Джоб с ръж

Глава 2

Инспектор Нийл седеше в светилището на мистър Фортескю зад огромното му яворово бюро. До вратата се беше свил един от подчинените му с бележник в ръка.

Инспектор Нийл изглеждаше стегнат като войник, а къдравата му кестенява коса бе пригладена назад над доста ниското чело. Когато произнасяше фразата „просто въпрос на рутина“, тези, на които говореше, обикновено злобничко си мислеха: „Ами че ти способен ли си на нещо друго?“ Но те грешаха напълно. Зад прозаичната външност на инспектора се криеше мислител с голямо въображение и един от неговите методи на разследване беше да си съчинява фантастични теории за вина, които прилагаше към разпитваните.

Мис Грифит, която той с безпогрешно око веднага определи като най-подходящата личност, способна да му даде най-кратка и ясна информация за довелите го тук събития, тъкмо бе излязла от стаята, след като беше направила чудесно резюме на случилото се сутринта. Инспектор Нийл си представи три куриозни причини, поради които преданата доайенка на машинописното бюро би могла да сипе отрова в сутрешния чай на шефа си, като отхвърли и трите като неправдоподобни.

Той я определи, че не е: (а) от типа на отровителките; (б) влюбена в шефа си; (в) психически нестабилна и (г) злопаметна. Това всъщност освобождаваше мис Грифит от подозрение и й отреждаше ролята на източник на точна информация.

Инспектор Нийл погледна телефона. Всеки момент очакваше да му позвънят от болницата „Сейнт Джуд“.

Разбира се, беше напълно възможно внезапното заболяване на мистър Фортескю да се дължи на естествени причини, но д-р Айзъкс от „Бетнъл Грийн“ и сър Едуин Сандмън от „Харли Стрийт“ не споделяха това мнение.

Инспекторът натисна звънеца, удобно разположен до лявата му ръка и поиска да му изпратят личната секретарка на мистър Фортескю.

Мис Гроувнър си беше възвърнала част от самоувереността си. Тя влезе неспокойно, в движенията й нямаше и помен от лебедовата грация и веднага зае отбранителна позиция.

— Не съм аз!

Инспектор Нийл само промълви:

— Така ли?

Той посочи стола, на който мис Гроувнър обикновено сядаше с бележник в ръка, когато мистър Фортескю я викаше да й диктува писмата си. Сега тя седна неохотно, като уплашено наблюдаваше инспектора. Нийл я гледаше насърчително и малко глупаво, докато мозъкът му прехвърляли възможностите — Съблазън? Шантаж? Платинена блондинка пред съда… и т.н.

— В чая нямаше нищо — каза мис Гроувнър. — Няма начин да е имало.

— Разбирам — рече инспектор Нийл. — Името и адреса ви, моля?

— Гроувнър. Айрин Гроувнър.

— Как се пише?

— Ами… като площада.

— А адресът ви?

— „Рашмур Роуд“ 14, Мъсуел Хил.

Инспектор Нийл удовлетворено кимна. „Не е съблазън — каза си той. — Не е любовна история. Порядъчен дом при родителите. Няма и шантаж“.

Още една подходяща умозрителна теория отиде на вятъра.

— И така, вие сте тази, която е приготвяла чая? — любезно изрече той.

— Ами да. Искам да кажа, винаги аз го приготвям.

Без да бърза, инспектор Нийл си я представи по време на сутрешния ритуал с чая на мистър Фортескю. Чашата с чинийката и чайничето бяха грижливо опаковани и изпратени за анализ в съответния отдел. Стана ясно, че никой, освен Айрин Гроувнър не ги беше пипал. Големият чайник е бил използван за чая на чиновничките, а след това мис Гроувнър отново го е напълнила с вода от чешмата в тоалетната.

— А самият чай?

— Той си беше на мистър Фортескю, специален китайски чай. Стои на рафта в моя кабинет, който е до този.

Инспектор Нийл кимна. Той попита за захарта и разбра, че мистър Фортескю го пиел без захар.

Телефонът иззвъня. Инспекторът вдигна слушалката. Изразът на лицето му леко се промени.

— „Сейнт Джуд“ ли е?

Той направи знак с глава на мис Гроувнър, че е свободна.

— Това е всичко засега, благодаря ви, мис Гроувнър.

Тя побърза да напусне стаята.

Инспектор Нийл съсредоточи вниманието си върху слабия безизразен глас, който се обаждаше от болницата „Сейнт Джуд“. Докато слушаше, той надраска с молив няколко неразбираеми знака в ъгъла на бележника пред себе си.

— Починал преди пет минути ли казвате? — попита той. Погледна часовника на ръката си. „Дванадесет и четиридесет и три“ записа той в бележника.

Безизразният глас каза, че самият д-р Бернсдорф би искал да говори с инспектор Нийл.

— Добре. Дайте го — каза инспекторът, което доста шокира притежателя на гласа, в чийто официален тон се бяха прокраднали нотки на благоговение.

Последваха различни шумове като щракане, звънене и далечни призрачни гласове. Инспектор Нийл търпеливо чакаше.

След това, без никакво предупреждение, изръмжа дебел бас, който го принуди да отдалечи слушалката от ухото си.

— Ало, Нийл, стари лешояде. Пак ли се разправяш с трупове?

Инспектор Нийл и професор Бернсдорф от „Сейнт Джуд“ бяха работили заедно по един случай на отравяне преди малко повече от година и си бяха останали приятели.

— Разбрах, че нашият човек бил мъртъв, докторе.

— Да. Когато го докараха, вече не можехме да сторим нищо.

— А причината за смъртта?

— Ще трябва да се направи аутопсия, естествено. Много интересен случай. Наистина много интересен. Радвам се, че попадна при мен.

Професионалното удовлетворение в богатия на интонации глас на Бернсдорф подсказа на инспектора поне едно нещо.

— Доколкото схващам, не мислиш, че е естествена смърт — сухо каза той.

— Няма ни най-малко съмнение — енергично заяви д-р Бернсдорф. — Разбира се, това не е официално становище — със закъсняла предпазливост добави той.

— Естествено. Естествено. Това се подразбира. Отровен?

— Несъмнено. И още — това е съвсем неофициално, нали разбираш — само между нас двамата — мога да се хвана на бас и каква е била отровата.

— Наистина ли?

— Таксин, момчето ми. Таксин.

— Таксин ли? Никога не съм я чувал.

— Знам. Изключително необичайно. Наистина възхитително необичайно. Не твърдя, че щях да го установя, ако само преди три-четири седмици не бях имал подобен случай. Няколко дечурлига си играли на чай с куклите — набрали плодове от тис и направили от тях чай.

— Това ли е? Плодове от тис?

— Плодове или листа. Силно отровни. Разбира се, таксинът е алкалоид. Не си спомням да съм чувал за случай, когато да е бил използван нарочно. Наистина изключително интересно и необичайна. Нямаш представа, Нийл, колко му писва на човек от неизбежните хербициди. Таксинът е истинско удоволствие. Естествена може и да греша — за бога, не ме цитирай — но мисля, че съм прав. Бих казал, че е интересно и за теб. Разнообразява рутината!

— Приятно прекарване за всички, това ли е идеята? С изключение на жертвата.

— Да, да, горкият — нехайно забеляза д-р Бернсдорф. — Много лош късмет е имал.

— Каза ли неща, преди да умре?

— Ами един от вашите беше седнал до него с бележник. Той ще ти съобщи подробностите. Промълвил нещо за чай, че в кантората му сложили нещо в чая, но това, естествена е глупост.

— Защо да е глупост? — рязко възрази инспектор Нийл, който мислено си представяше как очарователната мис Гроувнър прибавя плодчета от тис към запарения чай. После реши, че това е нелепо.

— Защото тисът не може да е подействал толкова бързо. Доколкото разбирам, симптомите са се проявили незабавна, след като е изпил чая?

— Така казват.

— Е, има много малко отрови, които действат толкова бързо, освен цианидите, разбира се и вероятно чистият никотин…

— А това определено не е било цианид или никотин?

— Скъпи ми приятелю, тогава той трябваше да е умрял, преди да пристигне линейката. Не, не става въпрос за нещо от този род. Наистина имах подозрения за стрихнин, но конвулсиите съвсем не бяха типични за него. Все още неофициална разбира се, но залагам на карта репутацията си, че е таксин.

— След колко време би подействал той?

— Зависи. Един, два, три часа. Покойният приличаше на човек, който обича да си похапва. Ако е закусвал обилна това би забавило нещата.

— Закуска — замислено рече инспектор Нийл. — Да, прилича на закуска.

— Закуска с Борджиите. — Доктор Бернсдорф весело се засмя. — Е, наслука, момчето ми.

— Благодаря, докторе. Бих искал да поговоря с моя сержант, преди да затвориш.

Последваха същите щракания, позвънявания и далечни призрачни гласове. А после се чу тежко дишане — неизбежната прелюдия към гласа на сержант Хей.

— Сър — настойчиво викаше той. — Сър!

— Нийл на телефона. Каза ли покойният нещо важно за мен?

— Каза, че бил чаят. Чаят в кантората. Но докторът вика, че не бил.

— Да, знам това. И нищо друго ли?

— На господине. Но има едно странно неща Костюмът, с който беше облечен… проверих съдържанието на джобовете. Обичайните неща — носна кърпа, ключова монети, портфейл — но една работа много ме учуди. В десния джоб на сакото му имаше зърна.

— Зърна ли?

— Да, господина.

— Какво искаш да кажеш? Храна за закуска ли? Като „Фармърс Глори“ или „Уийтифакс“, така ли? Или имаш предвид жито или ечемик…

— Точно така, сър. Зърна си бяха. Приличаха ми на ръжени. Доста много при това.

— Ясно. Странна наистина… Да не е било мостра, имам предвид на нещо за продан.

— Точно така, сър. Реших обаче да ви кажа за това.

— Съвсем правилна Хей.

След като затвори телефона, инспектор Нийл остана няколко минути загледан пред себе си. Мислите му методично се нижеха от първата към втората фраза на разследването — от подозрението в отравяне към несъмненото отравяне. Думите на професор Бернсдорф може да бяха неофициални, но той не беше човек, който може да греши. Рекс Фортескю е бия отровен и отровата вероятно е била погълната от един до три часа преди появата на първите симптоми. Следователно персоналът в кантората би могъл да бъде извън всякакво подозрение.

Нийл стана и отиде в машинописното бюро. Чиновничките тракаха безцелно на машините.

— Мис Грифит? Може ли да поговорим за малко?

— Разбира се, мистър Нийл. Позволявате ли някои от момичетата да излязат за обед? Много им закъсня почивката. Или може би предпочитате да поръчаме да ни донесат нещо?

— Не. Могат да излязат за обед. Но след това трябва да се върнат.

— Естествено.

Мис Грифит последва Нийл до кабинета. Седна, както обикновена със спокойно и компетентно изражение.

Без предисловие инспектор Нийл започна:

— Обадиха ми се от болницата „Сейнт Джуд“. Мистър Фортескю е починал в 12 часа и 43 минути.

Мис Грифит прие новината без изненада, само поклати глава.

— Опасявах се, че е много зле — каза тя.

Нийл отбеляза, че изобщо не е опечалена.

— Бихте ли ми съобщили подробности за дома и семейството му?

— Естествено. Аз вече опитах да се свържа с мисис Фортескю, но изглежда, че е отишла на голф. Вкъщи нея очаквали за обед. Не знаели с точност на кое игрище е. — И добави като обяснение: — Те живеят в Бейдън Хийт, нали разбирате, а там наблизо има три известни игрища за голф.

Инспектор Нийл кимна. Бейдън Хийт почти изцяло беше населен с богаташи от Сити. Имаше отлична железопътна връзка, намираше се само на двадесет мили от Лондон и дотам се стигаше сравнително лесно с кола дори и през върховите часове.

— Точният адрес, ако обичате и телефонния номер?

— Бейдън Хийт 34090. Къщата се казва Ютрий Лодж.

— „Тисова Хижа“.

— Какво? — Резкият въпрос неволно се изплъзна от инспектор Нийл. — „Тисова Хижа“ ли казахте?

— Да.

Мис Грифит изглеждаше леко заинтригувана, но инспектор Нийл вече се беше овладял.

— Можете ли да ми съобщите подробности за семейството му?

— Мисис Фортескю му е втора жена. Много по-млада е от него. Ожениха се преди две години. Първата мисис Фортескю е починала отдавна. От първия си брак има двама сина и една дъщеря. Дъщерята живее в дома, също и по-големият син, който е партньор във фирмата. За съжаление днес е в Северна Англия по служба. Очакваме го да се върне утре.

— А кога замина?

— Онзи ден.

— Опитахте ли да се свържете с него?

— Да. След като откараха мистър Фортескю в болницата, позвъних на хотел „Мидлънд“ в Манчестър, където смятах, че е отседнал, но ми казаха, че си е тръгнал рано тази сутрин. Мога да ви дам имената на някои фирми в тези градове, които е възможно да посети.

„Наистина оправна жена“ — помисли си инспекторът.

— „И ако убие някого, сигурно ще го стори както трябва.“ Но той си наложи да отхвърли тези мисли и пак се концентрира върху дома на мистър Фортескю.

— Казахте, че имал още един син ли?

— Да, но поради недоразумения с баща си той живее в чужбина.

— Семейни ли са синовете?

— Да. Мистър Пърсивал е женен от три години. Със съпругата си обитават самостоятелен апартамент в Ютрий Лодж, макар че наскоро ще се местят в собствен дом в Бейдън Хийт.

— Когато позвънихте сутринта, не успяхте ли да се свържете с мисис Пърсивал Фортескю?

— Била дошла в Лондон за един ден. — После мис Грифит продължи: — Мистър Ланселот се е оженил преди по-малко от година. За вдовицата на лорд Фредерик Анстис. Сигурно сте я виждали по снимките. В списание Татлър — с коне, нали разбирате? На конните надбягвания.

Мис Грифит малко се задъхваше и се поизчерви. Нийл, който бързо схващаше настроенията на хората, разбра, че този брак е раздвижил снобската и романтичната страна у мис Грифит. За нея аристократите си бяха аристократи и фактът, че покойният лорд Анстис беше имал доста незавидна репутация в спортните среди почти сигурно не й бе известен. Фреди Анстис си беше пръснал черепа точно преди да започне разследването за участието на неговите коне в състезанията. Нийл си спомняше нещо смътно за жена му. Дъщеря на ирландски пер, преди това била омъжена за летец, който загинал във въздушна битка с немски самолети.

А сега изглежда се бе омъжила за черната овца на семейство Фортескю, защото Нийл допускаше, че недоразумението с бащата, за което официално спомена мис Грифит, означава някакъв срамен инцидент в кариерата на младия Ланселот Фортескю.

Ланселот Фортескю! Що за име! А и другият син как беше — Пърсивал1? Чудеше се каква ли е била първата мисис Фортескю. Любопитен вкус е имала по отношение на имената…

Той претегли към себе си телефона и набра номера на телефонната централа. Поиска да го свържат с Бейдън Хийт 3400.

След малко се обади мъжки глас:

— Бейдън Хийт 3400.

— Искам да говоря с мисис или мис Фортескю.

— Съжалявам. Няма ги и двете.

В гласа като че ли се долавяха определени алкохолни нотки.

— Вие икономът ли сте?

— Точно така.

— Мистър Фортескю е сериозно болен.

— Знам. Обадиха ни се. Но аз нищичко не мога да сторя. Мистър Вал замина на север, а мисис Фортескю е на голф. Мисис Вал отиде до Лондон, ама ще се върне за вечеря, а пък мис Илейн е навън.

— Няма ли някой в къщата, с когото да мога да разговарям за заболяването на мистър Фортескю? Важно е.

— Ами не знам. — Човекът се колебаеше. — Тук е мис Рамсботъм, ама тя никога не приказва по телефона. Тогава да повикам мис Дъв — тя наглежда къщата.

— Да, повикайте мис Дъв, моля.

— Ще отида да я потърся.

По телефона се чуваше как се отдалечават стъпките му. Инспектор Нийл не чу да се приближават други стъпки, но след една-две минути се обади женски глас:

— Мис Дъв на телефона.

Гласът беше дълбок и изпълнен с достойнство, с ясна дикция. Инспектор Нийл си състави благоприятна представа за притежателната му.

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, мис Дъв, че мистър Фортескю почина преди малко в болницата „Сейнт Джуд“. Внезапно му е прилошало в кантората. Трябва да се свържа с роднините му.

— Разбира се. Аз нямах представа… — Тя прекъсна. В гласа й не се долавяше тревога, но бе шокирана. Мис Дъв продължи: — Всичко това е много, много жалко. Човекът, с когото всъщност трябва да се свържете, е мистър Пърсивал Фортескю. Той ще се погрижи да уреди всичко необходимо. Бихте могли да го потърсите в хотел „Мидлънд“ в Манчестър или може би в „Гранд“ в Лестър. Или може да опитате „Шиърър и Бондс“ от Лестър. Опасявам се, че не знам телефоните им, но ми е известно, че са фирма, която трябваше да посети и те биха могли да ви информират къде може да е той днес. Мисис Фортескю сигурно ще се прибере за вечеря, а може би и за чая. Това ще бъде голям удар за нея. Станало е съвсем внезапно, така ли? Мистър Фортескю беше съвсем добре, когато излезе оттук сутринта.

— Вие видяхте ли го, преди да излезе?

— О да. Какво е било? Сърце ли?

— Той страдаше ли от сърце?

— Не, не… Мисля, че не… Но си помислих, че щом е било толкова внезапно… — Тя спря. — От болницата „Сейнт Джуд“ ли се обаждате? Лекар ли сте?

— Не, мис Дъв, не съм лекар. Обаждам се от кантората на мистър Фортескю в града. Аз съм инспектор Нийл от криминалната полиция и ще дойда при вас веднага, щом мога.

— Криминален инспектор ли? Да не искате да кажете… Какво всъщност искате да кажете?

— Това е внезапна смърт, мис Дъв. А когато има внезапна смърт, нас ни викат на място, особено ако покойният не е бил преглеждан скоро от лекар. А доколкото разбирам, случаят е такъв?

В края на фразата имаше само загатната въпросителна, но младата жена реагира.

— Знам. Пърсивал на два пъти му урежда час при лекар, но той не искаше да отиде. Беше крайно неразумен… Всички се тревожеха…

Тя прекъсна, а след това продължи с предишния уверен тон:

— Ако мисис Фортескю се върне вкъщи, преди да дойдете вие, какво да й кажа?

„Практична жена, няма що“ — помисли си инспектор Нийл.

А на глас произнесе:

— Кажете й, че в случай на внезапна смърт сме длъжни да проведем известно разследване. Обичайното.

И той затвори.