Дивергенти

2

Тестът започва след обяда. Седим край дългите маси в столовата, а проверяващите - по един във всяка стая -едновременно извикват имената ни. Седя до Кейлъб, а насреща ми е съседката ни Сюзън.

Работата на нейния баща е свързана с пътуване из града, затова той има кола, всеки ден я кара на училище и я врьща обратно. Предложи да кара и нас, но - както каза Кейлъб - ние предпочитаме да трьгваме малко по-късно, пък и не искаме да го притесняваме.

Разбира се, че ще откажем.

Повечето проверяващи са доброволци от Аскетите, въпреки че има и един от Ерудитите, а в друга стая - човек на Безстрашните, които ще тестват нас, Аскетите. Правилата забраняват да ни тестват хора от собствената ни каста. Пак според правилника, не се допуска да се готвим за теста, затова сега не знам какво ме чака.

Погледът ми се мести от Сюзън към масите на Безстрашните в другия край на помещението. Те се смеят, крещят и играят карти. По другите маси Ерудитите бъбрят оживено над книгите и вестниците, надпреварвайки се непрекъснато в добиването на знания.

Група момичета от Миротворците в червено и жълто седят в кръг на пода в столовата и играят някаква игра с пляскане на ръце, съпроводена от ритмична песен. На всеки няколко минути дочувам взрив от смехове, когато някой отпада и трябва да седне в центъра на кръга. На масата до тях момчета от Прямите широко ръкомахат. Явно спорят за нещо, но спорът не изглежда особено сериозен, защото някои продължават да се усмихват.

Ние, които сме на масата на Аскетите, седим тихо и чакаме. Обичаите на кастата дори подтикват към известна леност и диктуват потискането на всяка индивидуалност. Съмнявам се, че всички Ерудити изгарят от желание да учат непрекъснато и че Прямите до един са във възторг от оживения дебат, но и те като мен не могат да възроптаят срещу нормите на своята каста.

Обявяват името на Кейлъб в следващата група. Той уверено се отправя към вратата. Не е необходимо да му пожелавам късмет или да го успокоявам. Той знае къде му е мястото и доколкото ми е известно, никога не се е съмнявал в това. Първият ми спомен за него е от времето, когато бяхме четиригодишни. Тогава ме сгълча, че на детската площадка не дадох въжето си за скачане на едно малко момиченце, което нямаше с какво да си играе. Оттогава не ме е наставлявал много често, но никога няма да забравя неодобрителния му поглед в онзи ден.

Опитвала съм се да му обясня, че моите наклонности не са точно като неговите - даже през ум няма да ми мине да отстъпя мястото си в автобуса, но той така и не ме разбира. „Просто прави каквото трябва!" - повтаря ми непрекъснато. На него му е толкова лесно. Защо с мен обаче не е така?

Стомахът ми се свива. Затварям очи и стоя така близо десетина минути, докато Кейлъб не се връща при мен.

Пребледнял е като платно. Притиска длани о бедрата си като мен, когато искам да ги изтрия от потта, а щом вдигне ръце, пръстите му треперят. Отварям уста да го попитам нещо, но думите не идват. Нямам право да го питам за резултата, а той няма право да ми го каже.

Доброволецът от Аскетите изрежда следващата група имена. Двама от Безстрашните, двама от Ерудитите, двама от Миротворците и двама от Прямите, а после: „ От Аскетите - Сюзън Елек и Беатрис Прайър."

Изправям се само защото така трябва, но ако зависи от мен, изобщо няма да мръдна от мястото си. Имам чувството, че в гърдите ми набъбва някакъв мехур, който расте с всяка секунда и заплашва да ме пръсне на парчета. Следвам Сюзън към изхода. Хората, покрай които минаваме, сигурно изобщо не могат да ни различат. Носим еднакви дрехи и русите ни коси са вързани по един и същи начин. Изглежда единствената разлика между нас е, че Сюзън не се кани да повърне всеки момент и май ръцете й не се тресат толкова силно, та да стиска крайчеца на ризата, за да ги укроти.

По коридора извън столовата има десет стаи. Те се използват единствено за тестване на наклонностите, з^ това не съм идвала тук никога досега. За разлика от останалите помещения в училище, между тях има не стъклени прегради, а огледала. Наблюдавам се как, бледа и ужасена, тръгвам към една от вратите. Сюзън нервно ми се хили, докато влиза в стая 5, а аз отивам в стая 8, където ме очаква една жена от Безстрашните.

Забелязвам, че не е толкова свирепа на вид като по-младите от кастата на Безстрашните. Има тесни, тъмни и скосени очи, носи черно сако - като от мъжки костюм - и джинси. Чак когато се обръща да затвори вратата, забелязвам татуировката на врата й - ястреб в черно и бяло с червено око. Ако сърцето ми не се беше качило в гърлото, щях да я попитам какво символизира. Все нещо би трябвало да означава.

Стените на стаята също са покрити с огледала. Виждам отражението си от всички страни: сивата материя прикрива очертанията на гърба ми, дългия ми врат, и> пъкналите кокалчета на свитите юмруци, почервенели от придошлата кръв. Таванът е облят в бяла светлина. В средата на стаята има стол, който с наклонената си назад облегалка прилича на зъболекарски, а до него стои някаква машина. Всичко изглежда така, сякаш на това място се случват страховити неща.

- Не се притеснявай - казва жената. - Не боли.

Косата й е черна и права, но на светлината се вижда, че е прошарена със сиви нишки.

- Седни и се разположи удобно! - продължава. - Казвам се Тори.

Тромаво се настанявам и отпускам глава върху облегалката. Светлината реже очите ми. От дясната ми страна Тори се върти около машината. Опитвам се да се съсредоточа върху нея, а не върху жиците в ръцете й.

- Защо точно ястреб? - изфъфлям, когато прикачва електродите към челото ми.

- Никога досега не съм срещала любопитен Аскет - казва тя и повдига едната си вежда.

Потръпвам и кожата на ръцете ми настръхва. Проявата на любопитство е грешка, предателство спрямо ценностите на Аскетите.

Тананикайки нещо, тя прикрепя още един електрод към челото ми и обяснява:

- В някои части на древния свят ястребът е бил символ на слънцето. Когато се татуирах, си представях, че ако слънцето е винаги с мен, няма да се боя от мрака.

Опитвам се да не питам повече, но не успявам да се овладея.

- Боиш ли се от мрака?

- Беше ме страх от мрака - поправя ме тя. После до-лепва нов електрод към другото ми слепоочие и свързва жица към всеки от тях. Накрая свива рамене. - Сега татуировката просто ми напомня за страховете, които съм преодоляла.

Застава зад мен. Толкова силно стискам подлакътници-те на стола, че червенината плъзва от кокалчетата по целите ми ръце. Тя прави нещо с машината, подръпвайки жиците към себе си. После протяга кьм мен стъкленица с бистра течност.

- Изпий това! - казва.

- Какво е? - Гърлото ми се е свило. Преглъщам трудно. - Какво ще стане сега?

- Не мога да ти кажа. Просто ми се довери.

Изкарвам въздуха от дробовете си и изливам съдържанието на стъкленицата в устата си. Очите ми се затварят.

Когато ги отварям отново, всичко е отминало и вече съм на друго място. Пак съм в училищната столова, но дългите маси сега са празни и през стъклените стени забелязвам, че вали сняг. На масата пред мен стоят две панер-чета. В едното има голяма буца сирене, а в другото - нож, дълъг колкото моята предмишница.

Зад гърба ми женски глас изрича:

- Избирай!

- Защо? - питам.

- Избирай! - повтаря тя.

Поглеждам през рамо, но там няма никой. Обръщам гръб на панерчетата.

- Какво ще правя с тях?

- Избирай! - вика насреща ми.

Щом започва да крещи, страхът ми изчезва и на негово място идва упорството. Свивам вежди и скръствам ръце.

- Нека бъде твоята тогава! - казва тя.

Панерчетата изчезват. Чувам вратата да проскърцва и се обръщам да видя кой е. Оказва се, че не е „кой", а „какво" - едно куче с остър нос стои на няколко метра от мен. То се снишава и започва да пълзи към мен, оголило белите си зъби. Ръмжането клокочи дълбоко в гърлото му и аз чак сега разбирам каква работа щеше да ми свърши сиренето. Или пък ножът. Но вече е прекалено късно.

Понечвам да побягна, но се сещам, че кучето ще бъде по-бързо от мен. Не мога и да го надвия. Главата ми пулсира. Трябва да взема решение. Дали да не скоча през някоя от масите и да я използвам като прикритие - не става, прекалено съм ниска, за да се прехвърля отгоре и недостатъчно силна, за да я прекатуря.

Кучето изръмжава и аз усещам как звукът вибрира в черепа ми.

В учебника по биология пише, че кучетата надушвали страха, благодарение на химическия секрет, който отделят човешките жлези при стрес - същият, който изпуска и тяхната плячка. Усетили страха, те нападат. Кучето продължава да се примъква към мен, ноктите му дращят по пода.

Не мога да побягна. Не мога да се бия. Остава ми единствено да вдишвам неговия вонящ дъх и да се опитвам да не мисля какво е яло преди малко. В очите му изобщо няма бяло, само черен блясък.

Какво още знам за кучетата? Не трябва да ги гледам в очите. Това е признак на агресия. Помня, че като малка се молех на баща ми да вземе куче, но сега, докато стоя с вперен в земята поглед пред лапите на кучето, не мога да се сетя защо съм го искала. То приближава, продължавайки да ръмжи. Щом да го гледаш в очите е признак на агресия, тогава как ли се показва покорство?

Дишам тежко, но равномерно. Падам на колене. Изобщо не ми се иска да легна на земята пред него и да се озова срещу зъбите му, но това е наи-доброто решение. Изпружвам крака назад и се подпирам на лакти. Кучето идва все по-близо и по-близо и започвам да усещам топлия му дъх върху лицето си. Ръцете ми треперят.

Излайва точно край ухото ми и аз стискам зъби, за да не се разкрещя.

Нещо грапаво и влажно докосва бузата ми. Ръмжането секва и когато пак вдигам глава, за да го погледна, кучето диша тежко. Близва лицето ми. Намръщвам се и сядам на пети. То опира лапи върху коленете ми и ме близва по брадичката. Свивам се, изтривам лигите от лицето си и се разсмивам.

- Значи не си бил толкова страшен звяр, а? - Надигам се бавно, за да не го подплаша, но насреща ми сякаш стои съвсем друго животно. Предпазливо протягам ръка, готова да я дръпна всеки момент. Кучето отрива глава о ръката ми. Внезапно се чувствам доволна, че не съм взела ножа.

Примигвам и в следващия момент насреща ми в стаята стои момиченце с бяла рокля. Тя протяга рьце и изписква:

- Кученце!

Отварям уста да я предупредя, докато тича към кучето изотзад, но вече е прекалено късно. Кучето се обръща. Сега не ръмжи, а лае, зъби се, святка с очи и мускулите му се изопват като въжета. Всеки момент ще нападне Не разсъждавам, просто се хвърлям напред, мятам се отгоре му и обвивам с ръце дебелия му врат.

Главата ми се удря в земята. Кучето е изчезнало заедно с малкото момиченце. Сега съм сама в празната стая за теста. Бавно се завъртам в кръг, но не виждам отражението си в нито едно от огледалата. Блъскам вратата и излизам в коридора, но това всъщност не е коридор; оказва се автобус и всички седалки са заети.

Заставам в средата и се хващам за дръжката. До мен седи мъж с вестник. Не мога да видя лицето му зад вестника, но забелязвам ръцете му. Целите са в белези като от обгаряне и са се вкопчили в хартията, сякаш искат да я смачкат.

- Познаваш ли този човек? - пита той. Мушка пръст в снимката на първа страница. Водещото заглавие гласи: „Брутален убиец най-накрая заловен!". Втренчвам се в думата „убиец". Мина много време, откакто прочетох за последен път тази дума, но дори и само изписана, тя ме кара да потръпна.

На снимката под заглавието стои млад мъж с нормално лице и брада. Имам чувството, че го познавам, но не мога да се сетя откъде. В същото време усещам, че няма да е добре да кажа на мъжа за това.

- Е? - Долавям гняв в гласа му. - Познаваш ли го?

Ако му кажа, не просто няма да е добре - ще стане много лошо даже. Сърцето ми започва да блъска в гърдите и аз стискам дръжката, за да не проличи, че ръцете ми издайнически треперят. Кажа ли, че познавам мъжа от снимката, с мен ще се случи нещо ужасно. Но не мога и да го убедя, че ми е непознат. Остава просто да изхъмкам нещо и да свия рамене, но това ще бъде лъжа.

Кашлям, за да прочистя гърлото си.

- Познаваш ли го? - повтаря мъжът.

Свивам рамене.

-Е?

Тръпки ме побиват. Давам си сметка, че страховете ми са напълно въображаеми - това е просто тест, а не действителност.

- Не - отвръщам небрежно. - Представа нямам кой е.

Човекът се изправя и аз най-накрая виждам лицето му. Носи тъмни очила и устата му е изкривена в озъбена гримаса. Бузата му е прорязана от белези също като ръцете. Той се надвесва над мен. Дъхът му мирише на цигари. „Това не е истина - напомням си, - не е истина."

-Лъжеш - казва той. - Ти лъжеш

- Не лъжа.

- Мога да позная по очите ти.

Изопвам рамене.

- Не можете.

- Ако го познаваш - казва той тихо, - можеш да ме спасиш. Да ме спасиш.

Присвивам очи.

- Е - казвам и стискам челюсти, - обаче не го познавам.