Дневникът на Бриджет Джоунс

НоемвриПрестъпник в семейството

1 ноември, сряда

56,575 кг (ура! ура!), алкохолни единици 2 (мн. д.), цигари 4 (но не биваше да пуша у Том, да не би да подпаля костюма му за Алтернативна Мис Свят), калории 1848 (д.), „Смудис“ 12 (отличен напредък).

Наминах към Том за среща на високо равнище с цел обсъждане на сценария за Марк Дарси. Но го заварих запенен заради предстоящия конкурс за Алтернативна Мис Свят. Решил преди векове да се яви на конкурса издокаран като Мис Глобално Затопляне, сега той беше изпаднал в криза на доверието към себе си.

— Нямам дори минимален шанс — стенеше, докато се оглеждаше в огледалото, после се мяташе гневно към прозореца. Беше се напъхал в стиропорова сфера, изрисувана като земен глобус, но с топящи се полярни шапки и голям белег от изгаряне върху Бразилия. В едната си ръка държеше голяма цепеница от отсечено дърво в тропическите гори и аерозолна опаковка, а в другата — някакъв безформен рошав предмет, за който твърдеше, че е мъртъв оцелот.

— Дали да не си сложа и една меланома? — попита ме той.

— Конкурсът за красота ли е или за най-добър костюм?

— Точно там е работата, че не знам и никой не знае — каза Том и захвърли украсата от главата си — миниатюрно дръвче, което възнамеряваше да запали по време на конкурса. — И двете. За всичко. Красота. Оригиналност. Артистичност. Всичко е неизяснено до безумие.

— Трябва ли да си обратен, за да участваш? — попитах аз, докато опипвах парче стиропор.

— Не. Всеки може да участва: жени, мъже, животни, всичко. Точно тук е проблемът — рече той и се метна обратно към огледалото. — Понякога ми се струва, че ще имам по-голям шанс, ако се опитам да спечеля с някое добре обучено куче.

Най-сетне стигнахме до съгласие, че макар темата за глобалното затопляне сама по себе си да няма грешка, стиропоровата сфера май не е най-разкрасяващото вечерно облекло. Всъщност накрая стигнахме до извода, че и двамата мислим за нещо леко, прилепнало по тялото, с шлейф от синя коприна като на Ив Клайн, плуваща над димни и земни отсенки, които да символизират топенето на полярните шапки.

Реших, че в момента Том не е в състояние да роди нещо умно по повод Марк Дарси, извиних се, че е станало много късно, и обещах да помисля сериозно за банския му костюм и дневното облекло за конкурса.

Когато се прибрах, звъннах на Джуд, но тя започна да ми разправя за изумителната нова ориенталска философия, за която беше прочела в последния „Космополитан“, наречена фън шуи, която ти помага да получиш от живота всичко, което искаш. От теб се искало само да изчистиш и изпразниш всички шкафове в къщата, за да се отблокираш, после да разделиш апартамента си на девет сектора (което се нарича картиране на ба-гуа), всеки от които представлява различна област от живота ти: служба, семейство, взаимоотношения, богатство или деца например. Каквото сложиш в съответния сектор на апартамента си, то ще управлява съответната област. Например, ако си в непрекъснато безпаричие, това може да се дължи на наличието на кошче за боклук в сектора Богатство.

Мн. въодушевена от новата теория, тъй като тя обяснява много неща. Реших да купя „Космо“ при първа възможност. Джуд поръча да не казвам на Шарън, тъй като тя, естествено, смята фън шуи за дивотия. Най-сетне успях да насоча разговора към Марк Дарси.

— Разбира се, че не го харесваш. Бридж, подобна мисъл и за секунда не се е мяркала в главата ми — заяви Джуд. Обясни ми, че отговорът е съвсем прост: трябва да организирам вечеря и да го поканя.

— От това по-добро няма — отсече тя. — Не е като да го поканиш на среща, тъй че не съществува никакво напрежение, а ти можеш да се фукаш като луда и да накараш всичките си приятели да се правят, че те смятат за невероятна.

— Джуд — засегнах се аз, — чух ли те да казваш „да се правят“?

3 ноември, петък

57 кг (хъмф), алкохолни единици 2, цигари 8, „Смудис“ 13, калории 5245.

11 ч. сутринта. Мн. въодушевена за вечерята. Купих си разкошна нова готварска книга от Марко Пиер Уайт. Най-сетне схванах тънката разлика между домашната и ресторантската храна. Както твърди Марко, всичко зависи от концентрацията на вкуса. Тайната на сосовете обаче освен от концентрацията на вкуса се крие в бульона, с който разполагаш. Човек трябва да свари огромни количества рибешки кости, пилешки дреболии, и т. н., а после да ги замрази във формата на ледени кубчета. След това готвенето по звездни стандарти става лесно като да приготвиш овчарски пай, дори по-лесно, защото не се налага да белиш картофи, а само да ги намажеш с гъша мас. Не мога да повярвам, че досега не съм знаела за това.

Менюто ще бъде следното:

Велуте [Супа от бульон, жълтъци и сметана (фр.). — Б. пр.] от целина (мн. просто и евтино, когато имаш готов бульон).

Риба тон на керемида върху велуте от миниатюрни доматчета кули [Рядко пюре от зеленчуци или плодове, поднасяно като сос към ястие (фр. coulis). — Б. пр.] с чесънов конфи [Думата е френска и означава просто консерва. — Б. пр.] и фонданирани картофи.

Портокали конфи.

Крем англез „Гран Марние“.

Ще стане страхотно. Ще се прочуя като блестяща, но очевидно готвеща без усилия кулинарка.

Хората ще се стичат на моите вечери с огромен ентусиазъм: „Прекрасно е да се ходи на вечеря у Бриджет, тя поднася петзвездна храна в бохемска обстановка.“ Марк Дарси ще бъде мн. впечатлен и ще разбере, че не съм проста и некадърна.

5 ноември [Вечерта на този ден традиционно се отбелязва с фойерверки годишнината от разкриването на Барутния заговор на Гай Фокс за подпалването на Парламента. — Б. пр.], събота

55 кг (катастрофа), цигари 32, алкохолни единици 6 (в магазина бяха свършили „Смудис“-а — немарливи копелета), калории 2266, тотофишове 4.

7 ч. вечерта. Хъмф. Вечер за огньове на открито, но непоканена на никакъв огън на открито. Отляво, отдясно и откъм центъра предизвикателно избухват ракети. Отивам у Том.

11 ч. вечерта. Дяволски приятна вечер у Том, който се опитваше да преглътне факта, че титлата Алтернативна Мис Свят беше присъдена на проклетата Жана Д’Арк.

— Това, което ме вбесява, е твърдението им, че конкурсът не е за красота, а всъщност е. Сигурен съм, че ако не беше този нос... — рече Том и яростно се загледа в образа си в огледалото.

— Какво?

— Носът ми.

— Какво му е?

— Какво му било? Ха! Погледни го само.

Оказа се, че на него има съвсем, ама съвсем мъничка бучица от срязване със стъкло, което някой хвърлил връз лицето му, когато бил седемнайсетгодишен.

— Разбираш ли сега какво искам да ти кажа?

Обясних му, че според мен бучицата сама по себе си не би могла да е виновна, задето Жана Д’Арк му измъкна титлата, освен ако журито не е използвало телескопи, достойни за совалката Хъбъл, но тогава Том започна да се вайка, че е и много дебел и трябва да мине на диета.

— Колко калории трябва да поглъщаш, когато си на диета? — попита ме той.

— Около хиляда. Е, поне се целя в хиляда, но свършвам с по хиляда и петстотин — обясних му аз, осъзнавайки, докато изричах тези думи, че последната част не е чиста истина.

— Хиляда? — ахна невярващо Том. — Но аз си мислех, че на човек му трябват най-малко по две хиляди, за да не умре.

Загледах го озадачена. Разбрах, че съм прекарала толкова години в пазене на диети, че самата идея как човек всъщност се нуждае от калории, за да живее, напълно се е изтрила от съзнанието ми. Бях достигнала точката, в която вярата, че идеалът за доброто хранене е да не се яде изобщо и че единствената причина, поради която хората се тъпчат, е, понеже са толкова лакоми, че не могат да се сдържат да не нарушават и да не съсипват диетите си.

— Колко калории има в едно варено яйце? — поинтересува се Том.

— Седемдесет и пет.

— А в банан?

— Голям или малък?

— Малък.

— Белен?

— Да.

— Осемдесет- отвърнах уверено.

— В маслина?

— Черна или зелена?

— Черна.

— Девет.

— В една чашка?

— Осемдесет и една.

— В кутия шоколадови бонбони?

— Десет хиляди осемстотин деветдесет и шест.

— Откъде знаеш всичко това?

Позамислих се.

— Ами просто знам, както човек знае азбуката или таблицата за умножение.

— Добре. Девет по осем? — каза Том.

— Шейсет и четири. Не, петдесет и шест. Седемдесет и две.

— Коя е буквата преди J? Бързо.

— P, не, исках да кажа L.

Том отсече, че съм болна, но аз знам със сигурност, че съм нормална и не се различавам от другите, напр. от Шарън и Джуд. Честно казано, съм поразтревожена за Том. Мисля, че участието му в конкурс за красота започна да го кара да се пропуква под напреженията, на които отдавна сме изложени ние, жените, и ще стане неуверен в себе си, вманиачен на тема външност и на границата на анорексията.

Вечерта стигна до кулминацията си, когато Том, за да се развесели, изстреля две ракети от терасата на покрива в градината на съседите, за които Том твърди, че са хомофоби.

9 ноември, четвъртък

56 кг (по-добре без „Смудис“), алкохолни единици 5 (по-добре от огромен корем, пълен с плодово пюре), цигари 12, калории 1456 (браво).

Мн. въодушевена за вечерята. Определена за по-следващия вторник. Списък на гостите:

Джуд Гадника Ричард

Шарън

Том Джером Претенцията (освен ако не извадя късмета двамата с Том да скъсат до вторник)

Магда Джереми

Аз Марк Дарси

На Марк Дарси май му стана много приятно, когато му се обадих.

— Какво ще готвиш? — попита той. — Бива ли те?

— О, ами, знаеш ли... — отвърнах аз. — Всъщност обикновено ползвам Марко Пиер Уайт. Изумително е колко просто може да бъде, когато наблегнеш на концентрирането на вкуса.

Той се засмя, после каза:

— Добре, но не се захващай с нещо сложно. Помни, че всички ще дойдат заради теб, а не да ядат парфета в захарни кошнички.

Даниел никога не би казал нещо толкова мило. С голямо нетърпение очаквам вечерята.

11 ноември, събота

56 кг, алкохолни единици 4, цигари 35 (криза), калории 456 (спрях храната).

Том изчезна. Най-напред започнах да се опасявам за него тази сутрин, когато ми се обади Шарън да ми каже, че не би се заклела в живота на майка си, но май го била мярнала в четвъртък вечерта през прозореца едно такси да се мотае по Ладброук Гроув с ръка върху устата и както й се сторило, с бушон на окото. Докато таксито успее да обърне, той бил изчезнал. Вчера му оставила две съобщения с въпроси дали е добре, но той не се обадил.

Докато говореше, изведнъж осъзнах, че и аз самата бях оставила съобщение на Том в сряда с въпрос дали ще си бъде вкъщи в събота и неделя, но той не се беше обадил, което никак не е типично за него. Последва трескаво звънене по телефони. Телефонът на Том звънеше ли звънеше, тъй че се обадих на Джуд, която каза, че и тя не се е виждала, нито чувала с него. Опитах да се обадя на Томовия Претенциозен Джером: нищо. Джуд каза, че ще се обади на Саймън, който живее на съседната улица до Том, и ще го накара да отиде. След двайсет минути пак се обади и обясни, че Саймън цяла вечност звънял на вратата на Том и блъскал по нея, но не получил отговор. После пак се обади Шарън. Говорила с Ребека, според която Том трябвало да ходи на обяд у Майкъл. Обадих се на Майкъл, който заяви, че Том му оставил някакво крайно шантаво съобщение със странен, неузнаваем глас, в смисъл, че нямало да може да отиде, без да даде обяснение.

3 ч. следобед. Започвам да се паникьосвам и в същото време се възбуждам от усещането, че съм в центъра на някаква драма. Фактически аз съм най-добрата приятелка на Том, тъй че всички ми звънят на мен, а аз възприемам спокойно, но все пак дълбоко загрижено отношение към цялата история.

Внезапно ми хрумна, че може просто да се е запознал с ново гадже и да кара меден месец в някое скривалище. Може Шарън да не е видяла него или пък бушонът да се е появил в резултат на жив, ентусиазиран, младежки секс или пък да е постмодернистична иронична ретроспекция на грима от Шоуто на ужасите на Роки. Ще взема да се обадя на тоз-онзи да изпробвам тази си нова теория.

3,30 ч. следобед. Общественото мнение категорично отхвърли новата ми теория, тъй като по всеобщо схващане е изключено Том да завъди ново гадже, без да се обади на всички да се изфука. Не мога да оспорвам това. В главата ми препускат диви мисли. Няма две мнения, че напоследък Том беше не на себе си. Започвам да се питам дали наистина съм добра приятелка. Всички в Лондон сме такива егоисти и вечно заети. Възможно ли е някой от приятелите ми да е толкова нещастен, че... ааа, ето къде съм била оставила последния брой на „Мари Клер“, върху хладилника!

Докато прелиствам „Мари Клер“, пред очите ми се мяркат сцени от погребението на Том и как ще съм облечена. Ааах, припомням си за един депутат, умрял в голяма торба за боклук с тръбички около врата и шоколадов портокал в устата или нещо такова. Интересно дали Том практикува перверзни извращения, без да ни казва.

5 ч. следобед. Току-що пак се обадих на Джуд.

— Как смяташ, да позвъним ли в полицията и да ги накараме да се намесят? — попитах.

— Вече се обадих — отвърна Джуд.

— И какво казаха? — Не можах да не почувствам тайничко раздразнение, че Джуд се е обаждала в полицията, без преди това да получи разрешение от мен. Аз съм най-добрата приятелка на Том, а не Джуд.

— Не се трогнаха особено. Казаха да се обадя пак, ако не го намерим до понеделник. Всъщност отношението им е разбираемо. Изглежда малко прекалено да се вдига тревога, защото двайсет и девет годишен неженен мъж не си е у дома в събота сутринта и не се е явил на обяда, на който и без това е казал, че няма да ходи.

— Все пак съм сигурна, че нещо не е наред — промълвих с мистериозен, натежал глас, за първи път осъзнавайки колко съм интуитивна и прозорлива.

— Разбирам те — злокобно произнесе Джуд. — И аз го усещам. Нещо определено не е наред.

7 ч. вечерта. Необичайно. След разговора с Джуд ми се повдига от мисълта да ида по магазините или да върша нещо друго приятно. Реших, че това може да се окаже идеалният момент за фън шуи, тъй че излязох и си купих „Космополитан“. Внимателно, водейки се по чертежа в „Космо“, направих ба-гуа диаграма на апартамента. Просветна ми ужасяващ факт. В сектора Полезни Приятели има кошче за боклук. Нищо чудно, че проклетият Том изчезна.

Бързичко звъннах на Джуд да докладвам. Джуд каза да преместя кошчето за боклук.

— Да, ама къде? — завайках се аз. — Няма да го сложа в секторите Връзки и Деца.

Джуд нареди да изчакам, за да направи справка с „Космо“.

— Какво ще кажеш за Богатство? — попита тя, като се върна.

— Хммм, не знам, наближава Коледа и прочие — смотолевих аз, като се чувствах подлярка още докато го изричах.

— Е, щом така гледаш на нещата... Мисълта ми е, така и така ще имаш за купуване един подарък по-малко — обвиняващо изрече Джуд.

Накрая се съгласих да сложа кошчето за боклук в сектора Знания и отидох до цветарницата да купя няколко растения с кръгли листа, които да поставя в секторите Семейство и Полезни приятели (растенията с остри листа, особено кактусите, са контрапродуктивни). Тъкмо вадех от шкафа под умивалника саксия, когато чух някакво подрънкване. Плеснах се по челото. Бяха резервните ключове на Том, оставени ми, когато замина за Ибиса.

За секунда се изкуших да отида без Джуд. Тя как се обади в полицията, без да ми каже? Но в крайна сметка ми се стори излишно долно, тъй че й се обадих и решихме да вземем и Шарън с нас, защото тя първа вдигна тревога.

Все пак, когато завихме по улицата на Том, се пробудих от фантазиите си колко достолепна, трагична и красноречива ще бъда в интервютата по вестниците, заедно с параноичния ужас, че полицията ще реши, че аз съм убила Том. Изведнъж престана да бъде игра. Може би наистина се беше случило нещо ужасно.

Никоя от нас не проговори, не се и поглеждахме, когато изкачихме стъпалата пред сградата.

— Не трябва ли първо да позвъниш? — прошепна Шарън, когато поднесох ключа към ключалката.

— Аз ще позвъня — рече Джуд. Хвърли ни бърз поглед и натисна звънеца.

Стояхме и мълчахме. Нищо. Натисна отново. Тъкмо да мушна ключа в ключалката, когато по домофона заговори глас.

— Ало?

— Кой е? — с разтреперан глас попитах аз.

— Кой мислиш, че може да е, луда краво?

— Том! — радостно изквичах аз. — Пусни ни.

— Кои „ни“? — подозрително попита той.

— Аз, Джуд и Шарън.

— Сладурче, честно казано, бих предпочел да не се качвате.

— О, да те вземат мътните — разфуча се Шарън и ме избута от домофона. — Том, тъп педал такъв, заради теб половин Лондон се вдигна на крак да тормози полицията и да претърсва града, защото никой не знаеше къде си. Веднага да ни пуснеш!

— Не искам никой, освен Бриджет — сприхаво отвърна Том, а аз блажено засиях към останалите.

— Я не ми се прави на шибана примадона — ядоса се Шарън.

Мълчание.

— Хайде, кретенино! Пускай ни.

Последва пауза, после вратата избръмча. Бззз.

— Подготвени ли сте за такава гледка? — долетя гласът му, когато стигнахме до най-горния етаж и той ни отвори вратата.

И трите изпищяхме. Цялото лице на Том беше обезобразено, нашарено с отвратителни жълти и черни петна и покрито с гипс.

— Том, какво се е случило? — извиках аз, като тромаво се опитах да го прегърна, но успях да целуна ухото му. Джуд избухна в плач, а Шарън срита стената.

— Не се безпокой. Том — изръмжа тя. — Ще намерим копелетата, които ти причиниха това.

— Какво се е случило? — повторих аз, а по бузите ми потекоха сълзи.

— Ъъъ... ами... — започна Том, като тромаво се освободи от прегръдката ми. — Всъщност... ъъъ... направих си пластична операция на носа.

Оказа се, че Том тайно си направил операцията в сряда, но се стеснявал да ни каже, защото до една не сме били обръщали внимание на миниатюрната бучица на носа му. За него трябвало да се грижи Джером, оттук нататък известен като Джером Чвора (трябваше да е Безсърдечния Джером, но решихме, че звучи прекалено интересно). Та когато Джером Чвора го видял след операцията, бил толкова отвратен, щото заявил, че заминава за няколко дни, отбръмчал и оттогава от него ни вест, ни кост. Клетият Том бил толкова потиснат, травмиран и замаян от упойката, че едва успял да изключи телефона, да се мушне под одеялото и да заспи.

— Значи все пак теб съм видяла на Ладброук Гроув в четвъртък вечерта? — попита Шарън.

Него. Изчаквал покрова на нощта, за да изпълзи да търси храна. Въпреки въодушевлението ни, че е жив, Том продължаваше да е отчаян заради Джером.

— Никой не ме обича — тръшкаше се той. Посъветвах го да се обади на телефонния ми секретар, който съдържаше двайсет и две френетични съобщения от негови приятели, всичките разстроени от изчезването му през последните двайсет и четири часа, което би следвало да разсее страховете ни, че ще умрем сами и наядени от немски овчарки.

— Или че няма да ни открият в продължение на три месеца... и ще се пръснем по целия килим — добави Том.

Във всеки случай, казахме му ние, как е възможно прихватничав шмотльо с тъпо име да го накара да мисли, че никой не го обича?

Две „Блъди Мери“-та по-късно той се смееше на маниакалната привързаност на Джером към термина „самоусещане“ и на плътно прилепналите му дълги до прасците долни гащи „Калвин Клайн“. Междувременно Саймън, Майкъл, Ребека, Магда, Джереми и момче, твърдящо, че се казва Елси, се обадиха да разберат как е.

— Знам, че всички ние сме психясали, неженени и напълно дисфункционални и всичко става по телефона — прочувствено изломоти Том, — но доста приличаме на семейство, нали?

Знаех си, че фън шуи ще свърши работа. Сега, когато изпълни задачата си, бързо ще преместя растението с кръглите листа в сектора Връзки. Ще ми се да имаше и сектор Готварство. Остават само девет дни.

20 ноември, понеделник

55 кг (мн. д.), цигари 0 (не можеш да пушиш и да вършиш кулинарни чудеса), алкохолни единици 3, калории 200 (усилието да ида до супермаркета, изглежда, е изгорило повече калории, отколкото купих, да не говорим за изядените).

7 ч. вечерта. Току-що се върнах от гадно изживяване на Единачка от средната класа в супермаркета, застанала на касата до функционални зрели индивиди с деца, пазаруващи боб, рибени полуфабрикати, спагети и т.н., докато в моята количка се мъдреше следното:

20 глави чесън

кутия гъша мас

бутилка „Гран Марние“

8 филета от риба тон

36 портокала

2 литра пълномаслена неквасена сметана

4 шушулки ванилия по един паунд и четирийсет пенса всяка.

Трябва да започна приготовленията тази вечер, защото утре съм на работа.

8 ч. вечерта. Уф, нещо не ми се готви. Никак не ми се бърника в гротескната торбичка с пилешки дреболии: гнус.

10 ч. вечерта. Пилешките дреболии вече са в тенджерата. Лошото е, че Марко съветва да завържа с конец подобряващите аромата праз и целина, но единственият конец, с който разполагам, е син. Е, нищо, едва ли ще навреди.

11 ч. вечерта. Божичко, приготвянето на бульона ми отне цяла вечност, но в крайна сметка ще си струва, защото ще получа над три литра, замразен на ледени кубчета, и то на цена само паунд и седемдесет. Ммм, и конфито от портокали ще стане превъзходно. От мен се иска само да нарежа на тънки резени трийсет и шест портокала, а кората им да настържа. Едва ли ще ми отнеме много време.

1 ч. през нощта. Прекалено много ми се спи, но бульонът трябва да ври още два часа, а на портокалите им трябва още един час във фурната. Сетих се. Ще оставя бульона на мн. тих огън на печката цяла нощ, също и портокалите ще сложа на най-слабото, тъй че да станат крехки на принципа на задушеното месо.

21 ноември, Вторник

54,5 кг (нервите топят тлъстините), алкохолни единици 9 (по-лошо няма накъде), цигари 37 (мн. мн. зле), калории 3479 (и всички отвратителни на вкус).

9,30 ч. сутринта. Току-що отворих тенджерата. Тъй жадуваните три литра най-вкусен бульон са се превърнали в прегорели пилешки дреболии, покрити с желатин. Но пък портокаловото конфи изглежда фантастично, също като на картинката, само че по-тъмно. Трябва да отивам на работа. Ще си тръгна в четири и тогава ще мисля за отговор на супената криза.

5 ч. следобед. Божичко. Не ден, а кошмар. Ричард Финч ме насапуниса пред всички на сутрешното съвещание.

— Бриджет, зарежи тая готварска книга, за Бога. Фойерверки обгарят деца. Мисля за злополуки, мисля за празниците на щастливи семейства, превърнали се в кошмари. Мисля с двайсет години назад. Какво стана с онова момче, на което през шейсетте години бомбичка, носена в джоба, изгори пениса? Къде е то сега? Бриджет, открий ми Момчето с бомбичка, но без пенис. Открий ми Гай Фокса-Бобит [Нашумял случай от 90-те години в Америка. Съпругата на Бобит, предизвикана от негова изневяра, му отрязва пениса, който по-късно е успешно пришит обратно от хирурзи. — Б. пр.] на шейсетте години.

Уф. Тъкмо недоволно набирах четирийсет и осмия телефонен номер да разбера съществува ли Група за подпомагане на жертви с изгорен пенис, когато зазвъня личният ми телефон.

— Здравей, миличка, мама се обажда.

Звучеше необичайно писклива и истерична.

— Здрасти, мамо.

— Ало, миличка, обаждам се само да кажа довиждане, преди да тръгна, и се надявам всичко да мине добре.

— Да тръгнеш ли? Закъде тръгваш?

— О! Ахахаха. Казах ти! С Хулио ще отскочим до Португалия за няколко седмици, само да видим семейството му и да направим малко тен за Коледа.

— Не си ми казала.

— О, миличко, не ставай глупава. Разбира се, че ти казах. Трябва да се научиш да слушаш. Както и да е, пази се, чу ли?

— Да.

— А, миличко, още нещо.

— Какво?

— Напоследък бях доста заета и забравих да поръчам пътническите си чекове от банката.

— О, не се безпокой, можеш да ги получиш на летището.

— Да, миличка, ама вече съм на път за летището, а съм забравила банковата си кредитна карта.

Замигах към телефона.

— Такава досада. Та се питах... Не би ли могла да ми услужиш с малко пари в брой? Не много, само няколко стотачки или нещо такова, колкото да си взема пътнически чекове.

Начинът, по който го каза, ми напомни на пияница, крънкащ пари за чаша чай.

— Мамо, в средата на работното време съм. Не може ли Хулио да ти заеме?

Тя продължи доста сприхаво.

— Не мога да повярвам, че си толкова стисната, миличка. След всичко, което съм направила за теб. Дарих те с богатството на живота, а ти не искаш да услужиш на майка си с няколко лири за пътнически чекове.

— Но как ще ти ги дам? Ще трябва да изляза, да ги изтегля от автомат и да ти ги изпратя по моторизиран куриер. След което той ще ги открадне и ще станем за смях. Къде си?

— Ооох. Ами всъщност, за късмет съм съвсем наблизо, тъй че трябва само да отскочиш отсреща до банката, а аз ще те чакам там след пет минути — изскоропоговори тя. — Супер, миличка. Чааао!

— Бриджет, къде, да ти го начукам, си се запътила? — кресна Ричард, когато се опитах да се измъкна. — Откри ли вече Момчето Бобит с бомбичката?

— Имам гореща следа за местонахождението му — казах аз, потупах се по носа, за да подскажа, че следвам нюха си, и изхвърчах навън.

Чаках парите ми да дойдат прясно опечени и топли-топли от автомата и се питах как майка ми ще се оправи няколко седмици в Португалия с двеста лири, когато я забелязах да се носи към мен с черни очила в проливния дъжд, бдително оглеждаща се наляво и надясно.

— О, ето те, миличка. Много си добричка. Страшно ти благодаря. Трябва да бягам, ще изпусна самолета. Чааао! — избърбори тя и грабна парите от ръката ми.

— Какво става? — попитах аз. — Какво правиш тук, когато банката не ти е на пътя за летището? Как ще се оправиш без кредитната си карта? Защо Хулио не ти заеме парите? Защо? В какво си се забъркала? В какво?

За секунда ми се стори уплашена, сякаш щеше да се разплаче, но после с очи, взрени в средната далечина, прие вида си на наскърбена принцеса Даяна.

— Ще се оправя, миличка. — Отправи ми специалната си храбра усмивка. — Пази се — изрече с разтреперан глас, прегърна ме набързо и пресече улицата, като спря движението с махане на ръка.

7 ч. вечерта. Тъкмо се прибрах. Така. Спокойно, спокойно. Вродена изисканост. Супата ще бъде ненадмината. Само ще приготвя зеленчуковото пюре според указанията и тогава, за да концентрирам вкуса, ще изплакна синкавото желе от пилешките дреболии и ще ги пусна да врат в супата заедно със сметаната.

8,30 ч. вечерта. Всичко върви като по ноти. Гостите вече са в хола. Марк Дарси е мн. мил и донесе шампанско и кутия белгийски шоколадови бонбони. Още не съм готова с основното ястие, да не говорим за фонданираните картофи, но съм сигурна, че ще станат бързо. И без това най-напред е супата.

8,35 ч. вечерта. Божичко, току-що вдигнах капака на тенджерата да извадя дреболиите. Супата е ярко синя.

9 ч. вечерта. Обичам прекрасните приятели. Бяха повече от благородни по отношение на синята супа. Марк Дарси и Том дори направиха обширна аргументация на намаляването на предразсъдъците по отношение на цветовете в света на храните. Защо в края на краищата, както се изрази Марк, само поради факта, че човек не може бързо да се сети за син зеленчук, трябва да възразява срещу синя супа? Рибените пръчици всъщност не са естествено оранжеви. (Истината е, че след целия къртовски труд супата имаше вкус на варена сметана, което Гадника Ричард доста невежливо изтъкна. Но в този момент Марк Дарси го попита с какво се препитава и стана страшно забавно, защото Гадника Ричард миналата седмица беше изритан от работа за бъркане в кацата с меда.) Както и да е. Основното ястие ще е мн. вкусно. Така, започвам с велутето от малки доматчета.

9,15 ч. вечерта. Божичко. Миксерът ми, изглежда, е много специален, защото пюрето от домати се е разпенило до три пъти от първоначалното си количество. А и фонданираните картофи трябваше да са готови преди десет минути, но са твърди като камъни. Дали да не ги пъхна в микровълновата? Ааах, аах. Току-що надникнах в хладилника, а рибата тон я няма. Какво е станало с тона? Какво? Какво?

9,30 ч. вечерта. Слава на Бога. Джуд и Марк Дарси дойдоха в кухнята и ми помогнаха да направим голям омлет и да намачкаме полусуровите фонданирани картофи и да ги опържим в тигана до мръсно-кафяво, като сложихме на масата готварската книга да видим на картинката как би изглеждал тонът върху керемида. Поне конфито от портокали ще е хубаво. Изглежда фантастично. Том каза да не си играя с крема англез „Гран Марние“, а направо да изпием „Гран Марние“-то.

10 ч. вечерта. Мн. тъжно. Гледах с плаха надежда лицата на гостите си, когато опитаха първата лъжичка от портокаловото конфи. Настъпи неловко мълчание.

— Какво е това, сладурче? — най-сетне продума Том. — Сладко от портокалови кори [Англичаните традиционно и неизменно закусват (между другото) с препечени филии, намазани със сладко от портокалови кори. — Б. пр.]?

Обзета от ужас, го опитах и аз. Беше, точно както каза, сладко от портокалови кори. Осъзнах, че след всичкия египетски труд и разходи, бях поднесла на гостите си:

Синя супа

Омлет

Сладко от портокалови кори

Пълен провал. Деликатесна кулинария ли? По-скоро бърза закуска.

Не мислех, че нещата могат да станат по-ужасни след портокаловото сладко. Но едва раздигнахме отвратителния десерт от масата, когато звънна телефонът. За щастие се обадих от спалнята. Татко.

— Сама ли си? — попита той.

— Не. Всички са тук. Джуд и останалите. Защо?

— Аз... исках да не си сама, когато... Съжалявам, Бриджет. Опасявам се, че имам лоши новини.

— Какво? Какво?

— Полицията издирва майка ти и Хулио.

2 ч. през нощта. Нортхамптъншир, в единично легло в стаята за гости на семейство Алкънбери. Уф. Наложи се да седна, за да си оправя дишането, докато татко непрекъснато повтаряше: „Бриджет? Бриджет? Бриджет?“ като някакъв папагал.

— Какво е станало? — най-сетне успях да изпелтеча аз.

— Опасявам се, че те — възможно е и се моля да е било без знанието на майка ти, са завлекли страшно много хора, включително и мен, както и някои от най-близките ни приятели, с големи парични суми. В момента не знаем мащаба на измамата, но от това, което твърди полицията, се опасявам, че е възможно да се наложи майка ти да влезе в затвора за доста време.

— О, Божичко. Значи затова се замъкна в Португалия с последните ми двеста лири.

— Много е вероятно вече да е по-далеч.

Видях разгърналото се пред мен бъдеще като ужасен кошмар: Ричард Финч ме кръщава Дъщерята на Пандизчийката от „Внезапно сама“, работеща в „Добър ден!“, и ме принуждава да дам интервю на живо от стаята за посещения на затвора в Холоуей, преди да ме превърне във Внезапно Уволнена в ефир.

— Но какво са направили?

— Хулио е използвал майка ти като... как се казва... „таран“ и е смъкнал от Уна и Джефри, Найджъл и Елизабет и Малкълм и Илейн (Господи, родителите на Марк!) значителни суми, много, много хиляди лири под формата на капаро за използвани по ред апартаменти [Популярна през 1980-те години система, при което няколко семейства „купуват“ апартамент, най-често в морските курорти на Испания и Португалия, и го използват по график. — Б. пр.].

— Ти не знаеше ли?

— Не. Вероятно поради факта, че не са могли да превъзмогнат лекото си неудобство, че правят бизнес с мазния парфюмиран негодник, сложил рога на един от най-старите им приятели, са пропуснали да споменат и дума пред мен.

— И какво стана?

— Апартаментите за ползване по ред изобщо не съществуват. От пенсионния фонд на майка ти и от спестяванията ми не е останало нито пени. Бях достатъчно глупав да оставя и къщата на нейно име, тъй че тя я ипотекирала повторно. Ние сме разорени, безпарични и бездомни, Бриджет, а майка ти ще бъде обявена за долна престъпница.

След това се разплака. На телефона дойде Уна и ми каза, че ще даде на татко малко „Овалтин“. Казах й, че ще бъда там след два часа, но тя ме посъветва да не шофирам, докато съм в шок, и без това нищо не може да се направи, а да оставя всичко за сутринта.

Оставих слушалката и се свлякох по стената, люто псуваща се, че съм оставила цигарите си в хола. Но в този миг се появи Джуд с чаша „Гран Марние“ в ръка.

— Какво става? — попита тя.

Разказах й цялата история, като междувременно изливах „Гран Марние“ направо в гърлото си. Джуд не обели и дума, а веднага излезе и се върна с Марк Дарси.

— Аз съм виновен — рече той, като прокарваше ръце през косата си. — Трябваше да съм по-недвусмислен на купона на Уличниците и Викариите. Знаех, че около Хулио има нещо нечисто.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух го да говори по мобифона си в градината. Не знаеше, че го подслушват. Ако имах и най-малката представа, че и моите родители са замесени, щях да... — Поклати глава. — Сега, като се замисля, се сещам, че майка ми спомена нещо, но така се изприщвам само като чуя за „ползване по ред“, че вероятно съм я изтероризирал да млъкне. Къде е майка ти сега?

— Не знам. В Португалия? В Рио де Жанейро? Във фризьорски салон?

Той започна да крачи напред-назад из стаята и да изстрелва въпроси, както приляга на виден адвокат.

— Какво е направено да я открият? За какви суми става дума? Как са излезли нещата на бял свят? Доколко е ангажирана полицията? Кой знае за това? Къде е сега баща ти? Би ли искала да идеш при него? Ще ми позволиш ли да те закарам?

Страшно секси беше, честно ви казвам.

Появи се Джуд с кафе. Марк реши, че ще е най-добре да извика шофьора си да закара и двама ни до Графтън Ъндъруд и за кратък миг изпитах изцяло новото усещане на благодарност към майка ми.

Когато стигнахме у Уна и Джефри, всичко беше страшно драматично — семейства Ендърби и Алкънбери разпръснати наоколо, потънали в сълзи, а Марк Дарси препускащ из стаята и провеждащ телефонни разговори. Открих, че се чувствам гузна, защото част от мен въпреки ужаса страхотно се забавляваше от факта, че нормалните неща са зарязани, всички са по-различни от обикновено и на всички е позволено да поглъщат цели чаши шери и сандвичи с пастет от сьомга, все едно, че е Коледа. Също както когато навремето баба я пипна шизофренията, съблече се чисто гола и нахлу в овощната градина на Пени Хъзбандс-Босуърт, та се наложи да бъде обградена от полицията.

22 ноември, сряда

54,5 кг (Урра!), алкохолни единици 3, цигари 27 (съвсем разбираемо, когато майка ти е долна престъпница), калории 5671 (олеле, апетитът ми май се връща), тотофишове 7 (алтруистичен опит да върна парите на всички, въпреки че като се замисля, май няма да им ги дам в пълен размер), печалба 10 лири, чиста печалба 3 лири (все отнякъде трябва да се започне).

10 ч. сутринта. Обратно в апартамента, напълно изтощена от липсата на сън. Като капак на всичко, трябва да ходя на работа и да ме хокат за закъснението. Когато тръгвах, татко се беше посъвзел — люшкаше се между дивата радост, че Хулио се е оказал негодник, тъй че мама може би ще се върне и ще започне с него нов живот, и дълбокото униние, че този нов живот май ще се състои от посещения в затвора с градския транспорт.

Марк Дарси се върна в Лондон в малките часове. Оставих на телефонния му секретар съобщение, че му благодаря за помощта и всичко останало, но не ми се е обадил. Не го упреквам. Бас държа, че Наташа и подобни не го хранят със синя супа и не се оказват дъщери на престъпнички. Уна и Джефри ми казаха да не се безпокоя за татко, тъй като Брайън и Мейвис щели да останат и да помагат в грижите по него. Откривам, че се питам защо винаги е „Уна и Джефри“, а не „Джефри и Уна“, а от друга страна е „Малкълм и Илейн“ и „Брайън и Мейвис“. И все пак и „Найджъл и Одри“ Коулс. Точно както никой никога, ама никога не казва „Джефри и Уна“, обратно, никой никога не казва „Илейн и Малкълм“. Защо? Защо? Без да искам си представям как след години Шарън или Джуд отегчават до смърт собствените си дъщери с: „Познаваш Бриджет и Марк, миличка, които живеят в голямата къща в Холанд Парк и непрекъснато ходят на почивка на Карибските острови“. Точно така. Ще бъде Бриджет и Марк. Бриджет и Марк Дарси. Семейство Дарси. Не Марк и Бриджет Дарси. Пази Боже. Звучи лошо. Изведнъж се почувствах ужасно, че мисля за Марк Дарси по този начин — като Мария и капитан Фон Трап в „Звукът на музиката“ — и изпитах нужда бързо да избягам при някоя игуменка, която да ми изпее „Изкачи своята планина“.

24 ноември, петък

54,5 кг, алкохолни единици 4 (но погълнати в присъствието на полицията, тъй че всичко е наред), цигари 0, калории 1760, проверки на 1471 да видя дали Марк Дарси е звънял 11.

10,30 ч. вечерта. Всичко върви от зле по-зле. Мислех си, че единственият светъл лъч в мрака на майчината ми престъпност е, че тя може да ме сближи с Марк Дарси, но от него ни вест, ни кост, след като си тръгна от семейство Алкънбери. Току-що бях разпитана в апартамента от полицейски служители. Започнах да се държа като хората, интервюирани по телевизията веднага след падането на самолет в градината им, говорех с купешки фрази, взети от новинарските емисии, съдебните драми и прочие. Улових се, че описвам майка ми като „бяла жена“ и „средна на ръст“.

Все пак полицаите бяха невероятно чаровни и утешаващи. Всъщност останаха доста до късно и един от детективите каза, че пак ще прескочи, когато има път насам, и ще ме осведоми как вървят нещата. Беше направо дружелюбен.

25 ноември, събота

56,5 кг, алкохолни единици 2 (шери, фу), цигари 3 (изпушени от прозореца на семейство Алкънбери), калории 4567 (изцяло от крем-карамели и сандвичи с пастет от сьомга), проверки на 1471 да видя дали Марк Дарси се е обаждал 9 (д.).

Слава Богу. Мама се е обадила на татко. Казала му да не се тревожи, била жива и здрава и всичко щяло да се оправи, веднага след което затворила. Полицията била у Уна и Джефри да подслушва телефона като в „Телма и Луиз“ и казала, че със сигурност се е обадила от Португалия, но не успяла да засече точно откъде. Така ми се иска Марк Дарси да се обади. Явно е бил напълно отвратен от кулинарната катастрофа и престъпния елемент в семейството, но е бил твърде вежлив да го покаже веднага. Съвместното пличкане из детски басейнчета явно бледнее пред кражбата на родителски средства от страна на гадната мамичка на палавата Бриджет. Следобед ще посетя татко като трагична стара мома, отритната от всички мъже, вместо по обичайния начин — с кола и шофьор, придружавана от виден адвокат.

1 ч. на обяд. Урра! Урра! Тъкмо когато излизах, звънна телефонът, но не можах да чуя нищо освен бучене. После звънна пак. Беше Марк от Португалия. Колко невероятно мило и гениално от негова страна. Оказва се, че цяла седмица помежду изявите си на виден адвокат е разговарял с полицията и вчера отлетял за Албуфейра. Тамошната полиция открила мама и Марк смята, че тя ще отърве кожата, защото било съвсем очевидно, че нямала представа какви ги върши Хулио. Успели да проследят и открият част от парите, но още не са се добрали до Хулио. Мама се връща довечера, но ще трябва от летището да отиде направо в участъка за разпит. Марк ми каза да не се тревожа, всичко вероятно щяло да се оправи, но уредил да я пуснат под гаранция в случай, че се закучи. После затвори, преди дори да успея да му кажа „благодаря“. Сърбят ме ръцете да звънна на Том и да му снеса фантастичната новина, но се сетих, че никой не бива да знае за мама, а за жалост последния път, когато разговарях с Том за Марк Дарси, май му намекнах, че е гнусно мамино синче.

26 ноември, неделя

57 кг, алкохолни единици 0, цигари 1/2 (и за нея едва се вредих), калории Бог знае колко, минути, прекарани в щения да убия мама, 188 (по най-скромни изчисления).

Кошмарен ден. След като най-напред чаках мама да се върне снощи, после тази сутрин, после следобед и след препускане до летище Гатуик словом и цифром три пъти се оказа, че пристига тази вечер на летище Лутън под полицейска охрана. Двамата с татко се подготвяхме да утешаваме човек, коренно различен от онзи, казал ни за последен път чао, като наивно приехме, че мама ще бъде пречистена от изживяното.

— Я ме пусни, глупак такъв — прокънтя глас в залата за посрещане. — Вече сме на британска територия, където съм широко известна и не искам някой да ме види за ръка с полицай. О, знаете ли какво? Май съм забравила под седалката на самолета шапката си за слънце.

Двамата полицаи вдигнаха очи към небето, когато мама, облечена в палто на черни и бели карета в стил шейсетте години (вероятно хитро предвидено да подхожда на полицейските фуражки), с шал на главата и тъмни очила, отбръмча обратно към отделението за багажа, а двамата блюстители на закона уморено се потътриха след нея. След четирийсет и пет минути се върнаха. Единият от полицаите носеше в ръка шапката за слънце.

Когато се опитаха да я вкарат в полицейската кола, едва не се стигна до юмручен бой. Татко седеше на предната седалка на сиерата си, облян в сълзи, а аз се опитвах да я убедя, че трябва да отиде до участъка да види дали ще я обвинят в нещо, но тя не спираше да повтаря: „О, миличка, не ставай глупава. Ела тук. Какво имаш на лицето си? Нямаш ли кърпичка?“

— Мамо — убеждавах я аз, а тя извади от джоба си носна кърпа и плю върху нея. — Могат да те обвинят в углавно престъпление — запротестирах аз, когато започна да посяга към лицето ми. — Мисля, че трябва мирно и тихо да отидеш с полицаите в участъка.

— Ще видим, миличка. Може да прескоча утре, след като прочистя кошницата за зеленчуци. Оставих един килограм червени картофи и се обзалагам, че са изгнили. Едва ли някой се е сетил да поработи в градината, докато ме е нямало, и бас държа, че Уна е оставила отоплението включено.

Едва когато татко дойде при нас и рязко й обясни, че къщата ще мине във владение на други хора заедно с кошницата за зеленчуци, тя млъкна и нацупено позволи да я настанят отзад в колата до един полицай.

27 ноември, понеделник

57 кг, алкохолни единици 0, цигари 50 (и защо не?), проверки на 1471 дали е звънял Марк 12, часове сън 0.

9 ч. сутринта. Пуша последна цигара, преди да тръгна за работа. Напълно скапана. Снощи в участъка ни накараха с татко да висим на една пейка цели два часа. Най-сетне чухме глас, който приближаваше по коридора:

— Да, точно така, аааз съъъм! „Внезапно сама“, всяка сутрин! Разбира се, че може. Имате ли писалка? Тук ли? За кого да бъде? Ах, вие, палавник такъв. Знаете ли, че умирам да пробвам една от тези...

— А, татко, ето те и теб — рече мама, като се появи иззад ъгъла, нахлупила полицейска каска. — Колата отвън ли е? Уф, знаеш ли, умирам да се прибера у дома и да сложа чайника. Уна сети ли се да включи тока?

Татко изглеждаше смачкан, смаян и объркан, а аз — не по-малко от него.

— Освободиха ли те? — попитах.

— О, миличка, не ставай глупава. Напълно съм свободна! — отвърна мама, завъртя очи към старшия детектив и ме избута вън от вратата. Начинът, по който детективът се червеше и пърхаше около нея, ме накара да помисля, че никак не бих се изненадала, ако се е отървала, като го е обслужила сексуално в стаята за разпити.

— Е, какво стана? — попитах аз, когато татко свърши с товаренето на куфарите, шапките, сламеното магаренце („Не е ли супер?“) и кастанетите в багажника на сиерата и запали колата. Бях твърдо решена да не я оставя да замаже работата, да напъха мръсотията под килима и отново да започне да ни командари.

— Миличка, вече всичко е уредено, било е просто някакво глупаво недоразумение. Пушил ли е някой в тази кола?

— Мамо, какво стана? — застрашително произнесох аз. — Какво стана с парите на хората и с апартаментите за ползване по ред? Къде са моите двеста лири?

— Брр! Беше просто някакъв глупав проблем с разрешението за строеж. Там са страшно корумпирани, знаеш ги португалските власти. Само сделки под масата и бакшиши, също като Уини Мандела. Тъй че Хулио върна всички депозити. Всъщност прекарахме си супер! Времето беше малко шарено, но...

— Къде е Хулио? — подозрително попитах аз.

— Остана в Португалия да оправи бъркотията с разрешенията за строеж.

— А къщата ми? — обади се татко. — А спестяванията?

— Не знам какви ги говориш, татко. Нищо й няма на къщата.

Но за нещастие на мама, когато се върнахме във „Фронтоните“, всички ключалки бяха сменени, тъй че трябваше да идем при Уна и Джефри.

— Уф, знаеш ли, Уна, направо съм изтощена, мисля, че веднага ще си легна — заяви мама след един поглед към намръщените лица, поглъщащи студени закуски и повехнали резени цвекло.

Звънна телефонът за татко.

— Беше Марк Дарси — обясни той, когато се върна. Сърцето ми скочи в гърлото, но се постарах да контролирам лицето си. — В Албуфейра е. Очевидно е постигнал някаква сделка с... с оня долен мазник... и са възстановили част от парите. Мисля, че ще спасим „Фронтоните“...

В този миг от всички ни се изтръгна гръмко ура, а Джефри подхвана „Той е прекрасен човек“. Зачаках Уна да направи някаква забележка по мой адрес, но не дочаках. Типично. В момента, когато решавам, че харесвам Марк Дарси, всички веднага спират да се мъчат да ме сватосат с него.

— Да не ти е много млякото, Колин? — рече Уна, като подаде на татко голяма чаша с чай, изографисана с кайсиеви цветчета.

— Не знам... Не разбирам защо... Не знам какво да мисля — разтревожено заговори татко.

— Виж, изобщо няма защо да се безпокоиш — рече Уна с необичайно спокойствие и увереност, които внезапно ме накараха да я видя като майката, която никога не бях имала. — Всичко е от това, че сипах много мляко. Ще поизлея малко и ще добавя гореща вода.

Когато най-сетне се махнах от лудницата, подкарах към Лондон прекалено бързо и през цялото време пуших като акт на безсмислен бунт.