Дивергенти

39

Изстрел не последва. Той продължава да ме гледа все така злобно, но не помръдва. Защо не ме застреля? Сърцето му блъска срещу дланта ми. Моето също се мята неистово. Той е Дивергент. Може да преодолее и тази симулация. Която и да е симулация.

- Тобиас - казвам, - това съм аз!

Правя крачка напред и го прегръщам. Тялото му продължава да стои като вкаменено. Но сърцето му ускорява ритъма. Усещам го с бузата си. Приглушени удари, които бият близо до ухото ми. Още един глух звук - пистолетът пада на пода. Той сграбчва раменете ми - прекалено силно и отривисто, пръстите му се забиват в раната, където доскоро беше куршумът. Изкрещявам, когато ме блъска назад. Сигурно иска да ме убие по някакъв особено мъчителен начин.

- Трис! - казва и това е отново той. Устата му се залепя за моята.

Ръцете му ме прегръщат, той ме вдига високо и ме притиска до гърдите си; пръстите му се сключват на гърба ми. Лицето и вратът му са мокри от пот; тялото му се тресе, а моето рамо гори от болка, но на мен не ми пука, не ми пука, не ми пука.

Най-накрая ме пуска на пода и се втренчва в мен, пръстите му галят челото ми, веждите, страните, устните.

От гърдите му се откъсва нещо като ридание, въздишка и стон и той отново ме целува. Очите му блестят от сълзите. Не съм очаквала някога да видя как Тобиас плаче. Става ми болно.

Притискам се към гърдите му и се разридавам, заровила лице в ризата му. Пулсирането в главата ми се усилва, болката в рамото се връща и имам чувството, че тялото ми натежава двойно повече. Облягам се на него и той ме подкрепя.

- Как го направи? - питам.

- Представа нямам - отговаря. - Просто чух гласа ти.

След няколко секунди се сещам защо съм дошла тук. Отдръпвам се, изтривам страните си с опакото на ръката и се обръщам към мониторите. Забелязвам един, който показва позната чешмичка. Спомням си, че Тобиас се държеше като истински параноик, докато ругаех Безстрашните точно на това място. И не сваляше поглед от стената над фонтанчето. Сега вече знам защо.

Двамата с Тобиас стоим пред мониторите в продължение на няколко секунди. Досещам се какво мисли в момента, защото и в моята глава се върти същото: как е възможно нещо толкова малко да контролира толкова много хора.

-Аз ли контролирах симулацията? - пита той.

- Не съм сигурна дали я контролираше, или просто я следеше - казвам. - Така или иначе тя е вече завършена. Нямам представа какво е направила Джанийн, но симулацията работи самостоятелно.

Той поклаща глава.

- Това е... невероятно! Ужасно, зловещо... и невероятно!

Долавям движение върху един от екраните и виждам брат си, Маркъс и Питър на първия етаж на сградата. Заобиколени са от войници на Безстрашните, всичките в черни дрехи и въоръжени.

- Тобиас! - произнасям отчетливо. - Сега!

Той се втурва към монитора на компютъра и почуква с пръст върху екрана няколко пъти. Сега не мога да следя какво точно прави. Интересува ме единствено брат ми. Той е изпънал ръка пред себе си с насочен пистолет - съ щия, който му дадох, сякаш е готов да стреля всеки момент. Прехапвам устни. „Не стреляй!" Тобиас докосва екрана още няколко пъти, изписвайки букви, които нямат никакъв смисъл за мен. „Не стреляй!"

Виждам огнена линия - искра, лумнала от дулото на един от пистолетите - и ахвам. Брат ми, Маркъс и Питър се повалят на земята с ръце над главите. След миг и тримата се размърдват и аз разбирам, че са още живи. Войниците на Безстрашните настъпват. Черен грозд около брат ми.

- Тобиас - казвам.

Той пак докосва екрана и всички на първия етаж замръзват по местата си.

Ръцете им безволно се отпускат.

После Безстрашните отново се раздвижват, главите им се въртят във всички посоки, те захвърлят оръжието си, устите им се разтварят така, сякаш крещят, блъскат се един друг, някои падат на колене, стиснали главите си в ръце, и се люлеят напред-назад, напред-назад.

Напрежението в гърдите ми отслабва и аз сядам с въздишка.

Тобиас се е надвесил над компютъра и сваля гърба на кутията.

- Трябва да се добера до базата данни - казва, - иначе просто пак ще стартират симулацията.

Наблюдавам безумието, което цари върху мониторите. Сигурно същото се случва и по улиците. Оглеждам екраните един по един, търсейки сектора на Аскетите в града. Показва го само един монитор - на най-долния ред в ъгъла на стаята. На него Безстрашните стрелят едни срещу други, блъскат се, пищят - истински хаос. Облечени в черно мъж и жена падат на земята. Хора се разбягват в различни посоки.

- Пипнах ги! - обявява Тобиас и вдига компютърния хард диск. Това е само парче метал с големината на дланта му. Той ми го подава и аз го пъхам в джоба си.

- Трябва да се махаме оттук - казвам, изправям се и посочвам екрана вдясно.

- Наистина. - Той ме прегръща през раменете. - Ела!

Тръгваме заедно по коридора и завиваме зад ъгъла. Асансьорът ми припомня за баща ми. Не мога да се удържа и се оглеждам за тялото му.

Виждам го на пода до асансьора, обкръжено от телата на неколцина охранители. От устата ми излиза приглушен писък. Извръщам очи. В гърлото ми се надига жлъчка и аз повръщам срещу стената.

За миг имам чувството, че всичко в мен се срива; при-клякам край тялото и дишам през устата, за да не усещам мириса на кръв. Притискам устните си с длан, за да заглуша риданията. Още пет секунди. Още само пет секунди слабост, после ще стана на крака. Една, две. Три, четири.

Пет.

Смътно си давам сметка какво ме заобикаля. Отначало има асансьор, после зала от стъкло и полъх на студен въздух. Тълпа крещящи войници на Безстрашните, облечени в черно. Оглеждам се за Кейлъб, но никъде не виждам лицето му, не и докато не излизаме от стъклената сграда на слънчева светлина.

Кейлъб се втурва към мен, когато излизам от вратата, аз политам към него. Той ме хваща здраво.

- Татко? - произнася само.

Само поклащам глава.

- Хубаво - казва, като едва не се задавя с тази дума. - Той би искал да стане точно така.

През рамо виждам Тобиас да спира насред крачка. Цялото му тяло се вдървява и той впива очи в Маркъс. В бързината да унищожа симулацията съм забравила да го предупредя.

Маркъс пристъпва към него и прегръща сина си. Тобиас продължава да стои като вкопан в земята, ръцете му остават отпуснати край тялото, лицето е безизразно. Забелязвам как адамовата му ябълка подскача, той е вперил поглед някъде нагоре.

- Сине! - въздиша Маркъс.

Тобиас изкривява лице.

- Ей, ти! - провиквам се, като се дръпвам от Кейлъб. Още помня как коланът на Маркъс се усука около китката ми в зоната на страха на Тобиас. Втурвам се между двамата, блъскайки Маркъс назад. - Ей! Махни се от него!

Усещам дъха на Тобиас във врата си - той излиза на къси остри тласъци.

- Стой далече от него! - просъсквам.

- Беатрис, какви ги вършиш?! - възкликва Кейлъб.

- Трис! - тихо проговаря Тобиас.

Маркъс ме поглежда възмутено, но на мен този поглед ми се вижда доста престорен - очите му са прекалено разширени и устата му е твърде широко разтворена. Ако има начин да изтрия това изражение от лицето му, бих го направила.

- Не всички статии на Ерудитите са пълни с лъжи -казвам, присвивайки очи срещу Маркъс.

- Какви ги говориш? - тихо се обажда той. - Не знам с какво са ти напълнили главата, Беатрис, но...

- Единствената причина да не те застрелям досега е, че именно той трябва да направи това - отговарям. - Стой далече от Тобиас, или ще си променя решението!

Ръцете на Тобиас се плъзгат по моите и ги стискат здраво. Маркъс няколко секунди издържа на погледа ми. Очите му пак приличат на черни дупки също като в зоната на страха на Тобиас. После Маркъс отклонява поглед.

- Трябва да вървим - колебливо произнася Тобиас. - Влакът ще пристигне всеки момент.

Вървим по коравата земя към железопътната линия. Тобиас е стиснал здраво челюсти и гледа право пред себе си. Чувствам внезапен пристъп на разкаяние. Може би трябваше да го оставя сам да се разбере с баща си.

- Съжалявам - проронвам тихо.

- Няма за какво да съжаляваш - отвръща той и взима ръката ми в своята. Пръстите му още треперят.

- Ако вземем влака в обратната посока, може да отидем на територията на Миротворците - казвам. - Натам тръгнаха всички оцелели.

- Ами Прямите? - пита брат ми. - Според вас те какво ще направят?

Нямам представа как биха реагирали Прямите на нападението. Те не биха подкрепили Ерудитите - никога не биха направили скришом подобно нещо. Но също така може и да не се обявят срещу тях.

Стоим няколко минути край релсите, докато дойде влакът. През това време Тобиас ме вдига на ръце, защото не чувствам краката си. Скланям глава на рамото му, поемайки с пълни гърди аромата на неговата кожа. Откакто ме спаси от нападателите, винаги свързвам уханието на кожата му със закрила. Дори сега, колкото по-дълго го вдишвам, толкова по-защитена се чувствам.

Голата истина обаче е, че няма ка1е да се почувствам в безопасност, докато Питър и Маркъс са с нас. Опитвам се да не гледам в тяхната посока, но усещам присъствието им, сякаш някой е метнал одеяло върху главата ми. По ирония на съдбата трябва да продължа напред заедно с ония, които мразя, докато любимите ми хора останаха мъртви зад мен.

Мъртви или превърнати в убийци. Къде ли са Кристина и Тори сега? Дали скитат из улиците, изгарящи от чувството за вина заради онова, което са извършили? Или са обърнали оръжието си срещу онези, които ги принудиха да го направят? А може би самите те са вече мъртви. Ще ми се да знаех.

Но в същото време ми се иска никога да не разбера това. Ако е все още жива, Кристина ще открие тялото на Уил. Срещнем ли се пак с нея, нейните опитни очи на Прям ще прозрат, че аз съм го убила. Знам това, вината ме смазва и души, ето защо трябва да я забравя. Принудена съм да я забравя.

Влакът пристига и Тобиас ме пуска на земята, за да мога да се кача. Затичвам се покрай вагона, после се мятам настрани и падам вътре върху лявата си ръка. Пропълзявам далече от вратата и се облягам на стената. Кейлъб сяда насреща ми, а Тобиас - до мен, образувайки преграда между тялото ми и Питър и Маркъс. Моите врагове. Неговите врагове.

Влакът потегля и аз гледам към града зад нас. Той се смалява все повече, докато пред нас не се показва краят на железопътната линия, появяват се лесове и поля, които бях твърде малка да оценя, когато ги видях за първи път. Добротата на Миротворците ще ни утеши за известно бреме, но не може да останем завинаги при тях. Скоро Ерудитите и подкупните лидери на Безстрашните ще започнат да ни търсят и ние ще трябва да продължим напред.

Тобиас ме притиска към себе си. Допираме глави и колене и създаваме само наше си пространство; то ни предпазва от онези, които причиняват смут в душите ни; дъхът ни се смесва, докато вдишваме и издишваме.

- Родителите ми загинаха днес - казвам.

Но макар да го изричам гласно и въпреки че е истина, това не ми звучи реално.

- Умряха, за да спасят теб - продължавам. Това е важно.

- Те са те обичали - отвръща Тобиас. - И според тях това е бил най-добрият начин да ти го покажат.

Кимвам, очите ми проследяват линията на челюстта му.

- Ти самата едва не умря днес - продължава той. - За малко да те застрелям. Ти защо не стреля срещу мен, Трис?

- Невъзможно беше да го направя - отговарям. - Все едно да бях застреляла самата себе си.

В погледа му има болка, той се навежда толкова близо към мен, че устните му ме докосват, докато говори.

- Трябва да ти кажа нещо - казва.

Прокарвам пръсти по изпъкналите жили на ръката му и го поглеждам.

- Може би съм влюбен в теб. - Той леко се усмихва. - Но все пак ще изчакам да се уверя, че наистина е така.

- Много разумно от твоя страна - отвръщам на усмивката му. - Трябва да открием някакъв лист, за да можеш да изготвиш списък с плюсовете и минусите.

С тялото си усещам смеха му, носът му се плъзга по челюстта ми, устните му се притискат в кожата зад ухото ми.

- А може вече да съм сигурен - казва. - Просто не искам да те плаша.

Засмивам се кратко.

- Ти си знаеш.

- Добре тогава! - обявява той. - В такъв случай те обичам.

Целувам го, докато влакът навлиза в непознатата неосветена територия. Целувам го колкото ми душа иска, може би по-дълго, отколкото е редно, защото брат ми седи насреща, само на крачка от нас.

Бъркам в джоба си и вадя хард диска с базата данни на симулацията. Въртя го в ръце. Той улавя гаснещите лъчи и ги отразява. Очите на Маркъс алчно следят движенията ми. „Не сме в безопасност - казвам си. - Все още не."

Притискам хард диска към гърдите си, отпускам глава на рамото на Тобиас и се опитвам да заспя.

Кастите на Аскетите и на Безстрашните са унищожени. Техните членове са се пръснали в различни посоки. Сега не се различаваме от безкастовите. Не знам какъв ще бъде животът ни оттук нататък; без собствена каста той го-глежда сиротен като листо, откъснато от дървото, давало му сила и опора. Ние сме изгубени хора; оставихме всичко зад гърба си. Вече нямам нито дом, нито път в живота, нито сигурност. Вече не съм нито Трис, жертвоготовната, нито Трис, безстрашната.

Предполагам, че сега трябва да стана повече и от двете.