Дейвид Копърфийлд

XL ГЛАВАСКИТНИКЪТ

Нея вечер на Бъкингам Стрийт имахме много сериозен разговор относно семейните работи, за които вече разказах в предидущата глава. Леля ми беше много любопитна да узнае всичко и се разхождаше нагоре-надолу из стаята със скръстени ръце в продължение на повече от два часа. Винаги когато биваше възбудена, тя имаше обичай да предприема подобни физически упражнения, като за степента на възбудата й можеше да се съди от продължителността на разходката й. Сега безпокойството й беше толкова силно, че тя се принуди да отвори вратата на спалнята и по този начин да продължи пистата си, като се разхождаше по цялата дължина на стаите от единия край до другия. И докато мистър Дик и аз седяхме кротичко край огъня, тя не преставаше да ходи напред-назад по определената си пътека с точността на часовниково махало.

Когато мистър Дик отиде да си легне и ние с леля останахме сами, аз седнах да препиша писмото си до двете възрастни дами. По това време тя се беше вече изморила от разхождането и седна край огъня, с подгъната над коляното пола както обикновено. Но вместо да седне, както си имаше обичай, с чаша върху коляното, забрави я върху камината и като опря левия си лакът на дясната ръка, а брадичката си на лявата китка, ме погледна замислено. Колкото пъти вдигнех очи от работата си, срещнах и нейните, отправени към мен. „Много те обичам — сякаш искаше да ми каже тя, като кимаше с глава, — обаче съм разтревожена и обезпокоена!“

Бях твърде зает с писмото си, така че едва когато тя си отиде да спи, забелязах, че е забравила „вечерната си смес“, както обичаше да я нарича, върху камината. Когато почуках на вратата й, за да я подсетя да изпие обичайната чаша вино, тя беше по-ласкава отвсякога, обаче каза само:

— Мили ми Трот, тази вечер нищо не ми се пие.

С тези думи поклати глава и си влезе.

Сутринта й дадох да прочете писмото до двете дами и тя го одобри. Пуснах го в пощата, след което нямаше какво друго да правя, освен да чакам търпеливо за отговор. Прекарах в това състояние на очакване в продължение на цяла седмица, когато през една снежна надвечер се разделих с доктора и се отправих към дома.

Изминатият ден беше мразовит и острият североизточен вятър режеше. След като той спря при настъпването на вечерта, заваля сняг. Спомням си, че валеше на гъсти, едри снежинки, като настилаше дебела покривка. Шумът от колелата и хорските стъпки отекваше глухо, сякаш улиците бяха покрити с перушина.

Най-късият път до вкъщи — естествено, през такава вечер минавах по най-късия път — водеше през Сейнт Мартинс Лейн. Черквата, която даваше името си на тази улица, по онова време не беше заобиколена с празно място като сега. Като минавах до стъпалата на преддверието, край отсрещния ъгъл ми се мярна едно женско лице. То хвърли поглед към мен, прекоси тясната уличка и изчезна. Беше ми познато. Бях го виждал някъде, но не си спомнях къде. Нещо, което докосваше самото ми сърце, бе свързано мъгляво с него, но когато то ми се мярна, мислите ми летяха другаде и бях съвсем объркан.

На черковните стъпала се виждаше приведената фигура на един човек, който бе свалил товара си върху гладкия сняг, за да го оправи. Щом го забелязах, видях и лицето му. Не мисля, че се спрях в почуда, но когато продължих, той стана, извърна се и тръгна към мен. Стоях лице срещу лице с мистър Пеготи!

Тогава си спомних коя беше жената. Беше Марта, на която Емилия бе дала пари онази вечер в Пеготината кухня. Марта Ендел, до която той не би позволил да види племенницата си, както ми бе казал Хам, дори за всички потънали в морето съкровища.

Здрависахме се сърдечно. Отначало никой от нас не можеше нищичко да продума.

— Мастър Дейви — каза той, като ме притискаше здраво — така ми олеква на сърцето, като ви виждам. Каква щастлива среща, каква щастлива среща!

— Добре дошъл, добри ми стари приятелю! — възкликнах аз.

— Бях си помислил още тази вечер да ви потърся, сър, но тъй като разбрах, че леля ви живее при вас — наминах край Ярмут и там научих това, — побоях се, че може би е вече късно. Реших да дойда рано сутринта, сър, преди да тръгна отново на път.

— Отново? — повторих.

— Да, господине — отвърна той, като поклати търпеливо с глава, — тръгвам още утре.

— Закъде се бяхте запътили сега? — запитах го аз.

— Да си потърся място за пренощуване — каза той, като отърси снега от дългата си коса.

По онова време съществуваше един страничен вход към конюшнята на хана „Златният кръст“, неразривно свързан в паметта ми с нещастието му, почти срещу мястото, където бяхме застанали. Посочих му портата, хванах го подръка и пресякохме улицата. Две или три от общите стаи се отваряха към двора на конюшните; надзърнах в една от тях и като я намерих празна и отоплена от хубав огън, заведох го в нея.

Когато го видях на светлината, забелязах не само че косата му е дълга и разчорлена, но и че лицето му е обгоряло от слънцето. Беше още по-посивял, бръчките по челото му бяха станали още по-дълбоки и целият му вид показваше, че при скитанията си се бе излагал на дъжд, бури и слънце. Но изглеждаше изпълнен със сили, подобно на човек, подкрепян от мисълта за изправената пред него цел и когото нищо не е в състояние да сломи. Той отърси снега от шапката и дрехите си и избърса лицето си, докато аз мислено си отбелязвах всичко това. Като седна на една маса срещу мен, с гръб към вратата, през която бяхме влезли, той отново протегна грубата си ръка и горещо стисна моята.

— Мастър Дейви — каза той, — ще ви разкажа къде съм бил и какво съм научил. Ходих надалеч и научих малко, обаче всичко ще ви разправя!

Позвъних да ни донесат нещо горещо за пиене. Той не искаше нищо по-силно от бира и докато ни я донесат, се грееше на огъня и седеше замислен. На лицето му бе изписана строга тържественост, която не дръзнах да обезпокоя.

— Когато тя беше дете — каза той, вдигайки лице скоро след като останахме сами, — много обичаше да ми приказва за морето и за онези брегове отвъд, блеснали зад тъмносините води. Мислех си понякога, че това занимава ума й, защото баща й се бе удавил. Не знам, но може би й се струваше — или пък се надяваше, — че тялото му е било отвлечено натам, където винаги цъфтят цветя и слънцето весело грее.

— Но да, това е детинска фантазия — казах аз.

— Когато тя се загуби — продължи той, — нещо ми подсказа, че той ще я заведе в онези страни. Знаех си, че ще й разказва чудни неща за тях и че там тя ще стане истинска дама и това ще я накара да го послуша. Когато се видяхме с майка му, бях уверен, че съм прав. Преминах канала и се озовах във Франция, сякаш паднах там от небето.

В този миг забелязах, че вратата се открехна леко и снегът навлезе вътре. Видях как една ръка се провря полекичка, да я задържи полуотворена.

— Там намерих един английски джентълмен, който заемаше някаква важна длъжност — продължи мистър Пеготи, — и му казах, че съм дошъл да търся племенницата си. Тогава той ми достави документите, необходими, за да продължа пътя си — не знам как точно се наричат — и беше готов да ми даде и пари, но, слава богу, нямах нужда от тях. Поблагодарих му най-сърдечно за всичко, което направи за мен. Тогава той ми каза: „Ще изпратя съобщение навред, така че и когато бъдете далеч оттук, ще срещнете много хора, които ще знаят за вас.“ Изразих му дълбоката си признателност, доколкото ми бе възможно, и продължих пътя си през Франция.

— Самичък и пешком ли? — запитах го аз.

— Най-вече пешком — отвърна той, — понякога в някоя каруца, с която хората отиваха на пазар, а понякога в празни екипажи. Много мили изминавах на крак и често пъти дружина ми беше някой беден войник, запътил се да види близките си. Нито аз можех да му говоря — продължи мистър Пеготи, — нито той на мен, но въпреки това си правехме компания, докато вървяхме по прашните пътища. Когато влизах в някой град, аз се запътвах към хала и се навъртах из двора, докато дойдеше някой, който говори английски (все се намираха такива хора), и му разказвах как съм тръгнал да търся племенницата си.

Тогава ми казваха какви хора са отседнали в хана и аз чаках да видя дали някой като нея няма да излезе или влезе вътре. Когато виждах, че я няма, продължавах пътя си. След време се случваше така, че когато влизах в някое село, между бедни хорица, разбирах, че те вече знаят за мен. Тогава ме викаха от вратите на къщичките си и ми даваха разни неща за похапване и пиене, а сетне ми посочваха къде да спя. И знаете ли, мастър Дейви, много жени, които някога са имали дъщери, горе-долу колкото Емилия, ме чакаха при кръста на Спасителя, вън от селото, и ми оказваха подобни услуги. На някои дъщерите бяха умрели и само бог знае колко добри бяха техните майки към мен!

Марта се беше изправила до вратата. Видях я ясно, с посърнало лице, заслушана в думите му. Ужасно се боях да не би той да се извърне и да я види.

— Те често слагаха децата си — особено момиченцата — на коленете ми и често пъти бихте могли да ме видите как седя пред портите им, сякаш взел моето момиченце на скута! О, милата ми!

Обхванат от внезапна скръб, той зарида високо. Сложих разтрепераната си ръка върху неговата, с която той бе захлупил лицето си.

— Благодаря ви, господине — каза той, — не ми обръщайте внимание.

След малко махна ръка от лицето си и я сложи на гърдите си, подир което продължи да разказва.

— Често повървяваха с мен — една-две мили по шосето, и когато на разделяне им казвах: „Много съм ви благодарен! Да ви благослови бог!“ — сякаш винаги ме разбираха и ми отговаряха с някакви мили думи. Най-после стигнах до морето. Можете да си представите, че за моряк като мен не беше трудно да стигна до Италия. Когато се намерих там, заскитах, както и по-рано. И там хората бяха също така добри към мен и навярно бих я пребродил цялата от град в град, ако не се бях научил, че я видели някъде из Швейцарските планини отвъд. Слугата на едного ги видял там и тримата и ми разправи как са пътували и къде са отишли. Вървях към тези планини, мастър Дейви, денем и нощем. Колкото повече вървях, толкова и те сякаш се отдалечаваха от мен. Най-после обаче ги стигнах и ги прекосих. Когато дойдох до мястото, където ми казаха, че са я видели, взех да си мисля: „Ами какво ще правя, като я видя?“

Заслушаното лице, забравило немилостивата нощ, все още продължаваше да подслушва, а ръцете й ме умоляваха да не я пъдя.

— Никога не съм се съмнявал — продължи мистър Пеготи, — нито даже за миг, че стига само да види лицето ми и да чуе гласа ми — само да ме забележи, застанал безмълвно пред нея, и веднага ще си спомни за дома, от който избяга, за детинството си, и тогава, дори и придворна дама да е станала, тя би паднала в нозете ми! Знам това добре! Много пъти в съня си съм я чувал да вика: „Вуйчо!“, и съм я виждал да пада като мъртва пред мен. Много пъти в съня си съм й шепнел: „Емилия, скъпа моя, дошъл съм да ти донеса прошка и да те заведа вкъщи!“

Тук той се поспря, поклати глава и продължи с въздишка:

— За него вече не мислех. Емилия ми беше всичко. Купих й една селска роклица да си я облече; и бях сигурен, че щом я намеря, тя ще тръгне с мен из каменистите пътеки, ще върви, където вървя и аз, и никога, никога не ще ме изостави. Да й дам тази рокля и да хвърля дрехите, които е носила дотогава — да я уловя отново за ръка и да тръгнем за дома — да спираме понякога на пътя и да облекчавам изранените й нозе и още по-нараненото й сърце — това бе всичко, което мислех тогава. Знам, че дори един поглед не бих хвърлил към него. Но, мастър Дейви, това не бе писано да стане — поне не тогава! Пристигнах твърде късно и те бяха вече заминали. Къде — не можах да узная. Едни казваха тук, други — там. Бродих насам, бродих нататък, но не намерих никаква Емилия. И тогава се упътих за дома.

— Кога стигнахте там? — запитах го аз.

— Преди няколко дни. Зърнах старата ладия, след като се беше стъмнило, и светлината на прозореца. Когато се приближих и погледнах през стъклото, видях онова вярно създание, мисис Гъмидж, да седи самичка край огъня, както се бяхме уговорили. Извиках й: „Не се бой! Това съм аз, Даниъл!“ И влязох. Никога не можех да си представя, че старата лодка ще ми изглежда така чужда!

От един джоб на гърдите си той извади много внимателно малък книжен вързоп, съдържащ две-три писма и нещо друго, обвито в хартия, и го сложи върху масата.

— Първото дошло — каза той, като отдели едно от писмата, — преди да измине една седмица от тръгването ми. Една банкнота от петдесет лири, обвита в хартия и адресирана до мен, пъхната нощем под вратата. Опитала се е да скрие от мен почерка си, но аз веднага го познах!

Той сгъна отново банкнотата, много внимателно и търпеливо, в същата форма, в каквато си беше, и я сложи настрана.

— А това дошло до мисис Гъмидж — продължи той, като отвори друго писмо — преди около два-три месеца. — След като го погледна няколко минути, той ми го подаде, като прибави с нисък глас: — Бъдете така добър да го прочетете, сър.

Ето какво пишеше в него:

И в това писмо бяха сложени пари. Пет лири. Не бяха докоснати, както и първите, и той бе сгънал банкнотата по същия начин. Бяха прибавени подробни указания относно адреса, на който трябваше да се изпрати отговорът, и макар да се налагаше той да се препрати през няколко ръце и да не даваше възможност да се разбере ясно къде се е укрила, все пак поне не беше недопустимо да се помисли, че се намира там, където бяха казали, че са я видели.

— Какъв отговор са изпратили? — запитах го аз.

— Понеже мисис Гъмидж не я бива много в писането — отвърна мистър Пеготи, — написал го Хам, а тя го преписала. Съобщили й, че съм отишъл да я търся и й казали какви са били последните ми думи.

— Това в ръката ви друго писмо ли е? — казах аз.

— Пари са, сър — отвърна той, като поразви една хартийка. — Десет лири стерлинги. И вътре беше написано както в първото писмо „От един добър приятел“. Първото бе намерено под вратата, а това дошло по пощата преди два дни. Ще я търся там, където посочва пощенската марка.

Показа ми я. На нея беше означен един град по горния Рейн. Той открил в Ярмут някакви търговци — чужденци, които познавали страната и му нарисували грубо картата й, която той лесно можеше да разчете. Разстла я на масата и като опря глава на едната си ръка, проследи с другата пътя, който се готвеше да поеме.

Запитах го как е Хам. Той поклати глава.

— Работи здравата, като истински мъж — каза той. — И се ползува с много добро име из цялата околност. Всеки е готов да му помогне, а и той е готов всекиму да подаде ръка. Никога не са го чули да се оплаква. Но между нас казано, сестра ми е уверена, че нещастието му го е поразило много.

— Клетият човек, вярвам, че е така.

— Знаете ли, мастър Дейви — каза мистър Пеготи с печален шепот, — той не дава и пет пари за живота си. Когато трябва да се извърши някоя трудна работа в бурно време, пръв се наема с нея. Където има опасност, явява се преди всичките си другари. И въпреки това кротък е като дете. Няма нито едно дете в Ярмут, което да не го познава.

Мистър Пеготи събра замислено писмата си, като ги оглаждаше с ръка, свърза ги в снопче и отново ги сложи нежно в пазвата си. Лицето от вратата беше изчезнало. Снегът все още навяваше отвън, обаче нищо друго не се виждаше.

— Е, мастър Дейви — проговори старият рибар, като хвърли поглед към торбата си, — щом успях тази вечер да се видя с вас — и това ми достави голяма радост, — то утре сутринта ще тръгна на път. Вие видяхте какво имам тук — и той попипа пазвата си, където беше сложил малкия пакет — и все се измъчвам от мисълта да не би да се случи нещо с мен и да умра, преди да съм успял да върна тези пари. Ако умра, и парите са загубят или някой ги открадне, или пък нещо друго стане с тях, и ако тогава „той“ си помисли, че съм ги приел, струва ми се, че няма да мога да се стърпя на оня свят и няма да се задържа в гроба си!

И двамата станахме. Преди да излезем, ръкувахме се сърдечно. — Ще измина и десет хиляди мили — каза той, — ще вървя, докато умра на пътя, само да мога да му дам обратно тези пари. Ако го сторя и ако намеря Емилия, това ми стига. А ако ли пък не я намеря, може би тя някога ще научи, че любещият я неин вуйчо е престанал да я търси само когато е престанал да живее; и ако я познавам добре, уверен съм, че дори само това ще я накара да се върне най-после вкъщи!

Когато той изчезна в мразовитата нощ, аз видях как самотната фигура побягна пред нас. Веднага измислих някакъв предлог и го задържах още малко, докато най-после тя се скри.

Той спомена за някаква странноприемница на Дувърския път, където знаел, че ще намери удобно и чисто легло за през нощта. Придружих го до Уестминстърския мост, където го оставих. Струваше ми се, че когато той отново пое самотния си път през снега, сякаш цялата природа притихна благоговейно.

Върнах се до хана и обхванат от мисълта за лицето, което бях видял, се огледах наоколо за него. Нямаше го. Снегът беше покрил старите ни стъпки. Виждаха се само тези, които току-що бях оставил, а дори и те бяха започнали да се заличават от бързо падащия сняг.