв“.

Морис Льоблан, „Арсен Люпен“

Лукас Корсо знаеше отлично, че библиографиите обикновено се съставят от учени, които никога не са виждали цитираните книги, което водеше и до основния проблем в професията му. Учените обикновено разчитаха на сведения от втора ръка и данни, регистрирани от други хора. Една грешка или непълно описание можеха да се повтарят в текстовете поколения наред, преди да бъдат забелязани. Обикновено ги откриваха случайно. Такъв беше и случаят с „Деветте порти“. Като изключим задължителното му споменаване в утвърдените библиографии, и най-точните справки съдържаха само общи описания на деветте гравюри, без никакви подробности. Всички източници описваха втората илюстрация в книгата така — стар човек с вид на мъдрец или отшелник, стои пред затворена врата и държи два ключа. Но никой никога не бе се постарал да уточни в коя ръка старецът държи ключовете. Сега Корсо имаше отговора — на гравюрата в книга номер едно старият човек държеше ключовете в лявата си ръка, а в книга номер две — в дясната.

Предстоеше да установи как изглежда гравюрата в книга номер три. Но това все още не беше възможно. Корсо остана в „Кинта да Соледаде“ до тъмно. Работеше съсредоточено на светлината на свещника. Вземаше си подробни бележки, проверяваше двете книги отново и отново. Огледа подробно всяка гравюра и огледът потвърди теорията му. Появяваха се нови и нови доказателства. Накрая той огледа крайния резултат, който се изразяваше в куп бележки, таблици и диаграми със странни връзки между тях. Пет от гравюрите в двете книги не бяха идентични. Освен това, че на илюстрация номер II старецът не държеше ключовете в една и съща ръка, лабиринтът от илюстрация IIII имаше изход в едната книга, а в другата нямаше. На илюстрация V в първата книга Смъртта държеше пясъчен часовник, в който пясъкът се беше стекъл в долната част. На същата илюстрация в книга номер две пясъкът беше в горната част на часовника. В екземпляра на Варо Борха всички полета на шахматната дъска в илюстрация номер VII бяха бели, а в книгата на Фаргаш — черни. А на илюстрация VIII палачът, вдигнал меч, за да обезглави младата жена в едната книга, се превръщаше в ангел-отмъстител във втората, защото там над главата му имаше ореол.

Имаше още разлики. Внимателното изследване през лупа даде неочаквани резултати. Друг внимателно прикрит ключ в гравюрите бяха инициалите на художника и изпълнителя. А.Т., Аристиде Торча, фигурираше като изпълнител в гравюрата със стареца, но като художник — само в надписа под същата гравюра в книга втора; докато, както бяха забелязали братя Сениса, инициалите на художника под същата гравюра в книга първа бяха Л.Ф. Същата разлика Корсо откри в още четири илюстрации. Това би трябвало да означава, че всички гравюри върху дърво са били изпълнени от самия печатар, но четири от оригиналните рисунки за гравюрите са дело на някой друг. Следователно тук не ставаше дума за фалшификат от същото време, от което датираше книгата, нито пък за апокрифно второ издание. Печатарят, самият Аристиде Торча, „с правото и позволението на висшестоящите“, бе изменял собственото си произведение в съгласие с предварително изготвен план. Той бе подписал гравюрите, които бе изменил, за да бъде ясно, че другите са дело на Л.Ф. На палачите си беше казал, че е останал само един екземпляр от книгата. Но фактически беше оставил три екземпляра, които съдържаха един ключ — ключ, който всъщност ги превръщаше в една книга. Останалата част от тайната Торча бе отнесъл със себе си в гроба.

Корсо реши да прибегне до една стара сравнителна система — таблици като използваните от Умберто Еко в неговото изследване на Ханау.

След като подреди илюстрациите, между които беше установил различия, се получи следната таблица:

Що се отнася до подписите под гравюрите, инициалите А.Т. /печатарят Торча/ и Л.Ф. /неизвестен? Луцифер?/ съответстваха на „художник“ и „гравьор“ както следва:

Странен код. Но най-сетне Корсо имаше пред себе си нещо конкретно. Вече беше убеден, че съществува някакъв ключ. Изправи се бавно, като че ли се боеше, че всички открити връзки ще се изпарят пред очите му. Въпреки това беше спокоен, като ловец, убеден, че в края на краищата плячката няма да му се изплъзне, колкото и заплетена да е следата.

Ръка. Изход. Пясък. Дъска. Ореол.

Той погледна през прозореца. На мръсните стъкла се очертаваше силуетът на някакъв клон, осветен от бледа червеникава светлина, която все още се съпротивляваше на нахлуващата нощ.

Книга първа и книга втора. Разлики в илюстрации II, IIII, V, VII, VIII.

Налагаше се да замине за Париж. Там беше книга номер три, там може би щеше да открие и ключа към загадката. Но тъкмо сега имаше нещо по-належащо, с което трябваше да приключи веднага. Варо Борха беше категоричен. Сега, когато Корсо се убеди, че няма да се добере до книгата по някой от общоприетите начини, трябваше да си състави по-нетрадиционен план за действие. С възможно най-малък риск за Фаргаш, и, разбира се, за него самия. Нещо дискретно и елегантно. Той изрови тефтерчето от джоба си и затърси един телефонен номер. Това беше тъкмо работа за Амилкар Пинто.

Една от свещите догоря и угасна. Във въздуха се издигна тънка димна спирала. Отнякъде долитаха звуци на цигулка. Корсо се позасмя сухо. Пламъкът на горящата свещ трепна и по лицето му заиграха сенки. Той се приведе напред, за да си запали цигара. После отново се изправи и се заслуша. Музиката звучеше като ридание, носеше се из тъмните, пусти стаи с разнебитени, унищожени от дървояди мебели, с полуизтритите фрески по таваните, покритите в петна и паяжини стени, а в сенките глъхнеше ехото от гласове и стъпки на хора, отдавна напуснали този свят. Отвън, над разядената от ръжда ограда, бдяха двете статуи — едната се взираше сляпо в мрака, другата бе скрила лице в маска от бръшлян. Времето беше спряло и двете неподвижни фигури слушаха мелодията, която Виктор Фаргаш изтръгваше от цигулката си, за да призове духовете на загубените си книги.

* * *

Корсо се върна в градчето пеша, пъхнал ръце дълбоко в джобовете и вдигнал яката на палтото си. Изминаването на пустия път му отне двадесет минути. Нямаше луна и той вървеше в пълен мрак под надвисналия балдахин на дърветата. Цареше почти абсолютно мълчание, нарушавано само от хрущенето на чакъла под стъпките му и от ромона на водата в канавките, които се виеха надолу по хълма сред бръшлян и диви рози, напълно невидими в нощната тъмнина.

Зад него се разнесе шум на автомобилен двигател. Изникналата кой знае откъде кола го настигна и отмина. В светлината на фаровете Корсо видя собствената си сянка, призрачно уголемена, да се гърчи по стволовете на дърветата, на тъмния фон на гората. Отдъхна си едва когато потъна отново под защитния покров на мрака. Усети как напрегнатите му мускули се отпуснаха. Нямаше обичая да трепери от призраци, нито да очаква нападение иззад всеки ъгъл. По-скоро приемаше събитията, колкото и необичайни да бяха, с южняшкия фатализъм на стар войник, фатализъм, несъмнено наследен от прапрадядо Корсо. Колкото и да пришпорваш коня си в обратната посока, неумолимата съдба те чака търпеливо пред портите на твоя Дамаск (Об. бел. - 49) и си чопли ноктите с венецианска кама или шотландски байонет. Но напук на целия си фатализъм, от инцидента в Толедо насам Корсо изпитваше обяснимо напрежение всеки път, когато чуеше зад гърба си шум от наближаваща кола.

Сигурно това го накара, когато отзад приближиха фаровете на друга кола и тя спря точно до него, да се извърне рязко и да преметне платнената торба на другото си рамо. Напипа в джоба си голямата връзка ключове. Не беше кой знае какво оръжие, но като нищо можеше да извади окото на евентуален нападател. Засега обаче нямаше повод за опасения. Огледа големия черен силует на колата — някаква стара, тежка лимузина. Вътре, на меката светлина от арматурното табло, се очертаваше профилът на някакъв мъж. Когато човекът проговори, гласът му звучеше любезно и изискано.

— Добър вечер... — акцентът му беше трудно определим — нито испански, нито португалски. — Имате ли огънче?

Молбата можеше да бъде искрена, но можеше да е и само повод. Корсо не можеше да бъде сигурен. Все пак, като му искаха огънче, не можеше току-така да размаха връзката ключове. Пусна я в джоба, извади кибрита си, запали клечка и я поднесе на шофьора, като пазеше с длан пламъчето.

— Благодаря.

Разбира се. Веднага забеляза белега. Беше стар, дълъг, разположен вертикално — от слепоочието до средата на лявата буза. Мъжът се наведе напред, за да запали пурата „Монтекристо“, и Корсо можа добре да го огледа. На светлината на догарящата клечка видя гъстите, черни мустаци и тъмните очи, които го наблюдаваха внимателно. Пламъчето изгасна, сякаш черна маска се спусна върху лицето на непознатия. Той отново се превърна в сянка, едва различима на слабата светлина от арматурното табло.

— Кой, по дяволите, сте вие?

Въпросът не беше кой знае колко интелигентен. При това не успя и да го зададе навреме. Гласът му потъна в шума на мотора. След миг двете червени светлинки на стоповете вече се губеха в далечината, оставили мимолетна светла следа по тъмната лента на пътя. Червената светлина светна сякаш по-силно в момента, когато колата зави зад ъгъла, после всичко изчезна.

Ловецът на книги стоеше неподвижно край пътя. Опитваше се да сглоби частите на картината. Мадрид, пред дома на Лиана Тайлефер. Толедо, след посещението му при Варо Борха. И сега, в Синтра, след прекарания при Виктор Фаргаш следобед. На всичкото отгоре и романите на Дюма, издателят, обесен в кабинета си, печатарят, изгорен преди векове на кладата заедно със тайнствения си наръчник... И накрая постоянната сянка на Корсо: Рошфор, дуелист и наемник от седемнайсети век, плод на авторска фантазия, преродил се като униформен шофьор на луксозни лимузини. Рошфор, който се бе опитал умишлено да го прегази, и бе проникнал с взлом в жилището му. Рошфор, който пушеше пури „Монтекристо“. И си беше загубил запалката.

Корсо изруга тихо. Готов беше да пожертва рядка инкунабула в добро състояние за възможността да разбие мутрата на автора на този абсурден сценарий.

* * *

Веднага щом се прибра в хотела, той проведе няколко телефонни разговора. Първо набра един лисабонски номер, който бе открил в тефтерчето си. Имаше късмет. Амилкар Пинто си беше у дома. Толкова можа да разбере от разговора с киселата му съпруга. От черната бакелитова слушалка долитаха шумове на гърмящ телевизор, писъци на деца и гласовете на каращи се възрастни. Най-сетне Пинто се обади. Уговориха се да се срещнат след час и половина — толкова време беше необходимо на португалеца, за да измине петдесетте километра до Синтра. След като уреди този въпрос, Корсо погледна часовника си и набра номера на Варо Борха. Колекционерът не си беше у дома. Корсо остави известие на телефонния секретар и избра номера на Флавио Ла Понте в Мадрид. Но не успя да открие и него. Скри платнената торба отгоре на гардероба и излезе да пийне нещо.

Веднага щом отвори вратата на малкия хотелски бар, видя момичето. Не можеше да има никакво съмнение — тя беше, с късата, подстригана по момчешки коса и този тен, като че ли беше август. Седеше в едно кресло, осветена от светлинния конус на близката лампа, и четеше, вдигнала крака на отсрещното кресло. Беше боса, по джинси, с бяла тениска и наметнат на раменете пуловер. Корсо спря с ръка на дръжката на вратата. Мозъкът му пулсираше от съзнанието за абсурд. Това вече не можеше да бъде съвпадение.

Все още невярващ, той тръгна към момичето. Почти беше стигнал до нея, когато тя вдигна глава от книгата и прикова в него зелените си очи. Колко ясно си спомняше от онази нощ във влака дълбоката им, кристална чистота! Корсо се закова на място. Не знаеше какво да каже. Изпитваше странното усещане, че всеки момент тези зелени дълбини ще го погълнат.

— Не споменахте, че пътувате за Синтра — проговори той най-сетне.

— Нито пък вие.

Тя се усмихваше спокойно. Не беше нито смутена, нито объркана. Изглежда, искрено се радваше, че го вижда.

— Какво правите тук? — попита Корсо.

Тя свали крака от креслото и го покани с жест да седне до нея. Но той остана прав.

— Пътешествам — отвърна момичето и му показа книгата, която четеше. Не беше онази от влака, а „Мелмот пътешественика“ от Шарл Матюрен (Об. бел. - 50). — Чета. И най-неочаквано срещам разни хора.

— Най-неочаквано — повтори Корсо като ехо.

За тази вечер срещите — били те неочаквани или не — му бяха множко. Опита се да намери някаква връзка между нейното присъствие в хотела и появата на Рошфор. Погледнати под правилен ъгъл, тези събития сигурно щяха да имат смислена връзка, но той не можеше да открие въпросния ъгъл. Дори не знаеше откъде да започне.

— Няма ли да седнете? — Корсо се подчини, измъчван от смътно безпокойство. Момичето затвори книгата и го загледа любопитно. — Не ми приличате на турист — заяви тя.

— Не съм турист.

— По работа ли пътувате?

— Да.

— Каквато и да е работата ви, щом ви води в Синтра, би трябвало да е интересна.

„Само това ми липсваше, каза си Корсо и намести очилата си. След всичко, което ми мина през тавата, сега пък ме разпитват. Вярно, че ме разпитва младо и хубаво момиче, но може би там е проблема. Тя е прекалено млада, за да бъде опасна. А може би тъкмо в това се състои опасността?“ Той вдигна книгата на момичето и започна да я прелиства. Беше ново английско издание. Някои пасажи бяха подчертани с молив.

Той се зачете в един от тях:

„Очите му останаха приковани в чезнещата, светлина и нахлуващия мрак. Сякаш мракът, стар като света, казваше на най-светлото и възвишено творение на Бога: Отстъпи ми мястото си. Спри да светиш“.

— Обичате ли готически романи?

— Обичам да чета — тя приведе леко глава и светлината заля голата ѝ шия. — Обичам да държа книги в ръцете си. Винаги нося по няколко в раницата си, когато пътувам.

— Много ли пътувате?

— Много. Открай време.

Корсо направи гримаса.Тя произнесе думите важно и малко намръщена — като дете, което се опитва да говори сериозно.

— Мислех, че сте студентка.

— От време на време.

Корсо постави „Мелмот“ обратно на масата.

— Вие сте една много особена млада дама. На колко години сте всъщност? Осемнадесет? Деветнадесет? Понякога изразът на лицето ви се променя и изглеждате по-възрастна.

— Може и да съм. Изразът на човешкото лице се влияе от това, което си преживял и прочел. Като при вас например.

— Как като при мен?

— Забелязал ли сте някога как се усмихвате? Заприличвате на стар войник.

Той се поразмърда смутено на мястото си.

— Не знам как се усмихват старите войници.

— Затова пък аз знам — момичето помълча и го загледа много внимателно, преди да добави: — Струвате ми се умен човек, господин Корсо.

Тя стана, взе книгата от масата и белите си маратонки от пода. Очите ѝ засияха и отраженията в тях му се сториха смътно познати.

— Може би ще се срещнем пак — каза тя и си тръгна.

Той беше сигурен, че ще стане така. Само дето не можеше да разбере дали тази мисъл му е приятна или не. Тъй или иначе можа да отдели само една минута на тези разсъждения. Докато излизаше, момичето се размина с Амилкар Пинто, който тъкмо влизаше.

Амилкар Пинто беше нисък, мазен човечец. Тъмната му кожа лъщеше като лакирана. Гъстите, твърди мустаци бяха подрязани неравно. Той би бил добър полицай, дори честен полицай, ако не се налагаше да изхранва пет деца, жена и баща-пенсионер, който тайно му крадеше от цигарите. Жена му беше мулатка и преди двадесет години беше изключително красива. Пинто я доведе от Мозамбик, когато държавата обяви независимостта си и Мапуто се наричаше Лоренсу Маркеш. По онова време самият Пинто беше строен, слаб сержант от десантните части, отличен за храброст. Понякога, когато му се налагаше да сключи някоя сделка с Пинто, във входното антре на дома му, вмирисано на мръсни деца и варен зеленчук, Корсо бе зървал мулатката — с дълбоки сенки от умора под очите, с големи, отпуснати гърди, нахлузила някакви стари пантофи и вързала косата си с червен шал.

Полицаят влезе направо в бара, не пропусна да изгледа момичето с крайчеца на окото си, докато се разминаваха, и се отпусна в креслото срещу Корсо. Беше се задъхал, като че ли идваше пеша чак от Лисабон.

— Коя е тя?

— Не е от значение — отвърна Корсо. — Испанка. Туристка.

Пинто кимна и изтри потните си длани в крачолите на панталона. Този жест беше обичаен за него. Потеше се обилно и по яките на ризите му винаги имаше тъмен кръг, там, където опираха кожата на врата.

— Имам малък проблем — каза Корсо.

Пинто се ухили по-широко. Няма нерешими проблеми, говореше изразът на лицето му. Не и докато двамата с теб се разбираме.

— Сигурен съм, че ще се справим по някакъв начин — отвърна той.

Сега беше ред на Корсо да се усмихне. Беше се запознал с Пинто преди четири години. На щандовете на Панаира на книгата в Ладра се бяха появили крадени книги — лоша работа. Корсо пристигна в Лисабон, за да ги идентифицира, Пинто арестува този-онзи, и по обратния път към законния притежател няколко много скъпи издания изчезнаха безследно. За да отпразнуват началото на едно плодотворно приятелство, Корсо и Пинто се запиха в Барио Алто (Об. бел. - 51) — обикаляха кръчмите, където се пееше фадо (Об. бел. - 52). Някогашният сержант от десантните части се отдаде на спомени за времето, прекарано в колониите и разказа подробно на Корсо как в една битка при Горонгоса едва не му откъснали топките. Накрая двамата се озоваха навръх Санта Лусия, пеейки с пълен глас „Грандола Вила Морена“. В краката им лежеше старият мавритански квартал Алфама, облян от лунна светлина, а още по-нататък се виеше като сребърна лента река Тежу (Об. бел. - 53). Тъмните силуети на кораби се плъзгаха бавно към кулата Белем (Об. бел. - 54) и Атлантика. Келнерът донесе на Пинто поръчаното кафе. Корсо го изчака да си тръгне, преди да проговори.

— Става дума за една книга.

Полицаят се понаведе над ниската масичка и си сложи захар в кафето.

— Винаги става дума за книга — каза той сериозно.

— Тази не е каква да е.

— Че коя е?

Корсо се усмихна. Усмивката му беше като разрязана с нож.

— В случая собственикът не иска да продава.

— Лошо — Пинто отпи глътка, наслаждавайки се на вкуса на кафето. — Търговията е хубаво нещо. Стоките са в движение, идват и си отиват. Така се заражда богатството, винаги има пари и за посредниците... — той постави чашката обратно на масата и отново избърса ръце в панталона си. — Стоките трябва да циркулират. Такъв е законът на пазара — и на живота. Отказът да продаваш би трябвало да е подсъден — то си е почти престъпление.

— Съгласен съм — каза Корсо. — Трябва да предприемем нещо.

Пинто се облегна назад и загледа с очакване Корсо, напълно спокоен и уверен в себе си. Веднъж, след като попаднал на засада в мозамбикските дебри, му се наложило да бяга десет километра през джунглата, носейки един умиращ офицер. На зазоряване почувствал, че лейтенантът умира, но не пожелал да го хвърли от гърба си. Продължил с трупа на раменете си, докато стигнал до базата. Лейтенантът бил много млад и Пинто си казал, че майка му сигурно ще иска да го погребе в Португалия. Наградили го с медал за храброст. Сега децата на Пинто си играеха със старите потъмнели медали.

— Може и да познаваш собственика — Виктор Фаргаш.

Полицаят кимна.

— Фаргаш е много стар и достопочтен род — каза той. — На времето са били много влиятелни, но не и сега.

Корсо му подаде запечатан плик.

— Ето цялата информация, която ти е необходима — за книгата, за собственика и за терена.

— Познавам къщата — Пинто облиза горната си устна, мокрейки мустаците си. — Много неблагоразумно от негова страна е да съхранява там такива ценни книги. Всеки достатъчно безскрупулен тип може да проникне вътре. — Той погледна Корсо, видимо натъжен от безотговорността на Виктор Фаргаш. — Дори се сещам за един — дребен крадец от Хиадо, който ми дължи една услуга.

Корсо се зае да отупва невидими прашинки от дрехите си. Това нямаше нищо общо с него. Не и на работния етап във всеки случай.

— Не искам да се намирам наблизо, ако се случи нещо такова.

— Не се безпокой. Ще си получиш книгата с цената на възможно най-малкото безпокойство за господин Фаргаш. Най-много да има някое счупено стъкло. Чиста работа. Що се отнася до парите...

Корсо посочи запечатания плик, който Пинто държеше в ръцете си.

— Това е авансът — една четвърт от цялата сума. Остатъка при получаване на стоката.

— Чудесно. Кога заминаваш?

— Утре рано сутринта. Ще ти се обадя от Париж. — Пинто понечи да стане, но Корсо го задържа. — Има още нещо. Трябва ми идентификация на едно лице. Мъж, почти два метра висок, с мустаци и белег на бузата. Черна коса, тъмни очи. Строен. Не е нито испанец, нито португалец. Навърташе се наоколо тази вечер.

— Опасен ли е?

— Не знам. Следи ме още от Мадрид.

Пинто си вземаше бележки на гърба на плика.

— Това има ли нещо общо с нашата работа?

— Предполагам, че има. Но нямам никаква друга информация.

— Ще направя, каквото мога. Имам приятели в полицейското управление на Синтра. Ще прегледам и досиетата в централното управление в Лисабон.

Той се изправи и пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си. Корсо мерна пистолет в кобур под лявата му мишница.

— Защо не останеш да пийнем нещо?

Пинто въздъхна и поклати глава.

— Много ми се иска, но три от децата имат шарка. Прихващат я един от друг, прасетата му с прасета.

Пинто говореше с уморена усмивка. Всички герои в света на Корсо бяха уморени.

Отидоха заедно до входа на хотела, където Пинто беше паркирал стария си Ситроен 2 СV. Докато се сбогуваха, Корсо отново спомена Фаргаш.

— Постарайте се да не безпокоите Фаргаш. Трябва да е обикновена кражба с взлом.

Пинто запали колата. Фаровете светнаха. Полицаят погледна Корсо с упрек през отворения прозорец. Беше видимо засегнат.

— Моля те, няма нужда да повтаряш. Знам какво правя.

* * *

След като Пинто замина, Корсо се качи в стаята си, за да си подреди бележките. Работи до късно през нощта. Леглото му беше осеяно с листчета, на възглавницата му лежеше разтворена „Деветте порти“.

Почувства се ужасно уморен и реши, че един топъл душ ще му помогне да се отпусне. Тъкмо тръгна към банята и телефонът звънна. Беше Варо Борха. Искаше да знае как е минал разговорът с Фаргаш. Корсо му описа най-общо развитието на събитията, като спомена и разликите между гравюрите, които беше открил.

— Между другото — завърши той, — нашият приятел Фаргаш не иска да продава.

От другата страна на линията се възцари пълно мълчание. Борха като че ли обмисляше нещо — но не ставаше ясно дали отказа на Фаргаш да се раздели с книгата или разликите между илюстрациите. Когато проговори отново, тонът му беше подчертано предпазлив.

— Такова нещо можеше да се очаква — каза той и пак не беше ясно дали става дума за Фаргаш. — Има ли възможност да разрешим проблема?

— Може и да има.

Борха отново замълча. Корсо отброи пет секунди по часовник.

— Оставям нещата на вас.

Не говориха много повече. Корсо не спомена разговора си с Пинто, а Борха не се осведоми за начина, по който Корсо възнамеряваше да реши „проблема“, както се бе изразил той. Само го попита има ли нужда от още пари, но Корсо каза, че засега се оправя. Разбраха се да се чуят отново, щом Корсо пристигнеше в Париж.

Корсо набра номера на Ла Понте, но отново нямаше отговор. Сините страници от ръкописа на Дюма си стояха в папката. Той събра на едно място бележките си и подвързаната с черна кожа книга с пентаграмата на корицата. Прибра ги отново в платнената торба и я пъхна под леглото, като завърза дръжките за единия му крак. Така всеки, който би се опитал да влезе в стаята и да вземе торбата, щеше да го разбуди, колкото и дълбоко да спеше. Доста неудобен багаж за разнасяне насам-натам, помисли си Корсо, докато пускаше душа. А по някаква причина най-вероятно е и опасен.

Изми си зъбите. Съблече се и остави дрехите си на пода, там, където се бяха свлекли. Огледалото беше силно запотено, но все пак можеше да различи отражението си. Беше слаб, и изпит като вълк. Изведнъж го връхлетя тревожен спомен, заля съзнанието му като вълна от болка. Като струна, трептяща в плътта и в душата му. Никон. Спомняше си я всеки път, когато разкопчаваше колана си. Никон винаги настояваше да го разкопчава тя — беше нещо като ритуал. Той затвори очи и веднага я видя — седнала пред него на леглото, тя смъкваше много бавно панталоните и слиповете му; наслаждаваше се на мига с нежна, заговорническа усмивка. Спокойно, Лукас Корсо! Веднъж го беше снимала тайно, докато той спеше. Той лежеше по корем, една бръчка прорязваше отвесно челото му, бузите му тъмнееха от наболата брада. Лицето му изглеждаше по-слабо, брадата подчертаваше горчивите гънки около ъгълчетата на полуотворената уста. Приличаше на уморен вълк, недоверчив и измъчен, отпуснат сред бялата снежна пустош на възглавницата. Снимката не му хареса. Беше я открил случайно в банята, където Никон проявяваше снимките си. Накъса я заедно с негатива на малки парченца. Тя никога не спомена нищо по въпроса.

Влезе под душа и се опари от горещата вода. Остави я да тече по лицето му, да изгаря клепачите му. Остави се на болката със стиснати зъби и напрегнати мускули, борейки се с напиращото желание да започне да вие от самота под задушаващата го струя. В продължение на четири години, един месец и дванадесет дни Никон винаги влизаше под душа заедно с него, след като се бяха любили, и бавно, безкрайно бавно започваше да сапунисва гърба му. Често го обвиваше с ръце и заприличваше на малко момиченце под дъжда. „Някой ден ще си отида, без изобщо да съм те опознала. Ще си спомняш големите ми, тъмни очи. Натегналите от укор мълчания. Мъчителните стенания, които издавам насън. Кошмарите, от които си можел да ме спасиш. Ще си спомняш всичко това, когато си отида“.

Той опря чело на мокрите бели плочки, сред тази задушна пустиня, която му се струваше ад. Никой не беше сапунисвал гърба му преди или след Никон. Никой. Никога.

Като излезе от банята, си легна с „Мемоарите от Света Елена“, но успя да прочете само няколко реда:

„Връщайки се на темата за войната, императорът продължи:

— Като цяло испанците се държаха като хора на честта.“

Той се замисли намръщено над тази императорска похвала с двувековна давност. Дойдоха му на ум думи, които бе чувал като дете, може би от баба си или дядо си, или от баща си. „На едно място ние, испанците, изглеждаме по-добре от другите народи — в картините на Гойя“. Хора на честта, беше казал Бонапарт. Корсо мислеше за Варо Борха ѝ чековата му книжка. За Ла Понте и обраната за жълти стотинки библиотека на вдовицата. За призрака на Никон, който се скиташе сред безутешна, бяла пустош. За самия себе си — наемник, който предлага услугите си на този, който плаща най-добре. Бяха настанали други времена.

Когато заспа, на устните му все още трептеше отчаяната, горчива усмивка.

* * *

Когато се събуди, в стаята се процеждаше сив предутринен здрач. Беше прекалено рано. Объркан, той затърси часовника на нощното си шкафче и едва тогава осъзна, че телефонът звъни. Изпусна два пъти слушалката, но най-сетне успя да я притисне между ухото си и възглавницата.

— Ало?

— Обажда се вашата приятелка от снощи. Помните ли ме? Айрин Адлър. Аз съм долу, във фоайето. Трябва да поговорим. Веднага.

— Какво, по дяволите...?

Но тя вече беше затворила. Ругаейки, Корсо започна да търси очилата си. Отметна завивката и нахлузи панталона си. Не беше успял да се наспи и още не можеше да дойде на себе си. Във внезапен пристъп на паника надникна под леглото. Торбата си беше там, недокосната. Съсредоточи се с усилие върху предметите около себе си. Стаята беше в пълен ред. Каквото и да се случваше, очевидно се случваше отвън. Едва бе успял да плисне малко вода на лицето си в банята, и момичето вече чукаше на вратата.

— Имате ли представа кое време е?

Момичето стоеше пред него, облечено в късото си тъмносиньо палто, с раница на рамо. Очите ѝ бяха дори по-зелени, отколкото ги помнеше.

— Шест и половина сутринта — отвърна тя тихо. — Трябва да се облечете незабавно.

— Да не сте се побъркала?

— Не — тя влезе в стаята, без да чака покана и се огледа критично около себе си. — Нямаме никакво време.

— Ние ли?

— Вие и аз. Нещата много се усложниха.

Корсо изпръхтя презрително.

— Прекалено е рано за шеги.

— Не ставайте глупав — тя сбръчка нос, а лицето ѝ доби строго изражение. Въпреки младостта си и момчешкия си вид, сега изглеждаше по-различна, по-възрастна и самоуверена. — Говоря съвсем сериозно.

Тя остави раницата си на разхвърляното легло. Корсо веднага я натика обратно в ръцете ѝ и ѝ показа вратата.

— Вървете по дяволите.

Тя не помръдна. Гледаше го много внимателно.

— Слушайте — светлите ѝ очи бяха съвсем близо, блестяха като разтопен лед на фона на загорялата ѝ кожа. — Знаете ли кой е Виктор Фаргаш?

Корсо видя отражението на собственото си лице над рамото на момичето, в огледалото над скрина. Стоеше с полуотворена уста, като идиот.

— Разбира се, че знам.

Минаха няколко секунди, докато се съвземе достатъчно, за да отговори, и все още примигваше объркано. Тя чакаше, не съвсем доволна от неговата реакция на думите ѝ. Умът ѝ като че ли беше зает с други неща.

— Той е мъртъв — каза тя.

Каза го с равен тон, като че ли му съобщаваше, че Фаргаш е пил кафе на закуска или че е отишъл на зъболекар. Корсо си пое дълбоко дъх. Опитваше се да възприеме това, което момичето бе казало току-що.

— Не е възможно. Снощи бях при него. Чувстваше се много добре.

— Е, сега не се чувства добре. Никак даже.

— Откъде знаете?

— Просто знам.

Корсо поклати глава, изпълнен със съмнения, и отиде да си вземе цигара. Мина покрай манерката, пълна с „Болс“, и отпи една глътка. Джинът удари като юмрук празния му стомах и го накара да се потърси. Почака, насилвайки се да не гледа към момичето, преди да си е дръпнал за първи път от цигарата. Никак не му харесваше ролята, която му бе отредена за тази сутрин. Трябваше му време да помисли.

— Онова кафене в Мадрид, влакът, снощи, а сега и тази сутрин тук, в Синтра... — той броеше на пръстите на лявата си ръка. Цигарата висеше от устните му, очите му бяха полупритворени заради дима. — Прекалено много съвпадения, не мислите ли?

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Мислех ви за по-умен. Кой изобщо говори за съвпадения?

— Защо ме преследвате?

— Харесвате ми.

На Корсо съвсем не му беше до смях. Той изкриви устни.

— Това е смешно.

Момичето го погледа известно време замислено.

— Предполагам, че сте прав — проговори тя най-сетне. — Не сте гледка, от която на човек му спира дъха — особено с това старо палто и очилата.

— Каква е причината тогава?

— Намерете си друг отговор. Какъвто и да е. Само се облечете колкото е възможно по-бързо. Трябва да отидем до къщата на Фаргаш.

— Ние?

— Вие и аз. Преди да се е появила полицията.

* * *

Мъртвите листа шумоляха под краката им, докато отваряха голямата желязна порта и крачеха нагоре по алеята, оградена със сакати статуи и празни пиедестали. Сивата утринна светлина не хвърляше сенки. Над голямото каменно стълбище слънчевият часовник все така не показваше нищо. POSTUMA NECAT. „Последният убива“, прочете отново Корсо. Момичето бе проследило погледа му.

— Абсолютно вярно — каза тя студено и бутна входната врата. Беше заключено.

— Да опитаме задния вход — предложи Корсо.

Заобиколиха къщата, минаха покрай облицования с плочи фонтан и пухкавото безръко ангелче със слепи очи. От устата му все така се стичаше тънка струйка вода и падаше в езерцето. Удивително спокойно, момичето — Айрин Адлър или каквото беше името ѝ — вървеше пред Корсо в синьото си палто, с раницата на гръб. Дългите ѝ, гъвкави крака в сини джинси стъпваха уверено, главата ѝ беше вирната упорито като на човек, който знае съвсем точно къде отива. За разлика от Корсо. Но той беше преглътнал съмненията си и оставяше момичето да го води. Беше решил да остави въпросите за по-късно. Беше се поразбудил след взетия набързо душ. В платнената торба носеше всичко, което имаше някаква стойност за него, а сега не мислеше за нищо друго, освен за книга номер две — „Деветте порти“, копието, притежавано от Виктор Фаргаш.

Влязоха без затруднения през френския прозорец, който водеше от градината право в дневната. От тавана Авраам все така бдеше с нож в ръка над натрупаните по пода книги. Къщата изглеждаше пуста.

— Къде е Фаргаш? — попита Корсо.

Момичето сви рамене.

— Нямам представа.

— Нали казахте, че е мъртъв.

— Мъртъв е — тя се озърташе любопитно, оглеждаше голите стени и книгите, после взе цигулката, поставена върху ниския шкаф, и я повъртя в ръцете си. — Но не знам къде е.

— Лъжете.

Тя постави цигулката на рамото си, подпря я с брадичка и дръпна едни-два пъти струните, после я сложи обратно в калъфа, явно недоволна от звука. После отново погледна Корсо.

— О, вие, неверници!

Тя се усмихваше разсеяно. Корсо не можеше да си обясни спокойствието ѝ, несъответстващата на възрастта зрелост. Тази млада госпожица се държеше в съответствие с някакъв свой вътрешен кодекс на поведение, движена от подбуди, много по-сложни от допустимото за възрастта и вида ѝ...

Изведнъж всички тези мисли — за момичето, за странните събития през последните дни, дори за предполагаемата смърт на Виктор Фаргаш — излетяха от съзнанието му. Сред окултните издания, натрупани върху изтъркания гоблен с изображението на битката при Арбелас (Об. бел. - 55), имаше празно място. „Деветте порти“ беше изчезнала.

— Майната му — каза Корсо.

Продължи да ругае под нос и коленичи пред редиците книги. Опитният му поглед, привикнал да открива незабавно търсеното издание, напразно се плъзгаше напред-назад по тях. Черен марокен, пет релефни ленти на гърба, с пентаграма и без заглавие на корицата. UMBARUM REGNI и т.н. Не грешеше. Една трета от мистерията, точно тридесет и три процента и три в период, беше изчезнала.

— Майната му.

Не можеше да е Пинто, не би имал време да организира нищо досега. Момичето го наблюдаваше неотклонно, като че ли го чакаше да направи нещо много интересно. Корсо се изправи.

— Коя сте вие?

За втори път през последните дванадесет часа задаваше този въпрос на две различни лица. Нещата се заплитаха прекалено бързо. Момичето издържа погледа му, но не отвори уста. След малко извърна очи и започна да се взира в празното пространство. А може би гледаше редиците книги по пода.

— Това няма значение — каза тя накрая. — По-добре се напънете да разберете къде може да е книгата.

— Коя книга?

Тя отново го изгледа безмълвно. Корсо се почувства невероятно глупаво.

— Знаете прекалено много — продължи той. — Доста повече от мен.

Тя отново сви рамене. Гледаше часовника на Корсо.

— Не разполагате с много време.

— Пет пари не давам с колко време разполагам.

— Ваша работа. Само искам да спомена, че след пет часа има полет Лисабон-Париж, от летище „Портела“. Бихме могли да го хванем.

Господи. Корсо ужасено потръпна в широкото си палто. Тонът ѝ беше на съвършената секретарка, която уведомява шефа за дневната програма с бележник в ръка. Отвори уста да възрази. Но тя беше толкова млада — и очите ѝ — толкова смущаващи. Проклета малка вещица.

— Защо да бързам?

— Защото полицията ще пристигне всеки момент.

— Но аз нямам какво да крия!

Момичето се усмихна леко, като че ли току-що беше изслушала смешен, но много стар виц. После метна раницата си на рамо и му помаха за сбогом.

— Ще ви нося цигари в затвора. Само че в Португалия не продават вашата марка.

Тя излезе в градината, без да се обърне нито веднъж. Корсо понечи да тръгне след нея и да я върне. В същия миг видя нещо в камината.

Закова се на място, невярващ на очите си, после пристъпи към камината — много бавно, с надеждата междувременно нещата да си дойдат на мястото. Но когато се опря на полицата над камината и надникна вътре, видя, че щетите са непоправими. За краткото време, делящо днешния ден от вчерашния, време, по-кратко от секунда в сравнение с вековете, изпълващи старинните издания, справките в антикварните библиографии бяха станали неточни. Вече нямаше три познати копия на „Деветте порти“. Съществуваха само две. Третата, или поне това, което оставаше от нея, догаряше сред жарта в камината.

* * *

Той коленичи. Внимаваше да не докосва нищо. Кожената подвързия не беше пострадала толкова, колкото книжното тяло. Две от петте ленти на гърба все още се виждаха, пентаграмата бе изгоряла наполовина. Но страниците бяха почти напълно унищожени от пламъците. Имаше само няколко обгорели крайчета, с откъслечни букви и думи по тях. Корсо протегна ръка над останките. Бяха още топли.

Извади цигара, постави я в устата си, но не я запали. Спомни си, че миналата вечер дървата бяха подредени за запалване в камината. Съдейки по пепелта — изгорелите дървета се намираха под останките от книгата и никой не беше ровил из жарта — огънят бе оставен да догаря с книгата най-отгоре. Доколкото си спомняше, натрупаните дървета бяха достатъчни камината да гори четири-пет часа. Още топлата пепел свидетелстваше, че огънят е догорял също преди четири-пет часа. Общо около осем, най-много десет часа. Някой беше запалил камината между десет часа и полунощ снощи, а после бе поставил книгата най-отгоре. И не бе изчакал огънят да догори.

Корсо извади от камината малкото, което успя да спаси от книгата, и увѝ останките в стар вестник. Парчетата от страници бяха твърди и трошливи, затова прибирането им отне доста време. Докато ги подреждаше, забеляза, че книжното тяло и корицата са били разделени преди изгарянето. Този, който ги бе хвърлил в камината, предварително ги беше разкъсал, за да бъде сигурен, че ще горят по-добре.

След като събра всички парчета, той поспря, за да хвърли последен поглед на стаята. Виргилий и Агрикола си седяха там, където ги беше оставил Фаргаш. De re metallica бе подредена сред останалите книги на килима, а Виргилий лежеше на масата — там, където Фаргаш го бе оставил с жест на жрец, изпълняващ ритуално жертвоприношение, и бе промърморил: „Мисля да продам тази...“ От книгата се подаваше някакво листче. Корсо го извади. Беше написана на ръка разписка — недовършена.

„Виктор Коутиньо Фаргаш, лична карта № 3554712, адрес, „Кинта да Соледаде“, „Каретера де Колареш“, 4-ти км, Синтра.

Получих сумата 800 000, — ескудос за продажбата на притежаваната от мен книга от Виргилий — „ Opera nunc recens acuratissime castigata...“, издадена от Джунта във Венеция, 1544 година. (Каталожни справки — Еслинг, № 61, Сандер № 7671), фолио, 10.587, 113 гравюри върху дърво. Без липсващи страници, в добро състояние.

Купувач...“

Липсваха име и подпис. Разписката беше останала недовършена. Корсо я постави обратно на мястото ѝ и затвори книгата. После отиде в стаята, където бе прекарал вчерашния следобед, за да се убеди, че не е оставил никакви следи, никакви листчета, написани с неговия почерк или нещо подобно. Прибра фасовете, които бе оставил в пепелника и ги натика в джоба си, увити в парче вестник. Продължи да се оглежда. Стъпките му отекваха в празната къща. От собственика нямаше и следа.

Когато мина отново покрай наредените по пода книги, спря. Обзе го изкушение. Колко просто би било — няколко Елзевира с удобни размери привлякоха вниманието му. Но Корсо беше разумен човек. Ако нещата опрат до кокала, тази кражба само би влошила положението. И тъй, той се сбогува с въздишка с колекцията „Фаргаш“.

* * *

Излезе в градината през френския прозорец. Започна да се озърта с надеждата, че ще види момичето. Тръгна, влачейки крака из сухите листа. Откри я, седнала на едно от стъпалата, които водеха към фонтана. Чуваше ясно ромоленето на тънката струйка, която се стичаше от устата на пухкавото ангелче във водата, чиято зеленясала повърхност бе покрита от плаващи растения. Момичето се взираше съсредоточено в езерцето. Шумът от стъпките му наруши мислите ѝ и я накара да обърне глава.

Корсо остави платнената чанта на най-долното стъпало и седна до нея. Едва сега запали цигарата, която висеше от доста време на устните му. Вдиша дима, наклонил глава на една страна, и хвърли кибритената клечка. После се обърна към момичето.

— А сега искам да чуя всичко.

Все още взряна в езерцето, тя поклати глава. Жестът не беше рязък или неприязнен. Напротив, движението на главата, брадичката, присвиването на устата ѝ бяха изпълнени с нежност и разбиране, като че ли присъствието на Корсо, тъжната, занемарена градина и тихото плискане на водата ѝ се струваха странно трогателни. Изглеждаше невероятно млада. Почти беззащитна. И много уморена.

— Трябва да тръгваме — каза тя толкова тихо, че Корсо едва я чу. — За Париж.

— Първо искам да знам какво ви свързва с Фаргаш. И с всичко останало.

Тя отново поклати мълчаливо глава. Корсо издуха малко дим през устните си. Въздухът беше толкова влажен, че димът затрептя пред него за миг, преди да започне постепенно да се стапя. Той погледна момичето.

— Познавате ли Рошфор?

— Рошфор?

— Или както там е името му. Тъмнокос, с белег на бузата. Снощи се навърташе тук.

Още докато говореше, Корсо осъзна колко глупаво звучи всичко. Накрая направи недоверчива гримаса, сякаш сам не вярваше на думите си.

— Дори разговарях с него.

Момичето отново поклати глава, без да откъсва очи от водата.

— Не го познавам.

— Какво правите тук тогава?

— Грижа се за вас.

Корсо се взираше във върховете на обувките си и потриваше изтръпналите си ръце. Постоянният шум от падащата струйка вода започваше да му ходи по нервите. Той си дръпна за последен път от цигарата.

— Ти си луда, моето момиче.

Хвърли фаса, загледа се в чезнещия пред очите му дим и допълни:

— Напълно луда.

Тя продължи да мълчи. След малко Корсо извади манерката с джина и отпи солидна глътка, без да ѝ предложи да пийне и тя. После отново я погледна.

— Къде е Фаргаш?

Тя не отговори веднага, потънала в мислите си. Накрая посочи с брадичка.

— Ей там.

Корсо проследи погледа ѝ. Под вълничките от тънката струйка, която сакатият и сляп ангел плюеше в езерцето, видя смътните очертания на човешка фигура, която се полюшваше с лице надолу сред водните лилии и мъртвите листа.

Книжарят от улица "Бонапарт"

„Приятелю — каза сериозно Атос, — спомнете си, че само мъртвите не можем да срещнем тук, на земята“

А. Дюма, „Тримата мускетари“

Лукас Корсо си поръча втори джин и се нагласи по-удобно на плетения стол. Слънцето започваше да топли. Той седеше на терасата на кафе „Атлас“, на улица „Бюси“, в осветения правоъгълник, където бяха наредени масите. Беше един от тези хладни, ясни предобеди, когато левият бряг на Сена гъмжи от хора: щуращи се японци, англосаксонци с маратонки и романи на Хемингуей под мишница, с пъхнат вътре билет от метрото, отбелязващ до коя страница са стигнали; жени с кошници, пълни с франзели и марули и стройни собственички на галерии с носове, усъвършенствани с помощта на пластичната хирургия. Всички бързаха да хапнат нещо в някое кафе през обедната почивка. Привлекателна млада жена се взираше във витрината на скъпа месарница, облегната на ръката на мъж на средна възраст. Кавалерът беше облечен елегантно и можеше да бъде всякакъв — от собственик на антиквариат до мошеник, а защо не и двете. Пред очите на Корсо профуча един „Харли Дейвидсън“, блестящ от хром. Злонравен фокстериер се мяташе, вързан пред вратата на магазин за скъпи вина. Млад мъж с плитки свиреше на флейта пред изискан бутик. На съседната маса се целуваха двойка много елегантни чернокожи. Целуваха се така, като че ли разполагаха с цялото време на света, като че ли озоновата дупка и СПИН-а бяха изгубили всякакво значение през този слънчев парижки предобед.

Видя я, когато се зададе от ъгъла на улица „Мазарен“ и се упъти към кафето, където трябваше да се срещнат. Момчешката ѝ фигура се отличаваше отдалеч сред тълпата. Крачеше, обляна от ярките слънчеви лъчи, с разкопчано над джинсите палто, а очите ѝ сякаш светеха със собствена светлина. Дяволски хубавичка, би казал несъмнено Ла Понте, би се покашлял и би извърнал по-хубавия си профил — където брадата му беше по-плътна — към нея. Но Корсо не беше Ла Понте, затова нито каза, нито си помисли нещо. Само изгледа мрачно келнера, който му сервира нова чаша джин — Pas d’Bols, m’sieu^[35] — и му плати точно до последното су — Service compris^[36], млади човече — преди да погледне отново към младото момиче. Що се отнася до любовта, Никон беше оставила в стомаха му дупка, каквато могат да отворят цяла пачка патрони. Не му трябваше никаква любов. Да не говорим, че не беше наясно дали изобщо някога е имал представителен профил и че този въпрос никак не го вълнуваше.

Свали очилата си и ги почисти с носна кърпичка. Улицата се превърна във верига от неясни силуети, фигури с размазани лица. Една от тях се открои и започна да се очертава все по-ясно, макар че така и не можа да я фокусира докрай: къса коса, дълги крака и бели маратонки, които добиваха все по-ясни очертания, докато Корсо се взираше в тях. Тя седна на празния стол до него.

— Открих магазинчето. На няколко преки оттук.

Той отново си сложи очилата и я загледа, без да отговори. Бяха тръгнали заедно насам — напуснаха Синтра толкова бързо, сякаш дяволът ги преследваше по петите, както би казал старецът Дюма. Двадесет минути преди самолетът им да излети от Лисабон, Корсо се обади на Амилкар Пинто, за да му съобщи, че колекционерските терзания на Фаргаш са приключили завинаги и че планът им отпада. Пинто все пак щеше да си получи уговорената сума заради безпокойството. Като изключим това, че звучеше стреснато — защото позвъняването го беше събудило — Пинто реагира доста добре. Единственият му отговор беше:

— Не знам за какво говориш, Корсо, въобще не сме се срещали снощи в Синтра.

Все пак обеща да направи някои дискретни проучвания относно смъртта на Фаргаш. Разбира се, след като научи за нея от официални източници. Засега не знаеше и не искаше да знае нищо, а що се отнася до аутопсията, Корсо трябваше да се надява, че докладът на патолога щеше да определи самоубийство като причина за смъртта. За всеки случай Пинто се наемаше да пусне описание на човека с белега в съответните отдели на полицията като вероятен заподозрян. Обеща да поддържа връзка по телефона. Настоя Корсо да не идва известно време в Португалия.

— А, и още нещо — добави Пинто тъкмо когато по високоговорителя обявяваха полета за Париж. Следващия път, когато решал да замеси свой приятел в убийство, да си помисли добре. Корсо забързано започна да го уверява в невинността си, докато телефонът гълташе последните му ескудос. Да де, каза Пинто, всички така казват.

Момичето го чакаше в салона за излитащи полети. Корсо, все още зашеметен, не беше в състояние да направи никаква връзка между уликите, въпреки че улики поне имаше в изобилие. Отбеляза изненадано, че тя се е справила бързо и добре. Беше успяла да купи двата самолетни билета без никакви затруднения. Когато установи, че е платила и за двамата, той ѝ припомни саркастично, че беше споменала нещо за ограничените си средства, но тя заяви:

— Току-що получих наследство.

После, по време на двучасовия полет до Париж, отказваше да отговаря на въпросите му. Само повтаряше „Всяко нещо с времето си“ и от време на време го поглеждаше крадешком, но после се загледа през прозореца в следата, която самолетът оставяше в студения въздух. После заспа или се престори на заспала, отпуснала глава върху рамото му. Корсо позна по дишането ѝ, че не спи. Очевидно бе избрала този начин да избягва въпроси, на които не можеше или нямаше право да отговаря.

Всеки друг на негово място би настоявал да получи отговори, би я изтръгнал насила от престорения ѝ сън. Но Корсо беше опитен, търпелив вълк, с инстинктите и навиците на ловец. В крайна сметка момичето беше единствената реална нишка в тази нереална, смешна, преписана от романите ситуация. На всичкото отгоре на този етап той изцяло беше приел ролята на читателя-главен герой — ролята, която този, който плетеше възлите на обратната страна на килима, на обратната страна на сюжета, очевидно му предлагаше, с намигване, което можеше да бъде и презрително, и съучастническо — Корсо не можеше да определи какво.

— Някой ми е скроил номер — заяви гласно Корсо, на девет хиляди метра над Бискайския залив. Той погледна към момичето, но то не помръдна. Раздразнен от мълчанието ѝ, той се отдръпна от нея и главата ѝ клюмна рязко за миг. Тя въздъхна и отново се нагласи, като този път се облегна на прозореца.

— Естествено — промърмори тя накрая сънливо, с презрителна нотка в гласа. Очите ѝ все още бяха затворени. — То е ясно и за последния идиот.

— Какво се е случило с Фаргаш?

— Нали видя сам — каза тя. — Удавил се е.

— Кой го е удавил?

Тя бавно завъртя глава в жест на отрицание, после загледа през прозореца. Плъзна бавно ръка по облегалката ръка — загоряла, деликатна ръка, с ниско изрязани нокти без лак.

Спря на ръба, като че ли пръстите ѝ бяха срещнали невидима преграда.

— Това няма значение.

Корсо изкриви уста. Като че ли се канеше да се засмее, но вместо това само оголи зъбите си.

— За мен има голямо значение.

Момичето сви рамене. Жестът ѝ подсказваше, че тя има съвсем други грижи. Приоритетите им очевидно се различаваха.

Корсо реши да настоява.

— Каква е ролята ти във всичко това?

— Казах вече. Да се грижа за теб.

Обърна се към него и го загледа толкова прямо, колкото уклончиво се бе измъквала допреди минута. Отново плъзна ръка по облегалката, като че ли искаше да скъси разстоянието между тях. Корсо инстинктивно се отдръпна, смутен и объркан. Тя беше прекалено близо. За първи път след Никон странно усещане накара стомахът му да се свие. Празнотата и болката се връщаха. В очите на момичето не тлееха спомени, те не говореха, но отразяваха призраците от миналото и Корсо почти усещаше неуловимото им докосване.

— Кой те изпраща?

Тя спусна мигли над светлите си очи — стори му се, че е обърнала страницата, на която вече нямаше какво да се чете. Тя набръчка раздразнено нос.

— Досаждаш ми, Корсо.

Обърна се към прозореца и се загледа навън. Огромното синьо пространство, набраздено тук-там с бели линии, бе прорязано в далечината от жълтеникава линия. Земя! Франция. Следваща спирка Париж. Или може би следваща глава. Продължението — в следващия брой. В последната сцена героят току-що е извадил шпагата си — типично за всички романтични сериали. Корсо мислеше за „Кинта да Соледаде“, за тънката струйка вода, която падаше във фонтана, за тялото на Фаргаш, полюшващо се между водните лилии и сухите листа в езерото. Пламна и започна да се върти притеснено на седалката. Чувстваше се като човек, преследван от закона — при това с основание. Какъв абсурд! Дори не бе избягал по свой избор — принудиха го.

Хвърли поглед към момичето и се опита да оцени положението с нужната обективност. Може би не бягаше от нещо, а към нещо. А може би мистерията, от която се опитваше да се измъкне, се намираше в собствения му куфар? „Анжуйското вино“. „Деветте порти“. Айрин Адлър. Стюардесата, която тъкмо минаваше покрай него, каза нещо със заучена усмивка. Корсо я изгледа, без да я вижда, потънал в собствените си мисли. Поне да знаеше дали краят на тази история е вече написан, или я пишеше самият той, глава по глава.

Повече не заговори момичето. Когато пристигнаха на летище „Орли“, не ѝ обръщаше никакво внимание, въпреки че чувстваше присъствието ѝ. Тя вървеше редом с него по летищните коридори. На паспортния контрол, щом прибра паспорта си, той се обърна да види какъв документ ще подаде тя, но единственото нещо, което можа да види, беше, че паспортът ѝ беше в черна кожена подвързия без никакви надписи. Трябва да беше европейски, защото тя мина по коридора за жители на страните от ЕИО. Навън Корсо повика такси и докато казваше на шофьора обичайния адрес — „Лувр Конкорд“, тя се вмъкна вътре и седна до него. До хотела пътуваха в пълно мълчание. Тя излезе първа от таксито и го остави да плати. Шофьорът нямаше дребни и Корсо се позабави в колата. Когато прекоси фоайето, тя вече се беше регистрирала и вървеше зад един пиколо, който носеше раницата ѝ. Помаха на Корсо, преди да изчезне зад вратата на асансьора...

* * *

— Много хубав магазин. „Реплингер — книги, автографи, исторически документи“. Така пише на табелата отвън. Отворено е.

Тя показа на келнера с жест, че няма да поръчва и се наведе над масата към Корсо. Очите ѝ отразяваха като огледало отражението на улицата във витрината на кафенето.