Джоб с ръж

Глава 22

Смрачаваше се. Мис Марпъл се беше настанила с плетивото си до френския прозорец на библиотеката. Поглеждайки през стъклото, тя видя Пат Фортескю да се разхожда напред-назад по терасата. Мис Марпъл отвори прозореца и извика:

— Влезте, милинка. Влезте де! Сигурно е прекадено влажно и студено да стоите навън без палта.

Пат се подчини на поканата. Влезе, затвори прозореца и завали две от лампите.

— Да — каза тя, — следобедът не е много приятен. — После седна на канапето до мис Марпъл. — Какво плетете?

— А, просто едно всекидневно палтенце, милинка. Знаете ли, за едно бебе. Винаги съм казвала, че на младите майки никога не им стигат дрешките за бебетата. Това е втори ръст. Винаги ги плета втори. Бебетата толкова бързо надрастват първи ръст.

Пат протегна към огъня дългите си крака.

— Днес е хубаво тук вътре. Огънят гори, лампите светят, а вие плетете бебешки дрешки. Всичко това изглежда уютно и просто, както трябва да си бъде по английски.

— То си е по английски. Пък и няма толкова много домове като Ютрий Лодж.

— Мисля, че това е добре. Не вярвам този дом някога да е бил щастлив. Не вярвам някой някога да е бил щастлив в него, въпреки всичките пари, които са харчели и вещите, които притежават.

— Така е — съгласи се мис Марпъл. — Не бих казала, че е бил щастлив дом.

— Предполагам, че Адел може и да е била щастлива. Не я познавам, разбира се, така че не мога да бъда сигурна, но Дженифър е доста нещастна, а на Илейн й се къса сърцето заради някакъв младеж, за когото вероятно дълбоко в себе си съзнава, че не я обича. Ах, как ми се иска да се махна оттук! — Тя погледна мис Марпъл и внезапно се усмихна. — Знаете ли, Ланс ми каза да се държа колкото може по-близо до вас. Изглежда мисли, че така ще бъда в безопасност.

— Съпругът ви не е глупав.

— Не, Ланс не е глупав. Но в някои отношения е. Само че ми се иска да ми каже от какво точно се страхува. Едно нещо изглежда достатъчно ясно — някой в този дом е луд, а лудостта винаги плаши, защото не знаете какво може да роди един болен мозък. Не знаете какво ще стори след това.

— Бедното ми дете.

— О, нищо ми няма, наистина. Досега трябва да съм закоравяла.

Мисис Марпъл нежно каза:

— В живота ви е имало много нещастие, нали, мила моя?

— А, имала съм и много хубави периоди. Детството ми в Ирландия беше чудесно — яздех, ходех на лов и живеех в голяма, гола, брулена от ветровете къща с много, много слънце. Ако сте имали щастливо детство, никой не може да ви го отнеме, нали? После вече, когато пораснах, нещата сякаш все се разваляха. Предполагам, че всичко започна с войната.

— Съпругът ви е бил летец изтребител, нали?

— Да. Бяхме женени само от един месец, когато убиха Дон. — Тя се загледа в огъня пред себе си. — Отначало си мислех, че искам и аз да умра. Изглеждаше толкова несправедливо, толкова жестоко. И все пак, накрая едва ли не започнах да мисля, че това е било най-доброто. Дон беше чудесен по време на войната. Смел, дързък и весел. Имаше всички качества, необходими за една война. Но някак си не вярвам, че мирното време щеше да му подхожда. Той се отличаваше с един вид… ох, как да се изразя? — арогантно неподчинение. Нямаше да се приспособи или да улегне. Щеше да се бори. Той беше… е, в известен смисъл, антисоциален. Не, нямаше да се приспособи.

— Мъдро е от ваша страна, че разбирате това, мила моя. — Мис Марпъл се наведе над плетката си, хвана една бримка, преброи шепнешком „Три налице, две наопаки, наметка, две свивки“, после каза на глас: — А вторият ви съпруг, мила моя?

— Фреди ли? Фреди се застреля.

— О, божичко. Колко печално. Каква трагедия.

— Двамата бяхме много щастливи. Около две години, след като се оженихме, започнах да разбирам, че Фреди не е… е, невинаги е бил честен. Започнах да откривам, че стават разни неща. Но това сякаш нямаше значение, поне между нас двамата. Защото, нали разбирате, Фреди ме обичаше и аз го обичах. Помъчих се да се абстрахирам от това, което ставаше. Предполагам, че е било малодушно от моя страна, но нямаше да мога да го променя, нали така? Човек не може да промени хората.

— Да — потвърди мис Марпъл, — не можете да ги промените.

— Бях го приела и го обичах, и се омъжих за него такъв, какъвто беше и сякаш чувствах, че просто трябва да свикна с това. След смъртта му отидох в Кения на гости у едни приятели. Не можех повече да живея в Англия и да продължавам да срещам цялата… цялата, стара компания, която знаеше всичко. Но там, в Кения, срещнах Ланс. — Лицето й се промени и изразът му се смекчи. Тя продължи да гледа в огъня, а мис Марпъл гледаше нея. След малко Пат извърна глава: — Кажете ми, мис Марпъл, какво всъщност мислите за Пърсивал?

— Как да ви кажа, ами аз не съм го виждала много. Обикновено само на закуска и толкова. Мисля, че много не му харесва, дето съм тук.

Пат внезапно се разсмя.

— Знаете ли, той е дребнав. Ужасно дребнав, когато се отнася за пари. Ланс казва, че винаги е бил такъв. И Дженифър се оплаква от това. Преглежда домакинските сметки задно с мис Дъв. Недоволства за всеки разход. Но мис Дъв успява да държи на своето. Тя наистина е чудесна. Не сте ли съгласна?

— Да, наистина. Напомня ми за мисис Латимър от моето село, Сейнт Мери Мийд. Знаете ли, тя беше начело на Женската доброволна организация и тази на момичетата скаути и на практика ръководеше всичко там. Едва след цели пет години открихме, че… О, не трябва да клюкарствам. Няма по-досадно нещо от това да ви говорят за хора и места, които никога не сте виждали и не знаете нищо за тях. Простете ми, миличка.

— Сейнт Мери Мийд хубаво село ли е?

— Е, не знам какво бихте нарекли хубаво село мила моя, но според мен си е съвсем хубавичко. В него живеят някои симпатични хора, както и някои изключително неприятни. Там стават твърде любопитни неща, точно както и във всяко друго село. Човешката природа е много еднаква навсякъде, не е ли така?

— Вие често ходите горе при мис Рамсботъм, нали? Тя наистина ме плаши.

— Плаши ли ви? Че защо?

— Защото мисля, че е шантава. Смятам я за религиозна маниачка. Не мислете ли, че може би… наистина е… луда?

— В какво отношение?

— О, знаете какво имам предвид, мис Марпъл, много добре знаете. Седи си там, никога не излиза и размишлява за греха. Е, може в края на краищата да е почувствала, че мисията й в живота е да раздава правосъдие.

— Така ли мисли съпругът ви?

— Не знам какво мисли Ланс. Не иска да ми каже. Но в едно съм съвсем сигурна — вярва, че някой е луд и че този някой е от семейството. Е, би трябвало да кажа, че Пърсивал е достатъчно нормален. Дженифър си е просто глупава и доста емоционална. Малко е нервничка, но това е всичко, а Илейн е от тези странни буйни и непохватни момичета. Отчаяно е влюбена в онзи неин младеж и нито за миг няма да признае пред себе си, че той се жени за нея заради парите й.

— Смятате, че се жени заради парите й ли?

— Да, смятам. Вие не мислите ли същото?

— Почти съм сигурна в това. Като младия Елис, който се ожени за Марион Бейтс, дъщерята на богатия железар. Тя си беше много обикновено момиче и луда по него. Обаче всичко излезе съвсем добре. Хора като младия Елис и този Джералд Райт са наистина неприятни само когато се оженят по любов за някое бедно момиче. Толкова ги е яд на себе си за това, че си го изкарват на него. Но ако се оженят за богата девойка, продължават да я уважават.

— Не виждам — продължи Пат, като се мръщеше — как може да е външен човек. Това обяснява атмосферата тук. Всеки дебне другите. Само че скоро трябва да стане нещо…

— Няма да има повече убийства — рече мис Марпъл. — Поне аз мисля така.

— Не можете да бъдете сигурна.

— Е, всъщност съм доста сигурна. Виждате ли, убиецът е постигнал своята цел.

— Убиецът ли?

— Е, убиец или убийца. Така се казва за удобство.

— Казвате целта си. Каква цел?

Мис Марпъл поклати глава — самата тя не беше още съвсем сигурна.