Дейвид Копърфийлд

XLI ГЛАВАДОРИНИТЕ ЛЕЛИ

Най-после дойде отговор от двете възрастни дами. Те изпращаха поздравите си на мистър Дейвид Копърфийлд и го уведомяваха, че са отдали нужното внимание на писмото му „с оглед на щастието и на двете страни“ — който израз твърде много ме обезпокои не само защото знаех, че са го употребили във връзка със семейното недоразумение, споменато по-горе; но най-вече, защото винаги съм се убеждавал, че конвенционалните изрази са нещо като ракети, които лесно се пущат и приемат най-различни форми и цветове, за които не може да се съди от първоначалната им форма. Госпожици Спенлоу прибавяха, че се въздържат да се обясняват „посредством писма“ по повод на засегнатия от мистър Копърфийлд въпрос; но че, ако мистър Копърфийлд бъде така добър да ги посети на една определена дата (придружен, ако счита това за редно, от някой доверен приятел), те ще бъдат щастливи да поговорят с него по интересуващия го въпрос.

На това писмо мистър Копърфийлд незабавно отговори, като едновременно изпрати и почитанията си, че на определената дата ще има честта да посети госпожици Спенлоу, придружен, с тяхно позволение, от своя приятел мистър Томъс Тредълс, член на адвокатската колегия. Като изпрати това послание, мистър Дейвид Копърфийлд изпадна в твърде нервно състояние, в което остана до деня на уговореното посещение.

Нервното ми състояние се усилваше и от това, че бях лишен в този тъй важен момент от ценното сътрудничество на мис Милс. Обаче мистър Милс, който винаги съумяваше да извърши нещо, което да ме разтревожи — или поне ми се струваше така, което е едно и също, — сега бе достигнал до върха на безобразието, като си бе наумил да замине за Индия. И защо беше решил да отиде там, ако не за да ми обърка работите? Той бе в търговски връзки с тази страна и сега се бе запътил затам заедно с дъщеря си, която понастоящем беше отишла в провинцията да се сбогува с разни роднини, а къщата им бе облепена с разни обяви, които гласяха, че се продава или дава под наем и че мебелите (преса за гладене и всичко) ще се продават на търг. Така че за мен това беше още един удар!

Много се измъчвах от въпроса, как да се облека в този знаменателен за мен ден. От една страна, желаех да се представя в най-блестяща светлина, а от друга — боях се да не би да сложа нещо, което да урони в очите на двете лели престижа ми на сериозен млад човек. Следователно постарах се да намеря средния път между двете крайности. Леля одобри външния ми вид, а когато слизахме с Тредълс по стълбата, мистър Дик хвърли подире ни една обувка за късмет.

Тредълс беше прекрасен момък и бях много привързан към него, но не можех да не желая в този важен за мен случай той да нямаше навика да вчесва косата си така право нагоре. Това му придаваше учуден израз, а да не споменавам, че главата му приличаше на метличка за камина, което, както ми нашепваха предчувствията, можеше да се окаже фатално за мисията ни.

Докато вървяхме към Пътни, аз си позволих да му спомена за това, като му казах, че ако би пригладил малко косата си надолу, може би…

— Драги ми Копърфийлд — каза Тредълс, като си махна шапката и разчорли косите си по всички направления, — нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Обаче е невъзможно.

— Не може да се приглади ли? — запитах аз.

— Не — отвърна той. — Нищо не е в състояние да стори това. Дори и петдесеткилограмова тежест да бих държал върху нея по целия път до Пътни, като стигнем там, тя отново ще щръкне веднага щом премахна тежестта. Ти просто нямаш представа колко е упорита моята коса, Копърфийлд. Истински таралеж съм.

Трябва да призная, че това ме поразочарова, но пък и не можех да не остана възхитен от добротата му. Казах му колко много ценя благия му нрав и изразих предположението, че навярно косата му е изсмукала всичкото вироглавство на характера му, тъй като самият той не притежаваше нито капчица такъв недостатък.

— Ох — отвърна Тредълс, смеешком, — уверявам те, нещастната ми коса е нещо наистина знаменито. Вуйчовата жена просто не можеше да я понася. Винаги се оплакваше, че я дразни. Пък и много ми пречеше, когато се влюбих в Софи. Много!

— Защо? Тя имаше ли нещо против?

— О, тя не — отвърна Тредълс. — Обаче по-възрастната й сестра — красавицата — непрестанно ми се подиграваше заради нея. Пък и не само тя — всичките сестри се подиграваха.

— Няма какво да се каже, твърде приятно нещо! — казах аз.

— Да — отвърна той с истинска наивност. — Това е вечната ни шега. Те все разправят, че Софи държи един кичур от нея в сандъчето си и е принудена да го пази в затворена книга, та да не дава възможност на космите да щръкват нагоре. Това често ни разсмива.

— Знаеш ли, Тредълс, твоята опитност може би ще ми помогне. Когато се сгоди за девойката, за която току-що ми разказваше, направи ли официално предложение на родителите й? В твоя случай имаше ли нещо — нещо като това, което сега ни предстои? — прибавих неспокойно аз.

— Виж какво, Копърфийлд — отговори Тредълс, върху чието лице се промъкна сянката на загриженост, — в моя случай това се оказа твърде болезнена работа. Тъй като Софи е много необходима за цялото семейство, нито един от тях не можеше да се помири с мисълта, че някой ден би могла да се омъжи. Дори били решили помежду си, че това никога не ще се случи, и я наричали старата мома. Така че, когато с голяма предпазливост споменах на мисис Крулър…

— Тя майката ли е? — запитах аз.

— Майката — отвърна той. — Когато съвсем предпазливо споменах за намерението си пред мисис Крулър, въздействието на думите ми беше такова, че тя нададе писък и падна безчувствена. В продължение на месеци след това не смеех дори да спомена за женитба.

— Обаче най-после го стори, така ли?

— Да, стори го всъщност преподобният Хорас Крулър — каза Тредълс. — Той е превъзходен човек, примерен във всяко отношение. Обясни й, че като християнка тя е длъжна да се примири с такава жертва (която при това е твърде несигурна) и да не се отнася неприязнено към мен. А колкото до самия мен, Копърфийлд, искрено казано, чувствувах се като същинска граблива птица по отношение на семейството.

— Надявам се, че сестрите взеха твоята страна, нали, Тредълс?

— Не мога да кажа това — отвърна той. — Когато бяхме успели до известна степен да примирим мисис Крулър с тази мисъл, трябваше да го кажем и на Сара. Нали си спомняш, бях ти казал, че Сара е онази с болестта в гръбначния стълб?

— Да, да, спомням си много добре.

— Тя стисна и двете си ръце — каза Тредълс, — като ме гледаше смаяно, затвори си очите, лицето й посивя като олово, цялата се вцепени и в продължение на два дни не поемаше нищо друго освен препечен хляб с вода, който й даваха с чайна лъжичка.

— Какво противно момиче! — забелязах аз.

— О, не, Копърфийлд! Прощавай, но тя е чудесна девойка, обаче е прекалено чувствителна. Всъщност всички са такива. Софи ми каза след това, че угризенията, които изпитала, докато се грижела тогава за Сара, били просто неописуеми. Разбрах, че трябва наистина да й е било много тежко, по собствените си чувства, Копърфийлд: имах усещането, че съм престъпник. След като Сара дойде на себе си, трябваше да го съобщим на останалите осем. Върху всички то по действа по най-различен начин, но и те го приеха крайно мъчително. Двете, малките, които Софи възпитава, едва напоследък престанаха да ме ненавиждат.

— Надявам се, че вече всички са се примирили — казах аз.

— Да, общо взето, примирили са се — каза Тредълс неуверено. — Най-малкото отбягваме да говорим по този въпрос, а неустановеното ми положение и недостатъчните ми средства им са голяма утеха. Представям си каква плачевна сцена ще се разиграе, когато се оженим. Ще прилича по-скоро на погребение, отколкото на сватба. И така ще ме мразят, че им я отнемам!

Когато ме погледна с полусериозно-полукомично поклащане на глава, честното му лице истински ме порази, макар и самият аз да бях така развълнуван и разтреперан при мисълта за това, което ми предстоеше, че просто ми бе невъзможно да съсредоточа вниманието си върху каквото и да било. Когато приближихме къщата на госпожици Спенлоу, бях така неуверен във външния си вид и присъствието на духа си, че Тредълс ми предложи да се подкрепя с чаша бира. Като сторихме това в близкото заведение, той ме заведе със залитащи стъпки до вратата на госпожици Спенлоу.

Когато прислужничката ни отвори, все още нямах чувството, че действително сме пристигнали. Смътно си спомням как прекосихме едно преддверие, в което беше окачен барометър, и влязохме в тиха малка гостна на приземния етаж, откъдето се откриваше изглед към уютна градинка. Знам, че седнах на един диван и видях как косата на Тредълс щръкна, когато той си махна шапката, подобно на онези фигурки, които изведнъж изскачат нагоре, когато се отвори капакът на кутията им. Чувах как един старомоден часовник тиктакаше върху камината и се мъчех да накарам сърцето си да бие в такт с него, обаче не успявах. Огледах се из стаята да видя някаква следа от Дора, но напразно. По едно време ми се стори, че чувам Джип да лае някъде в далечината, след което някой изведнъж задуши джавкането му. По-нататък открих, че бутам Тредълс в камината и се покланям много сконфузено на две сухи, дребнички, възстари дами, облечени в черно. Всяка от тях беше истинско подобие на покойния мистър Спенлоу.

— Моля, седнете — каза едната от двете дами.

След като се спънах в Тредълс и седнах върху нещо, което не беше котка — върху нея бях седнал преди това, — успях дотолкова да възстановя зрението си, та ми стана ясно, че мистър Спенлоу трябва да е бил най-младият в семейството, че между двете сестри трябва да имаше разлика от около шест или седем години и че, както изглеждаше, председател на настоящата конференция беше по-младата, тъй като тя държеше в ръка писмото ми. Колко познато и все пак колко чуждо ми изглеждаше то! Тя го поглеждаше от време на време през лорнета си. Двете бяха облечени еднакво, обаче тази именно сестра носеше роклята си някак по-младежки и сякаш имаше едно воланче или гривна, или брошка в повече и това я правеше да изглежда по-жива. И двете се държаха изправени, бяха церемониални, прецизни, спокойни и въздържани. Тази от тях, която не държеше писмото ми, бе скръстила ръце на гърдите си и приличаше на идол.

— Мистър Копърфийлд, надявам се — каза сестрата с писмото ми в ръка, като се обърна към Тредълс.

Това начало беше застрашително. Тредълс трябваше да обясни, че аз съм мистър Копърфийлд — нещо, което потвърдих, а те трябваше да се отърват от предварително възприетото мнение, че Тредълс е мистър Копърфийлд, и изобщо бяхме попаднали в хубава бъркотия. И за да се усили тя, и тримата чухме как Джип ясно излая още два пъти, след като някой отново задуши гласа му.

— Мистър Копърфийлд! — каза сестрата с писмото.

Знам, че направих нещо — навярно се поклоних — и целият се превърнах във внимание, когато се намеси и другата сестра.

— Сестра ми Лавиния — каза тя, — бидейки компетентна по тези въпроси, ще ви изложи какво считаме най-подходящо за благото на двете страни.

По-късно открих, че мис Лавиния е сведуща по въпросите от сърдечно естество поради това, че едно време съществувал някой си мистър Пиджър, който играел вист и за когото се предполагало, че бил увлечен по нея. Моето лично мнение е, че това е било само тяхно предположение и че Пиджър никога не е хранил подобни чувства — на които, доколкото можах да разбера, никога не е дал никаква гласност. Както мис Лавиния, така и мис Клариса обаче се бяха вживели в предразсъдъка, че той бездруго би открил чувствата си, ако младостта му (през шестдесетгодишната му възраст) не е била прекъсната от преливане, чиито резултати той се опитал да заглади чрез поглъщане на огромно количество минерална вода. У тях дори се таеше подозрението, че е починал вследствие на тайната си любов. Трябва обаче да отбележа, че окаченият му в къщата портрет, където беше показан с нос, напомнящ дамаска роза, никак не сочеше наличността на такава тайна страст.

— Няма да засягаме миналото на вашата история — каза мис Лавиния. — Смъртта на клетия ни брат Франсис заглади всичко това.

— Ние нямахме обичай да бъдем в чести връзки с брат ни Франсис — каза мис Клариса, — макар и да не съществуваше открито скъсване на отношенията ни. Франсис пое своя път, а ние — нашия. Решихме, че така е най-добре за благото и на двете страни. И така си беше.

Когато говореше, всяка една от сестрите се навеждаше малко напред и след като изричаше думите си, наново се изправяше вдървено на стола си. Мис Клариса нито за миг не помести ръцете си. От време на време тя барабанеше върху тях с пръсти — навярно това бяха някакви менуети и маршове, — обаче не ги помръдваше.

— Положението, или по-право, предполагаемото положение на племенницата ни твърде много се е променило след смъртта на брат ни — каза мис Лавиния — и следователно смятаме, че и мненията му относно нейното положение вече са невалидни. Нямаме основание да се съмняваме, мистър Копърфийлд, че вие сте младеж с благородни качества и честен характер, както и че сте искрен в чувствата, които храните — или които си въобразявате, че храните — към нашата племенница.

Отговорих, както винаги, когато имах случай за това, че никой никога не е обичал така, както аз обичам Дора. Тредълс ми дойде на помощ, като промърмори нещо в същия дух.

Мис Лавиния се готвеше да каже нещо, когато мис Клариса, която изглеждаше изпълнена от желание да прави намеци за брат си Франсис, отново се намеси:

— Ако Дорината майка — каза тя, — веднага, когато се омъжи за брат ни, бе казала, че за нас няма място на обедната им маса, това би било по-добре за благото и на двете страни.

— Сестро Клариса — каза мис Лавиния — няма защо сега да засягаме този въпрос.

Сестро Лавиния — каза мис Клариса, — той е свързан с настоящия ни разговор. В твоята страна на работата, относно която само ти си компетентна, аз и не мисля да се бъркам. Обаче относно тази мога да изкажа мнението си. Би било по-добре за благото и на двете страни, ако Дорината майка, когато се омъжи за брат ни Франсис, бе заявила откровено какви са намеренията й. Тогава ние бихме знаели какво да очакваме. Бихме казали: „Моля, никога не ни канете“ — и тогава всички възможни недоразумения биха били избягнати.

След като мис Клариса поклати глава, мис Лавиния подхвана отново, като пак хвърли поглед към писмото ми през лорнета си. Между другото трябва да отбележа, че и двете сестри притежаваха малки, кръгли, бляскащи очи, прилични на очите на птички. Пък и самите те имаха вид на такива. Имаха внезапни, припрени движения и начинът, по който се оправяха и държаха, ги правеше прилични на канарчета.

Както споменах, мис Лавиния отново заговори.

— Вие искате позволение, мистър Копърфийлд, от сестра ми и мен да ни правите посещения като годеник на нашата племенница.

— Ако нашият брат Франсис — намеси се пак мис Клариса (ако изобщо нещо толкова кротко бих могъл да нарека намесване) — желаеше да се загради само с атмосферата на съда, какво право имахме ние да се бъркаме? Положително никакво. Ние винаги сме били далеч от всякакво желание да се бъркаме комуто и да било. Но защо той не каза това изрично? Тогава щеше да ни бъде съвсем ясно, че брат ни Франсис и съпругата му ще си имат тяхното общество, а сестра ми Лавиния и аз — нашето. Надявам се, ние сами можем да си намерим такова.

Тъй като тези думи, изглежда, бяха отправени към Тредълс и мен, както той, така и аз казахме нещо в отговор. Неговите думи не можаха да се чуят. Доколкото си спомням, моята забележка гласеше, че така би било по-добре за всички засегнати. Сам не знаех какво исках да кажа с това.

— Сестро Лавиния — обади се мис Клариса облекчена, — можеш да продължиш, мила.

Мис Лавиния продължи:

— Мистър Копърфийлд, сестра ми Клариса и аз обсъдихме много внимателно вашето писмо, като не сторихме това, без да се отнесем до племенницата ни и без да го разискваме заедно с нея. Не се съмняваме, че вие си мислите, че много я обичате.

— Мисля ли си, госпожо? — възторжено започнах аз. — О!…

Но тъй като мис Клариса ми хвърли остър поглед (също като някое канарче), с който ме умоляваше да не прекъсвам оракула, помолих за извинение.

— Любовта — каза мис Лавиния, като погледна за одобрение сестра си, което тя даде под формата на леко кимване след всяка нейна дума, — зрялата любов, изпълнена с благоговение и преданост, не може да се изрази лесно с думи: нейният глас е тих. Такава любов е кротка и скромна, тя се таи и чака като плод зрелостта си. Понякога един цял живот изминава, а тя все продължава да зрее на сянка.

Естествено, тогава не можах да разбера, че това беше намек за предполагаемата любов на нещастния Пиджър, обаче от тържествеността, с която мис Клариса поклащаше глава, ми стана ясно, че тези думи имаха особена тежест.

— Леките чувства на много младите хора — наричаме ги такива в противовес на зрялата любов — продължи мис Лавиния — са като прах, сравнен с твърда скала. Поради трудността да се разбере дали такова едно увлечение би се затвърдило в истинска любов, сестра ми Клариса и аз се колебаехме твърде много как трябва да действуваме, мистър Копърфийлд и мистър…

— Тредълс — каза приятелят ми, като видя, че се обръщат към него.

— Да, да, прощавайте. От адвокатската колегия, нали? — каза мис Клариса, като отново погледна писмото ми.

— Точно така — каза Тредълс и целият се изчерви.

Макар досега да не бях чул нищо особено обнадеждващо, стори ми се, че долавям у двете сестри, особено у мис Лавиния, истински възторг от новосъздадените семейни обстоятелства, както и желанието да се извлече от тях всичко, което е възможно. За мен това беше истински лъч на надежда. Стори ми се, че мис Лавиния с най-голямо удоволствие би покровителствувала двама такива млади влюбени като Дора и мен и че мис Клариса с не по-малко удоволствие би гледала как сестра й ни надзирава, като не би изпускала случая да дава мнение по онези въпроси, за които се счита компетентна. Това ми вдъхна смелост да заявя буйно, че обичам Дора повече, отколкото мога да го изразя или отколкото някой би могъл да повярва, че всичките ми приятели знаят колко много я обичам; че леля ми, Агнеса, Тредълс и всички, които ме познават, виждат колко е силна любовта ми и колко работлив и сериозен ме е направила тя. Обърнах се към Тредълс да потвърди това и като се разгорещи така, сякаш се впускаше в парламентарен дебат, той най-благородно взе страната ми, уверявайки ги в истинността на думите ми както с красноречието си, така и с разумните си и смислени доводи, които явно произведоха благоприятно впечатление.

— Ако смея така да се изразя, аз говоря като човек, който има известен малък опит в тези неща — каза Тредълс, — понеже и самият аз съм сгоден за една девойка — една от десет сестри, долу в Девъншиър — и понастоящем не съзирам възможност да приключа годежа си с женитба.

— Тогава вие сигурно можете да потвърдите моята мисъл за любовта, която се таи и чака — забеляза мис Лавиния, явно обхваната от нов интерес към него.

— Напълно, госпожо — каза Тредълс.

Мис Клариса погледна мис Лавиния и тържествено поклати глава. Мис Лавиния погледна многозначително мис Клариса и въздъхна лекичко.

— Сестро Лавиния — каза мис Клариса, — вземи шишенцето ми ароматични соли.

Мис Лавиния вдъхна на няколко пъти от подаденото й шишенце, докато Тредълс и аз я гледахме с най-голямо съчувствие, след което тя продължи развълнувано:

— Сестра ми и аз, мистър Тредълс, се двоумихме твърде много какво поведение трябва да възприемем спрямо съществуващите или въображаемите чувства на двамата млади хора като вашия приятел Мистър Копърфийлд и нашата племенница.

— Ние бихме познавали сега детето на брат ни Франсис по-добре — забеляза мис Клариса, — ако братовата ни съпруга през време на живота си бе счела за уместно да ни кани на трапезата си, макар и да е имала необоримото право да постъпва както сама намери за добре. Сестро Лавиния, можеш да продължиш.

Мис Лавиния отново хвърли поглед към писмото ми, което държеше в ръка, и прочете през лорнета си забележките, които внимателно бе направила отстрани на следващите му пасажи.

— Ние считаме за разумно, мистър Тредълс — продължи тя, — сами да проверим техните чувства. Засега не ни са известни, поради което не сме в състояние да съдим за тяхната сила и дълбочина. Така че сме склонни да приемем предложението на мистър Копърфийлд да му позволим да ни прави посещения.

— Никога не ще забравя добрината ви! — възкликнах аз, освободен от товара на лошите си предчувствия.

— Обаче — заяви мис Лавиния — предпочитаме, мистър Тредълс, засега да считаме, че той прави тези посещения на нас. Трябва да бъдем предпазливи и да не смятаме, че между мистър Копърфийлд и нашата племенница съществува официален годеж дотогава, докато ни се удаде случай да…

— Докато на теб се удаде случай, сестро Лавиния — прекъсна я мис Клариса.

— Така да бъде — съгласи се мис Лавиния с въздишка, — докато ми се удаде случай да се уверя в дълбочината и сериозността на чувствата им.

— Копърфийлд — каза Тредълс, като се обърна към мен, — вярвам, сам виждаш, че нищо не би било по-разумно и по-подходящо от това.

— Напълно съм съгласен с теб! — провикнах се аз.

— При това положение на нещата — продължи мис Лавиния, отново хвърляйки поглед към бележките си, — като гледаме на посещенията на мистър Копърфийлд само в тази светлина, той трябва да ни увери под честна дума, че няма да се вижда с племенницата ни, нито пък ще й пише, без това да ни бъде известно, и че не ще предприема нищо във връзка с нея, преди предварително да се посъветва с нас…

— С теб, сестро Лавиния — отново я прекъсна мис Клариса.

— Така да бъде, Клариса — съгласи се мис Лавиния. — Това условие е много важно и не трябва да се нарушава в никакъв случай. Пожелахме днес мистър Копърфийлд да се придружава от някой доверен приятел — каза тя, като кимна към Тредълс, който се поклони, — за да няма никакво съмнение относно този въпрос. Ако мистър Копърфийлд или ако вие, мистър Тредълс, имате и най-малкото колебание при даване на съгласието си, бих помолила да отложите отговора си, за да поразмислите.

В състояние на неописуем възторг възкликнах, че не ми е нужно никакво размишляване. Дадох им исканото обещание най-ревностно, като призовах Тредълс за свидетел, и се обявих за най-подлия мошеник, ако някога го наруша.

— Почакайте — каза мис Лавиния, като вдигна ръка. — Преди да бяхме имали удоволствието да се срещнем с вас, господа, решихме да ви оставим сами в продължение на четвърт час, за да размислите върху тази точка. Позволете ни да се оттеглим.

Напразно ги уверявах, че нямаме какво да размишляваме. Те настояха да се оттеглят за определеното от тях време. Съгласно с решението си излязоха от стаята по най-благороден начин, подобно на две малки птички, като ме оставиха да приемам поздравленията на Тредълс и да изпитвам неописуемо щастие. Точно при изтичането на означения четвърт час те се появиха със същото благородство, с което бяха излезли, като прошумяваха с дрехите си и на отиване, и на връщане по такъв начин, сякаш те бяха направени от есенни листа.

Тогава отново потвърдих, че приемам условията им.

— Сестро Клариса — каза мис Лавиния, — сега е твой ред.

Мис Клариса за пръв път протегна държаните си досега скръстени ръце, взе бележките и писмото ми и ги погледна.

— Ще бъдем щастливи — заяви мис Клариса — да приемаме мистър Копърфийлд на обед всяка неделя, ако това му е удобно. У нас той се поднася в два часа.

Аз се поклоних.

— А през седмицата с удоволствие бихме го приели на чай. У нас той се поднася в пет и половина.

Отново се поклоних.

— Два пъти седмично — каза мис — Клариса, — но не по-често.

Отново се поклоних.

— Мис Тротууд споменава в писмото на мистър Копърфийлд — продължи мис Клариса, — че може би ще ни направи посещение. Когато това би се оказало добре дошло за доброто и на двете страни, ние с удоволствие бихме приемали и връщали посещения. Но когато стане ясно, че за доброто на двете страни посещенията трябва да се прекратят (какъвто беше случаят с брат ни Франсис и неговата съпруга), тогава въпросът е съвсем друг.

Казах, че леля ми ще бъде горда и щастлива да се запознае с тях, макар и, трябва да забележа, да не бях много сигурен дали щяха да се погаждат. Приел условията им, изказах горещите си благодарности и като взех най-напред ръката на мис Клариса, а после и на мис Лавиния, приближих всяка една от тях до устните си.

Тогава мис Лавиния стана и като помоли Тредълс да ни извини за малко, покани ме да я последвам. Цял разтреперан, аз я послушах и тя ме заведе в друга стая. Там заварих моята любима, запушила с ръце ушите си, зад вратата, а милото й малко личице беше обърнато към стената. Джип, с глава обвита в пешкир, беше сложен в грейката за чинии.

О, колко прекрасна беше тя в черната си рокля и как отначало се разплака и зарида, като не искаше да излезе иззад вратата! Колко мили бяхме един към друг, когато най-после тя се реши да излезе и какво блаженство ме обхвана, когато извадихме Джип от грейката и му дадохме възможност отново да види светлината. Как кихаше той и колко щастливи бяхме и тримата, че отново сме се събрали!

— Скъпа моя Дора! Сега ти наистина си моя завинаги!

— О, не говори така! — замоли се тя. — Моля ти се!

— Дора, не си ли моя завинаги?

— О, да, разбира се, че съм — извика тя, — но така съм изплашена!

— Изплашена ли, миличка?

— Да, да. Той никак не ми харесва. Защо не си отиде?

— Кой, душице моя?

— Твоят приятел — каза Дора. — Това съвсем не е негова работа. Какъв ли е глупак!

— Любов моя! (Нищо не можеше да бъде така мило като детинското й държане.) Та той е най-доброто същество на света!

— О, на нас никак не ни трябват разни добри същества! — намуси се Дора.

— Скъпа моя, когато го опознаеш по-добре, непременно ще го обикнеш. А ето че и леля ми ще дойде тук скоро и тогава ти и нея ще обикнеш.

— Не, моля ти се, не я довеждай! — каза Дора, като ме целуна изплашено и си скръсти ръцете. — Недей. Знам, че е свадлива и досадна старица! Не я довеждай тука, Доди! (Така бе опорочила Дора името ми.)

Увещанията ми бяха излишни, затова се засмях, радвах й се и се чувствувах съвсем влюбен и щастлив. Сетне тя ми показа новия трик на Джип — да стои на задните си крака в ъгъла, — нещо, което той успя да стори за миг, веднага след което падна на четирите си крака. Не знам колко дълго щях да седя там, забравил за Тредълс, ако мис Лавиния не бе дошла да ме вземе. Тя много обичаше Дора (каза ми, че Дора много приличала на нея, когато самата тя била на Дорина възраст. Изглежда, че доста трябва да се е изменила оттогава) и се отнасяше с нея също като с играчка. Исках да убедя Дора да дойде с мен и да се види с Тредълс, но като й предложих това, тя избяга в стаята си и се заключи отвътре; така че отидох при Тредълс без нея. Когато си тръгнахме, просто хвърчах от радост.

— Нищо не може да бъде по-задоволително от това — каза Тредълс. — Лелите са наистина приятни дами. Никак няма да се учудя. Копърфийлд, ако ти се ожениш години преди мен.

— Твоята Софи свири ли на някакъв инструмент, Тредълс? — запитах го аз със сърце, изпълнено с гордост.

— Свири достатъчно добре на пиано, за да може да учи по-малките си сестрички — отговори ми той.

— Ами пее ли?

— О, да. Понякога пее балади, за да развеселява другите, когато не са в добро настроение. Но само любителски.

— А не си ли акомпанира с китара?

— О, не!

— А рисува ли?

— Никак не умее — каза Тредълс.

Обещах на Тредълс, че ще му дам възможност да чуе как Дора пее и да я види как рисува цветя. Той ми отвърна, че това ще му достави голямо удоволствие, и ние продължихме към дома, хванати подръка, в отлично душевно разположение. Отново поведох разговор за Софи и той говореше за нея с такава нежна любов, че наистина се възхитих. Сравнявах я в ума си с Дора, като с голямо вътрешно удоволствие си отбелязвах Дорините преимущества, обаче откровено си признавах, че тя действително изглежда прекрасна девойка за Тредълс.

Разбира се, веднага разказах на леля за сполучливия изход на посещението си, както и за всичко, което бяхме приказвали. Тя много се радваше, като ме виждаше толкова щастлив, и обеща да посети Дорините лели в най-скоро време. Но нея вечер така дълго се разхождаше из стаите, докато аз пишех на Агнеса, че взех да се чудя дали не възнамерява да се разхожда така до сутринта.

Писмото ми до Агнеса беше изпълнено с горещи благодарности. В него й разправих всичко, което бях постигнал благодарение на съветите й. Тя ми отговори още със следващата поща. Писмото й беше весело и обнадеждаващо. Оттогава нататък я виждах все весела.

Сега бях по-зает отвсякога. Всеки ден отивах в Хайгит. Пътни беше доста далеч, а аз, естествено, исках да ходя там колкото можеше по-често. Тъй като ми беше съвсем неудобно да отивам там и на чай, както ми бяха предложили, склоних мис Лавиния да ми позволи да ги посещавам всяка събода следобед, без това да ми бъде пречка за неделните визити. Така краят на седмицата за мен беше блажено време и през останалите дни живеех само с мисълта за събота и неделя.

Открих с истинско облекчение, че, общо взето, леля ми и Дорините лели се погаждат много по-добре, отколкото можех да очаквам. Леля направи обещаното посещение няколко дни след моя разговор с тях и след още няколко дни и Дорините лели й върнаха визитата с необходимата висота, с необходимата за случая церемониалност. Подобни, още по-приятелски, посещения се правеха и след това, обикновено в промеждутък от три или четири седмици. Знам, че леля твърде много смайваше Дорините лели, като напълно пренебрегваше благородната употреба на превозните средства и отиваше пешком в Пътни по всяко време — както веднага след закуската, така и точно преди чая. Много ги смущаваше начинът, по който носеше бонето си, както й биваше удобно, без ни най-малко да се съобразява със светските предразсъдъци по този въпрос. Двете дами скоро решиха, че леля е чудачка и малко нещо мъжкарана, обаче необикновено умна. И макар от време на време да ги шокираше твърде много, като изразяваше еретически мнения относно общоприетите условности, тя ме обичаше твърде много, за да пожертва някои от дребните си чудатости за постигането на всеобщо разбирателство.

Едничкият член на нашето малко общество, който категорично отказа да се приспособи към обстоятелствата, беше Джип. Веднага щом зърнеше леля, той показваше всичките си зъби, свиваше се под някой стол и непрестанно ръмжеше, като от време на време завиваше жално, сякаш присъствието й му беше непоносимо. Какво ли не опитвахме с него — увещавахме го, мъмрехме го, биехме го, заведохме го в квартирата ни на Бъкингам Стрийт (където за най-голям ужас на всички присъствуващи той веднага се нахвърли върху двете котки), обаче въпреки всичко това никога не успя да привикне към лелиното общество. Понякога му се струваше, че е надвил неприязънта си и в продължение на няколко минути се държеше дружелюбно, но веднага след това вирваше чипия си нос и така започваше да вие, че не ни оставаше нищо друго, освен да го омотаем в нещо и да го поставим в грейката за чинии. Най-после винаги, когато леля ми се появяваше на пътната порта, Дора го увиваше и редовно го слагаше там.

Имаше едно нещо, което ме смущаваше, и то беше обстоятелството, че сякаш по общо съгласие с Дора се отнасяха като с някаква хубава играчка. Леля, с която тя постепенно се сближи, винаги я наричаше Малкото цветенце; а най-голямото удоволствие на мис Лавиния беше да й услужва, да й къдри косата, да й прави разни украшения и изобщо да се отнася с нея като с галено дете. Това, което вършеше мис Лавиния, биваше, естествено, следвано от мис Клариса. Всичко туй ми се струваше твърде чудновато, обаче изглежда, че всички гледаха на Дора така, както тя гледаше на Джип.

Реших, че трябва да поговоря с Дора по този въпрос, и веднъж когато бяхме излезли на разходка (след като бе минало известно време, мис Лавиния ни бе позволила да се разхождаме сами), й казах, че бих желал да ги накара да се държат по-иначе към нея.

— Защото, скъпа моя, ти не си дете — напомних й аз.

— Ето! — възкликна Дора. — Сега ще се разсърдиш!

— Да се разсърдя ли, любов моя?

— Но те са много мили към мен и аз съм наистина щастлива — каза Дора.

— Добре, но, скъпа моя, ти можеш да бъдеш щастлива и пак да се отнасят разумно с теб! — казах аз.

Дора ме погледна укоризнено — колко мил беше погледът й! — и се разхълца, като каза, че ако не я харесвам, много й е чудно защо толкова много съм искал да се сгодя за нея.

Какво друго можех да сторя, освен да изсуша с целувки сълзите й и да й кажа, че я обожавам!

— Аз съм много чувствителна и ти не трябва да бъдеш жесток с мен, Доди! — каза тя.

— Жесток ли, миличката ми! Като че ли човек би могъл да бъде жесток с теб!

— Тогава не ми намирай грешки и аз ще бъда добра — каза Дора, като сви устата си във форма на розова пъпка.

Просто се очаровах, когато самичка пожела да й дам готварската книга, за която веднъж й бях говорил, и да й покажа как се водят сметки, за което също й бях обещал. При следващото си посещение й донесох книгата (като предварително я дадох да я подвържат красиво, за да й се види по-привлекателна и по-малко досадна) и докато се разхождахме, й показах един стар лелин сметководен тефтер и й дадох тетрадка за водене на сметки, както и една гиздава кутийка с моливи, за да се упражнява в домашно счетоводство.

Обаче готварската книга причиняваше на Дора главоболие, а цифрите я разплакваха. Тя казваше, че те не искат да се съберат, и затова ги изтриваше и вместо тях изпълваше цялата тетрадка с малки букетчета, както и с моя образ и този на Джип.

След това на игра се опитах да й предавам уроци по домакинство, когато съботен ден следобед се разхождахме. Така например, когато понякога минавахме покрай някоя месарница, й казвах:

— Представи си, миличка, че сме женени и че ти трябва да купиш агнешка плешка за обед, ще знаеш ли как да сториш това?

Лицето на хубавата ми малка Дора се намръщваше и тя отново свиваше устицата си във форма на розова пъпка, сякаш би предпочела да затвори моята с целувка.

— Би ли знаела как да го сториш, миличка! — питах повторно аз, ако бях настроен да се държа непреклонно.

Дора се замисляше малко и след това отговаряше с ликуване:

— Ако аз не знам как да го купя, то месарят ще знае как да го продаде, така че какъв смисъл има да се уча? Ах, ти, глупаво момче такова!

А когато веднъж я запитах, с едното си око върху готварската книга, какво би направила, ако сме женени и ако й поискам да ми направи овнешко, задушено с картофи и лук, тя отвърна, че ще накара слугинята да го сготви, а след това плесна ръката ми с мъничките си длани и се изсмя така възхитително, че бе по-очарователна отвсякога.

Впоследствие главната употреба на готварската книга се ограничи в това, че бе сложена в ъгъла, за да може Джип да застава върху нея на задните си крака. Но Дора беше така щастлива, когато успя да го научи да стои върху нея, без да пада, и през това време да държи в уста кутийката за моливи, че истински се зарадвах, задето я бях купил.

Така че отново се върнахме към китарата, към рисуването на цветя и към песните, в които се казваше, че в никакъв случай не трябва да преставаме да танцуваме, тра-ла-ла, и прекарваме весело дните си. Понякога си мислех, че би трябвало да загатна на мис Лавиния да не гледа на любимата ми като на играчка, а понякога откривах с учудване, че и самият аз изпадам в общия порок и също така се отнасям с нея като с играчка. Това обаче не беше много често.