Джоб с ръж

Глава 3

Нийл бутна настрани телефона и с пронизителен поглед изгледа мис Грифит.

— Значи те са се тревожили напоследък за него — каза той. — Искали са да се консултира с лекар. Вие не сте ми казали това.

— Не се сетих — отвърна мис Грифит и добави: — Всъщност той никога не ми е изглеждал истински болен…

— Не болен, а какво?

— Е, просто не е в ред. Не на себе си. С особено поведение.

— Разтревожен за нещо ли?

— О, не, не разтревожен. Ние се тревожехме…

Инспектор Нийл търпеливо изчака.

— Трудно е да се изрази, право ви казвам — продължи мис Грифит. — Изпадаше в различни настроения, разбирате ли? Понякога го обхващаше буйно веселие. Един-два пъти, честно казано, си помислих, че е пиян… Хвалеше се и разказваше най-необикновени истории, които съм сигурна, че не могат да бъдат верни. През повечето време, откакто съм тук, той е бил много стиснат — разбирате ли, нищо не даваше ей така. Но напоследък беше станал съвсем друг, експанзивен и направо — как да се изразя — пръскаше пари. Абсолютно необичайно за него. Например, когато куриерът трябваше да отиде на погребението на баба си, мистър Фортескю го повика, даде му банкнота от пет лири, каза му да ги заложи на втория кон фаворит и избухна в смях. Не беше… ами просто не приличаше на себе си. Това е всичко, което мога да кажа.

— Може би си е бил наумил нещо?

— Не бих казала. По-скоро като че ли очакваше нещо приятно… вълнуващо…

— Като например голяма сделка със солидна печалба?

Мис Грифит се съгласи по-охотно.

— Да… Да, това е много по-близо до мисълта ми. Сякаш ежедневните неща вече не го вълнуваха. Беше развълнуван. А и при него идваха по работа някакви хора с много особен вид. Такива, каквито по-рано не бяха стъпвали тук. Това ужасно тревожеше мистър Пърсивал.

— А, значи го е тревожело?

— Да. Разбирате ли, мистър Фортескю винаги се е доверявал много на мистър Пърсивал. Разчиташе на него. Но напоследък…

— Напоследък не са се погаждали толкова.

— Ами мистър Фортескю вършеше много неща, които мистър Пърсивал смяташе за неразумни. Мистър Пърсивал винаги е много внимателен и благоразумен. Но изведнъж баща му престана да се вслушва в мнението му и мистър Пърсивал беше много смутен.

— И са имали скандал за всичко това?

Инспектор Нийл се опитваше да налучка.

— Не знам да е имало скандал… Естествено, сега осъзнавам, че мистър Фортескю не може да е бил на себе си… за да крещи така.

— Крещял ли е? Какво каза?

— Направо влезе в машинописното бюро…

— Така, че всички чухте?

— Ами да. Наричаше Пърсивал с различни думи… Обиждаше го, ругаеше го.

— Какво каза, че е направил Пърсивал?

— По-скоро изглеждаше, че нищо не е направил… Наричаше го нещастно дребнаво чиновниче. Каза, че нямал широк поглед, нямал концепция да прави голям бизнес. Каза: „Ще върна Ланс вкъщи. Той струва колкото десет като теб и освен това има богата жена. Ланс е смел, независимо, че веднъж стигна до съд…“ О божичко, не трябваше да казвам това!

Под опитното ръководство на инспектор Нийл мис Грифит се бе поувлякла, както и други преди нея, но изведнъж я обзе смущение.

— Не се тревожете — успокояващо изрече инспектор Нийл. — Било каквото било.

— Е да, това беше отдавна. Мистър Ланс беше просто млад и буен и не си даваше сметка какво върши.

Инспектор Нийл и по-рано беше чувал подобни схващания, но не беше съгласен с тях. Все пак той поднови въпросите си.

— Какво можете да ми кажете за персонала тук?

В старанието да заличи недискретността си, мис Грифит изсипа куп сведения за различните служители във фирмата. Инспектор Нийл й благодари и каза, че би желал пак да види мис Гроувнър.

Полицейският детектив Уейт си подостри молива. Той замислено отбеляза, че това тук е луксозно местенце. С опитно око оглеждаше огромните столове, голямото бюро и скритото осветление.

— Пък и всички тези хора тук имат имена като от Риц — каза той. — Гроувнър… Това ми мирише на нещо херцогско. Вземете Фортескю — и то не е случайно име.

Инспектор Нийл се усмихна.

— Баща му не се е казвал Фортескю, а Фонтескю, и произходът му е някъде от Централна Европа. Този човек, предполагам, е смятал, че Фортескю звучи по-добре.

Полицейският детектив погледна шефа си с благоговение.

— Значи вие знаете всичко за него?

— Просто прегледах няколко нещица, когато ме повикаха тук.

— Няма досие, нали?

— А, не. Мистър Фортескю е бил прекалено хитър за това. Имал е известни връзки с черния пазар и е пробутал по някоя и друга, съмнителна, меко казано, сделка, но винаги е успявал да се придържа в рамките на закона.

— Ясно — каза Уейт. — Не е бил добър човек.

— Въжеиграч. Но нямаме обвинения срещу него. От Данъчната инспекция са го наблюдавали дълго време, но той бил прекалено хитър за тях. Покойният мистър Фортескю е бил цял финансов гений.

— Човек като него — каза полицаят Уейт, — може да е имал врагове.

В гласа му се прокрадна надежда.

— О, да. Сигурно е имал. Но не забравяйте, че е бил отровен вкъщи. Или поне така изглежда. Знаете ли, Уейт, започва да ми се оформя една схема. Познатата старомодна схема. Доброто момче Пърсивал. Лошото момче Ланс, по когото си падат жените. Съпругата, която е по-млада от мъжа си и която не дава обяснения къде играе голф. Всичко това е много познато. Но има нещо, което се набива в очи като изключително нелепо.

Полицаят Уейт попита:

— Какво е то?

Тъкмо тогава се отвори вратата и мис Гроувнър, с възстановено самочувствие и отново в бляскав вид, надменно попита:

— Искали сте да ме видите?

— Смятам да ви задам няколко въпроса за вашия работодател. Може би трябва да кажа „вашия покоен работодател“.

— Клетият човечец — неубедително произнесе мис Гроувнър.

— Да сте забелязвали напоследък у него някаква промяна?

— Струва ми се, че да. Всъщност, забелязвах.

— В какво отношение?

— Не бих могла да кажа точно… Той сякаш говореше куп безсмислици. Не можех да повярвам и на половината от това, което казваше. И освен това бързо губеше контрол над себе си — особено с мистър Пърсивал. Не с мен, защото естествено, аз никога не споря. Само казвам: „Да, мистър Фортескю“, каквито и странни неща да говори — тоест, говореше.

— А той някога… х-м, как да кажа… Правил ли ви е някакви предложения?

Мис Гроувнър с известно съжаление отвърна:

— Е, не бих могла да кажа точно това.

— И още нещо, мис Гроувнър. Имаше ли мистър Фортескю навик да носи в джоба си зърно?

Мис Гроувнър беше истински изненадана.

— Зърно? В джоба си? Искате да кажете дали е хранел гълъби или нещо от този род?

— Може да е било и с такава цел.

— О, сигурна съм, че не. Мистър Фортескю? Да храни гълъби? О, не.

— Би ли могъл да държи ечемик, или овес в джоба си поради някаква специална причина? Може би като мостра? Някаква сделка със зърнени храни?

— О, не. Той очакваше за следобед хора от „Ейпшатик Ойл“. Също и президента на строителна фирма „Атикус“… Никой друг.

— Добре тогава. — Нийл сложи точка по въпроса и махна с ръка на мис Гроувнър, че е свободна.

— Краката си ги бива — въздъхна полицаят Уейт. — А найлоновите й чорапи са супер.

— Не ме интересуват краката й — отвърна инспектор Нийл. — Никакъв напредък. Един джоб с ръж и това е всичко.