Дейвид Копърфийлд

XLIII ГЛАВАОЩЕ ЕДИН ПОГЛЕД КЪМ МИНАЛОТО

Нека още веднъж спра поглед на един паметен период от живота си. Нека застана отстрани и видя как сенките от миналото минават край мен в мъглява процесия, придружаващи собствената ми сянка.

Изминават седмици, месеци, сезони. Те ми се струват като нещо малко повече от летен ден и зимна вечер. Ту полето, по което се разхождам с Дора, е потънало в цветя и грее като злато; ту пък скритото от погледа изтравниче лежи на снопчета и могилки под снежната покривка. Рекичката, която тече през местата на неделните ни разходки, блещука под лятното слънце и сякаш само в един миг водата й се разлюлява от зимния вятър или пък се вковава под носещите се късове лед. По-бързо и от река виденията пробягват и изчезват в далечината.

Нищо ни на косъм не се променя в къщата на двете стари, подобни на птички дами. Часовникът тиктака над камината, барометърът виси на стената в преддверието. Нито часовникът, нито барометърът са точни, обаче предано вярваме и на двата.

Имам вече законното право да се наричам мъж. Достигнал съм до благородството на двадесет и първата си годишнина. Но това благородство е само формално. Нека да видим какво действително съм постигнал.

Вече съм овладял стенографската мистерия. Чрез нея си докарвам един почтен доход. Ценен съм за постиженията си в тази област и заедно с други единадесет колеги записвам за един сутрешен вестник дебатите в парламента. Ден след ден записвам предричания, които никога не се сбъдват, обещания, които никога не се изпълняват, обяснения, дадени само за да заблуждават. Целият съм омотан в думи. Злощастната Британия стои винаги пред мен, подобно на препарирана птица, цялата набучена с канцеларски пера и обвързана с червения шнур на бюрокрацията. Имам добра възможност да следя политическия живот, така че му знам истинската стойност. Да, по отношение на него съм същински неверник и винаги ще си остана такъв.

Добрият ми стар приятел Тредълс си опитва късмета в същото поприще, обаче стенографирането на парламентарните речи не е по силите му. Той се отнася твърде добродушно към този свой неуспех и не пропуща да ми напомни, че винаги се е считал за бавничък. От време на време сътрудничи на същия вестник, като събира суров материал за разни статии, които после се написват и украсяват от хора с по-изобретателни мозъци от неговия. Той става член на адвокатската колегия, като преди това успява с много труд и жертви да събере нови сто лири стерлинги, за да посрещне разноските по влизането в тази професия. По този щастлив случай изпиваме твърде голямо количество горещ портвайн.

Встъпил съм и в друго поприще. Със страх и трепет съм се заловил с писателството. Тайно написах нещичко и го изпратих в едно списание, където то беше напечатано. Това ми вдъхва кураж и се залавям да напиша още някои работи. Сега вече редовно ми плащат за тях. Общо взето, с доходите си съм добре.

Преместили сме се от Бъкингам Стрийт в една малка къщичка, близо до онази, която бях гледал, когато за първи път ме беше обхванало силното желание да работя и да се издигна. Обаче леля, която продаде на добра цена вилата си в Дувър, не възнамерява да остане тук, като смята да се пренесе в една още по-малка къщичка съвсем наблизо. Какво предвещава това? Женитбата ми ли? Да.

Да! Аз ще се женя за Дора! Мис Лавиния и мис Клариса са ми дали позволението си и се вълнуват като същински канарчета. Мис Лавиния, самонагърбила се с приготовляването на гардероба на любимата ми, непрестанно се занимава да изрязва разни кройки от кафява хартия и да се препира с един млад човек, с твърде почтен изглед и с шивашки принадлежности под мишница. Една шивачка, вечно прободена в гърдите с вдяната игла, живее постоянно в къщата. Струва ми се, че дали яде, пие или пък спи, тя не маха напръстника от пръста си. Преобръщат годеницата ми в същински манекен. Непрестанно я викат да й пробват нещо ново. Вечерно време не можем да бъдем щастливи заедно дори и за пет минутки, без някоя особа от женски род да почука на стаята и да каже: „Мис Дора, бъдете така добра да се качите за малко горе!“

Мис Клариса и леля преброждат целия Лондон, за да намерят необходимите мебели, които Дора и аз трябва да огледаме. Би било по-добре, ако купеха наведнъж всичко нужно, без тази церемония на оглеждането, понеже когато отидем да видим някоя скара за кухня или сандъче за месо, Дора съзира китайска къщичка за Джип, със звънчета на покрива, и предпочита да вземе нея. Минава доста време, докато Джип привикне към новата си резиденция; когато излиза от нея, всички звънчета започват да звънят и той страшно се изплашва.

Пеготи идва да помага и незабавно се залавя за работа. Изглежда, че длъжността, която сама си възлага, е да изчисти всичко наново. Всеки предмет, който подлежи на излъскване, тя излъсква дотолкова, че той започва да блести като честното й чело. Виждам и самотната фигура на брат й да минава вечер през тъмните улици и да се вглежда в лицата на минувачите. В такива минути никога не го заговарям. Фигурата му отминава напред и аз много добре знам какво търси той и от какво се страхува.

Защо Тредълс изглежда толкова важен, когато идва този следобед при мен в съда — където все още се мяркам само за форма, когато ми остане време? Сбъдването на младежкия ми блян е предстоящо. Ще си взимам позволително за венчавка.

Такъв малък документ, а върши такава голяма работа! Тредълс го разглежда, докато лежи върху писалището ми, полу с възхищение, полу със страхопочитание. Ето имената, за които толкова пъти съм мечтал, че ще се съединят — Дейвид Копърфийлд и Дора Спенлоу. Отгоре е печатът на службата по гербовите марки, без която никоя проява на човешкия живот не е възможна; в ъгъла пък стои печатът на Църковния съд, който сякаш с презрение гледа на нашия съюз; а ето и писмената благословия на кентърбърийския епископ, който ни я дава на възможно най-ниска цена.

Въпреки това аз се движа като насън — един объркан, щастлив сън. Не мога да повярвам, че това ще се случи, и все пак не мога да не вярвам, че всеки, край когото минавам на улицата, трябва да долавя по някакъв начин, че вдругиден ще се женя. Чиновникът по службата за полагане на клетва ме познава, така че там бързо свършвам работата си, сякаш между него и мен съществува някакво масонско разбирателство. Тредълс ни най-малко не е необходим за тази церемония, но ме придружава.

— Надявам се, че когато следния път дойдеш тук, драги ми приятелю, ще сториш това за самия себе си. И дано да стане скоро.

— Благодаря ти за добрите пожелания, драги ми Копърфийлд — отвръща той. — И аз се надявам за същото. Доволен съм, като знам, че тя би ме чакала, колкото и да закъснее работата, и че е най-милото момиче, което…

— Кога ще я посрещнеш? — запитвам го аз.

— В седем — отговаря Тредълс, като поглежда стария си сребърен часовник — същия, от когото един ден, когато бяхме още в училище, той извади едно колелце, за да направи воденица. — Горе-долу по това време ще пристигне и мис Уикфийлд, нали?

— Не, тя ще дойде малко по-късно — в осем и половина.

— Уверявам те, драги Копърфийлд — казва Тредълс, — че се радвам почти толкова, колкото ако се женех самият аз. И съм толкова благодарен, че и Софи е свързана с това щастливо събитие, като е поканена заедно с мис Уикфийлд да бъде шаферка. Това наистина много ме радва.

Чувам думите му и му стискам ръката. Приказваме, вървим, обядваме и тъй нататък, но просто не мога да повярвам, че всичко това се случва. Нищо не ми изглежда действително.

Скоро след това Софи пристига в дома на Дорините лели. Тя има най-приятното лице на света — не изключително хубаво, обаче крайно приятно — и е едно от най-милите, естествени и чистосърдечни същества, които съм срещал. Тредълс ни я представя с голяма гордост. И когато отиваме да седнем на дивана в ъгъла и аз го поздравявам за избора му, той потрива ръцете си в продължение на десет минути (по часовник) и всяко косъмче на главата му щръква нагоре.

Довел съм Агнеса от спирката на кентърбърийския дилижанс и нейното весело и красиво лице за втори път е между нас. Агнеса има голяма слабост към Тредълс и е същинско удоволствие да ги види човек заедно и да наблюдава възхищението, с което Тредълс й представя най-милото момиче в света.

Все още не мога да повярвам, че всичко това е истина. Прекарваме една чудесна вечер и всички сме крайно щастливи, но аз пак не го вярвам. Не мога да дойда на себе си. Не мога да осъзная щастието си. Чувствувам се като в мъгла; също като че ли съм станал още преди една или две седмици и оттогава не съм си лягал. Просто не съм в състояние да определя кога е било вчера. Струва ми се, че позволителното за женитба лежи в джоба ми от много месеци насам.

Също така и на другия ден, когато всички вкупом отиваме да разгледаме къщата — нашата къща, — тази, която ще е за Дора и мен, — не мога да осъзная, че аз ще бъда нейният стопанин. Сякаш за да бъда там, ми е нужно позволението на някой друг. Едва ли не очаквам да видя същинския й господар, който ще влезе след малко и ще ми изкаже радостта си, че се виждаме. А тя е такава хубава малка къщица и всичко в нея е ново и блестящо. Цветята на килимите приличат на току-що набрани, а листата по тапетите сякаш едва са покарали. Ето и безукорно чистите муселинени завеси, а Дорината градинска шапка със синя панделка — как много я бях харесал с подобна една шапка в началото на познанството ни — вече виси окачена на мъничка кука.

Там е и калъфът на китарата, сложен на колелцата си в ъгъла; и всички се спъват в пагодата на Джип, която изглежда твърде голяма за малката къщичка. Спомням си за още една щастлива вечер, също така нереална, както и всичко, което се случва напоследък с мен. Преди да си отида, влизам крадешком в обичайната ни стая. Дора не е там. Изглежда, че още не са свършили с пробването. Мис Лавиния наднича и ми съобщава тайнствено, че Дора няма да се забави. Обаче въпреки това тя доста се забавя. След малко чувам шумолене до вратата и някой почуква.

— Влезте — казвам аз, обаче чукането продължава.

Отивам до вратата, като се чудя кой може да бъде. Отварям и виждам две светнали очи и едно поруменяло лице. Това са Дорините очи и Дориното лице. Мис Лавиния я е облякла в утрешната й рокля, шапка и всичко, за да я разгледам. Притискам мъничката си невеста до сърцето си; мис Лавиния изпищява, понеже смачквам шапката, а Дора едновременно изпищява и се смее, понеже всичко така много ми харесва. Сега всичко ми се струва още по-невероятно.

— Намираш ли я хубава, Доди? — казва Дора.

— Дали я намирам хубава! И как още!

— И уверен ли си, че наистина ти харесвам? — казва Дора.

Тази тема е свързана с такава опасност за шапката, че мис Лавиния отново изпищява и ме моли да разбера, че Дора трябва да бъде само разглеждана, но не и докосвана. Така че Дора, развеселена и объркана, застава мирно в продължение на една-две минути, за да мога да й се възхищавам. Сетне сваля шапката — без нея изглежда толкова естествена — и изтичва с нея в ръка. Сетне се връща, танцувайки, в обикновената си рокля и пита Джип дали съпругата ми е хубава и дали той ще й прости, че ще се омъжва; след което коленичи, за да го накара да застане на два крака върху готварската книга за последен път през моминския й живот.

Прибирам се в наблизо наетата си квартира, като наистина не мога да повярвам, че всичко това се случва с мен.

Никога не съм виждал леля толкова блестяща. Облечена е в сиво-лилава копринена рокля, с бяло боне и е наистина очарователна. Джанет я е облякла и е дошла да ме разгледа. Пеготи е готова за черква, с намерение да наблюдава церемонията от галерията. Мистър Дик, който ще ми предаде невестата пред олтара, е с накъдрена коса. Тредълс, с когото съм се срещнал на кръстопътя, представлява ослепителна комбинация от кремаво и светлосиньо. Както той, така и мистър Дик правят впечатление, че целите са облечени в ръкавици.

Без съмнение виждам всичко това, защото го знам, че е така. Но всъщност се намирам някъде в облаците и сякаш нищо не виждам. Нито пък съм в състояние да повярвам каквото и да било. Все пак, като седим в открития екипаж на път за черква, тази женитба е достатъчно действителна за мен, за да изпитам съжаление и учудване спрямо нещастните хорица, които не вземат участие в нея, а излизат от магазините и вършат всекидневната си работа.

През целия път леля държи ръката ми в своята. Когато спираме малко по-далеч от черквата, за да свалим Пеготи, която седи на капрата, тя ме притиска и ме целува.

— Да те благослови бог, Трот! Собствено момче да ми беше, нямаше да си ми толкова скъп. Тази сутрин все си мисля за клетата ти майчица.

— И аз си мисля за нея, лельо. И за всичко, което ти дължа.

— Мълчи, дете! — казва леля и подава сърдечно ръка на Тредълс, който се ръкува с мен и с мистър Дик, след което стигаме до черковната врата.

Знам, че в черквата е тихо, и все пак сякаш в нея бучи някаква машина. Нищо не е в състояние да ме успокои.

Останалото е повече или по-малко несвързан сън.

Като насън виждам как другите се появяват с Дора; черковната прислужница, подобна на фелдфебел на учение, ни наглася пред олтара, и аз дори в този момент съм в състояние да се чудя защо всички черковни прислужнички са най-грозните жени в света и дали религиозните закони се боят от доброто разположение, та изискват да се поставят съдове с оцет на пътя към рая.

Като в сън виждам как свещеникът и клисарят пристигат; как в черквата се появяват няколко лодкари и други хора; как някакъв стар моряк застава зад мен и разпространява из цялата черква дъх на ром; как свещеникът започва службата с дълбок глас и ние всички внимателно слушаме.

Ето и мис Лавиния, която играе роля на помощничка — шаферка. Тя първа започва да плаче и както си мисля, по този начин отдава дан на паметта на мистър Пиджър. Мис Клариса пуща в употреба шишенцето с ароматични соли; Агнеса се грижи за Дора; леля се мъчи да изглежда образец на суровостта, а по бузите й текат сълзи. Малката Дора цяла трепери и отговаря на въпросите на свещеника с едва чут шепот.

Двамата коленичим един до друг; Дора трепери по-малко, обаче през всичкото време държи за ръка Агнеса. Службата протича тихо, по тържествено и когато свършва, всички се поглеждаме с априлски усмивки и сълзи. В преддверието младата ми съпруга изпада в истерия и заплаква за клетия си скъп татко.

Скоро обаче й минава и всички се разписваме в регистъра. Отивам й галерията, за да доведа Пеготи да се подпише и тя. Милата ми дойка ме прегръща в един ъгъл и ми разправя как е присъствувала и на майчината ми сватба. Всичко е свършено и ние си тръгваме.

Вървя по пътечката между черковните столове, изпълнен с любов и гордост; милата ми женица ме е хванала подръка и аз се движа сред мъгла от полувидени хора, столове, статуи, скамейки, органи и черковни прозорци, навяващи ми смътни детински спомени за черквата в родното градче.

Когато минаваме, чувам как хората шепнат колко сме млади и каква хубавица е мъничката булка. В екипажа на връщане всички сме много весели и разговорливи. Софи ни разказва, че когато видяла как искат от Тредълс венчалното ни свидетелство (което бях поверил нему), едва не припаднала, тъй като била убедена, че той непременно ще съумее да го изгуби или пък че ще му го измъкне някой от джоба. Агнеса се смее весело и Дора е така привързана към нея, че просто не изпуска ръката й.

Спомням си и сватбената закуска с множество привлекателни и вкусни неща за ядене и пиене; и също както насън, вземам си от тях, без да имам някаква представа за вкуса им. Ако мога така да се изразя, храня се само с любовта и сватбата си, като нещата за ядене ми са също тъй недействителни, както всичко останало.

Ставам да произнеса реч и върша това в същото сънено състояние, без да имам идея какво искам да кажа, като оставам само с впечатлението, че изобщо нищо не съм казал. Всички сме настроени дружелюбно и сме много щастливи (но и това е като насън). Даваме и на Джип от сватбената торта, обаче след това стомахът му не я понася.

Идва и наетият файтон и Дора отива да се преоблече. Леля и мис Клариса остават при нас. Разхождаме се в градината и леля, която по време на закуската е произнесла много сполучлива реч в чест на Дорините лели, с жар се шегува с това, но също така и малко се гордее.

Дора е готова и мис Лавиния се навърта край нея, като не й се иска да изгуби хубавата играчка, която й е доставяла толкова приятни занимания. За свое най-голямо учудване Дора на няколко пъти открива, че е забравила цял куп вещи, и всички се разтичваме на разни страни да ги търсим.

Всички се събират около Дора, когато най-сетне тя започва да се сбогува, прилична на цветна леха с панделките и светлите си тонове. Скъпата ми любима почти се задушава от цветята и със смях и плач се скрива в жадните ми обятия.

Спомням си как искам аз да нося Джип, а Дора ми отвръща, че тя трябва да стори това, тъй като иначе той може да си помисли, че сега, когато е вече омъжена, тя не го обича вече, и това ще сломи сърцето му. Тръгваме си хванати за ръка, а Дора се спира, обръща поглед назад, като казва:

— Ако съм била неблагодарна или лоша към някого от вас, моля да го забравите! — и избухва в сълзи.

После махва с ръка и отново тръгваме. Но тя пак се спира и като изтичва към Агнеса, на нея и само на нея дава последните си прощални целувки.

Качваме се във файтона и си тръгваме и аз се събуждам от съня си. Най-сетне вярвам, че това е действителност.