Дивергенти

22

Отварям очи и виждам думите „Имай страх единствено от Бог", изписани върху чистата бяла стена. Отново долавям звук от течаща вода, но този път е от крана на чешмата, не от бездната. Минават секунди, преди да различа очертанията на онова, което ме заобикаля - рамка на врата, плот, таван.

Болката постоянно пулсира в главата, страните и ребрата ми. Не трябва да помръдвам, иначе ще стане още по-лошо. Забелязвам син юрган под главата си. Надигам глъ ва да разбера откъде идва звукът от течаща вода, кривейки лице от болка.

Фор стои в банята, натопил ръце в мивката. Кръвта от разранените му кокалчета багри в розово водата вътре. Устата му е разцепена в единия край, но иначе изглежда непокътнат. Изражението, с което оглежда раните си, е невъзмутимо; той спира водата и подсушава ръцете си с кърпа.

Имам бегъл спомен как съм попаднала тук, по-скоро един-единствен образ: черна мастилена линия се вие отстрани под ухото, част от татуировка; леко полюшване, което подсказва, че той ме носи.

Фор гаси лампата в банята и вади плик с лед от хладилника в ъгъла на стаята. Тъкмо да затворя очи и да се престоря на заспала, но той среща погледа ми и вече е твърде късно.

- Ръцете ти - едва казвам.

- Ръцете ми не са твоя грижа - отвръща. Подпира се с коляно върху леглото и се надвесва над мен, пъхайки плика с лед под главата ми. Преди да се дръпне, посягам да докосна разцепената му уста. Отказвам се в мига, когато осъзнавам какво точно се каня да направя. Ръката ми пада върху леглото.

„Какво има да губиш?", питам се. После докосвам устата му с връхчетата на пръстите си.

- Трис - казва той, движейки устни под пръстите ми, -аз съм добре.

- Как се озова там? - питам и отпускам ръка.

- Връщах се от контролния център. Чух писък.

- Какво им направи? - питам отново.

- Оставих Дрю в лазарета преди половин час - отговаря той. - Питър и Ал избягаха. Дрю се кълне, че искали само да те сплашат. Поне предполагам, че това се опитваше да каже.

- Много ли е зле?

- Ще оживее - отвръща той. После добавя горчиво: -Но не мога да кажа в какво състояние ще бъде след това.

Не е редно да желая злото на други хора само защото първи са ме нападнали. Но все пак при мисълта, че Дрю е в лазарета, през тялото ми преминава тръпка на тържество и аз стискам ръката на Фор.

- Хубаво - казвам. Гласът ми звучи напрегнато и свирепо. Гневът се надига в мен, превръщайки кръвта ми в горчива жлъч, изпълва ме, завладява ме. Изпитвам желание да ударя нещо, да счупя нещо, но се боя да помръдна и затова избухвам в плач.

Фор се надвесва над единия край на леглото и ме на-блЬдава. В погледа му няма капка съчувствие. Щях да се почувствам разочарована, ако откриех дори следа от състрадание в очите му. Той освобождава китката си от пръстите ми и за моя изненада опира шепа в бузата ми, галейки с палец скулата. Пръстите му ме докосват предпазливо.

- Мога да докладвам за това - казва.

- Не - отвръщам. - Не искам да си мислят, че съм се изплашила.

Той кимва. Несъзнателно движи палеца си нагоре-надолу по скулата ми.

- Досещах се, че това ще кажеш.

- Мислиш ли, че е прибързано да се опитам да седна?

- Ще ти помогна.

Фор обгръща раменете ми с една ръка, а с другата придържа главата ми, докато се надигам. Болката на огнени талази се разлива по тялото ми, но аз се опитвам да не й обръщам внимание, потискайки стенанията си.

Той ми подава плика с лед.

- Недей да потискаш болката! - казва. - Нали само аз съм тук.

Прехапвам устна. По лицето ми се стичат сълзи, но никой от двамата не им обръща внимание.

- Предполагам, че отсега нататък ще разчиташ на приятелите си трансфери да те пазят - продължава той.

- Надявах се да е така - отвръщам. Още усещам ръката на Ал върху устата си и ридания разтърсват тялото ми. Опирам длан в челото си и бавно се залЬлявам напред-на-зад. - Само че Ал...

- Той искаше да вижда в теб едно дребно и кротко момиченце от Аскетите - меко казва Фор. - Нарани те, защото силата ти го кара да се чувства слаб. Това е единствената причина.

Кимвам и се опитвам да му повярвам.

- Останалите няма да ти завиждат толкова, ако покажеш поне мъничко уязвимост. Дори да не е реална.

- Да не искаш да кажеш, че трябва да се преструвам на уязвиш? - повдигам вежди.

- Точно така. - Той взима плика с леда от ръцете ми, пръстите му докосват моите, слага го на главата ми. Отпускам ръце. Прекалено изтощена съм, за да се възпротивя. Фор се изправя. Заглеждам се в тениската му.

Понякога стои пред мен като съвсем непознат човек. Друг път го усещам с вътрешностите си като някаква дълбока болка.

- Знам, иска ти се утре сутрин да отидеш на закуска и да покажеш на твоите нападатели, че не са успели да те пречупят - добавя той. - Вместо това, е по-добре отокът на бузата ти да се вижда ясно и да държиш главата си наведена.

Само при мисълта за това ми се повдига.

- Едва ли ще мога да го направя - отвръщам глухо. После вдигам очи към него.

- Трябва!

- Мисля, че не разбираш! - Лицето ми пламва. - Те ме опипваха.

Тялото му се изопва при тези думи и ръцете му стискат в желязна хватка плика с лед.

- Опипвали са те - повтаря и тъмните му очи гледат студено.

- Не чак така, както си мислиш. - Промърморвам. Когато го казах, не си давах сметка колко неловко ще бъде да говоря за това. - Но... почти.

Извръщам очи.

Той толкова дълго стои неподвижен, без да пророни и дума, че накрая аз решавам да кажа нещо.

- Какво има?

- Не ми се ще да го казвам - проговаря той, - но се налага. За известно време е по-добре да си в безопасност, отколкото на всяка цена да докажеш, че си права. Разбираш ли ме?

Правите му вежди са надвиснали ниско над очите. Стомахът ми се свива. Знам, че има право, но не искам да го призная. Освен това, искам нещо, но не знам как да го изразя. Искам да смаля разстоянието между нас, докато съвсем не изчезне.

Кимвам.

- Само едно нещо ще тс помоля. Когато ти се удаде подходящ случай... - Той притиска силна и прохладна длан в бузата ми и повдига главата ми, като ме принуждава да го погледна в очите. Очите му святкат. Видът му е като на хищник. - ... да ги съсипеш.

Неуверено се разсмивам.

- Малко ме плашиш, Фор.

- Направи ми услуга и не ми викай повече така - казва той.

- Как да ти викам тогава?

- Никак. - Той сваля ръката си от лицето ми. - Засега.