Дивергенти

в

Забивам очи в пода и заставам зад послушниците, родени Безстрашни, които са избрали да останат в собствената си каста. Всички са по-високи от мен, дори след като вдигам глава. Виждам единствено раменете им в черните дрехи. Щом и последното момиче прави своя избор - Миротворците, - идва време да си вървим. Безстрашните излизат първи. Минавам покрай мъже и жени в сиви дрехи, които доскоро бяха моята каста, вперили упорито поглед в нечий непознат тил.

Но трябва да видя родителите си поне още веднъж. В последния момент, преди да ги подмина, поглеждам през рамо и в същата секунда съжалявам, че съм го направила. Обвинителният поглед на баща ми ме изгаря. Когато усещам смъдене в очите, решавам, че е намерил начин наистина да ме подпали, за да ме накаже за стореното, но не е така - просто ще ревна всеки момент.

Зад него мама се усмихва.

Онези зад мен ме тласкат напред, далече от семейството ми, което последно ще напусне залата. Нищо чудно да останат, за да подредят столовете и да почистят купелите. Въртя глава, за да зърна Кейлъб в тълпата на Ерудитите зад мен. Той стои насред останалите послушници и се ръкува с другия трансфер - момчето, което доскоро беше от Прямите. Усмихва се безгрижно след извършеното предателство. Стомахът ми се свива и аз се обръщам. Щом на него му е толкова лесно, значи и аз би трябвало да се чувствам така.

Хвърлям поглед на момчето отляво, което доскоро беше Ерудит, а сега е бледо и неспокойно, както би трябвало да се чувствам и аз. Цялото ми време мина в тревоги коя точно каста да предпочета и дори през ум не ми мина какво би станало, ако избера Безстрашните. Какво ли ме чака в централата на Безстрашните?

Групата Безстрашни ме повлича към стълбището, вместо към асансьорите. Пък аз си мислех, че само Аскетите използват стълбите.

После всички се втурват надолу. Около мен се разнасят възклицания на изненада, викове, смях и звукьт от хиляди ходила, които се движат с различен ритъм. Да слизат по стълбите, за Безстрашните не е въпрос на кротост и себеотрицание, а щура постъпка.

- Какво става, по дяволите! - крещи момчето до мен.

Аз просто поклащам глава и продължавам вихрено да се спускам. Когато стигаме първия етаж, съм останала без дъх, а Безстрашните се втурват през изхода. Навън въздухът е студен и свеж, а небето е оранжево заради залязващото слънце. То се отразява в черните стъкла на Цитаделата.

Безстрашните се пръскат из улицата и препречват пътя на автобуса, а на мен ми се налага да спринтирам, за да настигна последните от тълпата. Докато тичам, моят смут се разсейва. Никога не съм бягала толкова дълго. Аскетите не одобряват всичко онова, което доставя лично удоволствие, и ето ти го резултата: дробовете ми горят, мускулите ме болят - това е жестоката наслада от бясното препускане. Следвам Безстрашните по улицата и, когато завиват зад ъгъла, долавям познат звук - свирката на влака.

- О, не! - простенва момчето до мен. - Налага ли се да се качваме на това нещо?

- Да - отговарям, останала без дъх.

Добре че толкова време гледах как Безстрашните идват на училище. Тълпата се проточва в дълга редица. Влакът се носи насреща ни по стоманените релси, светлините му примигват, свирката пищи. Вратата на всеки от вагоните е отворена, приканвайки Безстрашните да се метнат вътре - и те го правят, група след група, докато накрая оставаме само новите послушници. Родените в кастата вече знаят как да се качат на движещ се влак, така че след секунда оставаме само трансферите от други касти.

Пристъпвам напред с още неколцина и започвам да тичам. Препускаме успоредно на вагона известно бреме, после се мятаме странично. Не съм нито толкова висока, нито толкова силна като останалите, за да се кача във вагона от първия път. Увисвам на дръжката край вратата, рамото ми се удря в стената. Ръцете ми се тресат, докато най-накрая едно момиче от Прямите ме хваща и ме издърпва вътре. Дишайки тежко, й благодаря.

Чувам вик и поглеждам през рамо. Дребничкото момче от Ерудитите протяга ръце, опитвайки да се залови за вагона. Едно момиче от Ерудитите край вратата посяга да го хване за ръка, напряга се, но той е вече далече назад. Момчето пада на колене край релсите и обхваща главата си с ръце, докато ние се отдалечаваме.

Чувствам се зле. Той току-що се провали в инициацията си при Безстрашните. Сега вече е безкастов. Това може да се случи и с някой друг във всеки следващ момент.

- Добре ли си? - припряно пита момичето от Прямите, което ми помогна. Висока е, с тъмнокафява кожа и къса коса. Красавица.

Кимам.

- Аз съм Кристина - казва тя и подава ръка.

Не съм се ръкувала много дълго време. Аскетите се поздравяват с навеждане на глава в знак на уважение. Неуверено поемам ръката й и я разтърсвам два пъти, опасявайки се да не я стискам твърде силно или пък да не я държа пре-калено отпуснато.

- Беатрис - представям се.

- Имаш ли представа къде отиваме? - принудена е да крещи, за да надвика вятъра, който с всяка секунда свири все по-силно през отворената врата. Влакът набира скорост. Сядам. По-лесно ще запазя равновесие, ако съм близо до земята. Тя учудено повдига вежди насреща ми.

- Бързият влак означава вятър - казвам. - Вятърът може да те изхвърли. Сядай!

Кристина сяда до мен и се примъква, за да се облегне на стената.

- Предполагам, че отиваме в централата на Безстрашните - казвам. - Само дето не знам къде е тя.

- Някой знае ли изобщо? - Тя поклаща глава. - Имам чувството, че просто изскачат от някаква дупка в земята.

После вятърът нахлува във вагона и останалите послушници, блъснати от силната въздушна струя, се повалят един върху друг. Виждам как Кристина се смее, но не чувам смеха й и се насилвам да се усмихна в отговор.

Над лявото ми рамо оранжевото зарево на залязващото слънце се отразява в облицованите със стъкло сгради и аз едва мяркам редиците от сиви къщи, където доскоро беше моят дом.

Днес е ред на Кейлъб да приготви вечеря. Кой ли ще го замести - майка ми или баща ми? И когато разчистят стаята му, какво ли ще открият? Представям си купчина книги, натикани между стената и гардеробчето, книги и под дюшека му. Жаждата за знания на един Ерудит е запълнила всяко скрито кътче в стаята му. Дали през цялото време е знаел, че ще избере Ерудитите? И ако наистина е така, как не съм забелязала?

Ама че добър актьор се оказа. От тази мисъл пак ме свива стомахът - макар аз също да ги изоставих, не бях никак добра в преструвките. В края на краищата всички бяха наясно, че изобщо не съм жертвоготовна.

Затварям очи и си представям как майка ми и баща ми седят, потънали в мълчание край масата. Дали това чувство, което ми стяга гърлото, щом се сетя за тях, е слаба проява на себеотрицание, или пък си с чист егоизъм, защото знам, че никога вече няма да съм тяхна дъщеря?

- Скачат!

Вдигам рязко глава. Седяла съм свита с опрян о стената гръб най-малко половин час, заслушана в ревящия вятър, докато наблюдавам как рашазанитс очертания на града прелитат край нас. В следващите няколко минути влакът забавя ход и разбирам, че момчето, което извика, има право: Безстрашните във вагоните пред нас изскачат от влака, докато той минава покрай един покрив. Релсите сега са на височината на седеметажна сграда.

Само от мисълта да се метна от движещ се влак върху някакъв покрив, давайки си сметка за празнината, която зее между ръба на покрива и стъпалото на влака, започва да ми се гади. Надигам се и с препъване се отправям към другия край на вагона, където са се строили в редица останалите трансфери.

- Тогава и ние трябва да скочим - казва едно момиче от Прямите. Има дълъг нос и криви зъби.

- Страхотно! - отвръща момче от Прямите. - Направо ме разби, Моли. Да се хвърлим от влака право на покрива?

- Нали такова е условието, Питър - натъртва момичето.

- Ами тогава се отказвам - обажда се момче от Миротворците зад мен. Има маслинова кожа и носи кафява риза - единственият трансфер от Миротворците. Бузите му лъщят от сълзи.

- Трябва да го направиш - казва Кристина. - Иначе отпадаш. Хайде, давай, всичко ще бъде наред!

- Не, няма да е наред! Предпочитам да остана безкастов, отколкото да умра! - момчето от Миротворците клати глава. В гласа му звучи паника. То продължава да клати глава, вперило очи в покрива, който се приближава с всяка секунда.

Не мога да се съглася с него. По-скоро бих умряла, отколкото да се превърна в кух човек като безкастовите.

- Не можеш да го принудиш - казвам и поглеждам Кристина. Кафявите й очи са широко отворени, тя толкова силно стиска устни, че те са променили цвета си. Подава ми ръка.

- Хайде - казва. Поглеждам въпросително ръката й, показвайки ясно, че не се нуждая от нечия помощ, но тя бързо добавя: - Просто... не мога да го направя, ако някой не ме дръпне.

Хващам ръката й и двете заставаме па рьба на вагона. Докато лети край покрива, аз броя на глас:

- Едно..., две..., три!

На „три" скачаме от вагона. Миг на безтегловност, после краката ми се удрят в твърда основа и болката пронизва пищялите. Рязкото приземяване ме запраща със замах по очи върху покрива, под бузата си усещам ситен чакъл. Пускам ръката на Кристина. Тя се смее.

- Това беше забавно - казва.

Кристина ще плува в свои води сред търсачите на силни усещания при Безстрашните. Отърсвам ситните камъчета от бузата си. Всички послушници, с изключение на момчето от Миротворците, са се озовали на покрива, всеки с различен успех при приземяването. Момичето от Прямите с кривите зъби - Моли - държи глезена си с изкривено лице; Питър, момчето от Прямите с лъскавата коса, се усмихва победоносно - явно е останал на крака при приземяването.

После долавям вой. Извръщам глава, за да открия източника. Едно момиче от Безстрашните се е изправило на ръба на покрива, гледа надолу и крещи. Едно момче от Безстрашните стои зад нея и я държи за кръста, за да не падне.

- Рита - говори й тои, - Рита, успокой се! Рита...

Заставам наблизо и поглеждам надолу през ръба. На паважа под нас лежи тяло; момиче е, ръцете и краката му са под неестествен ъгъл, а косата се с разпиляла около главата. Стомахът ми се свива, забивам поглед в релсите. Не всички са успели. Даже Безстрашните не са в безопасност.

Рита пада на колене, хлипайки. Извръщам очи. Колкото повече я гледам, толкова повече и на мен ми се иска да ревна, но не мога да се разплача пред тези хора.

Казвам си, колкото се може по-строго, че тук е така. Занимаваме се с опасни неща, при което умират хора. Умират хора, а ние продължаваме към следващото опасно занимание. Колкото по-скоро проумея това, толкова по-големи шансове има да изкарам докрай инициацията.

Но вече изобщо не съм сигурна, че ще оцелея по време на инициацията.

Казвам си, че ще броя до три и после ще продължа нататък. „Едно." Представям си трупа на момичето върху паважа и тръпка разтърсва тялото ми. „Две." Дочувам риданията на Рита зад гърба си и утешителното мърморене на момчето до нея. „Три."

Свивам устни. Отдалечавам се от Рита и от ръба на покрива.

Лакътят ме боли. Вдигам ръкава да го погледна, ръката ми трепери. Кожата е ожулена, но не кърви.

- Ау! Възмутително. Една от Дървените се разголва!

Вдигам глава. „Дървени" е обиден прякор за Аскетите, а аз съм единственият им представител тук. Питър ме сочи с пръст и самодоволно се хили. Дочувам смях. Страните ми пламват и дръпвам ръкава си надолу.

- Чуйте ме всички! Името ми е Макс. Аз съм един от лидерите във вашата нова каста - крещи някакъв мъж от другия край на покрива. По-възрастен е от останалите, с дълбоки бръчки по тъмната кожа и посивели слепоочия; изправил се е на самия край, все едно се намира на тротоара. Сякаш едно момиче не е загубило живота си току-що. -Няколко етажа по-надолу е входът към лагера на нашите хора. Ако не съберете кураж да скочите, значи не ви е тук мястото. Послушниците имат привилегията да опитат първи.

- Искате да се хвърлим от покрива ли? - пита момиче от Ерудитите. Тя е няколко сантиметра по-висока от мен, косата й е с миши цвят, има плътни устни. Сега гледа с отворена уста.

Не проумявам какво толкова я шокира.

- Точно така! - отговаря Макс. Изглежда се забавлява.

- Там долу има ли вода или нещо подобно?

- Казва ли ти някой! -той повдига вежди.

Тълпата пред групата на послушниците се разделя на две, за да ни пропусне. Оглеждам се. Явно никой не изгаря от нетърпение да скочи от покрива - разсейват се и гледат във всички посоки, но не и към Макс. Някои превързват леките си рани или изтупват чакъла от дрехите си.

Хвърлям поглед към Питър. Гризе си ноктите. Опитва се да си придаде небрежен вид.

Аз съм горда. Това някой ден ще ми навлече неприятности, но днес ми дава кураж. Отправям се към ръба и дочувам кикотене зад гърба си.

Макс отстъпва и ми прави път. Отивам до самия край и поглеждам надолу. Вятърът свири в дрехите ми и платът плющи. Сградата, върху която се намирам, заедно с още три постройки огражда площад. В бетона в средата на площада има огромна дупка. Не мога да видя какво има на дъното й.

Само се опитват да ни сплашат. Ще се приземя благополучно на дъното. Единствено тази мисъл ме крепи, докато престъпвам през ръба. Зъбите ми тракат. Вече няма връщане назад. Не и с тия зад мен, които само чакат да се издъня. Опипвам трескаво яката на ризата си и стискам копчето, за да прикрия треперенето на рьцете. След няколко опита разкопчавам ризата от горе до долу и я смъквам от раменете си.

Отдолу съм със сива тениска. Тя е по-тясна от останалите ми дрехи и плътно очертава тялото; никой не ме е виждал само по нея досега. Свивам на топка ризата и поглеждам Питър през рамо. Запращам с все сила свитата дреха към него и стискам зъби. Уцелвам го в гърдите. Той ме зяпа. Зад мен се разнасят викове и подсвирквания.

Поглеждам отново през ръба. Бледата кожа на ръцете ми настръхва и стомахът ми се свива. Ако сега не го правя, никога вече няма да се реша. Преглъщам мъчително.

Повече не му мисля. Просто свивам колене и скачам.

Вятърът свири в ушите ми, докато земята се носи към мен, наедрявайки и заемайки целия хоризонт; или пък аз се нося насреща й. Сърцето ми бие до пръсване, всяко мускулче в тялото ми е изопнато, а пропадането обръща стомаха ми. Дупката ме поглъща и аз пропадам в мрака.

Удрям се в нещо твърдо. То поддава под ускорението на тялото ми и ме залюлява. Ударът ми изкарва въздуха и аз хриптя, борейки се да си поема дъх. Бодежи пронизват ръцете и краката ми.

Мрежа. В дъното на дупката има мрежа. Вдигам очи горе и се разсмивам, едновременно облекчена и обхваната от истерия. Тялото ми се тресе и аз скривам лицето си в ръце. Току-що скочих от покрива.

Сега трябва отново да намеря твърда земя. Забелязвам няколко чифта ръце, които се протягат към мен откъм края на мрежата, стискам първите, които ми попадат и се измъквам. Претъркулвам се и едва не падам по лице върху дървения под, ако той не ме беше хванал.

„Той" е млад мъж, един от тези, които стояха край мрежата. Горната му устна е тънка, долната - сочна. Очите му са толкова вдлъбнати навътре, че миглите опират кожата под веждите; цветът им е тъмносин - мечтателен, сънлив, очакващ.

Дланите му хващат здраво моите ръце, но ме пускат в мига, щом отново се изправям на крака.

- Благодаря - казвам.

Стоим върху платформа на десетина крачки от земята. Намираме се в просторна пещера.

- Направо не е за вярване - произнася глас зад мен. Принадлежи на тъмнокосо момиче с три сребърни халки, прокарани през дясната вежда. Хили ми се подигравателно.

- Някаква от Дървените да скочи първа. Нечувано.

- Явно е имала причина да се откаже от тях, Лорън -отговаря той. Гласът му е дълбок и буботещ. - Как ти е името?

- Ъ-ъ-ъ... - Не зная защо се колебая, но Беатрис вече не ми звучи подходящо.

- Хубаво го обмисли - казва т о и и незабележима усмивка повдига края на устните му. - Няма да можеш да избираш втори път.

Ново място, ново име. Тук мога да се преродя.

- Трис - отговарям твърдо.

- Трис - повтаря ухилена Лорън. - Съобщи го, Фор!

Момчето - Фор - хвърля поглед през рамо и обявява високо:

- Първият скочил - Трис!

Когато очите ми свикват с тъмнината, различавам събралата се наоколо тълпа. Те ме поздравяват с вдигнати юмруци, после още някой пада върху мрежата. Падането е последвано от крясък. Кристина. Всички се смеят, но смехът прелива в аплодисменти.

Фор опира ръка о гърба ми и казва:

- Добре дошла сред Безстрашните!