Дейвид Копърфийлд

XXXIX ГЛАВА„УИКФИЙЛД И ХИЙП“

Както изглежда, леля сериозно се тревожеше от продължителното униние, в което бях изпаднал. Тя се престори на загрижена за къщичката си в Дувър, поради което ме изпрати да видя какво става и да продължа договора с наемателя, който тогава я обитаваше. Джанет бе на служба при мисис Стронг, където я виждах всеки ден. Когато напусна Дувър, тя все още не бе решила дали да довърши процеса на отричане от света, проповядвано й от леля, като се омъжи за един моряк, обаче в края на краищата се отказа от това свое намерение. Стори го, предполагам, не от привързаност към внушените й принципи, а просто защото не го харесваше достатъчно.

При все че ми беше трудно да оставя мис Милс, възприех с готовност лелиния план, който щеше да ми даде възможност да прекарам няколко спокойни часове с Агнеса. Попитах добрия доктор Стронг дали ще ми позволи да отсъствувам три дни и понеже той искаше да си почина, настоя да замина за по-дълго. Но при моята кипяща енергия това беше невъзможно.

А колкото до Духовния и Адмиралтейския съд, отсъствието ми оттам не ме безпокоеше особено много. Да си призная, след смъртта на мистър Спенлоу кантората ни бе взела много да запада. По времето, когато неин шеф е бил само мистър Джоркинс преди идването на Дориния баща, работата вървяла ни добре, ни зле. И макар че вкарването на нова кръв, както и блестящите маниери на мистър Спенлоу да я бяха посъживили, все пак той не бе смогнал да я постави на такава висота, та да може тя да продължи успешно работата си и след смъртта на действителния си ръководител. Мистър Джоркинс, противно на репутацията, с която се ползваше във фирмата, беше човек безводен, некадърен и без никакъв авторитет вън от службата. След смъртта на съдружника му аз работех при него и като виждах как дейността му се изчерпваше само в смъркане на енфие, съжалих за лелините хиляда лири стерлинги повече отвсякога.

Но това не беше най-лошото. Около съдилището се навъртаха неколцина пройдохи — комисионери, които, без самите да бъдат проктори, се занимаваха изобщо с адвокатска дейност, която всъщност се извършваше от истински проктори, а те само участвуваха в печалбите. Подобни особи имаше твърде много. И тъй като сега кантората ни се нуждаеше от работа на всяка цена, ние влязохме във връзка с тази благородна банда, като се стараехме да ги привлечем да ни дават да вършим това, с което те се ангажираха пред клиентите. Най-вече се интересувахме от разрешителни за венчавки и от утвърждаване на завещания. Последните ни носеха най-големи печалби, заради което за тях се водеше най-много борба. Разни агенти и ходатаи биваха поставяни пред всички входове и кулоари на съдилището, като им се нареждаше да се стараят да спират всички посетители в жалейни дрехи, както и всички господа със свенлив изглед, и да ги увещават да прибягнат до услугите на съответните проктори, които ги бяха изпратили. Тези нареждания биваха изпълнявани с такова усърдие, че дори самият аз, преди да стана познат на хората в Духовния и Адмиралтейския съд, на два пъти бивах вкарван в кантората на най-големия ни конкурент. Дейността на тези господа комисионери беше от такова естество, че често влизаха в различни разпри един с друг. И дори веднъж в съда бяха истински скандализирани, когато видяха главния ни агент (който едно време бил на работа във винарския бранш, след което станал заклет комисионер) да се разхожда с подуто око. Всеки един от тези комисионери можеше спокойно да помогне на някоя стара дама в черно да слезе от файтона си, да убие проктора, за когото тя запитваше, да представи собствения си работодател за законния наследник и заместник на съответния проктор и да заведе старата дама (понякога твърде развълнувана) в кантората, от която му се даваха нареждания. По този начин и при мен довеждаха мнозина подобни пленници. А що се отнася до позволителни за венчавки, конкуренцията беше толкова остра, че всеки свенлив господин, нуждаещ се от такова позволително, не можеше да стори нищо друго, освен да се остави на първия комисионер, който го пипне, или пък да сложи съдбата си в ръцете на този, който излезе победител във водената за него борба. Един от нашите комисионери имаше обичай да стои с шапка на глава, за да му бъде по-лесно изведнъж да скочи и да заведе съответната жертва да положи необходимата клетва. Предполагам, че тази система на комисионерство продължава и до ден днешен. Последния път, когато бях в съдилището, една личност с бяла престилка изведнъж скочи върху мен и като прошепна в ухото ми думата „позволително за женитба“, без малко щеше насила да ме вдигне на ръце и да ме отнесе в нечия кантора.

Нека обаче не се отклонявам повече, а да продължа за Дувър.

Намерих, че всичко в лелината къща е наред, и имах възможност да й доставя истинска радост, като й съобщих, че наемателят й е наследил правото й на собственост върху моравката пред портата и води неспирна война срещу магаретата. Като уредих работата, за която бях дошъл, и след като прекарах там една нощ, запътих се за Кентърбъри рано на другата сутрин. Зимата бе настъпила и свежият студен ветровит ден, както и добре познатите ми гледки вляха в душата ми нова бодрост и надежди.

Когато влязох в Кентърбъри, поскитах из старите му улици с истинско удоволствие, което успокои духа ми и облекчи сърцето ми. Пред мен бяха старите надписи, старите фирми над дюкяните и старите хора, които продаваха в тях. Струваше ми се, че времето, когато бях тук ученик, бе отдавна минало, и просто се чудех как толкова малко се е променило, когато изведнъж съзнах, че и самият аз съм се променил твърде малко. Може да е странно, но онова кротко въздействие, което така неразделно свързвах с Агнеса, сякаш се излъчваше и от града, в който тя живееше. Кулите на известната катедрала; старите чавки и гарвани, които им придаваха повече усамотеност, отколкото би сторило това мълчанието; остарелите сводове, едно време украсени със статуи, отдавна превърнати в прах, подобно на смирените поклонници, които ги бяха разглеждали; тихите кътчета, където прораслият от векове бръшлян пълзеше върху разрушените готически стени; древните къщи, пасищата, градините — всичко там влияеше умиротворяващо, от всичко лъхаше все същият покой и ведрина.

Пристигнах в дома на мистър Уикфийлд и в малката стаичка на приземния етаж, където едно време седеше Юрая Хийп. Сега заварих мистър Микобър, усърдно зает с перото си. Беше облечен в черен костюм, който му придаваше адвокатски вид, и изглеждаше доста едър и застрашителен в мъничката стая.

Той много се зарадва, когато ме видя, но едновременно с това се и посмути. Веднага поиска да ме заведе при Юрая, обаче аз отказах.

— Вие си спомняте, че познавам от по-рано къщата и сам ще се кача горе — казах аз. — Как намирате юриспруденцията, мистър Микобър?

— Драги ми Копърфийлд — отвърна той, — за човек, надарен с мощно въображение, юридическите науки имат този недостатък, че са претрупани с подробности. Дори и в професионалната ни кореспонденция — каза мистър Микобър, като хвърли поглед към писмата, които пишеше, — човек не е свободен да употреби някой по-възвишен израз. Все пак обаче юридическото поприще е велико нещо!

Сетне ми разправи, че сега бил наел старата къщичка на Юрая Хийп и че мисис Микобър с най-голяма радост би ме приела отново под собствен покрив.

— Той е твърде нищ — каза мистър Микобър — както обича да се изразява моят приятел Хийп, но може би ще бъде стъпало за по-голямо семейно процъфтяване.

Запитах го дали досега е имал основание да бъде доволен от държането на приятеля му Хийп към него. Преди да ми отговори, той стана да види дали вратата е добре затворена и каза с нисък глас:

— Драги ми Копърфийлд, всеки човек, върху когото тежат парични затруднения, се намира в неизгодно положение в отношенията си с повечето хора. И това положение става още по-неизгодно, когато поради тези именно затруднения той е принуден да иска възнаграждение за услуги, които още не е смогнал да извърши. Едничкото нещо, което мога да кажа е, че приятелят ми Хийп отговори на известни мои молби по начин, който прави чест както на ума, така и на сърцето му.

— Никога не съм могъл да си представя, че би бил щедър и с парите си — казах аз.

— Простете — каза мистър Микобър с известна принуденост, — говоря за приятеля си Хийп само от собствения си опит.

— Радвам се, че опитът ви позволява да си създадете такова благоприятно мнение за него — казах аз.

— Благодаря ви, драги ми Копърфийлд — каза мистър Микобър и си затананика някаква мелодийка.

— Виждате ли често мистър Уикфийлд? — запитах го аз, за да променя разговора.

— Не особено често — отвърна снизходително той. — Смея да кажа, че мистър Уикфийлд е човек с отлични намерения, обаче, накратко казано, доста е странен.

— Боя се, че съдружникът му способства за това — забелязах аз.

— Драги ми Копърфийлд — отвърна мистър Микобър, след като се повъртя неспокойно на стола си, — позволете ми да направя една забележка. Моето положение тук е на доверен чиновник. Разискването на известни въпроси дори и с мисис Микобър (другарка в бедите ми и жена с удивително остър ум) не е съвместимо с тази моя длъжност. Следователно ще си позволя свободата да предложа да прекъснем този разговор, което, вярвам, не ще помрачи нашата дружба. Нека сложим гранична линия. От едната й страна — продължи мисълта си той, като тегли една черта на сложения пред него лист — ще поставим всичко онова, което е достъпно за човешките разсъждения и обсъждания, а от другата — едно-едничко изключение, върху което не трябва никога да разискваме — именно работите на кантората „Уикфийлд и Хийп“. Надявам се, че като представям това пред трезвия ум на приятеля на младостта си, няма да го обидя.

Макар да бях доловил известна промяна у мистър Микобър, която го караше да схваща, че новата длъжност му създава известни неудобства, почувствувах, че нямам право да се обиждам от неговото предложение. Когато му го казах, той видимо се успокои и ми стисна ръката.

— Трябва да ви кажа, Копърфийлд, че съм просто възхитен от мис Уикфийлд. Тя е една възвишена млада дама, с изключителна привлекателност и много добродетели. Да, Копърфийлд — продължи той, като изпрати целувка неопределено къде и се поклони по най-светския си начин, — аз се прекланям пред мис Уикфийлд! Хм, хм!

— Радвам се — казах аз.

Ако през онзи приятен следобед не ни бяхте уверили, драги ми Копърфийлд, че любимата ви буква е Д., бездруго бих предположил, че тя трябва да е А.

На всички ни се е случвало да изпитваме някакво внезапно усещане, че това, което вършим и казваме в дадения момент, сме го вършили и казвали някога в далечно минало — сякаш преди много, много мъгляви векове сме били заобиколени от същите лица, предмети и обстоятелства и че в този момент много добре знаем какво ще чуем, като че ли внезапно сме си спомнили нещо отдавна случило се! Никога през живота си не бях усещал това така ясно, както в момента, преди той да каже тези думи.

Взех си сбогом с мистър Микобър, като го натоварих да предаде поздравите ми на всички у тях. Когато си тръгнах, той отново седна на стола и се залови с писането си, като изкара брадичката си от яката, за да му е по-удобно. Нещо във вида му ясно ми подсказа, че със стъпването му в новата длъжност някаква стена се бе изпречила между двама ни и не ни позволяваше да бъдем един към друг това, което бяхме досега, като твърде много изменяше характера на отношенията ни.

Нямаше никой в чудноватата старинна гостна, макар тя да издаваше близкото присъствие на мисис Хийп. Погледнах в стаята, която все още принадлежеше на Агнеса, и я видях седнала край огъня, до хубавото си старомодно писалище, заета с писане.

Когато влязох, затъмних светлината и това я накара да вдигне глава. Каква радост бе да видя, че бях станал причина за светлия й поглед и за удоволствието, което засия по лицето й!

— Агнеса — казах й, когато седнахме един до друг, — напоследък така много ми липсваше!

— Наистина ли? — отвърна тя. — Отново! И тъй скоро!

Кимнах с глава.

— Просто не знам как стана това, Агнеса. Изглежда, че ми липсва известна умствена способност, която ми е необходима. Така бях свикнал да мислиш заради мен в щастливите изминали дни тук и така естествено ми беше да идвам при теб за съвет и подкрепа, че, струва ми се, това ми е попречило да си изработя необходимото качество!

— И кое е това качество? — запита ме весело тя.

— Не знам как да го нарека — отвърнах й аз. — Ти как мислиш, Агнеса, аз съм сериозен и упорит, нали?

— Разбира се — отговори Агнеса.

— А нали съм и търпелив? — запитах я с известно колебание.

— О, да — отвърна Агнеса, като се засмя, — доста.

— И при все това — продължих аз, — толкова се отчайвам и тревожа, и така съм неспособен да си вдъхна сили, че сигурно това, което ми липсва, е — как да се изразя — известна опора навярно.

— Наречи го, както искаш — каза Агнеса.

— Е, добре, ти можеш сама да съдиш: пристигаш в Лондон, аз се оставям в ръцете ти и изведнъж ми става ясно каква е целта ми и как ще мога да я постигна. Събитията ме отбиват от предначертания ми път, идвам тук и в миг се чувствувам съвсем друг. Самите обстоятелства, които ме тревожат, не са се изменили след влизането ми в тая стая, но в миг нещо ми повлиява и изведнъж се ободрявам! Отде идва това? Каква е тайната ти, Агнеса?

Тя бе наклонила глава и гледаше към огъня.

— Историята се повтаря — казах аз. — Не се смей, когато ти кажа, че това е така както при малките, така и при по-значителните неща. Старите ми тревоги бяха просто глупости, докато сегашните са сериозни, но когато съм бивал далеч от милата си сестрица…

Агнеса ме погледна — божичко, с какво ангелско лице! — и ми подаде ръката си, която целунах.

— Когато не си била при мен, Агнеса, да ме посъветваш и подкрепиш, винаги съм се забърквал в какви ли не мъчнотии. Когато най-после съм се връщал при теб (което неизменно се случва), присъствието ти ми е носило мир и успокоение. И сега си идвам като в собствен дом подобно на морен пътник и изведнъж ме обладава истинско спокойствие.

Така дълбоко чувствувах това, което казвах, и така бях завладян от искреността си, че гласът ми пресекна, покрих с ръце лицето и избухнах в плач. Пиша самата истина. Не знам какви противоречия и непоследователност се таят у мен, както у повечето от нас, не знам какво бях пропуснал в живота си, което би го направило съвсем друг и различен от настоящия, не знам как така се бях отклонил от гласа на собственото си сърце. Знам само, че блаженият покой, който изпитвах в присъствието на Агнеса, бе за мен най-действителното нещо.

Спокойно и сестрински, с лъчезарни очи и нежен глас, с онази сладост, която в миналото бе направила този дом едва ли не свят за мен, тя ме изтръгна от слабостта ми и ме накара да й разправя какво се бе случило след последната ни среща.

— Няма нищо друго, освен — казах, след като свърших разказа си — че сега едничката ми опора си ти, Агнеса.

— Не аз трябва да бъда това за теб, Тротууд — отвърна тя с мила усмивка. — Друг има, когото трябва да чувствуваш като своя подкрепа.

— Дора ли? — попитах аз.

— Естествено.

— Но знаеш ли, Агнеса, не съм ти споменал — обясних аз малко смутен, — на Дора не може много да се — не искам да кажа, че не мога да се осланям на нея, тъй като тя представлява самата чистота и невинност, — но мъчно е да, да — просто не знам как да се изразя. Тя е толкова плахо същество и така лесно се разтревожва и плаши! Преди известно време, когато баща й още не беше умрял, счетох за необходимо да й спомена — но ако не ти е омръзнало, ще ти разправя подробно какво се случи.

И наистина, разказах на Агнеса как съобщих на Дора, че съм вече беден, обясних й за готварската книга, за домашното сметководство, за всичко…

— О, Тротууд — укори ме тя с усмивка. — Все същата необмисленост! Спокойно би могъл да се отдадеш на усилията си да напреднеш, без да се нахвърляш така изведнъж на едно плахо, нежно и неопитно момиче. Клетата Дора!

Никой човешки глас не би могъл да звучи с такава доброта и кротост, с каквито бяха пропити думите й. Сякаш я виждах, да прегръща нежно Дора и с тази своя благост мълчаливо да ме укорява за привързаността ми спрямо крехкото създание. Като че ли виждах Дора, прелестна в безизкуствеността си, да милва Агнеса, да й благодари, гальовно да й се оплаква от мен и нежно да ме обгръща с любещия си поглед.

Колко бяха благодарен на Агнеса! Как й се възхищавах! Виждах ги и двете, сближени в искрено приятелство, изпълнени с обич една към друга!

— Тогава какво трябва да направя, Агнеса? — запитах я аз, след като погледнах малко огъня. — Кое е най-разумното нещо, което трябва да сторя?

— Смятам, че най-почтено би било да пишеш на двете дами, лелите й. Не намираш ли, че всяко потайно действие би било непочтено?

— Да. Ако ти намираш, че е така.

— Не мога да съдя за чужди работи — отвърна скромно Агнеса, — но, струва ми се, мисля, че скритото и потайно действане не ти приляга.

— Боя се, че ме надценяваш, Агнеса — казах аз.

— О, да, Тротууд, това не би отговаряло на свойствената ти искреност и откровеност, така че на твое място веднага бих писала на тези лели. Бих им разправила колкото може по-прямо и открито за всичко случило се и бих ги помолила да ми позволят да посещавам понякога дома им. Като се има предвид, че си млад и се бориш да си извоюваш място в живота, считам, че с готовност ще приемеш условията, които биха ти наложили. Бих ги помолила да не отхвърлят молбата ти, без да поговорят предварително с Дора, като сторят това тогава, когато сметнат, че ще е най-подходящо. На твое място не бих проявила нетърпение — каза Агнеса благо, — нито пък бих прекалила в обещанията си. По моему трябва да разчиташ само на верността си, на постоянството си и… на Дора.

— Но. Агнеса, представи си, че отново изплашат Дора, когато й заговорят за мен? Ами ако тя се разплаче и не пожелае да отговори?

— Има ли вероятност да постъпи така? — запита Агнеса със същата сладостна загриженост, изписана на лицето й.

— Да я благослови бог, та тя е плашлива като птичка — казах аз. — Нищо чудно, ако направи това. Ами ако не е подходящо да се обърна с тази молба към лелите й — понякога възрастните жени са доста особени?

— Не мисля, Тротууд — отвърна Агнеса, като вдигна към мен благите си очи, — че трябва да се влияеш от подобни съображения. Смятам, че едничкото нещо, което трябва да те ръководи, е дали е редно и право да постъпиш по този начин и ако е така, да действуваш.

Вече нямах никакви съмнения по този въпрос. С олекнало сърце, макар и с пълно съзнание за значението на важната крачка, която ми предстоеше, прекарах целия следобед в съчиняване на писмото, което трябваше да изпратя. За постигането на тази велика цел Агнеса ми отстъпи писалището си. Най-напред обаче слязох долу, за да се видя с мистър Уикфийлд и с Юрая Хийп.

Заварих Юрая в една нова, миришеща на мазилка работна стая, обърната към градината. Между множеството книжа и документи той изглеждаше наистина отвратителен. Прие ме с обичайното си умилкване и даде вид, че не е чул за пристигането ми от мистър Микобър — нещо, в което си позволих да се усъмня. Той ме придружи до работната стая на мистър Уикфийлд, която сега бе заприличала на сянката на това, което беше в миналото, тъй като от нея липсваха доста мебели и принадлежности, отишли да създадат удобство на съдружника му. Застанал бе край огъня и грееше гърба си, като почесваше с костеливата си ръка брадичката си, сякаш я бръснеше, докато мистър Уикфийлд и аз се ръкувахме.

— Ще останете у нас, докато сте в Кентърбъри, нали, Тротууд? — запита ме той, като хвърли поглед към Юрая, за да получи съгласието му.

— Има ли място за мен?

— О, мистър Копърфийлд, разбира се — каза Юрая, — с удоволствие бих се махнал от вашата предишна стая, ако така ще ви бъде по-приятно.

— Не, не — каза мистър Уикфийлд, — няма защо да си създавате неудобства. Има друга стая.

— О, та това би ми доставило голямо удоволствие — каза Юрая, като се захили.

За да съкратя приказките, казах, че ще взема или стаята, за която бе споменал мистър Уикфийлд, или никоя друга, и като се сбогувах с двамата до обед, качих се отново горе.

Бях се надявал само на Агнесиното присъствие, обаче мисис Хийп бе поискала позволение да дойде в същата стая с плетката си и да седне край огъня под предлог, че точно по това време там било най-удобно за ревматизма й, тъй като в другите стаи се чувствувало течение. Макар че по-скоро бих я оставил на милостта на вятъра на върха на катедралната кула без никакво угризение, обстоятелствата ме принудиха да я поздравя най-любезно.

— Най-смирено ви благодаря, сър — каза мисис Хийп, след като я бях запитал за здравето й, — обаче не съм много добре. Няма с какво особено да се похваля. Не бих искала нищо повече от това, да видя своя Юрая добре настанен в живота. Как ви се струва сега моят Юрая, сър?

Той ми се бе сторил отвратителен като преди, но казах, че не виждам никаква промяна у него.

— О, нима не го намирате променен? — каза мисис Хийп. — В такъв случай трябва смирено да отбележа, че моето мнение се различава от вашето. Не го ли намирате поотслабнал?

— Не повече от обикновено — отвърнах аз.

— Наистина ли? — запита мисис Хийп. — Вие обаче не го гледате с майчини очи.

Майчините очи, отправени към моите, ми изглеждаха зли, колкото и обич да имаше в тях за него. След това погледът й се спря на Агнеса.

— Ами вие, мис Уикфийлд, не забелязвате ли у него известна слабост и изтощение? — запита мисис Хийп.

— Не — отговори Агнеса, кротко заета с работата си. — Вие сте прекалено грижлива. Всъщност той е много добре.

Мисис Хийп въздъхна издълбоко и отново се залови за плетката си. Нито за миг не престана да плете, нито пък се отдели от нас. Бях пристигнал рано през деня и до вечеря имаше още цели три или четири часа; обаче тя стоя при нас през всичкото време, като потропваше с куките си така монотонно, както един пясъчен часовник би изливал своите зрънца пясък. Седеше от едната страна на камината, аз бях до писалището срещу нея, а малко зад мен, от другата страна, седеше Агнеса. Когато, замислен върху писмото си, вдигнех поглед и срещах спокойните Агнесини очи, които ме окуражаваха с ясния си ангелски блясък, изведнъж долавях бързия поглед на злите очи, отправени първо към мен, а после към Агнеса, след което се свеждаха крадешком над плетката. Не мога да кажа какво представляваше тази плетка, тъй като не съм опитен в това изкуство, обаче ми изглеждаше като някаква мрежа. И като премяташе приличните си на китайски пръчици куки, в светлината на огъня тя наподобяваше зла магьосница, преструваща се на добра фея, готова да хвърли мрежата си върху избраната жертва.

На вечеря тя не отслаби взора си, като продължаваше да ни наблюдава с вперените си очи. След вечеря дойде ред на сина й и когато мистър Уикфийлд, той и аз останахме сами, Юрая така ми се хилеше и така кълчеше тялото си, че просто едва го понасях. В гостната майката отново се залови да плете и да ни следи с поглед. През всичкото време, докато Агнеса свири и пя, тя не се отдели ни за миг от пианото. Веднъж я помоли да изпее една балада, която нейният Юри (който широко се прозяваше в едно кресло) много обичал. От време на време го поглеждаше и заявяваше на Агнеса, че той е просто унесен в музиката. Тя не си отваряше устата да каже нещо, без да спомене за сина си. Съвсем ясно ми беше, че тази длъжност й бе наложена.

Това продължи, докато стана време за лягане. Майката и синът ми приличаха на два огромни прилепа, надвиснали над цялата къща, затъмняващи я с грозните си форми. Беше ми толкова неприятно, че предпочитах да остана долу, при плетката и всичко останало, отколкото да се кача горе и да легна. Не спах почти никак. На следното утро плетенето и следенето отново започнаха и продължиха през целия ден.

Нямах възможност да разговарям с Агнеса дори и десет минути. Едва можах да й покажа писмото си. Предложих й да се поразходим, обаче мисис Хийп на няколко пъти повтори, че не се чувствува добре, така че Агнеса си остана вкъщи да й прави компания. Надвечер излязох самичък, като си размишлявах какво би трябвало да направя и дали имам право да крия от Агнеса онова, което Юрая Хийп ми бе разправил в Лондон. Неговите думи бяха започнали отново да ме измъчват.

Не бях изминал много път, когато чух, че някой зад мен ме извика през праха. Невъзможно беше да не се познае тътрещата се фигура и широката връхна дреха. Спрях се и Юрая Хийп ме настигна.

— Е? — казах аз.

— Колко бързо вървите! — каза той. — Краката ми са твърде дългички и въпреки това доста ги поизморихте.

— Къде отиваш? — запитах го аз.

— Идвам с вас, мастър Копърфийлд, ако ми позволите удоволствието да се разходя с един стар познат. — Като каза това с едно извиване на тялото си, което можеше да изразява или презрение, или умилкване, той тръгна с мен.

— Юрая! — казах аз, колкото можех по-вежливо.

— Мастър Копърфийлд!

— Искрено казано, излязох да се разходя самичък, тъй като се наситих на компания.

Той ме изгледа отстрани и каза с най-непроницаемата си усмивка:

— За майка ми ли говорите?

— Да, естествено — отвърнах аз.

— Ооо! Но вие знаете колко сме смирени — отвърна ми той. — И като съзнаваме своето смирение и нищожност, трябва да се грижим да не бъдем притискани до стената от тези, които не са смирени и нищожни. В любовта, както и във войната, всичко е позволено.

Като вдигна огромните си лапи, докато те стигнаха до брадичката му, той ги потри леко и се ухили. Стори ми се, че прилича толкова на орангутан, колкото изобщо е възможно за човешко същество.

— Видите ли — продължи Юрая, като не преставаше да потрива отвратително ръце и да клати глава, — вие сте твърде опасен съперник, мастър Копърфийлд. Винаги сте били такъв.

— Значи заради мен непрестанно следите мис Уикфийлд и отравяте живота й в собствения й дом, така ли? — запитах го аз.

— О, мастър Копърфийлд, това са жестоки думи.

— Можеш да ги считаш каквито си искаш — казах аз. — Много добре знаеш какво искам да кажа.

— О, не! Вие сам трябва да ми го поясните. Аз не ви разбирам.

— Предполагаш ли — казах аз, като се стараех заради Агнеса да му говоря колкото може по-спокойно и въздържано, — че гледам на мис Уикфийлд иначе, а не като на своя скъпа сестра?

— Е, мастър Копърфийлд, вие съзнавате, че не бих могъл да ви отговоря на този въпрос. Може да е така, обаче може и да не е!

Никога не бях виждал нещо по-отвратително от лукавото му лице и от останалите му без ресници очи.

— Хайде! — казах аз. — Заради мис Уикфийлд…

— Моята Агнеса! — възкликна той, като се закълчи ужасно. — Ще бъдете ли така добър, мастър Копърфийлд, да я наричате само Агнеса?

— Заради Агнеса Уикфийлд — да я благослови бог!

— Благодаря ви за тази благословия, мастър Копърфийлд! — прекъсна ме той.

— Ще ти кажа нещо, което при всякакви други обстоятелства бих предпочел да кажа по-скоро на черния!

— На кого, сър? — запита Юрая, като протегна врат и сложи ръка на ухото си.

— На дявола! — отвърнах аз. — Сгоден съм за друга девойка. Вярвам, че това ще те задоволи.

— Давате ли ми честната си дума?

С възмущение щях да сторя това, когато той взе ръката ми и я стисна.

— О, мастър Копърфийлд — каза Юрая. — Ако само бяхте така снизходителен да отвърнете на признанията ми със същото, когато ви излях сърцето си през онази нощ и така много ви обезпокоих, като спах във всекидневната ви, никога не бих се усъмнил във вас. Но щом като е тъй, веднага ще махна майка ми и ще бъда много щастлив да го сторя. Вярвам, че ще простите на предизвиканата от любовта ми предпазливост! Колко жалко, мастър Копърфийлд, че не благоволихте да ми разкриете сърцето си! Дадох ви такава възможност! Но вие никога не сте били толкова снизходителен към мен, колкото съм желал! Знам, че никога не сте ме обичали тъй, както аз съм ви обичал!

През всичкото това време той продължаваше да стиска ръката ми с влажните си пръсти, докато аз правех всички възможни усилия да я освободя, без да успея. Той я дръпна навътре в ръкава на лилавата си връхна дреха, и продължи да върви, насила хванал ръката ми в своята.

— Да се връщаме ли? — каза Юрая, като малко по малко ме бе извърнал с лице към града, върху който луната изпращаше светлината си и посребряваше далечните прозорци.

— Преди да прекратим този разговор, трябва да разбереш — казах аз, като наруших доста дългото мълчание, — че според мен Агнеса Уикфийлд стои много по-високо от теб във всяко отношение и че е толкова далеч от настоящите ти домогвания, колкото и самата луна.

— Колко е кротка! Нали! Хайде, мастър Копърфийлд, признайте си, че никога не сте ме обичали така, както съм ви обичал аз! Винаги сте ме считали за прекалено нищожен, нали?

— Никак не обичам непрестанните уверения в собствено нищожество, нито пък каквито и да било уверения — отвърнах аз.

— Значи така! — каза Юрая с лице, което на лунната светлина изглеждаше като оловно. — Знаех си го! Но никога не сте се попитали, мастър Копърфийлд, защо съм смирен. Както баща ми, така и аз сме били отгледани в благотворително училище, а също така и майка ми е израсла в дом за бедняци. От сутрин до вечер там ни учеха само на смирение, на нищо друго, доколкото мога да си спомня. Трябваше да се държим смирено към този и към онзи; трябваше да сваляме шапка тук и там, да се кланяме насам и нататък. Винаги бяхме длъжни да си знаем мястото и да се принизяваме пред по-горните от нас. А имаше толкова хора, които бяха по-горни от нас! Татко е получил медал за смирението си. Също и аз. Поради смирението си е бил направен гробар. Той така се държеше с по-издигнатите хора, че просто им беше невъзможно да не се позамислят за него. „Бъди смирен, Юрая — казваше ми татко, — и тогава не може да не сполучиш.“ А това непрестанно ми се втълпяваше и в училище. И право си беше. „Бъди смирен — казваше татко, — и ще преуспееш.“ И наистина имаше право!

За първи път ми хрумна, че това лицемерно възпяване на смирението бе пуснало корените си отнякъде извън семейството Хийп. Бях видял жертвата, без да си помисля за семето.

— Когато бях още съвсем малко момче — продължи Юрая, — разбрах какво може да се постигне със смирение и затова го възприех. Принизявах се с радост. Смирението ми не ми позволи да се образовам и си казах: „Стига ти толкова!“ Когато ми предложихте да ме учите латински, си спомних бащините думи: „Хората обичат да стоят над теб и затова дръж главата си наведена!“ Аз и досега съм си смирен, мастър Копърфийлд, обаче все пак имам малко власт!

Той ми каза всичко това — познах по огряното му от луната лице — за да разбера, че е твърдо решен да се възнагради за униженията си, като си послужи с властта, която притежава. Никога не се бях съмнявал в подлостта му, в присъщата му хитрост и притворство, но сега за първи път разбрах най-ясно каква низост, жестокосърдечие и отмъстителност могат да се развият у човек, възпитан само да се унижава.

Разказът му завърши е благоприятен за мен резултат, тъй като той отдръпна ръката си, с която беше вклещил моята, за да си почеше отново брадичката. Веднъж отделен от него, реших да не му давам възможност отново да ме улови. На връщане вървяхме един до друг, без да говорим много.

Не знам дали настроението му се беше подобрило поради това, което му бях открил, или пък от неговия собствен разказ, но действително беше с повишен дух. На вечеря разговаряше повече, отколкото му беше обичайно, запита майка си (която в момента на влизането ни вкъщи напусна наблюдателния си пост) дали не е вече стар ерген и веднъж така погледна Агнеса, че бих дал всичко, да можех да го ударя.

Когато тримата мъже останахме сами след вечеря, той се разпусна още повече. Беше пил съвсем малко и предполагам, че възбудата му се дължеше на радостта му от постигнатите успехи и че моето присъствие го изкушаваше да покаже надмощието си.

Още миналия ден бях забелязал, че се опитва да увлече мистър Уикфийлд в пиене. Като долових погледа, който Агнеса ми хвърли на излизане от стаята, аз се ограничих да изпия само една чаша, след което ги подканих да отидем при нея в гостната. Щях да сторя същото и сега, обаче Юрая ме изпревари.

— Така рядко се виждаме със сегашния си гостенин, сър — обърна се той към мистър Уикфийлд, — че с удоволствие бих предложил да пийнем по една-две чашки в негова чест, ако нямате нищо против. Мистър Копърфийлд, за ваше здраве и щастие!

Трябваше да се престоря, че хващам сърдечно ръката, която ми бе протегнал, след което, със съвсем други чувства, поех ръката и на съсипания му съдружник.

— Хайде, колега — каза Юрая, — позволявам си свободата да ви помоля да вдигнете и вие чаша и да кажете няколко подходящи думи за Копърфийлд.

Няма да описвам как мистър Уикфийлд пи наздравица за леля, за мистър Дик, за процъфтяването на Духовния и Адмиралтейския съд, за Юрая и как за всичко това си наля по два пъти. Няма да описвам как той съзнаваше собствената си слабост, как напразно се мъчеше тя да не го завладее, как се срамуваше от свойското държание на Юрая и се бореше с желанието си да му угажда. Няма да разправям как Юрая тържествуваше над жертвата си, как се извиваше и кълчеше и как искаше да ми го покаже в тази именно светлина. Сърцето ме заболява и ръката ми се отказва да пише всичко това.

— А сега, колега, предлагам да пием наздравица, след като обаче напълним догоре чашите си, за най-прелестната девойка в света.

Баща й държеше в ръка празната си чаша. Видях го как я остави на масата, погледна портрета, на който тя така много приличаше, сложи ръка на челото си и се отпусна в креслото си.

— Аз съм твърде нищ, за да пия за нейно здраве — продължи Юрая, — и все пак така много се възхищавам от нея — така я обожавам!

Струваше ми се, че никаква физическа болка не можеше да бъде толкова ужасна за стария човек, колкото душевната мъка, която го накара да обхване с две ръце посивялата си глава.

— Агнеса — каза Юрая, като или не го виждаше, или не разбираше какво става в душата му — Агнеса Уикфийлд, мога спокойно да кажа, е най-божествената от всички жени. Мога ли да говоря като пред приятели? Да си неин баща е гордост, но да си неин съпруг…

О, дано вече никога не чуя такъв вик, какъвто се изтръгна от гърдите на баща й, когато се изправи от стола си!

— Какво има? — запита Юрая с вид на мъртвец. — Надявам се, мистър Уикфийлд, че не сте полудял, нали? Ако казвам, че имам желание да направя вашата Агнеса моя Агнеса, аз имам право на това колкото всеки друг. Дори моето право е по-голямо, отколкото на когото и да било!

Обгърнал с ръце мистър Уикфийлд, аз го умолявах в името на любовта му към Агнеса да се поуспокои. В този момент той беше наистина луд. Като скубеше косата си и удряше глава, той се мъчеше да се освободи от мен, неспособен да каже нито дума, неспособен да вижда никого, сляпо борещ се да направи нещо, без сам да знае какво. Ужасно беше да го гледа човек — раздърпан и с широко разтворени очи.

Умолявах го с несвързани думи, но с най-голяма нежност да не се оставя на чувствата си, а да ме послуша. Заклевах го да мисли за Агнеса, напомнях му, че и аз не съм му чужд, молех го да си спомни, че двамата с Агнеса сме пораснали заедно, разправях му как я обичам и почитам и каква гордост и радост е тя за него. Мъчех се на всяка цена да извикам образа й пред очите му, дори го укорих, че не е достатъчно твърд да й спести подобна сцена като настоящата. Може би успях да му повлияя малко или пък буйството му се поукроти, така че малко по малко той престана да се бори и ме загледа — отначало с празен поглед, без да ме познава. Най-после каза:

— Знам, Тротууд! Скъпото ми дете и вие… Знам. Но погледнете тогова!

Посочи към Юрая. Той стоеше в ъгъла блед и с вперен поглед, видимо учуден и разбрал, че зле си е правил сметките.

— Погледнете моя мъчител! — каза мистър Уикфийлд. — Малко по малко той ми отне доброто име, репутацията, спокойствието, дома.

— Кажете по-добре, че съм запазил името, репутацията, спокойствието и дома ви — каза Юрая ядосано, забързано и очевидно с желание да поправи работата. — Не бъдете глупав, мистър Уикфийлд. Ако съм казал малко повече от това, което сте очаквали, бих могъл да си взема думите си назад. В това няма никаква беда.

— Знам, че всеки има своята цел в живота — каза мистър Уикфийлд — и предполагах, че това, което го свързваше с мене, бяха материалните му интереси. Но виждате ли какво е искал той — виждате ли?

— Най-добре ще направите да го спрете, Копърфийлд, ако можете — извика Юрая, насочил дългия си мършав пръст към мен. — Внимавайте, той ще каже сега нещо, за което после ще съжалява, а и вие ще съжалявате, че сте го чули!

— Ще кажа това, което желая! — извика отчаяно мистър Уикфийлд. — Ако съм във ваша власт, защо пък да не съм свободен да върша, каквото си искам?

— Внимавайте! Казвам ви! — продължи да ме предупреждава Юрая. — Ако не го спрете, не сте му приятел! Защо да не правите това, което желаете ли, мистър Уикфийлд? Защото имате дъщеря. Има неща, които и двамата си знаем, нали? Най-добре ще е да си държим устата затворени. Аз поне не искам да говоря излишни работи. Не виждате ли, че съм толкова смирен, колкото мога? Казвам ви, ако съм отишъл по-далеч, отколкото трябва, съжалявам. Какво друго желаете?

— О, Тротууд, Тротууд! — възкликна мистър Уикфийлд, като чупеше ръце. — Виждате ли на какво съм се превърнал, след като дойдохте тук за първи път! Аз и тогава бях вече тръгнал по нанадолнището, но през какви по-големи унижения трябваше да премина оттогава! Слабостта ми ме погуби. Трябваше да се мъча да удавя спомените си. Скръбта по смъртта на жена ми се превърна за мен в някаква болест, а същото стана и с любовта към детето ми. Зарязвам всичко, до което се докосвам. Нося нещастие на тази, която най-много обичам. Вие виждате това — знам! Считах, че е възможно да се обича само едно същество и никого другиго. Считах, че е възможно да скърбя само за едно същество, напуснало този свят, и да не споделям чуждите горести. И ето как обърках живота си. Терзаех своето слабо, страхливо сърце, а и то ме терзаеше. Низък в скръбта си, низък в любовта си, низък в жалкото си желание да избягам от тежестта и на двете, аз се превърнах в развалина… Презирайте ме! Бягайте от мен!

Той се отпусна в един стол и зарида безсилно. Напрежението, в което беше изпаднал, го напущаше. Юрая излезе от ъгъла си.

— Сам не знам какво съм правил в минути на помрачение — проговори мистър Уикфийлд, протягайки към мен ръка, сякаш с молба да не го осъждам. — Той знае това най-добре — прибави нещастният старец, имайки предвид Юрая, — тъй като непрестанно се навърта край мен и ми шепне. Вие виждате, че е като воденичен камък около шията ми. Влязъл е в къщата ми, влязъл е в кантората ми. Чухте го самичък какво каза преди малко. Има ли нужда да говоря повече?

— Не е необходимо да казвате нито толкова, нито повече, нито каквото и да било — забеляза Юрая полузаплашително-полуумоляващо. — Ако не беше виното, нямаше да кажете всичко това. Утре ще мислите съвсем иначе за цялата работа, сър. Ако съм казал нещо повече от онова, което възнамерявах, какво от това? Нима вече съм го сторил?

Вратата се отвори и Агнеса влезе тихичко, без капчица цвят на лицето си, обви с ръка шията на баща си и каза спокойно:

— Татко, ти не си добре. Ела с мен!

Той сложи глава на рамото й, сякаш приведен под тежестта на срама си, и излезе с нея. Очите й се спряха върху моите само за миг, но за мен това беше достатъчно да схвана колко много бе доловила от станалото.

— Не очаквах, че той така ще избухне, мастър Копърфийлд — каза Юрая. — Но това няма значение. Утре отново ще бъдем приятели. И то ще е за негово добро. Смирено съм загрижен за него.

Не му отвърнах нищо и се качих горе в тихата стая, където Агнеса така често бе седяла край мен. Беше доста късно. Взех една книга и се опитах да чета. Чух часовника да бие дванадесет и продължавах да чета, без да знам какво се разказваше в книгата, когато Агнеса ме докосна.

— Ще си отиваш утре рано, Тротууд! Нека сега да си вземем сбогом.

Беше плакала, обаче лицето й изглеждаше така спокойно и красиво!

— Бог да те пази! — каза тя, като ми подаде ръка.

— Скъпа ми Агнеса! — отвърнах й аз. — Виждам, че не желаеш да говорим за случилото се тази вечер, но не би ли могло да се направи нещо?

— Можем само да се надяваме на бога! — отвърна тя.

— Не мога ли да сторя нещо; аз, който идвам при теб с жалките си болки?

— И по този начин облекчаваш моите — каза тя. — Не, драги Тротууд, няма нищо, което да можеш да направиш.

— Скъпа ми Агнеса — казах аз. — Би било дръзко за мен, комуто липсва онова, с което ти си така богато надарена — доброта, сила и всички благородни качества — да те съветвам и направлявам; но знаеш колко много те обичам и колко много ти дължа. Нали прекомерното ти чувство за дълг никога няма да те накара да се пожертваш, Агнеса?

По-развълнувана за миг, отколкото някога съм я виждал, тя си оттегли ръката от моята и направи една стъпка назад.

— Кажи, че нямаш такова намерение, скъпа ми Агнеса! О, ти си ми повече от сестра. Помисли за безценния дар, който можеш да направиш, когато дадеш сърцето си! Помисли за любовта си!

Дълго, дълго след това си спомнях вдигнатото към мен лице, с неговото мигновено изражение не на учудване, нито на укор, нито на съжаление. Дълго, дълго след това си спомнях как този израз се стопи в прелестна усмивка, с която тя ми каза, че не се страхува за себе си и че и аз не трябва да се боя за нея. А сетне си взе сбогом, като ме назова братко, и изчезна.

Когато на утрото отидох в хана, където тръгваше дилижансът, още бе тъмно. Зазоряваше се и ние се готвехме да потеглим. Седях и си мислех за нея, когато отстрани на дилижанса, всред утринния здрач, се появи главата на Юрая.

— Копърфийлд — каза той с приличния си на грачене сипкав глас, хванал се за желязното перило, — смятам, че ще се зарадвате да чуете, преди да сте заминали, че моят съдружник и аз отново сме в най-добри отношения. Отидох рано-рано в стаята му и се помирихме. Знаете, макар и нищ, аз все пак съм му полезен; и когато не е под влиянието на виното, той знае къде му е интересът! Какъв приятен човек е той въпреки всичко, мастър Копърфийлд!

Принудих се да му отвърна, че се радвам, задето се е извинил.

— О, то се знае! — каза Юрая. — Когато човек е нищ, вие знаете, че едно извинение не представлява нищо, мастър Копърфийлд! Предполагам, че и вие някога сте посягали да откъснете една круша, преди още да е узряла, нали, мастър Копърфийлд?

— Твърде е възможно — отвърнах му аз.

— Точно това сторих и аз снощи — продължи Юрая. — Но крушата ще узрее! Тя само изисква грижи. Аз мога да чакам!

И като си взе сбогом с прекалена любезност, той слезе от дилижанса, когато кочияшът се качи. Не знам дали студеният утринен въздух го караше да дъвче нещо, обаче ми се стори, че прави с устата си такива движения, сякаш крушата е вече узряла и той с наслада я отхапва.