Дневникът на Бриджет Джоунс

СептемвриНагоре по пожарникарския път

4 септември, понеделник

57 кг, алкохолни единици 0, цигари 27, калории 15, брой минути, прекарани във въображаеми разговори с Даниел, в които му казвам какво мисля за него, 145 (добре, по-добре).

8 ч. сутринта. Първи ден на новата работа. Трябва да започна, като продължа изграждането на новия си авторитетен облик. И никакви цигари. Пушенето е признак на слабост и подкопава личния авторитет на човека.

8,30 ч. сутринта. Току-що се обади мама, предположих, че иска да ми пожелае на добър час на новата работа.

— Миличка, познай — започна тя.

— Какво?

— Илейн те кани на рубинената си сватба! — И замълча в задъхано очакване. Мозъкът ми изключи. Илейн? Брайън-и-Илейн? Колин-и-Илейн? Илейн-омъжена-за-Гордън-навремето-бил-шеф-на-Тармакадам-в-Кетъринг-Илейн?

— Реши, че ще е добре да има един-двама млади да правят компания на Марк.

А! Малкълм и Илейн. Творци на суперидеалния Марк Дарси.

— Бил казал на Илейн, че те намира за много привлекателна.

— Да бе! Не ме лъжи — смотолевих аз. Все пак ми стана приятно.

— Е, във всеки случай съм сигурна, че е имал предвид точно това.

— Какво е казал? — изсъсках аз, внезапно подозрителна.

— Казал е, че си много...

— Мамо!

— Е, ами точната дума, която е използвал е „чудновата“. Но това е прекрасна дума, нали? „Чудновата“! Но ще можеш да го разпиташ на рубинената сватба.

— Няма да бия целия път до Хънтингдън да празнувам рубинената сватба на двама души, с които след навършване на тригодишната си възраст съм разговаряла веднъж, и то за осем секунди, само и само да попадна пред погледа на разведен богаташ, който ме описва като чудновата.

— Хайде, мила, не ставай глупава.

— Добре, трябва да излизам — изтърсих, тъпа както винаги аз, защото в такива случаи тя започва да бръщолеви, сякаш съм на път за лобното си място и това е последният ни телефонен разговор, преди да получа смъртоносната инжекция.

— Печели хиляди лири на час. На писалището си има часовник, тик-так-тик-так. Казах ли ти, че видях Мейвис Ендърби в пощата?

— Мамо. Днес е първият ми работен ден. Доста съм развълнувана. Не ми се говори за Мейвис Ендърби.

— О, велики Боже, мила! Какво ще облечеш?

— Късата черна пола и тениска.

— Е, не, ще приличаш на размъкната повлекана в мътни цветове. Сложи нещо свежо и ярко. Какво ще кажеш за онова сладко вишнево костюмче, което носеше навремето? А, между другото, знаеш ли, че Уна замина на пътешествие по Нил?

Грр. Когато най-сетне затвори телефона, се почувствах толкова зле, че изпуших пет цигари една след друга. Не мн. д. начало на деня.

9 ч. вечерта. В леглото, напълно изтощена. Бях забравила каква гадост е да започваш нова работа, където никой не те познава, тъй че характерът ти започва да се преценява по всяка случайна забележка или странност, която изречеш, а не можеш дори да идеш да си пооправиш грима, без да се налага да питаш къде е дамската тоалетна.

Закъснях, но не по моя вина. Беше невъзможно да вляза в студиото без пропуск, а на вратата стоеше охрана, която смяташе, че основната й задача е да пречи на служителите да влизат в сградата. Когато най-сетне се добрах до информацията, не ме пуснаха горе, докато някой не дойде да ме вземе. Дотогава вече беше 9,25, а съвещанието започваше в 9,30. Най-сетне се появи Пачули с две огромни лаещи кучета, едното, от които започна да скача да ме ближе по лицето, а другото навря муцуна под полата ми и нагоре.

— На Ричард са. Нали са страхотни? — рече тя. — Само ще ги заведа до колата.

— Няма ли да закъснея за съвещанието? — отчаяно попитах аз, стиснала главата на кучето между коленете си и опитваща се да го отблъсна. Тя ме изгледа от глава до пети, сякаш да каже: „Е, и?“, и изчезна, повлякла кучетата. Следователно, когато се добрах до кабинета, съвещанието беше започнало и всички ме зяпнаха, с изключение на Ричард, чиято могъща фигура беше облечена с някакъв странен зелен вълнен костюм.

— Хайде, хайде — говореше той и дърпаше масата към себе си с две ръце. — Мисля за службата в девет часа. Мисля за викарии-мръсници. Мисля за сексуални актове в църква. Мисля защо жените си падат по викариите? Хайде. Не ви плащам за нищо. Родете идея.

— Защо не вземете интервю от Джоана Тролоп? — обадих се аз.

— От мръсница [Тролоп на английски означава мръсница, уличница. — Б. пр.]? — втренчи се той неразбиращо в мен. — Коя мръсница?

— От Джоана Тролоп. Авторка на „Съпругата на викария“, която мина по телевизията. „Съпругата на викария“. Тя трябва да знае по въпроса.

По лицето му плъзна похотлива усмивка.

— Блестящо — обърна се той към гърдите ми. — Абсолютно шибано блестящо. Има ли някой телефона на Джоана Тролоп?

Настъпи дълга пауза.

— Ъъъ, всъщност аз го имам — най-сетне проговорих аз, усещаща вълни от омраза, излъчвани от гръндж младежта.

Когато съвещанието свърши, аз се втурнах към тоалетната да се посъвзема, а там Пачули се гримираше, застанала до своя приятелка, облечена в рокличка, която беше напръскана с боя направо върху тялото й и откриваше и гащите, и пъпа й.

— Нали не е прекалено курвенска? — говореше момичето на Пачули. — Да беше видяла лицата на ония трийсетгодишни дъртухи, като влязох... О!

И двете момичета ме погледнаха ужасени, закрили устите си с ръце.

— Нямахме предвид теб — казаха.

Не знам как ще понеса всичко това.

9 септември, събота

56,5 кг (мн. д., предимствата на новата работа с вечно нервно напрежение), алкохолни единици 4, цигари 10, калории 1876, минути, прекарани във въображаеми разговори с Даниел, 24 (браво), минути, прекарани във въображаемо повторение на разговора с майка ми, в който аз излизам победител, 94.

11,30 ч. сутринта. Защо, о, защо, дадох на майка ми ключ от апартамента? Тъкмо започвах — за първи път от пет седмици, — един уикенд без желанието да се взирам в стената и да избухна в плач. Преживях една работна седмица. Започвах да си мисля, че може би всичко ще се оправи, може би в края на краищата не е задължително да бъда наядена от немска овчарка, когато нахлу тя, понесла шевна машина.

— За Бога, глупаво дете, какво правиш? — пропя тя. Теглех сто грама овесени ядки за закуската си с помощта на блокче шоколад (скалата на везната ми е в унции, което е безсмислено, защото диаграмата на калориите е в грамове).

— Познай, миличко — започна тя и взе да отваря и затваря вратите на всички шкафове.

— Какво? — рекох аз, застанала по чорапи и нощница, опитвайки се да изтрия чернилката под очите си.

— Малкълм и Илейн ще празнуват рубинена сватба в Лондон на двайсет и трети, тъй че ще можеш да дойдеш да правиш компания на Марк.

— Не желая да правя компания на Марк — изсъсках през стиснати зъби.

— О, ама той е страшно умен. Завършил е в Кеймбридж. Натрупал състояние в Америка...

— Няма да отида.

— Хайде, хайде, миличка, да не започваме пак — отбеляза тя, сякаш бях на тринайсет. — Разбираш ли, Марк е завършил къщата си на Холанд Парк и организира празненството за тях — шест етажа, доставчици на храна и какво ли още не... Какво ще облечеш?

— Ти с Хулио ли ще идеш, или с татко? — опитах се да я озаптя аз.

— Ох, мила, не знам. Вероятно й с двамата — отвърна със специалния си задъхан глас, който пази за моментите, когато си въобразява, че е Даяна Дорс [Даяна Дорс (1931–84) — най-прочутата руса красавица на британското кино през 1950-те години. — Б. пр.].

— Не можеш.

— Но татко и аз още сме приятели, мила. Приятели сме и с Хулио.

Брр. Бррр. Бррр. Просто не мога да изляза наглава с нея, когато е такава.

— Значи да кажа на Илейн, че приемаш поканата с удоволствие? — отсече тя, взе необяснимата шевна машина и тръгна към вратата. — Трябва да бягам. Чаооо!

Няма да допусна още една вечер да ме размахват под носа на Марк Дарси като лъжичка с пюре от тиквички пред устата на бебе. Ще трябва да емигрирам или нещо такова.

8 ч. вечерта. Отивам на вечеря. Откакто съм сама, всички Самодоволни Женени се избиват да ме канят на вечеря в събота, като ме настаняват срещу все по-ужасяваща селекция от неженени мъже. Много са мили и го оценявам, но ми се струва, че това само засилва чувството ми на изолираност и провал, макар че според Магда не бива да забравям, че да си необвързана е по-добре, отколкото да имаш изневеряващ, сексуално разюздан съпруг.

Полунощ. Божичко. Всички се връзваха на фльонга, за да повдигнат духа на резервния мъж (на трийсет и седем, токущо разведен, пример: „Длъжен съм да заявя, че смятам Майкъл Хауард за несправедливо охулен.“)

— Не знам от какво се оплакваш — подкрепяше го Джереми. — Мъжете стават все по-привлекателни с напредването на възрастта, докато жените губят своята привлекателност, тъй че ония двайсет и две годишни, които не биха те погледнали, когато си бил на двайсет и пет, сега направо ще пъхтят по теб.

Седях с наведена глава, бясна на възгледа им, че интересът към една жена прилича на игра със столове, в която момичетата без стол / мъж, когато навършат трийсет, са вън от играта. Хъ. Как не.

— О, да, напълно съм съгласна, че е най-добре да се търсят млади партньори — избухнах аз, малко лекомислено. — Мъжете над трийсет са такава скука със своята зависимост и с маниакалната си самозаблуда, че всички жени се опитват да ги впримчат в брак. Напоследък се интересувам единствено от мъже малко над двайсетте. Те са толкова по-добри в... е, сещате се...

— Наистина? — малко прекалено заинтригувана попита Магда. — Как...?

— Е, ти може и да се интересуваш — намеси се Джереми и хвърли кръвнишки поглед на Магда. — Но проблемът е, че те не се интересуват от теб.

— Хм. Извинете. Приятелят ми в момента е на двайсет и три — сладко изрекох аз. Настъпи сащисано мълчание.

— Е, в такъв случай — рече Алекс с мръсна усмивчица — можеш да го доведеш у нас следващата събота на вечеря, нали?

Втасахме я. Откъде ще изровя двайсет и три годишен, който да иде на вечеря у Самодоволни Женени в събота вечер, вместо да гълта заразени таблетки „Екстази“?

15 септември, петък

57 кг, алкохолни единици 0, цигари 4 (мн. д.), калории 3222 (от сандвичи на Британските железници, гнусно импрегнирани), минути, прекарани във въображаема реч при напускането на новата работа 210.

Уф. Гадно съвещание с шефа-дерибей Ричард Финч, който не млъкваше: "Добре. Тоалетните в „Хародс“ струват една лира. Мисля за Фантастични Тоалетни. Мисля за студиото: Франк Скинър и сър Ричард Роджърс на покрити с пухкава кожа тоалетни чинии, със странични облегалки с монтирани телевизионни екрани и ватирана тоалетна хартия. Бриджет, ти ще притиснеш Безработната Младеж. Мисля за север. Мисля за Безработната Младеж, затънала в безпътица, живееща ден за ден.

-Ама... ама...-запелтечих аз.

— Пачули! — ревна той, благодарение на което кучетата под писалището му се събудиха и започнаха да скачат наоколо и да лаят.

— Кво? — крясна тя над гюрултията. Беше облечена в причудлива мидирокля, със сламена шапка с огромна, шляпаща периферия и оранжева найлонова блуза на огромни тегели отгоре. Нещата, които носех като тийнейджърка, ми се сториха мила шега.

— Къде е екипът за Безработната Младеж?

— В Ливърпул.

— Ливърпул. Добре, Бриджет. Бъди с екипа пред щанда на „Бутс“ [Верига от дрогерии във Великобритания. — Б. пр.] в търговския център, на живо, в пет и половина. Намираш ми шестима Безработни Младежи.

По-късно, когато тръгвах да хвана влака, Пачули между другото ми се провикна:

— А, да, Бриджет, не е в Ливърпул, а в Манчестър, ясно?

Манчестър, 4,15 ч. следобед

Брой Безработни Младежи, с които разговарях, 44, брой Безработни Младежи, съгласили се на интервю пред камера, 0.

Влакът Манчестър-Лондон, 7 ч. вечерта. Уф. До 4,45 търчах истерично между бетонните цветарници и пръхтях:

— Извинете, имате ли работа? Няма значение. Благодаря!

— Какво да правим? — попита ме операторът, без дори да направи опит да имитира интерес.

— Безработната Младеж — отвърнах весело аз. — Веднага се връщам! — После се юрнах зад ъгъла и се ударих по челото. Вече чувах в слушалките гласа на Ричард: „Бриджет... къде, да ти го начукам...? Безработната Младеж!“ И тогава забелязах на стената банкомат.

До 5,20 шестима младежи, твърдящи, че са безработни, бяха наредени в стройна редица пред камерата, в джобовете им шумоляха новички банкноти от по двайсет лири, а аз пърхах наоколо в старанието си да правя неискрени опити да ги изкарам от средната класа. В 5,30 чух в слушалките сигнала, а после крясъците на Ричард.

— Съжалявам, Манчестър, отпадате.

— Ъъъ... — започнах аз пред изпълнените с очакване лица. Младежите явно си мислеха, че имам синдром, който ме кара да си въобразявам, че работя в телевизията. И още по-лошо, работейки като луда през цялата седмица и идвайки в Манчестър, не успях да направя нищо за утрешната травма от липсата на млад кавалер. После внезапно, когато погледнах прекрасните млади юначаги, с банкомата зад гърба, в ума ми се зароди доста съмнителна от морална гледна точка идея. Хмм. Мисля, че взех правилно решение да не опитвам да прикъткам някой Безработен Младеж на утрешната вечеря у Козмо. Щеше да е експлоататорско и грешно. И не дава отговор на въпроса какво да се прави. Май ще ида във вагона за пушачи и ще изпафкам една.

7,30 ч. вечерта. Уф. „Вагонът за пушачи“ се оказа Чудовищна Кочина, където се бяха сврели пушачите, нещастни и войнствени. Разбрах, че пушачите вече не могат да водят достоен живот, а насилствено ги карат да се цупят в жабунясалия търбух на мизерното живуркане. Изобщо нямаше да се учудя, ако вагонът внезапно беше отклонен в глуха линия и вече никой не го видеше. Може би приватизираните железопътни фирми ще започнат да пускат специални Влакове за Пушачи, а селяните ще им размахват юмруци, ще ги замерят с камъни, когато минават, и ще плашат децата си с приказки за огнедишащите ненормалници вътре. Както и да е, обадих се на Том по чудодейния влаков телефон (Как ли работи? Как? Няма жици. Ненормална работа. Може би е свързан чрез някакъв контакт между колелата и релсите) да се повайкам за кризата с липсата на двайсет и три годишен приятел.

— Какво ще кажеш за Гав? — попита той.

— Гав ли?

— Знаеш го. Младежът, с когото се запозна в галерия „Саачи“.

— Смяташ ли, че ще приеме?

— И още как. Той наистина ти хвърли око.

— Не е вярно! Млъквай.

— Хвърли, хвърли. Спри да се терзаеш. Остави работата на мен.

Понякога ми се струва, че без Том щях да потъна и изчезна безследно.

19 септември, вторник.

56 кг (мн. д.), алкохолни единици 3 (мн. д.), цигари 0 (срам ме беше да пуша пред здрави млади пикльовци).

По дяволите, трябва да бързам. Отивам на среща с млад диетичнококаколов пикльо. Гав се оказа абсолютно божествен и на вечерята на Алекс се държа невероятно — флиртуваше с всички съпруги, трепереше над мен и заобикаляше всички коварни въпроси за нашата „връзка“ с интелектуалната гъвкавост на гений. За нещастие в таксито на връщане ме налегна такава благодарност3, че не събрах сили да устоя на ухажването му4. Все пак успях да се взема в ръце5 и не приех поканата му да се кача за едно кафе. Но пък веднага след това се засрамих, че се държа като долна кокетка6, тъй че когато Гав ми се обади и ме покани тази вечер на вечеря у тях, приех най-учтиво7.

Полунощ. Чувствам се като Старицата от Планината. От толкова време не бях ходила на среща, че направо преливах от щастие и непрекъснато се фуках пред шофьора на таксито за новия ми „приятел“ и как отивам у „приятеля си“, който ми готви вечеря.

Но за нещастие, когато пристигнахме на адреса, Молдън Роуд 4, се оказа зарзаватчийница.

— Искаш ли да използваш телефона, скъпа? — уморено попита шофьорът.

Естествено, не знаех телефона на Гав, тъй че се наложи да се престоря, че звъня на Гав, да кажа, че е заето и после да се обадя на Том и да се опитам да го попитам за адреса на Гав по начин, който няма да накара шофьора на таксито да мисли, че лъжа за наличието на гадже. Оказа се, че е Молдън Вилас 44, а аз съм била разсеяна, когато съм го записвала. Разговорът между мен и шофьора попресъхна, докато отивахме към новия адрес. Сигурна съм, че ме сметна за проститутка или нещо такова.

Когато пристигнах, вече се чувствах доста несигурна. Като начало всичко беше много мило и свенливо, нещо като ходене на чай у потенциална Най-добра Приятелка в началното училище. Гав беше приготвил нещо от спагети. Проблемът възникна, когато суетенето около приготвянето и поднасянето на храната приключи и действието се пренесе върху разговора. Кой знае защо, заговорихме за принцеса Даяна.

— Изглеждаше направо приказна. Помня, че на сватбата се бях покатерила на оградата на катедралата „Сейнт Пол“ — говорех аз. — А ти беше ли?

Гав се посмути.

— Ами, тогава съм бил само на шест години.

Най-сетне зарязахме приказките и Гав с огромна възбуда (сега си спомням, че именно тя беше приказното нещо у двайсет и три годишните) започна да ме целува и заедно с това да се опитва да открие пролуки в дрехите ми. Най-после успя да провре ръка на корема ми и каза (такова унижение!): „Ммм, колко си мекичка.“

След това не можах да продължа. Боже мой. Няма смисъл. Прекалено стара съм и трябва да зарежа тия работи, да се заловя с преподаване на вероучение в женско училище и да заживея с учителя по хокей.

23 септември, събота

56,5 кг, алкохолни единици 0 (мн. мн. д.), чернови на отговор на поканата на Марк Дарси 14 (поне замениха въображаемите ми разговори с Даниел).

10 ч. сутринта. Добре. Ще отговоря на поканата на Марк Дарси, като твърдо и ясно заявя, че няма да имам възможност да присъствам. Няма причина да ходя. Не съм близка роднина или приятелка, а ще изпусна и „Среща на непознат“ и „Нещастен случай“.

Все пак — о, Боже. Това е една от ония щурави покани, написани в трето лице, като че ли всички са толкова шик, че да признаят направо, че дават прием и биха желали да отидеш, ще е все едно да нарекат дамската стая за пудрене тоалетна. Май си спомням от детството, че трябва да отговоря в същия заобиколен стил, сякаш съм измислен човек, нает от самата мен да отговаря на покани от измислени хора, наети от приятели да пращат покани. Какво да напиша?

Бриджет Джоунс съжалява, че няма да може...

Госпожица Бриджет Джоунс е съкрушена, но няма да може...

Отчаяние е слаба дума да опише чувствата на госпожица Бриджет Джоунс...

С дълбоко прискърбие ви съобщаваме, че покрусата на госпожица Бриджет Джоунс от факта, че няма да може да приеме любезната покана на господин Марк Дарси, бе толкова дълбока, че тя се натряска и сега повече от всякога няма да е в състояние да приеме любезната покана на господин Марк Дарси...

Оох, телефонът.

Беше татко.

— Бриджет, миличка, нали ще дойдеш на онази сбирка на ужасите следващата събота?

— За рубинената сватба на семейство Дарси ли говориш?

— Че за какво друго? Това е единственото нещо, което отклони вниманието на майка ти от въпроса кой да вземе махагоновото писалище и масичките за кафе, откак интервюира Лиса Лийсън в началото на август.

— Надявах се да се измъкна.

Отсреща настъпи гробна тишина.

— Татко?

Сподавено ридание. Татко плачеше. Мисля, че е изпаднал в нервна криза. Имайте предвид обаче, че ако аз бях женена за мама в продължение на трийсет и девет години, щях да съм изпаднала в нервна криза без дори да се налага тя да бяга с португалски туроператор.

— Татко, какво има?

— О, просто... Съжалявам. Просто... Надявах се и аз да се измъкна.

— Ами защо не го направиш? Ура. Да идем вместо това на кино.

— Ами... — Гласът му отново секна. — Убива ме мисълта, че тя ще се появи с оня мазен напарфюмиран шут, а всички мои приятели и колеги от четирийсет години насам ще казват „наздраве“ на двойката, а мен ще ме отпишат като минала история.

— Няма да...

— О, не, ще го направят. Бриджет, твърдо съм решил да отида. Ще облека най-новите си дрехи, ще вирна глава и... но... — Отново ридания.

— Какво?

— Имам нужда от морална подкрепа.

11,30 ч. сутринта.

Госпожица Бриджет Джоунс има огромното удоволствие...

Г-ца Бриджет Джоунс благодари на господин Марк Дарси за неговата...

С огромно удоволствие госпожица Бриджет Джоунс приема...

О, за Бога!

Скъпи Марк,

Благодаря за поканата ти за приема по случай рубинената сватба на Малкълм и Илейн. Ще дойда с удоволствие.

Твоя

Бриджет Джоунс

Хммм.

Твоя

Бриджет

или само

Бриджет

Бриджет (Джоунс)

Така. Ще го препиша на чисто, ще проверя правописа и ще го изпратя.

26 септември, вторник

57 кг, алкохолни единици 0, цигари 0, калории 1256, тотофишове 0, натрапчиви мисли за Даниел 0, лоши мисли 0. Същинска светица.

Прекрасно е да започнеш да мислиш за кариерата си, вместо да се тревожиш за тривиални неща — мъже и връзки. В „Добър ден!“ нещата вървят наистина добре. Може би имам дарба за популярната телевизия. Най-вълнуващата новина е, че ще ме изпробват пред камера.

Ричард Финч роди тази идея в края на миналата седмица, когато реши, че иска да направи Специално предаване на живо с журналисти, прикрепени към Спешните служби из цялата столица. В началото нямаше късмет. В телевизията непрекъснато докладваха, че всички Служби за борба с аварии и бедствия, полицейски участъци и Служби за бърза помощ в столицата са им отказали. Но тази сутрин, когато пристигнах, той ме сграбчи за рамене и зарева:

— Бриджет! Успяхме! Пожарната. Искам те пред камера. Мисля за минипола. Мисля за пожарникарска каска. Мисля за насочен маркуч.

Оттогава всичко е пълна лудница, ежедневната работа по новините е забравена и всички крещят в телефоните за връзки, кули и екипи. Определено е за утре и трябва да се явя в Пожарната служба в Луишъм в 11 ч. Тази вечер ще се обадя на всички да гледат. Нямам търпение да кажа на мама.

27 септември, сряда

55,5 кг (съсухрих се от притеснение), алкохолни единици З, цигари 0 (в пожарната пушенето е забранено), а после 12 за един час, калории 1584 (мн. д.).

9 ч. сутринта. Никога в живота си не съм била така унизена. Прекарах целия ден в репетиции и организиране на всичко. Идеята беше, когато включат Луишъм, да се плъзна надолу по пръта в кадър и да започна да интервюирам пожарникар. В пет часа, когато излязохме в ефир, бях кацнала на върха на пръта, готова да се плъзна надолу. Внезапно чух в слушалките гласа на Ричард да крещи: „Давай, давай, давай, давай, давай!“, тъй че се пуснах и започнах да се плъзгам надолу. Тогава той продължи: „Давай, давай, давай, Нюкасъл! Бриджет, имай готовност в Луишъм. Включваме те след трийсет секунди.“

Поколебах се дали да не се спусна по пръта до долу и да изтичам нагоре по стълбите, но бях изминала по-малко от метър, тъй че вместо това започнах да се катеря нагоре. После в ухото ми гръмна:

— Бриджет! В ефир си! Какво, по дяволите, правиш? Трябва да се спускаш надолу по пръта, а не да се катериш. Давай, давай, давай.

Ухилих се истерично към камерата и се спуснах до долу, както беше предвидено, в краката на пожарникаря, когото трябваше да интервюирам.

— Луишъм, времето ви изтече. Край, край, Бриджет — изрева Ричард в ухото ми.

— А сега отново връзка със студиото — казах аз и това беше всичко.

28 септември, четвъртък

56 кг, алкохолни единици 2 (мн. д.), цигари 11 (д.), калории 1850, предложения за работа от пожарни служби или конкуриращи телевизии 0 (май не е дотам изненадващо).

11 ч. сутринта. Опозорена и посмешище на всички. Ричард Финч ме унижи пред цялото съвещание с думи като „провал“, „позор“, „проклета, тъпа идиотка“, които сипеше безразборно към мен.

„А сега отново връзка със студиото“ се беше превърнало в новия моден лаф. Всеки път, когато някой чуваше въпрос, на който не можеше да отговори, започваше да ломоти:

„Ъъъ... а сега отново връзка със студиото“ и избухваше в смях. Колкото и да е странно, гръндж младежите започнаха да се държат доста по-приятелски. Пачули (дори тя!) дойде и ми каза: „О, я не обръщай внимание на Ричард, чу ли? Той е, знаеш ли, наистина, вече му мина. Знаеш ли какво ще ти кажа? Оная работа с пожарникарския прът наистина беше подмолна и блестяща, да. Също и.. а сега отново връзка със студиото, ясно?“

Сега Ричард Финч или не ме забелязва, или недоумяващо клати глава всеки път, когато се озове близо до мен, и цял ден не ми дадоха никаква работа.

Божичко, толкова съм потисната. Мислех, че най-сетне съм открила нещо, за което да ме бива, а сега цялата работа пропадна и на всичкото отгоре нямам какво да облека утре за приема по случай рубинената сватба. За нищо не ме бива. Нито за мъже. Нито за светски събирания. Нито за работа. За нищо.