Дейвид Копърфийлд

XI ГЛАВАЗАПОЧВАМ САМОСТОЯТЕЛЕН ЖИВОТ И ТОЙ НЕ МИ СЕ НРАВИ

Сега познавам света достатъчно добре, така че съм почти изгубил способността да се учудвам на каквото и да било, но дори и в настоящия момент се удивлявам на лекотата, с която ме изоставиха още толкова малък. Бях дете с големи способности, много наблюдателно, схватливо, усърдно, деликатно, лесно уязвимо от телесни и душевни несгоди, и все пак никой не помисли за мен. Това и досега ми е чудно. Но така беше. И на десетгодишна възраст станах един от малолетните работници на фирмата Мърдстоун и Гринби.

Складовете на Мърдстоун и Гринби бяха край реката, в квартала Блекфрайърз. Сега модерни конструкции са променили това място, но тогава те се помещаваха в последната постройка в дъното на тясна уличка, слизаща стръмно към реката, и завършваше с няколко стълбички, откъдето хората се качваха на корабите. Къщата беше стара и своеобразна, със свой собствен кей. При прилив водата я заливаше, при отлив се изпълваше с кал, а плъховете сновяха навсякъде из нея. И сега виждам обкованите й с дърво стаи, обезцветени от мръсотията и пушека на стотици години, както и прогнилите подове и стълбища. И сега чувам шумоленето, топуркането на старите сиви плъхове из складовете долу, а нечистотата и разрухата на цялото помещение ми са така ясни в съзнанието, сякаш още живея сред тях. Всичко това е все още пред очите ми, също както беше и в онзи лош час, когато отидох там за първи път, хванал с разтрепераната си ръка мистър Куиниън.

Гринби и Мърдстоун търгуваха с най-разнообразни хора, обаче най-главната им работа беше да снабдяват с вино и други напитки няколко кораби за далечно плаване. Сега вече съм забравил закъде отиваха тези кораби, но струва ми се, че между тях имаше някои, които стигаха до Индия и Антилските острови. Знаех, че една от особеностите на тази търговия бяха голямо количество празни бутилки и че неколцина мъже и момчета бяха наети да ги оглеждат срещу светлината, да изхвърлят негодните, да ги чистят и мият. Когато празните бутилки се свършваха, трябваше да се лепят етикети на пълните, да им се слагат тапи, да се удрят печати на тапите, а готовите вече бутилки да се нареждат в сандъци. Всичко това бе моя работа и аз бях едно от наетите за тази цел момчета.

Освен мен имаше три или четири други такива момчета. Работното ми място беше в един ъгъл на склада, където мистър Куиниън можеше да ме вижда, когато стъпеше на долната пречка на стола си в кантората и погледнеше през прозореца над писалището. Сутринта на първия ден на така благоприятно започналия мой самостоятелен живот извикаха едно от по-възрастните момчета, което трябваше да ми покаже какво да правя. Името му бе Мик Уокър и носеше скъсана престилка и хартиена шапка. Той ми съобщи, че баща му бил лодкар и всяка година вземал участие в процесията на лорд-мера,4 с кадифена шапка на глава. Осведоми ме също така, че главният ни другар по работа ще бъде друго едно момче с чудноватото за мене име Разварени картофи. Научих обаче, че това не бе кръщелното име на този младеж, а че го е получил в склада поради бледия цвят на лицето си. Бащата на Разварени картофи бил водоносец, а имал и отличието да бъде огняр в един от големите театри, където някаква роднина на Разварени картофи, струва ми се малката му сестра, играела ролята на дяволче в пантомимите.

Никакви думи не могат да опишат тайната мъка на душата ми, когато попаднах в това общество. Мислено сравнявах тези нови свои другари, с които трябваше да работя всеки ден, с другарите си от щастливото детство. Няма защо да споменавам за Стиърфорд, Тредълс и другите момчета — като си спомнях за тях и за надеждите ми да стана учен и бележит, просто изпадах в отчаяние. Не мога да опиша мъката, която ме обладаваше, като съзнавах цялата безнадеждност на положението си; всичкия срам и страдания на младата си душа. Сърцето ми се свиваше, когато си помислех, че всичко онова, което бях научил, за което бях размишлявал и което бе ме радвало и възвисявало, щеше да изчезне малко по малко и нямаше никога да се върне.

Спомням си, че през първото утро всеки път, когато Мик Уокър излезеше, сълзите ми се смесваха с водата, в която миех бутилките, и ридаех така, сякаш гърдите ми щяха да се пръснат.

Часовникът в кантората показваше дванадесет и половина и всички се готвеха за обед, когато мистър Куиниън почука на прозорчето и ми кимна да отида при него. Влязох и там намерих един възпълничък човек на средна възраст, с кафяв сюртук и черни панталони. Върху главата му, която беше голяма и лъскава, нямаше повече коса, отколкото върху яйце. Той извърна широкото си лице към мене. Дрехите му бяха вехти, обаче белоснежният му нагръдник имаше внушителен вид. Носеше тръстиков бастун, от чиято дръжка висяха два жълтеникави пискюла, а на външната страна на жакета му бе окачен монокъл. После разбрах, че му служи само за украшение, тъй като много рядко го употребяваше, а и когато вършеше това, не можеше да види нищо през него.

— Това е той — каза мистър Куиниън, като посочи към мене.

— Значи това е мистър Копърфийлд — каза непознатият снизходително. В гласа и в начина му на говорене имаше нещо, което не можеше добре да се опише, но което му придаваше твърде учтив вид и ми направи голямо впечатление. — Надявам се, че сте добре, малки господине.

Отвърнах му, че съм добре и че се надявам и той да е добре. Бог ми е свидетел, че точно тогава се чувствувах всъщност твърде зле, обаче по това време нямах обичай да се оплаквам.

— Благодаря на бога, добре съм — отвърна непознатият. — Получих писмо от мистър Мърдстоун, в което той споменава, че желае да настани младия новак в апартамента ми, в задната част на жилището, което понастоящем е празно и което, накъсо казано, се дава под наем, и да дам една спалня на господина, с когото, накъсо казано, имам удоволствието да се запозная — каза той, като ми махна приятелски с ръка и подпря брадичка на яката си.

— Това е мистър Микобър — каза ми мистър Куиниън.

— Хм — каза непознатият. — Това е името ми.

— Мистър Микобър — продължи мистър Куиниън — е познат на мистър Мърдстоун. Той с наш комисионер и изпълнява поръчки за фирмата. Мистър Мърдстоун му е писал за квартира за теб и той ще те приеме като наемател.

— Адресът ми е Уинзър Терас, Сити Роуд. И аз, с една дума, живея там — каза мистър Микобър със същата учтивост и със същия доверителен тон.

Аз му се поклоних.

— Тъй като съм под впечатлението — подхвана мистър Микобър, — че още не познавате добре този метрополис и че може би ще ви е трудно да проникнете в тайните на модерния Вавилон към Сити Роуд, накъсо казано — каза мистър Микобър доверително, — тъй като може би ще се загубите, ще бъда щастлив да дойда тази вечер и ви осведомя за посоката, която трябва да вземете.

Поблагодарих му най-сърдечно за приятелската грижа, която полагаше за мен, и за готовността да ми помогне.

— В колко часа ще трябва да… — каза мистър Микобър.

— В осем — каза мистър Куиниън.

— В осем — повтори мистър Микобър. — Довиждане, мистър Куиниън, няма да ви безпокоя повече.

Сетне той си сложи шапката и си излезе с бастуна под мишница. Вървеше съвсем изправен, а когато напусна помещението на кантората, затананика някаква мелодия.

След това мистър Куиниън ми съобщи, че вече съм официално приет на служба във фирмата Мърдстоун и Гринби, където ще трябва да работя усърдно и ще получавам заплата от шест шилинга седмично. Не си спомням добре дали бяха шест или седем шилинга. Струва ми се, че отначало бяха шест, после станаха седем. Той ми заплати веднага за една седмица (предполагам, че от собствения си джоб) и даде също шест пенса на Разварени картофи, да ми занесе вечерта сандъка до Уинзър Терас, тъй като, макар и да бе малък, багажът ми щеше да бъде тежък за мен. Платих още шест пенса за обеда си, който се състоеше от парче баница с месо и глътка вода от една близка чешма, и прекарах определения за обедна почивка час, като се разхождах из улицата.

Вечерта в уреченото време мистър Микобър се появи отново. Аз си измих лицето и ръцете, за да направя по-голяма чест на буржоазното му благородство, и тогава двамата се запътихме към нашата къща, както трябва вече да я наричам. Докато вървяхме, мистър Микобър ми обръщаше внимание върху имената на улиците и върху вида на ъгловите къщи, за да мога по-лесно да запомня пътя, когато тръгна за работа на другата сутрин.

Пристигнахме в къщата му на Уинзър Терас. Направи ми впечатление, че подобно на него и тя беше вехта и бедна, обаче се мъчеше да си даде благороден изглед. Той ме представи на мисис Микобър, слаба и повехнала жена, съвсем не млада, седнала в гостната с едно бебе на скута. На първия етаж нямаше абсолютно никакви мебели и за да скрие това от съседите, всички транспаранти бяха спуснати. Бебето, което тя държеше, беше едното от двете близначета. Тук трябва да отбележа, че през целия ми престой у тях не си спомням и един момент, когато двете близначета да бяха по едно и също време отделени от мисис Микобър. Едното от тях винаги получаваше подкрепа от майчините си гърди!

Имаше и други две деца: мастър Микобър на около четири години, и мис Микобър на три. Семейният кръг се допълваше от една мургава девойка, прислужница, която имаше обичай да подсмърча и която ме осведоми преди още да бе изтекъл половин час от запознанството ни, че е сираче и че идва от бедняшкия дом „Св. Лука“. Стаята ми се помещаваше на най-горния етаж, в дъното. Тя беше малка и доста оскъдно мебелирана. По стените й имаше някакви украшения, които аз със своето детско въображение оприличавах на сини кифлички.

Мисис Микобър дойде с едното от близначетата да ми покаже стаята и като седна на стол, да си поеме дъх, каза:

— Преди да се омъжа, когато живеех с татко и мама, никога не съм мислила, че ще бъда принудена да държа квартиранти. Но тъй като мистър Микобър има финансови затруднения, всички лични чувства и настроения трябва да се пренебрегнат.

— Да, госпожо — казах.

— Точно сега мистър Микобър има непреодолими мъчнотии и не знам дали ще бъде възможно да ги превъзмогне — продължи мисис Микобър. — Когато си живеех у дома при татко и мама, едва ли можех да разбера какво значи това, но опитът учи човек, както казваше татко.

Не съм сигурен дали тя ми каза, че мистър Микобър е бил някога на служба в марината, или само си бях въобразил това. Едничкото нещо, което мога да кажа, е, че знам как някога си мистър Микобър действително е бил там. Понастоящем той беше комисионер на няколко предприятия, обаче се боя, че от тази служба изкарваше много малко или съвсем нищо.

— Ако кредиторите на мистър Микобър не са съгласни да му дадат известна отсрочка, то трябва да се теглят последиците — подхвана пак мисис Микобър. — И колкото по-скоро се дойде до разрешаване на въпроса, толкова по-добре. Както камъкът не може да пусне кръв, така и мистър Микобър не може да отдели каквато и да било сума, да не говорим за съдебните разноски.

Не можах да разбера дали ранната ми независимост накара мисис Микобър да ме вземе за по-възрастен, отколкото бях, или пък бе толкова загрижена за работите на мъжа си, че дори и на близнаците си би заговорила на тази тема, ако нямаше с кого другиго да споделя, обаче тя така се увличаше, че почти винаги приказваше само за това.

Клетата мисис Микобър бе ми казала, че и самата тя се опитва да помогне колкото може на мъжа си, и не се съмнявам, че бе така. По средата на пътната врата бе закована медна плочка, на която пишеше: „Пансион за млади девойки на мисис Микобър“. Но аз не чух нито за една млада девойка да е дошла тук, нито пък видях някоя да дойде. А и не се правеха никакви приготовления за приемането на пансионерки. Едничките посетители, които виждах или за които слушах, бяха кредиторите. Те идваха по всяко време и някои от тях биваха доста свирепи. Един човек с изцапано лице който, струва ми се, беше обущар, нахълтваше в коридора още от седем часа сутринта, като се провикваше нагоре по стълбата към мистър Микобър:

— Хайде! Още не си излязъл. Няма ли да ми платиш? Не се крий! Това е подло. Ако бях на твое място, нямаше да бъда така подъл. Няма ли да ми платиш? Хайде, плащай!

Като не получаваше отговор на тези свои покани, той се разяряваше още повече и от устата му излизаха думите „мошеници“, „разбойници“. А когато и това се окажеше недостатъчно, понякога стигаше дотам, че прекосяваше улицата и закрещяваше срещу един от прозорците на втория етаж, където знаеше, че се намира длъжникът му, с такава скръб и огорчение, че веднъж той дори отишъл толкова далеч, та насочил бръснача към себе си (което разбрах от един писък на жена му). Но около половин час след подобна сцена той лъсваше грижливо обувките си и излизаше, тананикайки си, по-аристократичен отвсякога. И мисис Микобър имаше подобен еластичен нрав. Виждал съм я да припада в три часа заради появата на бирника, а в четири вече закусваше с агнешки котлети и бира, които заплащаше с две чаени лъжички, дадени в заложната къща. Веднъж когато се върнах вкъщи необичайно рано, към около шест, заварих да правят опис на вещите, а мисис Микобър с разчорлена коса лежеше припаднала до камината (разбира се, с едното от близначетата в ръце) и никога не я бях виждал в по-весело настроение, отколкото същата вечер, седнала край кухненския огън, с една телешка пържола пред себе си, да ми разказва оживено за татко си и за майка си и за хората, с които дружили.

Прекарвах свободното си време в тази къща и при тези хора. Самичък се грижех за закуската си, състояща се от малко хляб и мляко. А на една поличка в един шкаф държах друго парче хляб и бучка сирене, които ми служеха за вечеря, когато се приберях след работа. Цял ден прекарвах в склада и цяла седмица трябваше да се издържам с шест или седем шилинга, част от които отиваше за вечерите и закуските ми. От понеделник до събота вечер бях оставен сам на себе си, без да има кой да ми дава съвети, да ми помага, да ме утешава, да ме окуражава и да поддържа духа ми.

Бях толкова малък и безпомощен, тъй неспособен (а и как бих могъл да бъда друг?) да се грижа за съществуването си, че често, когато отивах на работа в предприятието Мърдстоун и Гринби, не можех да устоя на изкушението да си купя някои от твърдите сладкиши, продавани на половин цена и изложени на витрините на сладкарските дюкяни, като по този начин изразходвах парите, които би трябвало да пазя за обеда си. Тогава минавах без обед или пък си купувах кифла или парче пудинг. Спомням си за два дюкяна, в които се продаваше пудинг, като посещавах ту единия, ту другия в зависимост от средствата си. Единият беше в един двор на гърба на черквата „Св. Мартин“, но сега вече го няма. Там правеха пудинга със стафиди и изобщо той бе от по-особено качество, обаче беше скъп и за два пенса даваха толкова, колкото другаде за един. Другият дюкян беше на Странд, в тази негова част, която сега е построена наново. Там пудингът биваше нарязан на големи тежки парчета, а плоските стафиди стояха на доста голямо разстояние една от друга. Носеха го топъл точно когато излизах от работа, и често пъти обядвах с него. Когато се хранех добре и редовно, обедът ми се състоеше от хляб и варен суджук или чиния червено говеждо месо, което си поръчвах в една гостилница или пък посещавах една мизерна кръчма, където ми даваха една порция хляб и сирене и чаша бира. Тази кръчма се намираше срещу склада и се наричаше „Лъв“ или лъвът и нещо друго, което вече съм забравил. Спомням си как един ден отидох в една модна гостилница на Друри Лейн, където се поднасяше говеждо месо, и взел подмишница собственото си парче хляб, увито в хартия, поръчах една „малка чиния“ от специалитета им. Не знам какво си помисли келнерът, като видя дребната ми чудновата фигурка, застанала пред него съвсем самичка, но и сега го виждам как ме гледаше вторачено, докато ядях, като повика и другия келнер да ме види. Дадох му половин пени бакшиш и бих желал той да не бе го взел.

Даваха ни около половин час за чая. Когато имах достатъчно пари, си поръчвах някъде чаша кафе и филия хляб с масло. А когато нямах, зяпах по витрините на колбасниците на Флийт Стрийт или отивах чак до Ковънт Гардън Маркет, където впервах поглед в ананасите. Обичах да бродя из Аделфи, тъй като мрачните сводове му придаваха някаква тайнственост. Спомням си, че една вечер се промъкнах под един от тези сводове, където имаше една кръчмичка до самата река. Пред нея имаше едно открито място и там се веселяха неколцина въглищари. Седнах на една скамейка да ги погледам. Какво ли са си помислили за мен!

Бях толкова дребен и с такъв детински вид, че често пъти, когато влизах в някоя кръчма да си поръчам чаша бира, за да разквася сухия си обяд, келнерът се боеше да ми я даде. Спомням си, че в една топла вечер влязох в една кръчма, отправих се към тезгяха и казах на съдържателя:

— Колко струва най-хубавото ви пиво? Искам една чаша от най-хубавото ви пиво. — Беше някакъв специален случай, в чест на който исках да се почерпя. Не си спомням точно какъв, но струва ми се, че беше рожденият ми ден.

— Два пенса и половина е цената на „най-прекрасното пиво“ — каза съдържателят.

— Тогава налейте ми, моля, една чаша от „най-прекрасното пиво“ и нека да има доста пяна отгоре — казах аз, като извадих парите си.

Съдържателят ме изгледа иззад тезгяха от глава до пети, като се усмихваше особено, и вместо да ми наточи от бирата, надзърна през паравана и каза нещо на жена си. Тя подаде глава, приближи се с ръкоделие в ръка и двамата заедно ме заоглеждаха. И сега виждам как бяхме застанали и тримата. Съдържателят по жилетка, облегнал се на тезгяха, а жена му наднича през малката вратичка. Докато аз, малко смутен, гледам от другата страна на тезгяха. Те ми зададоха доста въпроси относно името ми, възрастта ми, къде живея, какво работя и как съм попаднал тук. За да не въвличам никого в разказа си, измислих подходящи отговори на всичките им въпроси. Поднесоха ми чашата бира, макар и, както ми се стори, тя да не беше от „най-прекрасното пиво“, след което жената на съдържателя отвори вратичката на тезгяха, наведе се, върна ми парите, като ме целуна полувъзторжено-полусъжалително, обаче топло и майчински.

Дори и несъзнателно, не преувеличавам оскъдността на средствата си, нито пък мъчнотиите, всред които бях принуден да живея по онова време. Всеки шилинг, който получавах от мистър Куиниън, харчех за обед или закуска. Бях опърпано дете и работех от сутрин до вечер всред прости мъже и момчета. Скитах се из улиците недохранен и ако не бе божията милост, липсата на всякакви грижи и надзор можеше да ме направи истински малък разбойник и уличник.

И все пак положението, което заемах във фирмата „Мърдстоун и Гринби“, бе малко по-особено от това на другите служещи. Мистър Куиниън, нехаен и твърде зает човек, вършеше всичко, което беше по силите му, за да се отнася с мен малко по-иначе, отколкото с другите, въпреки ненормалните условия, всред които живеех. От друга страна, и самият аз не казах на никого от момчетата или мъжете как съм попаднал между тях, нито пък изразих някакво съжаление, че се намирам там. Никой освен самият аз не знаеше колко остри бяха скритите ми страдания. Нямам думи да изразя мъката си. Обаче аз се свивах и себе си и вършех работата си. Разбрах още от самото начало, че ако не работя така добре, както другите, нямаше да мога да се спася от презрението и хулите им. Скоро станах толкова сръчен и бърз, колкото и другите момчета. Макар и да бях близък с тях, обноските ми бяха достатъчно различни от техните, за да има помежду ни известно разстояние. Те, както и по-възрастните работници, ме наричаха „малкият благородник“ и „младежът от Съфък“. Един от мъжете, наречен Грегори, надзирател на опаковачите, както и друг един, на име Тип, се обръщаха към мен със собственото ми име, но това се случваше най-вече когато правех усилие да ги забавлявам през време на работа, като им разправях нещо из книгите, които бях чел и които бързо изчезваха от паметта ми. Веднъж Разварени картофи се възбунтува, че минавам за по-издигнат от другите, обаче Мик Уокър незабавно му даде да разбере.

Считах за съвсем безнадеждно да се отърва от това съществуване и напълно изоставих тази мисъл. Нито за миг не се примирих с нея и бях крайно нещастен, но понасях всичко с търпение и дори на Пеготи не се оплаквах (макар и често да разменяхме писма), отчасти от любов към нея, отчасти от срам.

Мъчнотиите на мистър Микобър още повече потискаха духа ми. Поради това, че бях самотен и изоставен, аз се привързах твърде много към това семейство. Когато се разхождах, мислите ми се въртяха около дълговете на мистър Микобър и около начините и средствата, чрез които мисис Микобър си мечтаеше да се отърват от затрудненото положение. Най-приятният ми ден беше събота, едно, защото се чувствувах много горд с шестте или седемте си шилинга в джоба, когато минавах край магазините и размишлявах какво може да се купи с тях, и друго, защото се прибирах вкъщи по-рано. Тогава мисис Микобър ми разправяше най-сърцераздирателни неща за мъчнотиите на мистър Микобър. Приятно ми беше и в неделя сутрин, когато си варях в едно канче дажбата кафе или чай, която си носех от вечерта, и сядах да закусвам по-късно от друг път. Никак не беше необикновено за мистър Микобър да ридае бурно в началото на някой от тези съботно-вечерни разговори и да пее весело в края му. Спомням си го да се прибира вечер вкъщи облян в сълзи и да заявява, че не му остава нищо друго, освен да го пратят в затвора, а преди лягане да изчислява колко ще му струва, ако направи сводести прозорци на къщата, „в случай, че нещо изскочи“, както обичаше да се изразява той. Мисис Микобър беше съвсем същата.

Помежду ни се породи особено приятелство, при което аз се чувствувах наравно с тях въпреки огромната разлика във възрастта ни. Предполагам, това се дължеше на положението, в което се намирахме и тримата. Никога не приемах да ям или пия от техните продукти, тъй като знаех какви са отношенията им с хлебаря и касапина, поради което често пъти и за тях нямаше достатъчно. Една вечер мисис Микобър ми се довери напълно.

— Мистър Копърфийлд — каза тя, — вие не сте ми чужд и няма да скрия от вас, че затрудненията на мистър Микобър сега са особено големи.

Стана ми много мъчно, когато чух това, и погледнах зачервените й очи с най-голямо съчувствие.

— Освен едно парче холандско сирене, което не е много подходяща храна за малки деца, в килера няма абсолютно нищо — каза мисис Микобър. — Когато живеех с татко и мама, аз употребявах думата „килер“, затова и сега несъзнателно си служа с нея, обаче това, което искам да кажа, е, че в тази къща няма нищо за ядене.

— Боже мой! — казах аз много загрижен.

Имах два или три шилинга от седмичната си заплата, което ме кара да мисля, че трябва да е било сряда вечер. Извадих ги бързо и разчувствувано помолих мисис Микобър да ги приеме назаем. Тя обаче ме целуна, накара ме да ги сложа обратно в джоба си, като каза, че не може и дума да става за това.

— Не, скъпи ми мистър Копърфийлд — каза тя. — Далеч съм от тази мисъл! Но вие сте твърде умен за годините си и ако желаете, можете да ми направите друга услуга, която с удоволствие ще приема.

Помолих я да ми каже за какво се отнася.

— Ето какво, мистър Копърфийлд — подхвана мисис Микобър. — Самата аз на няколко пъти съм изнасяла от къщи част от сервиза си. Със собствените си ръце съм заложила шест чаени лъжички, две за сол и едни захарни щипци. Но близнаците така ми свързват ръцете, пък и като си спомня за татко и мама, тези сделки ми причиняват истинска болка. Все още има няколко дреболии, с които можем да се разделим. Честолюбието на мистър Микобър никога няма да му позволи той да се заеме с тази работа, а пък Кликет — това беше момичето от сиропиталището, — бидейки проста, ще си позволи да дрънка пред този и онзи, ако човек й се довери. Мистър Копърфийлд, бих ви помолила…

Разбрах какво иска да каже мисис Микобър и й казах, че ще бъда на услугите й. Още същата вечер занесох в заложната къща някои от по-непотребните вещи. Вършех това почти всяка сутрин, преди да отида в предприятието на Мърдстоун и Гринби.

Мистър Микобър имаше няколко книги на една етажерка, която той наричаше библиотеката. Те отидоха първи. Една след друга ги занасях на един продавач на стари книги на Сити Роуд — тази част на улицата, която минаваше край нас, беше изпълнена с подобни дюкяни, както и с магазини за птици — и ги продавах за сумата, която можеха да донесат. Съдържателят на този дюкян, който живееше в една малка къщичка зад него, имаше обичай всяка вечер да се напива, поради което всяка сутрин жена му бурно му се караше. Когато отивах при него рано сутрин, неведнъж го сварвах в неоправеното още легло с драскотина на челото и с подуто око, свидетелствуващи за нощните му буйства (боя се, че в пияно състояние той биваше свадлив). С разтреперана ръка той се мъчеше да намери необходимите монети в някой от джобовете на дрехите си, които лежаха на пода, докато в това време жена му, с дете на ръце и с подпетени обувки, непрестанно му се караше. Понякога той откриваше, че е загубил парите си, и ме помолваше да отида на другата сутрин, обаче жена му винаги имаше пари — сигурно взимаше неговите, когато той биваше пиян — и тайно довършваше сделката на стълбите, докато слизахме заедно надолу.

Познаваха ме много добре и в заложната къща. Човекът, който стоеше зад тезгяха, много обичаше да се занимава с мене. Спомням си, че често ме караше да му склоня някое латинско съществително или да му спрегна някой латински глагол, докато той се занимаваше с работата, за която бях отишъл. След сключването на всички подобни сделки мисис Микобър устройваше малки угощения, на които присъствувах и аз и за които съм запазил особен спомен.

Най-после затрудненията на мистър Микобър дойдоха до своя връх. Рано една сутрин го арестуваха и го откараха в затвора „Кралската скамейка“.5 Когато си излизаше от къщи, той ми каза, че над него вече тегне господнята десница. Сърцето му бе сломено, а също и моето, обаче чух след това, че още преди обед той весело играл на кегли с другарите си по нещастие.

Първия неделен ден, след като го отведоха, отидох да го посетя и да обядвам с него. За да намеря затвора, трябваше да питам за друго едно място, а недалеч от него имаше някакъв двор, който прекосих, и точно срещу този двор беше къщичката на ключаря на затвора. Когато най-после застанах пред нея (Божичко, какво малко човече бях тогава!), си спомних, че и Родерик Рандъм е бил в затвор за длъжници, в който имало един човек, покрит само със стар парцал. Къщичката на ключаря се завъртя пред замъглените ми очи и сърцето ми заби бързо.

Мистър Микобър ме чакаше от вътрешната страна на портата. Качихме се заедно в стаята му, която беше на предпоследния етаж, и горко плакахме. Спомням си как той най-тържествено ме закле да вземам пример от неговата съдба и да не забравям, че ако човек има доход от двадесет фунта годишно и изразходва деветнадесет фунта, деветнадесет шилинга и шест пенса, той ще бъде щастлив, но ако изразходва двадесет и един фунта, ще бъде нещастен. След това зае от мене един шилинг за черна бира, даде ми разписка за парите, която трябваше да представя на мисис Микобър, скри носната си кърпичка и се развесели. Седяхме пред малък огън, а от вътрешната страна на ръждясалата решетка на камината бяха сложени две тухли, отстрани на огъня, за да не се горят много въглища. След малко при нас дойде друг един длъжник, който разделяше стаята с мистър Микобър. Той донесе от фурната парче печено агнешко, с което трябваше и тримата да обядваме. Сетне ме изпратиха при „капитан Хопкинс“ в стаята над нас, да го поздравя от мистър Микобър, да кажа, че съм негов приятел и да го помоля да ми заеме един нож и вилица.

Капитан Хопкинс ми даде ножа и вилицата и на свой ред поздрави мистър Микобър. В стаята му имаше една много мръсна жена и две бледи момичета с чорлави глави, негови дъщери. Реших, че е по-добре човек да заеме ножа и вилицата от капитан Хопкинс, отколкото гребена му. Самият той беше на най-последната граница на одърпаността, имаше големи бакенбарди и много стара кафява връхна дреха, без никакво сако под нея. Дюшекът и юрганът му стояха навити в един ъгъл, а съдовете му, доколкото имаше такива, бяха сложени на една поличка. Бог знае откъде можах да доловя, че макар и двете чорлави момичета да бяха дъщери на капитан Хопкис, мръсната жена не беше женена за него. Смутената ми фигура не бе стояла на прага му повече от две минути, обаче всичко това така сигурно влезе в съзнанието ми, както ножът и вилицата в ръцете ми.

В обеда ни имаше нещо циганско и приятно. Веднага след това занесох обратно ножа и вилицата на капитан Хопкинс и се отправих към къщи, за да успокоя мисис Микобър, като й разправя как съм прекарал в затвора. Тя припадна, когато ме видя да се връщам, а след това направи в една паничка крем от разбити яйца и захар, за да се утешим, докато разговаряхме за посещението ми.

Не знам по какъв начин и кой продаде домашните мебели за доброто на семейството. Едничкото нещо, което знам по този въпрос, е, че не бях аз този, който стори това. Продадоха ги и ги изнесоха в една голяма кола. Изнесоха всичко освен леглото, няколко стола и кухненската маса. С тези вещи останахме да лагеруваме в две от стаите на изпразненото жилище на Уинзър Терас — мисис Микобър, децата, сирачето и аз. Живеехме в тези стаи денем и нощем. Не знам колко време продължи това, но струва ми се, че дълго. Най-после мисис Микобър реши да се премести в затвора, където мистър Микобър бе успял да се снабди със самостоятелна стая. Занесох ключа от къщата на хазаина, който много се зарадва на това. Изпратиха легла в затвора, а моето пренесоха в една малка стаичка, наета за най-голяма моя радост в една къща недалеч от стените на това учреждение. Общите страдания ме бяха сближили със семейство Микобър и ние не искахме да се разделяме. Настаниха и сирачето в една евтина квартира наблизо. Жилището ми се помещаваше в задната страна на един таван с наклонен покрив и с изглед към един дърводелски двор. Когато влязох там с мисълта, че най-после трудностите на мистър Микобър са стигнали до крайния си предел, почувствувах се като в рая.

През всичкото това време продължавах да работя във фирмата на Мърдстоун и Гринби, като изпълнявах същата долна работа, между същите долни хора и със старото чувство за незаслужено падение. Безсъмнено за мое щастие не се сдружих с нито едно от момчетата, които всеки ден виждах, когато отивах в склада, затова излизах или скитах из улиците през време на обедната почивка. Водех все същия скрито нещастен живот, но го водех все така самотно, като разчитах само на себе си. Едничките промени, за които си спомням, бяха, че облеклото ми бе станало по-опърпано и че бях освободен от тежестта, свързана с грижите на мистър и мисис Микобър. Някакви техни роднини или приятели се бяха заели да им помагат в настоящата беда, така че в затвора те живееха по-добре, отколкото бяха живели напоследък вън от него. Обикновено сутрин закусвах при тях, не си спомням вече при какви условия. Не помня също така по кое време се отваряха сутрин вратите на затвора и кога ме пускаха там. Много добре знам обаче, че бивах на крак още в шест часа и промеждутъка от време обичах да прекарвам на Лондонския мост. Обикновено сядах на една от каменните вдлъбнатини, наблюдавах минувачите или поглеждах над балюстрадите и виждах как слънцето осветяваше водата и запалваше златен пламък на върха на паметника. Понякога там се срещах със сирачето и му разправях какви ли не небивалици за кейовете на Тауър. Едничкото нещо, което мога да кажа за тях, е че сам ги вярвах. Вечер се връщах в затвора, разхождах се в двора с мистър Микобър или играех домино с мисис Микобър, като слушах спомените й за татко и мама. Не ми е известно дали мистър Мърдстоун знаеше къде прекарвам голяма част от времето си. В Мърдстоун и Гринби никога не разправях за тези посещения.

Макар и работите на мистър Микобър да бяха минали точката на най-голямо напрежение, те пак бяха твърде сложни поради някакъв си документ, за който се говореше твърде много и който сега мисля, че е изразявал известна по-раншна уговорка с кредиторите му. Най-после стана така, че по някакъв начин този документ престана да играе важна роля и мистър Микобър се освободи от заплахата му. Мисис Микобър ме осведоми, че „семейството й“ препоръчало на мистър Микобър да подаде молба за освобождаване по силата на Закона за несъстоятелните длъжници. Тя се надяваше, че мистър Микобър ще бъде пуснат на свобода след около шест седмици.

— И тогава — каза мистър Микобър, който присъствуваше на разговора — се надявам, че с божията помощ ще обърна нова страница и ще започна нов живот — ако, накъсо казано, изскочи нещо ново.

Спомням си, че по това време мистър Микобър съчини една молба до Камарата на общините, в която молеше за изменение на Закона за длъжниците. Споменавам за това мое възпоменание, тъй като то ми помага да покажа по какъв начин свързвах промените в живота си с четенето преди това в книгите и как си измислях какви ли не неща за хората, всред които се движех, и случките по улиците. Така се развиваха постепенно някои от особеностите на характера, който несъзнателно разгъвам, като описвам живота си.

В затвора имаше един клуб, в който мистър Микобър в качеството си на джентълмен заемаше видно място. Той бе споменал там за намерението си да отправи молба и клубът шумно бе изразил одобрението си. Мистър Микобър, човек с много добро сърце и винаги готов да се занимава с всичко друго освен със собствените си работи, се чувствуваше най-щастлив, когато вършеше нещо, от което не би могъл да има никаква полза. Той се зае да състави молба, съчини я, написа я на един огромен лист хартия, разстла я на една маса и назначи час, когато всички членове на клуба, както и всички други съзатворници можеха да дойдат и да я подпишат.

Когато научих за наближаването на тази церемония, аз изпитах такова горещо желание да ги видя как влизат един по един, макар и да се познавах с по-голямата част от тях, че си поисках един час отпуска от Мърдстоун и Гринби и се настаних в един ъгъл на стаята. Влязоха толкова от по-видните членове на клуба, колкото можеха да се поберат, без да изпълнят цялото пространство. Те се наредиха край мистър Микобър, който бе застанал пред молбата, докато моят стар приятел капитан Хопкинс (който, за да направи чест на тържествения случай, се бе измил) се настани съвсем близо до нея, за да я прочете на всеки, който не бе запознат със съдържанието й. Тогава разтвориха вратата и пуснаха вътре останалото население на затвора, наредено в дълга редица: неколцина чакаха вън, докато един влизаше, слагаше подписа си и излизаше. На всеки един поотделно капитан Хопкис казваше:

— Чели ли сте я?

— Не.

— Бихте ли желали да я чуете? — Ако покажеха и най-слабата наклонност да узнаят съдържанието й, капитан Хопкинс я прочиташе докрай с висок и звучен глас. Той би я прочел и двадесет хиляди пъти, стига двадесет хиляди души да бяха пожелали това. Спомням си с каква сочност той произнасяше изрази като „събраните в парламента представители на народа“, „вашите молители смирено ви обръщат вниманието“, „нещастните поданици на негово величество“. Сякаш тези думи бяха нещо материално в устата му и притежаваха много сладък вкус. А в това време мистър Микобър го слушаше, обладан от суетата на авторството, като наблюдаваше гвоздеите на отсрещната страна.

Тези мои посещения в затвора ми помогнаха да опозная много и различни хора с различни съдби. И когато сега си спомням за дългите страдания на младостта си, струва ми се, че историите, които по-късно писах за такива хора, витаят като фантастична мъгла над фактите, които тогава се бяха вдълбали в паметта ми! И сега виждам пред себе си невинното романтично момче, определено да изгради от странностите и низините на своя опит един поетичен свят.