Дневникът на Бриджет Джоунс

ЮниХа! Гадже!

3 юни, събота

55,5 кг, алкохолни единици 5, цигари 25, калории 600, минути, прекарани в разглеждане на туристически проспекти: за дълги пътувания 45, за кратки пътувания 87, обаждания на 1471 7 (д.).

Невъзможно да се съсредоточа върху нещо в тази жега освен върху мечтите за кратки пътешествия с Даниел. Главата ми е пълна с представи как се излежаваме по полянки край реките, аз — в дълга развяваща се рокля; двамата с Даниел, седнали пред древна корнуолска кръчма, посръбваме бира, облечени в еднакви тениски, и гледаме как слънцето залязва в морето; двамата с Даниел вечеряме на свещи в исторически провинциален хотел, после се оттегляме в стаята си и се чукаме през цялата гореща лятна нощ.

Карай да върви. Двамата с Даниел довечера ще ходим на купон у приятеля му Уикси, а утре очаквам да отидем в парка или да обядваме в красива кръчма извън града. Прекрасно е да си имаш гадже.

4 юни, неделя

57 кг, алкохолни единици 3 (д.), цигари 13 (д.), минути, прекарани в разглеждане на проспекти: за дълги пътувания 30 (д.), за кратки пътувания 52, обаждания на 1471 3 (д.).

7 ч. вечерта. Хъмф. Даниел току-що си тръгна. Да си призная, поотегчена съм. Беше прекрасен неделен ден, но Даниел не искаше да излизаме или да обсъжда кратки пътувания, а настоя да прекараме целия следобед със спуснати завеси и да гледаме крикет. Снощи купонът беше доста приятен, но до момента, когато отидохме да си поговорим с Уикси и едно много красиво момиче, с което приказваше. Докато наближавахме, забелязах, че момичето като че ли застана на нокти.

— Даниел — каза Уикси, — познаваш ли се с Ванеса?

— Не — отсече Даниел, пусна най-сваляческата си усмивка и протегна ръка. — Много ми е приятно.

— Даниел — изтърси Ванеса и скръсти ръце, посиняла от яд, — та ние сме спали заедно.

Божичко, каква жега. Много ми е приятно да се надвесвам през прозореца. Някой свири на саксофон в опит да си представи, че сме на снимачна площадка в Ню Йорк, и отвсякъде се чуват гласове, защото всички прозорци са отворени, от ресторантите долита мирис на готвено. Хммм. Мисля, че ще ми хареса да се преместя в Ню Йорк, въпреки че като се замисля, идеята не се връзва мн. с кратките пътешествия. Освен ако краткото пътешествие не е до Ню Йорк, което е безсмислено, ако човек вече е в Ню Йорк.

Ще звънна на Том и ще се залавям за работа.

8 ч. вечерта. Ще прескоча до Том да пийнем набързо по едно. Само за половин час.

6 юни, вторник

57 кг, алкохолни единици 4, цигари 3 (мн. д.), калории 1326, тотофишове 0 (браво), обаждания на 1471 12 (лошо), часове, прекарани в сън 15 (лошо, но вината не е моя в тази жега)

Успях да убедя Пърпетуа да ми разреши да остана да работя вкъщи. Сто на сто ще се съгласи, защото и на нея й се иска да се попече на слънце. Ммм. Намерих страхотен проспект за кратки пътувания: „Гордостта на Британия — водещи провинциални хотели на Британските острови.“ Разкош. Разглеждам страниците една по една и си представям как двамата с Даниел редуваме секса и романтиката във всички спални и ресторанти.

11 ч. сутринта. Добре, вече трябва да се съсредоточа.

11,25 ч. сутринта. Хммм, един от ноктите ми дращи.

11,35 ч. сутринта. Боже. Току-що безпричинно ме връхлетя параноичната фантазия, че Даниел се среща и с друга, и започнах да измислям изпълнени с достойнство, но остри забележки, с които да го накарам да съжалява. Но защо е всичко това? Нима съм усетила с женската си интуиция, че кръшка настрани? Лошото при напредването на възрастта е, че когато се опитваш да излизаш с някого, всичко е много утежнено. Когато си без партньор след трийсетте, леката скука поради липса на връзка — няма секс, няма с кого да прекарваш неделите, вечно се прибираш от купоните сама, се смесва с параноичната представа, че причината, поради която нямаш сериозна връзка, е възрастта и вече никога няма да имаш друга връзка, никога няма да правиш секс и за всичко си виновна ти, защото си била твърде разюздана или навита да се обвържеш в най-ранната си младост. Напълно забравяш факта, че когато си била на двайсет и две и не си имала гадже, или не си излизала с никого в продължение на двайсет и три месеца, си си мислела, че просто времето тече бавно. Цялата работа губи реалните си пропорции и създаването на постоянна връзка се превръща в главозамайваща, почти непостижима цел, а когато наистина започнеш да излизаш с някого, той, естествено, не може да отговори на очакванията ти.

Това ли е? Или има нещо лошо в това да съм с Даниел? Има ли Даниел друга връзка?

11,50 ч. сутринта. Хммм. Нокътят ми наистина дращи. Всъщност, ако не предприема нещо, ще започна да го ръфам и за секунди ще остана без нокът. Добре, най-добре ще е да отида да намеря пиличката. Сега, като се замисля, този лак изглежда доста гадно. Трябва да го сваля и да започна отначало. Най-добре ще е да го направя веднага, докато още мисля за това.

Пладне. Отвратително досадно е в такава жега капризният ти приятел да отказва да излезе с теб на някакво приятно местенце. Май мисли, че смятам да го омотая и насила да го закарам на кратко пътуване, сякаш става дума не за кратко пътуване, а за брак, три деца и чистене на тоалетната в къща, пълна с чамови облицовки в Стоук Нюингтън. Смятам, че това прераства в психологическа криза. Ще се обадя на Том (винаги мога да направя каталога на Пърпетуа вечерта).

12,30 по обяд. Хммм. Том казва, че ако ходиш на кратки пътувания с човека, с когото ходиш, прекарваш цялото си време в тревоги как върви връзката ви, тъй че е по-добре да идеш с някой приятел.

Като се изключи сексът, казах аз. Като се изключи сексът, съгласи се той. Довечера ще се срещна с Том, ще взема и проспектите да планирам мечти или фантомни кратки пътувания. Тъй че следобед трябва здраво да се заловя за работа.

12,40 по обяд. Тези шорти и тениска са крайно неудобни в жегата. Ще се преоблека в дълга развяваща се рокля.

О, Боже, гащите ми прозират под нея. Най-добре да си сложа бельо в телесен цвят, в случай че се звънне на вратата. Да, лъскавите от „Госар“ ще свършат идеална работа. Интересно къде са.

12,45 по обяд. Няма да е зле да сложа и същия сутиен, за да подхожда, стига да успея да го открия.

12,55 ч. по обяд. Така е по-добре.

1 ч. следобяд. Обяд! Най-сетне малко почивка.

2 ч. следобяд. Значи така, днес следобяд наистина ще работя и ще свърша всичко до довечера, а после ще мога да изляза. Само че мн. ми се спи. Толкова е горещо. Защо пък да не подремна пет минути? Твърди се, че кратките дремки са отличен начин за възстановяване. Имали са забележителен ефект върху Маргарет Тачър и Уинстън Чърчил. Добра идея. Ще си полегна.

7,30 ч. вечерта. О, проклятие, проклятие, проклятие.

9 юни, петък

57,5 кг, алкохолни единици 7, цигари 22, калории 2145, минути, прекарани в търсене на бръчки по лицето 230.

9 ч. сутринта. Ура! Довечера съм с момичетата.

7 ч. вечерта. О, не. Оказва се, че и Ребека ще идва. Вечер, прекарана с Ребека, е като плуване в море, пълно с медузи — всичко е много приятно, но внезапно получаваш болезнено жилване и цялата ти самоувереност рухва. Лошото е, че стрелите на Ребека са толкова точно насочени към хорските ахилесови пети, че приличат на ракети от Войната в залива, които правят „Фъззз ушшш“ по коридорите на багдадските хотели, без изобщо да разбереш откъде са ти дошли. Шарън каза, че вече не съм на двайсет и четири и съм достатъчно зряла да се справя с Ребека. Права е.

Полунощ. Фчерта бше ужас. Шъ драйфна. Лицето ми само брчки.

10 юни, събота

Уф. Събудих се щастлива (все още пияна от снощи), после внезапно се сетих за ужаса, в който се превърна вчерашната момичешка сбирка. След първата бутилка „Шардоне“ тъкмо смятах да зачекна темата за постоянната си фрустрация по повод кратките пътувания, когато Ребека внезапно рече:

— Как е Магда?

— Добре — отвърнах аз.

— Толкова е хубава, нали?

— Ммм — казах аз.

— И е толкова младолика, без проблем може да мине за двайсет и четири или двайсет и пет годишна. Вие сте съученички, нали, Бриджет? Тя с три или четири години е по-малка от теб?

— Тя е с шест месеца по-голяма — обясних, усещайки първите боцкания на ужаса.

— Нима? — изуми се Ребека и направи дълга смутена пауза. — Е, Магда има късмет. Кожата й е съвършена.

Усетих как кръвта се оттича от мозъка ми, когато осъзнах страшната истина, която ми разкриваше Ребека.

— Все пак тя не се усмихва колкото теб. Вероятно затова няма толкова много бръчки.

Вкопчих се в масата за опора и се опитах да поема дъх. Старея преждевременно, осъзнах аз. Като филм на забързан каданс, в който сливата от сочна се превръща в сушена.

— Как върви диетата ти, Ребека? — обади се Шарън.

Ааарх. Вместо да го отрекат, Джуд и Шарън приемат преждевременното ми стареене като неоспорим факт и тактично се мъчат да сменят темата, за да пощадят чувствата ми. Седях, заклещена в спирала на ужас, и опипвах провисналото си лице.

— Отивам до тоалетната — произнесох през стиснати зъби като вентрилог, за да държа лицето си неподвижно и така да намаля появата на бръчки.

— Добре ли си, Бридж? — попита Джуд.

— Дбръ — вдървено отвърнах аз.

Щом застанах пред огледалото, се сгърчих, когато студената светлина над него разкри тлъстата ми, загрубяла от възрастта, провиснала плът. Представих си как другите на масата хокат Ребека, задето ми е отворила очите за нещо, което всички отдавна говорят за мен, но не е било нужно да го знам и аз.

Налегна ме непреодолимо желание да побягна обратно в ресторанта и да започна да питам всички присъстващи колко години ми дават, както веднъж в училище, когато ме обзе твърдото убеждение, че съм психически недоразвита и обикалях всички на игрището да ги питам: „Смахната ли съм?“, а двайсет и осем ми отговориха: „Да“.

Веднъж прикована към мисълта за стареенето, няма спасение. Животът внезапно започва да изглежда като празник, който едва стигнал до средата си, започва бясно да се носи към края. Усещам нужда да направя нещо, за да спра процеса на стареенето, но какво? Не мога да си позволя лифгинг. Заклещена съм в отвратителен порочен кръг, тъй като и пълнеенето, и диетите ускоряват стареенето. Защо изглеждам стара? Защо? Взирам се в бабичките по улиците и се опитвам да разгадая всички неуловими процеси, които карат лицето да става старо, а не младо. Търся из вестниците възрастта на хората, за да реша изглеждат ли стари за възрастта си.

11 ч. сутринта. Току-що звънна телефонът. Беше Саймън, да ми разкаже за последното момиче, на което е хвърлил око.

— Колко е годишна? — попитах с растящо подозрение в сърцето.

— Двайсет и четири.

Аааах ааах. Достигнала съм възрастта, когато моите връстници мъже вече не намират съвременничките си за привлекателни.

4 ч. следобед. Отивам на чай с Том. Реших, че трябва да отделям повече време на външността си, подобно на холивудските звезди, и затова прекарах цяла вечност в полагане на прикритие под очите, руж на бузите и подчертаване на западналите черти.

— Олеле майко — възкликна Том, когато се явих.

— Какво? — рекох аз. — Какво?

— Лицето ти. Приличаш на Барбара Картланд [Английска писателка на „розови“ романи (родена 1901 г.), известна с огромната си продукция и силно гримираното си лице. — Б. пр.].

Започнах бързо-бързо да мигам, опитвайки да се примиря с разбирането, че някаква бомба със закъснител в кожата ми внезапно е избухнала и необратимо го е унищожила.

— Наистина изглеждам стара за възрастта си, нали? — отчаяно продумах аз.

— Не, приличаш на петгодишна пикла, която се е наплескала с гримовете на майка си — отвърна той. — Виж.

Погледнах в уж викторианското огледало в кръчмата. Срещу мен се кокореше нелеп клоун с яркочервени бузи, две мъртви гарги вместо очи и белило под тях, колкото би се получило от разбиването на варовиковите скали при Дувър. Изведнъж проумях защо се получава така, че възрастните жени прибягват до огромни количества грим, а всички им се подиграват, и реших повече да не се подигравам.

— Какв става? — попита той.

— Старея преждевременно — смотолевих аз.

— О, за Бога. Пак оная проклета Ребека, нали? — каза той. — Шарън ме открехна за разговора по повод Магда. Това е смешно. Изглеждаш не повече от шестнайсетгодишна.

Обичам го тоя Том. Макар да подозирам, че може и да послъгва, страшно се развеселих, защото дори Том не би казал, че изглеждам към шестнайсетгодишна, ако изглеждах на четирийсет и пет.

11 юни, неделя

55,5 кг (мн. д., прекалено горещо е за ядене), алкохолни единици 3, цигари 0 (мн. д., прекалено горещо е за пушене), калории 759 (изцяло от сладоледи).

Още една пропиляна неделя. Струва ми се, че цялото лято е обречено да бъде прекарано в гледане на крикет зад спуснати завеси. Чувствам особено неудоволствие от лятото, и то не заради спуснатите завеси в неделя и забраната на кратките пътувания. Разбирам, че докато дългите горещи дни шантаво се повтарят един подир друг, каквото и да правя, ще смятам, че трябва да правя нещо друго. Това чувство произхожда от същото семейство като онова, което от време на време те кара да мислиш, че само защото живееш в центъра на Лондон, трябва да си в Кралския Шекспиров Театър / Албърт Хол / Кралската Академия / Мадам Тюсо, вместо да се мотаеш по баровете и да си гледаш кефа.

Колкото повече грее слънцето, толкова по-ясно става, че всички други го използват по-пълноценно и по-добре някъде другаде: може би на някаква гигантска игра на софтбол [Вид бейзбол, но с по-голяма и по-мека топка. — Б. пр.], на която са канени всички освен мен, може би насаме с любимия на някоя селска полянка близо до водопад с пасящи сърнички, или на голямо общонародно веселие, вероятно в присъствието на кралицата майка и един или повече от тримата велики „футболни“ тенори за отбелязване на изключителното лято, от което не успявам да извлека най-доброто. Може би е виновно климатичното ни минало. Може би още не сме в състояние да се справяме със слънце и безоблачно небе, които да не са природна аномалия. Инстинктът да се паникьосваме, да избягаме от службата, да си свалим почти всички дрехи и да се проснем задъхани на пожарната стълба все още е твърде силен.

Но и тук всичко е объркано. Вече не е модерно да излизаш и да ухажваш злокачествени израстъци, така че какво може да прави човек? Да организираш барбекю на сянка? Да умориш приятелите си от глад, докато часове наред се габаркаш с огъня, а после да ги изтровиш с овъглени, но все още треперещи парчета от недопечено прасенце сукалче? Или да заведеш всички на пикник, който ще свърши с това, че ще се окажете обградени от жени, които белят станиоловите опаковки на топените сирена и крещят подир деца с пристъпи на алергична астма, докато мъжете поглъщат топло бяло вино под безпощадното обедно слънце и зяпат играещите наблизо софтбол с последните си остатъци от срам?

Завиждам на живота през лятото на Континента, където мъже в хубави леки костюми и Маркови черни очила спокойно се плъзгат наоколо в коли с климатици, може би спират за някой и друг citron presse [Прясна лимонада (фр.). — Б. пр.] в сенчесто кафене на улицата до някои древен площад, напълно равнодушни към слънцето, без да му обръщат внимание, защото знаят със сигурност, че то ще грее по същия начин през всичките почивни дни, когато ще могат да идат и спокойно да се изтегнат на яхтата.

Сигурна съм, че това се крие зад вехнещото ни национално самочувствие, откакто тръгнахме по света и забелязваме нещата. Предполагам, че нещата биха могли да се променят. Все повече и повече маси се изнасят на тротоара. Посетителите успяват да седят спокойно на тях, сещат се сегиз-тогиз за слънцето, обръщат лице към него със затворени очи и възбудено се усмихват на минувачите — „Вижте, вижте, наслаждаваме се на освежаваща напитка в кафене на тротоара, ние също го можем“, а изражението на тревога, което казва: „А не трябваше ли да сме на представлението на «Сън в лятна нощ» на открито?“ — е кратко и мимолетно.

Някъде в дъното на мозъка ми се таи новородената несигурна догадка, че Даниел може и да е прав: това, което трябва да правиш в горещо време, е да легнеш да спиш под някое дърво или да гледаш крикет на спуснати завеси. Но според моя начин на мислене, за да легнеш и спокойно да заспиш, трябва да си сигурен, че и утре ще бъде горещо, а също и вдругиден и по-вдругиден и че в живота ти те чакат достатъчно горещи дни, за да можеш да вършиш всичко, предвидено за жега, по спокоен и премерен начин, без никакво чувство за неотложност. Умряла работа.

12 юни,понеделник

57 кг, алкохолни единици 3 (мн. д.), цигари 13 (д.), минути, прекарани в опит да настроя видеото 210 (гнус).

1 ч. вечерта. Току-що се обади мама.

— О, миличка, здравей. Можеш ли да познаеш? Пени Хъзбандс-Босуърт ще се появи по Вечерните новини!!!

— Кой?

— Познаваш семейство Хъзбандс-Босуърт, мила. Урсула беше един клас по-горе от теб в гимназията. Хърбърт умря от левкемия...

— Какво?

— Не казвай „какво“, Бриджет, а „моля“. Работата е там, че ще излизам, защото Уна иска да гледа диапозитиви от Нил, та ние с Пени се питахме дали не можеш да го запишеш... Ох, трябва да свършвам, месарят идва!

8 ч. вечерта. Така. Нелепо е да притежаваш видео от две години и досега да не си успял да го накараш да ти запише нещо. Освен това е превъзходно FV 67 HV ВидеоПлюс. Проста работа — само трябва да се следват указанията, да се намерят копчетата и тъй нататък, сигурна съм.

8,15 ч. вечерта. Хъмф. Не мога да намеря книжката с указанията.

8,35 ч. вечерта. Ха! Открих книжката под списание „Здрасти!“ Добре. „Да програмирате видеото си, е лесно, като да се обадите по телефона.“ Чудесно.

8,40 ч. вечерта. „Насочете дистанционното към видеото“. Мн. лесно. „Минете на индекс.“ Аах, списък на ужасии от „Едновременен звукозапис на HiFi, контролиран от таймера“, „декодерът е нужен за кодирани програми“ и т. н. Единственото, което искам, е да запиша бръщолевенето на Пени Хъзбандс-Босуърт, а не да прекарам цялата вечер в четене на трактат по шпионски техники.

8,50 ч. вечерта. А! Диаграма. „Бутон за функции IMC“. Какви ли са тия функции IMC?

8,55 ч. вечерта. Решавам да прескоча тази страница. Обръщам на „Записи на ВидеоПлюс, контролирани от таймера“: 1. Покрийте изискванията за ВидеоПлюс. Какви изисквания? Мразя тъпото видео. Чувствам се все едно, че следя пътни знаци. Дълбоко в сърцето си знам, че наръчникът за видеото и пътните знаци са неразбираеми, но още не мога да повярвам, че властите могат да са толкова жестоки, че умишлено да ни правят на идиоти. Чувствам се пълна некадърница, сякаш всички на света разбират нещо, което остава дълбока тайна за мен.

9,10 ч. вечерта. „Когато включите записващото устройство, трябва да нагласите часовника и календара за точен запис, контролиран от таймера (не забравяйте да използвате опцията бърза настройка за преминаване от лятно на зимно време). Менюто на часовника се вика с червено и дигитален номер б.“ Натискам червеното и не се получава нищо. Натискам дигитални номера и пак нищо. Иска ми се проклетото видео изобщо да не беше измисляно.

9,25 ч. вечерта. Ааах. Изведнъж изскочи главното меню и ми нареди: „Натисни 6“. Божичко. Едва сега разбирам, че по погрешка съм използвала дистанционното на телевизора, а не на видеото. В момента вървят новините. Току-що се обадих на Том и го помолих да запише Пени Хъзбандс-Босуърт, но той каза, че представа си няма как се настройва видеото.

Изведнъж във видеото нещо затиктаква и новините се заменят, кой знае защо, със „Среща на непознат“.

Току-що се обадих на Джуд, но и тя не може да се оправи с нейното. Ааах. Ааах.

10,15. Вечерните новини започват след петнайсет минути.

10.17 ч. вечерта. Касетата не влиза.

10.18 ч. вечерта. А, на нея е „Телма и Луиз“.

10.19 ч. вечерта. „Телма и Луиз“ не ще да излезе.

10,21 ч. вечерта. Трескаво натискам всички копчета. Касетата започва да излиза и да влиза.

10,25 ч. вечерта. Сложих нова касета. Добре. Мини на „Запис“.

„Записването ще започне, когато сте в режим Настройка и натиснете кой да е бутон (с изкл. на Памет)“. Какво, за Бога, е режим Настройка? „Когато записвате от видеокамера, натиснете AV прог. източник 3 пъти, по време на двуезична трансмисия натиснете 1/2 и задръжте в продължение на 3 сек., за да избере езика.“

О, Боже. Тъпият наръчник ми напомни за преподавателя по лингвистика от Бангор, който беше тъй затънал в търсенето на добри изразни средства, че не можеше да произнесе едно изречение, без да започне да го анализира дума по дума.: Тази сутрин бих... а, разбирате ли, през 1570 година „бих“ се е използвало..."

Ааах, аах. Вечерните новини започват.

10,31 ч. вечерта. Добре. Добре. Спокойно. Азбестовата левкемия на Пени Хъзбандс-Босуърт още не е започнала.

10,33 ч. вечерта. Ура, ура. ЗАПИС НА ТЕКУЩА ПРОГРАМА. Успях!

Аах. Всичко побесня. Касетата започна да се пренавива, спря и изхвръкна. Защо? По дяволите. По дяволите. Оказва се, че във възбудата си съм седнала връз дистанционното.

10,35 ч. вечерта. В паника съм. Звънях на Шарън, Ребека, Саймън, Магда. Никой не знае как се настройва видео. Единственият познат, който знае, е Даниел.

10,45 ч. вечерта. Божичко. Даниел направо падна от смях, когато чу, че не мога да програмирам видеото си. Каза, че ще го направи вместо мен. Все пак поне се опитах да направя каквото мога за мама. Историческо и вълнуващо събитие е приятелите ти да се явяват по телевизията.

11,15 ч. вечерта. Хъмф. Току-що се обади мама. „Извинявай, мила. Не е по вечерните новини, а в «Новини за закуска» утре сутринта. Ще можеш ли да го нагласиш за седем сутринта на BBC 1?“

11,30 ч. вечерта. Току-що се обади Даниел. „Ъъъ, извинявай, Бриджет. Не знам, но нещо се обърка. Записал съм Бари Норман.“

18 юни,неделя

56 кг, алкохолни единици 3, цигари 17.

След прекарването на три поредни съботи и недели в полумрак, с ръката на Даниел мушната в сутиена, играеща си със зърното ми, сякаш е някакво мънисто против стрес, само от време на време немощно промърморваща: „Това точка ли беше?“, изведнъж изригнах: „Защо да не можем да отидем на кратко пътешествие? Защо? Защо? Защо?“

— Идеята не е лоша — кротко откликна Даниел и извади ръката си от роклята ми. — Защо не направиш резервация за следващите събота и неделя? Хубав хотел в провинцията. Аз плащам.

21 юни, сряда

55,5 кг (мн. мн. д.), алкохолни единици 1, цигари 2, тотофишове 2 (мн. д.), минути, прекарани в ровене на проспекти за кратки пътувания 237 (лошо).

Даниел категорично отказа да разговаря повече за краткото пътуване, не пожела дори отдалеч да погледне проспектите и ми забрани да го споменавам, докато не тръгнем в събота. Как може да очаква да не бъда въодушевена, когато тъй отдавна мечтая за това? Защо мъжете все още не са се научили да си фантазират за почивните дни, да ги избират от проспекти, да ги планират и да си ги представят, както са се научили (поне някои от тях) да готвят и да шият? Едноличната отговорност за краткото пътешествие ме отвращава. „Увингам Хол“ изглежда идеален — с вкус, без да е прекалено официален, с легла с балдахини, езеро и дори фитнесцентър (в който няма да вляза), ама ако Даниел не го хареса?

25 юни, събота

56 кг, алкохолни единици 7, цигари 2, калории 4587 (въх!).

Боже, мили. От момента, в който пристигнахме, Даниел реши, че мястото е снобско, защото отвън бяха паркирани три ролс-ройса, единият от които — жълт. Аз пък се борех с мъчителното осъзнаване, че времето изведнъж е захладняло, а аз си взех дрехи за трийсетградусова жега. Багажът ми съдържаше:

Бански костюми 2

Бикини 1

Дълга развяваща се бяла рокля 1

Плажна рокля 1

Розови гумени обувки 1 чифт

Чаенорозова велурена минирокля 1

Черно копринено боди 1

Сутиени, гащи, чорапи, жартиери (разнообразни)

Когато се вмъкнах зъзнеща във фоайето след Даниел, открих, че гъмжи от шаферки и мъже в кремави костюми, а също така, че ние сме единствените гости на хотела, несвързани със сватбата.

— Уф! Това, което става в Сребреница, е направо ужасно, нали? — маниакално затрещях аз, като се опитвах да намеря проблем, равен на нашия. — Честно казано, никога не ми е било ясно какво точно става в Босна. Мислех, че босненците са онези в Сараево, а сърбите ги нападат, тъй че кои са босненските сърби?

— Ако прекарваше по-малко време в четене на проспекти и повече в четене на вестници, щеше да знаеш — надменно ми отвърна Даниел.

— И все пак какво става?

— Леле, виж циците на оная шаферка.

— А кои са босненските мюсюлмани?

— Не мога да повярвам на очите си — какви огромни ревери има оня тип.

Внезапно изпитах безпогрешното усещане, че Даниел иска да смени темата.

— Сърбите, които нападат Сараево, босненските сърби ли са? — попитах.

Мълчание.

— Тогава на чия територия е Сребреница?

— Сребреница е защитена зона — заяви Даниел с дълбоко покровителствен глас.

— В такъв случай защо хората от защитената зона са нападали преди това?

— Млъкни.

— Само ми кажи дали босненците в Сребреница са същите, като онези в Сараево.

— Мюсюлмани са — триумфално изрече Даниел.

— Сърбите или босненците?

— Слушай, няма ли да млъкнеш?

— И ти не знаеш какво става в Босна.

— Знам.

— Не знаеш.

— Знам.

— Не знаеш.

На този етап разпоредителят на сватбата, облечен с панталони под коленете, бели чорапи, лачени обувки с токи, фрак и напудрена перука, се наклони към нас и рече:

— Вероятно ще стигнете до извода, че бившите обитатели на Сребреница и Сараево са босненски мюсюлмани, сър. — И добави натъртено: — Ще желаете ли сутрин да ви се доставя вестник, сър?

Стори ми се, че Даниел ще го удари. Открих, че успокояващо го потупвам по ръката и мърморя: „Шшт, шшт, успокой се“, сякаш беше състезателен кон, уплашен от камион.

5,30 ч. следобед. Бррр. Вместо да се излежавам с Даниел на топлото слънчице край езерото, облечена с дълга развяваща се рокля, свърших посиняла от студ в лодка с гребла, увита в хотелска хавлия. Най-сетне се предадохме и се оттеглихме в стаята си за гореща баня и аспирин, като пътем открихме, че още една двойка ще бъде с нас на вечеря в залата за несватбари, женската половинка на която беше някоя си Айлийн, с която Даниел бил спал два пъти, ухапал я по невнимание силно по гърдата, след което повече не бил разговарял с нея.

Когато излязох от банята, Даниел лежеше на леглото и се кикотеше.

— Имам нова диета за теб — обяви той.

— Значи наистина ме смяташ за дебела?

— Добре, слушай. Много е проста. От теб се иска само да не ядеш храна, за която трябва да плащаш. Тъй че в началото на диетата си доста насвинена и никой не те кани на вечеря. После отслабваш, ставаш по-дългокрака и приятнодупеста и мъжете започват да те канят по обяди и вечери. После, когато сложиш няколко килца, поканите секват и ти отново започваш да слабееш.

— Даниел! — избухнах аз. — Това е най-отвратителното сексистко, дебелашко и цинично нещо, което съм чувала.

— О, Бридж, не ставай такава — рече той. — Това е логично продължение на истинските ти мисли. Непрекъснато ти повтарям, че никой не иска крака като на сушено насекомо. Мъжете обичат дупе, на което могат да паркират велосипед и да закрепят халба бира.

Разкъсвах се между представата за себе си с паркиран на задника велосипед с половинка бира отгоре, бяс към Даниел за грубо предизвикателния му сексизъм и внезапното колебание дали не е прав относно концепцията ми за моето тяло и отношението на мъжете към него и дали в такъв случай да не хапна веднага нещо вкусничко и какво да е то.

— Ще пусна телевизора — възползва се Даниел от моментното ми онемяване, натисна копче на дистанционното и отиде до завесите — плътни хотелски завеси, годни за затъмнение при въздушна тревога. След секунди стаята потъна в пълен мрак, нарушаван от проблясващите светлинки на крикета. Даниел запали цигара и се обади на рецепцията да поръча шест кутии бира.

— Ти искаш ли нещо,Бридж? — попита той, подхилвайки се. — Може би чай със сметана? Аз плащам.