Джоб с ръж

I

Мис Марпъл подравни отгоре дрехите си в куфара, пъхна в единия край вълнен шал и затвори капака. Огледа спалнята си. Не, нищо не беше забравила. Дойде Кръмп, за да свали долу багажа й. Мис Марпъл влезе в съседната стая да се сбогува с мис Рамсботъм.

— Опасявам се — каза мис Марпъл, — че много зле ви се отплатих за гостоприемството. Надявам се някой ден да успеете да ми простите.

— Ха — рече мис Рамсботъм.

Както обикновено, редеше пасианс.

— Черно вале, червена дама — забеляза тя, после изкосо хвърли към мис Марпъл проницателен поглед. — Предполагам, че открихте това, което искахте.

— Да.

— И предполагам да сте казали всичко на полицейския инспектор? Той ще може ли да го докаже?

— Почти съм сигурна, че ще може. Вероятно ще му отнеме малко време.

— Не ви задавам въпроси. Вие сте хитра жена. Разбрах това, още щом ви видях. Не ви виня за това, което сте направили. Порокът си е порок и трябва да бъде наказан. В това семейство има лоша жилка. Слава богу, не е от нашия род. Сестра ми, Елвира, си беше глупачка. Но нищо по-лошо. Черно вале — повтори мис Рамсботъм, като въртеше в ръце картата. — Красив, но с черно сърце. Да, страхувах се от това. Добре де, човек не може да си наложи да не обича един грешник. Момчето винаги е умеело да постига своето. Даже успя да ме убеди… Излъга за часа, когато си тръгна от мен онзи ден. Не го опровергах, но се чудех защо… Още тогава се зачудих. Но той е момче на Елвира — не можех да се реша да го издам. Е, добре, вие сте праведна жена, Джейн Марпъл, а правдата трябва да възтържествува. Обаче съжалявам съпругата му.

— И аз — каза мис Марпъл.

В антрето Пат Фортескю я чакаше да се сбогуват.

— Много ми се искаше да не си отивате — рече тя. — Ще ми липсвате.

— Време е да си ходя. Приключих това, за което бях дошла. То не беше… изцяло приятно. Но знаете ли, важното е да не възтържествува порокът.

Пат изглеждаше озадачена.

— Не ви разбирам.

— Е, да, мила моя. Но може би ще ме разберете някой ден. Мога ли да се осмеля да ви дам съвет, ако някога нещо в живота ви се обърка — мисля, че най-голямото щастие ще намерите там, където сте били щастлива като дете. Върнете се в Ирландия, мила моя. При конете и кучетата. И всички тези неща.

Пат кимна.

— Понякога страшно ми се иска да бях направила точно това след смъртта на Фреди. Но пък тогава — тонът й се смекчи — никога нямаше да срещна Ланс.

Мис Марпъл въздъхна.

— Знаете ли, ние няма да останем тук — каза Пат. — Още щом се изясни всичко и се връщаме в Източна Африка. Толкова се радвам.

— Бог да ви благослови, скъпо дете. За да изживее човек живота си той има нужда от много, много смелост. Смятам, че вие я притежавате.

Тя потупа ръката на момичето, пусна я и излезе през предния вход към чакащото я такси.

II

Късно вечерта мис Марпъл си пристигна вкъщи.

Кити — последното й момиче от „Сейнт Фейтс Хоум“ — я посрещна и я поздрави с грейнало лице.

— За вечеря съм приготвила херинга, мадам. Толкова се радвам, че се върнахте вкъщи — ще видите колко хубаво е всичко тук. Направих пролетно почистване.

— Много хубаво, Кити. Радвам се, че се върнах у дома.

„Шест паяжини на корниза“ — забеляза мис Марпъл. — Тези момичета никога не поглеждат нагоре! Независимо от това тя беше прекалено деликатна, за да го каже.

— Писмата ви са на масичката в антрето, мадам. Има и едно, дето по погрешка е пътувало до Дейзимийд. Винаги ги бъркат, нали? Малко си приличат, Дейн и Дейзи, пък и почеркът е толкова лош, че този път не ми е чудно. Хората там ги нямало и къщата им била затворена, та едва сега се върнали и днес ни го пратиха. Надявали се да не било важно.

Мис Марпъл взе кореспонденцията си. Писмото, за което рече Кити, беше най-отгоре. При вида на зацапаните драскули нещо проблесна в паметта на мис Марпъл. Тя разкъса плика.

Със стиснати устни мис Марпъл погледна фотографията. Двамата снимани се гледаха в очите. Погледът на мис Марпъл се отмести от трогателното, изпълнено с обожание лице на Гладис с леко отворена уста към другото — мургавото, красиво, усмихнато лице на Ланс Фортескю.

В съзнанието й отекнаха последните думи от трогателното писмо:

Сълзи изпълниха очите на мис Марпъл. Съжалението отстъпи пред гнева — гняв срещу един безсърдечен убиец.

А после на мястото на тези чувства се надигна тържество — тържеството, което може да изпита някой специалист, успял да възпроизведе праисторическо животно само от парче челюст и два-три зъба.