Дивергенти

24

- Трис!

Чувам насън как майка произнася името ми. Помахва с ръка, аз прекосявам кухнята и заставам до нея. Тя сочи тенджерата върху готварската печка и аз вдигам капака, за да надникна вътре. Оттам ме поглежда мънистеното око на врана. Перата на крилете й опират в стените на тенджерата, тлъстото й тяло е покрито с пяна от кипналата вода.

- Вечерята - казва майка.

- Трис! - дочувам отново. Отварям очи. Кристина стои край леглото ми, по бузите й сълзите са оставили черни следи от размазан грим.

- С Ал е станало нещо - казва тя. - Ела с мен!

Някои от останалите послушници също са будни, други още спят. Кристина хваща ръката ми и ме повлича вън от спалното помещение. Подтичвам с боси крака по каменния под и примигвам, за да се разсъня, крайниците ми са още натежали от съня. Станало е нещо ужасно. Усещам го с всеки удар на сърцето си. „С Ал е станало нещо."

Прекосяваме тичешком Ямата и Кристина спира. Край ръба на бездната се е събрала тълпа, но хората стоят на няколко крачки един от друг, така че успявам да се промуша покрай Кристина и висок мъж на средна възраст и стигам най-отпред.

Двама мъже са застанали на самия край и дърпат нещо, завързано с въжета. Те пъшкат под тежестта му, използвайки цялата си мощ, за да теглят назад, после се навеждат и опъват отново. Над ръба се подава огромна тъмна маса и неколцина от Безстрашните се втурват, за да помогнат на мъжете.

Товарът се свлича с тъп звук върху каменния под. Една бледа, подпухнала от водата ръка пада настрани върху скалата. Човешко тяло. Кристина се притиска в мен и увисва на ръката ми. Склонява глава на рамото ми и хлипа, но аз не мога да откъсна очи от тялото, за да я погледна. Неколцина от мъжете го преобръщат и главата се килва настрани.

Очите са отворени и безжизнени. Тъмни. Очи на кукла. Гърбавият нос е тесен при веждите и има заоблен връх. Устните са сини. Лицето не прилича на човешко - нещо средно между труп и някаква твар. Дробовете ми горят, дъхът ми излиза на пресекулки. Ал.

- Това е един от послушниците - обажда се някой зад гърба ми.

- Такива неща се случват всяка година - допълва друг. - Метнал се е през ръба.

- Не бъди толкова черноглед! Може да е нещастен случай.

- Открили са го насред бездната. Да не мислиш, че се е препънал във връзките на обувките си и - опа! - просто залитнал петнайсет метра навътре?

Пръстите на Кристина все по-силно се впиват в ръката ми. Трябва да й кажа да ме пусне, започва да ме боли. Някой коленичи край главата на Ал и затваря очите му. Сигурно се опитва да му придаде по-нормален вид, все едно е заспал. Защо хората си въобразяват, че смъртта е като сън? Само че не е така. Не е.

Нещо в мен се срива. Гърдите ми са стегнати като в менгеме, не ми стига въздух, не мога да дишам. Свличам се на земята, повличайки и Кристина. Камъкът под коленете ми е груб. Дочувам нещо, звук от моите спомени. Хлипането на Ал, нощните викове заради кошмарите. Трябваше да се досетя. Все още не мога да дишам. Притискам длани към гърдите си и разтривам, за да ги освободя от напрежението.

Щом затворя очи, виждам темето на Ал, който ме носи на гръб към столовата. Усещам пружиниращите му стъпки. Той е огромен, топъл и непохватен. Не - беше. Ето това е смъртта - преминаване от „е" към „беше".

Изхриптявам. Някой е донесъл голям черен чувал, за да сложат тялото в него. Отсега виждам, че ще се окаже малък. В гърлото ми се надига кикот и се откъсва от устата ми, нервен и гъргорещ. Ал е прекалено едър за този чувал; какво нещастие. Малко преди да избухна в смях, стискам зъби и той се процежда през тях по-скоро като стенание. Освобождавам ръката си и се надигам, оставяйки Кристина на земята. Побягвам.

- Заповядай! - казва Тори. Подава ми голяма керамична чаша, от която се носи аромат на мента. Поемам я с две ръце, пръстите ми изтръпват от топлината й.

Тя сяда насреща ми. Става ли въпрос за погребения, Безстрашните не си губят времето. Тори твърди, че те искат да установят точния час на смъртта. В предното помещение на ателието за татуировки няма никого, но Ямата гъмжи от народ, повечето са пияни. Не знам защо това ме изненадва.

У дома погребението е мрачно и тъжно събитие. Всички се събират да подкрепят опечаленото семейство и никой не остава без работа, но не се чуват нито смях, нито викове, нито се подмятат шеги. Аскетите по принцип не пият алкохол, затова всички остават трезви. Но не е ли естествено погребенията тук да изглеждат съвсем различно?

- Изпий го! - настоява Тори. - Ще се почувстваш по-добре. Честно.

- Не мисля, че спасението е в един чай - произнасям бавно. Въпреки това, отпивам. Напитката затопля устата и гърлото ми и на тънка струйка се излива в стомаха. Не си давам сметка колко дълбоко е проникнал студът в мен, докато не се стоплям.

- Казах „по-добре", а не „добре". - Тя ми се усмихва, но бръчиците от смях не се появяват в ъгълчетата на очите й, както става обикновено. - Подозирам, че известно време няма да се чувстваш добре.

Прехапвам устни.

- Колко дълго...? - Търся най-правилните думи. - Колко време ти беше необходимо, за да се почувстваш отново добре, след като брат ти...?

- Не знам. - Тя поклаща глава. - Имаше дни, в които се чувствах така, сякаш никога няма да се оправя. Друг път всичко беше наред. Даже понякога бях щастлива. Обаче ми трябваха няколко години, докато престана да кроя планове за отмъщение.

- И защо престана? - питам.

Погледът й внезапно става празен и тя зяпва в стената зад мен. Известно време барабани с пръсти по коляното си, после казва:

- Не мисля, че окончателно съм се отказала. По-скоро чакам удобен случай.

Тя излиза от унеса и поглежда часовника си.

- Време е да вървиш! - казва.

Изливам остатъка от чая в мивката. Когато оставям чашата, осъзнавам, че цялата се треса. Това не е добре. Ръцете ми обикновено треперят преди да ревна, а не бих допуснала да се разрева пред свидетели.

Тръгвам след Тори, която излиза от ателието за татуировки и се отправя към Ямата. Всички онези, които доскоро сновяха наоколо, са се скупчили край ръба на бездната, а въздухът е пропит с острия мирис на алкохол. Една жена отпред полита вдясно и избухва в кикот, когато се поваля върху мъжа до себе си. Тори ме сграбчва за ръка и ме повлича по-далече от тях.

Откривам Юрая, Уил и Кристина сред останалите послушници. Очите на Кристина са подпухнали. Юрая дьр-жи сребриста плоска бутилка. Подава ми я. Аз поклащам отрицателно глава.

- Изненада, изненада! - провиква се Моли иззад гърба ми и сръгва Питър с лакът. - Един път Дървена, завинаги Дървена.

Не би трябвало да й обръщам внимание. Мнението и не би трябвало да ме касае.

- Днес прочетох една страшно интересна статия - продължава тя, надвесвайки се още по-близо към ухото ми. - Нещо за баща ти и за истинската причина, поради която си напуснала старата си каста.

Точно сега не ми е най-важно да се браня срещу нападките. Но е най-лесното, което мога да направя.

Извръщам се рязко и юмрукът ми попада в челюстта й. Кокалчетата на пръстите ми пламват от удара. Нямам спомен как съм решила да я ударя. Нямам спомен как съм свила ръката си в юмрук.

Тя се нахвърля срещу мен, ръцете й се протягат, но това е всичко. Уил я грабва за яката и я дръпва назад. Поглежда нея, поглежда мен и казва:

- Престанете! И двете!

Част от мен би искала той да не я беше спирал. Боят щеше да е приятно развлечение, особено сега, когато Ерик се покачва върху една кутия край парапета. Обръщам се с лице към него и скръствам ръце, за да се овладея.Чудя се какво ли ще каже.

Никой не си спомня в близкото минало някой от Аскетите да се е самоубивал, но отношението на кастата по въпроса е недвусмислено: самоубийството е егоистичен акт. Хората, които са истински жертвоготовни, не мислят толкова често за самите себе си, че да пожелаят смъртта. Никой не би изрекъл това гласно, по всеки щс си го помисли.

- Тишина! - провиква се Ерик. Някой удря предмет, който издава звук на гонг, и врявата постепенно утихва, маг кар приглушеното мърморене да не спира.

- Благодаря ви - продължава Ерик. - Благодаря ви. Както знаете, събрали сме се тук заради Албърт, един от послушниците, който скочи в бездната миналата нощ.

Мърморенето също замира и вече се чува единствено шумът на водата в бездната.

- Не знаем защо го е направил - казва Ерик - и така ще ни е по-леко да скърбим днес. Избирайки да бъдем Безстрашни, ние не сме избрали лекия живот. Истината е... - Ерик се усмихва. Ако не го познавах, щях да помисля, че усмивката му е искрена. Аз обаче го познавам. - Истината е, че сега Албърт броди из едно непознато и враждебно място. Той е скочил в бурната вода с тази цел - да попадне на това място. Малцина от нас са толкова дръзки, че да посмеят да тръгнат към мрака, без да знаят какво ги чака там? Албърт все още не беше станал един от нас, но можем да сме сигурни, че бе един от най-безстрашните.

Сред тълпата се надигат едновременно вопли и насърчителни викове. Крясъците на Безстрашните звучат различно: високи и ниски, отчетливи и неясни. Техният рев наподобява шума на бурната вода. Кристина поема плоската бутилка от Юрая и отпива. Уил плъзга ръка около раменете й и я придърпва към себе си. Врявата изпълва ушите ми.

- Днес ще го почетем, а ще го помним винаги! - крещи Ерик. Някой му подава тъмна бутилка и той я вдига. - За Албърт, Храбрия!

- За Албърт! - реве тълпата. Навсякъде около мен расте гора от ръце и Безстрашните започват да повтарят монотонно името му. - Албърт! Ал-бърт! Ал-бърт! - Крещят толкова дълго, че накрая името вече не звучи като негово. По-скоро прилича на първичен крясък на първобитна раса.

Обръщам се. Повече не мога да понасям това.

Нямам представа накъде съм тръгнала. По-скоро бродя съвсем безцелно, за да се отдалеча колкото може повече. Поемам по тъмен коридор. В дъното му има чешмичка, обгърната от синкавото сияние на лампата над нея.

Трьскам глава. Храбрия?! Един храбър човек би признал слабостта си и би напуснал Безстрашните, независимо какъв срам ще му донесе това. Гордостта е убила Ал, това е слабостта на всяко Храбро сърце. И моя също.

- Трис?

По тялото ми преминава трепет и аз се обръщам. Зад мен стои Фор, застанал точно в кръга синкава светлина. Тя му придава зловещ вид, засенчва очните му ябълки и хвърля дълги сенки върху бузите.

- Кжво правиш тук? - питам. - Не трябва ли да отдаваш последна почит?

Казвам го така, сякаш е нещо, което горчи в устата ми и трябва да го изплюя.

- Ами ти? - отвръща той. После пристъпва към мен и аз вече виждам очите му. На тази светлина изглеждат черни.

- Не можеш да отдаваш почит на някого, когато не изпитваш към него подобно нещо - отговарям. След това гузната съвест ме бодва и поклащам глава. - Не исках това да кажа.

- Аха, ясно. - Ако се съди по погледа му обаче, той не ми е повярвал. Не мога да го виня.

- Това е пълен абсурд - продължавам и кръвта нахлува в бузите ми. - Ал се е хвърлил в бездната, а Ерик обявява това за храброст?! Същият този Ерик, който те накара да мяташ ножове по Ал! - Усещам как в мен се надига жлъч. Престорените усмивки на Ерик, превзетите му речи, извратените му идеали - направо ми се гади от всичко това. - Той не беше храбър! Ал беше депресиран и страхлив човек и за малко не ме уби! На това ли се отдава почит тук?

- А какво искаш да направи? - пита Фор. - Да го порицае ли? Ал е вече мъртъв. Той не може да ни чуе, прекалено късно е.

- Не става дума за Ал - озъбвам се. - Става дума за всички ония, които сега стоят и слушат. Всички ония, за които да се хвърлят в бездната вече е възможен изход. И защо да не го направят, след като после ще ги мислят за герои? Защо да не постъпят като Ал, ако после имената им ще се помнят? Това е... Не мога...

Разтърсвам глава. Лицето ми гори и сърцето ми бясно бие, опитвам се да се овладея, но не успявам.

- Такова нещо никога не би се случило при Аскетите -почти изкрещявам. - Нищо такова! Никога! Това място погълна и съсипа Ал и не ми пука, че, като го казвам, може пак да бъда обявена за Дървена. Не ти пука!

Фор вдига поглед към стената над чешмичката.

- По-полека, Трис! - казва, без да отмества очи от стената.

- Само това ли ще кажеш? - питам намръщено. - Просто да го давам по-полека? Това ли е всичко?

- Да знаеш, че с нищо не си по-добра от Прямите! - Той ме сграбчва за ръката и ме повлича далече от чешмичката. Хватката му ми причинява болка, но не съм достатъчно силна, че да се отскубна.

Лицето му е толкова близо до моето, че дори мога да видя няколкото лунички, пръснати по носа.

- Слушай внимателно, защото няма да повтарям! - Той поставя ръце върху раменете ми, пръстите му ме натискат надолу и смазват плътта ми. Чувствам се малка и нищожна. - Наблюдават те. Специално теб.

- Разкарай се от мен! - изричам безсилно.

Той отпуска хватката си и изправя рамене. Част от тежестта в гърдите ми се вдига, когато ръцете му са далече от мен. Плашат ме внезапните промени в настроението му. Те са признак, че той никак не е стабилен вътрешно, а това е много опасно.

- И теб ли наблюдават? - произнасям толкова тихо, че той не би чул, ако не стоеше плътно до мен.

Не ми отговаря.

- Опитвам се да ти помогна - казва вместо това, - но ти не приемаш чужда помощ.

- Да, точно така. Твоята помощ - отговарям. - Като пронизваш с нож ухото ми, подиграваш ми се и ме обикваш най-много от всички останали, ми е от голяма помощ, няма що.

- Да ти се подигравам ли? Говориш за случая с ножовете? Тогава изобщо не ти се подигравах - озъбва ми се той на свой ред. - Само исках да ти припомня, че ако се провалиш, някой друг ще трябва да заеме мястото ти.

Притискам тила си с длан и отново си припомням случая с ножовете. Всеки път, когато отвореше уста, той наистина ми припомняше, че ако се предам, Ал ще трябва да заеме мястото пред мишената.

- Защо? - питам.

- Защото си от Аскетите - отговаря - и когато се жертваш за някой друг, в този момент си най-смела.

Чак сега го разбирам. Той не ме е подтиквал да се предам. Той ми е припомнял защо не мога да го направя - защото трябва да защитя Ал. Тази мисъл отново ми причинява болка.

Да защитя Ал. Моят приятел. Моят нападател.

Не съм способна да мразя Ал така силно, както би ми се искало.

Но не мога и да му простя.

- На твое място щях повече да се постарая и да се престоря, че съм преодолял инстинкта си за жертвоготов-ност - казва той. - Ако някои неподходящи хора го усетят, няма да е добре за теб.

- Защо? Каква е причината да се интересуват от моите намерения?

- Твоите намерения са единственото, което ги интересува. Опитват се да ти внушат, че за тях са важни делата ти, но изобщо не е така. Задачата им е не да действаш по определен начин. Те целят ти да мислиш по определен начин, за да могат да четат в теб като в отворена книга. И да не представляваш опасност за тях. - Той опира ръка на стената до главата ми и се надвесва още по-близо. Блузата му е толкова тънка, че различавам очертанията на ключиците и леката вдлъбнатина между раменния мускул и бицепса.

Мека ми се да бях по-висока. Тогава крехката ми конструкция щеше да бъде определяна като „грациозна", а не като „детинска" и той сигурно нямаше да гледа на мен като на по-малка сестричка, която трябва да закриля.

Не искам да вижда в мен по-малка сестра.

- Не разбирам защо ги интересува какво мисля - казвам, - след като действам според техните изисквания.

- Ти действаш по начин, по който са ти внушили, че искат от теб - обяснява той. - Но какво става, когато природата ти на Аскет те подтикне да извършиш нещо различно, нещо, което те не желаят?

Нямам отговор на този въпрос и дори не съм сигурна, че той е прав да мисли така за мен. Природата ми на Аскет ли е наистина, или пък е като на една от Безстрашните?

А може би не е нито едното, нито другото. Защото аз съм Дивергент.

- Може да нямам нужда от помощта ти. Не ти ли е хрумвало подобно нещо? - питам. - Както ти е известно, аз не съм слаба и беззащитна. Мога и сама да се справя.

Той поклаща глава.

- Мислиш си, че първосигнално те защитавам, защото си дребна, защото си момиче или пък защото си от Дървените. Но грешиш. - Той надвесва лице над моето и хваща с пръсти брадичката ми. Ръката му мирише на метал. Кога ли за последно е държал пистолет или нож? Кожата ми щипе там, където ме докосва, сякаш по пръстите му тече електрически ток. - Първичният ми инстинкт е да те подложа на изпитание, което да те пречупи, за да разбера докъде стига твоят предел - продължава той и пръстите му стискат силно при думата „пречупи". - Тялото ми се напряга, щом усещам остротата в гласа му; цялата съм изопната като пружина и дори забравям да дишам.

Мрачният му поглед се спира върху очите ми и той добавя:

- Но аз не се поддавам на този инстинкт.

- Защо...? - Трудно преглъщам. - Защо именно това е първичният ти инстинкт?

- Страхът не те парализира, той те кара да се пробудиш. Виждал съм го. Това е нещо забележително. - Той ме пуска, но не се отдръпва, ръката му леко докосва челюстта ми, шията. - Понякога просто ми се иска да те видя отново. Искам да те видя пробудена.

Обвивам ръце около кръста му. Май не съм го планирала. Но и не мога да се откъсна от него. Притискам се към гърдите му, обгръщам го с ръце. Пръстите ми пробягват по мускулите на гърба му.

След миг той докосва талията ми с една ръка и ме притиска към себе си, а с другата глади косата ми. Отново се чувствам слаба и беззащитна, но сега не се боя. Стискам очи. Той вече не ме плаши.

- Не е ли нормално да се разплача сега? - питам, гласът ми излиза приглушен, защото притискам лице в гърдите му. - Защо не мога? Има ли нещо сбъркано в мен?

Симулациите причиниха такава травма на Ал, че той не успя да я преодолее. Защо това не се случи с мен? Защо не съм като него и защо от тази мисъл ми е толкова тревожно, сякаш самата аз се люлея на ръба на пропастта?

- Мислиш ли, че разбирам нещо от сълзи? - тихо пита той.

Затварям очи. Не съм очаквала Фор да ме успокоява, нито пък той се опитва да го прави; въпреки това, сега се чувствам много по-добре, отколкото сред хората, които са мои приятели, моята каста. Облягам глава на рамото му.

- Според теб щеше ли да е още жив, ако му бях простила? - питам.

- Не знам - отговаря. Опира длан в бузата ми и аз се впивам в нея, без да отварям очи.

- Чувствам се така, сякаш съм виновна за всичко.

- Вината не е твоя - отговаря той, опирайки чело в моето.

- Въпреки това, трябваше да го направя. Трябваше да му простя.

- Възможно е. Може би всички ние имаше какво още да направим - казва той. - Затова сега вината ни трябва да ни подсеща следващия път да се справим по-добре.

Свъсвам вежди и се дръпвам. Това е нещо, на което те учат в кастата на Аскетите - вината е по-скоро средство, отколкото оръжие срещу самия теб. Казаното е буквален цитат от лекциите на баща ми, изнасяни на седмичните ни събрания.

- От коя каста идваш, Фор?

- Това е без значение - отговаря той и свежда поглед. -Нали сега съм тук. Не е зле по-често да си го напомняш и ти.

Той ми хвърля колеблив поглед и докосва с устни челото ми, точно между веждите. Затварям очи. Не разбирам какво става. Но каквото и да е, не искам да го разрушавам, затова нищо не казвам. Той не помръдва - просто стои така, с устни, притиснати към челото ми, а аз съм обвила кръста му с ръце и това трае дълго.