Дневникът на Бриджет Джоунс

ЮлиХъ!

2 юли, неделя

55,5 кг (продължавай така), алкохолни единици 0, цигари 0, калории 995, тотофишове 0 (браво).

7,45 ч. сутринта. Току-що се обади мама.

— Здравей, миличка, можеш ли да познаеш?

— Чакай да занеса телефона в другата стая. Задръж така — казах аз, хвърлих нервен поглед към Даниел, изключих телефона, промъкнах се на пръсти в другата стая и го включих отново само за да открия, че майка ми не беше забелязала отсъствието ми от разговора през последните две и половина минути и не бе спряла да говори.

— ... Е, какво мислиш, мила?

— Мм, не знам. Пренасях телефона в другата стая, както ти съобщих — казах аз.

— А! Значи не си чула нищо?

— е.

Кратка пауза.

— Здравей, миличка, можеш ли да отгатнеш?

Понякога си мисля, че майка ми е част от съвременния свят, а понякога ми се струва, че е на милиони километри оттук. Както когато ми оставя съобщение на телефонния секретар, гласящо само — много високо и отчетливо: „Тук майката на Бриджет Джоунс.“

— Ало? Здравей, миличка, можеш ли да отгатнеш? — потрети тя.

— Какво? — примирих се аз.

— На двайсет и девети юли Уна и Джефри организират градински карнавал у тях на тема „Викарии и уличници“. Не мислиш ли, че е забавно! Уличници и Викарии! Представи си само!

Упорито се опитах, като отблъсвах образа на Уна Аркънбери с високи ботуши, мрежест чорапогащник и изрязан в центъра сутиен. Организирането на такова събитие от шейсетгодишни дъртофелници ми се стори противоестествено и неморално.

— Във всеки случай решихме, че ще е супер, ако ти и... — свенлива, многозначителна пауза — ...Даниел дойдете. Всички умираме да го видим.

Сърцето ми спря при мисълта как връзката ми с Даниел се подлага на дисекция в най-щателни и интимни детайли на обядите на „Спасителна лодка“ в Нортхампшир.

— Не мисля, че Даниел си пада... — Точно когато произнесох тези думи, столът, на който, кой знае защо, балансирах на колене, докато се бях навела над масата, падна с трясък.

Когато възстанових притежанието на слушалката, майка ми продължаваше да говори.

— Да, супер. Положително и Марк Дарси ще е там с някого, тъй че...

— Какво става? — Даниел стоеше чисто гол на прага. — С кого разговаряш?

— С майка ми — отчаяно прошепнах аз с ъгълчето на устата си.

— Дай на мен — нареди той и ми взе слушалката. Харесвам го, когато е властен, без да е груб.

— Госпожо Джоунс — заговори той с най-чаровния си глас. — Даниел е на телефона.

Направо я чух как запърха.

— Тази прекрасна неделна утрин е твърде ранна за телефонни разговори. Да, денят е наистина прекрасен. Какво можем да направим за вас?

Не спираше да ме гледа, докато тя дърдори няколко секунди, после се върна към слушалката.

— Да, това е прекрасно. Ще си го запиша в календара за двайсет и девети и ще си потърся свещеническата яка. А сега най-добре е да се върнем в креватите и да се опитаме да си доспим. Вече можете да се оправяте сама. Чао. Да. Чао — изрече твърдо и остави слушалката.

— Виждаш ли — самодоволно заяви той, — нужна й е само желязна ръка.

22 юли, събота

56 кг (хммм, трябва да сваля половин килограм), алкохолни единици 2, цигари 7, калории 1562.

Всъщност наистина се вълнувам приятно, че Даниел ще дойде с мен на карнавала „Уличници и викарии“ следващата събота. Ще бъде толкова хубаво веднъж да не трябва да шофирам сама, да пристигна сама и да се изправя срещу цялата оная инквизиция защо си нямам гадже. Ще бъде страхотен горещ ден. Може дори да успеем да направим кратко пътуване и да отседнем в някоя кръчма (или хотел без телевизор в стаята). Очаквам с нетърпение Даниел да се запознае с татко. Надявам се, че ще го хареса.

2 ч. през нощта. Събудих се, потънала в сълзи от отвратителния сън, който отдавна ме преследва — че съм на урок по френски за напреднали и когато прелиствам учебника, разбирам, че съм забравила да преговоря урока и съм облечена само по престилчица и отчаяно се мъча да я увия около себе си, за да не забележи госпожица Шигнъл, че съм без гащи. Очаквах поне малко съчувствие от страна на Даниел. Знам, че винаги е отзивчив по повод страховете накъде отива кариерата ми, но той само запали цигара и ме накара да повторя частта за домашната престилчица.

— Лесно ти е да се фукаш с твоя проклет Кеймбридж — прошепнах, подсмърчайки, аз. — Никога няма да забравя момента, когато погледнах таблото и видях, че по френски имам тройка и заради това не мога да отида в Манчестър. Това промени насоката на целия ми живот.

— Бридж, трябва да благодариш на щастливата си звезда — каза той, излегнат по гръб и духащ дим към тавана. — Вероятно щеше да се омъжиш за някакъв тъпанар и да прекараш остатъка от живота си в чистене на клетката с домашното канарче. Пък и... — започна да се смее — ... няма нищо лошо да си с диплома от... от... (беше му толкова забавно, че едва говореше)... Бангор.

— Край, дотук! Ще спя на дивана — креснах аз и скочих от леглото.

— Стига, Бридж, не ставай такава — каза той и ме дръпна обратно. — Знаеш, че те мисля за... интелектуален великан. Трябва само да се научиш да тълкуваш сънища.

— Е, и какво значи този сън? — намусено попитах аз. — Че не съм постигнала интелектуалния си потенциал?

— Не съвсем.

— Какво тогава?

— Ами мисля, че престилчицата без гащи е достатъчно красноречив символ, нали?

— Какво?

— Означава, че суетното преследване на интелектуален живот пречи на истинската ти цел.

— Която е?

— Ами, то се знае, да ми готвиш, миличка — тръсна той, отново вън от себе си от смях. — И да се разхождаш из апартамента ми без гащи.

28 юли, петък

55,2 кг (трябва да пазя диета преди утрешния ден), алкохолни единици 1 (мн. д.), цигари 8, калории 345.

Ммм. Даниел беше истински сладур тази вечер и с часове ми помага да избера тоалета си за „Уличници и викарии“. Непрекъснато ми предлагаше различни комбинации, които да обличам, а той да ме оглежда и преценява. Страшно му хареса костюмът със свещеническа яка плюс черна тениска и жартиери от черна дантела като кръстоска между викарии и уличница, но в крайна сметка, след като се разхождах дълго напред-назад и в двата, реши, че е по-дабре да се спра на черно дантелено боди от „Маркс и Спенсър“ с чорапи и жартиери, кокетна престилчица като на френска камериерка, която измайстори от две носни кърпички и панделка, папийонка и заешка опашчица. Наистина беше много мило, дето отдели толкова време. Понякога си мисля, че всъщност е крайно любящ. Освен това тази вечер много му се правеше секс.

Ооо, как чакам утрешния ден.

29 юли, събота

55 кг (мн. д.), алкохолни единици 7, цигари 8, калории 6245 (проклети да са Уна Алкьнбери, Марк Дарси, Даниел, мама и всички).

2 ч. следобед. Не мога да повярвам на случилото се. До 1 ч. Даниел още не беше се събудил и започнах да се тревожа, защото купонът започваше в два и половина. Най-сетне го събудих с чаша кафе и казах: „Разсънвай се, защото трябва да сме там в два и половина“.

— Къде? — попита той.

— На Уличниците и Викариите.

— Божичко, съкровище. Слушай, току-що се сетих. Чака ме страшно много работа тази събота и неделя. Ще се прибера у дома и ще се заловя с нея.

Не повярвах на ушите си. Той обеща да дойде. Всички знаят, че когато излизаш с някого, от него се очаква да те подкрепя на гадни семейни събирания, а той смята, че е достатъчно да спомене думата „работа“, за да се измъкне от всичко. Сега всички приятели на семейство Алкънбери ще прекарат времето си в питания към мен дали съм си намерила гадже и никой няма да ми повярва.

10 ч. вечерта. Направо не мога да повярвам какво изживях. Шофирах два часа, паркирах пред дома на Алкънбери с надеждата, че изглеждам добре в тоалета на момиче-зайче, минах към онази част на градината, където се чуваха весело повишени гласове. Когато започнах да прекосявам моравата, всички млъкнаха и за свой ужас осъзнах, че вместо като уличници и викарии жените са облечени в обикновени поли до глезените и блузи, а мъжете — в леки панталони и пуловери с остро деколте. Стоях смразена като... като зайче. После, докато всички се звереха в мен, през моравата се понесе Уна Алкънбери, развяла цикламена плисирана пола, протегнала към мен пластмасова чаша, пълна с ябълкови парченца и листа.

— Бриджет! Супер, че дойде. Вземи си „Пимс“ — рече тя.

— Мислех, че се очаква всички да сме облечени като уличници и викарии — изсъсках аз.

— О, Божичко, Джеф не ти ли се обади? — възкликна тя. Не вярвах на ушите си. Мисълта ми е, дали не смяташе, че се обличам като зайче всеки ден, или нещо такова? — Джеф! — продължи тя. — Не се ли обади на Бриджет? Всички чакаме с нетърпение да се запознаем с новия ти приятел. — Огледа се. — Къде е?

— Има работа — смотолевих аз.

— Как-е-малката-ми-Бриджет? — избърбори чичо Джефри, като запреплита крака към мен, направил главата.

— Джефри — скастри го хладно Уна.

— Тъй вярно. Всички са налице, заповедите са изпълнени, лейтенант — каза той, отдаде чест и се срути на рамото й, задавен в кикот. — Беше онази шибана телефонна джаджа.

— Джефри — изсъска Уна. — Върви-да-наглеждаш-скарата. Извинявай, миличка, разбираш ли, в края на краищата решихме, че след толкова скандали с викариите в нашия край, няма смисъл да организираме карнавал „Уличници и викарии“, защото... — избухна в смях — ...защото всички решиха, че викариите и без това са си уличници. Божичко — продължи тя и си избърса очите. — Все пак, как е новото ти момче? Какви са тия номера да работи в събота? Доста тромаво оправдание, ако питаш мен. Как ще те оженим при това положение?

— При това положение ще свърша като момиче на повикване — измънках аз, докато се опитвах да разкопчея безопасната, която крепеше заешката опашчица на задника ми.

Усетих нечий поглед, огледах се и видях Марк Дарси, който съсредоточено изучаваше заешкото опашле. До него стоеше високата, слаба, главозамайваща видна адвокатка по семейни дела, облечена в скромна люлякова рокля и сако като на Джаки Онасис, с вдигнати на главата черни очила.

Самодоволната вещица хвърли подигравателен поглед на Марк и нагло ме заоглежда от глава до пети, и обратно, по крайно невъзпитан начин.

— От друго събиране ли идваш? — попита със сексапилна дрезгавина.

— Всъщност тъкмо отивам на работа — отговорих аз, при което Марк Дарси леко се подсмихна и отмести поглед.

— Здравей, миличка, не мога да спра. Снимаме — пропя майка ми и се забърза покрай нас с яркотюркоазена карирана риза до талията, размахвайки скриптерска дъсчица. — За Бога, какво си мислиш, че си облякла? Приличаш на проститутка. Пълна тишина, моля, внимание, ииии... — кресна по посока на Хулио, който държеше видеокамера, — старт!

Тревожно се огледах за татко, но не го забелязах никъде. Видях Марк Дарси да разговаря с Уна и да сочи към мен, после Уна целенасочено забърза и дойде до мен.

— Бриджет, толкова съжалявам за бъркотията с костюма — рече тя. — Марк току-що ми каза, че сигурно се чувстваш ужасно неудобно в присъствието на всички тези възрастни мъже наоколо. Би ли искала да ти дам да облечеш нещо?

Прекарах остатъка от купона, облечена над жартиерестия си тоалет в шаферска рокля на Джанин на цветя и с буфан ръкав. Марк-Дарсиевата Наташа подигравателно ми се хилеше, а майка ми периодично профучаваше покрай мен и викаше: „Прекрасна рокля, детето ми. Край!“

— Приятелката не ми допада особено, а на теб? — гръмогласно се произнесе Уна Алкънбери и кимна по посока на Наташа, когато успя да ме намери сама. — Страшно се превзема. Илейн смята, че няма търпение да обвърже Марк. О, Марк, привет! Още една чаша „Пимс“? Срам и позор, че Бриджет не можа да доведе приятеля си. Той е щастливец, нали? — Всичко това беше произнесено крайно войнствено, сякаш Уна приемаше като лична обида факта, че Марк си е избрал приятелка, която а) не съм аз и б) не му е била представена от Уна на пуешко парти. — Как се казваше той, Бриджет? Даниел, нали? Пам казва, че е от ония нафукани млади издатели.

— Даниел Клийвър? — сепна се Марк Дарси.

— Да, всъщност е той — потвърдих аз и вирнах брадичка.

— Приятел ли ти е, Марк? — попита Уна.

— Категорично не — отсече той.

— Оооох. Надявам се, че заслужава нашата малка Бриджет — натърти Уна и ми смигна, сякаш разговорът беше страшно забавен, а не ужасно противен.

— Мисля, че мога да повторя с пълно убеждение, категорично не — заяви Марк.

— Ей, я чакайте, ето я Одри. Одри! — ревна Уна, без да слуша и, слава на Бога, отбръмча.

— Сигурно мислиш, че това е много умно — с бяс заговорих аз, когато тя се отдалечи.

— Кое? — произнесе с изненада Марк.

— Не ми викай „кое“, Марк Дарси!

— Звучиш точно като майка ми — рече той.

— Смяташ, че е съвсем нормално да оплюваш хорските приятели пред приятелите на родителите им, когато дори не присъстват, поради единствената причина, че ревнуваш — развършах се аз.

Той се вторачи в мен, сякаш нещо го разсейваше.

— Извинявай — каза, — само се опитвах да схвана мисълта ти. Смятам ли... Да не намекваш, че ревнувам от Даниел Клийвър? И то теб?

— Не, не мен — яростно отрекох аз, защото осъзнах, че беше прозвучало точно така. — Просто допуснах, че трябва да имаш някаква причина да говориш такива ужасни неща за приятеля ми, а не проявяваш чиста злоба.

— Марк, скъпи — загука Наташа, плавно понесла се през моравата, за да дойде при нас. Беше толкова висока и слаба, че не беше изпитала нужда да слага високи токчета, тъй че лесно се придвижваше по моравата, без да й хлътват краката, сякаш беше родена за това — като камила в пустинята. — Ела да кажеш на майка си за мебелите за трапезария, които видяхме в „Конран“.

— Просто се пази — тихо изрече той, — а ще кажа и на майка ти да се пази — продължи той и многозначително кимна по посока на Хулио, докато Наташа го отмъкваше.

След още 45 минути на ужас можех да си тръгна, без да наруша приличието, като се извиних на Уна, че имам работа.

— Ах тези момичета с кариера! Не можеш да отлагаш вечно, знаеш го: тик-так-тик-так — зарадва ме тя.

Наложи се пет минути да пуша в колата, за да се приведа в състояние да шофирам. После тъкмо излязох на главния път и се разминах с колата на баща ми. До него беше седнала Пени Хъзбандс-Босуърт с червена дантелена барета с банели и две заешки ушички на главата.

Когато слязох от магистралата и се добрах до Лондон, се чувствах яко раздрусана, а и бях пристигнала много по-рано, отколкото очаквах, тъй че реших, вместо да се прибирам направо вкъщи, да мина през Даниел за малко утеха. Паркирах нос до нос с колата му. Когато звъннах, не се обади на домофона, тъй че изчаках и пак звъннах — в случай, че е бил зает с нещо приятно. Пак нищо. Знаех, че трябва да е вкъщи заради колата и защото беше казал, че ще работи и ще гледа крикет. Погледнах нагоре към прозореца му и ей ти го Даниел. Усмихнах му се сияйно, махнах и му посочих вратата. Той изчезна, реших, че е за да натисне бутона, тъй че отново звъннах. Отне му доста време да се обади.

— Здрасти, Бридж. Тъкмо съм на телефона, говоря с Америка. Може ли да се срещнем след десет минути в кръчмата?

— Добре — весело откликнах аз, без да мисля, и поех към ъгъла. Но когато се огледах, той пак беше не на телефона, а ме наблюдаваше през прозореца.

Хитра като лисица, се престорих, че не съм го видяла, но вътре в мен всичко кипеше. Защо ме наблюдаваше? Защо първия път не се обади на домофона? Защо просто не натиснеше бутона и не ме пуснеше да вляза? Внезапно отговорът ме удари като гръм. Беше с жена.

Сърцето ми се заблъска в гърдите, завих зад ъгъла и после, прилепена до стената, надникнах да проверя дали се е махнал от прозореца. Нямаше и помен от него. Забързах обратно и клекнах в съседния вход, като наблюдавах входната врата между две колони дали ще излезе жена. Известно време чаках в клекнало положение. Но после започнах да мисля: ако наистина излезеше жена, откъде можех да знам, че е излязла от апартамента на Даниел, а не от някъде другаде в сградата? Какво можех да направя? Да я предизвикам на дуел? Да направя граждански арест? А и какво му пречеше да остави жената в апартамента с инструкции да остане там, докато той се добере до кръчмата, и после да си тръгне?

Погледнах си часовника. 6,30. Ха! Кръчмата още не беше отворена. Прекрасно извинение. Окуражена, забързах към вратата и натиснах звънеца.

— Бриджет, пак ли си ти? — сопна се той.

— Кръчмата още не е отворена.

Настъпи мълчание. Дали чух глас някъде в апартамента? Отказах да го приема и реших, че сигурно пере пари или търгува с наркотици. Вероятно се мъчеше да скрие полиетиленов чувал, пълен с кокаин под дъските на пода, подпомогнат от някакъв мазен южноамериканец с плитчици.

— Пусни ме — казах.

— Казах ти, на телефона съм.

— Пусни ме.

— Какво? — Ясно, печелеше време.

— Натисни бутона, Даниел — рекох аз.

Странно е как усещате нечие присъствие дори да не можете да го видите, чуете или откриете по някакъв друг начин. Е, разбира се, проверих във всички гардероби по етажите и в никой от тях нямаше никого. Но знаех, че в къщата на Даниел има жена. Може би подушвах нещо... нещо в държането на Даниел. Каквото и да беше, аз просто знаех.

Седяхме двамата нащрек един срещу друг в хола. Едва се сдържах да не хукна наоколо да отварям и затварям гардеробите като майка ми и да звъня на 1471 да проверя има ли запаметен номер от Америка.

— С какво си облечена? — попита той. В суматохата бях забравила за роклята на Джанин.

— С шаферска рокля — надменно отвърнах аз.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — предложи той. Мислех бързо. Трябваше да го накарам да иде в кухнята, за да мога да проверя гардеробите.

— Чаша чай, ако обичаш.

— Добре ли си? — заинтересува се той.

— Да! Чувствам се прекрасно! — пропях аз. — Забавлявах се невероятно. Единствена бях облечена като уличница и затова се наложи да си сложа шаферска рокля. Марк Дарси беше с Наташа, ризата ти е много хубава... — Спрях, задъхана, защото осъзнах, че съм се превърнала (няма две мнения) в майка ми.

Той ме позагледа, после се запъти към кухнята, а аз бързо протичах през стаята да погледна зад дивана и завесите.

— Какво правиш?

На прага стоеше Даниел.

— Нищо, нищо. Просто се сетих, че може да съм си забравила една пола зад дивана — отвърнах аз и бясно започнах да отупвам възглавничките, сякаш участвах във френски фарс.

Върна се в кухнята с подозрителна физиономия. Реших, че няма време да набирам 1471 и бързо проверих гардероба, където държи завивките за разтегателния диван. Никакво човешко присъствие. После отидох при него в кухнята, като пътем отворих вратата на гардероба във вестибюла, от който изпадна дъската за гладене, последвана от кашон, пълен със стари патрони 45-и калибър, които се пръснаха по целия под.

— Какво правиш? — тихо повтори Даниел, като се показа от кухнята.

— Извинявай, закачих вратата с ръкава си — обясних аз. — Само отивах в тоалетната.

Даниел ме гледаше, като че съм луда, тъй че не можах да ида и да проверя в спалнята. Вместо това заключих вратата на тоалетната и трескаво се заоглеждах за не знам точно какво, но нещо като руси косми, хартиени кърпички с червило, чужди четки за коса — всяко от тези неща би могло да е знак. Нищо. След това тихичко отключих вратата, огледах се наляво и надясно, промъкнах се по коридора, отворих вратата на спалнята и едва не припаднах. В стаята имаше някой.

— Бридж. — Беше Даниел, защитно вдигнал пред себе си чифт джинси. — Какво правиш тук?

— Чух някой да влиза, тъй че... помислих си... имах тайни помисли — отговорих аз по начин, който би могъл да мине за секси, ако не беше роклята на пролетни цветя. Облегнах глава на гърдите му и го прегърнах, опитвайки се да подуша ризата му за следи от парфюм и да огледам хубавичко леглото, което, както винаги, беше неоправено.

— Ммм, отдолу още си със заешкия тоалет, нали? — рече той, спусна ципа на шаферската рокля и се притисна към мен по начин, който правеше намеренията му очевидни. Внезапно реших, че вероятно е номер и той се мъчи да ме прелъсти, за да може жената да се измъкне незабелязано.

— Ооо, чайникът сигурно е заврял — внезапно каза Даниел, вдигна ципа на роклята ми и ме потупа добродушно по начин, твърде нетипичен за него. Обикновено когато започне, довежда нещата до логичния им завършек независимо дали има земетресение, приливна вълна или голи снимки на Върджиния Ботъмли по телевизията.

— Ооо, да, най-добре е да ми направиш чашка — заявих аз с мисълта, че ще успея да огледам добре спалнята и да преровя кабинета.

— След теб — рече Даниел, като ме избута навън и затвори вратата, тъй че нямаше как да не тръгна пред него към кухнята. Докато вървях, внезапно зърнах вратата, която водеше към терасата на покрива.

— Ще идем ли да седнем? — предложи Даниел. Тя беше там, на терасата на проклетия покрив.

— Какво ти става? — попита той, когато подозрително се вторачих във вратата.

— Нищо — весело пропях аз и се втурнах в хола. — Само съм поуморена от празненството.

Хвърлих се безгрижно на дивана, като се чудех дали да се юрна по-бърза от светлината към кабинета му като последно място, където можеше да е тя, или да нападна покрива. Реших, че ако не е на покрива, ще е в кабинета, в гардероба в спалнята или под леглото. В такъв случай, ако отидехме на покрива, тя можеше да избяга. Но ако случаят беше такъв, Даниел отдавна да е предложил да идем на покрива.

Донесе ми чаша чай и седна до лаптопа си, който беше отворен и включен. Едва тогава започнах да мисля, че може би няма жена. На екрана се виждаше документ, може би наистина е работил и е разговарял с Америка. А аз се правех на пълна идиотка с това поведение на луда.

— Бридж, сигурна ли си, че всичко е наред?

— Наред е, да. Защо?

— Ами, идваш без предупреждение, облечена като зайче, маскирано като шаферка, и нахлуваш във всички помещения по твърде особен начин. Не искам да любопитствам, но само се питах дали имаш някакво обяснение, нищо повече.

Почувствах се пълна глупачка. Проклетият Марк Дарси беше виновен с неговите опити да съсипе връзката ми чрез насаждане на подозрения. Клетият Даниел, толкова нечестно беше да се съмнявам така в него само заради думите на някакъв нагъл, злонамерен, виден адвокат по правата на човека. Тогава чух над нас някакво подраскване.

— Мисля, че ми е много горещо — казах, като внимателно наблюдавах Даниел. — Ще ида да поседя на покрива.

— За Бога, ще останеш ли на едно място поне две минути! — кресна той и тръгна да ми прегради пътя, но аз бях по-бърза. Втурнах се край него, отворих вратата, изтичах нагоре по стълбите и отворих капака към слънчевата светлина. Там, изтегната на шезлонг, лежеше загоряла, дългокрака, руса, чисто гола жена. Останах като замръзнала на мястото си, чувстваща се като огромен пудинг в шаферската рокля. Жената вдигна глава, премести черните очила в косите си и ме разгледа внимателно. Чух Даниел да идва по стълбите след мен.

— Скъпи — рече жената с американски акцент и го погледна през главата ми. — Стори ми се, че я описа като слаба.