Джоб с ръж

I

— Значи ти пак се намери като черен гологан — рече мис Рамсботъм.

Ланс й се ухили.

— Точно така, лельо Ефи.

— Хм! — Мис Рамсботъм неодобрително подсмръкна. — Хубаво време си избрал. Баща ти го убиха вчера, къщата е пълна с полицаи, които си пъхат носа навсякъде, ровят се даже и в кофите за боклук. Видях ги от прозореца. — Тя поспря, пак подсмръкна и попита: — Водиш ли жена си?

— Не. Оставих Пат в Лондон.

— В това има нещо разумно. На твое място и аз не бих я довела тук. Човек не знае какво може да се случи.

— На нея ли? На Пат?

— На когото и да е — каза мис Рамсботъм.

Ланс Фортескю замислено я погледна.

— Имаш ли някакви заключения за всичко това, лельо Ефи? — попита той.

Мис Рамсботъм не отвърна направо.

— Вчера тук имаше един инспектор, който ме разпитваше. Не научи много от мен. Но не беше такъв глупак, какъвто изглеждаше, далеч не. — Тя добави с известно възмущение: — Как ли би се чувствал дядо ти, ако знаеше, че вкъщи има полиция? Сигурно щеше да се обърне в гроба. Стриктен Плимътски брат3 беше той през целия си живот. Каква врява вдигна само, когато научи, че вечер съм ходила на служба в англиканска църква! А без съмнение онова си беше съвсем безобидно нещо в сравнение с едно убийство!

При други обстоятелства Ланс щеше да се усмихне на това твърдение, но сега продълговатото му мургаво лице остана сериозно. Той каза:

— Знаеш ли, след като ме е нямало толкова време, съвсем не са ми ясни нещата. Какво е ставало тук напоследък?

Мис Рамсботъм вдигна очи към небето.

— Безбожни работи — твърдо изрече тя.

— Да, да, лельо Ефи, знам, че така ще кажеш. Но защо полицията смята, че татко е бил убит тук, в тази къща?

— Прелюбодеянието е едно неща, а убийството си е друго — каза мис Рамсботъм. — Не ми се иска да мисля за нея така, наистина ти казвам.

Ланс застана нащрек.

— Адел ли? — попита той.

— Устата ми е заключена — рече мис Рамсботъм.

— Хайде, хайде, леличко — рече Ланс. — Добре казано, но да оставим тези работи. Адел е имала любовник, така ли? Адел и любовникът й са му сложили попадийка в сутрешния чай. Такава ли е ситуацията?

— Ще бъдеш ли така любезен да не се шегуваш с това?

— Виж какво, аз не се шегувах.

— Едно нещо ще ти кажа — внезапно рече мис Рамсботъм. Вярвам, че онова момиче знае нещичко за това.

— Кое момиче? — Ланс изглеждаше изненадан.

— Онова, дето подсмърча — каза мис Рамсботъм. — Онова, дето трябваше сега да ми донесе чая, но още го няма. Отишло си, без да се сбогува, така казват. Не бих се учудила, ако е отишло в полицията. Кой ти отвори вратата?

— Някоя си Мери Дъв, така разбрах, че се казвала. Много хрисима — но само така изглежда. Тя ли е отишла в полицията?

— Тази няма да отиде в полицията — каза мис Рамсботъм. — Не, имам предвид онази глупавичката прислужница. Нервничи и подскача като заек през целия ден. — „Какво ти става? — питам я аз. — Съвестта ти ли не е чиста?“ А тя казва: „Аз никога нищо не съм сторила — аз не бих сторила такова нещо“. „Надявам се, че не би го сторила — викам й аз, — но май нещо те тревожи, нали?“ После тя започна да подсмърча и каза, че не искала да навлича беля на никого, сигурна била, че всичко било грешка. А аз й рекох така: „Иди в полицията и им разкажи всичко каквото знаеш, защото никога нищо хубаво не е излизало, когато се премълчава истината, колкото и неприятна да е тя.“ После тя наприказва куп глупости за това, че не можела да отиде в полицията, че нямало да й повярват и какво, за бога, трябвало да им каже? Накрая рече, че във всеки случай нищичко не знаела.

— Не мислиш ли — поколеба се Ланс, — че тя просто си е придавала важност?

— Не, не. Мисля, че беше уплашена. Сигурно е видяла или чула нещо, свързано с цялата тази работа. Може да е важно, а може и да е съвсем маловажно.

— Не мислиш ли, че тя може да е имала зъб на татко и… — Ланс се запъна.

Мис Рамсботъм решително поклати глава.

— Тя не е такова момиче, на което баща ти да е обърнал някакво внимание. Никой мъж няма да го забележи, бедното. Е добре, толкова по-добре за душата й, това смея да кажа.

Ланс не прояви особен интерес към душата на Гладис, а попита:

— И ти мислиш, че може да е изтичала в полицията?

Леля Ефи енергично закима.

— Да. Мисля, че може да не е искала да им каже, когато бяха тук, за да не я чуе някой.

Ланс попита:

— Мислиш ли, че е видяла някого да пипа храната?

Леля Ефи го погледна рязко.

— Възможно е, нали?

— Да, предполагам, че да. — После той добави извинително: — Цялата работа все още изглежда така ужасно невероятна, като криминална история.

— Жената на Пърсивал е медицинска сестра — отбеляза мис Рамсботъм.

Тази забележка изглеждаше толкова несвързана с предишните й думи, че Ланс я погледна озадачен.

— Сестрите са свикнали да си имат работа с лекарства — поясни мис Рамсботъм.

Лицето на Ланс изразяваше съмнение.

— Това нещо — таксинът — изобщо използва ли се в медицината?

— Получавали го от зърната на тиса, доколкото разбрах. Децата понякога ги ядат. Става им много лошо. Помня един случай, когато бях малка. Направи ми силно впечатление. Още не мога да го забравя. Нещата, които човек помни, понякога му идват от полза.

Ланс рязко вдигна глава и я загледа.

— Естествената привързаност е едно нещо — каза мис Рамсботъм — и аз се надявам, че не съм лишена от нея. Но няма да търпя порока. Порокът трябва да бъде унищожен.

II

— Излязла, без думичка да ми каже — рече мисис Кръмп, като вдигна зачервеното си от яд лице от тестото, което вече разточваше върху дъската. — Измъкнала се, без да каже никому нито дума. Потайна си е и толкоз. Потайна! Страх я е било да не я спра, а аз наистина щях да я спра, ако я бях хванала! Представете си само! Господарят мъртъв, мистър Ланс си идва у дома, дето не си е идвал от години и аз рекох на Кръмп, рекох му: „Почивен ден или не, аз си знам задълженията. Довечера няма да има студено ядене, които обикновено в четвъртък, а истинска вечеря. Един джентълмен си идва у дома от чужбина с жена си, дето по-рано е била женена за аристократ, значи всичко трябва да бъде наред.“ Вие ме познавате, мадам, знаете, че аз се гордея с работата си.

Мери Дъв, която беше обект на тези откровения, леко кимна с глава.

— А какво вика Кръмп? — Мисис Кръмп ядосано извиси глас. — „Това си ми е почивният ден и аз излизам“ — ей това рече. — „И много й здраве на аристокрацията“ — вика. Никак не е горд с работата си, този Кръмп. И тъй, заминава си той, а аз викам на Гладис, че ще трябва сама да се оправя довечера. Тя само ми вика: „Добре, мисис Кръмп“, а сетне, като съм подминала, се измъква. Във всеки случай, на нея не й беше почивният ден. Нейният е в петък. Как ще се оправим сега — не знам! Слава богу, дето мистър Ланс днес не е довел и жена си.

— Ще успеем, мисис Кръмп. — Гласът на Мери звучеше едновременно авторитетно и успокоително. — Ако само поопростим менюто. — Тя даде няколко идеи. Мисис Кръмп неохотно кимаше. — Аз ще мога да сервирам това без проблеми — заключи Мери.

— Искате да кажете, че вие самата ще сервирате, мадам? — В гласа на мисис Кръмп прозвуча съмнение.

— Ако Гладис не се върне навреме.

— Няма да се върне тя — каза мисис Кръмп. — Митка някъде, пилее си парите по магазините. Май си имала някакво момче, макар че като я гледа човек, хич няма да му мине през ума. Някой си Албърт. Щели да се женят през пролетта, така ми вика тя. Не знаят какво е да си женен тези момичета. Що ми е патила главата с Кръмп! — Тя въздъхна, после изрече с обикновен тон: — Ами чая, мадам? Кой ще разчисти и ще измие съдовете?

— Аз — каза Мери. — Ще отида да го направя още сега.

В гостната не светеше, макар че Адел Фортескю още седеше на канапето до подноса с чая.

— Да светна ли лампите, мисис Фортескю? — попита Мери.

Адел не отвърна.

Мери запали лампите и отиде до прозореца, за да дръпне завесите. Едва след това се обърна и видя лицето на жената, която беше потънала във възглавниците зад себе си. До нея имаше полуизядена кифла, намазана с мед, а чашата й беше наполовина пълна с чай. Смъртта беше настъпила при Адел Фортескю бързо и внезапно.

III

— Е? — нетърпеливо попита инспектор Нийл.

Лекарят веднага отвърна:

— Цианид. Вероятно калиев цианид в чая.

— Цианид — промълви Нийл.

Лекарят го изгледа с леко любопитство.

— Твърде много се замисляте. Да не би да има някаква специална причина?

— Тъкмо нея подозирахме в убийството — отвърна Нийл.

— А тя се оказва жертва. Хм. Ще трябва наново да си помислите, нали?

Нийл кимна. Лицето му беше ожесточено, с безжалостно стиснати челюсти.

Отровена! И то под носа му. Таксин в кафето на Рекс Фортескю, цианид в чая на Адел Фортескю. Все още нещата бяха в тесни семейни рамки. Или поне така изглеждаше.

Адел Фортескю, Дженифър Фортескю, Илейн Фортескю и новопристигналият Ланс Фортескю бяха пили чай заедно в библиотеката. Ланс се качил да се види с мис Рамсботъм, Дженифър отишла в нейната дневна да пише писма, последна излязла от библиотеката Илейн. Според нея Адел тогава била съвсем добре и тъкмо си наливала последната чаша чай.

Последната чаша чай! Да, за нея наистина е била последната.

И след това може би един промеждутък от двадесет минути, преди Мери Дъв да влезе в стаята и да открие тялото.

А през тези двадесет минути…

Инспектор Нийл изруга на ум и отиде в кухнята.

На стола до кухненската маса седеше мисис Кръмп. Войнственото й настроение се беше изпарило като дим. Тя почти не помръдна, когато инспекторът влезе.

— Къде е онова момиче? Още ли го няма?

— Гладис ли? Не, не се е връщала… Надали ще си дойде до единайсет.

— Казвате, че тя направила чая и го занесла.

— Аз не съм го докосвала, сър, бог ми е свидетел. А и не вярвам Гладис да е направила нещо нередно. Тя не може да стори такова нещо — не е такъв човек. Много добро момиче е, сър — малко глупавичка си е, ама не лоша.

Не, Нийл не смяташе Гладис за лоша. Не мислеше, че Гладис е отровителка. А и цианидът не е бил в чайника.

— Но какво я е накарало да изчезне така изведнъж? Не е бил почивният й ден, нали така казахте?

— Не, сър, почивният й ден е утре.

— А Кръмп…

Войнственото настроение на мисис Кръмп внезапно се възвърна. Тя разярено повиши глас:

— Да не прикачите нещо на Кръмп! Кръмп не е забъркан. Той излезе в три часа — и сега съм благодарна за това. Той има нещо общо с това толкоз, колкото и самият мистър Пърсивал.

Пърсивал Фортескю току-що се беше върнал от Лондон — за да го посрещнат със смайващата новина за втората трагедия.

— Не съм обвинявал Кръмп — кротко каза Нийл. — Само се чудех дали е знаел нещо за плановете на Гладис.

— Беше си сложила най-хубавите найлонови чорапи — каза мисис Кръмп. — Наконтила се беше за нещо. Хич не ме убеждавайте! Не беше направила и сандвичи за чай. Да, да, за нещо се беше наконтила. Хубавичко ще я науча аз, като се върне.

Като се върне…

Лека неловкост обзе Нийл. За да се отърси от нея, той се качи в спалнята на Адел Фортескю. Пищна обстановка — навсякъде висеше розов брокат, а леглото — широко и позлатено. Отстрани една врата водеше към баня, цялата в огледала, с порцеланова вана, розова като орхидея. От другата страна на банята беше гардеробната на Рекс Фортескю. Нийл се върна в спалнята на Адел и през вратата от другата страна мина в нейната дневна.

Дневната беше мебелирана в стил ампир и застлана с мъхест розов килим. Нийл само бегло погледна тази стая — беше я изследвал предишния ден, като обърна специално внимание на елегантното малко бюро.

Сега обаче той внезапно настръхна. В центъра на розовия килим видя парченце кал.

Нийл се приближи и го вдигна. Калта беше още влажна.

Той се огледа — не се виждаха отпечатъци от стъпки — само това самотно парченце влажна пръст.

IV

Инспектор Нийл огледа спалнята на Гладис Мартин. Минаваше единадесет часа — Кръмп си беше дошъл преди половин час — но все още нямаше и следа от Гладис. Инспектор Нийл разучи обстановката. Както и да е била обучавана Гладис, тя по природа си е била мърлява. Инспектор Нийл отсъди, че леглото рядко е било оправяно, а и прозорците не са били отваряни често. Навиците на Гладис обаче не бяха най-важното за него сега. Вместо това той внимателно прегледа личните й вещи.

В по-голямата си част те се състояха от евтини и доста трогателни труфила. Малко неща бяха трайни или с добро качество. Възрастната Елън, която повика на помощ, не му помогна много. Тя не знаеше какви дрехи е имала Гладис и не можеше да каже дали нещо липсва. Той остави дрехите и бельото и насочи вниманието си към съдържанието на скрина. Там Гладис държеше съкровищата си. Имаше пощенски картички и изрезки от вестници, модели за плетки, съвети за разхубавяване, шев и мода.

Инспектор Нийл внимателно ги разпредели на различни категории. Пощенските картички се състояха главно от изгледи от различни места, където предполагаше, че Гладис е била на почивка. Сред тях имаше три с подпис „Бърт“. Той реши, че Бърт е „момчето“, за което беше споменала мисис Кръмп. На първата картичка бе написано с не много грамотен почерк: „Всичко най-хубаво. Много ни липсваш. Вечно твой Бърт.“ А на втората пишеше: „Куп хубави момичета тук, ама ни една не може да се сравни с теб. Ще те видя скоро. Не забравяй за срещата ни. И помни — след това шапка на тояга и ще си живеем щастливо навеки.“ На третата пишеше само: „Не забравяй. Имам доверие в теб. С любов, Б.“

После Нийл прегледа изрезките от вестниците и ги разпредели на три купчини. В първата бяха съветите за шев и разхубавяване, във втората — статии за филмови звезди, на които Гладис изглежда беше голяма обожателка. А очевидно са я привличали и най-новите чудеса на науката. Имаше изрезки за летящи чинии, за тайни оръжия, за препарати, използвани от руснаците за изтръгване на истината и твърдения за фантастични лекарства, открити от американски лекари. Всички магии на двадесетия век, си мислеше Нийл. Но в стаята нямаше нищо, което да му даде ключ към изчезването на Гладис. Не беше водила дневник, пък и той не бе очаквал подобно нещо. Това беше отвлечена възможност. Нямаше недовършено писмо, никакво свидетелство за нещо, което да е видяла в къщата във връзка със смъртта на Рекс Фортескю. Каквото и да е видяла Гладис, каквото и да е знаела, нямаше писмен документ за това. Все още трябваше само да се предполага защо вторият поднос за чая е бил оставен в антрето, а самата Гладис е изчезнала така внезапно.

С въздишка Нийл излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

Когато се канеше да тръгне надолу по малката извита стълба, той чу шум от бягащи стъпки на долната площадка.

Отдолу го гледаше развълнуваното лице на сержант Хей. Той беше леко задъхан.

— Сър — почти извика сержантът. — Сър! Ние я намерихме…

— Намерили сте я?

— Прислужничката, сър, Елън, си спомнила, че не е прибрала дрехите, които били прострени на въжето — точно като се излезе от задния вход и се завие зад ъгъла. Тъй че тя излязла с едно фенерче да ги прибере и едва не се спънала в тялото на момичето — било удушено с чорап увит около врата. Трябва да е мъртва от няколко часа. И, сър, една много безбожна шега — носът й беше защипан с щипка за дрехи…