Деветата порта

Кули. Ръка. Стрела. Изход от лабиринта. Пясък. Кракът на обесения. Шахматната дъска. Ореолът. В тези елементи имаше различия. Осем разлики и осем истински гравюри, несъмнено копирани от оригинала, тайнствения „Деломеланикон“. Деветнайсет променени, ненужни гравюри, разпределени по страниците на трите екземпляра, идентични само по надписите и общия си външен вид. Следователно нито една от трите книги не беше подправена, но и нито една от тях не беше изцяло автентична. Аристиде Торча бе признал истината пред мъчителите си, но не цялата истина. Всъщност действително беше останала една книга — така сигурно скрита от пламъците, както бе забранена и недостъпна за недостойните. Ключът се криеше в гравюрите. За да може ученикът да надмине учителя, той трябваше да възстанови книгата с помощта на кодовете, спазвайки правилата на тайното изкуство.

Корсо отпи от джина си и се взря в мрака над Сена, оттатък светлините, огряващи част от крайбрежната улица и хвърлящи сенки под оголелите дървета. Победата не го хвърляше във възторг, не изпитваше дори обикновено задоволство от това, че е приключил с една трудна задача. Познаваше добре това настроение: студената, чиста яснота, която го обземаше, когато най-сетне успееше да се добере до книга, която бе преследвал дълго време. Чувстваше се така, когато успееше да измести някой конкурент, да спечели книга след дълги и деликатни преговори, или когато изровеше някоя скъпоценност сред купчини боклук и стари вестници. В мислите му се появи Никон — на друго място и по друго време. Тя седеше на пода до телевизора — Одри Хепбърн тъкмо се беше влюбила в един журналист в Рим — слагаше етикети на видеокасетите, и леко се полюляваше в такт с музиката. Големите ѝ очи постоянно го следяха — очи, които не преставаха да се удивляват на живота. Но по това време изражението им вече криеше упрек и предчувствие за скорошната промяна, за самотата, която идеше неумолимо като падеж на полица. „Като ловец с плячката си“, беше прошепнала тогава Никон — учудено, защото може би за първи път го виждаше такъв. Корсо си пое дъх като мрачен вълк, захвърлил плячката след дългото преследване. Хищник, който не ловуваше от глад или от страст, който не изпитваше ужас при вида на кръвта и разкъсаната плът, чиято единствена цел беше самото преследване. Ти си мъртъв като плячката си, Лукас Корсо. Като сухата, ронлива хартия, която си превърнал в свое знаме. Прашни трупове, които ти също не обичаш, които дори не ти принадлежат, за които всъщност не даваш и пукната пара.

За миг Корсо се зачуди какво ли би казала за него Никон сега — когато устата му съхнеше и слабините му тръпнеха от съзнанието за надвиснала опасност. Седнал край тясната масичка в бара, той наблюдаваше улицата и не можеше да се принуди да тръгне, защото тук, в топлината, под светлината на лампите, заобиколен от цигарен дим и шума на множество разговори, се чувстваше поне временно защитен от опасността, чието приближаване чувстваше въпреки затъпяващия прилив на джин в кръвта си, чувстваше я в мъглата, която се надигаше от реката. Никон би го разбрала — той беше настръхнал също като Базил Ратбоун (Об. бел. - 82), заслушан в далечния вой на Баскервилското куче.

* * *

Най-сетне взе решение. Допи си джина и остави на масата няколко монети. Метна платнената торба на рамо и излезе на улицата, вдигнал яката на палтото си. Пресече, оглеждайки се и в двете посоки, и когато стигна до пейката, където бе седяло момичето, се обърна и тръгна покрай парапета на левия бряг. Зад него трептяха жълтите светлини на някаква лодка, пронизваха мъглата и го осветяваха изотзад, обгръщайки фигурата му в ореол от мръсна мъгла.

Улицата и кеят изглеждаха пусти. Минаваха малко коли. На ъгъла с улица „Мазарен“ опита да спре такси, но то го подмина. Продължи към улица „Генего“, за да пресече Пон Ньоф към Лувъра. Мъглата и мрачните силуети на сградите рисуваха неясна картина, която би могла да принадлежи на всякаква епоха. Душейки въздуха като вълк, доловил опасност, Корсо изпитваше непривично безпокойство. Прехвърли торбата на другото си рамо, за да освободи дясната си ръка, спря и озадачено се озърна. Тъкмо на това място — в глава единайсета — интригата се заплита. Д’Артанян вижда Констанс, която се появява от улица „Дофен“, и тръгва по същия път към Лувъра. Съпровожда я някакъв благородник, който впоследствие се оказва самият Бъкингамски херцог. Херцогът едва не бива пронизан от шпагата на д’Артанян заради среднощната си авантюра — „ ...направих това от любов и ревност, милорд“.

Може би пък усещането за опасност беше измамно — странен ефект на общата атмосфера и последица от четенето на прекалено много книги. Но телефонното обаждане на момичето и сивото БМВ пред входа не бяха плод на фантазията му. В далечината удари часовник и Корсо си пое дъх. Цялата история беше абсурдна.

Точно в този момент Рошфор връхлетя върху него. Появи се сякаш от реката, изплува внезапно от сенките. Явно беше следил Корсо, вървейки по кея долу, под парапета, и сега се бе изкачил по каменните стълби, за да го настигне. Корсо разбра за стълбите, когато се затъркаля надолу по тях. Никога досега не беше падал по стълби и винаги беше мислил, че действието е по-продължително, че ще усеща всяко стъпало или нещо подобно, съдейки по това, което бе виждал по филмите. В действителност всичко стана за миг. Един много професионално нанесен удар зад ухото му беше достатъчен, за да се размият нощните очертания на всичко наоколо. Околният свят му се струваше далечен, като че бе изпил цяла бутилка джин. Благодарение на това усещане не изпита особена болка, докато се търкаляше по стъпалата и се удряше в каменните им ръбове. Когато стигна долу, беше натъртен, но в съзнание. Основното му усещане беше учудване, че не е чул плисък от падането на собственото си тяло във водата. Проснат на земята, с глава върху мокрия паваж и крака на най-долното стъпало, той вдигна замаяно очи и видя тъмния силует на Рошфор, който тичаше надолу по стълбите, за да го довърши.

„Ти беше дотук, Корсо“. Това беше единственото, което успя да помисли. После направи две неща — първо се опита да ритне Рошфор, когато той скочи върху него. Но беше прекалено слаб и кракът му срещна само въздух. Остана му само стария, познат инстинкт да се свие на топка и да изчака, докато пушечната стрелба отзвучи в далечината. Обвит във влагата, надигаща се от реката, потънал в пълен мрак, защото бе загубил очилата си, докато се боричкаха, той се сви така, че да защити с тялото си торбата, чиито дръжки се бяха усукали около рамото му. Старите гвардейци умират, но им се случва и да паднат по стълбите. Може би прапрадядо Корсо, от другата страна на Лета, би одобрил постъпката му. Не беше ясно на какво мнение е Рошфор. Също като Уелингтън, той се възползва от случая с чисто британска методичност: до ушите на Корсо долетя болезнен вик, който сигурно бе излязъл от собствената му уста, когато Рошфор го ритна точно и прецизно в гръбнака.

Очевидно нищо добро нямаше да произлезе от това, затова Корсо затвори очи и зачака примирено някой друг да обърне страницата. Чувстваше дишането на Рошфор много близо до себе си, усети как той се навежда над него, за да започне да рови в торбата. После Рошфор дръпна с все сила дръжките ѝ. Това накара Корсо да отвори за миг очи — точно толкова време му бе необходимо, за да види каменните стъпала пред себе си. Но тъй като лежеше по лице на паважа, стълбите му се сториха хоризонтални, криви и замъглени. Не можа да разбере дали момичето слизаше или се качваше по тях. Само я видя как тича с невероятна бързина, видя дългите ѝ крака, които скачаха от стъпало на стъпало. Палтото ѝ, което беше съблякла, се разтвори във въздуха и полетя към един ъгъл на екрана сред спиралите на мъглата, също като наметалото на Фантома на Операта (Об. бел. - 83).

Корсо примижа заинтригувано, опита се да фокусира сцената и дори измести глава малко встрани, за да види какво става. С ъгълчето на окото си видя как Рошфор, когото виждаше обърнат с главата надолу, трепна, когато момичето прескочи последните стъпала. Тя връхлетя върху него с кратък, пронизителен вик, рязък като шума от чупещо се стъкло. После се чу глух звук, удар, и Рошфор изчезна от полезрението му така внезапно, като че бе движен от пружина. Сега Корсо виждаше само празните стъпала. Той извърна с мъка глава и я отпусна на другата буза, загледан в реката. Картината пред очите му беше все така изкривена: от едната страна земята, от другата — черното небе, отдолу — мостът, а отгоре — реката. Но сега в нея отново се появиха Рошфор и момичето. За секунда Корсо видя силуета ѝ, очертан на мътната светлина, която идеше отгоре, от моста. Тя стоеше с разтворени крака и протегнати напред ръце — като че молеше за миг тишина, заслушана в някаква далечна мелодия. Рошфор се беше изправил на колене пред нея и се подпираше на една ръка като боксьор, който слуша броенето на съдията, но не може да събере сили да се изправи. Белегът му се виждаше ясно на светлината на лампите. Корсо едва успя да забележи удивеното му изражение, когато момичето отново нададе същия рязък вик, застана на един крак, вдигна другия, завъртя го без видимо усилие в полукръг, и ритна Рошфор с все сила в лицето.

Бъкингам и миледи

„Престъплението е извършено с помощта на жена“

Е. де Куейрос, „Мистерията на пътя към Синтра“

Корсо седеше на най-долното стъпало и се опитваше да запали цигара. Все още прекалено зашеметен, не беше възстановил пространствената си ориентация и не можеше да докара кибритената клечка на едно ниво с края на цигарата си. Момичето, успяло да събере разпиляното съдържание на чантата, пристъпи към него и му я подаде.

— Добре ли си?

Говореше спокойно, без видимо вълнение или тревога. Най-вероятно беше вбесена от глупавия начин, по който Корсо се бе оставил да го издебнат, след като изрично го бе предупредила по телефона. Той кимна, объркан и унизен. Успокояваше го единствено изразът, който се бе появил на лицето на Рошфор точно преди да го ритнат. Момичето нанесе удара жестоко и точно, но когато Рошфор се просна по гръб, не продължи да го рита. Той не се опита да я предизвика повторно, нито пък да си върне удара, просто се обърна, сгърчен от болка и запълзя в обратна посока. Тя вече бе изгубила интерес към него и се зае да събира разпиляното съдържание на торбата. Ако беше в състояние да го стори, Корсо би тръгнал подир Рошфор, би го стиснал за гушата и би измъкнал от него всичко, което знаеше. Но може би момичето нямаше да му позволи да го стори, а и във всеки случай беше толкова слаб, че нямаше сили дори да стъпи на краката си.

— Защо го остави да си отиде? — попита Корсо.

Залитащата фигура на Рошфор все още се виждаше в далечината, но скоро потъна в мрака зад един завой на реката, сред призрачните силуети на закотвените лодки, забулени от стелещата се ниско мъгла. Корсо си го представяше — принуден да отстъпи, унижен, с подуто лице, неспособен да приеме, че една жена му е причинила всичко това.

Отмъщението го изпълваше с ликуване, но все пак реши да възрази.

— Трябваше да разпитаме копелето.

Тя си беше облякла отново палтото и седеше до него, но не отговори веднага. Изглеждаше уморена.

— Така или иначе ще дойде пак — каза тя най-сетне, хвърли кратък поглед на Корсо и се загледа във водите на реката. — Следващия път трябва да бъдеш по-внимателен.

Той извади влажната цигара от устата си и започна да я върти в ръце, докато най-сетне тя се разпадна.

— Никога не бих повярвал...

— Мъжете обикновено не вярват. Докато не се окажат с разбити физиономии.

Едва сега той забеляза, че по лицето ѝ има кръв. Не беше кой знае какво — една тънка струйка се стичаше от носа към устата ѝ.

— Носът ти кърви — установи той глупаво.

— Знам — отвърна тя, докосна лице с ръка и погледна мокрите си от кръв пръсти.

— Как е успял да те удари?

— Аз съм си виновна — тя избърса пръсти в джинсите си. — Когато скочих върху него, си ударихме главите.

— Откъде си научила тези неща?

— Какви неща?

— Нали те видях – Корсо размаха ръце, имитирайки несръчно движенията ѝ. — Даде му да се разбере.

Тя се усмихна меко и се изправи.

— На времето ми се наложи да се боря с един ангел. Той ме победи, но научих някои неща.

С този разкървавен нос изглеждаше престъпно млада, почти дете. Преметна торбата на Корсо през рамо и му помогна да се изправи. Той установи с учудване, че ръката ѝ е изключително силна. Когато най-сетне застана на крака, го заболяха всички кости.

— Досега винаги съм мислел, че ангелите се сражават с мечове и копия.

Тя подсмърчаше, отметнала назад глава, за да спре кръвта. Изгледа го ядосано с крайчеца на окото си.

— Гледал си прекалено много гравюри на Дюрер, Корсо. И резултатът е налице.

* * *

Върнаха се в хотела без повече инциденти, прекосявайки Пон Ньоф и пасажа покрай Лувъра. На светлината на една улична лампа той забеляза, че носът на момичето още кърви.

Извади носната си кърпичка, но когато понечи да ѝ помогне, тя поклати глава, взе кърпичката от него и сама я постави под носа си. Вървеше, потънала в собствените си мисли. Корсо гледаше дългата ѝ, грациозна шия, съвършения профил, мекото сияние на матовата кожа на светлината на уличните лампи край Лувъра. Не можеше да разбере какво мисли. Вървеше с неговата торба на рамо, малко приведена напред, което ѝ придаваше упорит, непреклонен вид. Понякога, когато завиваха покрай някой тъмен ъгъл, очите ѝ започваха да се стрелкат наоколо, тя сваляше ръката с кърпичката от лицето си и заставаше нащрек. Успокои се видимо едва когато достигнаха аркадите на улица „Риволи“, където беше доста по-осветено. Носът ѝ спря да кърви и тя му върна кърпичката, цялата в засъхнала кръв. Настроението ѝ сякаш се подобри. Явно вече не се дразнеше толкова от това, че Корсо се бе оставил да го изненадат като последен глупак. Няколко пъти постави ръка на рамото му — като че ли бяха стари приятели, които се връщат от разходка. Жестът беше спонтанен и непресторен. Но може би беше просто изморена и имаше нужда да се облегне на някого. Корсо, чиято глава се бе прояснила от нощната разходка, първоначално изпита удоволствие от докосването на ръката ѝ. После започна да се притеснява. Ръката, отпусната на рамото му, будеше у него някакво странно чувство — всъщност доста приятно, но съвсем неочаквано. Чувстваше се омекнал като пълнеж на шоколадов бонбон.

* * *

Тази нощ на смяна беше Грубер. Той си позволи да хвърли кратък любопитен поглед към прибиращата се двойка — Корсо беше навлякъл мокрото си, кално палто, стъклата на очилата му бяха спукани, а лицето на момичето беше изцапано със спечена кръв — но изразът на лицето му не се промени. Повдигна леко едната си вежда и кимна, подчертавайки по този начин, че е на разположение на Корсо, но Корсо му показа с жест, че няма нужда от нищо. Грубер му подаде ключовете за двете стаи и един запечатан плик. Влязоха в асансьора и Корсо понечи да отвори плика, но видя, че носът на момичето отново кърви. Натъпка плика в джоба си и отново ѝ подаде кърпичката. Асансьорът спря на нейния етаж. Корсо ѝ каза да извика лекар, но тя само поклати глава и излезе от асансьора. След кратко колебание той я последва. Кръв капеше от носа ѝ по килима. Когато влязоха в стаята, той я накара да седне на леглото, намокри една кърпа със студена вода в банята и каза:

— Увий с кърпата врата си и наклони глава назад, колкото може повече.

Тя се подчини, без да каже дума. Енергията, която бе проявила при появата си край реката, сякаш се бе изпарила до капка. Може би причината беше постоянното кървене. Той съблече палтото ѝ, свали ѝ обувките и я сложи да легне, като нагласи възглавницата под главата ѝ.

Тя се оставяше покорно на грижите му — като уморено малко момиченце. Преди да изгаси всички лампи с изключение на тази в банята, Корсо се огледа наоколо. Не видя никакви лични предмети, като изключим шампоана, четката и пастата за зъби в банята, палтото и раницата, оставена отворена на канапето, пощенските картички, които беше купила предния ден заедно с „Тримата мускетари“, един сив пуловер, две тениски и бели бикини, които се сушаха на радиатора. Погледна смутено към момичето. Чудеше се дали да седне на ръба на леглото ѝ или другаде. Онова странно чувство, което изпита на улица „Риволи“, продължаваше да се върти в стомаха му. Не можеше да си тръгне, не и преди тя да се почувства малко по-добре. Накрая реши да стои прав. Пъхна ръце в джобовете на панталона си и с едната напипа празната манерка. Хвърли алчен поглед към минибара, чийто хотелски печат още не беше разчупен. Ужасно му се пиеше.

— Беше страхотна при реката — каза той. — Още не съм ти благодарил.

Тя се усмихна. Но очите ѝ с разширени от тъмнината зеници не изпускаха нито едно движение на Корсо.

— Какво става тук всъщност? — попита той.

Ироничният ѝ поглед подсказваше, че въпросът му е крайно глупав.

— Очевидно искат нещо, което ти притежаваш.

— Ръкописа на Дюма? Или „Деветте порти“?

Момичето въздъхна, като че ли това не ѝ се струваше толкова важно.

— Ти си умен, Корсо — каза тя след малко. — Би трябвало вече да имаш някаква хипотеза.

— Имам прекалено много хипотези. Затова пък нямам и помен от доказателства.

— Човек не винаги има нужда от доказателства.

Това важи само за криминалните романи. На Шерлок Холмс и Поаро им стига само да предположат кой е убиецът и как е извършил престъплението. После съчиняват останалото и го обявяват като свършен факт. После Хейстингс или доктор Уотсън изразяват възторга и удивлението си, и казват: „Браво! Точно така е станало!“. И убиецът си признава, идиотът му с идиот.

— Аз също бих изразила възторга и удивлението си.

Този път тонът ѝ не беше ироничен. Тя го следеше внимателно и явно очакваше той да каже или направи нещо.

Той се размърда неловко и каза:

— Знам. — Момичето все така го гледаше с широко отворени очи, като че ли нямаше какво да крие. — Но не разбирам защо.

Той се канеше да добави нещо в смисъл, че това е реалният живот, а не криминален роман, но се отказа. Точно в този момент границата между фантазия и действителност наистина беше доста размита. Корсо — човек от плът и кръв, с документи за самоличност, постоянно местоживеене и физическо присъствие, за което постоянно го подсещаха болките в цялото тяло — все повече се изкушаваше да започне да се приема като действителна личност, озовала се в един въображаем свят. Но това не беше достатъчно. Оставаше само една стъпка до убеждението, че сам той е измислена личност, и само си въобразява, че е действителен във своя въображаем свят. С други думи, оставаше му само една стъпка до лудостта. Зачуди се дали някъде някой побъркан писател или впиянчен сценарист не го вижда като въображаем образ от въображаем свят, който най-сетне започва да се убеждава, че е въображаема личност. Това вече беше прекалено.

От тези размисли устата му пресъхна непоносимо. Стоеше прав срещу момичето, с ръце в джобовете, и чувстваше езика си като парче гласпапир. „Ако бях въображаема личност, каза си той с облекчение, косите ми щяха да настръхнат, щях да възкликна „Горко ми!“ и лицето ми щеше да се покрие с капки пот. При това нямаше да съм толкова жаден. Пия, следователно съществувам.“ Отиде до минибара, счупи печата, извади една мъничка бутилчица джин и я изпи на две глътки. Затвори шкафа внимателно, сякаш затваряше мощехранителница, и когато се изправи, беше почти усмихнат. Постепенно започваше да вижда събитията в правилна перспектива.

В стаята цареше полумрак. Бледата светлина от лампата в банята осветяваше леглото, на което лежеше момичето. Той погледна босите ѝ крака, опръсканата с кръв тениска, после погледът му се плъзна по дългата ѝ, загоряла шия, и стигна до полуотворената уста и белите зъби, проблясващи в мрака. Тя продължаваше да го наблюдава. Той напипа в джоба ключа от стаята си. Крайно време беше да си върви.

— По-добре ли се чувстваш?

Тя кимна. Корсо погледна часовника си, въпреки че му беше все едно колко е часа. Не си спомняше да е включвал радиото, когато влязоха, но отнякъде се носеше тиха музика. Беше тъжна френска песен, за някаква келнерка в пристанищна кръчма, която се влюбила в моряк.

— Така. Сега трябва да тръгвам.

Жената продължаваше да пее. Както можеше да се очаква, морякът си беше заминал, а момичето стоеше на бара и гледаше празния стол и мокрия кръг, останал на тезгяха от чашата му. Корсо отиде до нощното шкафче, взе носната кърпа и започна да трие по-здравото стъкло на очилата си с най-чистия ѝ край. Тогава видя, че носът ѝ отново кърви.

— Пак започна.

Тънка струйка кръв течеше към устата ѝ. Тя покри лице с ръцете си, погледна окървавените си пръсти и се усмихна стоически.

— Няма значение.

— Наистина трябва да повикаме лекар.

Тя притвори очи и поклати глава. Осветена от слабата светлина, отпуснала глава на изцапаната с кръв възглавница, изглеждаше съвсем безпомощна. С очилата в ръка той седна на ръба на леглото и се наведе над нея, за да постави кърпата под носа ѝ. Докато се навеждаше, му се стори, че сянката му, очертана на отсрещната стена от косия лъч, процеждащ се през вратата на банята, се поколеба за миг, преди да повтори движението му ѝ да потъне в мрака.

Тогава момичето направи нещо неочаквано. Без да обръща внимание на мръсната носна кърпа, тя протегна окървавената си ръка към него. Докосна лицето му и начерта с пръсти четири линии — от челото до брадичката му. Вместо да отдръпне ръката си след тази странна милувка, тя я задържа на лицето му — топла и влажна, и той усети как няколко капки кръв се стекоха по четирите линии. Светлите ѝ очи отразяваха светлината, процеждаща се през полуотворената врата на банята, и Корсо изтръпна, защото му се стори, че вижда в тях изгубената си сянка.

От радиото се носеше друга песен, но нито един от двамата не я чуваше. От момичето се носеше топъл, трескав мирис, една мъничка жила пулсираше на оголената ѝ шия. Светлината и сенките играеха из стаята, предметите чезнеха в плътния мрак. Тя прошепна много тихо нещо неразбираемо и плъзна ръце около шията му, разширявайки кървавата следа. Той усети на езика си вкус на кръв и се наведе над нея, към топлата ѝ, полуотворена уста. Тя простена нежно — стори му се, че гласът ѝ долетя много отдалеч, прескочил многовековна бездна. За един кратък миг, пулсът на тялото ѝ събуди у Лукас Корсо спомена за многото пъти, когато бе умирал преди — спомените за смърт изплуваха, понесени от тъмна, бавна река с води, гъсти като смола. Корсо съжали, че тя няма име, което този миг би оставил запечатано в съзнанието му.

Всичко продължи само миг. После мислите му се избистриха и той видя другото си Аз да седи все така на ръба на леглото ѝ. Дори не беше съблякъл палтото си и гледаше като хипнотизиран, докато тя се плъзна малко назад и започна да сваля джинсите си, извивайки гръб като красиво младо животно. Той продължаваше да я наблюдава с добродушна усмивка, с приятелско снизхождение, притиснат от умора и скептицизъм. Изпитваше по-скоро любопитство, отколкото желание. Ципът се разтвори над тъмния триъгълник, открояващ се рязко на фона на белите бикини, плъзнали се надолу заедно с джинсите. Дългите ѝ, загорели крака оставиха Корсо — и двамата Корсовци — без дъх. Чувстваше се също като Рошфор, когато същите тези крака му избиха зъбите. Тя вдигна ръце и свали тениската си. Движенията ѝ бяха съвсем естествени — нито безразлични, нито подканващи. Нежният поглед на спокойните ѝ очи не се отклоняваше от Корсо, докато тениската не покри лицето ѝ. Този път контрастът беше още по-силен — бялата памучна блуза, която се плъзгаше нагоре по загорялото ѝ тяло, по топлата ѝ, твърда плът, тънката талия, съвършено оформените гърди, очертани от лъч светлина в мрака, шията, полуотворената уста, и отново очите ѝ, в които сякаш се бе събрала цялата светлина на света, открадната от небето. В тях бе и сянката на Корсо — като душа, заключена в два огромни изумруда.

Точно тогава Корсо разбра, че няма да направи нищо. Почувства го с непогрешимата интуиция, която понякога предхожда определени събития и ги белязва, още преди да са се състояли, със знака на катастрофата. Най-прозаично казано, още докато хвърляше остатъка от дрехите си на пода върху нейните, той осъзна, че първоначалната му ерекция си отива безвъзвратно, покосена в разцвета си. Или, както би се изразил прапрадядото бонапартист, „гвардията мина в отстъпление“. Тотално. Корсо се надяваше, че така, както бе застанал с гръб към светлината, отчайващото му състояние няма да бъде толкова очевидно. Легна много внимателно по корем до загорялото, топло тяло, което го очакваше в мрака, и предприе това, което императорът, затънал в калните полета на Фландрия, би нарекъл „тактика на непряк подход“ — проучване на терена от средно разстояние, без да се достига критичната зона. Играеше на време с надеждата, че маршал Груши все пак ще се появи с подкрепления; галеше момичето и я целуваше, без да бърза, по шията и лицето. Само че надеждата му не се оправда. Груши го нямаше никакъв. Старият глупак сигурно гонеше прусаци на десетки мили от бойното поле. Безпокойството на Корсо прерасна в паника, когато момичето се притисна в него и пъхна твърдото си, топло бедро между неговите. Сега вече нямаше как да не осъзнае размерите на бедствието. Видя усмивката ѝ — малко объркана, но окуражаваща, като че ли искаше да му каже „Знам, че ще се справиш!“. Целуна го много нежно и протегна ръка, за да му помогне. И точно когато пръстите ѝ достигнаха епицентъра на събитията, Корсо рухна окончателно. Потъна като „Титаник“. Право към дъното, без половинчати развития. Оркестърът свиреше докрай на палубата, жените и децата се тъпчеха в спасителните лодки. Последвалите двадесет минути бяха същинска агония, изкупление за всичките му грехове. Героични атаки, които се разбиваха в непоклатимата съпротива на шотландската артилерия. Атаки на пехотата с мимолетни, преходни проблясъци на надежда за успех. Импровизирани набези на леката кавалерия с бледата надежда да бъде изненадан противникът. Схватки между хусарските части и масирано нападение на кирасирите. Но всички опити водеха до един и същ резултат — Уелингтън правеше каквото си иска в онова далечно белгийско селце, и шотландските гайди свиреха присмехулно марша на Сивия полк в лицето на Корсо. Остатъците от Старата гвардия се озъртаха отчаяно във всички посоки, със стиснати зъби и лице, заровено в чаршафите. Двадесет минути адски мъки — по часовник, който не бе се сетил да свали, сигурно пак за изкупление на греховете си. Огромни капки пот се стичаха от корените на косата му надолу по врата. Гледаше с широко разтворени очи в мрака над рамото на момичето и се молеше за пистолет, с който да се застреля.

* * *

Тя спеше дълбоко. Той протегна ръка, много внимателно, за да не я събуди, и започна да рови в джоба на палтото си за цигара. Когато я запали, той се повдигна на лакът и се взря в момичето. Тя спеше по гръб, съвсем гола, с глава, отпусната на изцапаната с кръв възглавница и дишаше едва чуто през полуотворената си уста. Миришеше все така на топла, трескава плът. Корсо продължи да съзерцава съвършеното ѝ тяло в играта на светлини и сенки, събудена от лампата в банята. Какъв шедьовър на генното инженерство! Той се чудеше каква точно пропорция на сместа от кръв, слюнка, кожа, тайнство, плът, сперма и случайност е била необходима, за да бъде създадена тя. Имаше чувството, че всички жени, всички женски представители на човешкия род са тук, пред него, заключени в това осемнадесет-двадесетгодишно тяло. Видя пулсиращата жила на врата ѝ, едва забележимото туптене на сърцето ѝ, проследи нежната извивка на тялото там, където гърбът преминаваше в талия и постепенно се разширяваше към бедрата. Протегна ръка и погали малкия къдрав триъгълник там, където кожата ставаше малко по-бяла, на мястото на класическия му провал. Момичето беше приело събитията с чувство за хумор. Не пожела да драматизира нещата и двамата преминаха постепенно към нещо като приятелска игра, след като се разбра че този път няма да има никакви изненади от страна на Корсо. Това освободи напрежението. По липса на пистолет, за да се застреля с него като уморен кон, той бе решил да си разбие главата в нощното шкафче. В края на краищата само удари тайничко стената с юмрук, и едва не си счупи пръстите. Учудена от внезапното стягане на тялото му, тя го изгледа въпросително. Усилието, което положи, за да не извика от болка, го успокои. Дори успя да се усмихне, макар и накриво, и да каже, че това обикновено му се случва само първите тридесетина пъти. Тя се засмя, прегърна го и го целуна нежно по очите и устата. „Какъв глупак си, Корсо. Това няма никакво значение“. Той се зае с единственото, което му оставаше при това положение — старателна игра с пръсти, която имаше ако не славни, то поне задоволителни резултати. Когато успя да си поеме дъх, момичето се взря в него и го гледа дълго време, преди да го целуне — внимателно и добросъвестно, докато натискът на устните ѝ постепенно отслабна и тя заспа.

Горящият край на цигарата изгори пръстите му. Той задържа дима в дробовете си колкото можа, после издиша и се загледа във фигурките, които се очертаха в светлинния лъч над леглото. Дишането на момичето стана неравномерно и той се обърна към нея, за да разбере причината. Тя се мръщеше и стенеше тихо, като дете, което сънува кошмар. После, без да се събуди, се обърна към него. Едната ѝ ръка беше свита под голите гърди, дланта на другата беше пъхнала под бузата си. „Коя, по дяволите, си ти?“, попита той кисело на себе си, но все пак се наведе към нея и я целуна. Погали късата ѝ коса, извивката от талията към бедрата, ясно очертана на светлината от банята. В тази нежна извивка имаше повече красота, отколкото в която и да било картина, мелодия, скулптура или поема. Той се наведе по-ниско, притисна нос в шията ѝ и в същия миг собственият му пулс рязко се ускори, събуждайки тялото му. „Спокойно, повтаряше си той. Не се паникьосвай. Изчакай“. Само че не беше сигурен колко дълго ще продължи това състояние, затова изгаси цигарата и се притисна по-силно към момичето. Тялото му продължаваше да реагира напълно задоволително. Тогава разтвори краката ѝ, и най-сетне, все още невярващ, потъна в рая — раят беше влажен и ухаеше на мед и мляко. Тя се раздвижи сънливо и го прегърна, но все още не се беше събудила напълно. Той целуваше устните и шията ѝ. Тя простена тихичко и движенията на бедрата ѝ уловиха неговия ритъм. Когато той достигна до сърцевината на нейното и своето тяло, проправяйки си с лекота път към онова дълбоко скрито в спомените му място, тя отвори очи и го погледна, учудена и щастлива. Под дългите ѝ, влажни мигли играеха зеленикави отблясъци. Обичам те, Корсо. Обичамтеобичамтеобичамтеобичамте. Той си прехапа езика, за да не изтърси нещо също толкова глупаво. Наблюдаваше се отстрани, учуден и невярващ, и не можеше да се познае. Беше внимателен, изчакваше движенията, влизаше в ритъма ѝ, предусещаше желанията и откриваше тайните ключове към това нежно, но силно тяло, което се беше вплело в неговото. Продължиха така около час. После той я попита има ли опасност от забременяване, но тя му каза да не се безпокои, и че всичко било под контрол. А той скъта спомена дълбоко в себе си, близо до сърцето.

***

Събуди се на зазоряване. Тя продължаваше да спи, притисната плътно към него. Известно време той лежа неподвижно, за да не я разбуди. Наложи си да не мисли нито за това, което се беше случило, нито за това, което би могло да се случи. Затвори очи и се отпусна, наслаждавайки се на моментния покой. Чувстваше дъха ѝ върху кожата си. Айрин Адлър, „Бейкър Стрийт“ 221 Б. Влюбеният Дявол. Нежният силует в мъглата, изправил се срещу Рошфор. Синьото палто, което летеше разтворено надолу към кея. Сянката на Корсо, отразена в очите ѝ. Тя спеше, спокойна и отпусната, потънала в забравата на съня. Корсо все така не съумяваше да намери някаква връзка между отделните събития. Но в този момент логиката никак не го интересуваше. Беше изпълнен с лениво задоволство. Плъзна ръка между топлите ѝ бедра. Поне голото ѝ тяло беше съвсем реално и осезаемо.

Малко по-късно той стана предпазливо и тръгна към банята. В огледалото видя, че все още има следи от засъхнала кръв по лицето си. Освен това, за спомен от сблъсъка с Рошфор и каменните стъпала на кея, имаше голяма синина на лявото си рамо и друга, пресичаща напряко ребрата му. Синините боляха, когато ги натиснеше. Изми се набързо и отиде да си намери цигара. Докато ровеше из джобовете на палтото си, откри бележката, която му беше дал Грубер.

Наруга се под нос за разсеяността, но сега вече не можеше да се направи нищо. Отвори плика и се върна в банята, за да прочете бележката на светло. Тя беше кратка и съдържанието ѝ — две имена, един адрес и един телефонен номер — го накара да се захили злобно. Хвърли поглед в огледалото. Косата му беше сплъстена, а трябваше и да се избръсне. Сложи си очилата, като че ли се въоръжаваше — един зъл вълк, който тръгва на лов. Взе тихичко дрехите и платнената торба и погледна за последен път спящото момиче. Все пак не беше изключено да му предстои един приятен ден. На Бъкингам и миледи щеше да им приседне закуската.

* * *

Хотел „Крийон“ определено не беше по джоба на Флавио Ла Понте. Сигурно вдовицата на Енрике Тайлефер плащаше сметката. Така размишляваше Корсо, докато плащаше на таксито, прекосяваше облицованото с мрамор фоайе и изкачваше стълбите, на път към стая номер 206. На вратата висеше табелка с надпис „Моля, не безпокойте!“, и когато почука силно три пъти, отвътре не се чу никакво раздвижване. „Три пъти бе пронизана плътта на звяра, и едва тогава перките на Белия кит утихнаха.“ Братството на харпунджиите от Нантъкет щеше да бъде разпуснато всеки момент. Корсо сам не знаеше дали съжалява или не. На времето двамата с Ла Понте бяха съчинили алтернативна версия на „Моби Дик“. В техния вариант Ишмаел написва историята, поставя я в запечатан ковчег и се удавя заедно с останалата част от екипажа на „Пекод“. Оживява единствено Куийкуег — дивият харпунджия без интелектуални претенции. След време той се научава да чете. Един ден прочита писанията на своя приятел и установява, че разказът на Ишмаел и собствените му спомени категорично се разминават. Затова написва своя версия на историята за Белия кит. Романът започва с изречението „Наричайте ме Куийкуег“ и е озаглавен „Китът“. От гледна точна на харпунджията Ишмаел е един учен педант, който раздува съвсем неоснователно историята. Моби Дик няма никаква вина, той си е кит като всички останали. Това е просто историята на един некомпетентен капитан, който търси лично отмъщение, вместо да се заеме с преките си задължения — да пълни бъчви с китова мас. „Какво значение има кой му е откъснал крака?“ — пита Куийкуег. Корсо си спомняше ясно сцената в бара на Макарова. Мъжкараната Макарова, с присъщата си северняшка въздържаност, слушаше внимателно обясненията на Флавио Ла Понте как е бил запечатан ковчега, докато Зизи, от другата страна на тезгяха, гледаше ревниво ту към единия, ту към другия. По онова време, ако Корсо набереше домашния си телефон, отговаряше Никон — той винаги си я представяше как излиза от банята, с ръце, мокри от проявителя. Точно това стана онази вечер, когато написаха новата версия на „Моби Дик“. Накрая всички се озоваха в дома на Корсо, изпиха още кой знае колко бутилки, и гледаха на видео някакъв филм на Джон Хюстън. Пиха наздравица за стария Мелвил, когато корабът „Рейчъл“ кръстосващ моретата за изгубените си деца, най-сетне успя да открие едно сираче.

Така беше тогава. Но сега, застанал пред вратата на стая номер 206, Корсо чувстваше как у него се надига гневът на човек, който се кани да представи някому доказателствата за неговото предателство. Може би защото дълбоко в себе си беше убеден, че в политиката, бизнеса и секса измамата е само въпрос на време. Като изключим политиката, приятелят му Ла Понте беше дошъл в Париж или заради бизнеса, или заради секса — още не му беше ясно за кое от двете. Може би и заради двете, защото дори Корсо с присъщия си цинизъм не можеше да си представи, че Ла Понте ще се накисне така само заради едните пари. Спомни си кратката интермедия с Лиана Тайлефер в собствения му апартамент — помнеше ясно красивата и чувствена вдовица с широките бедра и гладката, бяла кожа — същинска Ким Новак в ролята на фатална жена. Повдигна вежди — приятелството включваше и такива подробности. Можеше да разбере подбудите на Ла Понте. Може би заради това, когато Ла Понте най-сетне отвори вратата, по лицето на Корсо не бе изписана враждебност. Ла Понте беше бос, по пижама. Едва успя да отвори уста и юмрукът на Корсо го запрати в отсрещния ъгъл на стаята.

* * *

При други обстоятелства Корсо сигурно би се наслаждавал на сцената. Луксозен хотелски апартамент с изглед към обелиска на Плас дьо ла Конкорд, дебел, пухкав килим, и огромна баня. Ла Понте се търкаляше на килима, потриваше челюстта си и се опитваше да дойде на себе си след удара. На огромното легло бяха поставени два подноса със закуска. Русата красавица Лиана Тайлефер беше застинала от учудване с недоядена препечена филийка в ръка. Едната ѝ обемиста гърда надничаше от щедро разтвореното деколте на копринената нощница. Корсо отбеляза безстрастно, че зърното ѝ беше поне три сантиметра в диаметър, и затвори вратата зад себе си. По-добре късно, отколкото никога.

— Добро утро — каза той и се отправи към леглото. Лиана Тайлефер не помръдна. Само го загледа втренчено, когато седна до нея, все така с препечената филийка в ръка. Корсо остави торбата на пода, огледа подноса със закуската и си сипа чаша кафе. В продължение на половин минута никой не проговори. После Корсо отпи глътка кафе и се усмихна на Лиана Тайлефер.

— Доколкото си спомням, бях малко рязък при последната ни среща...

Наболата брада подчертаваше остротата на чертите му. Усмивката му режеше като острие на бръснач.

Тя не отговори. Остави филийката на подноса и се зае да придърпва нощницата върху пищната си фигура. В погледа ѝ нямаше предизвикателство, нямаше и страх, нито пък гняв. Изглеждаше напълно безразлична. След онази сцена в апартамента Корсо очакваше да види омраза в очите ѝ. „Ще те убият заради това...“ При това „те“ почти бяха успели да го сторят. Но сега стоманеносините очи на Лиана Тайлефер не бяха по-изразителни от локва ледена вода и това безпокоеше Корсо много повече от всякакви гневни припадъци. Представи си я как наблюдава равнодушно трупа на мъжа си, увиснал на лампата в кабинета. Спомни си снимката на горкия нещастник, нагизден с кожена престилка, подреден пред печеното прасенце. Явно други бяха писали сценария на този сериал.

— Копеле — изръмжа Ла Понте от пода. Беше все още зашеметен, но погледът му успя да фиксира Корсо. Опитваше се да се изправи, като се хващаше за мебелите. Корсо го наблюдаваше с интерес.

— Май не се радваш особено на срещата ни, Флавио.

— Да се радвам?! — Ла Понте продължаваше да потрива челюстта си с ръка и от време на време поглеждаше в дланта си, като че се опасяваше, че може да види там някой зъб. — Ти си се побъркал. Напълно.

— Не съвсем. Въпреки че направихте всичко по силите си, за да ме подлудите вие и вашите помагачи. — Той посочи с пръст Лиана Тайлефер. — Начело с отчаяната вдовица.

Ла Понте пристъпи към него, но запази разумна дистанция.

— Би ли ми обяснил за какво говориш, по дяволите?

Корсо вдигна ръка и започна да брои на пръсти.

— Говоря за ръкописа на Дюма и „Деветте порти“. За Виктор Фаргаш, удавен в Синтра. За моята сянка, Рошфор, който ме нападна преди седмица в Толедо и снощи тук, в Париж. — Той отново посочи Лиана Тайлефер. — И за миледи. Също и за теб, каквато и роля да изпълняваш в цялата постановка.

Ла Понте, който следеше внимателно изброяването, примигна пет пъти — по веднъж за всяка точка. Потри още веднъж брадата си, но този път не от болка, а от объркване. Понечи да каже нещо, но после се отказа. Когато най-сетне се реши да проговори, се обърна към Лиана Тайлефер.

– Какво общо имаме ние с всичко това?

Тя сви презрително рамене. Не се интересуваше от обяснения и нямаше никакво намерение да подпомага разследването. Седеше си облегната на възглавниците, с поднос на коленете, и трошеше препечените филийки с пръстите си с дълги, кървавочервени нокти. Единственото друго движение идеше от дишането ѝ — забележителният бюст се повдигаше равномерно под копринените дипли на нощницата. Наблюдаваше Корсо като картоиграч, който очаква хода на противника, безчувствена като пън.

Ла Понте се почеса по плешивината. Видът му не беше кой знае колко внушителен — така, както бе застанал насред стаята в смачканата раирана пижама, с лице, издуто от удара. Погледна Корсо, после Лиана Тайлефер, после отново Корсо.

— Бих искал да получа някакво обяснение — заяви той.

— Виж ти какво съвпадение. Дойдох тук, тъкмо за да поискам обяснение от теб.

Ла Понте погледна тревожно Лиана Тайлефер, после посочи банята.

— Хайде да отидем там — опитваше се да се държи на положение, но фъфлеше заради отеклата буза. — Ти и аз.

Вдовицата не трепна. Гледаше ги с отегченото изражение на човек, който наблюдава телевизионно състезание. Корсо си каза, че ще се наложи да предприеме нещо с нея, но точно сега не можеше да се сети какво. Вдигна торбата от пода и тръгна към банята с Ла Понте. Влязоха и Ла Понте затвори вратата.

— Ще ми кажеш ли защо ме удари?

Говореше тихо, за да не го чува вдовицата. Корсо остави торбата си върху бидето, забеляза белотата на хавлиените кърпи, и порови из аптечката, преди да отговори.

— Защото си лъжец и предател — каза той накрая. — Защото не ми каза, че си замесен във всичко това. Защото допусна да ме лъжат, преследват и нападат.

— Не съм замесен в нищо! И доколкото мога да преценя, единственият, който е бил нападнат, съм аз. — Ла Понте разглеждаше лицето си в огледалото: — Господи! Виж какво си направил! Обезобразил си ме!

— Ще те обезобразя още повече, ако не ми кажеш какво става тук.

Ла Понте натисна внимателно подутата си буза и хвърли кос поглед към Корсо.

— Няма нищо за криене. Лиана и аз... — той затърси подходящите думи. — Ами... ние... Е, нали сам видя.

— Спите заедно.

— Точно така.

— И откога?

— Случи се в деня, когато ти замина за Португалия.

— Кой пое инициативата?

— Аз. Да, всъщност аз.

— Какво искаш да кажеш с това „всъщност“?

— Отчасти. Дотолкова, доколкото аз отидох да я посетя.

— Защо?

— За да ѝ представя оферта за колекцията на покойния ѝ съпруг.

— Идеята съвсем случайно изгря в главата ти, така ли?

— Е, не. Тя ми се обади — нали ти бях казал на времето.

— Така е.

— Искаше си обратно ръкописа, който покойният ми продаде.

— Каза ли защо го иска?

— Имал сантиментална стойност.

— И ти ѝ повярва?

— Да.

— Искаш да кажеш, било ти е все едно.

— Ама виж...

— Знам, знам. Искал си да я чукаш.

— И това, разбира се.

— И тя падна в прегръдките ти.

— Веднага.

— Има си хас. След което дойдохте да прекарате медения си месец в Париж.

— Не точно. Тя има тук някаква работа.

— И те помоли да я съпроводиш.

— Да.

— Просто така? Поема разноските, за да може любовният роман да продължи?

— Нещо подобно.

Корсо се намръщи.

— Любовта е нещо много хубаво, Флавио. Когато я има.

— Не бъди толкова циничен. Тя е изключителна. Нямаш представа...

— Имам.

— Нямаш.

— Казах ти, че имам.

— Ще ти се. Тя е невероятна жена.

— Отклоняваме се от темата, Флавио. Стигнахме до Париж.

— Какво възнамерявахте да правите с мен?

— Нищо. Смятахме да те потърсим тези дни. За да вземем ръкописа.

— Просто ей така.

— Разбира се. Че как иначе?

— Не ви ли е минало през ума, че може и да не го дам?

— Лиана имаше някакви съмнения.

— Ами ти?

— Мислех, че няма да създаваш проблеми. В края на краищата сме приятели. Освен това „Анжуйското вино“ си е мое.

— Разбирам. Ти си бил вторият вариант.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Лиана е очарователна и ме обожава.

— О, да. Изглежда много влюбена.

— Нали?

— Ти си невероятен глупак, Флавио. Омотали са те по-зле и от мен.

В същия миг го озари внезапно подозрение, като че ли в мозъка му зазвъня сигнална инсталация. Блъсна Ла Понте настрани и изтича в спалнята. Лиана Тайлефер беше почти напълно облечена и тъпчеше дрехи в куфара си. Корсо срещна студените ѝ очи — очите на миледи де Уинтър — и разбра, че докато той дрънкаше като последен идиот, тя е чакала нещо, някакъв сигнал. Чакала е като паяк в мрежата си.

— Довиждане, господин Корсо.

Той чу ясно думите, казани с плътния ѝ, леко пресипнал глас. Но не разбра дали го каза само защото имаше намерение да си върви. Направи една крачка към нея, без да е съвсем наясно какво смята да прави, когато я хване, и едва тогава осъзна, че в стаята има още някой. Зад него, близо до вратата, се размърда една сянка. Корсо понечи да се обърне, за да се изправи с лице към опасността. Разбра, че отново е направил грешка, но вече беше късно. Чу как Лиана Тайлефер се засмя като злата руса жена-вамп от филмите, и в същия миг усети удара — на същото място като предишния път, зад ухото, за втори път през последните дванайсет часа. Едва успя да види Рошфор и образът му се разми.

Беше в безсъзнание още преди да се строполи на пода.

Интригата се заплита

„Тъкмо сега вие треперите заради ситуацията и поради очакваното преследване. Щяхте ли да треперите от напрежение, ако бях точен като влаково разписание?“

А. Конан Дойл, „Долината на страха“

Първоначално чу глас, който се носеше много отдалеч — по-скоро нечленоразделен шепот. Направи усилие да разбере думите, защото схвана, че говорят на него. Ставаше дума за външния му вид. Корсо нямаше никаква представа как изглежда точно сега и това ни най-малко не го интересуваше. Много добре си беше така — проснат по гръб на пода. Никак не му се щеше да отваря очи, защото се страхуваше, че от това главата ще го заболи още повече.

Някой леко го пляскаше по бузите. Корсо отвори с нежелание едното си око. Над него се беше надвесил Ла Понте, видимо обезпокоен. Беше още по пижама.

— Разкарай се — изръмжа Корсо.

Ла Понте въздъхна облекчено.

— Мислех, че си мъртъв — каза той.

Корсо отвори и второто си око. После се опита да седне. Мозъкът незабавно се разлюля в черепа му като желе на поднос.

— Добре са те наредили — осведоми го напълно ненужно Ла Понте, докато му помагаше да се изправи. Корсо се опря на рамото му и се огледа. От Лиана Тайлефер и Рошфор нямаше и следа.

— Видя ли човека, който ме удари?

— Разбира се. Висок, мургав, с белег на бузата.

— Виждал ли си го друг път?

— Не — Ла Понте се намръщи възмутено. — Но ми се стори, че Лиана го познава доста добре... Трябва да му е отворила, докато двамата с теб се карахме в банята. Устната му беше разцепена и подута, с няколко шева. — Той опипа бузата си. Отокът беше започнал да спада. Изкиска се злобно. — Май е настанало време всеки да си получи заслуженото.

Корсо, озъртайки се безрезултатно за очилата си, го изгледа мрачно.

— Не разбирам само — каза той, — защо не са цапардосали и теб.

— В интерес на истината искаха да го направят. Но аз им обясних, че няма нужда. Казах им да си вършат спокойно работата и че съм просто турист по неволя.

— Можеше да се опиташ да направиш нещо.

— Аз ли? Шегуваш се. Твоят юмрук ми беше напълно достатъчен. Вдигнах ръце и седях кротко на тоалетната чиния, докато излязоха.

— Какъв герой!

— Да би мирно седяло, не би чудо видяло. Я виж — той подаде на Корсо един сгънат лист хартия. — Оставили са това, затиснато с един пепелник, а в него пак има угарка от пура „Монтекристо“.

Корсо с мъка успя да различи написаното, защото буквите се размиваха пред очите му. Бележката беше написана с мастило, с красив калиграфски почерк. Главните букви бяха украсени със завъртулки.

„Приносителят на настоящето е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата.

3 декември 1627 година

Ришельо“

Въпреки положението си Корсо едва не се разсмя на глас. Това беше пълномощното, което кардиналът дава на миледи по време на обсадата на Ла Рошел, когато тя иска от него главата на д’Артанян, което после Атос ѝ отнема, заплашвайки я с пистолет /„Сега, като ти изтръгнах зъбите, хапи, ако можеш, усойнице“/ — същата бележка д’Артанян използва, за да се оправдае пред Ришельо за екзекуцията на миледи в края на книгата... Накратко казано, само за една глава беше малко прекалено. Корсо тръгна, залитайки, към банята, отвори крана и пъхна главата си под студената водна струя. После вдигна глава и се огледа: беше вир-вода, с подпухнали клепачи и небръснат. Доста непривлекателна гледка. Главата му бръмчеше като пчелен кошер. Хубаво начало на деня.

Лицето на Ла Понте се появи в огледалото до неговото. Книжарят му подаваше очилата и една хавлиена кърпа.

— Забравих да ти кажа — добави той. — Взеха ти торбата.

— Копеле!

— Ей, не мога да разбера защо си го изкарваш на мен. Освен дето спах с нея, нищо друго не съм направил.

* * *

Корсо беше сериозно обезпокоен. Прекоси фоайето на хотела, опитвайки се да мисли бързо. Но с всяка изминала минута му ставаше все по-ясно, че надали ще успее да залови крадците. Всичко беше загубено — всичко с изключение на една-единствена брънка от веригата — книга номер три. Все още не бяха успели да я спипат и това му даваше поне теоретично възможността да ги изпревари, ако се движеше достатъчно бързо. Докато Ла Понте оправяше сметката, Корсо отиде до телефона и набра номера на Фрида Унгерн. Линията беше заета. Обади се в „Лувр Конкорд“ и поиска да го свържат със стаята на Айрин Адлър. Не беше съвсем сигурен как стоят нещата на този фронт, но когато чу гласа на момичето, се поуспокои. С няколко думи ѝ обясни положението и я помоли да го чака пред фондацията „Унгерн“. Когато затвори, видя, че ла Понте идва към него с много подтиснат вид. Прибираше кредитната си карта в портфейла.

— Кучка такава! Тръгнала си е, без да плати.

— Пада ти се.

— Ще я убия със собствените си ръце, кълна ти се.

Хотелът беше извънредно скъп — затова и Ла Понте беше толкова възмутен от двуличието на вдовицата. Вече започваше да си изяснява какво се беше случило, и беше мрачен като капитан Ахав, замислящ отмъщението си. Взеха такси и Корсо даде на шофьора адреса на баронеса фон Унгерн. По пътя разказа на Ла Понте останалата част от историята — влакът, момичето, Синтра, Париж, трите екземпляра на „Деветте порти“, смъртта на Фаргаш, случката край реката... Ла Понте го слушаше и кимаше — първоначално не искаше да вярва, после започна да добива все по-зашеметен вид.

— Топлил съм змия в пазвата си — простена той накрая и потръпна.

Корсо беше в лошо настроение и отбеляза, че усойниците рядко хапят кретени. Ла Понте се позамисли, но не се засегна.

— Тя е много енергична жена — каза той. — А, какво тяло има!

Въпреки раздразнението от сериозното нарушение на спестяванията му, очите му блеснаха похотливо и той погали брадата си.

—Какво тяло! — повтори той с глуповата усмивка.

Корсо гледаше през прозореца на таксито.

— Същото е казал и Бъкингамският херцог.

— Какъв Бъкингамски херцог?

— От „Тримата мускетари“. След случая с диамантения накит Ришельо възлага на миледи да убие Бъкингам. Но херцогът е предупреден и урежда да я затворят, когато тя пристига в Англия. Но тя успява да прелъсти офицера, комуто е възложено да я пази — Фелтън, същият идиот като теб, но с фанатичен, пуритански уклон. Успява да го убеди да избягат заедно, и между другото да прескочи и да убие херцога.

— Не си спомням този епизод. Какво става после с Фелтън?

— Убива херцога и после го екзекутират. Само дето не знам дали заради убийството или заради явната му глупост.

— Поне не му се е наложило да плати хотелската сметка.

Колата тъкмо минаваше по Ке дьо Конти, близо до мястото на предпоследната среща на Корсо с Рошфор. Изведнъж Ла Понте се сети за нещо.

— Нямаше ли миледи някакъв белег на рамото?

Корсо кимна. Минаваха покрай каменните стълби, по които се беше търкалял снощи.

— Да — отвърна той. — Жигосана от палача с нажежено желязо. Така се белязвали престъпниците. Била е белязана, още когато се омъжила за Атос. Д’Артанян успява да види белега, когато спи с нея, и това едва не му струва живота.

— Странно. Лиана също е белязана, знаеш ли?

— На рамото ли?

— Не, на бедрото. Има малка татуировка — много красива, с формата на хералдически цвят на лилия.

— Не ти вярвам.

— Кълна ти се.

Корсо не помнеше да е виждал татуировка, но и надали би могъл да забележи нещо такова по време на кратката схватка с Лиана Тайлефер в собствения си дом. Струваше му се, че това се е случило преди години. Тъй или иначе, нещата излизаха от контрол. Тук не ставаше дума за никакви съвпадения. Всичко беше част от предварително изготвен план, прекалено сложен и опасен, за да бъдат пренебрегнати изпълненията на Лиана Тайлефер и помощниците ѝ като обикновена пародия. Това беше сюжет с всички класически съставки на жанра и някой — някое Сиво преосвещенство — стоеше в сянка и дърпаше конците. Корсо напипа бележката от Ришельо в джоба си. Това наистина беше прекалено. И все пак разгадката на мистерията сигурно се криеше точно в странния ѝ, литературен облик. Корсо си припомни, че някъде беше чел нещо подобно — при Едгар Алан По или Конан Дойл: „Мистерията изглежда необяснима по същите причини, които водят до разрешаването ѝ: пресилените, претрупани обстоятелства.“

— Все още не мога да разбера дали всичко не е обикновен номер или наистина става дума за внимателно съставен план — каза той на глас.

Ла Понте нервно въртеше пръст в една дупка на тапицерията.

— Каквото и да е, не ми харесва. — Той шепнеше, въпреки че стъклото между тях и шофьора беше спуснато. — Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Работата е там, че не съм съвсем сигурен.

— Защо не отидем в полицията?

— И какво предлагаш да им кажем? Че миледи и Рошфор, агентите на кардинала, са ни откраднали една глава от „Тримата мускетари“ и книга, с която може да се призовава Луцифер? Че дяволът се е влюбил в мен и се е въплътил в двайсетгодишно момиче, което сега изпълнява ролята на мой телохранител? Ти какво би направил, ако си например инспектор Мегре и аз се появя и ти надрънкам всичко това?

— Ще реша, че си пиян.

— Именно.

— Ами Варо Борха?

— Това е друго нещо — Корсо простена неспокойно. — Направо не ми се мисли. Когато разбере, че съм изгубил книгата му...

Таксито бавно си проправяше път през сутрешните задръствания. Корсо погледна нетърпеливо часовника си. Най-сетне стигнаха до бара, където бе седял предната вечер. На платното на улицата имаше много хора, виждаха се и бариери с провесени надписи „Преминаването забранено“. Когато слезе от таксито, Корсо видя спрялата наблизо полицейска кола. Имаше и пожарна. Той стисна зъби и изруга яростно, стряскайки Ла Понте. Книга номер три също беше изгубена.

* * *

Момичето се появи от тълпата и се упъти към тях. Раницата беше метната на гърба ѝ, ръцете си държеше в джобовете. Над покривите все още се виеха бледи димни спирали.

— Пожарът избухнал в три часа след полунощ — каза тя, без да обръща внимание на Ла Понте, сякаш той не съществуваше. — Пожарникарите са още вътре.

— А баронеса Унгерн?

Тя направи неопределен жест — не точно пренебрежителен, а по-скоро израз на фаталистично примирение.

— Обгорелите ѝ тленни останки са открити в кабинета. Оттам е тръгнал огънят. Съседите казват, че сигурно е нещастен случай. Може би незагасена цигара.

— Баронесата не пушеше.

— Явно снощи е пушила.

Корсо хвърли поглед над главите на множеството, което се блъскаше около полицейския кордон. Не можа да види много нещо — една стълба, подпряна на стената на сградата, отблясъците от лампата на линейката пред вратата, върховете на много шлемове — полицейски и пожарникарски. Сред зяпачите имаше и двойка американски туристи, които се снимаха един друг, застанали до един полицай от кордона. Зави сирена, после спря. Някой в тълпата каза, че изнасят трупа, но беше невъзможно да се види каквото и да било. Не че би имало кой знае какво за гледане, каза си Корсо.

Той вдигна очи и срещна погледа на момичето, прикован в лицето му. Нямаше и следа от намек за изминалата нощ.

Изразът ѝ беше внимателен и напрегнат — приличаше на войник, който върви към бойното поле.

— Какво е станало? — попита тя.

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Нямам предвид това — тя като че ли едва сега забеляза Ла Понте. — Кой е този?

Корсо ѝ обясни. След кратко колебание, чудейки се дали Ла Понте ще загрее, се обърна към него и поясни:

— Това е момичето, за което ти говорих. Айрин Адлър.

Ла Понте не загря. Погледна я объркано и подаде ръка. Тя като че ли не забеляза ръката му, или се престори, че не я забелязва. Гледаше Корсо.

— Торбата ти я няма — каза та.

— Няма я. Рошфор най-сетне успя да я отмъкне. Избяга заедно с Лиана Тайлефер.

— Коя е Лиана Тайлефер?

Корсо я изгледа втренчено, но тя издържа на погледа му.

— Не познаваш ли скърбящата вдовица?

— Не.

Тя го гледаше невъзмутимо, без да прояви нито изненада, нито безпокойство. Корсо ѝ повярва въпреки себе си.

— Няма значение — каза той най-сетне. — Важното е, че двамата изчезнаха.

— Къде са отишли?

— Нямам представа. — Той направя гримаса на отчаяние, оголвайки зъбите си. Погледна я подозрително и добави: — Мислех, че ти ще можеш да ми кажеш нещо.

— Не знам нищо за Рошфор. Нито пък за тази жена.

Безразличният ѝ тон подсказваше, че всичко това не я засяга. Това още повече обърка Корсо. Очакваше, че тя ще се развълнува. Нали освен всичко останало сама се бе провъзгласила за негов защитник. Мислеше, че поне ще го упрекне, че ще каже нещо от рода на „Пада ти се, като се имаш за толкова умен“. Но тя не каза нищо. Само се огледа, като че ли търсеше в тълпата познато лице. Не беше възможно да се разбере дали мисли за това, което се бе случило тук, или я занимават съвсем различни неща.

— Какво да правим? — попита Корсо, без да се обръща конкретно към някого. Беше напълно зашеметен. Като изключим нападенията върху него, бе видял как трите съществуващи копия на „Деветте порти“ и ръкописът на Дюма изчезват един по един. Беше оставил зад себе си три трупа, ако броим и този на Енрике Тайлефер, и беше изхарчил много пари, които при това не бяха негови, а на Варо Борха... „Вар, върни ми легионите!“ (Об. бел. - 84) Проклет късмет! Искаше му се да е тридесет и три години по-млад, за да може да седне на тротоара и да се разреве.

— Да идем някъде да пием кафе — предложи шеговито Ла Понте с тон, който говореше „Хайде, момчета, положението не е трагично“. Корсо разбра, че нещастният глупак няма и най-бледа представа от кашата, в която се бяха забъркали. Но кафето не беше толкова лоша идея. При дадените обстоятелства и той не можеше да измисли нищо по-добро.

* * *

— Сега да видим дали съм разбрал правилно — по брадата на Ла Понте потече малко кафе, докато дъвчеше предварително натопения в чашата кроасан. — През 1666 година Аристиде Торча успява да укрие една особена книга. Всъщност подсигурява единия екземпляр, като го разпределя в три различни копия. Нали така? Има разлики между осем или девет от гравюрите в трите копия. За да проработи заклинанието, е необходимо да се съберат на едно място трите екземпляра. — Той отново отхапа от кроасана и избърса уста със салфетката. — Справям ли се?

Тримата седяха на терасата на едно кафе срещу Сен Жермен дьо Пре. Ла Понте наваксваше прекъснатата си закуска в „Крийон“. Момичето продължаваше да се държи резервирано. Пиеше оранжада със сламка и слушаше мълчаливо. Пред нея на масата лежеше разтворена „Тримата мускетари“. Тя четеше разсеяно, от време на време прелистваше по някоя страница, после вдигаше глава и се заслушваше в разговора им. Що се отнася до Корсо, преживените събития бяха свили стомаха му на топка и той не можеше да сложи нищо в уста.

— Прилично — отвърна той на Ла Понте. Беше се облегнал на стола си с ръце в джобовете и гледаше замислено към отсрещната църковна камбанария. — Все пак не е изключено оригиналното издание, това, което е било изгорено от Светата инквизиция, също да се е състояло от три отделни екземпляра с разлики в илюстрациите, така че само познавачите, тоест посветените, да бъдат в състояние да комбинират правилно трите книги. — Той повдигна вежди, после се намръщи уморено. — Това никога няма да узнаем.

— Кой казва, че необходимите екземпляри са само три? Може Торча да е отпечатал четири, пет, девет различни версии.

— В такъв случай всичко е напразно. Съществуват само три познати копия.

— И тъй, някой иска да сглоби наново оригиналното издание. Затова събира на едно място истинските гравюри... — Ла Понте продължи да говори с пълна уста. Ядеше със завиден апетит. — При това този някой пет пари не дава за пазарната стойност на книгата. Щом се добере до илюстрациите, унищожава останалата част от екземпляра. И убива собственика. Виктор Фаргаш в Синтра. Баронеса Унгерн тук, в Париж. И Варо Борха в Толедо... — Той погледна разочаровано към Корсо. — Тази хипотеза не върши работа. Варо Борха е още жив.

— Неговият екземпляр е у мен. Поне беше у мен. А мен със сигурност се опитаха да ме пречукат — първо снощи, после днес сутринта.

Ла Понте не беше убеден.

— Ако толкова са искали да те пречукат, защо Рошфор не те довърши?

— Не знам — Корсо сви рамене. И той си беше задавал този въпрос. — На два пъти имаше тази възможност, но не го направи... Що се отнася до твърдението ти, че Варо Борха е още жив, не знам какво да мисля. Когато звъня у тях, никой не отговаря.

— Това го превръща в потенциален труп — или в потенциален заподозрян.

— Варо Борха си е заподозрян по начало, защото той разполага със средствата, необходими да се организира целият този театър. — Той посочи към момичето. Тя четеше и сякаш не чуваше какво говорят. — Сигурен съм, че тя би могла да ни обясни едно-друго, ако иска.

— А тя не иска, така ли?

— Не.

— Ами тогава предай я в полицията. Когато става дума за убийства, нежеланието ѝ има определено наименование: съучастничество.

— Как точно да я предам? Аз самият съм забъркан до гуша в тази каша, Флавио. А също и ти.

Момичето спря да чете, но не каза нещо, само отпи от оранжадата си. Очите ѝ се местеха от Корсо към Ла Понте и обратно, като че ли ги преценяваха. Накрая погледът ѝ се спря на Корсо.

— Имаш ли и ѝ доверие? — попита Ла Понте.

— Зависи за какво. Снощи ме спаси от Рошфор, при това се справи много добре.

Ла Понте се намръщи озадачено и се зазяпа в момичето. Сигурно се опитваше да си я представи в ролята на бодигард. Най-вероятно се опитваше да разбере и докъде са стигнали отношенията между нея и Корсо. Корсо го видя как поглажда брадата си и хвърля поглед на познавач към определени части на тялото ѝ, доколкото се виждаха под разкопчаното палто. Колкото и да я подозираше, нямаше съмнение как би постъпил, ако момичето му дадеше аванс. Дори в сегашното си положение бившият председател на Братството на харпунджиите от Нантъкет вярваше в завръщането към утробата. Която и да е утроба.

— Прекалено е хубава — поклати глава Ла Понте. — И прекалено млада. Прекалено млада за теб, искам да кажа.

Корсо се усмихна.

— Ще се учудиш, ако ти кажа колко зряла може да бъде понякога.

Ла Понте зацъка с език в израз на съмнение.

— Такива момичета не падат просто ей така, от небето.

Момичето продължаваше да следи мълчаливо разговора им. Сега се усмихна за първи път през този ден, като че ли беше чула хубава шега.

— Дрънкаш прекалено много, Флавио Еди-кой си — обърна се тя към ла Понте, който примигна уплашено. Тя се ухили като малка пакостница. — Не е твоя работа да се интересуваш какви са моите отношения с Корсо.

За първи път се обръщаше директно към Ла Понте. Смутен, той се обърна към приятеля си за подкрепа. Но Корсо само се усмихваше.

— Струва ми се, че ви преча — Ла Понте като че ли се накани да стане, но не помръдна от стола си. Поседя така, докато накрая Корсо го потупа приятелски по ръката.

— Не ставай глупав. Тя е на наша страна.

Ла Понте като че ли се успокои, но не беше съвсем убеден.

— Нека го докаже. Нека ни разкаже това, което знае.

Корсо се обърна към момичето и се взря в полуотворената ѝ уста, в топлата, уютна извивка на шията ѝ. Зачуди се дали излъчва все същия мирис на трескава топлина и за миг потъна в спомена. Ясните ѝ зелени очи, пълни с утринна светлина, срещнаха неговите — спокойни и нетрепващи както винаги. Усмивката ѝ, заядлива допреди миг, се измени и сега отново напомняше на беззвучен, съзаклятнически поздрав.

— Говорехме за Варо Борха — каза Корсо. — Познаваш ли го?

Усмивката ѝ се стопи и тя заприлича на уморен войник, безразличен към всичко. На Корсо му се стори, че долавя искрица презрение в израза на лицето ѝ. Той отпусна ръка върху мраморния плот на масата!

— Не е изключено той да ме е използвал за свои цели — допълни той. — И дори да е пратил теб по следите ми. — Още докато произнесе думите, те му се сториха абсурдни. Не можеше да си представи милионера-колекционер да се обръща за помощ към едно толкова младо момиче и да го праща по петите му, за да му организира капан. — А може би миледи и Рошфор работят за него.

Тя не каза нито дума и отново се зае да чете „Тримата мускетари“. Но споменаването на миледи отново напомни на Ла Понте за наранената му гордост. Той допи кафето си и вдигна пръст.

— Точно тази част не разбирам — отбеляза той. — Връзката с Дюма... Какво общо има моето „Анжуйско вино“ с всичко останало?

— „Анжуйското вино“ е твое само по случайност — Корсо си беше свалил очилата и гледаше през стъклата им срещу светлината. Чудеше се още колко ще издържи спуканото стъкло при този напрегнат начин на живот. — Това действително е най-озадачаващата част. Има няколко заинтригуващи съвпадения. Кардинал Ришельо, злодеят от романа, се е интересувал от книги на окултни теми. Знае се, че договори с дявола са били сключвани, за да се придобие власт, а кардинал Ришельо е разполагал с най-много власт във Франция. И за да попълним състава, съществуват двамата верни агенти на кардинала, които изпълняват тайните му поръчения — граф дьо Рошфор и миледи де Уинтър. Тя е руса, порочна, и е била белязана от палача с цвета на кралска лилия. Рошфор е тъмнокос и има белег на лицето... Разбирате ли мисълта ми? И двамата имат по някакъв белег. Съгласно „Откровение“ слугите на дявола могат да бъдат разпознати по знака на звяра, който носят.

Момичето отпи глътка от оранжадата си, но не вдигна очи от книгата. Ла Понте потръпна — сякаш бе видял призрак. Очевидно правеше голяма разлика между връзката с пищна блондинка и забъркването в делата на някакви вещици. Той започна видимо да нервничи.

— Дявол да го вземе! Надявам се, че не е заразно!

Корсо го изгледа без никакво съчувствие.

— Съвпаденията ти се струват прекалено много, нали? Има и още — той дъхна върху стъклата на очилата си и започна да ги трие със салфетката. — В „Тримата мускетари“ се оказва, че миледи е била омъжена за Атос, един от приятелите на д’Артанян. Когато Атос открил, че жена му е белязана като престъпница от палача, решава сам да я накаже. Обесва я на едно дърво и я оставя да виси там, убеден, че е мъртва, само че тя оживява и т.н. — Той отново си сложи очилата. — Някой сигурно много се забавлява с всичко това.

— Напълно симпатизирам на Атос — каза Ла Понте, който несъмнено продължаваше да мисли за хотелската сметка. — Ако само успея да спипам Лиана, и аз бих сторил с нея същото, което е сторил с жена си мускетарят.

— Или самата Лиана с мъжа си. Съжалявам, че трябва да засегна мъжката ти гордост, Флавио, но тя никога не се е интересувала от теб, нито за миг. Просто искаше да се докопа до ръкописа, който покойният ѝ съпруг ти е продал.

— Мръсница — измърмори Ла Понте с горчивина. — Хващам се на бас, че тя го е пречукала. Подпомагана от нашия приятел с белега и мустаците.

— Но аз също продължавам да не разбирам — продължи Корсо — каква е връзката между „Тримата мускетари“ и „Деветте порти“. Мисля си само, че Александър Дюма наистина си е поживял царски. Имал е успех и точно такъв вид власт, какъвто сам е предпочитал „ над късмета, парите и жените. Всичко му вървяло като по ноти, като че ли е ползвал привилегии или е бил сключил някакъв специален договор. След смъртта му неговият син, другият Дюма, написва за баща си следната странна епитафия: „Умря така, както бе живял „ без да си дава сметка за това, което става“.

Ла Понте изсумтя.

— Да не би да намекваш, че Дюма е продал душата си на дявола?

— Нищо не намеквам. Просто се опитвам да разбера сценария на сериала, който някой пише за моя сметка. Очевидно всичко започна с това, че Енрике Тайлефер беше решил да продаде ръкописа на Дюма. Оттам започна загадката. Предполагаемото му самоубийство, моето посещение при вдовицата, първата ми среща с Рошфор... И задачата, която ми възложи Варо Борха.

— Какво му има толкова на този ръкопис? Защо е толкова важен и за кого?

— Нямам никаква представа — Корсо хвърли поглед към момичето. — Освен ако тя не може да ни каже нещо.

Тя сви рамене, без да вдига очи от книгата.

— Това си е твоя работа, Корсо — каза тя. — Доколкото разбирам, ти плащат за нея.

— Ти също си замесена.

— Донякъде — тя направи неопределен жест и обърна следващата страница. — Само донякъде.

Раздразнен, Ла Понте се наведе към Корсо през масата.

— Опитвал ли си с няколко шамара?

— Затваряй си устата, Флавио.

— Точно така, затваряй си устата — повтори момичето.

— Но това е смешно — оплака се Ла Понте. — Тя за каква се има, че ми говори по такъв начин? И вместо да я подложиш на кръстосан разпит, ти я оставяш на мира. Не ти прилича, Корсо. Колкото и да е готина, не мисля, че... — той затърси подходящите думи. — Как е станала толкова наперена?

— Някога се е сражавала с ангел — поясни Корсо. — Освен това, ако си забравил, едва снощи я видях как изби с ритник зъбите на Рошфор. На онова същото момче, което ме преби тази сутрин, докато ти си седеше на сигурно място върху бидето.

— Върху тоалетната чиния.

— Все същото. Твоя милост, по пижама, като принц Данило от онзи филм, „Теменужките на империята“. Не знаех, че носиш пижама, когато спиш с поредното си завоевание.

— Теб какво те засяга? — Ла Понте хвърли кос поглед към момичето, смутен и раздразнен. — Нощем ми става студено, ако искаш да знаеш. Тъй или иначе — смени той бързо темата, — говорехме за „Анжуйското вино“. Как вървят отчетите?

— Автентичността на ръкописа е доказана, както и на двата почерка — на Дюма и на неговия сътрудник, Огюст Маке.

— Какво успя да научиш за него?

— За Маке ли? Няма много за научаване. Накрая си развалил отношенията с Дюма, съдил го за авторство на няколко заглавия и за пари. Има нещо странно и тук — всичко, което припечелил, Дюма изхарчил приживе, умрял без петак. Докато на старини Маке бил заможен човек и дори си бил купил замък. Нещата се подредили добре за двамата, макар и по различен начин.

— А тази недописана глава?

— Маке написал оригиналната версия — обикновен проект, а Дюма го разработил, придавайки стил и качество на прозата. Темата ти е известна — опитът на миледи да отрови д’Артанян.

Ла Понте погледна тревожно в празната си чаша за кафе.

— И в заключение...

— Ами в заключение бих казал, че някой, който се има за преродилия се кардинал Ришельо, е успял да събере на едно място всички оригинални гравюри от „Деломеланикон“. Той същият трябва да е прибрал и ръкописа на Дюма. По някакъв начин в тях трябва да се крие ключът към всичко, случило се напоследък. Това лице може би се опитва да призове Луцифер в същия този момент, докато ние с вас си говорим тук. Междувременно ти загуби ръкописа си, а Варо Борха — своето уникално издание. Наистина оплесках всичко.

Той извади бележката на Ришельо от джоба си и отново я прочете. Изглежда, Ла Понте беше съгласен с него.

— Загубата на ръкописа не е кой знае какво нещастие — каза той. — Наистина платих за него на Тайлефер, но не чак толкова много. — Той се изкиска лукаво. — Освен това Лиана си плати по своему. Но ти наистина си се забъркал в ужасна каша.

Корсо отново погледна към момичето, което продължаваше да чете.

— Може би тя ще ни каже в каква точно каша съм се забъркал.

Намръщи се, после потропа по масата с кокалчетата на пръстите си, като нервен картоиграч. Но тя не реагира.

Ла Понте изръмжа укоризнено.

— Продължавам да не разбирам защо ѝ вярваш.

— Нали ти обясни — проговори най-сетне момичето. Извади сламката от чашата и я пъхна между страниците на книгата, за да си отбележи докъде е стигнала. — Аз се грижа за безопасността му.

Корсо кимна, развеселен, въпреки че при сегашното му положение нямаше особени поводи за веселие.

— Тя е моят ангел-пазител — поясни той.

— Така ли? Тогава да те пази по-добре. Къде беше, когато Рошфор ти отмъкна торбата?

— Ти нали беше там.

— Това е друго. Аз съм един страхлив книжар. Миролюбив. Пълна противоположност на това, което си представяш под думите „човек на действието“. Ако участвам в конкурс за страхливци, убеден съм, че ще ме дисквалифицират, защото съм прекалено страхлив.

Корсо изобщо не го чуваше. Току-що беше направил едно откритие. Сянката на църковната камбанария падаше на земята, съвсем близо до тях. Широкият, тъмен силует постепенно се отдръпваше все повече от слънцето. Сянката на кръста, който се извисяваше на самия му връх, падаше близо до краката на момичето — близо, но малко встрани. Сянката на кръста се държеше на разумно разстояние от нея.

* * *

Обади се в Лисабон от една поща, за да разбере как върви следствието по смъртта на Виктор Фаргаш. Новините не бяха окуражаващи. Пинто беше видял заключението от аутопсията: смъртта беше причинена от насилствено държане под вода в езерцето. Полицията в Синтра беше на мнение, че мотивът за убийството е бил обир. Извършител или извършители — неизвестни. Добрата новина беше, че засега никому не бе хрумнало да свърже Корсо с убийството. Пинто добави, че е пуснал описанието на мъжа с белега за издирване — за всеки случай. Корсо му каза да забрави Рошфор — птичката беше излетяла.

Струваше му се, че е невъзможно положението да се влоши повече. Но към обяд възникнаха нови усложнения. Още когато влязоха във фоайето на хотела с Ла Понте и момичето, Корсо усети, че нещо не е наред. Грубер стоеше на рецепцията. Под обичайното невъзмутимо изражение на лицето му се криеше предупреждение. Когато наближиха, Корсо видя как портиерът се обръща небрежно към мястото, където висеше ключът от неговата стая, и подръпва едва зебележимо ревера си с жест, който има едно и също значение по цял свят.

— Не спирайте — каза Корсо на другите двама.

Почти му се наложи да влачи след себе си учудения Ла Понте. Момичето тръгна пред тях по тесния коридор, който водеше към ресторанта и бара. Ресторантът имаше втори вход, който излизаше на Плас дю Пале Роаял. Хвърляйки поглед назад, Корсо видя, че Грубер поставя ръка върху телефонната слушалка.

Когато излязоха навън, Ла Понте се озърна притеснено.

— Какво става?

— Полиция — обясни Корсо. — В стаята ми.

— Откъде разбра?

Момичето не задаваше никакви въпроси. Тя просто гледаше Корсо, очаквайки инструкции. Той извади плика, който бе получил от Грубер предната вечер, извади от него бележката, в която бе написано къде бяха отседнали Лиана Тайлефер и Ла Понте, и я подмени с една банкнота от петстотин франка. Пипаше бавно, за да не забележат другите двама, че ръцете му треперят. Запечата плика, задраска собственото си име, написано отгоре, и написа името на Грубер, после подаде плика на момичето.

— Дай това на някой от келнерите в ресторанта — дланите му бяха мокри от пот. Той ги избърса в джобовете си. После посочи телефонната кабина от другата страна на площада. — Ще те чакам там.

— Ами аз? — попита Ла Понте.

Колкото и тежко да беше положението му, Корсо едва не се разсмя.

— Ти можеш да правиш, каквото искаш. Но си мисля, че ще е най-добре да минеш в нелегалност.

Той пресече площада, без да обръща внимание на движението. Вървеше към телефонната кабина, без да се обръща, за да провери дали Ла Понте го следва. Когато затвори вратата ѝ след себе си и пъхна картата в процепа, го видя, застанал на няколко метра от кабината, да се озърта безпомощно и тревожно.

Корсо набра номера на хотела и поиска да го свържат с рецепцията.

— Какво става, Грубер?

— Дойдоха двама полицаи, господин Корсо — отвърна тихо бившият офицер от СС-частите. — Още са горе, в стаята ви.

— Дадоха ли някакво обяснение?

— Не. Поискаха да им кажа на коя дата сте се регистрирал и попитаха дали знам какво сте правил до два часа сутринта. Казах, че не знам, и ги прехвърлих на колегата, който беше нощна смяна. Поискаха и да ви опиша, защото не знаеха как изглеждате. Обещах им да им се обадя веднага, щом се върнете. Сега смятам да им позвъня.

— Какво ще им кажеш?

— Истината, разбира се. Че сте влязъл за минута във фоайето и веднага сте излязъл отново. Че ви е съпровождал някакъв мъж с брада. Що се отнася до младата дама, не попитаха за нея, затова не намерих за нужно да я споменавам.

— Благодаря, Грубер — Корсо помълча и добави с усмивка. — Невинен съм.

— Разбира се, че сте невинен, господин Корсо. Всички гости на хотела са невинни — чу се шум от късане на хартия. — А, току-що ми предадоха един плик от вас.

— До скоро, Грубер. Задръж стаята ми за два дни. Надявам се да се върна, за да си прибера вещите. Ако има някакъв проблем, тегли колкото ти трябва от кредитната ми карта. Още веднъж благодаря.

— На вашите услуги.

Корсо затвори. Момичето се бе появило отново и стоеше до Ла Понте. Корсо излезе и отиде при тях.

— Полицията знае името ми. Някой трябва да им го е съобщил.

— Не гледай мен — каза Ла Понте. — От доста време не разбирам нищо от цялата тази работа.

Корсо си каза с горчивина, че и той вече не разбира нищо. Имаше чувството, че се подмята в лодка без кормчия из бурно море.

— Имаш ли някаква идея? — обърна се той към момичето. Тя беше единствената нишка от загадката, която все още държеше в ръцете си. Последната му надежда.

Момичето гледаше над рамото на Корсо, към преминаващите коли и оградата на Пале Роаял. Беше свалила раницата от гърба си и я беше поставила до краката си. Мръщеше се, мълчаливо както обикновено, погълната от мислите си. Изглеждаше заинатена, като малко дете, което отказва да направи това, за което го молят.

Корсо пусна усмивката си на уморен вълк.

— Не знам какво да правя — каза той.

Видя я как кимна бавно, като че ли в заключение на някакъв свой размисъл. Или може би просто се съгласяваше с него, че наистина не е ясно какво може да направи.

— Ти си най-големият си враг — каза тя накрая без особено вълнение. И тя имаше уморен вид, както снощи, когато се прибраха в хотела. — Ти и твоето въображение. — Почука с пръст по челото си. — От многото дървета не виждаш гората.

Ла Понте изръмжа.

— Да оставим ботаническите разговори за друг път, а? — Очевидно възможността полицаите да се появят отново много го безпокоеше. — Трябва да се махаме оттук. Можем да наемем кола. Ако побързаме, утре можем да минем границата. Утре, между другото, е първи април.

— Млъквай, Флавио — Корсо се взираше в очите на момичето, търсейки отговор на въпросите си. Но видя в тях само отражения — осветения от слънце площад, преминаващите коли, собствения си образ, гротескно изкривен. Победеният войник. В поражението вече нямаше нищо героично. Отдавна.

Изразът на лицето ѝ се промени. Тя загледа Ла Понте, като че за първи път бе решила, че си струва да го погледне.

— Повтори това, което каза току-що.

Ла Понте заекна от учудване.

— Искаш да кажеш, че можем да наемем кола? — той я гледаше със зяпнала уста. — Ами че то е ясно. В самолетите искат списък на пътниците. А ако пътуваме с влак, ти искат паспорта...

— Нямам предвид това. Кажи пак коя дата е утре.

— Първи април. Понеделник — Ла Понте задърпа смутено вратовръзката си. — Рожденият ми ден.

Но тя вече не му обръщаше внимание. Беше се навела над раницата си и търсеше нещо в нея. Когато се изправи отново, държеше в ръце „Тримата мускетари“.

— Не си чел достатъчно внимателно — каза тя на Корсо и му подаде книгата. — Първа глава, първо изречение.

Корсо учудено взе книгата от ръцете ѝ и я отвори. „Трите подаръка на бащата господин д’Артанян.“ Още щом прочете първото изречение, разбра къде ще намери миледи.

Подземията на Мьон

„Нощта беше ужасна“

Понсон дю Терай, „Рокамбол“

Нощта беше ужасна. Бурната Лоара се надигаше и заплашваше да залее старите диги край малкия градец Мьон. Бурята се беше разразила още през късния следобед. От време на време някоя светкавица осветяваше тъмната грамада на замъка, ярките зигзагообразни линии шибаха като камшици по мокрия паваж из пустите улици на средновековния град. Отвъд реката, в далечината, сред дъжда, вятъра и понесените от него листа, преминаваха фаровете на коли, пътуващи по магистралата Тур-Орлеан, като че ли ураганът очертаваше границата между настоящето и далечното минало.

В странноприемницата „Сен Жак“, единствения хотел на Мьон, светеше един прозорец. Пред прозореца имаше малък балкон, от който се излизаше направо на улицата. В стаята една висока, привлекателна блондинка с вързана на опашка коса, се обличаше пред огледалото. Току-що бе нахлузила полата си, прикривайки малкия цвят на лилия, татуиран на бедрото ѝ. Стоеше изправена, с ръце зад гърба, и закопчаваше сутиена, поддържащ пищните ѝ бели гърди, които се полюшваха при всяко нейно движение. Облече копринена блуза и започна да я закопчава, усмихвайки се на отражението си в огледалото. Очевидно се харесваше. Най-вероятно се готвеше за среща, защото никой не започва да се облича в единайсет часа вечерта, освен ако не очаква някого. А може би усмивката ѝ, в която имаше нещо жестоко, се дължеше на новата кожена папка, оставена на леглото — в нея беше ръкописът на „Анжуйското вино“ от Александър Дюма-баща.

Светкавица озари малкото балконче пред стаята. Там, застанал под капещата лозница, Лукас Корсо допушваше цигарата си. Хвърли фаса на земята и вдигна яката на палтото си, за да се запази от дъжда и вятъра. Следващата светкавица озари смъртнобледото лице на Флавио Ла Понте, с подгизнала коса и брада, по което играеха светлини и сенки. Ла Понте напомняше на изтерзан монах, или може би на Атос безмълвен като отчаянието, мрачен като възмездието. В продължение на известно време нямаше светкавици, но въпреки това Корсо можеше да различи една трета сянка, свита до тях под лозницата — стройния силует на Айрин Адлър, увила се в палтото си. Когато най-сетне светкавица прекоси отново нощното небе и гърмът се затъркаля по плочестите покриви, зелените ѝ очи проблеснаха под смъкнатата ниско качулка.

Пътуването към Мьон беше кратко, но напрегнато — период, през който бяха ужасяващо видими, в наетата от Ла Понте кола — първо се движеха по магистралата Париж-Орлеан, после се отклониха по шестнайсеткилометровата отсечка към Тур. Ла Понте седеше на мястото до шофьора и разучаваше на светлината на огънчето от цигарата си картата, купена от една бензиностанция. Постоянно се объркваше. „Остава още малко, мисля, че сме на прав път.“ „Да, сега вече съм сигурен“. Момичето седеше отзад и мълчеше. Не изпускаше от очи Корсо — всеки път, когато ги осветяха фаровете на минаваща в обратната посока кола, той срещаше зоркия ѝ поглед в огледалото за задно виждане. Разбира се, Ла Понте обърка пътя. Пропуснаха отклонението и продължиха в посока към Блоа. Когато разбраха грешката, се наложи да се върнат обратно, като при това трябваше да преминат в обратното движение на магистралата, за да се измъкнат от нея. Корсо стискаше здраво волана и се молеше лошото време да е пропъдило пътната полиция от шосетата. Минаха през Божанси. Ла Понте настояваше да прекосят реката и да завият наляво, но за щастие не му обърнаха внимание. Продължиха да се движат назад, този път по шосе „Насионал 152“ — всъщност точно пътя, по който д’Артанян тръгва за Париж в първа глава. Блъскаха ги поривите на дъжда и вятъра, отдясно се виждаше бушуващата черна стихия на Лоара, чистачките се движеха с бясна скорост, и всеки път, когато се разминеха с друга кола, пред очите на Корсо започваха да танцуват стотици черни точици — сенките на дъждовните капки. Най-сетне колата се запровира из пусти, тесни улички, стари квартали, средновековни къщи с островърхи покриви и кръстосани греди по фасадите — Мьон на Лоара. Краят на пътешествието.

— Тя се кани да тръгва — прошепна Ла Понте. Той бе подгизнал до кости, гласът му трепереше от студ. — Не е ли време да влизаме?

Корсо се наведе напред, за да хвърли още един поглед в стаята. Лиана Тайлефер беше сложила тесен пуловер върху блузата, който подчертаваше забележителната ѝ фигура, после извади от гардероба дълга тъмна пелерина, подходяща за бал с маски. Поколеба се за миг, огледа се, после наметна пелерината и взе папката с ръкописа от леглото. В същия миг забеляза отворения прозорец и тръгна към него, за да го затвори.

Корсо протегна ръка да я спре. В същия миг светкавица проряза небето точно над него и освети мокрото му лице. Фигурата му се очерта в рамката на прозореца, с ръка, обвинително протегната към застиналата от изненада жена. После миледи изпищя с див ужас в гласа, като че бе видяла самия сатана.

* * *

Корсо скочи в стаята и я удари така силно с опакото на ръката си, че тя веднага спря да пищи и падна върху леглото, разпилявайки страниците на „Анжуйското вино“. Очилата му се запотиха от промяната в температурата, затова ги свали бързо, остави ги на нощното шкафче и се хвърли върху Лиана Тайлефер, която се опитваше да стане и да се добере до вратата. Първо я хвана за крака, после през кръста и я притисна обратно на леглото, докато тя се бореше и риташе. Беше много силна и Корсо си зададе въпроса къде ли се бавят момичето и Ла Понте. Докато чакаше помощта им, се опитваше да задържи борещата се жена за китките и пазеше лицето си от хищните ѝ нокти. Телата им се преплитаха, докато се търкаляха върху леглото, и накрая Корсо успя да я притисне, пъхнал крака между нейните, с лице, заровено между гърдите ѝ. Усещаше съвсем ясно допира им през финия вълнен пуловер, и не можа да не отбележи стегнатите, гъвкави очертания. Ерекцията му беше недвусмислена. Той изруга под нос и продължи да се бори с тази миледи, която можеше да се похвали с физиката на шампион по плуване. „Къде сте сега, когато ми трябвате?“, каза си ядосано Корсо. В същия миг се появи Ла Понте, отърсвайки се като мокро куче, търсещ отмъщение за наранената си гордост, и най-вече за хотелската сметка, която бе пробила такава дупка в портфейла му. Сражението заприлича на линч.

— Надявам се, нямате намерение да я изнасилвате — разнесе се гласът на момичето.

Тя седеше на перваза на прозореца, все още с нахлупена качулка, и наблюдаваше сцената. Лиана Тайлефер беше престанала да се съпротивлява и лежеше напълно неподвижна. Корсо продължаваше да лежи върху нея, а Ла Понте държеше здраво едната ѝ ръка и единия ѝ крак.

— Свине — каза миледи ясно и отчетливо.

— Курва — изръмжа Ла Понте, все още задъхан от битката.

След размяната на учтивости всички се поуспокоиха. Убедени, че вдовицата не може да избяга, те я оставиха да седне. Тя хвърляше отровни погледи към Корсо и Ла Понте, докато разтриваше китките си. Корсо се беше изправил между нея и вратата. Момичето продължаваше да стои при затворения вече прозорец. Беше смъкнала качулката си и разглеждаше любопитно Лиана Тайлефер. Ла Понте, след като избърса косата и брадата си с покривката на леглото, се зае да събира разпилените из стаята страници на ръкописа.

— Налага се да си поговорим — каза Корсо. — Като разумни хора.

Лиана Тайлефер се озъби.

— Няма за какво да разговарям с вас.

— Грешите, прекрасна госпожо. Сега, когато ви спипахме, нямам никакви задръжки да се явя в полицията. Налага се или да говорите сега, или да обясните някои неща на тях. Изборът е ваш.

Тя се намръщи. Оглеждаше се като пленено животно, което търси изход от клопката.

— Внимавай — каза Ла Понте. — Намислила е нещо.

Погледът ѝ пронизваше като кама. Корсо изкриви иронично уста.

— Лиана Тайлефер — произнесе той иронично. — Или може би трябва да ви наричаме Ан дьо Бюей, графиня дьо Ла Фер, известна също като Шарлота Бексън, и лейди де Уинтър, баронеса Шефилд? Вие имате обичая да мамите съпрузите и любовниците си. Убийца, отровителка, и таен агент на кардинал Ришельо. Най-добре позната под прозвището — той направи театрална пауза — „Миледи“.

Млъкна, защото се препъна в дръжката на собствената си торба, която се подаваше изпод леглото. Издърпа я, без да изпуска от очи Лиана Тайлефер. Беше ясно, че тя ще се опита да избяга при първа възможност. Корсо провери съдържанието на торбата. Облекчената му въздишка накара всички, включително и Лиана Тайлефер, да го изгледат учудено. „Деветте порти“ на Варо Борха си беше там, непокътната.

— Бинго — обяви той и вдигна книгата така, че да я видят всички. Ла Понте доби тържествуващ вид, като Куийкуег, чийто харпун току-що е пронизал кита. Корсо прибра отново книгата. Вятърът продължаваше да вие край прозореца, до който се бе изправило момичето. От време на време силуетът ѝ се очертаваше от поредната светкавица, последвана от глухия грохот на гръмотевицата, от който стъклата почваха да вибрират.

— Подходящо време — отбеляза той. — Както виждате, миледи, не искахме да пропуснем уговорената среща... Тук сме, за да се изпълни правосъдието.

— Всички заедно, през нощта, като страхливци — тя почти изплю думите. — Също както са постъпили с онази, другата миледи. Липсва само лилският палач.

— И на него ще му дойде времето — каза Ла Понте.

Жената постепенно възвръщаше самоувереността си. Това, че сама заговори за палач, явно никак не я беше стреснало. Тя изгледа предизвикателно Ла Понте.

— Забелязвам, че всички сте се вживяли в съответните си роли — допълни тя.

— Това не би трябвало да ви учудва — отвърна Корсо. — Вие и вашите съучастници се погрижихте да го постигнете. — Лицето му се изкриви в невесела и безжалостна вълча усмивка. — Всички се забавлявахме чудесно.

Жената сви устни и плъзна един кървавочервен нокът по покривката на леглото. Корсо го проследи с очи и потръпна при мисълта колко близо бяха ноктите ѝ до лицето му, докато се боричкаха.

— Нямате право да постъпвате така — каза тя. — Вие сте натрапници.

— Грешите. И ние сме част от играта, също като вас.

— Но не познавате правилата.

— И тук сгрешихте, миледи. Самият факт, че сме тук, доказва обратното. — Корсо взе очилата си от нощното шкафче, постави ги на носа си и ги побутна с пръст, за да ги нагласи. — Това беше най-трудното — да приемем естеството на играта. Да приемем измислицата, да навлезем в историята и да следваме логиката на писания текст, не тази на действителния свят... После вече беше лесно. В действителния живот много неща стават случайно, но в измисления сюжет почти всичко е преднамерено.

Червеният нокът на Лиана Тайлефер се закова на едно място.

— Искате да кажете, в романите?

— Особено в романите. Ако главният герой следва вътрешната логика на престъпника, той неминуемо ще се добере до него. Затова героят и престъпникът, детективът и убиецът винаги се срещат накрая. — Той се усмихна, доволен от хода на разсъжденията си. — Не сте ли съгласна?

— Блестящи заключения — каза саркастично Лиана Тайлефер, докато Ла Понте зяпаше Корсо с нескрито възхищение. — Брат Уилиам Баскервил (Об. бел. - 85), предполагам? — допълни тя насмешливо.

— Не ставайте повърхностна, миледи. Забравяте Едгар Алън По, а и самия Дюма. Мислех ви за по-начетена.

— Сам виждате, че си хабите таланта с мен — отвърна тя. — Не съм подходящ слушател.

— Знам. Точно затова дойдох тук — за да ни отведете при подходящия — той хвърли поглед на часовника си. — След малко повече от час ще настъпи първият понеделник на месец април.

— Ще ми се да знам как успяхте да се досетите за това.

— Не съм се досетил — той се обърна към момичето, което все така стоеше до прозореца — Тя просто тикна книгата под носа ми. В едно такова разследване книгите вършат повече работа от наблюденията на действителността. Тук действието се развива в един капсулиран свят, без дразнещи намеси — като в лабораторията на Шерлок Холмс.

— Стига си се фукал, Корсо — намеси се раздразнено момичето. — Достатъчно я впечатли.

Вдовицата повдигна едната си вежда и изгледа момичето, сякаш едва сега го забелязваше.

— Коя е тя?

— Само не ми казвайте, че не знаете. Не сте ли я виждала преди?

— Не. Споменаха пред мен някаква млада жена, но не знам нищо за нея.

— Кой я спомена?

— Един приятел.

— Висок, тъмнокос, с мустаци и белег на бузата? И с разбита уста? Нашият добър общ приятел Рошфор! Много ми се иска да знам къде ли е сега. Най-вероятно недалеч от тук. Вие двамата сте си избрали достойни персонажи от романа.

Лиана Тайлефер заби кървавочервените си нокти в леглото, сякаш то беше от плът и кръв, и погледът ѝ блесна яростно.

— Да не би останалите да са по-достойни? — Миледи отметна глава и изгледа всички поред предизвикателно и с презрение. — Атос е пияница, Портос — идиот, Арамис — лицемер и заговорник...

— И това е начин да се гледа на нещата — каза Корсо.

— Млъкнете. Какво знаете вие? — Тя помълча, издаде напред брадичка, приковала очи в Корсо, сякаш съзнаваше, че сега тя е на ход. — Що се отнася до д’Артанян, той е най-лош от всички. Дуелист ли? Та в цялата книга той се бие само на четири дуела. Успява да спечели единия, защото Жюсак пада и не успява да се изправи на крака, а втория — защото Бернажу, нападайки, сам се нанизва на шпагата му. Когато се дуелират с англичаните, той само обезоръжава барон де Уинтър, а за да се справи с конт дьо Вард, му трябват три удара. Що се отнася до щедростта — тя завъртя брадичка към Ла Понте, — д’Артанян е по-голям скъперник дори от този ваш приятел. Отпуска се да почерпи приятелите си за първи път в Англия, след историята с генерал Мънк — трийсет години по-късно.

— Разбирам, че сте експерт по въпроса, но трябваше да съм го отгатнал още преди време. Всички тези романи с продължения, които твърдяхте, че ненавиждате... Моите поздравления. Изпълнихте съвършено ролята на вдовица, отегчена от приумиците на покойния си съпруг.

— Не съм се преструвала. Повечето от нещата в колекцията му бяха посредствени като самия Енрике — просто ненужна стара хартия. Мъжът ми беше глупак. Така и не се научи да чете между редовете, нито пък да оценява истинското качество. Беше като тези идиоти, които колекционират картички с изгледи от паметници, без изобщо да са наясно какво правят и защо.

— За разлика от вас.

— Разбира се, за разлика от мен. Знаете ли кои са първите две книги, които съм прочела през живота си? „Малки жени“ (Об. бел. - 86) и „Тримата мускетари“. Всяка от двете остави дълбок отпечатък в душата ми — по своему.

— Колко вълнуващо.

— Не ставайте глупав. Вие задавате въпросите, аз отговарям. Съществуват наивни читатели, като горкия Енрике, както и такива, които четат по-задълбочено и виждат зад стереотипните образи: смелия д’Артанян, благородния Атос, добросърдечния Портос, набожния Арамис... Направо да си умреш от смях! — и тя наистина се засмя. Смехът и беше мрачен и зъл, достоен за истинската миледи. — Никой няма представа... Знаете ли кой е най-достойният образ в романа за мен, този, на който винаги най-много съм се възхищавала? Жената, която се бори сама, вярна единствено на собствените си представи за живота и на мъжа, когото сама е избрала за свой господар, разчитаща единствено на себе си, убита от така наречените четирима герои, които в сравнение с нея приличат на двуизмерни фигури, изрязани от картон! Помислете си само за загубения ѝ син, сирачето, което се появява двадесет години по-късно! — Тя наведе мрачно глава. В очите ѝ имаше такава омраза, че Корсо едва се удържа да не отстъпи назад. — Виждам онази гравюра, като че ли е пред очите ми — нощта, реката, четиримата престъпници, коленичили да се молят, но без милост в сърцата. А от другата страна на реката палачът издига меча над оголената шия на жената...

Светкавица озари внезапно с безмилостната си светлина разкривеното ѝ лице — нежната бяла кожа на шията, очите ѝ, в които се отразяваше трагичната сцена, описвана от нея така живо, сякаш сама я бе преживяла. Стъклата на прозореца отново потръпнаха под грохота на гръмотевицата.

— Копелета — измърмори вдовицата почти на себе си и Корсо не можа да разбере дали има предвид него и спътниците му или д’Артанян и неговите приятели.

Момичето порови в раницата си и извади „Тримата мускетари“. Като безучастен наблюдател тя се зае да търси определена страница. Когато я намери, остави безмълвно отворената книга на леглото. Беше точно гравюрата, описана от Лиана Тайлефер.

— Victa iacet Virtus — каза Корсо, потръпвайки от явната прилика между тази сцена и осмата илюстрация на „Деветте порти“.

Жената като че ли се успокои при вида на гравюрата. Студена и невъзмутима както обикновено, тя повдигна вежди.

— Така е — кимна тя. — Не можете да твърдите, че д’Артанян символизира добродетелта. Той е най-обикновен опортюнист. И само не се опитвайте да ми говорите за качествата му на прелъстител. В хода на цялото повествование успява да покори общо три жени, две от които чрез измама. Голямата му любов е някаква малка буржоазка с големи крака, прислужница на кралицата. Другата е английска прислужница, от която той се възползва най-безсрамно. — Смехът на Лиана Тайлефер прозвуча оскърбително. — Ами любовният му живот в „Двадесет години по-късно“? Живее със съдържателката на странноприемницата, за да си спести наема... Ама че завоевания! Прислужнички, ханджийки, камериерки!

— Но д’Артанян успява да прелъсти миледи — отбеляза Корсо със злорадство.

В очите на Лиана Тайлефер проблесна ярост. Ако погледите можеха да убиват, Корсо незабавно щеше да рухне мъртъв в краката ѝ.

— Той не я прелъстява — каза вдовицата. — Копелето се намъква в леглото ѝ с измама, представяйки се за друг мъж. — Тонът ѝ стана отново равен. — Съвсем във ваш стил.

Ла Понте следеше внимателно разговора. Човек можеше да проследи едва ли не с просто око как работи мозъкът му. Сега книжарят се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че ти и той...

Обърна се към момичето за помощ. Очевидно винаги той разбираше последен какво става. Но тя не реагира. Продължи да наблюдава безразлично събитията, които се развиваха пред нея.

— Аз съм идиот — заключи Ла Понте. Отиде при прозореца и се зае да блъска главата си в рамката.

Лиана Тайлефер го изгледа презрително, после се обърна към Корсо.

— Налагаше ли се да водите и него?

Ла Понте продължаваше да повтаря упорито „Аз съм идиот“ и да си блъска главата в прозореца.

— Мислеше се за Атос — поясни Корсо.

— По-скоро Арамис. Потаен и самовлюбен. Знаете ли, че съзерцава собствената си сянка на стената, докато се люби?

— Не е вярно.

— Уверявам ви, така е.

Ла Понте забрави за прозореца.

— Отклоняваме се от темата — заяви той, зачервен до корена на косите си.

— Вярно — каза Корсо. — Говорехме за добродетелта, миледи. Вие ни изнасяхте лекция по въпроса, с нагледни примери от живота на д’Артанян и приятелите му.

— А защо не? Защо някакви си фукльовци, които се възползват от жените, не се притесняват да получават пари от тях и само се чудят как да преуспеят и да забогатеят, да са по-добродетелни от миледи, която е смела и интелигентна, сама е решила да работи за Ришельо и му служи вярно, и дори рискува живота си, за да изпълни това, което ѝ се възлага?

— И убива от негово име.

— Както сам казахте преди малко — такава е вътрешната логика на повествованието.

— Вътрешна логика ли? Зависи от гледната точка. Убийството на съпруга ви не е събитие от роман. Смъртта му си е съвсем истинска.

— Вие сте луд, Корсо. Никой не е убивал Енрике. Той се обеси сам.

— Предполагам, че и Виктор Фаргаш се е удавил по собствено желание? И баронеса Унгерн е забравила включена микровълновата печка, така ли?

Лиана Тайлефер се обърна към Ла Понте и момичето, сякаш очаквайки някой от тях да потвърди казаното току-що. За първи път, откак тримата бяха влезли през прозореца, вдовицата изглеждаше объркана.

— За какво говорите?

— За деветте истински гравюри — каза Корсо — за гравюрите от „Деветте порти от царството на сенките“.

Отвън, през шума на дъжда и вятъра, се разнесоха ударите на биещ часовник. Почти в същия миг друг часовник, вътре в сградата, започна да бие единадесет.

— Доколкото разбирам, в тази история няма само един луд — каза Лиана Тайлефер. Очите ѝ не се откъсваха от вратата. Веднага след последния удар на часовника отвън се бе чул някакъв шум. Погледът ѝ проблесна тържествуващо.

— Внимавай — прошепна Ла Понте. Корсо знаеше много добре какво да очаква. Забеляза с ъгъла на окото си, че момичето се беше изправило и стоеше нащрек. Усети в кръвта си прилив на адреналин.

Всички гледаха дръжката на вратата. Тя се завъртя много бавно, също като на кино.

* * *

— Добър вечер — каза Рошфор.

Беше облечен в закопчан до врата шлифер, лъскав от влагата. Тъмните му очи светеха с пронизващ блясък под периферията на филцовата шапка. Белезникавият зигзаговиден белег се очертаваше ясно на мургавата му буза. Гъстите черни мустаци подчертаваха южняшкия му вид. Той постоя неподвижен на прага в продължение на петнайсетина секунди, пъхнал ръце в джобовете. Около обувките му се образуваше локва. Никой не проговори.

— Радвам се да те видя — каза най-сетне Лиана Тайлефер. Рошфор кимна, но не отговори. Все така седнала на леглото, тя посочи Корсо. — Бяха започнали да стават нагли.

— Надявам се, не са прекалили — каза Рошфор. Гласът му беше същият, какъвто си го спомняше Корсо от разговора им на онова шосе в Синтра — приятен, култивиран, без никакъв изразен акцент. Продължаваше да стои на прага и да не откъсва очи от Корсо, сякаш Ла Понте и момичето изобщо не съществуваха. Долната му устна все още беше малко подута, със следи от лекарство по нея. Двата шева се виждаха ясно. Спомен от бреговете на Сена, каза си злорадо Корсо. Погледна любопитно момичето, за да види нейната реакция. Но след първоначалната изненада, тя отново бе приела вида на безразличен наблюдател.

Без да изпуска Корсо от очи, Рошфор попита миледи:

— Как са се добрали дотук?

Миледи направи неопределен жест.

— Никак не са глупави — хвърли бърз поглед към Ла Понте и добави: — Поне един от тях не е.

Рошфор кимна. Притворил очи, той явно анализираше положението.

— Това усложнява нещата — каза той. Свали шапката си и я хвърли на леглото.

Лиана Тайлефер приглади с ръце полата си и се изправи, като въздъхна в знак на съгласие. Корсо леко се извърна към нея, напрегнат, но неуверен. Рошфор извади ръце от джобовете си и Корсо си каза, че човекът явно е левак. Този извод не му беше от кой знае каква полза — в лявата си ръка Рошфор държеше малък, лъскав, синкавочерен пистолет. Междувременно Лиана Тайлефер отиде при Ла Понте и взе ръкописа на Дюма от ръцете му.

— Хайде, кажи ми пак, че съм курва — стоеше толкова близо до него, че би могла да плюе в лицето му. — Ако ти стиска.

На Ла Понте не му стискаше. Той беше роден да оцелява. Ролята си на смел харпунджия пазеше за миговете на алкохолна еуфория.

— Аз просто минавам оттук — каза той с помирителен тон, подчертавайки решението си да не се меси оттук нататък.

— Закъде съм без теб, Флавио! — въздъхна примирено Корсо.

Ла Понте го изгледа наскърбено.

— Не си прав — каза той и отиде до момичето. Явно това му се струваше най-сигурното място в цялата стая. — От определена гледна точка това си е твое приключение, Корсо. Пък и какво е смъртта за човек като теб? Нищо. Обикновена формалност. Да не говорим за това, че ти плащат цяло състояние да вършиш тази работа. — Ла Понте се взря в дулото на пистолета, който държеше Рошфор, прегърна момичето през раменете и въздъхна меланхолично. — Надявам се да не ти се случи нищо лошо. Но ако все пак стане най-лошото, имай предвид, че на нас, които ще продължим да живеем, ще ни бъде по-тежко.

— Предател.

Ла Понте видимо се натъжи.

— Приятелю, предпочитам да не обръщам внимание на последните ти думи. Много си изнервен.

— Разбира се, че съм изнервен, жалък плъх такъв!

— Ще се направя, че не съм чул и това.

— Кучи син!

— Схващам намека, стари приятелю. Мъжката дружба се гради от такива дребни прояви на привързаност.

— Колко приятно е да се види, че сте съхранили старата си близост — отбеляза злобно миледи.

Корсо съзнаваше, че няма какво да се прави, но въпреки това мислеше трескаво. С мислене не можеше да избие пистолета от ръката на Рошфор, въпреки че в момента той не бе насочен към никого. Рошфор не беше много настоятелен — като че ли мислеше, че само показването на пистолета е достатъчно, за да постигне желания ефект. Но колкото и горещо да бе желанието на Корсо да си разчисти сметките с човека с белега, той съзнаваше, че не разполага с достатъчно умения да постигне целта си. Сега, когато Ла Понте излезе от играта, единствената му надежда беше в момичето. Може би с нейна помощ щеше да успее да наклони везните в своя полза. Но поведението ѝ не вдъхваше никакви надежди, освен ако не беше извънредно добра актриса. След като отърси ръката на Ла Понте от рамото си, Айрин Адлър седна на перваза на прозореца и продължи да наблюдава участниците в сцената с необяснимо безразличие. Явно бе решила да не се меси.

Лиана Тайлефер отиде до Рошфор, стиснала здраво ръкописа на Дюма. Това, че успя да си го върне толкова скоро, очевидно я изпълваше със задоволство. Корсо не можеше да разбере защо тя не проявява подобен интерес към „Деветте порти“, която си стоеше в платнената торба, паднала до леглото.

— Какво ще правим сега? — попита тя шепнешком Рошфор.

Корсо забеляза с учудване, че Рошфор се колебае. Запрехвърля пистолета в ръцете си, като че не знаеше какво да прави с него. Накрая размени многозначителен поглед с миледи, потри лице с дясната си ръка и каза неуверено:

— Не можем да ги оставим тук.

— Но не можем и да ги вземем с нас — допълни тя.

Рошфор кимна бавно. Ако се съдеше по това, че Рошфор стисна по-здраво пистолета, той трябва да бе стигнал до някакво решение. Корсо усети как мускулите на корема му се стягат, когато дулото на пистолета отново се насочи към него. Понечи да протестира, но вместо някакво свързано изречение от устата му се изтръгна само някакъв нечленоразделен, гърлен звук.

— Нали няма да го убиете? — поинтересува се Ла Понте.

— Флавио — Корсо успя да проговори въпреки пресъхналата си уста. — Ако се измъкна от тази каша, ще ти размажа физиономията.

— Само се опитвах да помогна.

— Помагай на майка си да си намира клиенти на улицата.

— Добре де, добре. Млъквам.

— Наистина така ще е най-добре — намеси се Рошфор. Все така насочил пистолета към Корсо, той заключи вратата зад себе си и пусна ключа в джоба си. Корсо си каза, че вече няма нищо за губене. Усещаше пулса в слепоочията и китките си. Чуваше грохота на барабаните при Ватерло, докато в последния момент на яснота, преди отчаянието да удави мисълта му, се опитваше да прецени разстоянието между себе си и пистолета и колко време би му отнело изминаването му. Чудеше се кога ще чуе първия изстрел и къде ли ще го улучи куршумът. Шансовете да не бъде прострелян бяха минимални, но ако изчакаше още пет секунди, и те нямаше да съществуват. Екнаха фанфари. Последната атака, водена от самия Ней — най-смелия сред смелите, пред уморения поглед на императора. Противникът не беше шотландската гвардия, а Рошфор, но куршумът, си оставаше куршум. „Смешна работа“, беше последната му мисъл, преди да се хвърли напред. Зачуди се дали куршумът в гърдите му ще бъде истински или въображаем и дали ще потъне в небитието или ще бъде отнесен в онази Валхала (Об. бел. - 87), запазена за герои от литературни произведения. Ако само можеше да вярва, че светлите очи, които се взираха в гърба му — очите на императора? Или на влюбения дявол? — ще го очакват в мрака, за да го преведат до другия бряг!

Точно тогава Рошфор направи нещо неочаквано. Той вдигна дясната си ръка, като че ли го молеше да почака малко, и сякаш понечи да прибере пистолета обратно в джоба си. Това колебание продължи по-малко от секунда, след това той отново насочи дулото на пистолета към Корсо, но някак без убеждение. Корсо, със стегнати мускули и бясно препускащ пулс, тъкмо се канеше да скочи напред, но спря зашеметен, съзнавайки, че още не му е дошло времето да умира.

Все така зашеметен, той продължи да наблюдава Рошфор, който прекоси стаята, отиде до телефона, натисна бутона за външна линия и набра някакъв номер. От мястото, където стоеше, се чуваше сигналът за свободна линия и после лекото щракане, което показваше, че някой е вдигнал слушалката.

— Залових Корсо — каза Рошфор. После мълча известно време, все така с пистолет в ръка, но дулото на оръжието беше насочено към някаква неясна точка в пространството. Каза два пъти „да“. После продължи да слуша, застанал неподвижно, накрая каза „О’кей“ и затвори.

— Иска да го види — обърна се той към миледи. Двамата се обърнаха и загледаха Корсо. Миледи беше явно вбесена, а Рошфор — разтревожен.

— Но това е смешно — възрази тя.

— Иска да го види — повтори Рошфор, насочвайки отново пистолета към Корсо.

Миледи сви рамене, обърна се и прелисти гневно няколко страници от „Анжуйското вино“.

— Ами ние... — започна Ла Понте.

— Оставате тук — Рошфор обърна дулото на пистолета към него. Облиза раната на устната си и добави. — Момичето също.

Не изглеждаше да храни лоши чувства към нея, въпреки пукнатата устна. На Корсо дори му се стори, че когато я погледна, в очите му проблесна любопитство. После Рошфор подаде пистолета на Лиана Тайлефер.

— Внимавай да не се измъкнат.

— Защо не останеш ти?

— Каза аз да го заведа. Така е по-сигурно.