Дейвид Копърфийлд

IV ГЛАВАИЗПАДАМ В НЕМИЛОСТ

Ако стаята, в която бяха преместили леглото ми, бе одушевено същество, което да може да свидетелства, бих могъл да се обърна към нея (интересно, кой ли спи сега там!) и да я помоля да потвърди с какво натежало от мъка сърце се прибрах. Качих се там, като през всичкото време, докато вървях по стълбите, чувах как кучето лае подире ми и поглеждайки я така вяло и тъжно, както ме поглеждаше и тя, седнах със скръстени ръце и се замислих.

Мислех си за най-чудновати неща. За формата на стаята, за пукнатините в тавана, за тапетите по стените, за неравностите по стъклата на прозореца, които шареха пейзажа вън с колелца и точки, за разклатения на трите си крака умивалник и за недоволния му изглед, който ми напомняше за мисис Гъмидж, обсебена от мисълта за стария. През всичкото време плачех, но освен дето усещах студ и самота, положителен съм, че не знаех за какво плача. Най-после, изпълнен с отчаяние, започнах да си мисля, че съм страшно влюбен в малката Емилия и че съм се откъснал от нея, за да дойда тук, където, изглежда, никой не ме иска и никой не ме обича така, както ме обичаше тя. Това ми се струваше толкова печално, че се търкулнах в един ъгъл на юргана и плаках, докато заспах.

Събудих се, когато някой каза: „Ето го!“ — и разви горещата ми глава. Майка ми и Пеготи бяха дошли да ме търсят и едната от тях бе сторила това.

— Дейви — каза майка ми, — какво има?

Стори ми се много чудно, че ми задава този въпрос, и й отговорих: „Нищо.“ Спомням си, че се обърнах по лице, за да скрия треперещите си устни, които й отговаряха по-вярно.

— Дейви — каза майка ми. — Дейви, дете мое!

Мога да кажа, че никои други думи, които би могла да промълви тогава, не биха ме разчувствали така, както да ме нарече свое дете. Скрих лицето си в завивките и я отстраних с ръка, когато тя искаше да ме вдигне.

— Това е твое дело, Пеготи, жестоко същество! — каза майка ми. — Няма никакво съмнение. Чудя се как съвестта ти позволява да настройваш собственото ми дете против мен! Какво искаш да постигнеш с това, Пеготи?

Клетата Пеготи вдигна ръце и очи и отвърна само с нещо, прилично на кратко повторение на молитвата, която обикновено казвах следобед:

— Нека бог ви прости, госпожо Копърфийлд, за думите, които изрекохте в този миг, и нека никога да не изпитате истинско разкаяние!

— Това е достатъчно, да ме разтревожи — каза майка ми, — и то още в медения ми месец, когато и най-суровият ми неприятел би се смилил и не би развалял и малкото ми спокойствие и щастие. Дейви, ти си непослушно момче! А ти, Пеготи, си жестока и зла! О, божичко! — извика майка ми по нейния си капризен детински начин, като се обръщаше ту към единия, ту към другия от нас. — Какво неприятно нещо е този свят, когато човек най-много има право да очаква от него да бъде колкото може по-приятен!

Усетих докосването на една ръка, която знаех, че не е нито нейната, нито Пеготината, и се изправих на крака до кревата. Беше ръката на мистър Мърдстоун, която той държеше върху моята, докато казваше:

— Какво е това? Клара, любов моя, нима си забравила? Твърдост, мила моя!

— Много съжалявам, Едуард — каза майка ми. — Така желаех да съм добра, но ми е много мъчно.

— Така ли? — отвърна той. — Още отсега ли трябва да чувам подобно нещо, Клара?

— Казвам, че е много жестоко да ме тревожат сега — отвърна майка ми, като нацупи устни. — Наистина е жестоко, нали?

Той я привлече към себе си, пошепна нещо на ухото й и я целуна. И когато видях как майка ми склони глава на рамото му и ръката й докосна врата му, разбрах, че той може да оформя гъвкавия й характер, както си желае. А тогава знаех също тъй, както знам и сега, че той действително го вършеше.

— Слез долу, любов моя — каза мистър Мърдстоун. — Дейвид и аз ще слезем заедно.

— Мила моя — обърна се той към Пеготи с мрачно лице, след като майка ми си бе излязла (беше я отпратил с кимване и усмивка), — знаете ли името на господарката си?

— Тя ми е господарка от дълго време и би трябвало да го знам, господине — отвърна Пеготи.

— Вярно е — каза той, — но когато се изкачвах, стори ми се, че чух да я назовавате с име, което вече не е нейно. Знаете, че сега тя е взела моето име. Ще запомните това, нали?

След като ме погледна смутено няколко пъти, Пеготи си излезе с поклон, без да каже каквото и да било. Навярно тя разбра, че от нея се очаква да напусне стаята. Когато двамата останахме сами, той затвори вратата, седна на един стол, като ме държеше изправен пред себе си, и ме погледна втренчено. Усетих, че погледът му привлича моя и го гледам също така втренчено. Като си спомня как бяхме застанали лице срещу лице, като че ли чувам сърцето си да бие бързо-бързо.

— Дейвид — каза той, изтънявайки устните си, като ги притискаше една до друга, — какво мислиш бих направил, ако трябваше да се справя с някой упорит кон или куче?

— Не зная.

— Бих го набил.

Отговорих му с шепот и почувствах как дъхът ми спира.

— Бих го накарал да се свива и гърчи от болки. Бих си казал: Ще победя това същество дори и ако това ще му струва всичката му кръв. Какво е това по лицето ти?

— Кал — казах аз.

Той знаеше така добре, както и аз, че са следи от сълзи. Но и двадесет пъти да ми бе задал този въпрос и всеки път с двадесет удара, мисля, че детското ми сърце по-скоро би се пръснало, отколкото да му призная това.

— Доста си умен за възрастта си — каза той със свойствената си тържествена усмивка — и виждам, че добре ме разбра. Измий си лицето, господине, и слез долу с мен.

Той посочи към умивалника, който бях оприличил на мисис Гъмидж, и с едно движение на главата си ми даде да разбера, че трябва незабавно да го послушам. Малко се съмнявах тогава, а днес още по-малко, че би ме съборил с удари без никакво угризение, ако се бях поколебал.

— Клара, мила моя — каза той, след като бях изпълнил нарежданията му и се бяхме прибрали в гостната, с неговата ръка все още върху моята, — надявам се, че вече няма да бъдеш обезпокоявана. Скоро ще се отървем от детинските си капризи.

Бог ми е свидетел, че в този момент една ласкава дума би ме поправила за цял живот и може би бих станал съвсем друго същество. Една насърчителна дума, една дума на обяснение, на жал към детинското ми невежество, на приветствие и на уверение, че това е действително моят дом, би ме накарала да го уважавам искрено и би спечелила доверието ми, вместо да го слушам лицемерно и да го мразя. Струваше ми се, че на майка ми й е жал да ме гледа как стоя в стаята плах и чужд. И когато отидох крадешком до един стол, тя ме проследи с още по-тъжен поглед — може би долавяше плахостта на детските ми стъпки, — обаче думата не бе произнесена и времето й бе отминало.

Вечеряхме сами тримата. Изглежда, че той много обичаше майка ми — боя се, че това не ме караше да го мразя по-малко, — а и тя го обичаше. Разбрах от думите им, че една по-възрастна негова сестра ще дойде да живее при тях и че я очакват същата вечер. Не съм сигурен дали беше тогава, или по-късно, когато ми стана ясно, че без да взема дейно участие в каквато и да било работа, той имаше някакъв дял или участваше в годишните печалби на една винарска къща в Лондон, с която семейството му имало връзки още от времето на прадядо му и от която и сестра му получавала доходите си.

След вечеря, когато седяхме край огъня и обмислях как да избягам при Пеготи, без обаче да имам смелостта да се измъкна, за да не би това да обиди главата на семейството, един файтон спря до градинската порта и той излезе да посрещне гостенката. Майка ми го последва. Свенливо тръгнах подире й и когато стигна до вратата на гостната, тя се извърна в здрача, взе ме в прегръдките си, както правеше преди, и ми поръча шепнешком да обичам новия си баща и да го слушам. Стори това нежно, обаче набързо и скритом, сякаш беше нещо осъдително. И като протегна назад ръката си, хвана моята, но щом стигнахме до мястото в градината, където беше застанал той, тя ме пусна и го хвана подръка.

Новодошлата беше мис Мърдстоун, дама наистина с мрачен изглед; беше мургава като брат си, на когото много приличаше по лице и по глас. Имаше много гъсти вежди, които почти се сключваха над големия й нос, сякаш, лишена от възможността да има мустаци поради особеностите на пола си, ги бе видоизменила по този начин. Донесе със себе си два твърди черни сандъка със строг вид и с иницалите й от медни гвоздейчета на капаците им. Когато плащаше на кочияша, тя извади парите си от една корава стоманена кесия, която държеше в прилична на затвор чанта, окачена на ръката й с тежка верижка. Кесията се затваряше с шум подобен на тракането на зъби. Никога дотогава не бях виждал дама с такъв металически изглед като мис Мърдстоун.

Доведоха я в гостната с много приветствия и там тя благоволи да поздрави майка ми като нова близка роднина. Сетне тя погледна към мене и каза:

— Това момчето ви ли е, снахо?

Майка ми отговори утвърдително.

— Изобщо не обичам момчетата — каза мис Мърдстоун. — Момче, как си?

Отвърнах й при тези насърчителни обстоятелства, че съм много добре, и изразих надеждата, че и тя е добре. Сторих това с такъв равнодушен глас, че мис Мърдстоун веднага ме охарактеризира само с две думи:

— Липсва му държание!

Като произнесе това много отчетливо, тя ни помоли да благоволим да й покажем стаята, която оттогава нататък стана за мене място на ужас и страхопочитание. Там стояха двата черни сандъка, които никой никога не видя отворени или отключени. Над огледалото висяха в застрашителна редица (веднъж или дваж надзърнах в стаята, когато нея я нямаше) множество малки металически дрънкалки и верижки, с които мис Мърдстоун се разкрасяваше, когато се обличаше официално.

Доколкото можах да разбера, бе дошла тук завинаги и нямаше никакво намерение да си върви. На следната сутрин тя се залови да „помага“ на майка ми, като цял ден влизаше и излизаше от килера и подреждаше — а всъщност хвърляше в безпорядък — всичко наоколо. Почти първото забележително нещо, което ми направи впечатление у мис Мърдстоун, беше вечното й подозрение, че слугите крият някакъв мъж вкъщи. Под влиянието на тази заблуда тя се втурваше в килера за въглища в най-неподходящи моменти и никога не отваряше вратата на някой тъмен долап, без да потропа първо на нея с надеждата, че го е пипнала.

Макар че у мис Мърдстоун нямаше нищо ефирно, относно ставането сутрин тя беше същинска чучулига. Надигаше се (както и до днес вярвам, за да търси скрития мъж), преди още някой в къщата да бе помръднал. Пеготи беше на мнение, че тя дори спи с едното си око отворено, но аз не споделях тази мисъл, тъй като веднъж се опитах да сторя същото, след като бях чул Пеготи да изказва това предположение, и открих, че подобно нещо не е възможно.

Първата сутрин след пристигането си тя бе станала и звънеше за прислугата още при първи петли. Когато майка ми слезе за закуска и се зае да приготви чая, мис Мърдстоун я клъвна по бузата, което за нея бе най-близкото до целувка, и каза:

— Клара, скъпа моя, знаете, че съм дошла тук, за да ви облекча от всички безпокойства, както мога. Вие сте твърде хубава и нехайна — майка ми се изчерви, но се засмя, тъй като тази характеристика, изглежда, й хареса, — за да не ви възлагат длъжности, с които мога да се натоваря и аз. Ако бъдете така добра, моя мила, и ми дадете ключовете, за в бъдеще аз ще се грижа за всички подобни неща.

Оттогава нататък мис Мърдстоун държеше ключовете в собствената си малка тъмница цял ден, а вечер ги слагаше под възглавницата си и майка ми ги виждаше толкова, колкото и аз.

Майка ми не предаде юздите на управлението, без да прояви сянка на съпротива. Една вечер, когато мис Мърдстоун развиваше известни домакински планове пред брат си, а той даваше съгласието си, майка ми се разплака и каза, че биха могли да се посъветват и с нея.

— Клара! Клара! Просто ти се чудя! — каза мистър Мърдстоун строго.

— О, много е лесно да кажеш, че се чудиш, Едуард — извика майка ми, — и много е лесно да приказваш за твърдост, но самият ти не би приел подобно нещо.

Трябва да отбележа, че твърдостта беше качество, на което мистър и мис Мърдстоун особено държаха. Както и да бях изразил идеята си за това понятие по онова време, ако ме бяха попитали за мнението ми, аз бездруго схващах, по свой начин, че това е само друго име на „тирания“, както и на известно мрачно, арогантно, дяволско предразположение на духа, характерно и за двамата. Сега бих развил принципите им по следния начин: мистър Мърдстоун е твърд; никой в неговия свят не трябва да е толкова твърд, колкото е той; никой друг в неговия свят не трябва да проявява неговата твърдост, тъй като всеки трябва да бъде напълно подчинен на неговата твърдост. Мис Мърдстоун прави изключение. Тя може да бъде твърда, но само в по-низша степен и като негово допълнение. Майка ми е също така изключение. Тя би могла да бъде твърда и трябва да бъде такава. Но само в понасянето на тяхната твърдост и в непоклатимата увереност, че на земята не същества никаква друга твърдост.

— Много е тежко, че трябва в моя собствен дом… — започна майка ми.

— В моя собствен дом? — повтори мистър Мърдстоун. — Клара!

— Искам да кажа, нашият собствен дом — рече, заеквайки, майка ми, явно изплашена. — Надявам се, че знаеш какво искам да кажа, Едуард много е тежко, че в твоя собствен дом не мога да кажа и думица във връзка с домакинството. Преди да се омъжа, гледах къщата много добре. Това може да бъде потвърдено — каза майка ми, хълцайки. — Попитай Пеготи дали не направлявах добре домакинството, преди да имаше кой да ми се бърка.

— Едуард, нека да сложим край на това. Утре си отивам — каза мис Мърдстоун.

— Джейн Мърдстоун — каза брат й, — ти мълчи! Как се осмеляваш да загатваш с тези свои думи, че не познаваш добре нрава ми?

— Съвсем не съм искала да си отива който и да било — продължи в сълзи майка ми, като се намери в неудобно положение. — Ще се чувствам много нещастна и отчаяна, ако някой си отиде. Не искам много. Не съм неразумна. Само желая понякога да се взема и моето мнение. Чувствам се твърде много задължена на всеки, който ми помага, и искам да се допитват понякога и до мен само за форма. По-рано си мислех, Едуард, че на теб ти харесва моята неопитност и детинщина — спомням си, че казваше това, — но сега си толкова строг и изглежда, че тези мои качества те карат да ме мразиш.

— Едуард, на това трябва да се сложи край — каза отново мис Мърдстоун. — Утре си отивам.

— Джейн Мърдстоун — изгърмя мистър Мърдстоун, — няма ли да млъкнеш? Как дръзваш?

Мис Мърдстоун извади от затвора си кърпичката и я държеше пред очите си.

— Клара — продължи той, като гледаше към майка ми, — ти ме учудваш! Просто ме учудваш! Да, бях доволен при мисълта, че се женя за неопитна и наивна жена, че ще оформя характера й и ще влея в него онази твърдост и решителност, които, изглежда, й липсват. Но когато Джейн Мърдстоун е така добра да ми дойде на помощ в тези усилия и заради мен да заеме положението на нещо като икономка, и когато й се отвръща с такава неблагодарност…

— О, Едуард, моля ти се, моля ти се — проплака майка ми — не ме обвинявай в непризнателност. Уверена съм, че не съм непризнателна. Никой никога не е твърдял това. Имам много недостатъци, но не и този. О, мили, недей!

— И казвам, когато Джейн Мърдстоун бива посрещната с такава неблагодарност — продължи той, след като почака майка ми да свърши, — това мое чувство охладнява и се променя.

— Не казвай това, любов моя! — замоли го със съвсем печален глас майка ми. — Недей, Едуард! Не мога да понеса тези думи. Каквито и други недостатъци да имам, аз съм преди всичко чувствителна. Знам, че съм чувствителна. Не бих го казала, ако не бях уверена, че съм такава. Попитай Пеготи. Сигурна съм, ще ти каже, че съм чувствителна и нежна.

— Клара, никаква слабост не може да има цена в моите очи — отвърна мистър Мърдстоун, — а ти просто се задъхваш от вълнение.

— Моля ти се, нека да бъдем приятели — каза майка ми. — Не мога да живея, ако се отнасят към мене хладно и неприязнено. Много ми е мъчно. Знам, че имам много недостатъци, и от твоя страна е мило, Едуард, да се мъчиш да ги поправяш. Джейн, не се противопоставям на нищо. Сърцето ми съвсем ще се сломи, ако решиш да си заминеш…

Майка ми бе твърде развълнувана, за да продължи.

— Джейн Мърдстоун — каза мистър Мърдстоун на сестра си, — надявам се, че между нас не може да има остри думи. Не е моя грешката, ако тази вечер се случи нещо толкова необикновено. Друг ме принуди да сторя това. А то не стана и по твоя вина. И ти бе принудена от другиго. Нека и двамата да се помъчим да го забравим. И тъй като това — прибави той след тези великодушни думи — не е подходяща за момчета сцена — Дейвид, върви да спиш!

Едва можах да намеря вратата поради сълзите, премрежили очите ми. Много ми беше мъчно за отчаянието, в което беше изпаднала майка ми, обаче се измъкнах от стаята и се добрах до спалнята си в тъмното, без дори да имам сърце да кажа лека нощ на Пеготи или да й поискам свещ. Когато след около един час тя дойде да ме види, аз се разбудих и тя ми каза, че майка ми си легнала много разстроена, а мистър и мис Мърдстоун останали сами в гостната.

Когато на следната сутрин слязох долу по-рано от обикновено, спрях се до вратата на гостната, като чух гласа на майка си. С много жар и с голямо смирение тя молеше мис Мърдстоун за прошка. Мис Мърдстоун благоволи да й прости, след което последва пълно помирение. Никога след това не чух майка си да изказва каквото и да било мнение, без преди това да се обърне към мис Мърдстоун или преди да се увери по някакъв сигурен начин какво мисли тя по същия въпрос. И винаги, когато мис Мърдстоун биваше раздразнена (в това отношение не проявяваше твърдост), тя посягаше с ръка към чантата си, уж за да предаде ключовете в знак на отстъпление, а майка ми страшно се изплашваше.

Мрачността, която се таеше в природата на Мърдстоунови, почерняше и религията им, която беше жестока и строга. Мислил съм си оттогава насам, че този неин характер бе необходима последица от твърдостта на мистър Мърдстоун, която не му позволяваше да пропусне да наложи най-тежките наказания, за които можеше да си намери извинение. Много добре си спомням с какви унили лица отивахме на черква и как цялата атмосфера на това място се бе променила. И сега в паметта ми нахлува споменът на неделните дни, от които така се страхувах; и сега отивам пръв до старата черковна скамейка, подобно на ограден от пазачи затворник, когото са довели на определеното за наказание място. И сега по петите ми върви мис Мърдстоун с черната си кадифена рокля, която прилича на някаква плащаница. Сетне идва майка ми, а след нея съпругът й. Няма никаква Пеготи, както в миналото. И сега чувам мис Мърдстоун да шепне молитвите си и със свирепо въодушевление да произнася страшните думи. И сега виждам как мрачните й очи обхождат цялата черква, когато казва „окаяни грешници“, като че ругае всички енориаши. И сега хвърлям бегли крадливи погледи към майка си, която свенливо движи устни, застанала между двамата, и всеки един от тях прогърмява на ухото й като глуха гръмотевица. И сега си мисля с внезапна уплаха дали е възможно нашият стар добър свещеник да се лъже, а мистър и мис Мърдстоун да са прави. И сега се чудя дали небесните ангели не са ангели на разрушението. И сега, ако си подвижа някой пръст или отпусна някой мускул на лицето, мис Мърдстоун ме мушва с молитвеника си така, че засегнатото място ме заболява.

Да, и забелязвам как на връщане някои съседи гледат майка ми и мен и си шепнат. И сега проследявам тези погледи, докато тримата вървят подръка напред, а аз се помайвам зад тях и си мисля, че майчината ми стъпка не е тъй лека, както по-рано, а свежата й хубост е някак си почти повехнала. И сега се чудя дали някои от съседите си припомнят, както и аз си припомням, как едно време тя и аз се връщахме от черква. И през целия мрачен ден след това тези глупави съмнения ме измъчват.

Понякога се отваряше дума за отиването ми в пансион. Това предложение дойде от страна на мистър и мис Мърдстоун и, разбира се, майка ми се бе съгласила с тях. Но все още нищо не бе решено по този въпрос. Междувременно ме занимаваха вкъщи.

Дали някога ще забравя тези уроци! На думи те се ръководеха от майка ми, а в действителност от мистър Мърдстоун и сестра му, които винаги присъстваха и се възползуваха от удобния случай, за да поучават майка ми в тази погрешно наречена от тях „твърдост“, която беше проклятие и за нейния, и за моя живот. Уверен съм, че ме държаха вкъщи само за тази цел. Когато майка ми и аз си живеехме самички, имах голяма наклонност и желание да уча. Едва си спомням как учех азбуката на коленете й. И днес, когато погледна тлъстите черни букви на буквара, озадачаващата новост на формите им и добродушния вид на „о“, „к“ и „с“, ми се явяват такива, каквито ги виждах тогава. Но с тях нямам свързано никакво чувство на омраза или боязън. Напротив, докато стигнах до книгата за крокодилите, пътят ми бе постлан с цветя, а ласкавият майчин глас и държание ме ободряваха през всичкото време. Но си спомням, че тържествените уроци, които последваха първите, бяха смъртоносен удар за спокойствието ми. За мене те бяха всекидневно тежко робство и нещастие. Струваха ми се безбройни, много дълги, много мъчни, някои от тях напълно неразбираеми, и съм уверен, че майка ми се измъчваше от тях също, както се измъчвах и аз.

Нека си припомня какво беше тогава и да възкреся някоя от тогавашните сутрини.

След закуска влизам в по-малката гостна с книгите си, с тетрадка и една плоча. Майка ми е готова и ме чака до писалището си, но не толкова готова, колкото е мистър Мърдстоун в креслото си край прозореца (макар и да дава вид, че чете книга) или колкото мис Мърдстоун, седнала до майка ми и нанизваща стоманени мъниста. Самият вид на тях двамата има такова въздействие върху ми, че усърдно учените думи ми се изплъзват и отиват просто не знам къде. Всъщност къде ли наистина отиват?

Давам първата книга на майка ми. Тя е може би граматика, а може би история или география. Хвърлям последен поглед на страницата, докато й я подавам, и започвам на висок глас, като че ли се надбягвам, докато ми е още прясно в паметта. Препъвам се на една дума. Мистър Мърдстоун повдига глава от книгата си. Препъвам се на още една дума. Мис Мърдстоун вдига очи. Аз се изчервявам, сбърквам около половин дузина думи и спирам. Струва ми се, че майка ми би ми показала страницата, ако смееше, но не се осмелява, а само казва тихичко:

— О, Дейви, Дейви!

— Не така, Клара — казва мистър Мърдстоун, — бъди твърда с момчето. Не казвай „О, Дейви, Дейви!“, това е детинско. Той или знае урока си, или не го знае.

— Не го знае — прекъсва заплашително мис Мърдстоун. — Просто трябва да му дадеш книгата и да го принудиш да го научи.

— Да, разбира се — отвръща майка ми. — Това е, което възнамерявам да сторя, мила ми Джейн. А сега, Дейви, опитай се още веднъж и не бъди глупав.

Изпълнявам първата част на това нареждане, като се постаравам още веднъж, но относно втората нямам толкова успех, тъй като съм много глупав. Препъвам се, преди да стигна до старото място, и там, където по-рано не бях сбъркал, и спирам, за да помисля. Но не мога да мисля за урока си. Мисля си за метрите тюл на бонето на мис Мърдстоун или за цената на мистър Мърдстоуновия халат, или за друго подобно глупаво нещо, което съвсем не ми влиза в работата и което не желая да ми влиза в работата. Мистър Мърдстоун прави едно нетърпеливо движение, което отдавна очаквам. Мис Мърдстоун прави същото. Майка ми ги поглежда покорно, затваря книгата и я оставя настрана като нещо изостанало, което трябва да се довърши, когато приключа с другите си задължения.

Много скоро цял куп подобни недовършени работи се събират и заприличват на търкаляща се снежна топка. Колкото повече тя се увеличава, толкова повече аз оглупявам. Случаят е толкова безнадежден и чувствам, че съм се омотал в такава мрежа от глупости, че губя всякаква надежда да се измъкна от нея и се предавам на съдбата си. Отчаяният поглед, с който майка ми и аз се поглеждаме, докато карам, препъвайки се, напред, е наистина печален. Но най-трагичният момент на тези злополучни уроци настъпва, когато майка ми се мъчи да ми подскаже (мислейки, че никой не я наблюдава), като мърда устните си. В този миг мис Мърдстоун, която през всичкото време дебне тъкмо такъв случай, казва с дълбок предупредителен глас:

— Клара!

Майка ми се сепва, изчервява се и се усмихва смутено. Мистър Мърдстоун става от стола си, взема книгата, хвърля я по мене или ме цапва с нея по ушите, хваща ме за раменете и ме изтласква от стаята.

Но след като са се свършили уроците, идва най-страшното във формата на една ужасно мъчна задача. Мистър Мърдстоун я съчинява специално за мене и ми я диктува. Тя започва така: ако отида в магазина и купя пет хиляди парчета двойно глостърско сирене по четири и половина пенса парчето, кажи колко ще трябва да платя… Виждам как при тези думи мис Мърдстоун тайно се радва. Мъча се върху тези парчета сирене до обед без никакъв резултат или просветление. И тогава, след като съм се направил на мулат и мръсотията на плочата е влязла в порите на кожата ми, получавам парче хляб, за да ми помогне за сиренето, и изпадам в немилост чак до вечерта.

Като си спомням за това след толкова време, струва ми се, че злополучното му учение вървеше обикновено така. Бих могъл да уча много добре, ако ги нямаше Мърдстоунови. Те ми действаха така, както погледът на две змии би действал на някое нещастно птиче. Дори и когато ми се удаваше да мина през сутрешните изпитания сравнително благополучно, пак не бях оставян на спокойствие, тъй като мис Мърдстоун не понасяше да ме гледа необременен със задължения. И ако понякога дадях безразсъдно вид, че не съм зает, тя привличаше братовото си внимание върху мен, като казваше:

— Клара, скъпа моя, няма нищо така благотворно като работата — дай на момчето си някакво упражнение.

И това ставаше причина веднага да ми се даде някое ново занимание. А колкото до игра с деца на моя възраст, много малка възможност имах за подобно нещо. Мрачната Мърдстоунова теология считаше всички деца за сноп усойници (макар че между апостолите бе имало веднъж едно дете) и поддържаше, че се развращават едно друго.

Естественият резултат на това отношение към мен, което продължи шест месеца или повече, беше този, че станах мрачен, унил и упорит. А това се усилваше още повече от усещането, че всекидневно съм все по-отдалечаван и отчуждаван от майка си. Предполагам, че ако не бе едно обстоятелство, бих се превърнал в идиот. То беше следното:

Баща ми беше оставил малка сбирка от книги в една стаичка на горния етаж, до която имах достъп (тъй като беше в съседство с моята) и в която никой друг от домашните не влизаше. От тази благословена малка стая излизаха в пищна редица Родерик Рандъм, Перигрин Пикъл, Хъмфри Клинкър, Том Джоунс, Уейкфилдският викарий, Дон Кихот, Жил Блас и Робинзон Крузо и ми правеха компания. Те събуждаха въображението ми и надеждата за съществуването на нещо отвъд онова място и време — те, както и Приказките за хиляда и една нощ и разказите за духовете — и не ми причиняваха никаква вреда, защото, каквото и зло да имаше в някои от тях, на мен то не можеше да повлияе, понеже не го познавах. И сега се чудя как съм намирал време за всички тези книги сред зубренето и заниманията си с по-сериозни предмети. Чудя се как съм успявал да се утеша за дребните си неприятности (които за мене бяха много едри), като ги въплъщавах в любимите си герои и като си въобразявах, че мистър и мис Мърдстоун са някои от най-лошите от тях. В продължение на цяла седмица се поставях на мястото на Том Джоунс (един детински и безвреден Том Джоунс). Цял месец играх ролята на Родерик Рандъм, така както я разбирах. Имах голяма слабост към няколко тома разкази за пътешествия, чиито заглавия съм забравил. Спомням си, че по цели дни обикалях из онази част на къщата, в която можех свободно да се движа, въоръжен с една пръчка, като истински капитан някой си от английския кралски флот, застрашен да бъде нападнат от диваци и готов да продаде живота си на висока цена. Този капитан никога не бе унижаван с удари по главата с латинската граматика, обаче аз бях. Но капитанът пак си оставаше капитан и герой въпреки всички граматики на всички езици в света, живи или мъртви.

Това беше едничката ми и постоянна утеха. Когато си мисля за нея, във въображението ми винаги изниква споменът за една лятна вечер: момчетата играят в черковния двор, а аз чета в стаята си, сякаш от това зависи животът ми. Всеки хамбар в околността, всеки камък в черквата и всяка педя земя в гробището бяха свързани във въображението ми с някоя от тези книги и представляваха някое място, описано в тях. Виждах как Том Пайпс се качва по черковния свод, наблюдавах как Страп с раница на гърба се спира да си почине край портата на плета. И знам, че Комодор Тръниън е размахвал тояжка пред мистър Пикъл в кръчмата на малкия ни селски хан.

Читателят сега разбира така добре, както и аз, какво съм представлявал в онзи момент от разказа ми, към който отново се връщам.

Една сутрин, когато влязох в гостната с книгите си, видях, че майка ми изглежда загрижена, мис Мърдстоун — твърда, а мистър Мърдстоун завързва нещо около долния край на един бастун — един гъвкав и еластичен бастун, който той престана да омотава, когато влязох, а го вдигна и размаха във въздуха.

— Казвам ти, Клара, и самият аз често съм бил набиван — каза мистър Мърдстоун.

— Да, разбира се — каза мис Мърдстоун.

— Е, да, действително, мила ми Джейн — със заекване каза майка ми. — Но — но уверена ли си, че това е помогнало на Едуард?

— Мислиш ли, че ми е навредило, Клара? — запита мрачно мистър Мърдстоун.

— Там е въпросът — каза сестра му.

На това майка ми отвърна:

— Права си, мила ми Джейн — и не каза нищо повече.

Побоях се, че този диалог лично ме засяга, и проследих погледа на мистър Мърдстоун, който се спря върху ми.

— А сега, Дейвид — каза той и пак долових злокобния му поглед — днес трябва да бъдеш много по-внимателен от обикновено. — И отново вдигна и размаха бастуна. Като свърши с тези приготовления, сложи го до себе си с внушителен поглед и взе книгата си.

Като начало това беше добър опреснител за паметта ми. Чувствах как думите на уроците ми се изплъзват не една по една, нито ред по ред, а цяла страница. Опитвах се да ги задържа, но ми се струваше, че — ако мога така да се изразя — те си бяха сложили кънки и ми се изплъзваха с такава лекота, че просто не можех да ги хвана.

Започнахме зле и продължихме още по-зле. Бях влязъл с намерението да се отлича, като си въобразявах, че съм много добре подготвен, но излезе, че всичко това е голяма заблуда. Една след друга книгите се трупаха там, където се слагаха учебниците с ненаучените ми уроци. Мис Мърдстоун ни наблюдаваше зорко през всичкото време. И когато най-после стигнахме до петте хиляди парчета сирене (спомням си, че този ден той ги беше направил бастуни), майка ми избухна в плач.

— Клара! — каза мис Мърдстоун с глас, в който звучеше предупреждение.

— Струва ми се, че не се чувствам много добре, мила ми Джейн — каза майка ми.

Видях го как кимва тържествено на сестра си, докато ставаше, и каза, вземайки бастуна си:

— Джейн, не можем да оставим Клара да понася с превъзходна твърдост мъките и страданията, които й причини днес Дейвид. Това би било стоицизъм. Клара е станала много по-твърда и много по-силна, но не можем да очакваме от нея да понесе и това. Дейвид, ти и аз ще се качим заедно горе.

Докато ме водеше към вратата, майка ми изтича към нас. Мис Мърдстоун каза:

— Клара, толкова ли си глупава? — и я спря.

Видях, че майка ми си запушва ушите и я чух да плаче.

Той ме заведе до стаята ми бавно и тържествено. Убеден съм, че изпитваше удоволствие при това церемониално въздаване на справедливост. Когато стигнахме там, той изведнъж изкриви главата ми и я мушна под мишницата си.

— Мистър Мърдстоун! Сър! — извиках му аз. — Недейте! Моля ви се, не ме бийте! Старая се да уча, но не мога, докато вие и мис Мърдстоун сте край мене. Не мога, наистина!

— Наистина ли не можеш, Дейвид? — каза той. — Тогава ще опитаме това. — Той държеше главата ми като в клещи, но по някакъв начин аз успях да се извия, като го спрях за един миг и го замолих да не ме бие. Бях го спрял само за един миг, тъй като той ме удари силно веднага след това, но аз хванах ръката, с която държеше устата ми, и я захапах между зъбите си. И сега настръхвам, като си помисля за това.

Сетне той ме би така, сякаш искаше да ме умъртви. Въпреки големия шум, който вдигахме, чух как майка ми и Пеготи тичат нагоре по стълбата и викат. Сетне той си отиде и заключи вратата отвън. А аз лежах на пода трескав, изпотен, изранен, с разкъсани дрехи и разгневен от безсилието си.

Как добре си спомням, когато се поуспокоих, какво неестествено мълчание цареше в цялата къща. Как добре си спомням, когато гневът и яростта ми се бяха поуталожили, колко зъл станах!

Дълго време седях и се ослушвах, но никакъв звук не се чуваше. Надигнах се пълзешком от пода и видях лицето си в огледалото толкова подуто, зачервено и грозно, че почти се изплаших. Изранените места по тялото така ме боляха, че отново заплаквах, когато направех някакво движение. Но те не бяха нищо в сравнение с чувството за вина, което изпитвах. Мога да кажа, че то притискаше гърдите ми по-силно, отколкото ако бях дори и най-ужасният престъпник.

Почти през всичкото време, докато се стъмни, лежах с глава на перваза на прозореца, като ту плачех, ту задрямвах, ту гледах разсеяно навън. Когато затворих прозореца, чух, че ключът се обръща в ключалката и мис Мърдстоун влезе в стаята с малко хляб, месо и мляко. Без да каже нито една дума, тя ги сложи на масата, като през всичкото време ме гледаше с достойна за подражание твърдост. Сетне си излезе, като заключи вратата след себе си.

Продължавах да седя така, дълго след като се бе стъмнило, и се чудех дали няма някой друг да дойде. Когато стана явно, че тази вечер това нямаше да се случи, аз се съблякох и си легнах. С боязън си мислех какво ще ми сторят. Дали това, което бях извършил, бе престъпление? Ще ме изпратят ли в затвор? Има ли някаква опасност да бъда обесен?

Някога не ще забравя събуждането си на следната сутрин. Колко свеж и весел се почувствах в първия миг и как ме сломи сетне мрачният и потискащ спомен за случилото се! Преди още да стана, мис Мърдстоун се появи отново и ми каза с много думи, че съм свободен да се разхождам в градината в продължение на половин час и не повече, като след това си излезе и остави вратата отворена, за да се възползувам от тази възможност.

Аз направих това и го правех през всичките сутрини от затворничеството си, което трая пет дни. Ако бих видял майка си насаме, бих паднал на колене пред нея и бях я помолил за прошка. Но освен мис Мърдстоун не виждах никого другиго. Виждах останалите само през време на вечерната молитва в гостната, където бивах отвеждан от мис Мърдстоун, след като всички други бяха заели местата си. Слагаха ме там като някакъв престъпник, съвсем самичък до вратата, и след това тъмничарката ми тържествено ме извеждаше навън, преди някой още да бе нарушил молитвеното мълчание. Забелязах само, че майка ми стои колкото може по-далеч от мен и държи лицето си обърнато настрани, така че нито веднъж не го видях. Ръката на мистър Мърдстоун беше обвита в голяма ленена превръзка.

Никой не може да си представи колко дълги ми се видяха тези пет дни. В спомените ми те заемат място на цели години. Ослушвах се във всички шумове, които идеха от къщата и можеха да достигнат до мене — звъненето на звънци, отварянето и затварянето на врати, шепота на гласове, стъпките по стълбата, както и всяко подсвиркване и пеене, всеки смях, който се чуваше отвън. И сред срама и самотата всичко ми се струваше вяло и тъжно. Колко бавно се изнизваха часовете, особено нощем, когато се събуждах и мислех, че е утро, а чувах, че другите още не са си легнали, и пред мене се простираше цялата дълга нощ с подтискащите сънища и кошмари. Как мудно идваше утрото, обедът, следобедът, вечерта, когато момчетата играеха в черковния двор, а аз ги наблюдавах, скрит вътре в стаята, срамувайки се да се покажа на прозореца, за да не би да разберат, че съм затворник.

Изпитвах някакво страшно усещане от това, че не чувах гласа си. Когато ядях и пиех, ме обхващаше нещо прилично на радост, но то си отиваше бързо заедно с яденето и пиенето. Една вечер заваля и в стаята нахлу свеж полъх. Усилващият се дъжд падаше между мен и черквата и той заедно с припълзяващата нощ ме потопиха в тъга, страх и угризения. Всичко това се точеше едно след друго в продължение сякаш на години, а не на дни — толкова живо и ясно се е запечатало в паметта ми.

През последната нощ на затворничеството си се събудих, защото някой произнесе шепнешком името ми. Скочих от леглото си и като прострях ръце, казах:

— Ти ли си, Пеготи?

Нямаше никакъв отговор, но след малко отново чух името си, произнесено така злокобно и тайнствено, че просто бих припаднал, ако не ми хрумна, че звукът идва през ключалката.

Добрах се пипнешком до вратата и като си сложих устните до ключалката, прошепнах:

— Ти ли си, мила Пеготи?

— Да, скъпият ми Дейви — отвърна тя. — Бъди тих като мишка, иначе котката ще ни чуе.

Разбрах, че това се отнася за мис Мърдстоун, и съзнах, че трябва да бъда много внимателен, тъй като стаята й беше близо до моята.

— Как е мама, скъпа Пеготи? Много ли ми е сърдита?

Чух как Пеготи плаче тихичко откъм нейната страна на ключалката, също както и аз плачех откъм моята. Сетне тя каза:

— Не, не много.

— Какво ще стане с мене, мила Пеготи? Знаеш ли?

— Училище. Близо до Лондон — беше Пеготиният отговор.

Трябваше да я накарам да ми го повтори, тъй като бе произнесла първата дума в самото ми гърло, понеже бях забравил да махна устата си от ключалката и да сложа там ухото си. И макар че думите й ме развълнуваха, твърде много, не можах да ги доловя.

— Кога, Пеготи?

— Утре.

— Затова ли мис Мърдстоун извади дрехите ми от чекмеджетата? — Тя бе сторила това, но аз забравих да го спомена.

— Да — каза Пеготи. — Сандък.

— Няма ли да видя мама?

— Да — каза Пеготи, — сутринта.

После Пеготи си долепи устните до ключалката и произнесе следните думи с такава жар и топлота, с каквито едва ли някога се е говорило през ключалка:

— Дейви, миличък, ако напоследък не бях така близка с теб, както преди, то не бе, защото не те обичам, миличкият ми, а защото смятах, че така е по-добре за тебе. И за друг някой. Дейви, скъпият ми, слушаш ли ме? Можеш ли да ме чуеш? — Думите й проникваха в стаята като малки залпове.

— Д-д-д-да, Пеготи! — простенах аз.

— Миличкият ми! — каза Пеготи състрадателно. — Виж какво ще ти кажа. Не трябва никога да ме забравяш. Защото и аз никога няма да те забравя. И пак ще се грижа за майка ти, Дейви. Както съм се грижила за тебе. Толкова, дори и повече. И няма да я напусна. Може да дойде ден, когато тя пак ще е щастлива да сложи глава на рамото на глупавата стара, сърдита Пеготи. И ще ти пиша, милото ми. Макар че не съм учена. И ще, ще… — Тук Пеготи захвана да целува ключалката, тъй като не можеше да целуне мене.

— Благодаря ти, мила Пеготи! — казах аз. — Благодаря ти! Благодаря ти! Ще ми обещаеш ли нещо, Пеготи? Нали ще пишеш на мистър Пеготи, на малката Емилия, на мисис Гъмидж и на Хам, че не съм толкова зле, колкото може би предполагат, и че ги поздравявам най-сърдечно, особено малката Емилия? Нали ще направиш това, Пеготи? Моля ти се.

Милата добра душица обеща и сетне двамата целунахме ключалката с най-голяма любов. Спомням си, че я погалих с ръка, сякаш тя беше честното й лице, и се разделихме. От тази нощ в сърцето ми се породи такова чувство към Пеготи, което не мога добре да определя. Тя не замести майка ми. Никой не би могъл да стори това, но тя запълни една празнина в сърцето ми и аз почувствах към нея нещо, което не съм изпитвал към никое друго човешко същество. В това чувство имаше и известен комизъм и все пак, ако тя бе умряла, просто не знам какво бих направил и как бих понесъл тази трагедия.

На сутринта мис Мърдстоун ми съобщи да сляза долу в гостната да закуся. Тя се появи както обикновено и ми каза, че ще бъда изпратен на училище, нещо, което за мен не бе толкова ново, колкото тя предполагаше. Там намерих майка ми, много бледа и със зачервени очи. Втурнах се в обятията й и я замолих за прошка от дъното на страдалческата си душа.

— О, Дейви, как можа да нараниш човек, когото обичам! Постарай се да станеш по-добър! Постарай се! Прощавам ти, Дейви, но съм опечалена, че в сърцето ти никнат такива лоши страсти!

Бяха я убедили, че съм лошо дете, и това я нажаляваше много повече, отколкото заминаването ми. Това ми причиняваше болка. Опитах се да изям прощалната си закуска, но сълзите ми капеха върху хляба и маслото и падаха в чая ми. Видях как от време на време майка ми хвърля поглед към мен, сетне поглежда бдителната мис Мърдстоун, след което свежда очи надолу или поглежда настрани.

— Сандъкът на мистър Копърфийлд е там! — каза мис Мърдстоун, когато звукът на колела се чу откъм портата.

Огледах се за Пеготи, но не я видях. Не се появи нито тя, нито мистър Мърдстоун. На вратата стоеше предишният ми познайник, преносвачът. Изнесоха навън сандъка ми и го сложиха в колата му.

— Клара! — каза мис Мърдстоун с нотка на предупреждение в гласа си.

— Готова съм, мила ми Джейн — отвърна майка ми. — Сбогом, Дейви. Заминаваш за свое собствено добро. Сбогом, детето ми. Ще си дойдеш през ваканцията и ще станеш по-добро момче.

— Клара! — повтори мис Мърдстоун.

— Разбира се, мила ми Джейн — отвърна майка ми, като ме притискаше към себе си. — Прощавам ти, скъпото ми дете. Бог да те благослови!

— Клара! — повтори мис Мърдстоун.

Мис Мърдстоун бе така любезна да ме изпроводи до колата и да каже пътем, че се надява да се разкая, преди да свърша зле. После се качих на колата и ленивият кон потегли.