— Тази обаче е съществувала. Не може да не е, след като Светата Инквизиция я е включила в списъците си. Не мислите ли, че съм прав?
— Няма значение какво мисля. Адвокати, които изобщо не вярват в невинността на клиентите си, все пак успяват да им издействат оправдателна присъда.
— Такъв е и нашият случай. Наемам ви, не защото вярвате в това, което трябва да свършите, а защото сте добър в професията си.
Корсо продължаваше да прелиства. Друга гравюра, номерирана с „I“, представляваше укрепен град, който се издигаше на един хълм. Странен, невъоръжен конник се изкачваше по пътя към града, поставил пръст на устните си в жест, който подканяше към мълчание или съучастие. Текстът отдолу гласеше: „NEM. PERV.T QUI N.N LEG. CERT.RIT“.
— Това е код със съкращения. Може да се разчете — поясни Борха, който продължаваше да го наблюдава, — „Nemo pervenit qui non legitime certaverit“.
— Само този, който се сражава по правилата ще победи?
— Приблизително точно. За момента това е единственият надпис, който е разшифрован с относителна сигурност. Почти идентичен надпис намираме в съчиненията на Роджър Бейкън (Об. бел. - 27), който се е занимавал с демонология, криптография и магия. Бейкън твърдял, че притежава екземпляр от „Деломеланикон“, който преди това принадлежал на цар Соломон, и че тази книга съдържала ключ към ужасни мистерии. Книгата се състояла от пергаментови рула с илюстрации. Била изгорена през 1352 година от папа Инокентий VI, който заявил: „В нея е описан начин за призоваване на дявола“. Три века по-късно, във Венеция, Аристиде Торча решил да я отпечата с оригиналните илюстрации.
— Прекалено са хубави — отбеляза Корсо. — Не може да са оригиналите. Стилът е много по-нов.
— Съгласен съм. Сигурно Торча ги е осъвременил.
На друга гравюра, номер три, беше изобразен мост над една река с порти и кулички от двете му страни. Корсо вдигна очи и забеляза, че Борха се подсмива тайнствено, като алхимик, уверен в качествата на сместа, вряща в котлето му.
— Има една последна връзка — каза книготърговецът. — С Джордано Бруно, загинал мъченически в името на тържеството на разума, математик и защитник на теорията, че земята се върти около Слънцето... — той махна пренебрежително с ръка, за да подчертае, че това са всеизвестни факти. — Но това е само част от делото му. Написал е шестдесет и една книги, и в повечето от тях магията играе значителна роля. Бруно специално споменава „Деломеланикон“, като дори използва гръцките думи „delo“ и „melas“, и добавя: „На пътя на хората, тръгнали към познанието, има девет тайни порти“. И продължава с описание на начина, по който Светлината ще грейне отново. Той пише „Sic luceat Lux“[14], което всъщност е и мотото, което Аристиде Торча поставя на титула на „Деветте порти“ — и Борха показа на Корсо знака на печатаря —дърво, разцепено от светкавица, змия, и латинския текст отдолу. — Какво ще кажете за това?
— Всичко е много хубаво, но пак опираме до същото. Когато един текст е стар и пълен с двусмислици, може да бъде разтълкуван по произволен начин.
— Двусмислици или предпазни кодове. Джордано Бруно е забравил златното правило на оцеляването: „Scire, tacere“ — да знаеш и да мълчиш. Очевидно е знаел каквото трябва, но е говорил прекалено много. Има и още съвпадения. Бруно е бил арестуван във Венеция, обявен за закоравял еретик, и изгорен жив на Кампо дей Фиори през февруари 1600 година. Същият път, същите места и същите дати маркират пътя на Аристиде Торча към екзекуцията, състояла се шестдесет и седем години по-късно: бил е арестуван във Венеция, подложен на мъчения в Рим, и изгорен на Кампо дей Фиори през февруари 1667. По това време изгарянията на клада са били вече много рядко явление, и все пак той е бил изгорен.
— Впечатляващо — заяви Корсо, който не беше ни най-малко впечатлен.
Борха цъкна укорително с език.
— Понякога се чудя вярвате ли изобщо в нещо.
Корсо като че ли се позамисли, после сви рамене.
— Преди години имаше нещо, в което вярвах. Но тогава бях млад и жесток. Сега съм на четиридесет и пет години — стар и жесток.
— Аз също съм стар и жесток, но все пак има неща, в които вярвам. Неща, от които сърцето ми започва да бие по-бързо.
— Като парите например?
— Не се подигравайте. Парите са ключ, който отваря вратите към много обвити с мрак тайни. Парите се отплащат сами за това, че ги ползваш. И ми осигуряват единственото нещо на света, към което изпитвам уважение — тези книги. — Той пристъпи към претъпканите с книги шкафове. — Те са като огледала, отразили образите на тези, които са ги писали — техните грижи, въпроси, желания, живот и смърт... Те са живи същества: трябва да знаеш как да ги храниш и закриляш.
— И използваш.
— Понякога.
— Само че тази не върши работа.
— Не.
— Вече сте опитал.
Корсо не питаше, просто установяваше факт. Борха го изгледа враждебно.
— Не ставайте смешен. Нека просто кажем, че съм намерил начин да се убедя, че книгата не е истинската, и да оставим така нещата. Точно затова ми се налага да я сравня с другите две копия.
— Пак ви казвам, не може да сте сигурен, че е фалшификат. Книгите често се различават, дори когато са от едно и също издание. Всъщност никога няма два абсолютно идентични екземпляра. От самото си рождение те носят своите отличителни белези. А после всяка книга заживява своя живот — може да загуби страници, към нея да бъдат добавени или подменени страници, да бъде подвързана наново... С годините две книги, излези изпод една и съща печатарска преса могат да станат съвсем различни. Може би случаят е такъв и с тази книга.
— Тогава разберете наистина ли е така. Проучете историята на „Деветте порти“, като че ли разследвате престъпление. Не пропускайте следа, сравнявайте всяка страница, всяка гравюра, хартията, подвързията... Върнете се назад и разберете откъде произхожда моят екземпляр. После направете същото и за другите две копия от Синтра и Париж.
— Все пак би ми било от полза да разбера по какво познахте, че вашият екземпляр не е автентичен.
— Не мога да ви кажа. Трябва да вярвате на интуицията ми.
— Тази интуиция ще ви струва доста пари.
— Започвайте да ги харчите.
Той извади чека от джоба си и го подаде на Корсо, който започна да го върти в ръце. Все още не беше напълно убеден.
— За какво ви е да ми давате аванс? Никога досега не сте го правили.
— Ще имате доста разноски за покриване. Това е само за начало. — Той му подаде дебела, здраво завързана папка. — Всичко, което аз знам за книгата, е тук. Може да ви бъде от полза.
Корсо продължаваше да се взира в чека.
— Това е прекалено много за аванс.
— Възможно е да срещнете някои затруднения.
— Не думайте — докато произнасяше тези думи, чу как Борха се изкашля, за да си прочисти гърлото. Като че ли най-сетне стигаха до поантата.
— Ако установите, че трите копия са фалшификати или непълни — поде Борха, — приемаме, че сте си свършил работата и аз се разплащам с вас. — Той помълча и прокара длан по загорялата си плешивина. После се усмихна неловко. — Но може да се окаже, че едно от копията е автентично. В такъв случай ще разполагате с още пари. Защото аз искам да го имам на всяка цена, без оглед на средствата и разноските, с които ще го придобиете.
— Шегувате се.
— Имам ли такъв вид, Корсо?
— Това е противозаконно.
— И друг път ви се е случвало да престъпвате закона.
— Не и по такъв начин.
— Но пък и никой досега не ви е плащал така, както ще ви платя аз.
— Как мога да бъда сигурен в това?
— Поверявам ви самата книга. За сравненията ще ви трябва оригиналът. Това достатъчна гаранция ли е?
Отново онзи дразнещ, предупредителен сигнал в съзнанието му. Корсо продължаваше да държи „Деветте порти“. Пъхна вътре чека като листче за отбелязване на страниците и издуха някаква въображаема прах от повърхността, преди да я върне на Борха.
— Преди малко казахте, че ако имате пари, можете да накарате хората да направят всичко, каквото пожелаете. Защо не изпробвате сам верността на теорията си? Вървете да се срещнете сам със собствениците на другите две книги и си вършете сам мръсната работа.
Обърна се и закрачи към вратата, чудейки се след колко крачки ще чуе гласа на Борха. Оказаха се три.
— Тази работа не е за хора на словото — каза Борха, — а за хора на делото.
Тонът му беше променен. Арогантната невъзмутимост и презрението към наемника се бяха изпарили. На стената ангелът от гравюрата на Дюрер леко изпърха с криле зад стъклото, докато обувките на Корсо направиха пълен кръгом на мраморния под. Изправен до своите претъпкани с книги шкафове, пред зарешетения прозорец, зад който се виждаше катедралата, сред всичко, което може да се купи с пари, Варо Борха стоеше и примигваше объркано. Изразът на лицето му беше все така самоуверен; той дори потропваше раздразнено по корицата на книгата. Но Лукас Корсо умееше да разпознава поражението в погледа на хората. Също и страха.
Сърцето му биеше със спокойно задоволство, когато, без да каже нито дума, се върна обратно. Когато доближи Борха, посегна, измъкна чека, която се подаваше от страниците на „Деветте порти“, сгъна го и го пъхна в джоба си. После взе отново книгата и папката и каза:
— Ще ви държа в течение.
Съзнаваше, че зарът е хвърлен. Беше направил първия ход в една опасна игра и вече беше късно да се връща назад. Но пък играта го привличаше. Заслиза по стълбите, сподирен от ехото на собствения си смях. Варо Борха не беше прав. Имаше неща, които не могат да се купят с пари.
* * *
Стълбището водеше от централния вход надолу към един вътрешен двор с фонтан и два венециански мраморни лъва. Къщата беше отделена от улицата с висока ограда. Откъм река Тахо се носеше неприятен, влажен полъх и Корсо спря под мавританската арка на входа, за да вдигне яката на палтото си. Тръгна по тихите, тесни калдъръмени улички, докато стигна до едно малко площадче. На площадчето имаше бар с метални масички и кестенови дървета, които протягаха голите си клони под камбанарията на някаква църква. Намери си място на терасата, на едно огряно от хладните лъчи на слънцето петно, с надеждата да стопли вдървените си крайници. След две чаши чист джин се почувства малко по-добре. Едва тогава отвори досието на „Деветте порти“ и за първи път започна да го разглежда внимателно.
Бяха четиридесет и две машинописни страници, описващи историята на книгата — на предполагаемия оригинал, „Деломеланикон“, или „Призоваване на мрака“, и на версията на Торча, „Книгата на деветте порти от царството на сенките“, отпечатана през 1666 година във Венеция. Към досието имаше различни приложения, включително библиография, фотокопия на откъси от класически текстове, където се цитираше книгата, както и информация за останалите две познати копия — притежатели, претърпяна реставрация, дати на закупуване, настоящо местонахождение. Имаше и препис на протоколите от процеса на Аристиде Торча, заедно със сведения на очевидец, някой си Дженаро Галеацо, който описваше последните мигове от живота на злощастния печатар;
„Той се качи на кладата, отказвайки да се помири с Бог. През цялото време пазеше упорито мълчание. Когато пламна огънят, димът започна да го задушава. Той отвори широко очи и нададе ужасен вопъл, молейки милостта на Всеобщия Отец. Мнозина започнаха да се кръстят, виждайки как пред лицето на смъртта все пак се обръща към Бога. Но имаше други, които твърдяха, че като викал, гледал не към небето, а към земята, с други думи, към нейните незнайни дълбини.“
Някаква кола премина през другия край на площада, за да завие по една от улиците, която водеше към катедралата. Преди завоя моторът замлъкна, като че ли шофьорът реши да спре за малко. Корсо беше така унесен в четене, че не обръщаше внимание на нищо наоколо. Първата страница на книгата беше титулът, втората беше празна и на третата започваше кратък увод, който започваше е пищно украсена начална буква N и гласеше както следва:
Nos p.tens L.f.r, juv.te Stn. Blz.b, Lvtn, Elm, atq Ast.rot, ali.q, h.die ha.ems ace.t pct fo.de.is c.m t. qui no.st; et h.ic pol.icem am.rem mul. flo.em virg.num de.us mon. hon v.lup et op. for. Icab tr.d.o, os.ta int. nos ma.et eb.iet i.li c.ra er. No.is of.ret se.el in ano sag. Sig. S.b. ped. cocul.ab sa Ecl.e et no.s r.gat i.sius er.t; p.ct v.v.t an v.q fe.ix in t.a hom. Et ven. D:
Fa.t in inf int co.s daem.
Satanas. Belzebub, Lcfr, Elimi, Leviathan, Astaroth
Siq pos mag. diab. et daem. pri.cp dom.
След увода, чието „авторство“ беше очевидно, започваше същинският текст. Корсо започна да чете първите редове:
D.mine mag.que L.fr, te D.um m. et.pr ag.sco et pol.c.or t
Ser.ire a.ob.re quam.d p. vvre; et rn.io al.rum d. et js.ch.st et
a.s sn.ts tq.e s.ctas e. ec.les. apstl. et rom. et om. i sc.am, et o.nia
ips. s.cramen. et o.nes. atio et r.g. q.ib fid. pos.nt int.rcd. p.o me;
et t.bi po.lceor q. fac. qu.tqu.t m.lum pot., et atra. ad mala p.omn.
Et ab.rncio chrsm. et b.ptm et omn...
* * *
Той вдигна глава и се вгледа в централния вход на църквата. Каменните арки бяха украсени с барелефи, представляващи сцени от Страшния съд, поизтрити от времето. Под тях дверите се разделяха на две от ниша, подслонила един гневен на вид Христос Пантократор. Издигнатата му десница навеждаше по-скоро на мисълта за възмездие, отколкото за милосърдие. В лявата си ръка Христос държеше отворена книга, и Корсо неволно започна да прави сравнения. Огледа камбанарията и съседните на църквата сгради. На фасадите все още личаха гербовете на различни епископи и той си даде сметка, че този площад е очевидец на не една от кладите на Инквизицията. В крайна сметка, това беше Толедо. Тук нямаше милост за тайни култове, ритуални посвещавания, за тези, които само привидно са приели Христа. Нито пък за еретици.
Отпи още малко джин и отново се върна към книгата. Текстът, на латински, в код, с абревиатури, продължаваше още сто петдесет и седем страници. Последната страница също беше празна. На девет от страниците бяха отпечатани прочутите гравюри, които според легендата бяха дело на самия Луцифер. Всяка гравюра имаше латински, еврейски и гръцки пореден номер, както и съпровождаща я латинска фраза, написана в същия код като цялата книга. Корсо поръча трети джин и се зае да разглежда гравюрите. Напомняха му на фигури от таро, или на други, познати средновековни гравюри: кралят и просякът, отшелникът, обесеният, смъртта, палачът. На последната гравюра красива жена яздеше дракон. Прекалено хубава, каза си Корсо, за тогавашния религиозен морал.
Той намери фотокопие на същата илюстрация от „Универсалната библиография“ на Матеу. Но копието не беше от същата книга. В ръцете на Корсо беше копието на Терал-Кой, докато ученият Матеу беше отбелязал през 1929, че фотокопието на гравюрата е направено от една от другите книги:
„Торча /Аристиде/. „De Umbrarum Regni Novem Portis“, Venetiae, apud Aristidem Torchiam. MDCLXVI. Фолио. 160 страници вкл. титул. 9 дървогравюри на цяла страница. Изключително рядка. Само 3 познати копия. Библиотеката Фаргаш, Синтра, Порт. /вж. илюстрацията/. Библиотеката Кой, Мадрид, Исп. /липсва гравюра №9/. Библиотеката Морел, Париж, Фр.“
Липсва гравюра № 9. Корсо провери и установи, че бележката не отговаря на истината. В копието, което държеше в ръцете си, копието от библиотеката „Кой“, по-късно „Терал-Кой“, а сега собственост на Варо Борха, имаше гравюра номер девет. Трябва да е било печатна грешка, или грешка на самия Матеу. През 1929, когато беше отпечатана „Универсална библиография“ техниката на печата не е била толкова съвършена. Нито пък информацията толкова точна. Много учени са споменавали книги, за чието съществуване знаели от трети лица. Може би липсваше гравюра в някое от другите две копия. Корсо си записа нещо в полето на фотокопието. Това трябваше да се провери.
Някъде часовник удари три и от кулата и покривите литнаха подплашени гълъби. Корсо потръпна, като че ли бавно идваше на себе си. Бръкна в джоба си и извади пари, остави ги на масата и стана. Благодарение на джина се чувстваше приятно изолиран — звуците и образите от околния свят бяха по-приглушени. Прибра книгата и папката в платнената торба, метна я през рамо, после постоя няколко секунди, загледан в гневния Пантократор от входната арка. Не бързаше и искаше да му се проясни главата, затова реши да отиде до гарата пеш.
Когато стигна до катедралата, реши да пресече за по-напряко през нея. Мина покрай затвореното магазинче за сувенири и позяпа празното скеле пред фреските, готови за предстояща реставрация. Наоколо нямаше жива душа. Стъпките му отекваха под високия свод. Стори му се, че някой върви зад него. Може би някой свещеник, закъснял за изповед.
Излезе през една желязна врата от другата страна — в тъмна, тясна уличка, където минаващите коли бяха откъртвали части от стените. Зави надясно и тъкмо тогава някъде отляво в уличката се появи кола. Имаше пътен знак с предупреждение, че улицата се стеснява. Когато Корсо наближи знака, колата неочаквано ускори ход. Той я чу как наближава, с прекалено висока скорост, и понечи да се обърне, но успя само наполовина, колкото да забележи огромната тъмна маса, която връхлиташе върху него. Реакциите му бяха притъпени от джина, но за щастие не беше забравил стърчащия наблизо пътен знак. Инстинктивно се метна към него, търсейки тясното защитено пространство между металния стълб и стената. Шмугна се в теснината като бикоборец, който се крие зад бариерата от бика. Когато колата мина покрай него, успя само да закачи ръката му. Ударът беше много силен и от болката коленете му се огънаха. Докато се свличаше върху паветата, видя как колата изчезва в другия край на уличката със силно скърцане на гуми.
Корсо продължи пеш към гарата, потривайки ударената си ръка. Сега вече се обръщаше често, за да види не върви ли някой зад него. Имаше чувството, че преметнатата през рамото му торба с „Деветте порти“ в нея прогаря рамото му. Беше мернал шофьора на колата за не повече от три секунди, но и те му бяха достатъчни: този път той караше черен мерцедес, не ягуар. Мъжът, който едва не премаза Корсо, беше мургав, с мустаци и белег на едната буза. Човекът от бара на Макарова. Същият, когото бе видял, облечен в шофьорска униформа, да чете вестник пред дома на Лиана Тайлефер.
Човекът с белега
„Не зная откъде идва, но знам накъде отива: в пъкъла“
А. Дюма, „Граф Монте Кристо“
Свечеряваше се, когато Корсо се прибра у дома. Пъхнатата в джоба на палтото ръка пулсираше от болка. Той влезе в банята, вдигна смачканата си пижама и една кърпа от пода, и подържа ръката си под ледена водна струя в продължение на пет минути. После отвори две консерви и яде на крак в кухнята.
Изминалият ден беше странен и изпълнен с опасности. Колкото повече обмисляше случилото се, толкова повече се объркваше, но не беше толкова уплашен, колкото заинтригуван. От доста време насам се отнасяше към неочакваното с фатализма на човек, който изчаква животът да направи поредния си ход. Безразличието, безпристрастието не му позволяваха да играе пръв. До случилото се днес в тясната уличка в Толедо, ролята му се свеждаше единствено до това да изпълнява нареждания. Жертви бяха другите. Всеки път, когато лъжеше или се споразумяваше с някого, той си оставаше обективен. Не завързваше връзки с хората или предметите, свързани с текущата му задача — те си оставаха само професионални контакти. Държеше се настрана — наемник, който се интересуваше само от печалбата си. Безпристрастното трето лице. Може би това поведение го караше да се чувства винаги в безопасност, също както когато сваляше очилата си — тогава хората и предметите добиваха размазани, неясни очертания и той можеше да си позволи да не им обръща внимание. Но сега болката в ударената ръка будеше у него чувство за надвиснала опасност, за насочено пряко към него насилие, намекваше за предстоящи тревожни промени в живота му. Лукас Корсо, комуто често се бе случвало да бъде преследвач, никак не харесваше ролята на преследвания. Струваше му се крайно неудовлетворителна.
Освен ударената ръка от напрежението го боляха и мускулите на цялото тяло. Устата му беше пресъхнала. Отвори нова бутилка „Болс“ и порови за аспирин в платнената торба. Винаги имаше със себе си приличен запас, както и книги, моливи, химикалки, недоизписани тефтери, швейцарско ножче, паспорт, пари, издут бележник с адреси, и още книги — негови и чужди. По всяко време можеше да изчезне, безследно като охлюв, свил се в черупката си. С платнената торба можеше да се устрои бързо на всяко място, където го отведеше случайността — или изискванията на клиентите му: по летища, гари, прашни библиотеки из всички краища на Европа, хотелски стаи, които се сливаха в паметта му в образа на една-единствена стая с разтегливи размери. Често се случваше да се буди внезапно в някоя хотелска стая, и объркал в мрака посоките, да се блъсне в телефона, докато търси лампата. Бели страници в живота и в съзнанието му. Никога не се чувстваше особено сигурен в себе си или в каквото и да било друго през първите тридесет секунди след събуждането си — тялото му се будеше преди съзнанието и паметта.
Седна пред компютъра и постави на бюрото отляво на себе си тефтерите и няколко справочника. Отдясно сложи „Деветте порти“ и папката на Варо Борха. После се облегна назад в стола и седя така около пет минути, оставяйки цигарата да гори бавно между пръстите му. Дръпна си само един-два пъти. Допи джина, взирайки се в празния екран и в пентаграмата върху корицата на книгата. Най-сетне като че ли се събуди. Изгаси цигарата в пепелника, нагласи очилата на носа си и се зае за работа. Данните от папката на Варо Борха съвпадаха със съответните бележки в „Енциклопедия на печатарите и на редки и любопитни издания“ на Крозе:
„Торча, Аристиде /1620 – 1667/. Венециански печатар, гравьор и книговезец. Отличителен знак: змия и дърво, разцепено от светкавица. Чиракувал в Лайден /Холандия/, в печатницата на семейство Елзевир. След завръщането си във Венеция издава поредица произведения на философски и езотерични теми — в малки формати /12, 16/, които получили висока оценка. По-известни сред тях са: „Тайните на познанието“ от Николас Тамисо /три тома, 12/формат, Венеция 1650 г./, „Ключ към пленените мисли“ /1 том, 132x75 мм, Венеция 1653/, „Трите книги за изкуството“ от Паоло д’Есте /6 тома, 8/формат, Венеция 1658/, „Любопитни обяснения на мистерии и йероглифи“ /1 том, 8/формат, Венеция 1659/, второ издание на „Загубеното слово“ от Бернардо Тревизано /1 том, 8/формат, Венеция 1661/, и „Книгата на деветте порти от царството на сенките“ /1 том, фолио, Венеция/. Заради отпечатването на последната попада в ръцете на Инквизицията. Печатницата му била унищожена, заедно с всички отпечатани и подготвени за печат текстове. Торча бил осъден на смърт за магьосничество и изгорен на кладата на 17 февруари 1667.“
Корсо отклони поглед от екрана и огледа първата страница на книгата, която бе струвала живота на венецианския печатар. Първо беше заглавието DE UMBRARUM REGNI NOVEM PORTIS. Под него беше поставен знакът на печатаря — гербът, който имал стойност на личен печат, и който можел да представлява всичко от обикновен монограм до цяла картина. В случая на Аристиде Торча, както бе споменато в енциклопедията „Крозе“, знакът беше дърво с откъснат от светкавица клон и увита около ствола му змия, захапала опашката си. Под рисунката имаше надпис: Sic luceat Lux. Така изгрява светлината. В долния край на страницата бяха отпечатани името на града, мястото на отпечатване и датата: Venetiae, apud Aristidem Torchiam. Отпечатано във Венеция, в печатницата на Аристиде Торча. Отдолу, отделено с орнамент: MDCLXVI Cum superiorem privilegio veniaque — С правото и позволението, дадени от висшестоящите.
Корсо записа в компютъра:
„Екземплярът няма етикети с името на притежателя, нито ръкописни бележки.
Съгласно каталога от аукциона на библиотеката Терал-Кой няма липсващи страници /„Клеймор“, Мадрид/. Грешка при Матеу /отбелязва 8, а не 9 гравюри в същия екземпляр/. Фолио. 299х215 мм. 2 бели страници в началото и в края, 160 страници и 9 отпечатъка на цели страници, номерирани от I до VIII. Страници: 1 титул със знак на печатаря. 157 стр. печатен текст. Последна празна, без колофон. Отпечатъци на гравюрите на дясна стр. Лява празна.“
Започна да разглежда илюстрациите една по една. Според Борха оригиналните гравюри били дело на самия Луцифер. Всеки отпечатък беше съпроводен от пореден номер, изписан с римска цифра и еврейската и гръцката съответка, както и латинска фраза в код. Корсо продължи да пише:
„I. NEM. PERV.T.QUI N.N LEG. CERT.RIT: Ездач язди по пътя към укрепен град. Поставил е пръст на устните си — подканвайки към мълчание или предпазливост.
II. CLAUS. РАТ.Т: Монах-отшелник стои пред затворена врата и държи два ключа. На земята до него има поставен фенер. Съпровожда го куче. До него е изписан знак, напомнящ еврейската буква „Teth“ — Тет.
III. VERB. D.SUM C.S.T. ARCAN.: Някакъв скитник или поклонник се е упътил към моста над една река. От двете страни на моста има порти с кулички, които преграждат достъпа до него. Отгоре, от облаците, се е надвесил стрелец, който се прицелва в пътя към моста.
IIII. /латинската цифра е изписана така, не с обичайното IV / FOR. N.N OMN. A.QUE: Шут стои на входа на каменен лабиринт. Входът към него отново е затворен. На земята има три хвърлени зара — паднали са на числата 1, 2 и 3.
V. FR.ST.A: Човек, символизиращ скъперник или може би търговец, брои пари от една торба. Зад него се е изправила Смъртта с пясъчен часовник в едната ръка и вила в другата.
VI. DIT.SCO M.R.: Обесен, напомнящ на едноименната фигура от таро, със завързани на гърба ръце, виси с главата надолу от бойниците на един замък, близо до затворена вратичка в крепостната стена. От един тесен прозорец в крепостната стена се подава ръка в ръкавица, която държи пламтящ меч.
VII. DIS.S P.TI.R MAG: Крал и просяк играят на шах с дъска, на която има само бели квадрати. През прозореца се вижда луната. До прозореца има затворена врата, а под него се бият две кучета.
VIII. VIC. I.T VIR.: Пред стените на укрепен град е коленичила жена, изложила оголената си шия на удара на палача. В далечината се вижда колелото на съдбата с три човешки фигури на него — едната е на върха, другата се изкачва, третата слиза.
VIIII. /отново не е използвано обичайното IX./N.NC SC.O TEN.EBR. LUX: Гола жена язди седмоглав дракон. В ръцете си държи отворена книга, полът ѝ е прикрит от полумесец, който държи в скута си. На фона има хълм, върху който се издига замък, обвит в пламъци. Вратата на замъка е затворена, като вратите във всички останали гравюри.“
Корсо спря да пише, протегна вдървените си крайници и се прозя. Отвъд конуса светлина от настолната му лампа и светещия екран на компютъра стаята беше потънала в мрак. През прозореца струеше бледата светлина на уличните лампи. Той тръгна към прозореца и погледна навън, почти убеден, че знае какво ще види. Може би кола, паркирана до тротоара, със загасени фарове, а в нея очертанията на тъмна мъжка фигура. Но нищо не привлече вниманието му, освен далечният писък на линейка, който бързо заглъхна сред тъмните грамади на зданията. Той хвърли поглед към часовника на близката камбанария: дванайсет и пет.
Седна отново пред книгата и компютъра. Зае се да оглежда внимателно първата илюстрация — знакът на печатаря върху титула — змията, захапала опашката си, която Аристиде Торча бе избрал за символ на делото си. Sic luceat Lux. Змии и дяволи, заклинания и шифровани тайни. Корсо вдигна чаша и саркастично почете с тост паметта на печатаря. Този човек трябва да е бил или много смел, или много глупав. През седемнайсти век в Италия такова удоволствие се е плащало много скъпо, дори да е било сторено cum superiorum privilegio veniaque.
Корсо се сепна и изруга на глас. Огледа тъмните ъгълчета на стаята. Как не се беше сетил досега? „С правото и привилегията, дадени от висшестоящите“. Това просто не беше възможно.
Без да откъсва очи от страницата, той се облегна назад и запали поредната смачкана цигара. Димни спирали се заизвиваха в светлината от настолната лампа — прозрачна сива пелена, зад която потрепваха печатните редове.
В това „cum superiorum privilegio veniaque“ нямаше никакъв смисъл. Или представляваше много тънък намек. Споменаването на правото за печат не можеше да се отнася до обичайното разрешение. Католическата църква никога не би позволила отпечатването на такова произведение през 1666 година — та нали първообразът ѝ, „Деломеланикон“, е фигурирал в списъка на забранените книги още сто и петдесет години преди тези събития? Ще рече, Аристиде Торча не е имал предвид позволение за отпечатване на книгата, дадено от църковните цензори. Нито пък от светското правителство на Венецианската република. Явно Аристиде Торча е зачитал други „висшестоящи“.
* * *
Звънът на телефона прекъсна мислите му. Беше Флавио Ла Понте. Държеше да уведоми Корсо, че се е сдобил с колекция от трамвайни билети от най-различни европейски държави, общо 5 775 парчета. Купил ги заедно с някакви книги — такива били условията на сделката. Всички номера били палиндроми (Об. бел. - 27), сортирани били по държави в кутии от обувки. Не се шегуваше. Колекционерът починал наскоро и семейството искало да се отърве от билетите. Възможно ли е Корсо да познава някой, който би проявил интерес? Разбира се, Ла Понте съзнава, че неуморната и патологична активност, свързана със събирането на 5 775 билета с палиндромични номера е напълно безсмислена. Кой би купил такава идиотска колекция? Да, музеят на транспорта в Лондон — ето ти добра идея. Англичаните с техните перверзни... Би ли се заел Корсо с офертата?
Ла Понте се безпокоеше и за ръкописа на Дюма. Обаждали му се два пъти по телефона — първия път мъж, втория — жена, и двамата не се представили и се интересували от „Анжуйското вино“. Сторило му се много странно, тъй като не бил споменавал ръкописа пред никого и нямал намерение да го прави, преди да получи необходимите сведения от Корсо. Корсо му разказа за разговора си с Лиана Тайлефер, каза му и че е тя е научила от него името на сегашния притежател.
— Тя те познава, защото си посещавал покойния ѝ съпруг. А, освен това — спомни си той, — каза да ти предам, че иска да види документ за продажбата.
От другата страна Ла Понте се изсмя. Не съществувал никакъв шибан документ. Тайлефер му е продал ръкописа и толкова. Но ако красивата вдовица настоявала да обсъдят заедно въпроса, допълни той с двусмислен смях, за него щяло да бъде удоволствие. Корсо каза, че не е изключено Тайлефер да е говорил пред някой друг за ръкописа преди смъртта си. На Ла Понте не му се вярваше. Тайлефер подчертавал през цялото време, че всичко трябвало да се пази в тайна, докато самият той не подаде сигнал. В крайна сметка сигналът така и не бил даден, освен ако не приемем самообесването на лампата за своеобразен сигнал.
— Сигнал като сигнал — каза Корсо.
Ла Понте се съгласи с циничен кикот. После започна да разпитва Корсо за срещата му с Лиана Тайлефер. След още няколко двусмислени намека Ла Понте затвори. Корсо така и не му разказа за случилото се в Толедо. Уговориха се да се срещнат на другия ден.
След като постави слушалката на мястото ѝ, Корсо отново се зае с „Деветте порти“. Но не можеше да се съсредоточи. Нещо го дърпаше към ръкописа на Дюма. Накрая стана и взе другата папка, пълна със сини и бели листа. Потърка ударената ръка и повика директория „Дюма“. Компютърният екран замига. Корсо спря на файл, озаглавен „Био“.
„Дюма Дави дьо Ла Пайетри, Александър. Роден на 24.07.1802. Починал на 5.12.1870. Син на Тома Александър Дюма, генерал на Републиката. Автор на 257 тома романи, мемоари и новели. 25 тома пиеси. По бащина линия мулат. Негърската кръв му придава някои екзотични черти. Външен вид: висок, с набит врат, къдрава коса, плътни устни, дълги крака, физически много силен. Характер: повърхностен, бонвиван, впечатляващ, непостоянен, лъжец, очарователен. Имал е 27 любовници — поне толкова са официално известни, две законни деца и четири незаконни. През живота си неколкократно е печелил цели състояния и ги пропилявал за приеми, пътувания, скъпи вина и цветя. Всички средства, спечелени от писане, изхарчвал за любовници с екстравагантни вкусове, приятели и хрантутници, които постоянно обсаждали замъка му, който нарекъл „Монтекристо“. Избягал от Париж, за да се скрие от кредиторите си, не по политически причини като приятелят си Виктор Юго. Приятели: Юго, Ламартин, Мишле, Жерар дьо Нервал, Нодие, Жорж Санд, Берлиоз, Теофил Готие, Алфред дьо Виньи и др. Врагове: Балзак, Бадер и др.“
Това не му помагаше ни най-малко. Струваше му се, че се препъва в тъмното, постоянно подвеждан от куп ненужни или лъжливи улики. И все пак някъде трябваше да има някаква връзка. Със здравата си ръка повика файл „Дюма.ром“:
„Романи на Александър Дюма, излизали с продължения в подлистници:
1831: „Сцени от историята“/„Ревю де дьо монд“/. 1834: „Жак I и Жак II“/„Журнал де’з анфан“/. 1835: „Елизабет Баварска“/„Дюмон“/. 1836: „Мюра“/„Ла Прес“/. 1837: „Паскал Брюно“/„Ла Прес“/, „Историята на един тенор“/„Газет мюзикал“/. 1838: „Граф Хорацио“/„Ла Прес“/, „Нощта на Нерон“/„Ла Прес“/, „Оръжейната зала“/„Дюмон“/, „Капитан Пол“/„Льо Сиекл“/. 1839: „Жак Ортис“/„Дюмон“/, „Животът и приключенията на Джон Дейвис“/„Ревю дьо Пари“/, „Капитан Панфил“/„Дюмон“/. 1840: „Учителят по фехтовка“/„Ревю дьо Пари”/. 1841: „Кавалерът Д’Армантал“/„Льо Сиекл“/. 1843: „Силванира“/Ла Прес“/, „Сватбената рокля“/„Ла Moд“/, „Албин“/„Ревю дьо Пари“/, „Асканио“/„Льо Сиекл“/, „Фернанда“/„Ревю дьо Пари“/, „Амори“/„Ла Прес“/. 1844: „Тримата мускетари“/„Льо Сиекл“/, „Габриел Ламбер“/„Ла Кроник“/, „Дъщерята на регента“/„Льо Комерс“/, „Братята от Корсика“/„Демокраси Пасифик“/, „Граф Монте Кристо“/„Журнал дьо Деба“/, „Графиня Берта“/„Етцел“/, „Историята на една лешникотрошачка“/„Етцел“/, „Кралица Марго“/„Ла Прес“/. 1845: „Нанон“/„Ла Патри“/, „Двадесет години по-късно“/„Льо Сиекл“/, „Рицарят Мезон Руж“/„Демокраси Пасифик“/, „Графиня Монсоро“/„Льо Конститюсионел“/, „Мадам дьо Конде“/„Ла Патри“/. 1846: „Виконтеса Камб“/„Ла Патри“/, „Полубратята“/„Льо Комерс“/, „Жозеф Балзамо“/„Ла Прес“/, „Абатството Песак“/„Ла Патри“/. 1847: „Четиридесет и петимата“/„Льо Конститюсионел“/, „Виконт дьо Бражелон“/„Льо Сиекл“/. 1848: „Колието на кралицата“/„Ла Прес“/. 1849: „Венчавките на отец Олифус“/„Льо Конститюсионел“/. 1850: „Воля Божия“/„Евенман“/, „Черното лале“/„Льо Сиекл“/, „Гълъбицата“/„Льо Сиекл“/, „Анж Питу“/„ЛаПрес“/. 1851: „Олимп дьо Клев“/„Льо Сиекл“/. 1852: „Бог и дяволът“/„Льо Пей“/, „Графиня дьо Шарни“/„Кадо“/, „Изаак Лакедем“/„Льо Конститюсионел “/. 1853: „Овчарят от Ашбърн“ /„Льо Пей“/, „Катрин Блум“/„Льо Пей“/. 1854: „Животът и приключенията на Катрин-Шарлот“/„Льо Мускетер“/, „Парижки мохикани“/„Льо Мускетер“/, „Капитан Ришар“/„Льо Сиекл“/, „Пажът на Савойския херцог“/„Льо Конститюсионел"/. 1856: „Другарите на Жею“/„Журнал пур ту“/. 1857: „Последният саксонски крал“/„Льо Монте-Кристо“/, „Водачът на вълците“/„Льо Сиекл“/, „Ловецът на диви патици“/„Кадо“/, „Блек“/„Льо Конститюсионел“/. 1858: „Вълчиците от Машкул"/„Журнал пур ту“/, „Спомените на един полицай“/„Льо Сиекл“/, „Леденият дворец“/„Льо Монте-Кристо“/. 1859: „Фрегатата“/„Льо Монте-Кристо“/, „Амалат Бег“/„Монитьор Юниверсел“/, „Историята на една тъмница и на една малка къщичка“/„Ревю Йоропеен“/, „Любовна история“/„Льо Монте-Кристо“/. 1860: „Мемоарите на Xopацио“/„Льо Сиекл“/, „Отец Ла Рюин“/„Льо Сиекл“/, „Маркизата на Ескоман“/„Льо Конститюсионел“/, „Лекарят от Ява“/„Льо Сиекл“/, „Джейн“/„Льо Сиекл“/. 1861: „Една нощ във Флоренция“/„Леви-Етцел“/. 1862: „Доброволецът от ‘92“/„Льо Монте-Кристо”/. 1863: „Сан Феличе“/„Ла Прес“/. 1864: „Двете Диани“/„Леви“/, „Айвънхоу“/„Пуб. дю Сиекл“/. 1865: „Мемоарите на една фаворитка“/„Авьонир Насионал“/, „Граф Море“/„Ле Нувел“/. 1866: „Въпрос на съвест“/„Льо Солей“/, „Парижани и провинциалисти“/„Ла Прес“/, „Граф Мазара“/„Льо Мускетер“/. 1867: „Белите и сините“/„Льо Мускетер“/, „Пруският терор“/„Ла Ситюасион“/. 1869: „Ектор дьо Сент Ермин“/„Монитьор Юниверсел“/, „Тайнственият лекар“/,,Льо Сиекл“/, „Дъщерята на маркиза“/Льо Сиекл“/.“
Корсо се усмихна, чудейки се колко ли би платил покойният Тайлефер, за да се сдобие с всички тези заглавия. Очилата му се бяха запотили, той ги свали и почисти внимателно стъклата. Сега изписаният на екрана текст изглеждаше размазан, както другите смътни образи, които не можеше да разпознае. Сложи си отново очилата и думите на екрана отново се виждаха отчетливо — но не беше така с неясните видения, които все така плуваха из ума му, а той не притежаваше ключа, който би им придал някакъв смисъл. Въпреки всичко беше уверен, че е на прав път. Екранът отново започна да трепти:
„Бодри, издател на „Льо Сиекл“. Издава „Тримата мускетари“ през периода от 14 март до 11 юли 1844.“
Прегледа и другите файлове. Съгласно наличната информация Дюма е имал петдесет и двама сътрудника през различните периоди от литературната си дейност. Връзките с голяма част от тях приключвали бурно. Но само един от тях представляваше интерес за Корсо:
„Маке, Огюст-Жюл. 1813-1886. Сътрудничил на Александър Дюма в написването на няколко пиеси и 19 романа, сред тях някои от най-прочутите /„Граф Монте Кристо“, „Рицарят Мезон Руж“, „Черното лале“, „Колието на кралицата“/, но най-вече така нареченият „мускетарски“ цикъл. Сътрудничеството с Дюма го направило богат и прочут. Докато Дюма умира в бедност, Маке напуска този живот като богат човек, в замъка си в Сент-Мем. Нито едно от останалите му произведения, писани самостоятелно, не е достигнало до нас.“
Корсо отново хвърли поглед на биографичните бележки. Имаше извадки от „Мемоарите“ на Дюма:
„Ние, тоест Юго, Балзак, Сулие (Об. бел. - 29), Дьо Мюсе (Об. бел. - 30) и аз, изобретихме популярната литература. Успяхме, за зло или добро, да си създадем име точно с този начин на писане, колкото и да бе общодостъпен...
Когато въображението ми се изправи очи в очи с действителността, става същото като с човек, отишъл да разгледа развалините на старинна сграда. Той трябва да обикаля из търкалящите се отломки, да крачи из дългите коридори, да се привежда, за да минава през ниските арки на вратите, за да възстанови първоначалния образ на зданието — от времето, което там е кипял живот, когато радостта го е изпълвала със смях и песни, когато скръбни ридания са отеквали в стените му“.
Корсо отчаяно откъсна поглед от екрана. Пак почваше да губи нишката. Нещо се криеше в най-отдалечените кътчета на съзнанието му, изчезваше, преди да може да разбере какво е то. Той стана и закрачи из тъмната стая. После насочи настолната лампа към един куп книги, струпани на пода близо до стената. Извади от купа два тома: ново издание на „Мемоарите“ на Дюма-баща. Отнесе ги на бюрото и започна да ги прелиства, докато накрая три снимки приковаха вниманието му. На едната от тях Дюма, чиято африканска кръв личеше ясно в къдравата коса и мургавата кожа, гледаше усмихнато към Изабел Констан, която според надписа под фотографията била на петнадесет години, когато му станала любовница. На втората снимка един по-възрастен Дюма позираше заедно с дъщеря си Мари. Тук бащата на приключенския роман с продължения бе на върха на славата си. Гледаше към обектива спокойно, с добродушно изражение. Според Корсо третата снимка бе най-интересна и показателна. На нея Дюма беше на шестдесет и пет години, с посивели коси, но все така едър и силен на вид. Изпод редингота се подаваше внушително шкембе. Беше прегърнал Ада Менкен една от последните му любовници. Съгласно текста „след сеансите на черна магия, към която се била пристрастила, тя обичала да позира в оскъдно облекло, заедно с някои от великите мъже, които споделяли живота ѝ“.
На снимката „Ла Менкен“ беше с голи ръце и крака, и дълбоко деколте — нещо скандално за онова време. Младата жена явно обръщаше по-голямо внимание на обектива, отколкото на мъжа, който я прегръщаше. Беше облегнала глава върху масивното му рамо. Колкото до него, по лицето му личаха следите на дългия живот, прекаран в разгулни пиршества и удоволствия. Усмивката, полуприкрита от подпухналите бузи на бонвиван, беше доволна и иронична. Гледаше фотографа закачливо, лукаво, съучастнически. Подпухналият от тлъстина старец с безсрамното, предизвикателно младо момиче, което парадираше с него като с трофей — този мъж, чиито разкази и герои бяха накарали толкова много жени да мечтаят. Като че ли старият Дюма молеше да го разберат защо се е поддал на каприза на младото момиче. В края на краищата, тя беше млада и хубава, с гладка кожа и умееше да целува страстно — тази хубавица, която съдбата бе отредила да срещне през последната част от житейския си път, само три години преди смъртта си. Стар дявол!
Корсо затвори книгата и се прозя. Старият му ръчен часовник, който често забравяше да навие, беше спрял на петнадесет минути след полунощ. Той стана, отвори прозореца и задиша студения нощен въздух. Улицата беше все така пуста.
Много странно, каза си той, докато се връщаше при бюрото и изключваше компютъра. Погледът му падна върху папката с ръкописа. Отвори я механично и очите му се заплъзгаха по петнадесетте страници, изписани с два различни почерка, единадесет от тях сини, четири — бели... Apres de nouvelles presque desesperees du roi... „След почти отчайващи вести за краля...“ От купчината книги до стената Корсо изрови един голям червен том — факсимилно издание на Ж. С. Лат от 1988 — съдържаше целият цикъл на „Мускетарите“, както и „Граф Монте Кристо“, изданието на Левасьор с гравюри, излязло скоро след смъртта на Дюма. Откри главата „Анжуйското вино“ на 144 страница и започна да чете и да сравнява с оригиналния ръкопис. Като изключим някоя дребна грешка тук-там, текстовете бяха идентични. В книгата главата беше илюстрирана с две рисунки на Морис Льолоар, гравирани от Юйо. Крал Луи XIII пристигаше на обсадата на Ла Рошел с десетхилядна войска. Начело на личната му гвардия яздеха четирима конници с мускети в ръка, с широкополите шапки и униформите на полка на дьо Тревил. Трима от тях несъмнено трябваше да бъдат Атос, Портос и Арамис. След миг щяха да се срещнат с приятеля си д’Артанян, все още обикновен кадет в гвардейския полк на господин де-з-Есар. Гасконецът още не знаеше, че бутилките с анжуйско вино са изпратени от миледи, неговия смъртен враг, тайния агент на Ришельо. Тя иска да си отмъсти за обидата, нанесена ѝ от д’Артанян. Той се е представил за конт дьо Вард и се е вмъкнал под това име в леглото ѝ, открадвайки си една любовна нощ, която по право е принадлежала на конта. Нещо по-лошо, през тази нощ д’Артанян неволно разкрива ужасната тайна на миледи — тя е жигосана с цвят на лилия, позорен белег, поставен на рамото ѝ от ръката на палача. При тези предпоставки, след като ни е известен нравът на миледи, втората илюстрация не може да учуди никого: д’Артанян и приятелите му наблюдават ужасено как прислужникът Фуро издъхва в страшни мъки, след като е пил от виното, предназначено за господарите. Увлечен от магията на текста, който не бе чел от двайсетина години, Корсо стигна до пасажа, където мускетарите и д’Артанян говорят за миледи:
„— Е, драги приятелю — каза д’Артанян на Атос, — вие виждате, че това е война не на живот, а на смърт.
Атос поклати глава.
— Да, да — каза той, — виждам добре, но смятате ли, че е тя?
— Уверен съм в това.
— А аз, да ви призная, още се съмнявам.
— Но лилията на рамото?
— Това е някоя англичанка, която е извършила злодеяния във Франция и са я жигосали заради престъпленията ѝ.
— Атос, това е вашата жена, уверявам ви — повтаряше д’Артанян, — не си ли спомняте, че всички отличителни черти съвпадат?
— Аз все пак мисля, че другата е умряла, толкова добре я обесих.
Сега пък д’Артанян поклати глава.
— Но какво да правим? — попита момъкът.
— Там е работата, че не може да се живее така с меч, вечно надвиснал над главата — каза Атос, — трябва да се излезе от това положение.
— Но как?
— Слушайте, опитайте се да я намерите и да се обясните с нея. Кажете ѝ: мир или война! Давам ви честната си дума на благородник, че никога няма да кажа нито дума за вас, че никога няма да предприема нищо срещу вас. Вие от своя страна ми дайте тържествена клетва, че няма да се занимавате с мене: в противен случай ще отида при канцлера, ще отида при краля, ще отида при палача, ще настроя целия двор против вас, ще открия, че сте жигосана, ще ви предам на съда и ако ви оправдаят, тогава ще ви убия, честна дума на благородник, ще ви убия край някоя ограда като бясно куче.
— Този начин доста ми харесва — каза д’Артанян...“
Спомените будеха други спомени. Корсо се опита да задържи някакъв познат, изплъзващ се образ трепнал в съзнанието му. Успя да го задържи точно преди да изчезне отново — отново мъжът с черния костюм, шофьорът на ягуара, паркиран пред дома на Лиана Тайлефер, същият, който шофираше онзи мерцедес в Толедо... Човекът с белега. Миледи беше събудила този спомен.
Учуден, Корсо започна да обмисля връзката. Изведнъж образът стана съвършено ясен. Миледи, разбира се. Миледи де Уинтър — когато д’Артанян я вижда за първи път на прозореца на каретата, в първата глава на романа, пред странноприемницата в Мьон. Миледи, потънала в разговор с някакъв мъж. Корсо бързо запрелиства страниците, търсейки пасажа. Откри го бързо:
„...четиридесет — четиридесет и пет годишен мъж с черни и проницателни очи, с бледо лице, голям нос и черни, грижливо подстригани мустаци...“
Рошфор. Зловещият агент на кардинала, врагът на д’Артанян, който поръчва да го пребият в първата глава и открадва препоръчителното писмо до господин дьо Тревил, заради когото д’Артанян едва не се бие на дуел с Атос, Портос и Арамис... Следвайки странните скокове на паметта си Корсо се почеса по главата, учуден от необичайната асоциация между идеи и образи. Каква връзка можеше да има между спътника на миледи и шофьора, който се опита да го прегази в Толедо? Ами белегът? Точно в този абзац не се споменаваше белег, но Корсо си спомняше със сигурност, че Рошфор имаше белег на лицето. Прелисти още няколко страници и намери потвърждението в трета глава, където д’Артанян разказва за приключението си на господин дьо Тревил:
„— Кажете ми — продължи той, — този благородник нямаше ли малък белег на бузата?
— Да, като драскотина от куршум.“
Малък белег на бузата. Ето го потвърждението, въпреки че в спомените на Корсо белегът на Рошфор беше по-голям — като този на облечения в черно шофьор. Корсо премисли отново всичко и най-накрая се разсмя. Картината беше съвършено изпипана, в цвят: Лана Търнър в ролята на миледи от филма „Тримата мускетари“, на прозореца на каретата си, до нея Рошфор с подходящо страховито изражение — не блед като в романа на Дюма, а мургав, с шапка с пера и голям белег — този път ясно забележим — пресичащ дясната му буза отгоре додолу. Споменът му е бил от филма, не от книгата. Объркването едновременно го подразни и развесели. Дяволите да го вземат Холивуд!
Като оставим настрани сцените от филми, все пак най-сетне бе успял да открие някаква връзка между събитията — една невидима, но свързваща отделните случаи нишка, една обща мелодия от странно неподхождащи си звуци. Спомняйки си особеното чувство, което изпитваше, откак бе посетил Лиана Тайлефер в дома ѝ, Корсо започна да различава очертания, лица, обща атмосфера и герои, реещи се някъде между фантазията и реалността, но всички свързани помежду си по някакъв странен, все още неясен начин... Дюма и книгата, отпечатана през седемнадесети век... Дяволът и „Тримата мускетари“. Миледи и кладите на Инквизицията... Изглеждаше по-скоро абсурдно, отколкото ясно, приличаше повече на роман, отколкото на събития от действителността.
Корсо загаси лампата и си легна. Но мина доста време, преди да заспи, защото едно лице упорито отказваше да бъде пропъдено от мислите му. То плуваше в мрака пред отворените му очи. Далечна картина, спомен от прочетеното, когато беше момче, изпълнена с бледи силуети, които сега се появяваха отново — двадесет години по-късно — като материализация на духове. Белегът. Рошфор. Наемникът на Негово високопреосвещенство.
Remember[15]
„Той седеше на същото място, където го беше оставил преди, пред камината“
Агата Кристи, „Убийството на Роджър Акройд“
Това е моментът, когато аз се появявам отново на сцената. Корсо дойде при мен за втори път, доколкото си спомням, няколко дни преди да отпътува за Португалия. Според по-късните му уверения, по това време вече подозирал, че ръкописът на Дюма и „Деветте порти“ на Варо Борха са само върхът на айсберга. За да разбере всичко, му е било необходимо да открие всички останали истории, вплетени в сложен възел, като този на колана, с който се обеси Енрике Тайлефер. Обясних му, че няма да е лесно, защото в литературата ясни неща няма. Всяко нещо зависи от нещо друго, едното се наслагва върху другото. Всяко търсене прилича на сложна интертекстуална игра — нещо като огледален лабиринт или някоя от онези руски матрьошки. Установяването на конкретен факт или източник крие рискове, които се поемат само от много самоуверени или много глупави колеги-критици. Все едно да твърдиш, че влиянието на „Кво вадис“ върху творчеството на Робърт Грейвз (Об. бел. - 31) е видимо, за разлика от това на Светоний (Об. бел. - 32) или Аполоний Родоски (Об. бел. - 33). Що се отнася до мен, аз знам, че нищо не знам. А когато държа да съм сигурен в нещо, се обръщам към книгите. Тяхната памет никога не отслабва.
— Граф Рошфор е най-забележителният второстепенен герой в „Тримата мускетари“ — започнах да обяснявам на Корсо, когато дойде при мен. — Той е агент на кардинала, приятел на миледи, и първият враг, който д’Артанян успява да си спечели. Мога да ви кажа и точно кога: първия понеделник на месец април 1625 година, в градчето Мьон на Лоара... Разбира се, говоря за литературния герой, въпреки че подобна личност е съществувала в действителност... Гатиен дьо Куртис го описва в предполагаемите мемоари на истинския д’Артанян — човек на име Роснб. Но онзи Рошфор, с белега, не е съществувал в реалния живот. Дюма взел за прототип героя на друга книга — „Мемоари на MLCDR (monsier le Comte de Rochefort)“, вероятно апокрифна и също приписвана на Куртис. Някои твърдят, че текстът се отнася до Анри Луи д’Алоани, маркиз дьо Рошфор, роден около 1625 година, но това е по-скоро насилване на фактите.
Погледнах през прозореца на кафенето, където се срещам със своите приятели-литератори, към светлините и вечерното оживление по булеварда навън. Някои от приятелите ми и сега седяха около нас около маса, отрупана с вестници, чаши и димящи пепелници — двама писатели, един художник без късмет, една обещаваща журналистка, един театрален актьор и четирима или петима студенти — от онези, които си седят кротко в ъгъла, без да отворят уста и те зяпат, като че ли си Господ. Сред тях седеше и Корсо. Не си беше съблякъл палтото. Беше се облегнал на прозореца, пиеше джин и от време на време записваше нещо в бележника си.
— Нека сме наясно — подех аз отново, — читателят, който изчита шейсет и седемте глави на „Тримата мускетари“ в очакване на дуела между д’Артанян и Рошфор, ще бъде разочарован. Дюма претупва решението на въпроса в три реда, при това доста неясно. Защото когато срещаме Рошфор отново, в „Двадесет години по-късно“, той вече се е бил три пъти на дуел с д’Артанян и носи също толкова белези за спомен от тези дуели. Независимо от това двамата не се мразят. Напротив, свързва ги някакво парадоксално взаимно уважение, нещо напълно възможно между стари противници. Съдбата отново е решила да се сражават от различни страни на барикадата, но този път отношенията между двамата са приятелски и дори съучастнически, като между двама благородници, който се познават от двадесет години... Рошфор изпада в немилост пред Мазарини, успява да избяга от Бастилията и помага на херцог дьо Бофор да се измъкне от плен. Заговорничи за Фрондата и умира в ръцете на д’Артанян, който го е пронизал с шпагата си в една обща схватка, преди да успее да го разпознае. „Вие сте моята съдба...“ — това са приблизително думите, които Рошфор казва преди смъртта си на гасконеца, „успях да се възстановя след трите ви удара с шпага, но от четвъртия няма да мога“. После издъхва. „Току-що убих един стар приятел“, казва по-късно д’Артанян на Портос. И това е единствената епитафия за някогашния агент на Ришельо.
Думите ми предизвикаха оживена дискусия, по време на която се оформиха няколко враждуващи групировки. Актьорът не беше откъснал очи от младата журналистка през целия следобед. Беше стар екранен любовник, играл граф Монте Кристо в някакъв телевизионен сериал. Подстрекаван от художника и двамата писатели, той се впусна в блестящи описания на своите лични впечатления от героите. От Дюма минахме на Пол Февал и Зевако и приключихме, потвърждавайки неоспоримото влияние на Сабатини върху Емилио Салгари. Доколкото си спомням, някой плахо се опита да спомене Жул Верн, но всички присъстващи незабавно му запушиха устата. Студените, бездушни герои на Верн нямаха място в обсъждането на вълнуващите романи на шпагата и мантията.
Що се отнася до журналистката, една от тези изискани млади дами, които водят рубрика в елитни неделни вестници, нейната литературна памет започваше с Милан Кундера. Затова и си седеше, изпълнена с предпазливо очакване, и се съгласяваше с облекчение всеки път, когато някое заглавие, анекдот или герой /Черния лебед, Янес, белегът от шпагата на Ньовер/ събуждаха у нея спомен от филм, мернат по телевизията. Междувременно Корсо, с търпеливото спокойствие на ловец, се взираше неотклонно в мен над чашата с джин, изчаквайки възможност да върне разговора към първоначалната тема. Накрая успя, възползвайки се от неловкото мълчание, настъпило, когато журналистката реши да се намеси и заяви, че тъй или иначе намира тези приключенски истории за доста лековати, искам да кажа, повърхностни, не мислите ли?
Корсо подъвка края на молива си и каза:
— Как разбирате ролята на Рошфор в цялата история, господин Балкан?
Всички впериха поглед в мен, особено студентите. Сред тях имаше две момичета. Не разбирам защо, но в определени кръгове ме имат за нещо като първосвещеник на белетристиката и щом отворя уста, хората очакват да се поронят бисери на мъдростта. Мой отзив, публикуван в съответното литературно списание, може да издигне или унищожи един начинаещ писател. Знам, че звучи абсурдно, но такъв е животът. Като си помисля само за последния лауреат на Нобелова награда, авторът на „Аз, Онан“ и „В търсене на себе си“, и най-вече на свръхнашумялата книга „Да, това съм аз“. Всъщност аз бях този, който му създаде име преди петнадесет години, и то със страница и половина в „Льо Монд“, публикувани на Първи април!!! Никога няма да си го простя, но така върви светът.
— Първоначално Рошфор е символ на врага — започнах аз. — Той е олицетворение на мрака, на тъмните сили... Той е проводник на сатанинската конспирация, в чиито мрежи се оплитат д’Артанян и приятелите му, на потайно изкованите кроежи на кардинала, които застрашават техния живот...
Забелязах, че една от студентките се усмихва, но не можах да определя дали замисления, леко насмешлив израз на лицето ѝ се дължи на моите думи или на някакви нейни мисли, които нямаха нищо общо с разговора. Учудих се, защото, както вече казах, студентите ме слушат със страхопочитание, което може да се сравнява само с преклонението на някой редактор от „Осерваторе Романо“ (Об. бел. - 34), получил току-що изключителните права за публикуване на папските енциклики (Об. бел. - 35). Именно затова я огледах заинтригувано. Всъщност беше привлякла вниманието ми още при представянето с вълнуващите си зелени очи. Носеше синьо палто, а под мишница беше стиснала няколко книги. Кестенявата ѝ коса беше подстригана ниско като на момче. Сега седеше малко встрани, като че ли не се числеше към компанията. На масата ни винаги има млади хора, обикновено студенти по литература, които каня на кафе. Но това момиче идваше за първи път. Не беше възможно да съм забравил такива очи. На фона на загорялото ѝ лице те изглеждаха много светли, почти прозрачни. Момичето беше стройно и гъвкаво, явно прекарваше много време на открито. Несъмнено и дългите ѝ крака, скрити от джинсите, също бяха загорели. Забелязах и още нещо: тя не носеше никакви бижута — никакви пръстени, обици, нито дори часовник. Ушите ѝ бяха пробити.
— Рошфор е също и човек-привидение — забелязван често, той така и не бива заловен — продължих аз. — Мистериозното белязано лице. Той олицетворява парадокса, безсилието на д’Артанян. Д’Артанян постоянно го преследва, но не успява да го настигне. Постоянно се опитва да го убие, но успява едва след двадесет години и то по грешка. При това по това време Рошфор вече не му е враг, а приятел.
— Вашия д’Артанян май все го прекарват — отбеляза един от постоянното ми обкръжение, по-възрастният от двамата писатели. От последния си роман беше успял да продаде само петстотин бройки, но пък печелеше милиони от криминални романи, които пишеше под абсурдния псевдоним Емилия Фостър. Изгледах го с благодарност заради подходящата реплика.
— Несъмнено. Отравят единствената жена, която е обичал през живота си. Въпреки всички подвизи и услугите, които оказва на френската корона, прекарва цели двадесет години като никому неизвестен капитан на мускетарите. И в последните редове от „Виконт дьо Бражелон“, в мига, когато получава маршалски жезъл — за което са му били необходими четири тома и четиристотин двадесет и пет глави — бива убит от холандски куршум.
— Също като истинския д’Артанян — отбеляза актьорът, който вече беше успял да постави ръка на бедрото на модната журналистка.
Отпих глътка кафе, преди да кимна. Корсо ме наблюдаваше внимателно.
— Всъщност има трима д’Артаняновци — поясних аз. — За първия, Шарл дьо Бац-Кастелмор, знаем, че е загинал на 23 юни 1673, прострелян в гърлото при обсадата на Маастрихт. Случаят е споменат в „Газет дьо Франс“. С него загинали и половината от хората му. Като изключим тази посмъртна подробност, знаем, че приживе е бил преследван от кажи-речи същия лош късмет, като литературния си двойник.
— И той ли е бил гасконец?
— Да, от Лупиак. Селото съществува до ден днешен, има и паметна плоча, на която пише: „Д’Артанян, чието истинско име е било Шарл дьо Бац, е роден тук около 1615 г. Той загива при обсадата на Маастрихт през 1673 г.“
— Хронологически не съвпада съвсем — каза Корсо, преглеждайки бележките си. — Според Дюма, д’Артанян е бил на осемнадесет години в началото на романа, тоест през 1625 година. По това време истинският д’Артанян трябва да е бил само на десет години. — Усмихна се и заприлича на хитър, малко скептичен заек. — Не е бил още на години да размахва шпага.
Съгласих се.
— Така е. Дюма променя малко нещата, за да може героят му да участва в приключението с диамантения накит по времето на Ришельо и Луи XIII. Шарл дьо Бац трябва да е пристигнал много млад в Париж. Записал се гвардеец в полка на господин де-з-Есар. Името му фигурира в списъка на гвардейците от обсадата на Арас през 1640 година, както от похода към Русийон две години по-късно. Но никога не е служил по времето на Ришельо, тъй като е постъпил в елитните части след смъртта на Луи XIII. Действителният му покровител е кардинал Джулио Мазарини. Наистина между двамата д’Артаняновци има разлика от десет-петнайсет години. Но след успеха на „Тримата мускетари“, Дюма решава да разшири времето на действието, така че то покрива почти четиридесет години от историята на Франция. В продълженията е успял да нагласи повествованието така, че да съвпада по-точно с действителните събития.
— Кои събития са достоверни? Искам да кажа, в какви действителни исторически събития е участвал д’Артанян?
— Не малко. Името му се среща в писмата на Мазарини и в кореспонденцията на военното министерство. Също като литературния герой, и истинският д’Артанян е агент на Мазарини по времето на Фрондата. В двора на Луи XIV са му възлагани отговорни поръчения. Тъкмо на него е възложена дори деликатната задача по задържането и ескортирането на финансовия министър Фуке. Всички тези събития са документирани в писмата на мадам дьо Севинье. Не е изключено дори да се е запознал с художника Веласкес — на острова на Фазаните; придружавал Луи XIV, когато младият крал отивал да се запознае с бъдещата си съпруга, Мария-Тереза Австрийска...
— Значи си е бил истински придворен. Доста по-различен от непобедимия дуелист на Дюма.
Вдигнах ръка, за да защитя респекта на Дюма пред фактите.
— Не се заблуждавайте. Шарл дьо Бац, или д’Артанян, продължава да се сражава до последния си ден. Служи под командването на маршал дьо Тюрен във Фландрия, а през 1657 година бива назначен за лейтенант на сивите мускетари. Десет години по-късно става капитан на мускетарите — нещо като генерал от кавалерията, и продължава да се бие във Фландрия.
Корсо примижаваше зад очилата.
— Извинете — той се наведе през масата към мен, с молива в ръка. Току-що беше записал някакво име или дата. — В коя година се е случило това?
— Повишаването му в чин генерал? 1667. Защо тъкмо тази дата привлече вниманието ви?
Острите му зъби се белнаха, когато прехапа долната си устна. Но това беше само за миг.
— Няма особена причина. Докато продължаваше да говори, лицето му възвърна безстрастното си изражение. — Просто през същата година един човек е бил изгорен на клада в Рим. Странно съвпадение... — Той ме гледаше с каменно изражение. — Говори ли ви нещо името Аристиде Торча?
Опитвах се да си спомня, но не успявах.
— Не — отговорих накрая. — Има ли някаква, връзка с Дюма?
Корсо се поколеба и каза след миг:
— Не — но не изглеждаше особено убеден в твърдението си. — Поне мисля, че няма. Продължавайте, моля ви. Говорехте за истинския д’Артанян, който се сражавал във Фландрия.
— Той загинал при Маастрихт, както казах, начело на своя полк. Героична смърт. Англичаните и французите обсаждали града. Трябвало да преминат през една опасна теснина и д’Артанян предложил да мине пръв от учтивост към съюзниците. Един куршум от мускет разкъсал сънната му артерия.
— Значи така и не станал маршал.
— Така е. Александър Дюма заслужава уважение, защото дарява литературния герой с това, което стиснатият Луи XIV така и не дава на неговия реален предшественик... Има няколко интересни книги на тази тема. Ако искате, запишете си заглавията. Едната е от Шарл Самаран — „Д’Артанян, капитанът на кралските мускетари. Истинската история на един литературен герой“, издадена през 1912 година. Другата е „Истинският д’Артанян“ от херцог Монтескьо-Фезанзак, пряк потомък на д’Артанян. Издадена е, мисля, през 1963 година.
Нито ред от тази информация нямаше видима връзка е ръкописа, но Корсо записваше, като че ли животът му зависеше от това. От време на време вдигаше очи от бележника и ме поглеждаше изпитателно през увисналите накриво очила. Понякога пък накланяше глава на една страна и се замисляше, сякаш изобщо не чуваше нищо наоколо си. По това време бях запознат с всички факти, свързани с „Анжуйското вино“, държах в ръцете си и някои ключове, които бяха все още неизвестни на Корсо. Но нямах представа от усложненията, които „Деветте порти“ щеше да внесе в цялата история. Независимо от рационалната нагласа на мисленето си, Корсо вече беше започнал да възприема някои тайнствени връзки между фактите, с които разполагаше и — как да кажа — литературните източници на тези факти. Може всичко да ви се струва много заплетено, но не забравяйте, че точно същото си мислеше и Корсо по онова време. И въпреки че аз разказвам тази история след края на тези забележителни събития, самото ѝ естество — като картините на Ешер (Об. бел. - 36) или творенията на онзи стар вълшебник, Бах — налага да се въртим постоянно в кръг и да се задоволяваме засега с ограничените познания на Корсо. Правилото е едно — да знаеш и да мълчиш. Дори да има нечестна игра, правилото трябва да се спазва, защото без правила няма игра.
— О’кей — кимна Корсо, след като записа препоръчаните от мен заглавия. — Това, значи, е първият, действителният д’Артанян. Третият, разбира се, е литературният герой на Дюма. Предполагам, че според вас вторият, връзката между двамата, е героят на Гатиен дьо Куртис от книгата, която ми показахте предишния път, „Мемоарите на господин д’Артанян“.
— Точно така. Можем да го приемем за липсващата брънка от веригата, този най-неизвестен от тримата д’Артаняновци. Гасконецът, който е нещо средно между литературен герой и действителна личност. Той е първообразът, който Дюма е използвал, за да създаде своя герой... Писателят Гатиен дьо Куртис дьо Сандрас е бил съвременник на истинския д’Артанян. Той е оценил правилно литературния потенциал на личността му и се хванал на работа. Век и половина по-късно Дюма открива книгата му по време на едно пътуване до Марсилия. Братът на хазаина му бил управител на градската библиотека. Въпросният управител показал на Дюма книгата, издадена в Кьолн през 1700-та година. Дюма веднага преценил, че книгата ще му свърши добра работа и помолил за разрешение да я заеме. Така и не я върнал в библиотеката.
— Какво ни е известно за този предшественик на Дюма, Гатиен дьо Куртис?
— Доста неща. До известна степен и защото е имал внушително досие в полицията. Роден е през 1644 или 1647 година, служил е като мускетар — тръбач в „Роаял Етранже“, тогавашният синоним на Чуждестранния легион, издигнал се до чин капитан в полка на Бопре-Шоазьол. След края на войната срещу Холандия, където загива д’Артанян, Куртис остава в Холандия и решава да замени сабята с перо. Започва да пише биографии, исторически монографии, едно-две повече или по-малко апокрифни мемоарни произведения, шокиращи клюки и интриги от френския кралски двор. Това, разбира се, му докарало неприятности. „Мемоарите на господин д’Артанян“ се радвали на небивал успех: претърпели пет издания в продължение на десет години. Но книгата не се понравила на Луи Четиринайсети. Не му харесал непочтителния тон, с който били описани някои подробности, засягащи кралското семейство и обкръжението му. Заради това Куртис бил арестуван след завръщането си във Франция, затворен в Бастилията, по настояване на краля, и освободен малко преди смъртта си.
Актьорът се възползва от направената от мен пауза, за да вмъкне съвсем не на място цитат от „Слънцето залезе над Фландрия“ от Маркина (Об. бел. - 37).
— „Нашият капитан — започна да рецитира той, — тежко ранен, ни водеше, без да пести силите си, макар че вече агонизираше. Да, господа, какво значеше да си капитан в онези дни...“
Или нещо подобно. Опитваше се най-безсрамно да блесне в очите на журналистката, чието бедро вече стискаше с вид на собственик. Останалите, особено писателят, който пишеше под псевдонима Емилия Фостър, го гледаха или със завист, или с едва прикрито раздразнение.
След настъпилото учтиво мълчание Корсо реши да ми върне думата.
— Какво точно дължи д’Артанян на Дюма на първообраза от книгата на Куртис? — попита той.
— Доста неща. Въпреки че за „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“ е ползвал други източници, основната част от сюжета на „Тримата мускетари“ е взета от Куртис. Геният на Дюма разширява разказа и му придава колорит, но основните точки от разказа присъстват при Куртис: благословията на стария господин д’Артанян, писмото до Тревил, последователните уговорки за дуел с мускетарите, които между другото в първата редакция са били братя. Миледи също се появява. Що се отнася до двата образа на д’Артанян, те си приличат като две капки вода. Образът при Куртис е малко по-циничен, донякъде скъперник, не дотам почтен. Но в основата си двамата са еднакви.
Корсо леко се приведе напред.
— Преди малко казахте, че Рошфор е автор на сатанинската интрига, в която се заплитат д’Артанян и приятелите му. Но Рошфор е само изпълнител.
— Така е. Той е наемник на Негово високопреосвещенство Арман-Жан дю Плеси, кардинал Ришельо...
— Злодеят — каза Корсо.
— Духът на злото — допълни актьорът, очевидно решен да досажда с коментарите си.
Впечатлени от подробното обсъждане на приключенските романи с продължения, студентите трескаво си вземаха бележки или слушаха със зяпнала уста. Само зеленоокото момиче си седеше все така безстрастно, малко встрани, като че ли случайно се бе озовала тук.
— За Дюма — продължавах аз, — поне в първата част на мускетарския цикъл, Ришельо се оказва подходящ за така необходимия за всяко романтично произведение, изпълнено с мистерии и приключения, образ — мощният враг, който се таи в сенките, въплъщението на злото. От гледна точка на френската история Ришельо е велика личност. Но в „Мускетарите“ той бива реабилитиран едва двадесет години по-късно. Проницателният Дюма успява да върви в крак с действителността, без това да се отразява на вълнуващата интрига. Междувременно е успял да си намери друг злодей — Мазарини. От морална гледна точка тази промяна на позициите е доста съмнителна, дори когато д’Артанян и приятелите му възхваляват покойния си враг за вроденото му благородство. Но това разкаяние е много удобно за Дюма. Независимо от това, в първата част кардинал Ришельо си остава олицетворение на съвършения злодей — когато планира убийството на Бъкингам, опозоряването на Ана Австрийска и дава пълномощия за злодействата на ужасната миледи. Негово високопреосвещенство е за д’Артанян това, което е Гонзаг за Лагардер (Об. бел. - 38) или професор Мориарти (Об. бел. - 39) за Шерлок Холмс. Мистериозно, демонично присъствие.
Корсо сякаш понечи да ме прекъсне, което ми се стори странно. Започвах да го опознавам и ми беше ясно, че никога не би прекъснал някого, преди да изстиска от него и последния остатък от информация,
— Употребихте думата „демонично“ — поде той, преглеждайки бележките си. — И то по отношение на Ришельо. Имал ли е кардиналът интерес към окултните науки?
Думите му имаха странен ефект. Младото зеленооко момиче внезапно се извърна и се взря любопитно в Корсо. Той гледаше мен, но аз наблюдавах момичето. Корсо очакваше отговора ми, без да съзнава този триъгълник от погледи.
— Ришельо се е интересувал от какво ли не — отвърнах аз. — Като изключим това, че благодарение на него Франция става велика сила, той намира време да колекционира картини, порцелан и статуи. Имал е и забележителна колекция от книги. Поръчвал за книгите си подвързии от марокен и телешка кожа...
— Имал посребрени оръжия, а на герба си — три червени ленти под ъгъл. — Корсо направи нетърпелив жест. Всичко това беше тривиална информация и той явно не се нуждаеше от мен, за да я научи. — Съществува добре известният каталог на колекцията Ришельо.
— Но каталогът е непълен, защото колекцията била разпиляна. Част от нея сега се съхранява във Франция, в библиотеката „Мазарини“ и в Сорбоната, а други части са притежание на частни колекции. Притежавал е еврейски и сирийски ръкописи, прочути произведения от областта на математиката, медицината, теологията, правото и историята... Между другото имате право. Учените били много учудени, когато открили между другите книги и много древни текстове с окултно съдържание — от кабала до черна магия.
Корсо преглътна, без да откъсва очи от мен. Изглеждаше напрегнат като тетива на лък, която всеки миг може да се скъса.
— Можете ли да назовете някоя конкретна книга?
Поклатих глава още преди да отговоря. Настоятелността му събуди любопитството ми. Момичето следеше разговора много внимателно, но вниманието ѝ очевидно вече не беше насочено към мен. Аз продължих:
— Моите сведения за Ришельо се отнасят по-скоро до литературния герой и не са толкова подробни.
— Ами Дюма? Той интересувал ли се е от окултизъм?
Бях категоричен.
— Не. Дюма се е наслаждавал на живота и е правел всичко съвсем открито — за радост или възмущение, на околните. А е бил и малко суеверен. Вярвал в уроки, носел амулет, окачен на часовника си, и се допитвал за бъдещето си при ясновидката мадам Дьобарол. Но не си го представям да се занимава с черна магия в някоя тайна стая. Дори не е бил масон — казал го е сам той във „Векът на Луи XV“. Постоянно е имал неизплатени дългове и е бил преследван от кредитори и издатели — накратко казано, нямал е време да се занимава с такива неща. Може би, когато е събирал информация за някой от героите си, е изучавал и подобни теми, но надали особено задълбочено. Доколкото знам, всички подробности за масоните в „Жозеф Балзамо“ и „Парижките мохикани“ е преписал направо от „Любопитната история на франкмасонството“ на Клавел.
— А какво ще кажете за Ада Менкен?
Погледнах го с уважение. Това вече беше въпрос на познавач.
— Това е нещо друго. Ада Айзъкс-Менкен, последната му метреса, била актриса, американка. По време на Парижкото изложение през 1867 година на едно представление на „Пиратите от Саваната“ Дюма забелязал едно младо момиче на сцената, чиято роля била да спре галопиращ кон. На излизане от театъра тя го чакала, прегърнала го без всякакви предисловия и му казала невъзмутимо, че е чела всичките му романи и е готова да спи с него. На стария Дюма му трябвало много по-малко, за да хлътне по някоя жена, затова и приел предложението. Тя разправяла, че била омъжена за милионер, после била метреса на крал, после пък съпруга на генерал... В действителност била португалска еврейка, родена в Америка и любовница на някакъв боксьор, който бил същевременно и неин сводник. Връзката ѝ с Дюма предизвикала внушителен скандал, най-вече заради слабостта ѝ да позира в оскъдни тоалети. Посещавала редовно дома на улица „Малзерб“ № 107 — последното жилище на Дюма в Париж. Починала на тридесет и една година от перитонит, след като била хвърлена от кон.
— Интересувала ли се е от черна магия?
— Така се говори. Обичала да инсценира церемонии, в които да гори ароматни треви, облечена в туника, и да се кланя на Принца на мрака... Понякога твърдяла, че е обладана от Сатаната и описанията ѝ на това състояние в наши дни биха били наречени порнографски. Убеден съм, че Дюма не е вярвал нито дума, но сигурно се е забавлявал от представленията ѝ. Доколкото разбирам, когато била обладана от дявола, Менкен ставала същинска фурия в леглото.
Около масата се разнесе смях. Дори аз си позволих една лека усмивка, но момичето и Корсо останаха сериозни. Тя беше замислена. Бледозелените ѝ очи не изпускаха нито за миг Корсо, който кимна бавно, макар че беше видимо разсеян и потънал в размисъл. Гледаше през витрината на кафенето към улицата, към безшумния поток от светлини на автомобилни фарове, като че ли там някъде, в мрака, можеше да открие тайната дума, ключа, с който щеше да свърже всички тези различни истории, плаващи като сухи листа по тъмните води на времето.
* * *
А сега отново минавам на втори план — като почти всезнаещ разказвач на приключенията на Корсо. По този начин, като прибавим сведенията, който Корсо сподели с мен, последвалите трагични събития могат да добият някакъв порядък. И тъй, стигаме до момента, когато, прибирайки се у дома, той установява, че портиерът вече е помел входното антре и се кани да си върви. Когато двамата се разминават, портиерът тъкмо качва кофите за боклук от мазето.
— Днес следобед дойдоха да ви поправят телевизора, господин Корсо.
Корсо беше чел достатъчно книги и гледал достатъчно филми, за да не разбере какво означаваше това. Затова и не успя да се въздържи и се разсмя за голямо учудване на портиера.
— Сам не знам откога вече нямам телевизор.
Портиерът се заизвинява объркано, но Корсо почти не му обърна внимание. Всичко започваше да се развива удивително предсказуемо. Тъй като ставаше дума за книги, редно бе той да се отнесе към проблема като уравновесен, критично настроен читател, а не като герой от евтин роман, в какъвто очевидно някой се опитваше да го превърне. Не че имаше кой знае какъв избор — по природа беше студен и скептичен. Така или иначе би било неприсъщо за него да се облее в студена пот и да простене „О, не!“.
— Надявам се да не съм объркал нещо, господин Корсо.
— Ни най-малко. Техникът беше тъмнокос, нали? С мустаци и белег на едната буза?
— Точно така.
— Не се безпокойте. Той е мой приятел. Пада си малко шегаджия.
Портиерът въздъхна облекчено.
— Олекна ми, господин Корсо.
Корсо не се безпокоеше за „Деветте порти“, нито пък за ръкописа на Дюма. Когато не ги разнасяше със себе си в платнената торба, ги оставяше на съхранение в бара на Макарова. Това беше най-сигурното място за ценните му вещи.
Затова заизкачва спокойно стълбите, опитвайки се да си представи гледката, която го очакваше. Междувременно се беше превърнал, в това, което някои наричат читател от второ ниво.
И щеше да бъде разочарован, ако сцената се окажеше прекалено стереотипна. Когато отвори вратата, изпита облекчение. Нямаше разпилени по пода документи, издърпани чекмеджета, нито дори нарязани с нож тапицерии на мебелите. Всичко си беше подредено, както го беше оставил, когато излезе в ранния следобед.
Той отиде при бюрото си. Кутиите с дискети си бяха на място, записките и документите в класьори бяха там, където ги беше оставил. Човекът с белега, Рошфор или дявол знае кой, си изпипваше добре работата. Но всяко нещо си има граници. Когато включи компютъра, Корсо се усмихна доволно:
DAGMAR PC 555К (S1) ELECTRONIC PLC
LAST USED AT 19:35/THU/3/21
A>ECHO OFF
A>
Използван за последен път в 19:35 същия ден, както гласяха данните на екрана. Но Корсо не беше докосвал компютъра през последните двайсет и четири часа. В 19:35 седеше с нас на масата в кафенето, точно когато човекът с белега си осигуряваше с лъжите си достъпа до неговия апартамент.
Сега забеляза и нещо, което бе подминал първоначално — близо до телефона. Не беше останало тук случайно, поради небрежността на тайнствения посетител. В пепелника, заедно с няколкото фаса, останали от цигарите на Корсо, имаше остатък от хаванска пура. Тя беше почти напълно изгоряла, но бандеролът беше незасегнат. Корсо я вдигна, за да я огледа. Направо не му се вярваше. После, започвайки постепенно да разбира, оголи зъби в усмивка, като зъл, разярен вълк.
Пурата беше марка „Монтекристо“. Естествено.
* * *
Оказа се, че и Флавио Ла Понте е имал неканен посетител. В неговия случай — водопроводчик.
— Никак не е смешно, дявол да го вземе — каза той вместо поздрав. Изчака Макарова да му донесе джина и после изпразни съдържанието на малко целофаново пликче на масата. Угарката от пура беше същата, пак със запазен бандерол.
— Едмон Дантес отново нанася удар — каза Корсо.
Ла Понте изобщо не искаше да влезе в тон.
— Скъпи пури пуши, копелето му с копеле. — Ръката му трепереше и той разля малко джин по къдравата си руса брада. — Намерих това на нощното си шкафче.
— Трябва да приемаш нещата по-спокойно, Флавио — подразни го Корсо и го потупа по рамото. — Трябва да си суров и непреклонен. Не забравяй Братството на харпунджиите от Нантъкет.
Ла Понте бутна ръката му и се намръщи.
— Бях непреклонен, докато навърших осем години. Тогава осъзнах положителните страни на оцеляването. И поомекнах.
Между глътките джин Корсо започна да цитира Шекспир. „Страхливецът умира стотици пъти...“ и пр. Но цитатите нямаха успокояващо въздействие върху Ла Понте. Поне не този вид цитати.
— Всъщност не съм уплашен — каза той замислено, провесил нос. — Безпокоя се, че мога да загубя нещо... пари например. Или забележителните си сексуални способности. Или живота си.
Това бяха сериозни аргументи и Корсо трябваше да признае, че се очаква неприятен развой на събитията. Ла Понте добави, че има и други улики: непознати клиенти, които държат да купят ръкописа на Дюма на всяка цена, тайнствени телефонни обаждания посред нощ...
Корсо се поизправи заинтересуван.
— Обаждат ти се посред нощ?
— Някой звъни, но не казва нищо. Мълчи няколко секунди, после затваря.
Докато Ла Понте описваше злополучните си преживявания, Корсо опипваше платнената торба, която си беше взел преди малко. Макарова я беше държала цял ден под тезгяха, между касите с бира и кашоните с бутилки.
— Не знам какво да правя — заяви Ла Понте с трагичен тон.
— Защо не продадеш ръкописа и — свършено. Нещата започнаха да излизат от контрол.
Ла Понте поклати глава и поръча още един джин. Двоен.
— Обещах на Енрике Тайлефер, че ръкописът ще бъде продаден на публичен търг.
— Тайлефер е мъртъв. Освен това ти не си спазил нито едно обещание през живота си.
Ла Понте се съгласи мрачно, като че ли напомнянето му беше неприятно. После изведнъж се ободри. През брадата му прозираше леко замаяно изражение. При добро желание можеше да се каже, че се усмихва.
— Между другото, познай кой се обади.
— Миледи.
— Почти позна. Лиана Тайлефер.
Корсо изгледа уморено приятеля си. После вдигна чашата си и я изпразни на един дъх.
— Знаеш ли какво, Флавио? — каза той, бършейки уста с опакото на ръката си. — Понякога имам чувството, че вече съм чел тази книга.
Ла Понте отново се беше намръщил.
— Иска си обратно „Анжуйското вино“ — поясни той. — Така, както си е, без сертификат за автентичност и каквото и да било друго. — Той отпи и се усмихна неуверено на Корсо. Не ти ли се струва странна тази внезапна проява на интерес?
— Ти какво ѝ каза?
Ла Понте повдигна вежди.
— Че ръкописът не е у мен. Че съм подписал договор с теб и съм ти го предал.
— Лъжеш. Нищо не сме подписвали.
— Разбира се, че лъжа. Но по този начин прехвърлих топката на теб, ако стане напечено. Това не значи, че не съм готов да приемам оферти. Смятам да предложа на красивата вдовица една делова вечеря. Нали съм смел харпунджия.
— Не си никакъв харпунджия, а едно мръсно, лъжливо копеле.
— Да. Англия ме създаде, както би казал онзи стар набожен миротворец Греъм Грийн. В училище прякорът ми беше „Аз не бях“. Разправял ли съм ти някога как си взех матурата по математика? — Той отново повдигна вежди, изпълнен с нежна носталгия от спомена. — Аз съм роден лъжец.
— Все пак внимавай с Лиана Тайлефер.
— Защо? — Ла Понте се самосъзерцаваше в огледалото над тезгяха. После се усмихна похотливо. — Чудя се как да я сваля още от първия път, когато занесох някакъв сериал на мъжа ѝ. Жена от класа.
— Да — съгласи се Корсо, — от средната класа.
— Какво имаш против нея?
— Крои се нещо странно.
— Нямам нищо против, стига кроежите да включват красива блондинка.
Корсо потупа с пръст възела на вратовръзката му.
— Слушай, глупако. В криминалните романи умира винаги приятелят. Не връзваш ли? Това е криминален роман и ти си мой приятел — и той смигна, за да подчертае думите си. — Ще те пречукат.
Ла Понте, вкопчен упорито във въжделенията си по красивата вдовица, беше неустрашим.
— Хайде де. Досега нито веднъж не съм имал шанс да ударя джакпот. Освен това съм ти казал вече — най-много да ме прострелят в рамото.
— Говоря сериозно. Тайлефер е мъртъв.
— Той се самоуби.
— Кой знае? Могат да загинат още хора.
— Добре де, върви да мреш, копеле такова, за да ми развалиш удоволствието.
Остатъка от вечерта прекараха в разговори на същата тема с вариации. Пиха по още пет-шест джина и се уговориха да се чуят по телефона веднага след като Корсо пристигне в Португалия. Ла Понте си тръгна, леко залитайки, без да плати, но затова пък подари угарката от пура на Корсо.
— За да са ти чифт — поясни той.
За апокрифи и интерполации
„Случайност? Разрешете ми да се посмея, за Бога. Такова обяснение може да задоволи само идиот“.
Мишел Зевако, „Рицарят Пардайан“
БРАТЯ СЕНИСА
КНИГОВЕЗНИЦА И РЕСТАВРАЦИЯ
НА СТАРИ ИЗДАНИЯ
Напуканата дървена табела с букви, избелели от времето и тук-там покрити с плесен, висеше на една потънала в прах витрина. Работилницата на братя Сениса се намираше на надпартерния етаж в стара четириетажна сграда, укрепена с подпори отзад, на една сенчеста улица в старата част на Мадрид.
Лукас Корсо натисна звънеца два пъти, но никой не отвори. Той погледна часовника си, облегна се на стената и се приготви да чака. Познаваше добре навиците на Педро и Пабло Сениса. По това време те седяха край покрития с мрамор тезгях на „Ла Таурина“, на няколко пресечки оттук, поделяха си половин литър вино на закуска и обсъждаха книги и кориди. Двамата кисели стари ергени обичаха да си пийват и бяха неразделни.
Пристигнаха след десет минути. Вървяха един до друг. Сивите им работни комбинезони обвиваха като савани кльощавите им фигури. Изгърбени от постоянното привеждане над пресата, подшиване на книги и нанасяне на златни щампи, двамата още нямаха петдесет години, но можеха да минат за десет години по-възрастни. Бузите им бяха хлътнали, пръстите изкривени, очите — преуморени от финото изпипване на най-дребни детайли, което беше част от занаята им. Кожата им беше бледа, като че ли приела хладната белота на пергаментите, с които работеха постоянно. Приликата между братята беше удивителна. Еднакви големи носове, еднакви прилепнали до черепа уши и рядка коса, сресана назад. Единствената забележима разлика между двамата беше, че Пабло, по-младият, беше по-висок и по-мълчалив, а Педро почти постоянно се разтърсваше от мъчителната кашлица на закоравял пушач и ръцете му трепереха, когато палеше цигара от цигара.
— Много време мина, откак ви видяхме за последен път, господин Корсо. Хубаво е, че решихте да ни навестите.
Поведоха го по изтритите от дълга употреба стъпала, отвориха скърцащата врата. Ключът на лампата щракна и светлината заля разхвърляната и претъпкана работилница. Най-важно място заемаше една кажи-речи древна печатна преса. До нея имаше поцинкован тезгях, затрупан с пособията на занаята, с отчасти подшити или вече подлепени кули, гилотини, парчета боядисана кожа, шишета лепило, подвързии с вдълбани мотиви и какво ли не още. Книги имаше навсякъде, цели купчини, подвързани с шагрен, марокен, велен (Об. бел. - 40), някои пакетирани и готови за изпращане, други недовършени, без корици, с меки корици. Старинни фолианти, повредени от плесен или разядени от червеи, препълваха лавиците по стените в очакване да бъдат реставрирани. Помещението миришеше на хартия, лепило и нова кожа. Корсо вдъхна с удоволствие познатия мирис. После извади книгата от торбата си и я постави на тезгяха.
— Искам да чуя вашето мнение за това.
Започна обичайната процедура. Бавно, дори предпазливо Педро и Пабло Сениса пристъпиха към книгата. Както обикновено първи проговори по-старият брат:
— „Деветте порти“ — той само докосна книгата, но не я взе. Кокалестите му, пожълтели от никотина пръсти сякаш галеха кожата на живо същество. — Прекрасна е. Много ценна книга.
Очите му имаха сивия цвят на миша козина. Сиви комбинезони, сиви коси, сиви очи — като се има предвид, че „ceniza“ означава „пепел“, братята отговаряха идеално на фамилното си име. Педро гледаше алчно книгата.
— Виждали ли сте я и друг път?
— Да. Преди по-малко от година, когато от „Клеймор“ ни помолиха да почистим двадесет книги от библиотеката на господин Гуалтерио Терал.
— В какво състояние беше тази книга, когато ви я предадоха? .
— Отлично. Господин Терал знаеше как да се грижи за книгите си. Почти всички пристигнаха при нас в много добро състояние, с изключение на един Теиксейра (Об. бел. - 41), върху който се наложи доста да поработим. Останалите се нуждаеха само от леко почистване.
— Тази книга е фалшификат — заяви направо Корсо. — Така ми беше казано.
Братята се спогледаха.
— Фалшификати... — промърмори по-старият. — Хората много лесно лепват на нещо определението „фалшификат“.
— Прекалено лесно — повтори по-младият.
— Дори и вие, господин Корсо. Ето кое ме учудва. Разберете ме: не си струва да фалшифицираш книги — полага се толкова много труд, че няма възвращаемост. Разбира се, говоря за висококачествени фалшификати, не факсимилетата, на които се хващат наивници.
Корсо се опита да ги умилостиви.
— Не исках да кажа, че цялата книга е фалшифицирана — може да е само част от нея. Случва се страници от цялостно съхранени копия да се монтират на местата на липсите в други екземпляри — това се нарича интерполация, ако не се лъжа.
— Разбира се. Това е един от основните трикове на занаята. Но монтирането на фотокопие или факсимиле няма нищо общо с попълването на липсващи страници в книга съгласно изискванията на... — Той се обърна към брат си, но не откъсваше поглед от Корсо. — Кажи му, Пабло.
— Съгласно изискванията на нашето изкуство — допълни по-младият Сениса.
Корсо ги изгледа заговорнически, като заек, готов да отстъпи половината от моркова си.
— Може би случаят с тази книга е точно такъв.
— Кой го казва?
— Собственикът. Който между другото е и познавач.
Педро Сениса сви тесните си рамене и запали цигара от края на предишната. Още при първото дръпване го разтърси суха кашлица, но той продължи невъзмутимо да пуши.
— Имате ли достъп до автентично копие, за да ги сравним?
— Не, но скоро ще имам. Затова първо искам да знам вашето мнение.
— Книгата е много ценна, а и нашето не е точна наука. — Педро отново се обърна към брат си. — Не е ли така, Пабло?
— То си е изкуство — повтори брат му.
— Така е. Не искаме да ви разочароваме, господин Корсо.
— Убеден съм, че няма да ме разочаровате. Вие си разбирате от работата. В края на краищата, нали успяхте да фалшифицирате цял екземпляр на „Speculum vitae“[16] от единственото съществуващо копие и успяхте да го вкарате като оригинал в един от най-добрите европейски каталози.
На лицата на братята едновременно се появи кисела усмивка. Корсо си каза, че удивително приличат на два хитри сиамски котарака, които някой току-що е погалил.
— Никой не успя да докаже, че книгата е наше дело — каза накрая Педро Сениса. Той потриваше ръце, наблюдавайки с ъгълчето на окото си „Деветте порти“.
— Не, никой — потвърди натъжено брат му. Двамата братя като че ли съжаляваха, че не са отишли в затвора заради загубата на обществено признание.
— Абсолютно вярно — съгласи се Корсо. — Доказателства нямаше и в случая с онзи Чосър, уж подвързан в книговезницата на Мариус Мишел, който беше включен в каталога на колекцията „Манукян“. Нито пък за екземпляра на „Многоезичната библия“ от барон Билке с три липсващи страници, които монтирахте така умело, че до ден днешен нито един експерт не е оспорил автентичността на книгата...
Педро Сениса повдигна пожълтялата си ръка с дълги нокти.
— Нека и аз кажа нещо по този въпрос, господин Корсо. Едно е да фалшифицираш книги за лична изгода, а съвсем друго — да го правиш от любов към изкуството, от желание да създадеш нещо, само заради задоволството да видиш плода на създаването, или нека го наречем възсъздаване. — Книговежецът премигна няколко пъти, после се усмихна лукаво. Малките му миши очички светнаха, когато отново се спряха върху „Деветте порти“. — Въпреки че аз нямам спомен да съм участвал в тези достойни за възхищение работи, които споменахте току-що и съм убеден, че и брат ми ще потвърди същото.
— Не са достойни за възхищение, а съвършени.
— Така ли? Е, както и да е — той захапа цигарата и всмука дима така силно, че бузите му хлътнаха. — Но които и да са лицата или лицето, чието дело са споменатите книги, можете да бъдете убеден, че работата им е доставяла истинска наслада, върховно удовлетворение, което не може да се купи с пари...
— Sine pecunia[17] — уточни брат му.
Педро Сениса издуха дима през ноздрите и полуотворената си уста. После продължи:
— Нека вземем например този „Speculum“, който бе закупен като автентичен от библиотеката на Сорбоната. Хартията, типографската работа, печатът и подвързването трябва да са стрували на хората, които наричате „фалшификатори“ пет пъти повече от парите, които биха могли да вземат за книгата. Хората просто не разбират... Какво би могло да удовлетвори един художник с таланта на Веласкес и способността да възпроизвежда творбите му: да натрупа милиони или да види своя картина в „Прадо“ между „Ковачницата на Вулкан“ и „Придворните дами“?
Корсо се съгласи. В продължение на осем години копието на „Speculum“, дело на братята Сениса, минаваше за една от най-ценните книги в библиотеката на Сорбоната. Разкритието, че е фалшификат, не се дължеше на оценката на експерти, а на обикновена недискретност от страна на някакъв посредник.
— Полицията продължава ли да ви безпокои?
— Много рядко. Не забравяйте, че скандалът с копието в Сорбоната избухна между купувача и посредниците. Наистина имената ни се споменаваха във връзка с цялата афера, но нямаше никакви доказателства. — Педро Сениса отново пусна кривата си усмивка, като че ли съжаляваше за липсата на доказателства. — С полицията сме в добри отношения. Дори от време на време се допитват до нас, когато им се налага да идентифицират крадени книги. — Той посочи брат си с цигарата. — Няма втори като Пабло, когато става дума за изтриване на следи от библиотечни печати, или за премахване на белези за произхода. Но понякога от него се иска възстановка на процеса. Нали знаете как е: живей и остави другите да живеят.
— Та какво ще кажете за „Деветте порти“?
По-старият Сениса погледна първо към брат си, после към книгата. После поклати глава.
— Докато работехме върху нея, не забелязахме нищо необичайно. Хартията и мастилото са точно каквито трябва да бъдат. Такива неща се забелязват от пръв поглед.
— Ние ги забелязваме — поправи го брат му.
— И така, какво е вашето мнение?
Педро Сениса си дръпна за последен път от цигарата, от която беше останал мъничък фас, догарящ между пръстите му. После хвърли фаса на пода и го остави да изгасне сам. Линолеумът беше целият на дупки от цигари.
— Подвързията е венецианска, от седемнайсети век, в добро състояние... — двамата братя се надвесиха над книгата, но само по-възрастният докосваше страниците с бледите си, студени ръце. Приличаха на балсаматори, които обсъждат най-добрия начин за консервиране на труп. — Кожата е черен марокен, с розетки, имитиращи цветя.
— Малко мрачно за Венеция — допълни Пабло Сениса.
Брат му се съгласи сред нов пристъп на кашлица.
— Художникът е работил въздържано. Несъмнено темата... — той погледна към Корсо. — Проверявали ли сте сърцевината на подвързията? Книгите от шестнайсети и седемнайсети век с подвързии от обработена или необработена кожа нерядко крият изненади. Вътрешната плоскост обикновено е правена от няколко отделни листа, слепени и пресовани. Понякога за целта са използвани коректури на същата книга или части от по-ранни нейни издания. Някои от откритите подвързии са по-ценни от самата книга. — Той посочи натрупаните на масата хартии. — Ето ви един пример. Кажи му, Пабло.
— Папски були (Об. бел. - 42) от кръстоносния поход, 1483 година — братята отново се усмихнаха едновременно и то с такъв израз, като че ли Пабло говореше за порнографски издания, а не за един куп стара хартия. — Намерени в подвързията на мемоари от шестнайсети век без особена стойност.
Междувременно Педро Сениса оглеждаше внимателно „Деветте порти“.
— Изглежда, че с подвързията всичко е наред — каза той. — Нещата съвпадат. Странна книга, нали? Тези пет релефни ленти на гърба, корицата — без заглавие и с пентаграма. Торча, Венеция, 1666. Трябва да я е подвързал собственоръчно. Същинско произведение на изкуството.
— А хартията?
— Добър въпрос, господин Корсо. Напълно във ваш стил. — Книговезецът облиза устни, като че да ги затопли. Запрелиства страниците, внимателно заслушан в шумоленето им, както бе направил Корсо в дома на Варо Борха. — Отлично качество. Няма нищо общо с днешната целулоза. Знаете ли приблизителната дължина на живота на една книга, отпечатана в наши дни? Кажи му, Пабло.
— Шейсет години — каза Пабло с упрек, като че ли вината беше у Корсо. — Шейсет жалки години.
Педро ровеше из разхвърляните по тезгяха вещи. Накрая намери някаква специална лупа със силна увеличителна способност и я поднесе към книгата.
— Само след един век — промърмори той, отделяйки една страница, за да я огледа срещу светлината, — почти цялото съдържание на днешните библиотеки ще е отишло на боклука. Но тези книги, отпечатани преди двеста, дори преди петстотин години, ще останат непокътнати. Така е, и книгите, и светът, в който живеем, са такива, каквито заслужаваме... Не е ли така, Пабло?
— Калпави книги, отпечатани на калпава хартия.
Педро Сениса кимна в знак на съгласие. Продължаваше да разучава книгата с помощта на лупата.
— Така е. Хартията, произведена от целулоза, пожълтява и става трошлива като вафла, после се напуква непоправимо. Остарява и умира.
— Тук случаят е съвсем различен — Корсо посочи към „Деветте порти“.
Книговезецът отново отдели една страница и издигна книгата срещу светлината.
— Хартия от парцали, точно както трябва да бъде. Качествена хартия, ръчно произведена от парцали, може да противостои и на хода на времето, и на човешката глупост... Не, лъжа се. Това е лен. Истинска хартия от лен! — Той остави лупата и погледна към брат си. — Странно. Това не е венецианска хартия. Плътна, с гъбеста, фиброзна повърхност. Възможно ли е да бъде испанска?
— От Валенсия — каза брат му. — Лен от Хатива.
— Точно така. Един от най-добрите в Европа по онова време. Възможно е печатарят да е попаднал на някакво внесено количество... Този човек наистина си е вършел работата както трябва.
— Бил е много добросъвестен — потвърди Корсо. — И това му е струвало живота.
— Рисковете на професията — Педро прие смачканата цигара, която Корсо му предлагаше. Запали я и незабавно се закашля. — Сам знаете, много е трудно да излъжете специалист с хартията. Материалът трябва да е от същия период, неизползван, и дори тогава се получават разлики: с времето листата потъмняват, мастилата избледняват... Разбира се, новите страници могат да бъдат изкуствено зацапани или потъмнени с чай. След всяка добра реставрация или интерполация на нови страници книгата трябва да представлява едно завършено цяло. Точно тези дребни подробности имат значение. Така ли е, Пабло? Винаги тези проклети детайли.
— И каква е диагнозата ви?
— Засега потвърждаваме, че подвързията на книгата датира от седемнайсети век. Това съвсем не означава, че страниците съответстват на тази, а не на друга подвързия. Но нека приемем, че съответстват. Що се отнася до хартията, то тя изглежда подобна на други партиди с доказано автентичен произход.
— Така. Значи подвързията и хартията са автентични. Сега да видим текста и илюстрациите.
— Това е вече нещо по-сложно. Типографската работа можем да анализираме от две различни гледни точки. Първо: приемаме, че книгата е автентична. Собственикът обаче не е на същото мнение, а вие казвате, че той има начини да докаже твърдението си. Така че автентичността е възможна, но не и сигурна. Нека погледнем нещата от другата страна. Да приемем, че книгата е фалшификат. Това предполага различни варианти. От една страна цялата може да е фалшифициран целия текст, отпечатан върху хартия, произведена през съответната епоха, подвързан с материали от същото време. Но това не е много вероятно. Или, за да бъдем по-точни, звучи неубедително. Разходите за изработката на такава книга биха били огромни... От друга страна фалшивото копие би могло да бъде изработено скоро след отпечатването на оригинала. Това вече звучи по-приемливо. Имам предвид повторно отпечатване с някои изменения, прикрити така, че да не се различава от първото издание — направено десетина-двайсет години след датата 1666, която е отбелязана на титула. Но защо е трябвало да бъде направено такова копие?
— Книгата е била забранена — подчерта Пабло Сениса.
— Възможно е. — съгласи се Корсо. — Някой, който е имал достъп до печатните плочи и шрифтовете, използвани от Аристиде Торча, би могъл да отпечата повторно книгата.
По-възрастният брат беше взел молив и драскаше нещо на гърба на една откъсната страница.
— Това е едно от възможните обяснения — каза той. — Но съществуват други възможности, които звучат по-приемливо. Представете си например, че голямата част от страниците са автентични, но някои са липсвали — откъснати или загубени, и че някой е монтирал на тяхно място нови, отпечатани на хартия от същата епоха, с подходяща печатна техника и много търпение. Тук имаме две допълнителни алтернативи: възможно е допълнително монтираните страници да са репродукции на съществуващите в някое пълно копие. Възможно е обаче, ако не е бил намерен оригинал, от който да се копира и възпроизвежда, съдържанието да е измислено. Книговезецът показа на Корсо какво беше надраскал на гърба на листа. — Това вече е истинска фалшификация, както личи от тази схема:
Корсо му върна схемата и попита:
— Представете си, че ви попадне такава книга с липсващи страници. Искате да я попълните с помощта на съвременна технология. Как ще постъпите?
Братя Сениса въздъхнаха дълбоко и едновременно, обмисляйки възможността с насладата на професионалисти. Сега и двамата гледаха съсредоточено „Деветте порти“.
— Нека предположим — започна Педро, — че от сто шейсет и осемте страници на тази книга липсва страница 100. Всъщност страници 100 и 99, тъй като листът има, разбира се, две страни. Искаме да монтираме нова. Номерът е да намерим близнака.
— Близнака ли?
— Така наричаме другото, пълно копие. Или поне копие, в което съществуват двете страници, които трябва да дублираме. Препоръчително е също да сравним близнака с нашето непълно копие, за да видим еднаква ли е дълбочината на печата, и дали отпечатаните букви са се изтрили еднакво. Както знаете, по онова време печатарските букви са били отливани поотделно, а не на цели редове, и са се редели една до друга в калъпа. Затова при ръчното отпечатване е било възможно първият и последният екземпляр от един и същи тираж да бъдат много различни. Можело е да има изкривени или счупени букви, задържали са различно количество мастило и така нататък. Като се проучат тези варианти, ще могат да се премахнат или добавят необходимите несъвършенства на допълнително монтираните страници, така че те да съответстват на печата в останалата част на книгата. След това заснемаме оригиналната страница и въз основа на филма възпроизвеждаме пластичната печатна форма на цинк или полимер.
— Тоест — каза Корсо, — релефна печатна плоча от цинк или пластмаса.
— Точно така. Колкото и съвършена да е техниката на възпроизводството, никога не можем да постигнем релефа, отпечатъка върху хартията, който е типичен за старата печатна техника, при която са се използвали дървени или метални намастилени букви. Затова именно цялата страница трябва да се възпроизведе върху пластичен материал — като пластмаса или метал. Тази плоча създава ефект, много близък до този, който се е постигал с отпечатването на отделни оловни букви, които са били използвани през 1666 година. Поставяме плочата на пресата и отпечатваме страницата на ръка, като преди четири века... върху хартия, произведена в онова време, разбира се, или обработена преди и след печата с помощта на методи за изкуствено състаряване. Съставът на мастилото в оригинала трябва да се проучи в подробности. Страницата се обработва с химически препарати, докато заприлича напълно на останалите. И престъплението е извършено.
— Ами ако оригиналната страница вече не съществува? Ако няма модел, по който да се изкопират липсващите страници?
Братята Сениса се усмихнаха самодоволно.
— Тогава — заяви Педро, — става още по-интересно.
— Проучвания и въображение — допълни Пабло.
— И смелост, разбира се, господин Корсо. Представете си, че ние двамата с Пабло имаме копие на „Деветте порти“ с две липсващи страници. Съществуващите сто шейсет и шест други страници представляват за нас каталог на всички букви и знаци, използвани от печатаря. Събираме образци, докато не попълним цялата азбука. Възпроизвеждаме азбуката на фотографска хартия, с която се работи по-лесно, и после размножаваме всяка буква толкова пъти, колкото се явява на дадена страница. Идеалният вариант, артистичният акцент би бил всички печатарски букви да се отлеят поотделно от олово, както са правели някогашните печатари. За съжаление това е много трудно осъществимо и прекалено скъпо. Задоволяваме се със съвременните технологии. Разделяме буквите с нож и Пабло, който има по-сигурна ръка, подрежда двете страници на печатната плоча — ред по ред, също както словослагателите от седемнайсети век. От тази плоча отпечатваме една проба на хартия и елиминираме евентуално останали връзки и несъвършенства в буквите или добавяме дефекти, подобни на тези в буквите на оригиналния текст. Остава ни само да направим негатива. От негатива получаваме релефна репродукция — и ето ви печатната платка.
— Ами ако на липсващите страници има илюстрации?
— Няма никаква разлика. Разбира се, ако имаме достъп до оригиналната гравюра, това ще улесни технически изпълнението на копието. В нашия случай, тъй като става дума за гравюри върху дърво, които имат по-бледи очертания в сравнение с отпечатъците от гравюри върху мед или със суха игла, ние можем да ги създадем почти съвършени копия.
— Но ако оригиналната гравюра вече не съществува?
— Не е кой знае какъв проблем. Ако е описана в библиографските справки, ще можем да направим имитация. Ако не е, ще я измислим. След като разучим подробно техниката на гравьора от другите отпечатъци, разбира се. Всеки добър гравьор може да го направи.
— А отпечатването?
— Както знаете, гравюрата върху дърво представлява всъщност релефен образ. Върху дървена плоча, покрита с бял грунд, се очертава рисунката. После излишъците се издълбават и останалите по този начин релефни очертания се намастиляват, за да бъдат отпечатани върху хартия. При възпроизводството на гравюри върху дърво имаме две възможности. Едната е да се копира рисунката, за предпочитане върху гумена платка. Другата, но само ако разполагаме с много добър гравьор, е да се направи истинска втора гравюра, като се ползват същите техники, с които са изработени оригиналите, и да се печата направо от нея. В моя случай, тъй като разполагам с добър гравьор в лицето на брат си, бих направил отпечатъка от копие на истинската гравюра. Имитацията винаги трябва да бъде възможно най-близо до истинското изкуство.
— Получават се по-добри резултати — поясни Пабло.
Корсо му хвърли съучастнически поглед.
— Като с онзи „Speculum“ от Сорбоната.
— Може би. Възможно е създателят или създателите на това копие да са разсъждавали като нас... Нали така, Пабло?
— Сигурно са били романтици — кимна усмихнато брат му.
— Несъмнено. — Корсо посочи книгата. — И така, каква е присъдата?
— Аз бих казал, че книгата е автентична — отвърна Педро Сениса без колебание. — Дори ние не бихме могли да създадем такова съвършено копие. Погледнете качеството на хартията, петната по страниците, идентичните тонове и изменения в цвета на мастилото, а и печатът... Възможно е да са били монтирани липсващи страници, но не ми се струва вероятно. Ако все пак е фалшификат, то той трябва да датира приблизително от същото време. Колко бяха съществуващите копия? Три? Предполагам, взели сте предвид възможността и трите да са фалшификати.
— Помислих и за това. А гравюрите?
— Определено са много странни. Всички тези символи... Но със сигурност датират от онова време. Дълбочината на отпечатъците от платките съвпада. Мастилото, оттенъците в цвета на хартията... Възможно е ключът да се намира не в начина на отпечатване, а в съдържанието им. Съжалявам, ако не ви помогнахме да напреднете в разследването.
— Напротив — Корсо понечи да затвори книгата. — Отбелязахме значителен напредък.
Педро Сениса го спря.
— Има още нещо... Предполагам, че сте го забелязали. Знаците на печатаря.
Корсо го погледна объркано.
— Не разбирам какво имате предвид.
— Миниатюрните инициали в основата на всяка илюстрация. Покажи му ги, Пабло.
По-младият брат избърса длани в работния си комбинезон, като че ли се бяха изпотили. После пристъпи към „Деветте порти“ и се зае да показва на Корсо някои от страниците през лупа.
— Всяка гравюра — започна той, — е белязана с обичайните съкращения: Inv., тоест Invenit, „създаде“, и след това инициалите на художника на оригинала, и Sculp., т.е. „sculpsit“, гравира, и инициалите на гравьора... Вижте сега. На седем от деветте отпечатъка съкращението A. Torch. се явява и след inv. и след sculp. Очевидно самият печатар е автор на седем от рисунките, и впоследствие сам ги е гравирал. Но на останалите две той е споменат само след sculp. Това ще рече, че той само ги е гравирал. Художникът е друг. Друг е създал рисунките, инициалите след inv. са други — L.F.
След като изслуша обясненията на брат си, Педро Сениса кимна доволно и запали нова цигара.
— Не е зле, а? — и се закашля от дима. Наблюдаваше Корсо, за да види реакцията му, а в острите му миши очички проблясваше злорадство. — Може печатарят да е бил изгорен на кладата, но не само той е бил замесен в тази работа.
— Не — съгласи се брат му. — Някой е помагал да запалят огъня.
* * *
Още същия ден Лиана Тайлефер се появи в дома на Корсо. Вдовицата пристигна без предупреждение, в този час между следобеда и вечерта, когато Корсо, облечен в избеляла памучна риза и стари джинси, стоеше пред западния прозорец и наблюдаваше как залезът оцветява покривите в червено и охра. Може би моментът не беше подходящ; може би много от това, което се случи впоследствие, можеше да бъде избегнато, ако тя беше подбрала друг час за посещението си. Това никога няма да узнаем. Знаем обаче, че Корсо се взираше през прозореца и погледът му се замъгляваше все повече, докато отпиваше от чашата джин. На вратата се позвъни и Лиана Тайлефер, висока, руса, внушителна, в английски тренчкот, строг костюм и черни чорапи — се появи на вратата. Косата ѝ беше вдигната на кок под широкополата шапка с тютюнев цвят, леко кривната на една страна. Шапката много ѝ отиваше. Тя беше хубава жена, знаеше го и очакваше от всички около нея да го забелязват.
— На какво дължа честта? — попита Корсо. Въпросът беше глупав, но в този час и след погълнатото количество „Болс“ от него не можеше да се очаква да бъде блестящ събеседник. Лиана Тайлефер рече беше влязла в стаята. Беше се изправила до бюрото, където до компютъра и кутията с дискети беше поставена папката с ръкописа на Дюма.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги