Дивергенти

4

Стигам моята улица пет минути по-рано от обичайното, както показва часовникът ми - това е единственият накит, позволен на Аскетите, и то само защото е практичен. Има сива каишка и стъклен циферблат. Ако го извъртя под прав ъгъл, мога да видя отражението си върху стрелките.

Всички къщи на моята улица са еднотипни. Построени са от сив бетон и имат по няколко прозореца в изчистена правоъгълна форма, без излишни декорации. Тревата по моравите отпред е осеяна с бурени, а пощенските кутии са от прост метал. За някои гледката може да е потискаща и неприветлива, но на мен тази простота ми действа успокояващо.

Причината за семплия дизайн не е, за да се отличаваме от другите касти, както понякога го тълкуват те. Всичко - нашите къщи, дрехите ни, прическите - е направено с едничката цел да ни помогне да забравим за самите себе си, да ни спаси от суетата, алчността и завистта, които са просто различни форми на егоизма. Ако всеки от нас притежава малко, стреми се към още по-малко и всички сме равни, тогава никой на никого не завижда.

Опитвам се да харесвам това.

Сядам на предното стълбище и чакам Кейлъб да си дойде. Не се налага да чакам дълго. След минута забелязвам облечени в сиви роби фигури да крачат в дъното на улицата. Дочувам смях. В училище се стремим да не привличаме вниманието върху себе си, но приберем ли се у дома, започват игрите и закачките. Въпреки това, естествената ми склонност към сарказма не се приема с добро око. Сарказмът винаги е за нечия сметка. Сигурно Аскетите имат право, като изискват от мен да го потискам. Може пък да не трябва да изоставям семейството си. Ако си наложа да се държа като останалите Аскети, това може да ме направи една от тях.

- Беатрис! - възкликва Кейлъб. - Какво стана? Добре ли си?

- Всичко е наред. - Той е със Сюзън и брат й Робърт. Сюзън ме поглежда странно, сякаш съм друг човек, не този, когото е познавала до тази сутрин. Вдигам рамене. - Прилоша ми след теста. Сигурно е от течността, дето ни я дават. Сега обаче съм добре.

Опитвам да се усмихна колкото може по-убедително. Изглежда успявам да заблудя Сюзън и Робърт, които вече не изглеждат толкова притеснени за душевното ми състояние, но Кейлъб присвива очи насреща ми, както прави всеки път, щом заподозре някого в двуличие.

- Вие двамата с автобус ли се возихте днес? - питам. Малко ме интересува как Сюзън и Робърт са се прибрали след училище, но трябва да сменя темата.

- Баща ни трябва да работи до късно - отговаря Сюзън. - Освен това ни посъветва да поразмишляваме известно време преди церемонията утре.

При споменаването на церемонията сърцето ми започва да бие учестено.

- Добре сте дошли, ако решите да наминете по-късно -любезно казва Кейлъб.

- Благодаря - усмихва му се Сюзън.

Робърт вдига вежди насреща ми. Двамата с него непрекъснато си разменяме погледи през последната година, откакто Сюзън и Кейлъб започнаха да се ухажват предпазливо, както само Аскетите го правят. Очите на Кейлъб проследяват Сюзън, докато се отдалечава по тротоара. Налага се да го стисна за ръката, за да го изкарам от унеса. Повеждам го към къщи и хлопвам вратата зад нас.

Той се изврьща към мен. Тъмните му прави вежди се си-бират и между тях се образува бръчка. Когато се намръщи, още повече започва да прилича на майка ми и баща ми. За миг си представям как води сьщия живот като баща ми; остава при Аскетите, усвоява някой занаят, жени се за Сюзън и създава семейство. Всичко ще бъде прекрасно.

Аз обаче може и да не го видя.

- Сега вече ще ми кажеш ли истината? - меко пита той.

- Истината е - казвам, - че не трябва да го обсъждам с никого. А и ти не би трябвало да питаш.

- Толкова правила престъпи, та пред това ли се спря? Дори когато става дума за нещо толкова важно? - Веждите му се сливат, той хапе ъгълчето на устната си. Макар да ме обвинява с думи, гласът му звучи така, сякаш се опитва да изкопчи информация от мен - май наистина иска да му отговоря.

На свой ред присвивам очи.

- Ами ти? Какво стана по време на твоя тест, Кейлъб?

Погледите ни се срещат. Дочувам свирката на влака, но е толкова слаба, че като нищо може и да е вятърът, който свири из алеите между къщите. Въпреки това, съм сигурна, че е влаковата свирка. Звучи така, сякаш Безстрашните ме викат при себе си.

- Просто... недей да казваш на нашите какво се случи днес, става ли? - казвам.

Той задържа очи върху моите за няколко секунди, после кимва.

Имам желание единствено да се кача горе и да си легна. Тестът, ходенето пеша и сблъсъкът с безкастовия изцедиха силите ми. Но тази сутрин брат ми направи закуската, майка - обяда, а баща ми сготви снощи, така че е мой ред да домакинствам. Поемам си дълбоко въздух и се отправям към кухнята, за да се захвана с вечерята.

Миг по-късно Кейлъб се присъединява. Скърцам със зъби. Освен че притежава вродена доброта и жертвоготов-ност, той е готов да помага във всичко - това ме дразни дори повече.

Двамата работим, без да пророним и дума. Аз готвя грах на печката. Той размразява четири пилешки разфасовки. По-голямата част от храната ни е замразена или консервирана, защото в днешно време фермите са много далече. Майка веднъж ми каза, че едно време имало хора, които отказвали да купуват генетично модифицирани продукти, защото ги смятали за неестествени. Сега обаче нямаме избор.

Когато родителите ми се прибират, вечерята е готова и масата е сложена. Баща ми хвърля чантата си до вратата и ме целува по косата. Другите хора го смятат за самоуверен човек - може би твърде самоуверен, - но той също така е много нежен и лЬбящ. Опитвам се да виждам само доброто в него; опитвам се.

- Как мина тестът? - пита той. В това време аз прехвърлям граха в купата за сервиране.

- Добре - отговарям. Няма как да съм от Прямите. Лъжите ми се удават твърде леко.

- Чух, че е станало някакво объркване при един от тестовете - казва майка ми. Също като баща ми и тя работи за правителството, но е мениджър на проектите за градско благоустройство. Освен това, набира доброволци, които да провеждат тестовете за установяване на наклонностите. Но най-много време отделя да помага на безкастовите, като им осигурява храна, подслон и им предлага работа.

- Така ли? - обажда се баща ми. Рядко се случва да възникне проблем с теста за установяване на наклонностите.

- Не успях да разбера много, но приятелката ми Ерин каза, че нещо се е объркало с един от тестовете и резултатът трябвало да бъде докладван устно. - Майка поставя салфетка до всяка чиния на масата. - Явно на ученика му прилошало и трябвало да бъде изпратен по-рано вкъщи -вдига рамене тя. - Надявам се всичко вече да е наред. Вие двамата чухте ли нещо за това?

- Не - отговаря Кейлъб. И се усмихва на майка ми.

Брат ми също няма как да е от Прямите.

Настаняваме се около масата. Винаги сервираме храната отляво надясно и никой не започва, преди всички чинии да са пълни. Баща ми протяга рьце към майка ми и брат ми, те на свой ред протягат ръце към него и към мен, след това баща ми благодари на Бог за храната, за работата, за приятелите и семейството. Не всички семейства на Аскети са религиозни, но според баща ми не трябва да обръщаме внимание на различията, защото това само ще ни разедини. Аз обаче не съм сигурна какво може да излезе от тях.

- Е - обръща се майка към баща ми, - разказвай!

Тя взима ръката му и прави малък кръг с палеца си върху кокалчетата на пръстите. Вперила съм очи в сключените им ръце. Родителите ми се обичат, но рядко показват своята привързаност пред нас по този начин. И нас научиха, че във физическия контакт има огромна сила - наясно съм с това още от малка.

- Кажи ми какво те измъчва - добавя тя.

Забивам поглед в чинията. Изострената чувствителност на майка ми понякога ме изненадва, но сега я усещам като обвинение към мен самата. Как съм могла да бъда толкова заета със себе си, че да не забележа посърналото му лице и присвитите рамене?

- Днешният работен ден беше труден - казва той. - Е, всъщност Маркъс имаше труден ден. Не трябваше да го виня за това.

Маркъс е колега на баща ми и двамата са политически лидери. Градът се управлява от петдесетчленен съвет, съставен изцяло от представители на Аскетите, защото нашата каста е почитана заради своята неподкупност - следствие от себеотрицанието и жертвоготовността, на които сме се посветили. Нашите лидери биват избирани от своите връстници според безупречния си характер, моралната си устойчивост и уменията си на водачи. Представителите на останалите касти имат право да се произнасят на събранията по определени теми, но накрая окончателното решение се взима от съвета. Тъй като съветът процедурно взима решенията съвместно, Маркъс има особено влияние.

Така стоят нещата още от бремето на Великия мир, когато са се сформирали кастите. Според мен тази система е оцеляла досега, защото всички се боим от онова, което може да се случи при нейния срив: война.

- Докладът на Джанийн Матюс ли е причината за това? - пита майка ми. Джанийн Матюс е единственият представител на Ерудитите, избрана заради нейния коефициент на интелигентност. Баща ми често се оплаква от това.

- Доклад ли? - вдигам очи.

Кейлъб ми хвърля предупредителен поглед. Не се полага да говорим на масата, освен ако нашите родители не ни зададат директен въпрос, а те обикновено не го правят. Баща ми казва, че нашите наострени уши са истински дар за тях. А след вечеря, когато се преместим във всекидневната, те на свой ред наострят уши за онова, което ние ще кажем.

- Да - отговаря баща ми и присвива очи. - Тези арогантни, самонадеяни... - той млъква и се прокашля. - Извинявам се. Но в доклада си тя атакува характера на Маркъс.

Вдигам вежди.

- Какво се казва в него? - питам.

- Беатрис! - тихо произнася Кейлъб.

Навеждам глава и започвам да въртя вилицата, докато пламналите ми страни не възвръщат цвета си. Нию.к не обичам да ме гълчат. Особено пък брат ми.

- В него се казва - продължава баща ми, - че насилието и жестокостта на Маркьс към неговия син са причината момчето да избере Безстрашните вместо Аскетите.

Малцина са родените Аскети, които решават да напуснат кастата. Стане ли такова нещо, то дълго се помни. Преди две години синът на Маркъс - Тобиас, ни напусна и отиде при Безстрашните, а Маркьс беше съкрушен. Тобиас беше единственото му дете и единствен наследник, след като жена му почина при раждането на второто им дете. Бебето умря няколко минути по-късно.

Никога не съм виждала Тобиас. Той рядко взимаше участие в сбирките на нашата общност и никога не придружаваше баща си на вечерите у нас. Баща ми винаги е отбелязвал, че това е доста странно, но то вече нямаше значение.

- Жесток? Маркъс? - майка ми клати глава. - Бедният човек. Сякаш не му стига другото, ами и да му напомнят за тази загуба.

- Искаш да кажеш за предателството на неговия син -студено казва баща ми. - Но защо ли се изненадвам! Еруди-тите ни атакуват в докладите си вече месеци наред. А това съвсем не е последният. Ще има и още, убеден съм.

Съзнавам, че не е редно да говоря, но не мога да се удържа и изтърсвам:

- Защо го правят?

- Защо не се възползваш от възможността да изслушаш баща си, Беатрис? - благо казва майка. От нейните уста това прозвучава като предложение, не като заповед. Поглеждам през масата към Кейлъб, който ме следи с неодобрение.

Пак забивам поглед в граха пред себе си. Не зная дали още дълго ще мога да понасям живота в непрекъснато подчинение. Не съм чак толкова добра.

- И сама знаеш защо - казва баща ми. - Защото ние притежаваме нещо, което те искат. Издигането на познанието в култ води до жажда за власт, а това тласка хората към тъмни и злачни места. Трябва да сме благодарни, че сме по-мъдри от тях.

Кимам. Убедена съм, че няма да избера Ерудитите, макар тестът да ми дава това право. Аз съм дъщеря на баща си.

Родителите ми вдигат масата след вечеря. Дори не позволяват на Кейлъб да им помогне, защото, вместо както обикновено да се съберем всички във всекидневната, тази вечер ние двамата трябва да се уединим - предполага се, че ще разсъждаваме върху резултата от нашите тестове.

Семейството ми сигурно щеше да ми помогне при избора, ако имах възможност да обсъдя с тях резултатите от теста. Но това не ми е позволено. Предупредителният шепот на Тори прозвучава в ушите ми всеки път, щом ми се прищява да отворя уста.

Двамата с Кейлъб се качваме по стълбите и горе, преди да се отправим към стаите си, той спира и слага ръка върху рамото ми.

- Беатрис - казва, гледайки ме строго в очите, - двамата с теб трябва да мислим за семейството си. - В гласа му се прокрадва остра нотка. - Но въпреки това, трябва да мислим и за себе си.

За момент го гледам втренчено. Никога не съм го виждала да мисли за себе си, никога не съм го чувала да отстоява нещо друго, освен безкористност и себеотрицание.

Толкова съм стъписана от тази промяна, че успявам да кажа само онова, което се очаква от мен.

- Тестът не би трябвало да променя нашия избор.

Той леко се усмихва.

- Дали наистина е така?

После стиска рамото ми и се отправя към своята стая. Надниквам след него и виждам неоправеното легло и купчината книги върху писалището. Той затваря вратата. Ще ми се да му бях казала, че преживяваме едно и също. Ще ми се да можех да говоря с него така, както бих искала, а не както се очаква от мен. Но мисълта да призная, че се нуждая от помощ, е непоносима и аз поемам в обратната посока.

Влизам в моята стая и, когато затварям вратата зад себе си, осъзнавам, че решението всъщност може да се окаже съвсем просто. От мен ще се иска голямо себеотрицание, за да избера Аскетите и голяма смелост, за да предпочета Безстрашните. Вероятно самият избор на едните пред другите ще докаже към коя каста всъщност принадлежа. Утре тези мои две качества ще влязат в схватка и само едното от тях ще вземе връх.