Дивергенти

7

Когато всички послушници отново стъпват на твърда земя, Лорън и Фор ни повеждат по тесен тунел. Стените му са каменни, а таванът постепенно се спуска все по-надолу и имам чувството, че слизам дълбоко навътре, към сърцето на земята. Мъждивите лампи, които го осветяват, са разположени далече една от друга. В тъмното пространство между тях ме обзема страх, чс съм се изгубила, докато нечие рамо не се блъсне в мен. Щом попадам в осветения кръг, отново се чувствам в безопасност.

Момчето от Ерудитите пред мен рязко спира, аз се блъскчм в гърба му и удрям нос в неговото рамо. Отстъпвам назад и се разтривам, за да дойда на себе си. Цялата ни група сега стои на място, а тримата водачи са се изправили пред нас със скръстени ръце.

- Тук се разделяме - казва Лорън. - Послушниците, родени Безстрашни, идват с мен. Предполагам не се нуждаете от обиколка из мястото.

Тя се усмихва и кимва към тях. Те се отделят от групата и изчезват в тъмните сенки. Проследявам с поглед и последните пети, които напускат кръга светлина, после се обръщам към онези, които са останали. Повечето послушници са от кастата на Безстрашните, затова сега сме само девет души. Сред тях аз съм единственият трансфер от Аскетите, а от Миротворците няма нито един. Всички други са от Ерудитите и, колкото и да е изненадващо, от Прямите. Но за да си винаги честен, сигурно се изисква голяма храброст. Аз поне би трябвало да знам това.

Фор е следващият, който се обръща към нас.

- През повечето време работя в контролния център, но през следващите няколко седмици ще бъда ваш инструктор - казва. - Името ми е Фор.

- Фор? Като числото четири ли? - обажда се Кристина.

- Да - отвръща Фор. - Проблем ли има?

-Не.

- Хубаво. Сега отиваме в Ямата, която някой ден ще се научите да обичате. Тя...

Кристина се киска.

- Ямата ли? Подходящо име.

Фор отива при пея и надвесва лице съвсем близо до нейното. Присвива очи и няколко секунди я гледа втренчено.

- Как е твоето име? - пита тихо.

- Кристина - пискливо отговаря тя.

- Виж какво, Кристина, ако исках да си имам работа с устатите многознайковци от Прямите, щях да се присъединя към тяхната каста - просъсква той. - Първият урок, който ще научиш от мен, е да си държиш езика зад зъбите. Ясен ли съм?

Тя кима.

Фор се отправя към сенките в дъното на тунела. Групата послушници мълчаливо се раздвижва.

- Ама че смотаняк! - мърмори Кристина.

- Предполагам, че не иска да му се присмиват - отговарям.

Давам си сметка, че ще бъде разумно да внимавам с Фор.

На платформата ми се видя спокоен, но сега нещо в невъзмутимия му тон ме кара да бъда нащрек.

Фор отваря двете крила на някаква врата и ние влизаме в онова, което той нарече Ямата.

- Аха - прошепва Кристина. - Сега ми става ясно.

„Яма" е най-безобидното наименование за това място. Оказва се подземна пещера, толкова огромна, че оттам, където се намирам - на самото дъно, - не мога да зърна другия край. Неравните скалисти стени се издигат на височината на няколкоетажна сграда над главата ми. Но в камъка има ниши, в които са оставени храна, дрехи, провизии, занимания за свободното време. Тесни пътеки и стълби, издълбани направо в скалата, ги свързват едно с друго. Няма никакви парапети, които да предотвратяват нещастните случаи.

Осветен в оранжево скат се спуска от едната страна. Покривът на Ямата е от стъклени панели, а над него има сграда, която отразява слънчевата светлина. Сигурно изглежда като всички останали постройки в града, когато минаваш с влака покрай нея.

Сини фенери висят на неравни разстояния над стъклените панели, подобни на онези, които осветяваха Залата на избора. Засияват все по-ярко с угасването на слънчевата светлина.

Наоколо е пълно с хора, всичките облечени в черно, които викат и разговарят оживено, жестикулирайки. Не забелязвам нито един по-възрастен сред тях. Има ли изобщо възрастни в кастата на Безстрашните? Дали успяват да доживеят до по-напреднала възраст, или пък ги отпращат някъде, когато вече не могат да скачат от движещи се влакове?

Група дечурлига тичат по необезопасената пътека с такава скорост, че сърцето ми започва да блъска в гърдите и едва не им шкрещявам да вървят по-бавно, преди някои да е пострадал. В паметта ми изникват подредените улици на Аскетите: колона от хора в дясната страна се разминава с колона от хора в лявата, мълчаливо разменяйки бегли усмивки и леки кимвания. Стомахът ми се свива. Но и хаосът на Безстрашните си има своя чар.

- Ако ме последвате - казва Фор, - ще ви покажа бездната.

Повежда ни напред. По стандартите на Безстрашните лицето на Фор изглежда кротко в анфас, но щом се извръща настрани, забелязвам татуировка, която се подава изпод яката па блузата му. Той ии води към дясната част на Ямата, която е подозрително тъмна. Присвивам очи и забелязвам, че подът, върху който стоя, свършва при една метална преграда. С наближаването на преградата дочувам рев - вода, стремително падаща вода, която се разбива о скалите.

Поглеждам през ръба. Подът свършва под остър ъгъл, а няколко етажа под нас минава река. Буйната вода се блъска в скалата под краката ми и изригва нагоре. От лявата ми страна е по-спокойна, но отдясно е разпенена от битката с камъка.

- Бездната ни напомня, че има тънка граница между храбростта и глупостта - крещи Фор. - Един лудешки скок от този ръб ще сложи край на живота ви. Това се е случвало преди и ще се случва и занапред. Чувствайте се предупредени.

- Това е невероятно - казва Кристина, докато се отдалечаваме от парапета.

- Невероятно е точната дума - кимам в отговор.

Фор повежда групата послушници през Ямата по посока на една зееща в стената дупка. Помещението, в което води тя, е достатъчно добре осветено, така че успявам да видя къде отиваме: столова, пълна с хора и тракане на сребърна посуда. Когато влизаме, Безстрашните вътре стават. Аплодират ни. Тропат с крака. Викат. Шумът ме обгръща и нахлува в мен. Кристина се усмихва и секунда по-късно аз също се усмихвам.

Оглеждаме се за свободни места. Двете с Кристина откриваме полупразна маса в единия край на помещението и аз се озовавам между нея и Фор. В центъра на масата има плато с храна, която не разпознавам: кръгли парчета месо, пъхнати между две кръгли хлебчета. Стискам едно от тях между пръстите си, без да съм сигурна какво точно трябва да правя с него.

Фор ме смушква с лакът.

- Месото е говеждо - казва. - Сложи това отгоре му. -Той ми подава малка купичка, пълна с червен сос.

- Никога досега ли не си яла хамбургер? - пита Кристина с ококорени очи.

- Не - отговарям. - Така ли му викат па това?

- Дървените ядат проста храна - намесва се Фор, кимайки към Кристина.

- Защо? - пита тя.

Вдигам рамене.

- Охолството се приема за ненужно угаждане.

Тя се изсмива.

- Тогава не е чудно, че си ги зарязала.

- Да, бе - подбелвам очи. - Само заради едното ядене.

Устата на Фор потрепва в ъгълчетата.

Вратата на трапезарията се отваря и всички разговори утихват. Поглеждам през рамо. Влязъл е млад мъж, а наоколо е така тихо, че чувам стъпките му. Лицето му е надупчено от пиърсинги на толкова места, че се отказвам да ги броя, а косата му е дълга, тъмна и мазна. Но не това го прави да изглежда страховит. Причината е студеният поглед, с който обхожда залата.

- Кой е този? - шепне Кристина.

- Името му е Ерик - отговаря Фор. - Той е един от лидерите на Безстрашните.

- Я стига! Той е толкова млад.

Фор й хвърля мрачен поглед.

- Тук възрастта няма значение.

Обзалагам се, че Кристина се кани да попита същото, за което си мисля и аз: „Тогава какаво има значение?". Но в този момент Ерик престава да оглежда залата и тръгва към масите. Тръгва към нашата маса и се стоварва на стола до Фор. Нито той поздравява, нито ние.

- Е, няма ли да ме представиш? - пита, посочвайки към нас с Кристина.

- Това са Трис и Кристина - казва Фор.

- Я, Дървена! - възкликва Ерик и нагло ми се усмихва. Усмивката му разтяга дупките на пиърсинга в устните му и те стават по-големи, а аз потръпвам. - Ще те видим колко дълго ще оцелееш!

Каня се да кажа нещо - вероятно да го уверя, че ще оцелея - но думите не идват. Не разбирам защо е така, но не искам Ерик да продължава да ме зяпа. Не искам никога повече да ме поглежда.

Той потропва с пръсти по масата. Кокалчетата на ръцете му са покрити със зараснали рани на местата, кзде-то биха се охлузили, ако удари нещо с голяма сила.

- Как я караш напоследък, Фор? - пита той.

Фор вдига рамене.

- Горе-долу - отговаря.

Да не би да са приятели? Погледът ми отскача ту към Ерик, ту към Фор. Поведението на Ерик, както седи и разпитва Фор, подсказва, че е така; но от начина, по който се държи Фор - изопнат като обтегната струна, - излиза, че има нещо друго. Вероятно са съперници, но как е възможно това, щом Ерик е лидер, а Фор - не?

- Макс ми каза, че се опитва да те открие, но теб все те няма - продължава Ерик. - Помоли да разбера какво става с теб.

Фор гледа Ерик в продължение на няколко секунди, преди да отговори.

- Предай му, че съм напълно удовлетворен от позицията, която заемам в момента.

- Значи иска да ти предложи работа, така ли?

Халките, прокарани през веждата на Ерик, улавят светлината. Може би Ерик приема Фор като потенциална заплаха за своя пост. Баща ми казва, че онези, които ламтят за власт и се доберат до нея, живеят в непрекъснат ужас да не я загубят. Ето защо трябва да даваме властта на тези, които не я искат.

- Така излиза - казва Фор.

- Но ти не сс интересуваш от нея.

- Вече две години това не ме интересува.

- Е - казва Ерик, - да се надяваме, че той най-после ще го схване.

Той тупа Фор по рамото малко по-силно от необходимото и се надига. Щом се отдалечава, аз тутакси се отпускам. Даже не съм си давала сметка колко съм била напрегната досега.

- Вие двамата... приятели ли сте? - питам, неспособна да овладея любопитството си.

- Бяхме в една и съща група послушници - казва Фор. -Той идва от Ерудитите.

Забравям, че бях решила да я карам по-полека с Фор.

- И ти ли идваш от друга каста?

- Мислех, че само Прямите ще ми създават грижи с техните безкрайни въпроси - отвръща студено той. - А сега имам и една Дървена на главата.

- Сигурно е така, защото си много отзивчив - казвам с равен тон. - Също като ложе от пирони.

Той впива поглед в мен, но аз не отклонявам очи. Не е куче, но и при него действат същите правила. Отклоняването на погледа е знак за подчинение. Ако продължавам да го гледам в очите, е като да му хвърля ръкавица. От мен зависи кое ще избера.

Бузите ми пламват. Какво ли ще последва, когато някой от двама ни не издържи на напрежението?

Но той само казва:

- Внимавай, Трис!

Стомахът ми натежава, сякаш току-що съм глътнала камък. Безстрашните на съседната маса викат по име Фор и аз се обръщам към Кристина. Веждите й повдигат челото.

- Какво? - питам.

- Имам теория.

- И каква е тя?

Тя вдига хамбургера, ухилва ми се и отвръща:

- Че сама си търсиш смъртта.

След вечеря Фор изчезва, без да обели и дума. Ерик ни повежда през редица коридори, без да ни обяснява къде отиваме. Представа нямам защо лидер на Безстрашните трябва да се занимава с някаква група послушници, но може пък да е така само за тази вечер.

В края на всеки коридор има синя лампа, но навсякъде другаде е мрак и трябва да внимавам да не се препъна в някоя неравност по пода. Кристина мълчаливо върви до мен. Никой не ни е предупредил да пазим тишина, но и никой не говори.

Ерик спира пред една дървена врата и скръства ръце.

Всички се скупчваме около него.

- За онези от вас, които още не са го разбрали, името ми е Ерик - казва. - Аз съм един от петимата водачи на Безстрашните. Тук много отговорно се отнасяме към инициацията, ето защо доброволно приех да бъда наблюдаващ по време на по-голямата част от вашето обучение.

От тази мисъл направо ми се повдига, фактът, че лидер на Безстрашните ще наблюдава инициацията, сам по себе си е достатъчно неприятен. Когато този лидер е Ерик обаче, това прави положението още по-лошо.

- Ето някои основни правила - продължава той. - Трябва да сте в залата за тренировки точно в осем часа всяка сутрин. Тренировките са всеки ден от осем до шест с почивка за обяд. След шест може да правите каквото пожелаете. Ще разполагате с известно свободно време и между различните степени на инициацията.

Фразата „Може да правите каквото пожелаете" се вклинява в ума ми. У дома никога не можех да правя каквото пожелая, дори вечер. Трябваше най-напред да помисля за нуждите на другите. Сега дори не зная какво да правя със свободното си време.

- Разрешено ви е да напускате лагера само с придружител от Безстрашните - допълва Ерик. - Зад тази врата е стаята, където ще спите през следващите няколко седмици. Ще забележите, че леглата са десет, а вие - само девет. Предполагахме, че повече от вас ще стигнат дотук.

- Но в началото бяхме дванайсет - възпротивява се Кристина. Стискам очи и очаквам да последва остро порицание. Ще трябва да се научи да си държи езика зад зъбите.

- Обикновено поне по един трансфер от другите касти не оцелява до идването в лагера - отговаря Ерик, барабанейки по кокалчетата на ръцете си. После свива рамене. - Така или иначе в първата степен на инициация разделяме трансферите от родените Безстрашни, но това не означава, че ще бъдете оценявани поотделно. В края на инициацията вашето класиране ще се определя и в зависимост от резултатите на родените Безстрашни. А те вече са по-добри от вас. Ето защо очаквам...

- Класиране? - обажда се момичето от Ерудитите с мишата коса, което ми е отдясно. - Защо ще бъдем класирани?

Ерик се усмихва и на синята светлина усмивката му изглежда злонамерена, сякаш е изсечена с нож върху лицето.

- Класирането ви цели две неща - казва. - Първо, то определя реда, по който ще си избирате работа след инициацията. Останали са свободни съвсем малко желани позиции.

Стомахът ми се свива. Още докато го гледам как се усмихва, усещам, че ще стане нещо лошо - точно както се случи още с влизането ми в стаята за тестване на наклонностите.

- Втората цел на класирането е - продължава той - само първите десет да станат пълноправни членове.

Болка пронизва стомаха ми. Всички стоим неподвижно като статуи. После Кристина проговаря:

- Какво ?!

- Има единайсет родени Безстрашни и още девет трансфера - обяснява Ерик. - Четирима послушници ще отпаднат в края на първа степен. Останалите ще бъдат пресяти при последното изпитание.

Това означава, че дори заедно да преодолеем всяка степен от инициацията, накрая шест послушници няма да станат пълноправни членове. С краичеца на окото си забелязвам, че Кристина ме гледа, но не мога да отвърна на погледа й. Очите ми са приковани в Ерик и не могат да се откъснат от него.

Шансовете ми като най-дребния послушник и единствен трансфер от Аскетите не са никак розови.

- Какво правим, ако отпаднем? - пита Питър.

- Напускате лагера на Безстрашните - казва педантично Ерик - и оставате безкастови.

Момичето с мишата коса запушва уста с ръка, едва потискайки хлипането си. Сещам се как безкастовият мъж с жълтите зъби грабва плика с ябълки от ръката ми. Пак виждам мътните му втренчени очи. Но вместо да се разрева като момичето от Ерудитите, аз се чувствам още по-хладнокръвна. По-твърда.

Аз ще стана член. Ще стана.

- Но това... не е честно - обажда се Моли, момичето от Прямите с широките рамене. Макар и да изглежда гневна, гласът й звучи ужасено. - Само ако знаехте...

- Да не искаш да кажеш, че ако си знаела това преди Изборната церемония, нямаше да избереш Безстрашните? - озъбва се Ерик. - В такъв случай трябва да напуснеш още сега. Ако си наистина една от нас, не би трябвало да те е грижа дали ще се провалиш. Щом е така, значи си страхливка.

Ерик отваря вратата към спалното помещение.

- Вие сте избрали нас - казва. - Сега е наш ред да избираме.

Лежа в леглото, заслушана в дишането на деветима души.

Никога не съм спала с момче в една стая, но сега нямам друг избор, освен ако не предпочитам да спя в коридора. Всички останали се преоблякоха с униформите, дадени ни от Безстрашните, но аз лягам с моите дрехи на Аскет, които още ухаят на сапун и свеж въздух също като у дома.

Досега имах самостоятелна стая. През прозореца виждах ливадата отпред, а отвъд нея - мъгливите очертания на града. Свикнала съм да спя при пълна тишина.

Докато мисля за дома, под клепачите ми започва да смъди, а щом примигвам, една сълза се търкулва. Запушвам уста, за да потисна хлипането.

Немислимо е да рева, не и тук. Трябва да се овладея.

Всичко ще бъде наред. Мога да се оглеждам, когато пожелая. Мога да се сприятеля с Кристина, да си отрежа косата и да оставя другите сами да си чистят мърсотията, която са направили.

Ръцете ми се разтреперват и сълзите рукват още по-обилно, замъглявайки погледа. Какво ми пука, че когато родителите ми дойдат в Деня за свиждане, може и да не ме познаят - ако изобщо дойдат. Голяма работа, че щом лицата им се мярнат в спомените ми дори за част от секундата, това ми причинява болка. Даже и това, че Кейлъб е имал тайни от мен. Нагаждам дишането си според това на останалите послушници. Нищо друго няма значение.

Задавен звук прекъсва нечие дишане, последван от разтърсващо хлипане. Пружините на леглото скърцат, когато тежко тяло се преобръща върху него и възглавницата заглушава хълцането, но не достатъчно. Идват откъм леглото над мен - там е Ал от Прямите, най-високото и яко момче сред послушниците. Най-малко от него очаквах да се пречупи.

Краката му са само на няколко сантиметра от главата ми. Трябва да го утеша - би трябвало да искам да го утеша, защото така съм възпитана. Вместо това изпитвам отвращение. Не е редно такъв здравеняк да се държи като дете. И защо поне не си плаче тихичко като всички нас.

Преглъщам мъчително.

Представям си как би ме изгледала майка, ако знаеше какво си мисля сега. Ъгълчетата на устата й се отпускат надолу. Веждите й надвисват ниско над очите - не се мръщи, по-скоро е уморена. Прокарвам длани по бузите си.

Ал изхълцва отново. Почти усещам как този звук стърже по гърлото ми. Момчето е само на сантиметри от мен - трябва поне да го докосна.

Не. Отпускам ръка и се обръщам с лице към стената. Не е необходимо някой да научи, че не искам да му помогна. Ще погреба тази тайна. Затварям очи и усещам как сънят ме поглъща, но всеки път, когато ми остава съвсем малко да заспя, пак чувам Ал.

Може би проблемът изобщо не е в това, че не мога да се върна у дома. Вярно - майка, татко, Кейлъб, отблясъците на огъня вечер и потропването на иглите за плетене на майка ще ми липсват, но това не е единствената причина за тази празнина в стомаха ми.

Проблемът е там, че дори да се прибера у дома, няма да се чувствам на място между хората, които дават, без да се замислят, и грижата за околните им е присъща като дишането.

Тази мисъл ме кара да скърцам със зъби. Запушвам уши с възглавницата, за да заглуша хленченето на Ал и заспивам, опряла буза о мокрото петно върху калъфката.