Дневникът на Бриджет Джоунс

МартБурна паника, свързана с рождения ден и трийсетте години

4 март, събота

56,5 кг (какъв е смисълът да пазя диета през целия февруари, когато в крайна сметка в началото на март съм на същите килограми, както в началото на февруари? Хъ! Ще спра да се тегля и да броя какво ли не ден подир ден, защото няма никакъв шибан смисъл).

Майка ми се е превърнала в неузнаваема стихия. Нахълта в апартамента ми тази сутрин, докато седях по халат, лакирах си намусено ноктите на краката и гледах телевизия.

— Миличка, може ли да оставя това тук за няколко часа? — изписука тя, нахвърля по пода цяла камара огромни найлонови торби с покупки и се насочи към спалнята ми.

След няколко минути в пристъп на любопитство се потътрих подире й да видя какви ги върши. Седеше пред оглеждалото в скъп сутиено-комбинезон в цвят на кафе и си потъмняваше миглите с широко отворена уста (необходимостта да си отваряш устата по време на почернянето на миглите е една от големите и необяснени тайни на природата).

— Няма ли да се облечеш, мила?

Изглеждаше страхотно: порцеланова кожа, лъскава коса. Зърнах се в огледалото. Май наистина трябваше да си сваля снощи грима, преди да си легна. Отляво косата ми се беше слепила за главата, отдясно стърчеше като рога и копита. Имам чувството, че космите по главата ми си имат свой собствен живот. През деня се държат напълно благоприлично, а после само чакат да заспя, за да започнат да тичат и скачат като палави деца и да питат: „Какво още да направим?“

— Знаеш ли — продължи мама, докато парфюмираше с „Живанши II“ цепката между гърдите си, — през всички тези години баща ти ми наду главата, че плащал сметки и данъци, сякаш това оправдава трийсетгодишно немиене на съдове. Та понеже закъснявахме с данъците, аз си рекох: мамка му — сама ще се оправя. Естествено, нищо не можах да проумея, затова се обадих в данъчното. Инспекторът се държа ужасно покровителствено: „Просто не разбирам, госпожо Джоунс, какво толкоз му е сложното.“ А аз го питам: „А вие можете ли да сготвите суфле?“ Той разбра какво се опитвам да му кажа, обясни ми всичко като хората и за петнайсет минути данъците бяха готови. Днес ще ме води на обяд. Данъчен инспектор! Представяш ли си?

— Какво? — заекнах аз и се улових безпомощно за рамката на вратата. — Ами Хулио?

— Фактът, че сме приятели с Хулио, не означава, че не мога да имам други приятели — нежно изчурулика тя, докато си обличаше жълт костюм. — Харесва ли ти? Трябва да бързам. Срещата ни е в ресторанта на „Дебнъмс“ [Голям магазин в Лондон, предимно за женско облекло. — Б. пр.] в един и половина.

След като тя си тръгна, аз хапнах мюсли направо от пакета с лъжица и допих остатъка от вино в хладилника.

Знам къде се крие тайната й: тя е открила властта. Има власт над татко — той си я иска обратно. Има власт над Хулио, над данъчния — като всеки усеща властта й и иска да получи част от нея, което прави майка ми още по-неустоима. Значи трябва да намеря някого или нещо, над което да имам власт, и тогава... О, Боже, та аз нямам власт дори над собствената си коса.

Толкова съм потисната. Макар че Даниел се държеше приятелски през цялата седмица, разговаряше охотно и дори флиртуваше с мен, той с нищо не ми даде да разбера какво става между нас, сякаш е напълно естествено да преспиш с някого от колегите си и все едно че нищо. Работата, по-рано само досадна скука, се превърна в болезнено мъчение. Травматизирам се всеки път, когато той изчезне за обяд или си облече палтото, за да си тръгне в края на деня: къде? с кого? коя?

Пърпетуа някак си съумя да ми стовари цялата си работа и прекарва целия ден на телефона с Арабела или Пиги в обсъждане на половинмилион паундовия апартамент във Фулъм, който си купуват с Хюго. „Да. Не. Да. Не, напълно съм съгласна с теб. Въпросът обаче е дали искаме да доплатим още трийсет хиляди за четвърта спалня.“

В четири и петнайсет в петък Шарън ми се обади в службата.

— Идваш ли утре с нас с Джуд?

— Ъъъ — паникьосах се аз, като си мислех: „Няма начин Даниел да не поиска да се видим през уикенда, преди да си тръгне.“

— Обади ми се, ако не те покани — сухо изрече Шарън след кратка пауза.

В шест без петнайсет видях Даниел, облечен с палтото, да излиза от вратата. Травматизираната ми физиономия трябва да е засрамила дори него, защото се усмихна неловко, кимна към екрана на монитора и се стрелна навън.

И действително, на екрана светкаше ИМАТЕ СЪОБЩЕНИЕ, така че натиснах да го прочета. То гласеше:

СЪОБЩЕНИЕ ДО ДЖОУНС

ПРИЯТЕН УИКЕНД. ЧАО-МЯО.

КЛИЙВ

Скапана напълно, аз вдигнах слушалката и се обадих на Шарън.

— В колко ни е срещата утре? — изломотих гузно.

— В осем и половина. В „Кафе Руж“. Не се тревожи, аз те обичам. Кажи му да се пази от мен. Емоционален ебател.

2 ч. през нощта. Пркаръхми адски гот с шаръни джуд. Ич ми ни пукъ з Данеил тъпо копие. Много ми съ драйфъ обач. Олеле

5 март, неделя

8 ч., сутринта. Ъх. Защо не съм мъртва! Капка алкохол няма да сложа в уста, докато съм жива.

8,30 ч. Ооох. Бих хапнала с удоволствие пържени картофи.

11,30 ч. Умирам за вода, но по-добре да си държа очите затворени и куфалника неподвижен върху възглавницата, та да не потревожа машинарията и фазаните в главата.

Пладне. Чудно се забавлявах, но съм мн. объркана относно: получени съвети относно Даниел. Първо трябваше да анализираме проблемите на Джуд с Гадника Ричард, понеже са по-сериозни, след като те ходят вече година и половина, а не са само преспали еднократно. Така че изчаках смирено да ми дойде редът да споделя последното издание на сагата с Даниел. Единодушната първоначална присъда бе: „Ебателно копеле.“

Джуд обаче ни запозна с интересното схващане за Момчешкото време, въведено от филма „Без улики“, а именно петте дни (седем, вметнах аз), по време на които новата връзка се оставя да виси в безпространствието, тъй като сексът за мъжката порода не е мъчително вътрешно преживяване, а естествен охладителен период за събиране на емоции, преди да продължи нататък. Даниел, твърдеше Джуд, няма начин да не се притеснява от факта, че и двамата работим на едно място и пр., и пр., затова да съм му дадяла време, да съм се държала дружелюбно и да съм кокетничела с оглед да го успокоя, да му внуша, че му имам доверие и няма да взема да му дишам във врата или да правя италианска сцена.

Тук Шарън, кажи-речи, се изплю в настъргания пармезан и изсъска, че е нечовешко да държиш една жена в напрежение два уикенда подред след секс и че трябва незабавно да му кажа какво мисля за него. Хмм. Както и да е. Ще подремна още малко.

2 ч. следобед. Току-що се завърнах триумфално след героична експедиция до долу за вестник и чаша вода. Усещах я как се стича като кристален поток в онези части на главата, където бе най-желана. Не съм много сигурна впрочем дали водата може да проникне в мозъка. По-скоро използва кръвта. Понеже махмурлукът се причинява от обезводняване, вероятно водата се изтегля от мозъка чрез някакви капилярни машинации.

2,15 ч. Материал във вестника за това, че двегодишни деца трябва да полагат тестове, за да ги приемат в забавачница, направо ме изкара от кожата. Трябва да отида на празненство за рождения ден на кръщелника ми Хари.

6 ч. вечерта. Карах бясно през сив, подгизнал Лондон към апартамента на Магда с чувството, че умирам, като се отбих в „Уотърстоун“ за подаръци. Умирах от притеснение при мисълта, че ще бъда закъсняла и махмурлия, заобиколена от млади майки с престижни професии и техните отрано амбициозни издънки. Магда, по-рано борсов агент, сега лъже относно годините на Хари, за да го изкара по-умен, отколкото е. Дори зачеването беше убийствено състезание, защото Магда се опитваше да приема осем пъти повече витамини и минерали от всички останали. Раждането беше разкошно. Тя месеци наред обясняваше на всички, че ще е естествено и природосъобразно, но десет минути след като влезе в родилното, се пропука и взе да врещи: „Дай ми обезболяващи, дебела краво!“

Празненството беше сценарий за кошмар: аз плюс пълна стая амбициозни майки, една от които с четиримесечно бебе.

— Колко е слааадък! — изгука Сара де Лайл, след което попита делово: — Как се справи с теста?

Не разбирам каква е тази шумотевица с теста за двегодишни, който трябва да се направи за две минути. Магда се изложила преди две години, като се изфукала на една вечеря, че Хари е изкарал десятка на неговия, при което една от гостенките, оказала се медицинска сестра, изтъкнала, че най-високият бал е девет.

Несмутена от излагацията, Магда взела да се хвали наляво и надясно сред майките, че синът й вече не акал в гащите, при което дала сигнал за още по-големи фукни и контрафукни. По тази причина едва кретащите нещастничета, очевидно на възраст, когато трябва да са безопасно опаковани в непропускаеми пластове пелени, се шматкаха наоколо едва ли не по без нищо. Десет минути след като пристигнах, на килима вече имаше три лайна. Зароди се повърхностно остроумен, но иначе крайно озлобен спор кой е техният автор, последван от напрегнато разсъбличане на хавлиени гащички, тутакси дал храна за конкурс за най-голяма пишка и съответно на чий мъж пишката му е най-голяма.

— Нищо не можеш да направиш, то си е наследствено. Козмо нали няма проблеми в това отношение?

Имах чувството, че главата ми ще се пръсне от данданията. Най-сетне успях да се извиня и да потегля към къщи, поздравявайки се сърдечно, че не съм женена.

6 март, понеделник

11 ч. в службата. Крайно скапана. Снощи просто си полежах в разкошна гореща вана с ароматни соли и джин с тоник, когато на вратата се позвъни. На прага стоеше майка ми, обляна в сълзи. Доста време ми потрябва, за да установя какво й има, докато тя наводняваше кухнята, избухвайки във все по-гръмогласни и мокри изблици и твърдейки, че не й се говори за това, та чак взех да се питам дали самоналожената от нея сексуална власт не се е сринала като пясъчен замък и да не би татко, Хулио и данъчният инспектор да са изгубили едновременно интерес. Но не. Оказа се просто заразена от синдрома „искам всичко на куп.“

— Чувствам се като щуреца, дето цяло лято пял и свирил — разкри ми тя (в мига, в който усети, че губя интерес към изблика й). — А сега е зимата на моя живот и не съм се запасила с нищо свое.

Щях да изтъкна, че трима потенциални партньори с потекли лиги плюс половината къща и пенсионен фонд не са съвсем нищо, но си прехапах езика.

— Искам да се изявя професионално — продължи тя. И някаква грозна и подла частица вътре в мен се почувства самодоволно щастлива, задето се изявявах професионално. Добре де, имах си работа. Бях Щурец, натрупал голяма купчина трева или муха или каквото там нагъват щурците, и бях подготвена за зимата, ако че си нямах гадже.

В крайна сметка успях да я ободря, като й позволих да претършува целия ми гардероб и да разкритикува дрехите ми до една, а след това и да ми заяви, че трябва да започна да пазарувам от „Йегър“ и „Кънтри кажуълс“. Лечението сработи прекрасно и накрая тя до такава степен възвърна формата си, че дори намери сили да се обади на Хулио и да си спретне среща „на една чашка преди лягане“.

Когато си тръгна, минаваше десет, така че се обадих на Том да му докладвам зловещата новина, че Даниел не се е обадил през целия уикенд, и да го попитам относно мнението му за противоположните съвети на Джуд и Шарън. Том каза да не слушам нито едната, да не флиртувам, да не искам обяснения, а да бъда сдържана, хладно професионална ледена кралица.

Мъжете, твърди той, постоянно виждат себе си като стъпили на една сексуална стълбица, като всички жени са или над тях, или отдолу. Ако жената е „отдолу“ (т. е. готова да спи с него и много навита), тогава и той като Граучо Маркс не желае да членува в един клуб с нея. Този начин на мислене крайно ме потиска, но Том ми каза да не бъда наивна и ако наистина обичам Даниел и държа да спечеля сърцето му, трябва да не му обръщам внимание и да бъда възможно най-хладна и разсеяна.

Най-сетне към полунощ си легнах, мн. объркана, но на три пъти през нощта ме събуждаха телефонни обаждания на баща ми.

— Когато някой те обича, то е също като да имаш топло одеяло около сърцето си — каза той, — а когато ти го отнемат... — И избухна в сълзи. Говореше от апартамента на бабата на Алкънбери в дъното на градината им, където беше отседнал, рече той с надежда, „само докато нещата се избистрят.“

Изведнъж си дадох сметка, че всичко се е разместило и сега аз се грижа за родителите си, а не те за мен, което беше неестествено и неправилно. Нали не съм чак толкова стара?

6 март, сряда

56 кг (мн. мн. добре осъзнах, че тайната на диетата е да не се теглиш).

Официално съм в състояние да потвърдя факта, че пътят към мъжкото сърце напоследък не е чрез храна, красота, секс и привлекателен характер, а чисто и просто способността да се правиш, че хич не се интересуваш от него.

През целия ден на работа не обърнах никакво внимание на Даниел и се правих на заета (никакъв смях!). ИМАТЕ СЪОБЩЕНИЕ святкаше нон-стоп на екрана, но аз само въздишах и отмятах коси, все едно че съм страхотна и много важна личност под голямо напрежение. Към края на деня осъзнах като някакво чудо в училищен опит по химия (лакмусова проба), че номерът действа. Той не откъсваше очи от мен и все ми хвърляше многозначителни погледи. Накрая, когато Пърпетуа излезе от стаята, мина покрай бюрото ми, спря за миг и промърмори:

— Джоунс, красавице, защо не ми обръщаш внимание?

В изблик на радост и обич тъкмо да избълвам всичко за биещите се теории на Том, Джуд и Шарън, но небето се смили над мен и телефонът иззвъня. Подбелих извинително очи, вдигнах слушалката и тук в стаята нахлу Пърпетуа, събори със задника си куп коректури от бюрото ми и ревна гръмогласно:

— А, Даниел, тъкмо ти ми трябваш...

И го повлече, слава Богу, защото се обаждаше Том, който ми каза да упорствам с ледената кралица и ми даде мантра, която да си повтарям, щом усетя, че поддавам: „разсеяна, непристъпна ледена кралица; разсеяна, непристъпна ледена кралица; разсеяна...“

7 март, вторник

57,5, 57 или 56 кг??, алкохолни единици 0, цигари 20, калории 1500, фишове за моментална печалба 6 (кофти).

9 ч. сутринта. Архр. Как е възможно да напълнея с цяло кило и половина от полунощ досега? Бях 57 кг, когато си легнах, 56 кг в 2 ч. през нощта и 57,5 кг, когато станах сутринта от леглото. Разбирам да смъкнеш тегло — то може да се изпари или да премине от тялото в тоалетната, — но как е възможно да го сложиш отгоре си? Възможно ли е храната да реагира химически с друга храна, да удвои гъстотата и обема си и да се втвърди в още по-гъста и тежка плътна мас? Нямам вид на надебеляла. Мога да закопчея копчето, макар и не — уви! — да вдигна ципа на дънките си от 89-а. Така че може би цялото ми тяло се смалява, но и сгъстява. Цялата тая работа намирисва на жени културистки, та чак ми се драйфи. Обадих се на Джуд да й се оплача за провала на диетата си и тя ми каза да записвам всичко, което ям, най-честно, за да проверя дали се придържам към диетата. Ето списъкът.

Закуска: кифла със стафиди (от диетата на Скарсдейл — лека вариация на препечена филийка от едрозърнест ръжен хляб); един „Марс“ (от диетата на Скарсдейл — лека вариация на половин грейпфрут)

Междинна закуска: два банана, две круши (превключвам на план F, защото умирам от глад и не мога да събера сили за морковчето според Скарсдейл). Една опаковка портокалов сок (според антицелулитната суровоядна диета)

Обяд: печен картоф (вегетарианската диета на Скарсдейл) и ориенталско пюре от нахут и тахан (сенна диета — пюрето върви с печените компири, тъй като са все въглехидрати, докато двете закуски бяха алкални с изключение на кифлата и „Марс“-а — несъществено отклонение)

Вечеря: четири чаши вино, пържена риба с картофи (диетата на Скарсдейл плюс сенната диета — протеини), парче торта тирамису и ментов аерошоколад (за което ме е яд)

Давам си сметка, че прекалено лесно взех да намирам диета, която да нагодя към каквото ми се яде в момента, и че диетите не са, за да бъдат избирани произволно и размесвани, а да бъдат избирани целенасочено и да се придържам към тях. Точно това ще направя веднага щом изям този шоколадов кроасан.

14 март, вторник

Провал. Пълен провал. Замаяна от успеха на Томовата теория за ледената кралица, аз започнах един вид да преливам в Джудината и отново се заех да изпращам съобщения на Даниел, за да го уверя, че му имам доверие и няма да предявявам претенции, нито ще правя италиански сцени без достатъчно основание.

Към 10–11 часа подходът „ледена кралица“ в комбинация с „Мъжете са от Марс, жените от Венера“ се оказа толкова успешен, че Даниел застана до мен, докато си наливах кафе от машината, и каза:

— Ще дойдеш ли в Прага другия уикенд?

— Какво? Ъъъ хахахаха, имаш предвид уикенда след този?

— Даа, следващият уикенд — произнесе той насърчително и леко покровителствено, сякаш ме учи да говоря английски.

— Ооо! Да, моля те! — запъхтях се аз, забравила от възбуда ледено-кралската мантра.

После дойде да ме покани да обядваме в едно близко ресторантче. Уредихме да се срещнем пред сградата, за да не заподозре някой нещо, и всичко беше адски разтърсващо и потайно, докато той не каза на път към заведението:

— Слушай, Бридж, много съжалявам, но осрах работите.

— Защо? Какво? — попитах аз и още докато изричах това, се сетих за мама и се попитах дали не трябваше да кажа: „Моля?“

— Няма да мога да отида в Прага другия уикенд. Криво съм си направил сметките. Но може да отидем някой друг път.

В ставата ми зави сирена и засвятка огромен неонов знак с главата на Шарън в центъра: „ЕБАВАНЕ! ЕБАВАНЕ!“ Замръзнах насред тротоара, изпепелявайки го с поглед.

— Какво има? — попита той, сякаш му беше забавно.

— Писна ми от теб — изсъсках бясно. — Заявих ти най-недвусмислено още първия път, когато се опита да ми разкопчееш полата, че не си падам по емоционалното ебаване. Постъпи много подло, като продължи да флиртуваш, да спиш с мен, без после дори да се обадиш по телефона, и да се преструваш, че нищо такова не се е случило.

— Защо ме покани в Прага — за да се увериш, че ще можеш пак да спиш с мен, щом поискаш, сякаш сме на някаква стълба?

— Стълба ли. Бридж? Каква стълба?

— Я млък! — наежих се аз. — Само сменяш посоката! Или ще ходиш с мен и ще се държиш като хората, или ме остави на мира. Както вече споменах, не си падам по ебаването.

— Ами ти каква беше през седмицата? Първо не ми обръщаше за пет пари внимание, като че ли си от хитлеровата младеж, след което се превърна в мъркащо секси котенце и ми мяташе над компютъра погледи „ела с мен в пещерата“, а сега изведнъж си Маргарет Татчър.

Стояхме и се гледахме зверски като африкански животни, настройващи се за бой в предаване на канала „Животни“. После Даниел рязко се обърна на пети и влезе в ресторанта, като ме остави да се замъкна, залитайки, замаяна, обратно на работа, където се затворих в тоалетната, заключих вратата и седнах, загледана с обезумял поглед във вратата. О, Господи!

5 ч. следобед. Ха ха. Много ми е гот. Доволна от себе си. След работа проведохме кризисно заседание на високо равнище в „Кафе Руж“ с Шарън, Джуд и Том, които поголовно останаха много доволни от развитието на нещата с Даниел, всеки един убеден, че съм се вслушала в неговия съвет. Освен това Джуд беше чула по радиото, че до началото на новото хилядолетие една трета от всички домакинства ще са неженени и следователно ще докажем най-сетне, че вече не сме трагични неудачници. Шарън се изсмя:

— Едно на всеки три? По-скоро девет от десет!

Шарън твърди, че мъжете, с изключение на присъстващите (т. е. Том), са тъй катастрофално изостанали в развитието си, че в скоро време жените ще си ги развъждат като домашни любимци за секс и по тази причина тези домакинства няма да се броят за двучленни, тъй като мъжете ще бъдат държани отвън в кучешки колиби. Така или иначе, усещам прилив на нови сили. Страхотно! Я да взема да почета „Ответ“ на Сюзан Фалуди.

5 ч. през нощта. О, Боже, много съм нещастна във връзка с Даниел. Обичам го.

15 март, сряда

56,5 кг, алкохолни единици 5 (позор: сатанинска пикоч), цигари 14 (сатанинска трева — ще ги откажа на рождения си ден), калории 1795.

Хмфп! Събудих се крайно раздразнена. На всичкото отгоре ми остават само две седмици до рождения ден, когато ще трябва да отворя очи пред факта, че се е търкулнала още една година, през която всички освен мен са мутирали в Самодоволни женени и са наплодили деца наляво и надясно, и печелят стотици хиляди паунди, и са си направили пътечки във всички области на живота, докато аз се нося без компас и гадже през дисфункционални връзки и професионален застой. Ловя се, че постоянно изследвам лицето си в огледалото за бръчки и разлиствам с треперещи пръсти списанията, за да видя кой на колко години е в отчаяно търсене на кому да подражавам (Джейн Сиймор, дето игра главната роля в „Доктор Куин“, е на 42!), отпъждайки насадения от памтивека страх, че един ден ще се събудя на трийсет и няколко години и внезапно, без предупреждение, ще се видя в торбеста, немачкаема крепонена рокля с пазарска чанта, студено къдрена на ситно коса и разпадащо се пред очите ми лице като при специалните ефекти в киното и край. Опитвам се да мисля съсредоточено за Джоана Лъмли и Сюзан Сарандън.

Освен това се притеснявам за това как да празнувам рождения си ден. Размерите на апартамента и на банковата сметка изключват същинския купон. Да дам вечеря? Но в такъв случай ще прекарам деня в слугинаж и ще намразя гостите си още преди да са се появили. Бихме могли да излезем някъде на ресторант, но пък няма да ми е удобно да накарам всеки да си плати. Би било егоистично да карам хората да прекарат скъпа и скучна вечер само и само аз да отпразнувам рождения си ден — а от друга страна, нямам възможност да платя за всички. О, Господи! Какво да правя? Ще ми се да не съм се раждала, а да съм цъфнала на този свят непорочно — подобно, но не идентично на Исус. Тогава нямаше да се налага да имам рожден ден. Съчувствам на Исус относно неудобството, което неизбежно усеща, или би трябвало да усеща, задето вече две хиляди години налага на голяма част от човечеството да честват рождения му ден.

Полунощ. Хрумна ми нещо жестоко във връзка с рождения ден. Ще поканя народа на коктейли, може би „Манхатъни“. Ще се изживявам като подобие на светска домакиня, а ако някой пожелае след това да ходи на вечеря, нека върви. Като си помисля обаче, представа си нямам какво представлява коктейл „Манхатън“. Може обаче да купя книга за коктейли. Само дето едва ли ще го сторя.

16 март, четвъртък

57,5 кг, алкохолни единици 2, цигари 3 (мн. добре), калории 2140 (но предимно плодове), минути, прекарани в съставяне на списък с гостите за рождения ден, 237 (кофти).

Аз Шарън

Джуд Гадника Ричард

Том Джером (ъх)

[-Майкъл-]

Магда Джереми

Саймън

Ребека Мартин Убийствената Скука

Уони Козмо

Джоана

Даниел? Пърпетуа? (пфу) и Хюго?

О, не! О, не. Какво ще правя?

17 март, петък

Обадих се на Том, който много мъдро ми каза:

— Това е твоят рожден ден и трябва да поканиш само и единствено онези хора, които желаеш да поканиш. Така че ще поканя само:

Шарън

Джуд

Том

Магда и Джереми и сама ще сготвя великолепна вечеря за всички. Обадих се пак на Том да му съобщя намеренията си и той каза:

— Ами Джером?

— Какво?

— Ами Джером?

— Мислех си, както се разбрахме, да поканя само когото аз... — замлъкнах, давайки си сметка, че ако кажа „искам“, това ще рече, че не „искам“, т. е. не „харесвам“ Томовото непоносимо, претенциозно гадже.

— О! — възкликнах, преигравайки безумно. — Искаш да кажеш твоя Джером? Естествено, че Джером е канен, магаре глупаво. Ама че си и ти! Но как според теб ще прозвучи, като не поканя Джудиния Гадник? И Уони-балони, след като тя ме покани на рождения си ден миналата седмица?

— Няма как да разбере.

Когато казах на Джуд кой ще дойде, тя рече наперено:

— А, значи ще водим половинките си?

Което ще рече Гадника Ричард. И понеже не сме само шест души вече, ще трябва да поканя и Майкъл. Няма как, девет е добра цифра. Десет. Нищо. После се обади Шарън.

— Дано не съм сгафила. Току-що се видях с Ребека и я попитах дали ще дойде на рождения ти ден и тя много се засегна.

О, не, сега ще трябва да каня и Ребека с Мартин Убийствената Скука. Но това ще рече, че трябва да поканя и Джоана. Мамка му! Вече казах, че ще готвя, така че не мога внезапно да обявя, че отиваме на ресторант, защото ще ме изгризкат.

О, Господи! Влизам си сега в апартамента и на телефонния секретар ме чака леденостудено съобщение от Уони: „С Козмо се питахме какъв подарък би искала тази година за рождения си ден. Би ли ни се обадила, ако обичаш?“

Давам си сметка, че ще прекарам рождения си ден пред печката в готвене на храна за шестнайсет души.

18 март, събота

56 кг, алкохолни единици 4 (писна ми), цигари 23 (мн. мн. кофти, още повече, че за 2 часа), калории 3827 (гнус).

2 ч. следобед. Хм. Само това липсваше. Мама нахълта в апартамента ми, забравила като по чудо щуреца от миналата седмица, дето цяло лято пял и свирил.

— Божичко, дете — каза задъхано, като прекоси стаите и влезе в кухнята. — Да не си имала лоша седмица? Изглеждаш ужасно. Приличаш на деветдесетгодишна баба. Няма значение, познай какво ми се случи, миличка — обърна се тя към мен с чайника в ръка, отпускайки скромно клепки, и веднага след това се ухили широко, сякаш ей сега ще затанцува степ.

— Какво? — попитах намусено.

— Взеха ме на работа като телевизионна водеща. Отивам по магазините.

19 март, неделя

55,5 кг, алкохолни единици 3, цигари 10, калории 2465 (но предимно шоколад).

Ура! Цял нов позитивен поглед към рождения ден. Разговарях с Джуд за книгата, която тя чете относно празници и ритуали на първобитни народи, и се чувствам щастлива и в мир със себе си.

Осъзнах колко плиткоумно и неправилно е да смятам, че апартаментът е твърде тесен, за да побере деветнайсет души, и че не мога да се нагъзя и да прекарам рождения си ден в готвене, вместо да се издокарам и да бъда заведена в шикозен ресторант от секс-бог със златна кредитна карта. Вместо това ще си мисля за моите приятели като за огромно, топлосърдечно африканско или в най-лошия случай турско семейство.

Нашата култура е прекалено вглъбена във външната страна на нещата, възрастта и общественото положение. Любовта единствено има значение. Тези деветнайсет души са мои приятели, те искат да бъдат добре дошли в моя дом, за да отпразнуват с обич и скромно домашно посрещане, а не за да ме съдят. Ще им сготвя на всички овчарски пай [Подобие на мусака — кълцано телешко месо, задушено с подправки и зеленчуци, покрито със слой картофено пюре и запечено на фурна. — Б. пр.] — здравословна английска домашна храна. Ще се получи прелестен, топъл, етнически семеен купон в стил Третият свят.

20 март, понеделник

56,5 кг, алкохолни единици 4 (набирам скорост), цигари 27 (но в последния ден, преди да ги откажа), калории 2455.

Реших да поднеса овчарския пай с белгийска салата от див лук на дървени въглища, сирене рокфор, увито в канадски бекон, и испанска наденица чорисо на скара, за да внеса по-шикарна нотка (не съм опитвала преди, но сигурно е много лесно), а след това на всеки по едно индивидуално суфле „Гран Марние“. С изплезен език очаквам рождения си ден. Вероятно ще се прочуя като ненадмината готвачка и домакиня.

21 март, вторник: рождения ден

56,5 кг, алкохолни единици 9, цигари 42, калории 4295. Ако не се отпусна на рождения си ден, кога?

6,30 вечерта. Не мога повече. Току-що нагазих в тенджера с картофено пюре, както си бях с нови-новенички черни велурени обувки на висок ток, защото съвсем бях забравила, че подът на кухнята е застлан със съдове с пюре и задушено телешко. Вече е 6 и половина и трябва да отскоча до магазина за продуктите за суфлето и разни други забравени неща. Господи — внезапно си спомних, че тубичката с противозачатъчно желе може да е останала на умивалника. Трябва да прибера освен това бурканите с неизискан дизайн на катерички и поздравителната картичка от Джейми с изображение на агънце, пред което е изписано: „Честит рожден ден. Познай ти коя си!“ А като я отвориш, вътре пише: „Ти си най-дъртата овца.“ Хмф.

Разписание:

6,30. Излизам на пазар.

6,45. Връщам се със забравените продукти.

6,45–7. Доизкусурявам овчарския пай и го мятам във фурната. (Господи, дано да се получи.)

7–7,05. Приготвям суфлетата „Гран Марние“ (я да взема още сега да пийна малко „Гран Марние“ — все пак имам рожден ден).

7,05–7,10. Ммм. „Гран Марние“-то си го бива. Да проверя чиниите и приборите за издайнически признаци на небрежно миене и да ги подредя в привлекателна ветрилообразна форма. А, да не забравя да купя и салфетки.

7,10–7,20. Да поприбера и да отместя мебелите встрани от центъра на стаята.

7,20–7,30. Да приготвя ония испанските чорисос.

Което ми оставя цял половин час да се приготвя, без да изпадна в паника. Я да изпафкам една цигара. Фъх! Седем без петнайсет. Кога стана? Пфу!

7,15 ч. Току-що се връщам от магазина и си давам сметка, че съм забравила да купя масло.

7,35 ч. Ебало си е майката. Овчарският пай е все още в тавите из цялата кухня, а аз още не съм си измила косата.

7,40 ч. О, Господи! Потърсих млякото и осъзнах, че съм забравила в магазина една от торбите. В нея бяха и яйцата. Това ще рече... Божичко, и зехтина... Значи никакви екзотични салати.

7,40 ч. Хм. Най-добре ще е да взема една вана с чаша шампанско в ръка, а после да се облека. Ако изглеждам добре, ще мога да продължа да готвя дори когато всички вече са тук и евентуално да пратя Том за забравената торба.

7,55 ч. Ааах! На вратата се звъни! Аз съм по сутиен и гащи с мокра коса. Паят се въргаля по целия под. Внезапно намразих гостите си. Два дни робувах и слугувах, а те довтасват свежи като репички и искат да ядат наготово като същински кукувици. Иде ми да отворя вратата и да кресна: „Майната ви на всички!“

2 ч. през нощта. Много съм развълнувана. На вратата бяха Магда, Том, Шарън и Джуд с бутилка шампанско. Наредиха ми да не се размотавам, а да се приготвям, и докато си сушах косата, бяха раздигнали кухнята и изхвърлили овчарския пай. Оказа се, че Магда е запазила маса в „192“ и казала на народа да отидат там, а не в апартамента ми, та всички ме чакаха с подаръци и с намерението да ме черпят те. Според Магда били обзети от странно шесто чувство, че от суфлето „Гран Марние“ и другите екзотики нищо няма да се получи. Обичам приятелите си, те са от всяко положение за предпочитане пред голямото турско семейство с всяващи респект забрадки.

Значи за идната Нова година ще реактивирам новогодишните решения, като прибавя следното:

Ще спра да съм невротизирана и да се боя от щяло и нещяло.

Ще спра вече да спя с Даниел Клийвър и да му обръщам внимание.