Дейвид Копърфийлд

XVI ГЛАВАСТАВАМ НОВО МОМЧЕ В ПОВЕЧЕ ОТ ЕДНА НАСОКА

На следното утро, след закуска, отново навлязох в училищния живот. Придружен от мистър Уикфийлд, отидох там, където щях да продължа образованието си. То беше внушително здание, заобиколено с двор и с академически изглед, който много подхождаше на заблудените гарвани и чавки, прилитнали от кулите на катедралата, за да се разходят с вид на учени по зелената морава. Запознаха ме с новия ми директор, доктор Стронг.

Той ми изглеждаше почти толкова ръждясал, колкото и високите железни парапети и порти отвън; и почти така вцепенен и тромав, както големите каменни урни, поставени отгоре на червената тухлена ограда на еднакви разстояния около двора, подобни на топки, служещи за игра на времето. Доктор Стронг беше в библиотеката си. Дрехите му не бяха особено добре изчеткани, нито пък косата му бе грижливо вчесана. Дългите му черни гамаши бяха разкопчани, а обувките му бяха зейнали като две пещери на килимчето под камината. Като се обърна към мен с лишените си от блясък очи, които ми напомниха за един отдавна забравен сляп стар кон, спрял се да попасе тревата в Блъндърстоунското гробище, той ми каза, че се радва да ме види, и ми подаде ръка, с която не знаех какво да правя, тъй като и тя нищо не направи.

Заета с някаква работа и недалеч от доктор Стронг, седеше една много хубава млада жена, която той наричаше Ани и която предположих, че е негова дъщеря. Тя ме извади от трудното положение, като коленичи, нахлу обувките на доктор Стронг на краката му и закопча гамашите му, вършейки това бързо и весело. Когато тя свърши и ние се запътихме към учебната стая, много се изненадах да чуя как на сбогуване мистър Уикфийлд я назова „мисис Стронг“. Тъкмо се чудех дали тя е жена на сина на доктор Стронг, или пък негова собствена, самият доктор Стронг неволно ме осведоми.

— Между другото, Уикфийлд — каза той, като се спря в коридора с ръка върху рамото ми, — не намерихте ли подходящо разрешение за братовчеда на жена ми?

— Не — отвърна му Уикфийлд, — не, не още.

— Бих желал това да стане колкото може по-скоро, Уикфийлд, тъй като Джек Молдън се намира в нужда и бездействие; а от тези две беди понякога произтичат още по-лоши последици. Нали и доктор Уотс казва — прибави той, като ме гледаше и клатеше глава в такт с цитата: — „Сатаната скоро дава работа на бездейните ръце“.

— Знаете ли, докторе, че ако познаваше човечеството по-добре, Уотс би могъл да каже с не по-малко основание и: „Сатаната скоро дава работа на заетите ръце“. Можете да бъдете положителен, че и работните хора най-усърдно изпълняват дяволските повели. Та нима през последните един-два века заетите с печелене на пари и слава хора вършат нещо друго? Нима това не е дяволска работа?

— Предполагам, че Джек Молдън никога не ще се заеме да печели нито пари, нито слава — каза доктор Стронг, като се почеса замислено по брадичката.

— Може би сте прав и това ме кара отново да ви помоля да ме извините; че не съм успял да свърша работата — каза мистър Уикфийлд. — Струва ми се, че прозирам подбудата ви — продължи колебливо той — това прави всичко още по-трудно.

— Подбудата ми е да помогна на един братовчед и другар от детинство на Ани — отвърна доктор Стронг.

— Да, знам, трябва да му се намери работа тук или в чужбина.

— Точно тъй — отвърна докторът, очевидно зачуден защо така натъртено бяха произнесени последните думи. — Тук или в чужбина.

— Това е собственият ви израз, докторе — каза мистър Уикфийлд. — „Или чужбина.“

— Да, да. Едното или другото.

— Едното или другото? — повтори мистър Уикфийлд. — Нямате ли предпочитание към едно от двете?

— Не.

— Не? — учудено запита мистър Уикфийлд.

— Не, никакво.

— Нямате ли някоя подбуда да предпочитате по-скоро в чужбина, отколкото тук?

— Не — отвърна пак докторът.

— Длъжен съм да ви вярвам и, разбира се, че ви вярвам — каза мистър Уикфийлд. — Това би могло много да улесни работата ми, ако го знаех по-рано. Но признавам, че бях останал с друго впечатление.

Доктор Стронг го погледна озадачено и учудено, но почти веднага след това този израз се стопи в усмивка, която ми вдъхна голяма надежда. Тя бе така дружелюбна и ласкава и от нея, както и от цялото му държане, под тънката кора на хладност и важност на учен прозираше такава задушевна простота, която не можеше да не подейства ободряващо на един млад ученик като мен. Като повтаряше „не“ и „ни най-малко“, както и други изрази със същото съдържание, доктор Стронг се тътреше пред нас с чудновати, неравни стъпки. Мистър Уикфийлд го следваше замислен, като поклащаше глава, без да подозира, че го наблюдавам. Училищната стая беше доста голяма зала в най-тихата част на къщата. От прозорците й се виждаха няколко от величествените каменни урни, както и част от старата уединена градина, принадлежаща на доктора, в която прасковите зрееха край слънчевата южна стена. На моравката пред прозореца се виждаха две големи алоеви дървета в огромни саксии, чиито широки твърди листа, направени сякаш от боядисан метал, оттогава нататък винаги са ми служили за символ на покой и уединение. Когато влязохме, заварихме около двадесет и пет момчета, усърдно заети с книгите си. Те веднага станаха на крака да поздравят доктор Стронг и като видяха мистър Уикфийлд и мен, продължиха да стоят прави.

— Млади господа, ето едно ново момче — каза докторът. — Тротууд Копърфийлд.

Най-старшото от тях, наречено Адамс, излезе напред и ме поздрави с добре дошъл. С бялата си вратовръзка той приличаше на млад свещеник и беше много любезен и приветлив. Показа ми определеното за мен място и така мило и изискано ме представи на преподавателите, че душевното ми вълнение би трябвало веднага да стихне, ако изобщо това можеше да стане.

Толкова време бе изтекло, откакто бях имал възможност да бъда сред такива момчета и изобщо сред другарчета на моя възраст освен Мик Уокър и Разварени картофи, че сега се чувствувах съвсем чужд и плах. Така ясно съзнавах, че съм преживял неща, за които те не можеха да имат понятие, и че съм придобил опит, чужд за възрастта, вида и положението ми на един от тях, та считах едва ли не за дързост да се явявам тук като обикновен техен съученик и другар. През времето, прекарано в „Мърдстоун и Гринби“, колкото и кратко да бе то, бях така отвикнал от момчешки игри и забавления, че усещах колко тромав и неопитен бях се показал в тях. Всичко, което бях научил по-рано, бе така заличено от суровите грижи на тежкия ми живот, че когато ме изпитваха, за да проверят знанията ми, не можах да отговоря нищо, така че ме сложиха в най-долния клас. Но колкото и да ме тревожеше липсата ми на момчешка изкусност и на знания, аз се чувствувах още по-неудобно от усещането, че това, което знаех, ме отделя от другарите ми много повече, отколкото онова, което ми липсваше.

Какво ли биха си помислили, ако знаеха за близостта ми със затворниците от „Кралската скамейка“? Имаше ли нещо у мен, което да разкрие преживяното във връзка с Микобърови — всички залагания, продажби и вечери? Ами ако някое от момчетата ме бе видяло да минавам през Кентърбъри изморен и парцалив и сега ме познаеше? А какво биха казали те, които така леко гледаха на парите, ако знаеха с каква мъка бях събирал петачета, за да си купя всекидневното късче суджук и чаша бира или парче пудинг? И какво впечатление би им направило на тях, които имаха толкова малка представа за лондонските улици, ако откриеха как добре познавах за голям мой срам някои от най-долните прояви на лондонския живот?

Това бяха мислите, които непрестанно се рояха в главата ми през този първи ден от живота ми в училището на доктор Стронг. Боях се от всеки свой поглед, от всяко свое движение и всеки път, когато някое от момчетата се приближеше към мене, аз се свивах плахо в себе си. Щом занятията свършиха, мигновено избягах, като се боях да не се компрометирам с някой неловък отговор или погрешна постъпка.

Но старинната къща на мистър Уикфийлд оказваше толкова благотворно влияние, че когато почуках на вратата с новите си книги под мишница, мъчителното ми чувство изведнъж се разсея. Когато се качвах към обширната си стая по широката стълба, съмненията и страховете ми изчезнаха в полумрака и миналото се обви в мъгла.

Училищните занятия бяха свършили в три часа и до вечеря седях усърдно над книгите си. Слязох долу, проникнат от надеждата, че може би все още има възможност да излезе нещо от мен.

Агнеса беше във всекидневната и чакаше баща си, който бе задържан от някого в канцеларията си. Тя ме посрещна с приятната си усмивка и ме запита дали училището ми е харесало. Отвърнах й, че се надявам то да ми се поправи, но че отначало го чувствувам малко чуждо.

— Вие никога не сте ходили на училище, нали?

— О, да! Всеки ден.

— Искате да кажете, че учите тук, вкъщи?

— Татко не може без мен — каза тя, като се усмихна и поклати глава. — Домоуправителката му не трябва да мърда от къщи.

— Уверен съм, че той е много привързан към вас — казах аз.

Тя кимна утвърдително и отиде до вратата да чуе дали баща й не идва, та да го посрещне на стълбите. Но тъй като го нямаше, отново се върна.

— Майка ми е умряла при раждането ми — каза тя с присъщото си спокойствие. — Познавам я само от портрета й долу. Видях, че вчера го гледахте. Разбрахте ли чий портрет е той?

Отвърнах й, че съм се догадил поради голямата прилика с нея.

— Да, и татко казва същото — промълви с доволство тя. — Ето го! Чувам стъпките му.

Веселото й спокойно лице светна от радост, когато отиде да го посрещне, и се върна, хванала баща си подръка. Той ме поздрави сърдечно и ми каза, че навярно ще се почувствувам много добре при доктор Стронг, един от най-благите хора на света.

— Не знам, може би има някои, които злоупотребяват с добрината му — каза мистър Уикфийлд. — Никога не бъди от тях, Тротууд. Той е най-доверчивият човек, когото познавам. И независимо от това, дали туй качество е преимущество, или недостатък, то трябва винаги да се взима предвид от всеки, който има някаква работа с него, била тя съществена или маловажна.

Той говореше по такъв начин, сякаш бе отегчен или недоволен от нещо. Аз обаче не се занимах повече с този въпрос, тъй като съобщиха, че вечерята е готова, и всички слязохме долу, като заехме предишните си места.

Едва бяхме сторили това, когато Юрая Хийп подаде червеникавата си глава и като сложи мършавата си ръка на вратата, каза:

— Мистър Молдън моли да го приемете за минутка, сър.

— Току-що се разделих с мистър Молдън — каза мистър Уикфийлд.

— Да, господине, но той се върна да ви каже още една дума.

Докато с едната си ръка държеше вратата отворена, Юрая хвърли поглед върху мен, върху Агнеса, върху чиниите и върху всички предмети в стаята, без обаче да изглежда, че е погледнал където и да било, тъй като даваше вид, че през всичкото време червените му очи стоят смирено приковани върху господаря му.

— Извинете ме, господине — раздаде се един глас иззад гърба на Юрая и главата на последния се скри, а се подаде тази на човека зад него. — Простете ми за безпокойството, но исках само да ви кажа, че тъй като, изглежда, аз нямам избор в тази работа, бих предпочел да отида в чужбина колкото може по-скоро. Когато приказвахме за това, братовчедката ми Ани каза, че предпочита да вижда приятелите си край себе си, отколкото да знае, че са прогонени далече, а и старият доктор…

— Искате да кажете доктор Стронг, нали? — прекъсна го с достойнство мистър Уикфийлд.

— Да, доктор Стронг, разбира се — отвърна другият. — Аз го наричам старият доктор. Все едно е, нали?

— Не ми се струва — каза мистър Уикфийлд.

— Добре, доктор Стронг — поправи се другият. — Имах впечатлението, че и доктор Стронг е на същото мнение. Но от вашите думи разбирам, че трябва да го е променил. И тъй като няма какво повече да се говори по този въпрос, колкото по-скоро отида в чужбина, толкова по-добре. Върнах се да кажа точно това. Когато човек трябва да се хвърля във водата, няма защо да се помайва на брега.

— Във вашия случай няма да има никакво помайване, мистър Молдън, можете да бъдете уверен в това — каза мистър Уикфийлд.

— Благодаря — отвърна другият. — Много съм ви задължен. Не бих желал да гледам подарения кон в устата. Това би било съвсем нелюбезно, но смея да кажа, че в противен случай моята братовчедка Ани би могла да нареди работата по свое желание. Достатъчно е само тя да каже на стария доктор…

— Искате да кажете, че е достатъчно госпожа Стронг само да спомене нещо на съпруга си, и той ще го изпълни, така ли? — запита мистър Уикфийлд.

— Точно така — отвърна другият. — Достатъчно е само да изкаже някакво желание, и то веднага ще бъде изпълнено като нещо напълно естествено.

— А защо именно като нещо напълно естествено, мистър Молдън? — запита мистър Уикфийлд, като продължаваше да се храни.

— Защото Ани е едно прекрасно младо момиче, а старият доктор — искам да кажа доктор Стронг — съвсем не е прекрасно младо момче — каза мистър Джек Молдън, като се засмя. — С това не обиждам никого, мистър Уикфийлд. Искам само да кажа, че при този вид женитба необходимо е да има някаква справедлива компенсация.

— Компенсация за жената ли, господине? — запита със сериозен тон мистър Уикфийлд.

— Да, за жената, сър — отвърна мистър Джек Молдън, смеейки се. Но като забеляза, че мистър Уикфийлд продължава да се храни все така спокойно и безучастно и че няма надежда да отпусне мускулите си в усмивка, прибави:

— Казах това, за което бях дошъл, и като още веднъж ви моля да ме извините, че прекъснах вечерята ви, смятам, че мога да си отида. Разбира се ще съблюдавам нарежданията ви относно това, че работата е само между вас и мен, и няма да загатвам за нея у семейство Стронг.

— Вечеряли ли сте? — запита го мистър Уикфийлд, като посочи към масата.

— Благодаря ви — отвърна мистър Молдън, — сега ще отида да вечерям с моята братовчедка Ани. Довиждане.

Без да става, мистър Уикфийлд погледна замислено младия човек, докато последният излизаше от стаята. Той ми направи впечатление на красив младеж, самоуверен, дързък, находчив в разговора и лекомислен. Това беше първата ми среща с мистър Джек Молдън, когото не очаквах да видя така скоро, след като чух сутринта за него от доктор Стронг.

След вечеря отново се качихме горе, където всичко мина така, както и предишния ден. Агнеса постави чашите и бутилките в същото кътче и мистър Уикфийлд седна да пие, като пи доста много. Агнеса му посвири на пианото, седеше до него, бродираше и разговаряше, а след това игра с мен домино. Сетне поднесе чая, а после, когато донесох книгите си, тя ги прегледа, посочи ми онова, което бе прочела (и което съвсем не беше малко, макар и тя да не мислеше така), като ми показа как най-добре мога да ги разбера и да черпя от тях знания. Сега, когато пиша тези думи, я виждам, с нейното скромно и спокойно държане, и чувам приятния й тих глас. Още оттогава започнах да чувствувам онова благотворно влияние, което тя ми оказа по-нататък. Чувствувах, че обичам малката Емилия, а не Агнеса — не, не по същия начин, — но усещах едновременно с това, че там, където е Агнеса, има истина, доброта и покой, и меката светлина на цветния черковен прозорец, видян толкова отдавна, струи винаги върху нея, върху мен, когато съм край нея, и върху всички наоколо.

След като тя ни напусна и се оттегли за през нощта, аз подадох ръка на мистър Уикфийлд, готов да отида да спя. Той обаче ме спря и каза:

— Би ли желал да останеш при нас, Тротууд, или ще отидеш другаде?

— Бих желал да остана тук — отвърнах бързо аз.

— Уверен ли си в това?

— Ако вие желаете. Ако ви е удобно.

— Боя се, че животът, който водим тук е твърде скучен, момчето ми — каза той.

— Не по-скучен за мен, отколкото за Агнеса, сър. Съвсем не е скучен.

— Отколкото за Агнеса? — повтори той, като отиде бавно до голямата камина и се облегна на нея. — Отколкото за Агнеса!

— Стори ми се, че нея вечер той пи, докато очите му се наляха с кръв.

— Чудя се дали не досаждам на моята Агнеса — промълви той след малко. — На мен тя никога не би досадила. Но това е друго, съвсем друго.

Не говореше на мен, само си размишляваше гласно, и затова не продумах нищо.

— Домът ни е стар и скучен, а животът ни е еднообразен, но тя трябва винаги да е край мен. Да, трябва винаги да е край мен. Ако мисълта, че мога да умра и да напусна любимата си дъщеря, или пък че тя може да умре и да ме напусне, се вестява като привидение, за да трови най-щастливите ми часове, и може да бъде удавяна само в…

Той не изрече думата, но като отиде бавно до мястото си, направи едно механично движение, сякаш наливаше вино от празното стъкло, и отново се върна до камината.

— Ако е трудно да понасям всичко това, когато тя е тук, какво би било, ако я нямаше? Не, не, не. Не бих могъл да опитам това.

Той се облегна на камината и тъй дълго стоя там замислен, че не можах да реша дали да рискувам да го обезпокоя, като си отида, или да остана тихичко на мястото си, докато той се сепнеше от унеса си. Най-сетне той като че ли се събуди и обиколи с поглед стаята, докато очите му се спряха върху мен.

— Ще останеш при нас, Тротууд, така ли? — каза той с обичайния си глас, сякаш отговаряше на нещо, което току-що го бях запитал. — Това ме радва. Ще бъдеш дружина и за двама ни. Присъствието ти тук ще е полезно за мен, за Агнеса и може би за всички ни.

— Уверен съм, сър, че за мен то ще е много полезно — казах аз. — Тъй съм доволен, че живея при вас.

— Ти си чудесно момче! — каза мистър Уикфийлд. — Ще останеш тук, докато желаеш. — С тези думи той ми подаде ръка и ме потупа по гърба. Сетне ми каза, че вечер, когато Агнеса се прибере и нямам какво да правя или ако искам да си почета нещо за собствено удоволствие, бих могъл да слизам в стаята му, ако той е там, за да не седя самичък. Поблагодарих му за това внимание и тъй като скоро след това той се прибра в стаята си и аз не бях още уморен, слязох при него да се възползувам от даденото ми позволение.

Но като видях, че в кръглата стаичка свети, аз инстинктивно почувствувах притегателната сила, която Юрая Хийп упражняваше върху ми, и вместо в кабинета влязох при него. Заварих го да чете една дебела книга със съсредоточено внимание. Мършавият му пръст проследяваше всеки ред и ми се стори, че оставя по страниците следи като охлюв.

— Тази вечер работите до късно, Юрая — казах му аз.

— Да, мистър Копърфийлд — отвърна ми той.

Докато седях на отсрещния стол, за да разговарям по-удобно, забелязах, че той не можеше да се усмихва и че вместо това само разтваряше широко устата си, от двете страни на която веднага се появяваха две дълбоки отвесни бръчки.

— В момента не се занимавам с канцеларска работа, мистър Копърфийлд — каза той.

— Ас какво се занимавате? — запитах го аз.

— Попълвам правните си знания, мистър Копърфийлд. Чета съдопроизводството на Тид. О, мистър Копърфийлд, само ако знаете какъв автор е мистър Тид!

Столът ми беше истинска наблюдателна кула и като го следях как продължи четенето си след това възторжено възклицание, можах да забележа, че ноздрите му, които бяха тънки и изострени, имат особения и много неприятен обичай да се разширяват и свиват, като сякаш трепкаха вместо очите му, които никога не потрепваха.

— Сигурно сте превъзходен юрист — казах аз, след като го бях наблюдавал известно време.

— Аз ли, мистър Копърфийлд? — каза Юрая. — О, не. Аз съм един съвсем смирен човек.

Видях, че това, което бях забелязал във връзка с ръцете му, не е било само въображение. Той често триеше дланите си една о друга, сякаш за да ги изсуши и стопли, а освен това от време на време крадешком ги избърсваше с носната си кърпа.

— Много добре съзнавам, че съм най-нищият човек, който мога да си представя — каза Юрая Хийп скромно. — И майка ми е такава. Живеем си в едно много скромно жилище, мистър Копърфийлд, но и за това трябва да благодарим на бога. Предишната длъжност на баща ми беше също така скромна. Той беше гробар.

— А какъв е сега? — запитах аз.

— Сега той вкусва от небесната благодат, мистър Копърфийлд. — Но трябва да бъдем благодарни. Наистина, трябва да бъдем много благодарни, че съм на служба при такъв човек като мистър Уикфийлд!

Запитах го дали отдавна е при него.

— От четири години, мистър Копърфийлд — отвърна Юрая, като внимателно отбеляза страницата, до която бе стигнал, и затвори книгата. — Постъпих при него една година след смъртта на баща си. И колко трябва да съм благодарен! Колко много трябва да бъда благодарен на мистър Уикфийлд за това, че ми дава възможност да мина при него безплатно курса на юридическите науки! Иначе това би било немислимо при скромните ни средства.

— И когато преминете стажа си, ще станете редовен адвокат, нали? — запитах го аз.

— Ако даде господ, мистър Копърфийлд — отвърна Юрая.

— Сигурно скоро ще станете съдружник на мистър Уикфийлд — казах аз, стараейки се да му бъда приятен. — И тогава фирмата ще се нарича „Уикфийлд и Хийп“ или „Хийп, бивша Уикфийлд“.

— О, не, мистър Копърфийлд — отвърна Юрая, — аз съм твърде нищ за подобно нещо.

Той действително много приличаше на изрязаното на гредата до прозореца ми лице, застанал там в смирението си, поглеждаше ме косо, докато устата му се разширяваше, а надолу по бузата му се появяваха две дълбоки бръчки.

— Мистър Уикфийлд е прекрасен човек, мистър Копърфийлд — каза Юрая. — Ако го познавате отдавна, знаете това много по-добре от мен.

Отвърнах му, че сигурно е прав, макар и да не го познавам от дълго време, при все че е приятел на леля ми.

— О, така значи, мистър Копърфийлд — каза Юрая, — леля ви е много мила жена, мистър Копърфийлд.

Когато искаше да изрази възторг, Юрая имаше обичай да се гърчи по много грозен начин, който отклони вниманието ми от изказания за леля ми комплимент и насочи погледа ми към змийските извивки и огъвания на врата и тялото му.

— Наистина много мила жена, мистър Копърфийлд! — каза той. — Предполагам, че тя много се възхищава от мис Агнеса, нали?

Казах смело „да“, макар че, да ми прости бог, не знаех дали беше така.

Вярвам, че и вие се възхищавате от нея, мистър Копърфийлд. Уверен съм в това.

— Всеки се възхищава от нея — отвърнах аз.

— О, мистър Копърфийлд, благодаря ви за тази забележка! Тя е толкова вярна. Колкото и нищ да съм, аз знам, че е съвсем вярна. О, благодаря ви, мистър Копърфийлд, благодаря ви!

Във възбудата си той така се извиваше и огъваше, че излезе от стола си и тъй като бе излязъл, започна да се готви да напуща.

— Майка ми ще ме чака — поясни той, като извади часовника си — и ще се безпокои, тъй като, макар и да сме много нищи, ние сме силно привързани един към друг. Ако дойдете някой ден в бедното ни жилище и изпиете е нас чашка чай, майка ми ще се гордее с посещението ви също, както и аз.

Казах, че с удоволствие бих отишъл.

— Благодаря ви, мистър Копърфийлд — каза Юрая, като слагаше книгата си на една поличка. — Предполагам, че ще постоите тук, нали, мистър Копърфийлд?

Отвърнах му, че сигурно ще остана, докато завърша учението си.

— О, така ли! — възкликна Юрая. — Тогава сигурно вие ще наследите фирмата на мистър Уикфийлд!

Уверих го, че съвсем нямам такива намерения и че доколкото ми е известно, никой не прави подобни планове във връзка с мен. Но на всичките ми уверения Юрая се противопоставяше най-упорито с думите:

— О, да, мистър Копърфийлд, сигурен съм, че ще я наследите!

Когато най-сетне беше готов да напусне кантората за през нощта, той ме запита дали ще ми е удобно да изгаси светлината и като му отговорих утвърдително, веднага духна свещите. След като се ръкува с мене — в тъмното усетих ръката му като някаква риба, — той открехна уличната врата, изплъзна се навън и я затвори, като ме остави да се кача пипнешком горе. На няколко пъти се спънах и паднах върху стола му. Предполагам, това беше причината, поради която, както ми се стори, половината нощ сънувах все него. Между другото сънувах, че тръгва на някаква пиратска експедиция с къщата на мистър Пеготи, на чиято главна мачта е сложил черен флаг с надпис: „Съдопроизводство на Тид“; и под този демоничен знак отвежда мен и малката Емилия, да ни удави в морето край Испания.

Когато на следния ден отидох на училище, неловкостта ми се поразсея. Всеки ден тя намаляваше все повече и повече, така че за по-малко от две седмици се почувствувах там съвсем като у дома си, щастлив между новите си другарчета. Вярно, че бях тромав в игрите им и назад в уроците, но навикът щеше да ми помогне при първите, а усърдният труд при вторите. За да постигна това, се заех усилено за работа и пожънах големи похвали. Скоро животът ми в „Мърдстоун и Гринби“ ми стана толкова далечен, сякаш никога не бе съществувал, докато с настоящия свикнах така много, че ми се струваше, сякаш го водя много отдавна.

Училището на доктор Стронг беше превъзходно. Толкова се различаваше от това на мистър Крийкъл, колкото доброто от злото. В него цареше порядък и всичко вървеше сериозно и благопристойно. В основата стоеше здравият принцип на доверие в добросъвестността и почтеността на учениците и това вършеше просто чудеса. Всички имахме усещането, че взимаме участие в управлението на училището и в поддържането на доброто му име. Вследствие на това горещо се привързвахме към него, като се трудехме на драго сърце, изпълнени с желание да поддържаме славата му. През междучасията се ползувахме с пълна свобода и играехме на различни игри. Но си спомням, че дори и тогава се стараехме да не опетняваме името на училището на доктор Стронг.

Няколко от по-възрастните ученици бяха пълни пансионери и от тях научих някои подробности из живота на директора ни. Така например разправиха ми, че нямало още година от женитбата му с красивата млада дама, която бях видял в кабинета му и за която се бил оженил по любов. Тя не притежавала нито петаче, а имала цял кош бедни роднини, готови просто да изтикат доктор Стронг от дома му. Научих, че вечната замисленост на доктора се дължела на страстта му да търси гръцки корени, което в своята наивност и невежество считах за някаква негова ботаническа мания, особено защото той винаги гледаше в земята, когато се разхождаше. Най-сетне обаче разбрах, че се касае за корени на думи във връзка с някакъв нов речник, който възнамерявал да състави. Адамс, най-големият в класа, който имаше склонност към математика, беше изчислил за колко време ще се привърши речникът, като се има предвид планът на доктора и бързината, с която работи. Според пресмятанията му това би могло да се постигне в продължение на шестстотин четиридесет и девет години, броени от последния, тоест шестдесет и втория рожден ден на доктора.

Но самият доктор беше идолът на цялото училище. И наистина, не би могло да бъде иначе, тъй като той беше най-добрият човек на света. Неговата благост и доверчивост биха могли да трогнат дори и каменните сърца на урните върху оградата. Когато той се разхождаше нагоре-надолу по двора край къщата, а гарваните го поглеждаха лукаво, сякаш знаеха колко по-добре познават живота от него, и някой скитник, чул стъпките му, се приближеше и привлечеше вниманието му с някакъв измислен разказ за нещастната си участ, нашият добър и доверчив директор вземаше присърце съдбата на този скитник, като веднага правеше всичко, за да му помогне. Това бе така добре известно на всички в училището, че както преподавателите, така и по-големите момчета се мъчеха всячески да разгонват всички скитници и да не им дават възможност да се заприказват с доктора. Често пъти това ставаше, когато те биваха едва на няколко крачки от него, без той да разбере какво става под самия му нос, като продължаваше замислено разходката си. Вън от собствената си област на действие и лишен от зашитата ни, доктор Стронг беше същинска овца, която всеки можеше да остриже. Дори и гетрите си би свалил и би дал другиму. В училището беше разпространена една забавна историйка, дошла не знам от какъв източник, но напълно достоверна в моите очи. Според нея през един зимен ден той действително дал гетрите си на една просякиня, която произвела цял скандал, като ходела да проси от врата на врата, понесла в ръце детето си, обвито в гетрите на директора ни. Всички съседи познали тези части от облеклото му, тъй като те били така известни, както Кентърбърийската катедрала. Легендата прибавяше, че едничкият човек, който не могъл да ги разпознае, бил самият директор. И когато наскоро след това били изложени в един второразреден дюкян с немного добра слава, където стоката се давала в замяна на ракия, той на няколко пъти се спирал да ги оглежда одобрително, сякаш се възхищавал от направата им и ги считал за по-хубави от собствените си.

Много беше приятно да се наблюдава докторът, когато той беше със своята хубава млада жена. Той се отнасяше към нея бащински и така мило изразяваше обичта си към нея, че самото това обстоятелство сочеше благородната му природа. Често ги зървах да се разхождат в градината край прасковите и понякога имах възможност да ги виждам по-отблизо в кабинета или приемната. Изглеждаше, че тя много се грижи за доктора и му е много предана, макар че не питаеше особено голям интерес към речника. Той винаги носеше откъслеци от него в джобовете си и в хастара на шапката си и често й четеше от тях, докато се разхождаха из градината.

Често имах възможност да виждам мисис Стронг. Понравил й се бях още първата сутрин, когато ме запознаха с доктора, и оттогава тя винаги биваше добра и внимателна към мен, а освен това имаше голяма слабост към Агнеса и често идваше у дома. Струваше ми се, че между нея и мистър Уикфийлд съществува някаква особена натегнатост и че тя се бои от него. Когато биваше вечер у дома, тя избягваше да приеме поканата му да я придружи до вкъщи, като предпочиташе да си отиде с мен. И понякога, когато тичахме весело през катедралния двор, без да очакваме да срещнем когото и да било, ние често се натъквахме на мистър Джек Молдън, който винаги се учудваше, когато ни видеше.

Майката на мисис Стронг беше жена, която ме караше да изпадам в почуда. Името й беше мисис Марклъхъм, обаче момчетата я наричаха Стария войн — за умението, с което тя предвождаше цели пълчища от роднини срещу доктора. Беше дребна женица с остър поглед и когато биваше облечена официално, винаги носеше боне, украсено с няколко изкуствени цветя и две пеперуди, даващи вид, че летят над цветята. Между нас се носеше легендата, че тази шапка е дошла от Франция и че само френската изобретателност би могла да сътвори подобно нещо. С положителност знаех обаче, че знаменитата шапка фигурираше на всички вечерни празненства, на които се появяваше и самата мисис Марклъхъм, че биваше носена в една индуска кошница и че пеперудите имаха свойството непрестанно да потрепват подобно на пчели, усърдно заети със събиране на мед.

Имах възможност да видя Стария войн в действие една вечер, останала в паметта ми поради нещо друго, което също ще разправя.

Това се случи на малкото празненство, устроено в дома на доктора по случай заминаването на мистър Джек Молдън за Индия, където той отиваше като кадет или нещо подобно. Отиването му там бе уредено най-после от мистър Уикфийлд. Случи се така, че точно тогава бе и рожденият ден на доктора. Сутринта всички ученици му бяхме устроили тържество, поднесохме му подаръци, все същият Адамс му държа реч от наше име, правихме му овации, докато най-сетне пресипнахме, а той зарони сълзи. А вечерта мистър Уикфийлд, Агнеса и аз като лични негови приятели отидохме у тях на чашка чай.

Мистър Джек Молдън беше отишъл там преди нас. Когато влязохме, мисис Стронг свиреше на пианото, облечена в бяла рокля, украсена с панделки в черешов цвят, мистър Молдън се беше надвесил над нея и, обръщаше нотите. Когато тя се извърна, забелязах, че страните й не са така розови както обикновено и лицето не е така цъфтящо както друг път. Но въпреки това изглеждаше прекрасна.

Когато седнахме, майката на мисис Стронг се обърна към зет си и му каза:

— Представете си, драги докторе, забравих да ви поздравя. Приемете сега най-искрените ми честитки по случай рождения ви ден, както и горещите ми пожелания да го празнувате още дълги, дълги години.

— Благодаря ви, госпожо — отвърна докторът.

— Да, желая ви да го посрещате много, много щастливи години — повтори тя. — Не само заради вас, но и заради Ани, заради Джек Молдън и заради още много други хора. Ах, Джек, струва ми се, че бе едва вчера, когато ти беше едно такова мъничко същество, цяла глава по-ниско от мистър Копърфийлд, но вече се обясняваше в любов на Ани зад малиновите храсти в задната градина.

— Скъпа мамо, няма защо сега да се впущаш в тези възпоминания — каза мисис Стронг.

— Ани, не бъди смешна — отвърна майка й. — Как можеш да се засрамваш от такива неща сега, когато си вече възрастна омъжена жена?

— Възрастна? — възкликна мистър Джек Молдън. — Ани? Чуваш ли?

— Да, Джек — отвърна Стария войн, — възрастна, не по години, разбира се — мога ли да кажа, че една двадесетгодишна жена е възрастна! Но възрастна по своето положение като жена на доктора! И за тебе, Джек, е истинско щастие, че братовчедка ти е съпруга на доктора. В негово лице ти намери добър и влиятелен приятел, който, мога да ти предскажа, ще бъде още по-добър към теб, стига да заслужиш това. У мен няма празна гордост и винаги съм казвала най-искрено и без колебание, че и някои други членове на семейството ни се нуждаят от подкрепа и покровителство. Самият ти, Джек, беше един от тях, преди братовчедка ти да ти помогне да си извоюваш помощта, която ти беше необходима.

С присъщата си доброта докторът махна с ръка, като искаше да каже, че за това няма защо да се говори, и желаеше да избави мистър Молдън от спомените за оказаните му благодеяния. Но мисис Марклъхъм седна до доктора и като сложи ветрилото си на ръката му, каза:

— Не, не, драги докторе, простете ми, че така настоятелно говоря по този въпрос, но това е, защото чувствувам нещата дълбоко. За мен то е като някаква натрапчива идея. Вие сте истинска благословия за нас. Да, просто като че ли господ ви е изпратил.

— Ами, ами, нищо подобно — каза докторът.

— Не отричайте, драги докторе — настояваше Стария войн. — Тук сме все свои хора. Мистър Уикфийлд е добър и верен наш приятел. Не ме заставяйте да мълча. Ако продължавате така, ще се възползувам от правата си на тъща и ще ви смъмря. Аз съм съвсем искрена и пряма. Казвам ви това, което ви казах и когато направихте предложение на Ани. Спомняте ли си колко се смаяхте тогава? Разбира се, в самото обстоятелство, че правехте предложение, нямаше нищо необикновено — би било смешно да твърдя обратното! — но като имах предвид, че бяхте приятел на клетия й баща и я познавахте още от времето, когато тя беше шестмесечно бебе, никога не бях гледала на вас в тази светлина и изобщо не можех да си представя, че сте кандидат за женитба. Само това, нищо друго!

— Да, да — отвърна добродушно докторът, — няма защо да приказваме за това.

— Аз обаче желая да приказваме — настояваше Стария войн, като сложи ветрилото си на устните му. — Припомням всичко това, за да ме опровергаете, ако не съм права. Е, добре, после отидох при Ани и й казах какво се е случило. Казах й: „Доктор Стронг дойде и ти направи едно много мило предложение“. Смятате, че съм се опитала да й влияя ли? Не, ни най-малко. Само я запитах: „Кажи ми, Ани, чистосърдечно, сърцето ти свободно ли е?“ „Мамичко — отвърна ми, плачейки, тя, — аз съм още толкова млада, че дори не знам дали имам сърце, или не“. „Тогава, скъпа моя — казах й аз, — можеш да бъдеш сигурна, че то е свободно. Най-малкото докторът е развълнуван и трябва веднага да му дадем отговор, миличка. Не трябва да го държим в такова напрежение.“ „Мамичко — каза Ани, като продължаваше да плаче, — ще бъде ли той нещастен без мен? Ако действително ще се чувствува нещастен, аз толкова го ценя и уважавам, че смятам да приема предложението му.“ Така се уреди работата. И чак тогава казах на Ани: „Ани, доктор Стронг ще ти бъде не само съпруг, но и ще замества покойния ти татко. Той ще стане глава на цялото ни семейство. Ще ни създаде положение, ще ръководи живота ни с мъдростта си, с една дума — ще бъде истинска благодат божия за нас.“ Употребих тогава тази дума, употребявам я и днес. Ако притежавам някакво положително качество, то е последователността ми.

През време на тази реч дъщерята седеше безмълвна, с очи, приковани към земята. Застанал до нея, братовчед й също гледаше надолу. Сега тя промълви разтреперано:

— Мамичко, надявам се, че свърши.

— Не, миличка Ани — отвърна Стария войн, — не съм свършила напълно. Тъй като ме питаш, ще ти отговоря, че не съм свършила. Трябва да се оплача, че не си много добра към собственото си семейство, и понеже няма смисъл да се оплаквам за това на теб, ще се оплача на съпруга ти. Драги докторе, погледнете глупавата си съпруга.

Докато докторът обръщаше към нея благото си лице, усмихнат мило и доверчиво, тя още по-ниско сведе глава. Забелязах, че мистър Уикфийлд я гледа зорко.

— Когато онзи ден казах на това непослушно хлапе — продължи майка й, като игриво поклащаше към нея главата и ветрилото си, — че има известен семеен проблем, за който тя би могла да ви спомене, дори бих казала, че е длъжна да спомене, тя ми отвърна, че това би означавало да ви иска услуга. И тъй като поради преголямата ви щедрост молбите й винаги били удовлетворявани, тя в никакъв случай не искала да злоупотребява с добрината ви.

— Ани, скъпа моя — каза докторът, — не си сторила добре. По този начин си ме лишила от едно удоволствие.

— Почти същото нещо й казах аз! — възкликна майка й. — Друг път, когато има подобен случай и тя се поколебае да ви изкаже молбата си, ще го направя аз вместо нея.

— И това ще ми бъде много приятно — отвърна докторът.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Добре, тогава ще го направя! — каза Стария войн. — Значи сключваме договор. — И като постигна това, което желаеше, тя потупа няколко пъти доктора с ветрилото (което преди това целуна) и се върна триумфално на мястото си.

Влязоха други хора, между които двамата преподаватели и Адамс, така че разговорът стана общ. Естествено беше да заговорим за мистър Джек Молдън, за пътешествието му, за страната, в която отиваше, както и за плановете и възможностите му. Той щеше да тръгне с пощенската кола за Грейвсенд още същия ден след вечеря. Оттам щеше да се качи на парахода за Индия и щеше да отсъствува в продължение на няколко години, освен ако не си вземе отпуска по здравословни причини или за почивка. Спомням си как всички решиха, че Индия съвсем не е лоша страна и че в нея няма нищо неприятно освен някакви си тигри и че понякога през деня е много горещо. Аз от своя страна гледах на мистър Джек Молдън като на съвременен Синдбад, като си го представях как ще се сприятели с всички раджи на Изтока, ще седи под балдахини и ще пуши навити златни наргилета, които като се развият, стават дълги цяла миля.

Често бях чувал мисис Стронг да си пее насаме и знаех, че има много приятен глас. Но не знам дали се страхуваше да пее пред хора, или пък точно тогава гласът й не бе в ред, но тая вечер тя никак не можа да се прояви. Опита се да запее един дует с братовчед си, но можа само да захване. След това се опита самичка, но макар че започна добре, гласът й изведнъж секна и тя оброни тъжно глава върху клавишите. Добрият доктор каза, че нервите й са малко разстроени, и за да я облекчи, предложи да играем карти, нещо, в което той беше толкова изкусен, колкото и в свиренето на тромбон. Но аз забелязах, че Стария войн веднага го взе под свое покровителство като свой партньор и за начало го накара да й даде цялото количество сребро, което имаше в джобовете си.

Играта беше много весела и ставаше още по-весела от безбройните грешки на доктора въпреки настойничеството на пеперудите и за тяхно най-голямо смущение. Мисис Стронг отказа да играе под предлог, че не се чувствува добре, а и братовчед й Молдън се бе извинил, тъй като трябваше да приготви багажа си. Когато обаче привърши тази работа, той се върна и двамата се унесоха в разговор на дивана. От време на време тя идваше и се надвесваше над рамото на доктора, като му показваше как да играе. Беше много бледа и ми се струваше, че пръстите й трепереха, когато докосваше картите, но вниманието й правеше доктора много щастлив и той съвсем не забеляза това.

На вечеря не бяхме толкова весели. Всеки чувствуваше, че подобна раздяла не е много приятно нещо и че колкото по наближаваше тя, толкова повече неприятното усещане се увеличаваше. Мистър Джек Молдън се опитваше да бъде приказлив, но се чувствуваше неловко и това влошаваше положението. А то съвсем не се подобряваше от Стария войн, който непрестанно разказваше разни случки от юношеските години на мистър Джек Молдън.

Обаче докторът, който, уверен съм, смяташе, че прави всички щастливи, изглеждаше много доволен и беше сигурен, че всички сме на върха на веселието.

— Ани, скъпа моя — каза той, като погледна часовника си и си напълни чашата, — време е вече твоят братовчед да тръгва и ние не бива да го задържаме, тъй като нито времето, нито приливът ще го чакат. Мистър Молдън, пред себе си имате дълго пътуване и непозната страна, но това се случва с мнозина. Ветровете, които ще ви отнесат, са завели хиляди до щастието им и хиляди са върнали благополучно назад.

— Но както и да гледате на това, човек не може да не се разчувствува, когато вижда как един млад човек, когото познава от люлката, отива чак на другия край на света, като оставя всичко зад себе си, без да знае какво го чака — подхвана мисис Марклъхъм. — Един млад човек, който прави подобна жертва, действително заслужава постоянна подкрепа и застъпничество — продължи тя, като загледа доктора.

— Времето ще отлети бързо за вас, мистър Молдън — продължи докторът. — Като се има предвид естественият ход на нещата, може би някои от нас няма да имат възможност да ви поздравят, когато се върнете. Едничкото нещо, което можем да направим в случая, е да се надяваме да ни заварите. Говоря това за себе си. Няма да ви отегчавам със съвети. В лицето на вашата братовчедка Ани вие имате най-добрия пример. Подражавайте на нейните добродетели, доколкото това ви е възможно.

Мисис Марклъхъм си повя с ветрилото и поклати глава.

— Довиждане, мистър Джек — каза докторът, като стана и всички го последвахме. — Пожелаваме ви добър път, блестяща кариера отвъд океана и щастливо завръщане в родината!

Всички вдигнахме чаши и се ръкувахме с мистър Джек Молдън. Сетне той набързо си взе сбогом с присъствуващите дами и отиде да се качи в дилижанса, шумно посрещнат от веселите викове на учениците, събрали се пред външната врата да му пожелаят добър път. Като изтичах между тях да попълня редицата, застанах много близо до потеглящия дилижанс. Между шума и праха най-живо впечатление ми направи самият мистър Молдън, който се качи с развълнувано лице и с нещо черешовочервено в ръце.

След нови викове „ура“ за доктора и за съпругата му момчетата се разпръснаха и аз се върнах в къщата, където заварих гостите, събрани около доктора, да разискват как мистър Молдън бе тръгнал и с каква смелост бе понесъл раздялата с близките си. Посред всички тези забележки мисис Марклъхъм извика:

— Къде е Ани?

Не се виждаше никаква Ани; и когато я повикаха, пак никаква Ани не се обади. Всички вкупом се втурнахме в коридора, за да разберем какво е станало, и я намерихме просната на пода. Отначало се вдигна голяма олелия, докато открихме, че младата жена е припаднала и че припадъкът й е на минаване. Тогава докторът, който бе вдигнал главата й върху коляното си, отметна с ръка къдриците й и каза, като се огледа наоколо:

— Клетичката Ани! Тя има такова вярно и нежно сърце! Раздялата с приятеля й от детинство и любим братовчед е причинила това. Горкичката! Колко ми е мъчно!

Когато отвори очи и видя къде се намира, тя се изправи, подпомогната от събралите се край нея хора, и като извърна глава, потърси да я сложи на рамото на доктора — да се облегне или да се скрие — не знам кое от двете. Всички влязохме в приемната и я оставихме с доктора и майка й. Но тя каза, че сега се чувствува по добре и предпочита да бъде сред нас. Доведоха я вътре и тя седна на един диван изморена и пребледняла.

— Ани, скъпа моя — каза майка й, като оправяше нещо на роклята й. — Виж тука! Изгубила си една от панделките си. Ще бъде ли някой така любезен да потърси една панделка, една панделка с черешов цвят?

Това беше панделката, която тя бе носила на гърдите си. Всички се огледаха наоколо; спомням си, че и аз търсих най-внимателно, но никъде не я намерихме.

— Спомняш ли си кога я видя на себе си за последен път, Ани? — запита я майка й.

Младата жена отвърна, че преди малко панделката е била на роклята, но че не заслужава да я търсят повече. Като каза това, тя така поруменя, че просто се почудих как бе възможно преди малко да ми се е сторила толкова бледа.

Въпреки това продължихме да търсим панделката, но и този път не я намерихме. Най-после Ани се почувствува съвсем добре и всички си тръгнахме.

Мистър Уикфийлд, Агнеса и аз се отправихме съвсем бавно за вкъщи. Агнеса и аз се възхищавахме на луната, а мистър Уикфийлд едва вдигаше очи от земята. Когато най-после стигнахме до дома, Агнеса откри, че си е забравила чантичката. Зарадван, че мога да й услужа, аз се завтекох обратно да й я донеса.

Отидох в столовата, където я бе оставила. Тя беше пуста и тъмна. Вратата, която я свързваше с докторския кабинет, беше отворена и оттам струеше светлина. Влязох, за да поискам свещ и да кажа за какво съм дошъл.

Докторът седеше в креслото си край камината, а младата му жена беше на едно малко столче до краката му. С благодушна усмивка той четеше на глас някакви извадки от нескончаемия си речник, докато тя го гледаше с такъв израз, какъвто никога по-рано не бях забелязал у нея. Лицето й бе така красиво, толкова пепелявобледо, така унесено и изпълнено с такъв непонятен ужас, че аз никога не ще го забравя. Очите й бяха широко отворени, а кестенявата й коса падаше на богати къдри по раменете и по бялата й рокля. Колкото ясно си спомням този неин поглед, толкова неразбираем ми се струва той дори и днес, когато мога да преценявам нещата много по-точно. В него имаше разкаяние и смирение, и срам, и гордост, и любов, и доверчивост. И заедно с всичко това се четеше и онзи ужас, чиято причина ми беше напълно непонятна.

Влизането ми и думите ми я сепнаха от унеса й. Те бяха стреснали и доктора, защото когато се върнах да оставя свещта, той я галеше бащински по главата, като казваше, че е безмилостен бухал, който се е оставил да го изкуси да чете тъй дълго.

Но когато я пращаше да си легне, тя бързо и настоятелно го помоли да я остави още малко, за да й даде възможност да почувствува още веднъж доверието си в нея. Като ми хвърли бегъл поглед, докато си излизах от стаята, мисис Стронг отново се обърна към мъжа си, скръсти ръце на коляното му и пак го погледна със същия израз на лицето, докато той отново подхвана четенето си.

Тази случка ми направи силно впечатление и си я припомних дълго след това, при друг случай, който ще разправя, когато му дойде времето.