Дневникът на Бриджет Джоунс

ОктомвриСреща с Дарси

1 октомври, неделя

56 кг, цигари 17, алкохолни единици 0 (мн. д., особено за прием). 4 ч. сутринта. Една от най-смайващите вечери в живота ми.

След депресията ми в петък намина Джуд да ми поговори да гледам по-позитивно на нещата и ми донесе фантастичната си черна рокля, която да облека на приема. Разтревожих се, че ще я покапя или скъсам, но тя каза да не се гипсирам, имала много пари и рокли поради страхотната си работа и нямало значение. Обичам я тая Джуд. Момичетата са толкова по-мили от мъжете (с изключение на Том, но той пък е хомо). Реших да аксесоаризирам фантастичната рокля с черен чорапогащник с ликра и лек блясък (6,95 паунда) и велурените обувки с токчета (надлежно изчистени от картофеното пюре).

При пристигането си изживях шок, защото къщата на Марк Дарси не беше тънка бяла постройка от множество съвършено идентични тънки бели постройки, притиснати една до друга, както си я бях представила, а огромна усамотена резиденция с формата на сватбена торта от другата страна на Холанд Парк Авеню (където твърдят, че живее Харолд Пинтър [Харолд Пинтър (1930 — ) — прочут английски драматург. — Б. пр.]), потънала в зеленина.

Положително се беше натегнал заради майка си и баща си. Всички дървета бяха окичени с червени феерични светлини, между тях по крайно трогателен начин бяха накачени гирлянди от лъскави червени сърца, а над пътеката, водеща към входната врата, се издигаше червено-бяла шатра.

На вратата нещата започнаха да изглеждат още по-обещаващи, когато бяхме поздравени от армия сервитьори, които ни поднесоха шампанско и ни освободиха от подаръците. (Бях купила на Малкълм и Илейн плоча с любовните песни на Пери Комо [Прочут американски лиричен певец от 1940-те и 1950-те години (роден 1912 г.).-Б. пр.] от годината, когато се бяха оженили, плюс теракотено мангалче за горене на ароматни есенции като специален подарък за Илейн, тъй като ме беше разпитвала за есенциите по време на пуешкото парти.) След това ни поведоха надолу по драматично извито стълбище от бяло дърво, осветено от червени свещи с формата на сърца, поставени на всяко стъпало. Долу имаше огромна стая с под от тъмно дърво и зимна градина, излизаща към външната градина. Цялата стая беше осветена от свещи. Ние с татко стояхме зяпнали, загубили дар слово.

Вместо коктейлните мезета, които бихте очаквали на сбирка на родителското поколение (стъклени чинии с прегради, пълни с корнишони, чинии с бродирани салфетчици, намирисващи на нафталин, и разрязани наполовина грейпфрути, обградени с хапки сирене и ананас, набодени на клечици), имаше огромни сребърни подноси, съдържащи китайски тестени вкуснотии на пара уон тон пълнени със скариди, тарталети с моцарела и домати и пиле сате по индийски. Гостите имаха вид, сякаш не могат да повярват на късмета си, отхвърляха назад глави и гръмогласно се смееха. Уна Алкънбери приличаше на току-що изяла лимон.

— О, Боже — рече татко, като проследи погледа ми по посока на носещата се към нас Уна. — Не мисля, че майка ти и Уна лесно ще преглътнат това.

— Доста показно, нали? — развика се Уна в мига, в който можехме да я чуем, и решително оправи наметката на раменете си. — Когато се прекали с тези неща, става доста вулгарно.

— Стига, Уна, не бъди абсурдна. Приемът е сензационен — отсече татко и се почерпи с деветнайсетия си ордьовър.

— Ммм. Шъглашна съм — изфъфлих аз с уста, натъпкана с тарталета, а чашата ми за шампанско сякаш се напълни от невидима ръка. — Напуаво е фанташтишно.

След като толкова време бях психясвала какъв ад ме чака, сега бях в еуфория. Никой дори не беше ме попитал защо още не съм омъжена.

— Хъмф — изгрухтя Уна.

И мама връхлиташе върху нас.

— Бриджет! — изкрещя тя. — Каза ли „здрасти“ на Марк?

Внезапно осъзнах, че и Уна, и мама наближават своите рубинени сватби. Доколкото познавам мама, малко вероятно е несъществена подробност като зарязването на съпруга и захващането с португалски туроператор да попречи на всенародните веселия, така че тя твърдо ще реши да не се остави да бъде засенчена от Илейн Дарси, каквото и да й струва това, ако ще и да пожертва безобидна дъщеря в предварително уговорен брак.

— Дръж се, приятелче — каза татко и ме стисна за ръката.

— Каква прекрасна къща! Нямаш ли хубава наметка да покриеш раменете си, Бриджет? Привет! — изгука мама и потупа татко по гърба. — Хайде, миличка. Защо, за Бога, не разговаряш с Марк?

— Ами, ъъъ... — измучах аз.

— Какво мислиш, Пам? — изсъска Уна напрегнато и кимна към стаята.

— Показно — прошепна мама с пресилено подчертани движения на устните.

— Точно това казах и аз — триумфално изрече Уна. — Не го ли казах, Колин? Показно.

Огледах се притеснено и подскочих от уплаха. Там, загледан в мен, на не повече от метър разстояние, стоеше Марк Дарси. Отворих уста да кажа нещо, не знам точно какво, за да се помъча да загладя нещата, но той отмина.

Вечерята беше поднесена в „гостната“ на партера и на опашката на стълбището се оказах точно зад Марк Дарси.

— Здрасти — казах аз с надеждата да замажа грубостта на майка ми. Той се огледа, не ми обърна нула внимание и пак се обърна с гръб.

— Здрасти — повторих аз и го сръчках.

— О, здрасти, извинявай. Не те видях — рече той.

— Приемът е страхотен — отбелязах. — Благодаря, че ме покани.

Вторачи се за миг в мен.

— О, не съм аз. Майка ми те покани. Както и да е. Трябва да се погрижа за, ъъъ... подреждането на гостите около масата. Между другото, много се забавлявах на репортажа ти от Луишъм.

Обърна се и хукна нагоре по стълбите, като се промъкваше между вечерящите и се извиняваше, докато аз се гърчех. Хъмф.

Когато стигна до върха на стълбището, се появи Наташа в главозамайваща, прилепнала по тялото рокля от златист атлаз, грабна собственически ръката му и в бързината се спъна в една от свещите, която опръска ръба на роклята й с червен восък.

— Ууужас — каза тя. — Ууужас.

Докато изчезваха напред, успях да чуя как му пили:

— Казах ти, че е нелепо да прекараш целия следобед в подреждането на свещи на опасни места, където хората могат да се спънат. Щеше да прекараш по-полезно времето си, ако се беше погрижил разпределението на местата...

Колкото и да е странно, разпределението на местата се оказа съвършено. Мама не седеше нито до татко, нито до Хулио, а до Брайън Ендърби, с когото открай време обичаше да флиртува. Хулио беше до бляскавата петдесет и пет годишна леля на Марк Дарси, която беше вън от себе си от възторг. Баща ми порозовя от удоволствие, когато се настани до главозамайваща двойница на Шакира Кейн. Бях наистина въодушевена. Може би щях да се окажа между двама от лъскавите приятели на Марк Дарси, видни адвокати или, защо не, американци от Бостън. Но докато търсех името си на картичката, чух до себе си познат глас.

— Е, как е малката ми Бриджет? Какъв късмет извадих! Виж, мястото ти е до мен. Уна ми каза, че си скъсала с приятеля си. Не знам! Фъ! Кога най-сетне ще те омъжим?

— Е, надявам се, когато най-после това стане, аз да съм този, който ще го извърши — обади се глас от другата ми страна. — Имам нужда от ново одеяние. Ммм. От коприна в кайсиев цвят. Или може би с хубави трийсет и девет копченца от „Гамирелис“.

Марк предвидливо ме беше натресъл между Джефри Алкънбери и обратния викарий.

Макар че когато обърнахме по няколко чашки, разговорът потръгна не зле. Питах викария какво мисли за чудото на индианските статуйки на Ганеш, бога-слон, които пият мляко. Викарият ми обясни, че в еклезиастките среди се говорело, че чудото се дължи на ефекта на теракотата в горещо лято, последвано от студено време.

Когато вечерята свърши и хората тръгнаха надолу за танците, аз още разсъждавах върху думите му. Преливаща от любопитство, а също и с четири очи гледаща да избегна вероятността да му ударя един туист с Джефри Алкънбери, аз се извиних, тайничко взех от масата една чаена лъжичка и каничка с мляко и се вмъкнах в стаята, където бяха оставени подаръците, с това доказваща за себе си твърдението на Уна за показния елемент на нещата — всички подаръци бяха разопаковани и изложени на показ.

Отне ми известно време да открия теракотеното мангалче, тъй като го бяха сложили по-отзад, но когато го намерих, просто сипах малко мляко в лъжичката, наклоних я и я задържах до ръба на отвора за свещта. Не вярвах на очите си. Мангалчето за есенции пиеше мляко. Млякото направо изчезваше от лъжичката.

— Боже мой, това е чудо — възкликнах аз. Откъде можех да знам, че точно в този миг Марк Дарси ще мине наблизо?

— Какво правиш? — попита той, застанал на прага. Не знаех какво да кажа. Очевидно смяташе, че се каня да крада подаръци.

— Ммм? — проточи той.

— Мангалчето за есенции, което купих за майка ти, пие мляко — смотолевих нацупено аз.

— Я не се излагай — засмя се той.

— Наистина пие мляко — възнегодувах. — Виж!

Сипах още малко мляко в лъжичката, наклоних я и почти веднага паничката за есенцията започна да го поглъща.

— Виждаш ли — гордо изрекох аз. — Това е чудо.

Честна дума, беше страшно впечатлен.

— Права си — тихо отбеляза. — Това е чудо.

Точно в този миг на вратата изникна Наташа.

— О, здравей — изчурулика тя, като ме видя. — Днес си решила да махнеш заешкия тоалет. — И се позасмя, за да замаскира злобарската забележка като забавна шега.

— Всъщност ние, зайчетата, се обличаме така само през зимата, за да ни е топло — отвърнах аз.

— Джон Роча? — попита тя, втренчена в роклята на Джуд. — От миналата есен? Подгъвът ми е познат.

Млъкнах, за да измисля нещо крайно духовито и остро, но за жалост не можах. Тъй че след една доста глупава пауза рекох:

— Сигурна съм, че копнееш да се разхождаш сред гостите. Радвам се, че се видяхме. Чаооо!

Реших, че имам нужда да поизляза за глътка чист въздух и една цигара. Беше прекрасна, топла, звездна нощ, а луната осветяваше всички рододендронови храсти. Лично аз никога не съм си падала по рододендроните. Напомнят ми за провинциалните викториански къщи на север от романите на Д. Х. Лорънс, където хората се давят в езера. Слязох в градината, разположена доста под равнището на къщата. Музиката свиреше виенски валсове по много приятен, fin de nillenium [(фр.) — край на хилядолетието. — Б. пр.] начин. Внезапно чух някакъв шум. На фона на френските прозорци се очерта силует. Беше рус юноша с привлекателната външност на ученик от частна гимназия.

— Здрасти — рече юношата. Запали неуверено цигара и се вторачи надолу по стълбите към мен. — Бихте ли желали един танц? О! А! Извинете — продължи той и ми протегна ръка, сякаш бяхме на ден за посетители в Итън, а той беше бивш министър на вътрешните работи, забравил за момент добрите си обноски. — Саймън Далримпъл.

— Бриджет Джоунс — казах аз и вдървено му протегнах ръка, чувствайки се като член на военновременен кабинет.

— Здрасти. Да. Наистина се радвам да се запозная с вас. Е, може ли да потанцуваме? — продължи той, като отново се превърна в гимназист.

— Ами, как да ви кажа, не знам — превърнах се аз на свой ред във вкисната девственица и неволно се изкисках пресипнало като проститутка във винарна.

— Искам да кажа тук. Само за малко.

Поколебах се. Да си кажа правичката, бях поласкана. Цялата тази работа и произвеждането на чудо пред очите на Марк Дарси бяха започнали да ми замайват главата.

— Моля ви — настоя Саймън. — Никога досега не съм танцувал с възрастна жена. О, проклятие, извинете, не исках да кажа... — продължи той, като видя изражението ми. — Имам предвид, която е завършила училище — поправи се той и страстно стисна ръката ми. — Имате ли нещо против? Ще ви бъда страшно, страшно благодарен.

Саймън Далримпъл очевидно бе закърмен от люлката с бални танци, тъй че беше доста приятно опитна ръка да те води напред-назад. Лошото беше, че той получи... ъ... как да кажа, най-огромната ерекция, на която бях имала щастието да се натъкна, а при такова плътно притиснато танцуване не можех да я подмина, сякаш е кутия за моливи.

— Дай да те отменя, Саймън — обади се глас.

Беше Марк Дарси.

— Хайде. Влизай вътре. Отдавна трябваше да си в кревата.

Саймън доби напълно съкрушен вид. Изчерви се като домат и забърза обратно на приема.

— Може ли? — рече Марк и ми протегна ръка.

— Не — казах бясна аз.

— Какво има?

— Ъм — измучах аз, търсейки обяснение за гнева си. — Постъпи отвратително с един млад човек, като се направи на много важен и го унизи по такъв начин на неговата чувствителна възраст. — После, като забелязах недоумяващото му изражение, продължих да бърборя. — Въпреки че съм ти крайно благодарна, задето ме покани на приема. Прекрасен е. Много ти благодаря. Фантастичен прием.

— Да. Май вече ми го каза — отбеляза той, като мигаше на парцали. Истината е, че изглеждаше доста объркан и наранен. — Аз... — Млъкна, после започна нервно да крачи из вътрешния двор, да въздиша и да прекарва ръка през косата си. — Как е... Чела ли си напоследък някакви интересни книги?

Невероятно.

— Марк — заявих аз, — ако ме попиташ още веднъж дали напоследък съм чела интересни книги, ще започна да вия. Защо не ме попиташ нещо друго? Дай малко разнообразие. Питай ме имам ли хоби или мнение относно единната европейска валута, или дали съм имала някое особено неприятно изживяване с презерватив.

— Аз... — започна пак той.

— Или, ако трябва да избера с кого да спя между Дъглас Хърд, Майкъл Хауард и Джим Дейвидсън, на кого ще се спра. Всъщност Дъглас Хърд е без конкуренция.

— Дъглас Хърд? — рече Марк.

— Ъхъм. Да. Той е прекрасно строг, но справедлив.

— Хмм — замислено проточи Марк. — Ти твърдиш това, но Майкъл Хауард има извънредно привлекателна и интелигентна съпруга. Трябва да има някакви скрити добродетели.

— Като например? — по детски възкликнах аз с надеждата, че ще заговори за секс.

— Ами...

— Може да го бива в леглото — помогнах му аз.

— Или е фантастичен грънчар.

— Или квалифициран ароматотерапевт.

— Бриджет, ще вечеряш ли с мен? — рязко и малко троснато смени темата той, сякаш се канеше да ме настани някъде на някоя маса и да ми тегли едно хубавичко конско.

Млъкнах и го загледах.

— Майка ми ли те накара? — подозрително попитах аз.

— Не... аз...

— Уна Алкънбери?

— Не, не...

Изведнъж разбрах какво става.

— Значи е твоята майка!

— Ами майка ми...

— Не желая да ме каниш на вечеря само защото майка ти го иска. И без това няма за какво да си говорим. Току-що ме попита чела ли съм напоследък интересни книги, а аз ще трябва да се напъна да скалъпя някоя жалка лъжа и...

Загледа ме разтревожено.

— Но Уна Алкънбери ми каза, че си литературна хиена, напълно погълната от четене.

— Нима? — попитах аз. Идеята внезапно ми допадна. — И какво друго ти каза?

— Ами, че си радикална феминистка и водиш невероятно бляскав живот...

— Ооох — измърках аз.

— ... и излизаш с милиони мъже.

— Хъх.

— Чух за Даниел. Съжалявам.

— В интерес на истината, ти се опита да ме предупредиш — смънках неловко аз. — Все пак какво имаш против него?

— Той спа с жена ми — обясни Марк. — Две седмици след сватбата.

Зяпнах го ужасена и в този миг над нас прокънтя глас.

— Маркиии! — Беше Наташа, очертана на фона на светлината, надничаща надолу да види какво става. — Маркиии! — ревна пак тя. — Какво правиш там?

— Миналата Коледа — бързо продължи Марк — мислех, че ако майка ми още веднъж произнесе думите „Бриджет Джоунс“, ще отида в редакцията на „Сънди Пийпъл“ и ще я обвиня, че като малък ме е малтретирала с велосипедна помпа. После, когато те видях... а бях облечен с онзи нелеп пуловер на ромбове, който Уна ми подари за Коледа... Бриджет, всички момичета, които познавам, са толкова лустросани. Не знам никоя друга, която би си прикачила заешка опашчица на гащичките или...

— Марк! — кресна Наташа и тръгна надолу по стълбите.

— Но ти имаш приятелка — посочих аз очевидното.

— Всъщност вече не — отговори той. — Само вечеря? Някой път?

— Добре — прошепнах аз. — Добре.

След това реших, че ще е най-добре да се прибирам — нямаше какво повече да правя, защото Наташа следеше всяко мое движение като крокодилка, към чиито яйца съм се приближила прекалено много, а и вече бях дала на Марк Дарси адреса и телефона си и се бяхме уговорили да се видим във вторник. Като прекосявах стаята с дансинга, видях мама, Уна и Илейн Дарси да бърборят оживено с Марк. Не можех да не си представя физиономиите им, ако знаеха случилото се преди малко. Изведнъж получих видение за пуешкото парти догодина — Брайън Ендърби си повдига панталоните и казва: „Хръмф. Радвам се да видя, че младите се забавляват, а?“, а ние с Марк Дарси сме принудени да правим номера пред събралата се компания, като например да си търкаме носовете или да правим секс пред тях, като че ли сме двойка циркови тюлени.

3 октомври, вторник

56 кг, алкохолни единици 3 (мн. д.), цигари 21 (лошо), брой пъти произнасяне на думата „копеле“ през последните двайсет и четири часа 369 (прибл.).

7,30 ч. вечерта. Пълна паника. Марк Дарси ще дойде да ме вземе след половин час. Току-що се прибрах от работа с чорлава коса и отчайваща кризисна ситуация с дрехите от химическото чистене. Помощ, Боже, помощ. Смятах да облека белия костюм, но изведнъж ми хрумна, че той може да ме заведе на шикозен, страховит ресторант. Боже мили, нямам нищо шикозно за обличане. Смятате ли, че ще очаква да бъда със заешката опашчица? Не че той много ме интересува или нещо такова.

7,50 ч. вечерта. О, Боже, о, Боже. Още не съм си измила косата. Бързо ще вляза в банята.

8,00 ч. вечерта. Суша си косата. Тв. се надявам, че Марк Дарси ще закъснее и няма да ме завари по хавлия с мокра коса.

8,05 ч. вечерта. Косата горе-долу суха. Тогава бързо да се гримирам, облека и натъпча разхвърляното зад дивана. Да установя приоритети. Гримирането по-важно от натъпкването на разхвърляното.

8,15 ч. вечерта. Още го няма. Мн. д. Падам си по мъже, които закъсняват, в пълен контраст на ония, които идват по-рано, като стряскат и паникьосват хората и заварват нескрити неща, които не са за гледане.

8,20 ч. вечерта. Е, вече съм почти готова. Може да облека нещо друго.

8,30 ч. вечерта. Странно. Не изглежда типично за него да закъснява повече от половин час.

9,00 ч. вечерта. Не мога да повярвам. Марк Дарси ми върза тенекия. Копеле!

5 октомври, четвъртък

56,5 кг (лошо), шоколадови произведения 4 (лошо), брой пъти на гледане видео 17 (лошо).

11 ч. сутринта. Тоалетната в службата. О, не. О, не. Като капак на погрома с унизителната тенекия днес бях център на внимание по време на сутрешното съвещание.

— Добре, Бриджет — започна Ричард Финч. — Ще ти дам още една възможност. Процесът на Изабела Роселини. Днес се очаква присъдата. Смятаме, че ще се измъкне. Отивай във Върховния съд. Но не искам да те видя да се катериш по пожарникарски пръти или стълбове на улични лампи. Искам остро интервю. Питай я дали смята, че е правилно всички ние да убиваме някого всеки път, когато не ни харесва да правим секс с него. Какво чакаш, Бриджет? Измитай се.

Нямах и най-малката представа за какво ми говори.

— Забелязала си делото на Изабела Роселини, нали? — попита ме Ричард. — Четеш ли от време на време вестници?

Лошото на тази работа е, че хората непрекъснато те засипват с имена и събития, а ти трябва да цепиш секундата и да решиш дали да признаеш, че нямаш представа за какво ти говорят, или не, и ако изпуснеш момента, прекарваш следващия половин час в отчаяно търсене на сламки да разбереш какво точно обсъждаш надълго и нашироко с най-уверен вид, точно какъвто беше случаят с Изабела Роселини.

А сега трябва да тръгвам да се срещна след пет минути със страховития екип от оператори в съда и да отразя и коментирам по телевизията случай, за който нямам и най-бегла идея за какво се отнася.

11,05 ч. сутринта. Бог да поживи Пачули. Тъкмо излизах от тоалетната, когато видях кучетата на Ричард да я теглят на каишките.

— Добре ли си? — попита ме тя. — Изглеждаш малко изцедена.

— Не, не, добре съм — отвърнах аз.

— Сигурна ли си? — погледна ме внимателно. — Слушай, ей, нали разбра, че на съвещанието той нямаше предвид Изабела Роселини? Мислеше за Елена Росини, ясно?

О, слава на Бога и всичките му ангели в небесата. Елена Росини е бавачката, обвинена в убийството на работодателя си, след като нееднократно я изнасилвал и държал под домашен арест в продължение на осемнайсет месеца. Грабнах няколко вестника и хукнах за такси.

3 ч. следобед. Не мога да повярвам на станалото. Бях се мотала около Върховния съд часове наред с екипа и цяла банда репортери, всички чакащи края на делото. Всъщност беше адски забавно. Дори започнах да виждам смешната страна на това, че бях направена на глупачка от господин Марк Дарси Идеалните Гащи. Изведнъж разбрах, че съм свършила цигарите. Тъй че прошепнах на оператора, който беше много мил, дали смята, че мога да прескоча за пет минути до магазина, защото винаги предупреждават кога ще излезе обвиняемата, тъй че да дойдат и да ме повикат.

Когато се разчу, че отивам до магазина, куп репортери ме помолиха да им донеса цигари и сладкиши, тъй че ми отне доста време да разбера кое за кого е. Както си стоях в магазина и се опитвах да сортирам с продавача рестото на хората, се втурна някакъв страшно забързан и рече: „Бихте ли ми дали кутия «Куолити Стрийт»?, сякаш аз не съществувах. Клетият продавач ме погледна неуверено.

— Извинете, ама думата «опашка» нищо ли не значи за вас? — високомерно попитах аз и се обърнах да го изгледам. Беше Марк Дарси, облечен с адвокатска тога. Той ме зяпна по обичайния си начин.

— Къде, в името на Бога, се дяна снощи? — започнах го аз.

— Аз мога да ти задам същия въпрос — ледено отсече той.

В този миг асистент-операторът нахлу в магазина.

— Бриджет! — кресна той. — Изтървахме интервюто! Елена Росини излезе и си тръгна. Купи ли ми «Минстрелс»?

Онемяла, аз се вкопчих в ръба на тезгяха за опора.

— Изтървахме ли я? — изрекох, щом успокоих дишането си. — Изтървахме я? О, Боже. Това беше последната ми възможност след пожарникарския прът, а аз купувам сладки. Ще ме изритат. Другите взеха ли интервюта?

— Всъщност никой не е взел интервю от нея — обади се Марк Дарси.

— Не са ли? — отчаяно го пошепнах аз. — Откъде знаеш?

— Защото аз я защитавам и я посъветвах да не дава интервюта — нехайно отвърна той. — Виж, тя е там, в колата ми.

Когато погледнах. Елена Росини надникна през прозорчето на колата и извика с чуждестранен акцент:

— Марк, извинявай. Моля те, би ли ми взел кутия «Деъри» вместо «Куолити Стрийт»?

Точно в този миг нашата кола с оператора спря пред магазина.

— Дерек! — ревна операторът през прозореца. — Вземи ни по един «Туикс» и «Марс», чу ли? — кресна той през прозореца.

— Е, къде беше снощи? — попита ме Марк Дарси.

— Чаках теб, несретнико — изсъсках аз през стиснати зъби.

— Какво, в осем и пет? Когато звънях на вратата ти дванайсет пъти?

— Да... — пронизаха ме първите тръпки на осъзнаването, — ...сушех си косата.

— Сешоарът ти голям ли е? — попита той.

— Хиляда и шестстотин волта, професионален — гордо потвърдих аз. — Защо?

— Може би трябва да си купиш по-тих сешоар или да започваш тоалета си малко по-навреме. Както и да е. Ела — каза той през смях. — Приготви оператора си, ще видя какво мога да направя за теб.

О, Боже. Какъв срам. Пълна задръстенячка.

9 ч. вечерта. Не мога да повярвам как прекрасно се разви всичко. Току-що се върнах и изгледах за пети път увода на «Добър ден!».

— "Само по «Добър ден!» — гласи той. — «Добър ден!» е единствената телевизионна програма, осигурила ви ексклузивно интервю с Елена Росини минути след оправдателната й присъда днес. Нашата репортерка за вътрешни новини Бриджет Джоунс осигури за вас този изключителен репортаж.“

Обожавам тази част: „Нашата репортерка за вътрешни новини Бриджет Джоунс осигури за вас този изключителен репортаж.“

Ще го пусна още веднъж, а после решително прибирам касетата.

6 октомври, петък

57 кг (плюскане за утеха), алкохолни единици 6 (поради недостиг на количества), тотофишове 6 (хазарт за утеха), проверки на 1471 дали ме е търсил Марк Дарси 21 (от голо любопитство), брой пъти гледане на видеокасетата 9 (напредък).

9 ч. вечерта. Хъмф. Вчера оставих съобщение на мама да й кажа за триумфа си, тъй че когато тази вечер се обади, реших, че иска да ме поздрави, ама ядец, продължаваше да преживя приема. Само Уна и Джефри това, Брайън и Мейвис онова и колко вълшебен бил Марк, а защо аз не съм разговаряла с него и т. н., и т. н. Изкушението да й кажа какво се случи беше почти непреодолимо, но успях да се въздържа, като си представих последствията: писъци на възторг в частта на определянето на срещата и брутално убийство на единствена дъщеря, когато чуеше за практическия резултат.

Не спирам да се надявам, че ще ми се обади и ще ми определи нова среща след катастрофата със сешоара. Може пък да му напиша бележка и да му благодаря за интервюто и да се извиня за сешоара. Не че си падам по него или нещо такова. Просто добрите обноски го изискват.

12 октомври, четвъртък

57,5 кг (лошо), алкохолни единици 3 (и здравословно, и нормално), цигари 13, мастни единици 17 (дали мога да пресметна съдържанието на мастните единици в цялото си тяло? Дано да е невъзможно.), тотофишове 3 (прилично), проверки на 1471 да видя дали Марк се е обаждал 12 (по-добре).

Хъмф. Вбесена съм от снизходителна статия във вестника от Самодоволна Женена журналистка. Озаглавена е с неуловима ирония, подплатена със сексуални намеци: „Радостите на самотния живот“.

„Те са млади, амбициозни и богати, но в живота им е скрита болезнена самота... Когато си тръгнат от работа, пред тях зейва емоционална празнота... Самотните, вманиачени на тема мода индивиди търсят утеха в пакетирани храни от типа, който майка им би им приготвила.“

Хъ! Каква наглост! Откъде госпожата Самодоволна Женена на двайсет и две години би могла да знае? Не, благодаря.

Ще напиша статия, основана на „десетки разговори“ със Самодоволни Женени: „Когато си тръгнат от работа, те винаги избухват в плач, защото, макар и изтощени, трябва да белят картофи и да перат, докато освинените им подпухнали съпрузи се оригват пред футболния мач на екрана и искат камари пържени картофи. В други вечери те пропадат заедно с грозните ролки на главите си в огромни черни ями, след като съпрузите им са се обадили, че пак ще работят до късно, а зад гърба им се е дочувало скърцане на кожени дрехи и гласчета на секси Неомъжени.“ След работа се срещнах с Шарън, Джуд и Том. Том също работи по яростна въображаема статия за зейналите емоционални празноти на Самодоволните Женени. „Тяхното влияние се разпростира над всичко — от типа къщи, които се строят, до типа храни, които се намират по супермаркетите — щеше да гласи филипиката на Том. — Навсякъде виждаме магазините «Ан Съмърс», предлагащи готови храни за домакини, които трогателно се опитват да симулират пленителния секс, на който се радват Неомъжените, и все по-екзотичните храни в «Маркс и Спенсър» за изтормозени двойки, които се мъчат да си представят, че са в разкошен ресторант, подобно на Неомъжените, и не им се налага да мият чинии.“

— Направо ми се драйфа от тези нагли писания за живота на неомъжените! — изрева Шарън.

— Да, да! — подкрепих я аз.

— Забравяте ебателството — оригна се Джуд. — Винаги е налице ебателството.

— Освен това ние не сме самотни. Имаме си огромни семейства под формата на мрежа от приятели, с които се свързваме чрез телефона — добави Том.

— Да! Ура! Единаците не са длъжни непрекъснато да дават обяснения за живота си, а трябва да получат общоприет статут, като гейшите например — извиках щастливо аз и изпразних чашата си с чилийско шардоне.

— Гейши ли? — хладно ме изгледа Шарън.

— Млъкни, Бридж — сръчка ме Том. — Ти си пияна. Просто се опитваш да избягаш от зейналата си емоционална празнота с помощта на алкохола.

— Ами същото важи и за Шарън — намусих се аз.

— Не е вярно — отсече Шарън.

— Ввврно е — казах аз.

— Слушайте. Тихо — рече Джуд и отново се оригна. — Шпийнемлиошшардне?

13 октомври, петък

58 кг (но временно съм бъчва с вино), алкохолни единици 0 (ама се подхранвам от бъчвата), калории 0 (мн. д.)8.

О, Божичко, толкова съм самотна. Пред мен се простира безкраен уикенд без никого, когото да обичам и с когото да се забавлявам. Е, какво толкова, пет пари не давам. Имам си хубав парен джинджифилов пудинг от „Маркс и Спенсър“, който да си пъхна в микровълновата.

15 октомври, събота

57,5 кг (по-добре), алкохолни единици 5 (но по специален случай), цигари 16, калории 2456, минути, прекарани в мисли по Марк Дарси 245.

8,55 ч. сутринта. Току-що прескочих за цигари, преди да се приготвя за сериала на BBC „Гордост и предразсъдъци“. Трудно е да се повярва, че по улиците има толкова коли. Не трябва ли да са си вкъщи и да се приготвят да гледат? Харесва ми, че нацията е толкова пристрастена. Знам, че в основата на собствената ми пристрастеност е чисто човешката ми нужда да видя как Дарси се сближава с Елизабет. Том каза, че футболният гуру Ник Хорнби пише в книгата си, че мъжкото обсебване от футбола не е изживяване на нещо чрез други хора. Изкрейзилите от тестостерон запалянковци не искат да са на терена, твърди Хорнби, а държат на отбора си като на свой избран представител, нещо като в парламента. Точно такова е и моето усещане към Дарси и Елизабет. Те са моите избрани представители в областта на чукането, или по-точно на ухажването. Във всеки случай не желая да видя вкарани голове. Ще ми е гадно да гледам Дарси и Елизабет в кревата, пушещи цигари след това. Това ще е неестествено и неправилно и бързо ще изгубя интерес.

10,30 ч. сутринта. Току-що ми се обади Джуд и прекарахме двайсет минути в стонове „Ай, ай, този господин Дарси“. Харесва ми как говори, като човек, на когото не му пука от нищо. Това се казва мъж! После проведохме напоително сравнение на господин Дарси и Марк Дарси, като и двете се съгласихме, че господин Дарси е по-привлекателен, защото е по-груб, но фактът, че е измислен, е недостатък, който не може да се пренебрегне.

23 октомври, понеделник

58 кг, алкохолни единици 0 (мн. д. Открих прекрасна нова напитка, заместваща алкохола, наречена „Смудис“ — мн. приятна, плодова), цигари 0 („Смудис“ премахва нуждата от пушене), „Смудис“ 22, калории 4265 (4135 от които от „Смудис“).

Уф. Каня се да гледам „Панорама“ на тема „Тенденцията добре квалифицираните работещи жени да отмъкват всички хубави длъжности“ (моля се на Бога на Небето и всички Ангели и аз да стана една от тези жени): „Дали решението се крие в реформа на учебните програми?“ Натъкнах се в „Стандарт“ на снимка на Дарси и Елизабет, гадни, облечени като днешни влюбени, вкопчени един в друг на една поляна: тя — с изрусена коса и ленен костюм с панталон, той — в раирано поло, кожено яке и пичовски мустачки. Очевидно вече спят заедно. Това е направо гнусно. Чувствам се дезориентирана и тревожна, защото господин Дарси никога не би направил нещо толкова суетно и фриволно като това да стане актьор, и все пак господин Дарси е актьор. Хммм. Толкова е объркано.

24 октомври, вторник

58,5 кг (шибаните „Смудис“), алкохолни единици 0, цигари 0, „Смудис“ 32.

Отлично се справям с работата. След интервюто с Елена коя-беше-там, нещата вървят от гладко по-гладко.

— Хайде, хайде, Розмари Уест! — говореше Ричард Финч, когато влязох в кабинета му (позакъснях малко, но всекиму може да се случи), свил юмруци като боксьор. — Мисля за жертви на изнасилвания от лесбийки, мисля за Джийнет Уинтърсон, мисля за доктор от „Добър ден!“, мисля какво всъщност правят лесбийките. Това е! Какво всъщност правят лесбийките в леглото? — Изведнъж се втренчи право в мен. — Ти знаеш ли? — Всички ме зяпнаха. — Хайде, Бриджет, дето пак закъсня, мамка ти! — кресна нетърпеливо той. — Какво всъщност правят лесбийките в леглото?

Поех дълбоко дъх.

— А според мен трябва да направим предаване за връзката между Дарси и Елизабет извън екрана.

Той ме огледа бавно от глава до пети.

— Блестящо — провъзгласи с благоговение. — Абсолютно шибано блестящо. Добре. Актьорите, които играят Дарси и Елизабет? Хайде, хайде — викна той и заразмахва юмруци към съвещанието.

— Колин Фърт и Дженифър Ел — обадих се аз.

— Ти, миличка — обърна се той към една от гърдите ми, — си абсолютен шибан гений.

Винаги съм се надявала да се окажа гений, но никога не съм вярвала, че наистина ще ми се случи, или поне на лявата ми гърда.