Дневникът на пирата

Глава XII ЛУДИЯТ КАПИТАН

Ще бъде отегчително да описвам всички наши опити да си построим кану или сал, годни да ни отведат от остров Череп. Още отначало ни затрудняваше много липсата на сечива. Аз имах само ножа, изпуснат от Джос Гейм, а Дългия Джон и Григс — по един сгъваем нож. Без секира обаче отсичането на подходящи за нуждите ни дървета беше почти невъзможно.

Поради липса на секира трябваше да помислим за други средства и тъй като помощникът имаше в джоба си прахан и огниво, сметнахме, че огънят ще ни бъде мощен служител. След известно обсъждане решихме да се опитаме да построим кану. Несъмнено един сал щеше да бъде по-надежден, но пък много трудно се управляваше. С кану можеше донякъде да се поддържа определен курс и ако не ни прибереше някой кораб, възнамерявахме да направим отчаян опит да стигнем с гребане до Санта Галма, тъй като имахме приблизителна представа в коя посока се намира. Всъщност и тримата много добре знаехме, макар и да не изказвахме гласно мисълта си, че ако не ни вземе някой кораб, сме обречени на гибел. А крехкото кану, което успеехме да измайсторим, нямаше да бъде в състояние да ни преведе през многото мили, които ни деляха от Санта Галма.

Много пъти бях готов да се откажа от плановете си, свързани със Санта Галма, да остана на острова и да заживея блажено от природните му богатства. Това беше съблазнителна идея. В Санта Галма по всяка вероятност щяха да ме обесят въпреки добрите ми намерения, а островът предлагаше безгрижен живот, при който почти всичко необходимо за нашите нужди само чакаше да бъде откъснато. Но споменът за верния Веселушко Прайс ме караше да се придържам към първоначалното си решение. Присъединявайки се към пиратския екипаж, аз бях виновен за смъртта му. Отвращавах се от себе си, задето се бях съгласил да се бия под знамето с черепа и кръстосаните кости; но още повече ме отвращаваше това, че след смъртта на капитан Грим продължих пиратския занаят. Чувствувах, че ще изкупя до известна степен престъпленията си, ако успея да спася Санта Галма от нападението на Даго.

Кануто, което най-после построихме, бе издялано от едно право дърво, растящо близо до брега. Повалихме го, като запалихме огън в корените му, който подклаждахме с гориво, докато основата на дънера бе отчасти прогорена и не можеше вече да издържа тежестта на дървото — то падна в очакваната от нас посока. Ножовете ни послужиха да окастрим клоните, а после прегорихме кухина по дължината на дървото, както бях чувал да правят обикновено туземците. Обгорената вътрешност издълбахме и огладихме, като използувахме търпеливо сгъваемите си ножове. В края на краищата се получи нещо, общо взето, грубо, но някак успяхме да го пуснем на вода, като го претърколихме до морето върху цилиндрични подставки.

— Изглежда твърде ненадеждно — изказа се Дългия Джон, когато кануто се наклони силно на една страна и имаше опасност да се преобърне. Като изрязахме значителна част от дървесината откъм по-тежката страна, възстановихме равновесието, но сметнахме, че не бива да отплаваме от острова, докато не измайсторим кил, който да държи лодката изправена.

Това беше най-трудната работа. Накрая успяхме да свършим и нея, като използувахме едно високо, тънко дърво, което отсякохме с ножовете си. То имаше плътна, яка дървесина и едва се държеше над водата. Закрепихме го с дървени клинове на дъното на нашата лодка по дължина, а с въжетата, използувани за връзването ни, провесихме два-три камъка с подходящи размери. Крайният резултат представляваше любопитна гледка, но все лак годен за плаване, доколкото можехме да постигнем това с бедния асортимент от сечива, с които разполагахме.

Снабдяването с припаси беше също труден проблем, особено що се отнася до водата. Но тъй като знаехме, че лодката ни едва ли ще да издържи много дни в открито море, не се нуждаехме от голям запас храна и вода. Разрязахме пет-шест кратуни и ги напълнихме от островния извор, а известно количетво раци и стриди, допълнени със запас от кокосови орехи и плодове, ни осигуряваше всичката храна, от която щяхме да се нуждаем по време на дръзкото си начинание.

Преди да напуснем острова, аз заведох другарите си на мястото, където беше заровено съкровището на Даго. Те втренчиха очи в него и дълго стояха занемели. Дългия Джон пръв възвърна способността си да говори.

— Какво възнамеряваш да правиш с това богатство? — запита той. — Да го вземеш в кануто ли?

— Не защото лесно можем да попаднем на самия Даго или на друг пиратски кораб. Във всеки случай, ако ни приберат, ще трябва дълго да даваме обяснения за това съкровище. Ще го скрием на друго място, колкото е възможно по-надеждно. Ако някой от нас се измъкне жив от това приключение, съкровището ще го чака.

Заровихме го при лунна светлина, като грижливо си отбелязахме някои ориентири, по които щяхме да познаем мястото. След това легнахме да спим — последната ни нощ на острова, защото щяхме да отплаваме в зори.

Ала мен сън не ме хващаше. Другарите ми лежаха наблизо, Лен Григс — на една страна, положил глава върху протегнатата си ръка, а Дългия Джон — по гръб и хъркаше юнашки. Завидях на съня им, защото във въображението си аз преживявах отново кошмарните дни, които бях прекарал на ония кървави кораби — „Страшни“ и „Нападател“. По-добре, подсказваше съвестта ми, да си бях останал контрабанден пътник на „Дръж!“, макар и тормозен, отколкото да помагам в избиването и измъчването на много доблестни моряци. Спомних си за сина на испанския капитан, убит, след като бе хвърлил оръжието си. Спомних си за платнохода, опожарен, след като бях обещал на капитана му да не пострадат нито корабът, нито екипажът. Спомних си и за много други случки, всяка от които ме пронизваше с болка. И накрая си помислих за бедния Веселушко Прайс, който бе загубил живота си, след като от вярност бе останал с мен на пиратския кораб. Застенах от мъка, като си спомних греховете си и злодеянията, за които всъщност, аз бях виновен.

Изнурен да лежа буден, с гъмжаща от кошмарни спомени глава, най-после станах и тръгнах да се разходя. Не съзнавах накъде отивам, но скоро се видях пред гроба на Веселушко.

Погледнах грубия кръст, който бяхме побили над главата му, и мозъкът ми пак загъмжа от спомени.

Когато след малко вдигнах очи и видях в залива закотвен висок кораб, за миг помислих, че той е халюцинация. Но почти веднага проумях, че е действителен и че ми се представя възможност да избягам от острова, и закрещях от силно вълнение:

— Платно! Платно!

Ехото повтори думите ми: „Платно! Платно“, но се сетих, че първо трябва да събудя другарите си и да стигнем колкото може по-бързо до брега, да не би непознатият кораб да отплава през нощта и да ни остави само крехкото кану. Ето защо хукнах с всички сили обратно, като се провирах и дори прескачах храстите по пътя си, препъвах се в камъни и се блъсках в дървесни стволове, докато най-сетне, задъхан, натъртен, но ликуващ, застанах до спящите си другари и ги разтърсих грубо, за да ги събудя.

— Какво има? — попита тревожно Дългия Джон, посягайки към една сопа.

— Кораб! Кораб! — завиках аз. — В залива е Бързо! Бързо! Може да ни закара до Санта Галма.

— Ами ако е Даго? — предположи Дългия Джон — В такъв случай по-добре да се скрием.

— Не е Даго, сигурен съм в това — отвърнах, — нито който и да е от корабите, които бяха с флотата му в оня ден, когато се качихме на неговия кораб. Все пак — продължих, осенен от внезапна мисъл — струва ми се, че и по-рано съм виждал някъде този кораб. Спомням си ясно очертанията му.

— Най-добре първо да го разучим тайно — изсумтя Дългия Джон, преднамерено обливайки със студен душ възкръсналите ми надежди. Както ми каза по-късно, тогава той помислил, че сънувам или си въобразявам, че виждам кораб в залива.

— Да, да — подкрепи го Лен Григс трезво. — Ако избързаме, сами ще си пъхнем главите в примката. Ще го разгледаме добре скрити между дърветата, преди да се осмелим да се качим на него.

Когато стигнахме удобно място, откъдето можехме да наблюдаваме закотвения кораб, Дългия Джон се развълнува почти колкото мен.

— Но това е един от корабите, които сме нападали — отсече той. — Я да видим, как се казваше? Аха, това е испанецът, разбира се. Не си ли спомняш?

Много живо си припомнях. Беше корабът, чийто капитан бе стрелял срещу мен, когато се отдалечавахме с лодки от плячкосания му съд, и имаше пълно право, защото по моя вина синът му бе намерил смъртта си.

— Изключено е да се качим на борда му и да помолим да ни закара до Санта Галма — рече Лен Григс — Хората му бързо ще познаят, че сме от пиратите, които го нападнаха.

— Аз пък не съм толкова сигурен, Лен. Можем да свалим част от дрехите си, а другите да накъсаме на дрипи. Не е благоразумно да се качвам на борда му в дрехите на Едноокия. Но вижте! Ако съблека тази куртка — и подкрепих думите си с дело, — и разкъсам панталоните си на парцали, кой ще познае, че съм бил капитанът на „Нападател“? Вие двамата сте изложени на още по-малък риск.

— Ще ти кажа откровено, това не ми харесва — заяви Григс. — Оня испански капитан те огледа добре от глава до пети с проницателните си очи. Бас държа, че всяка твоя чертица се е запечатала ясно в мозъка му. Какво ще кажеш ти, Дълги?

Дългия ме огледа продължително и критично, като сви устни, преди да отговори.

— Хм, има известен шанс, макар и, откровено казано, малък. Имайте предвид, че Бърт тогава носеше превръзка на окото си. Сега вече я няма. И как е възможно един пиратски капитан да бъде намерен изоставен и безпомощен тук? Според мен има известен шанс.

— Тогава ще се възползуваме от него — заявих аз; и макар че Лен Григс още се съмняваше, а Дългия Джон съвсем не беше въодушевен, те тръгнаха предано с мен към мястото, където бяхме скрили примитивното си кану.

— Каквото и да се случи — казах аз, — трябва да се опитаме да предупредим Санта Галма. Дори и да ни закарат там оковани, за да ни съдят като пирати, все пак ще можем да изкупим злодеянията, които сме извършили, като предотвратим нападението на Даго. Макар че ти не заслужаваш такава участ, Лен, защото не си се присъединявал към екипажа на „Нападател“.

Спряхме се отстрани до кануто, преди да направим последната стъпка, която можеше да ни доведе до позорна смърт. За миг си помислих дали да предложа на Лен Григс да остане на острова, с надежда да бъде прибран от някой минаващ търговски кораб. Един поглед върху суровото му, но честно лице ме накара да променя решението си. Въпреки че помощникът и аз бяхме вършили злодеяния, Лен Григс ни бе удостоил с приятелството си и беше готов да отиде навсякъде с нас, дори и пътят ни да водеше към бесилката. Сякаш подтикнати от някаква обща, макар и неизказана мисъл, всеки от нас протегна ръка и тримата си ги стиснахме горещо; при докосването усетихме как ни прониза странна тръпка на мъжество и другарство.

— Имам чувството, че ни очаква опасност — каза Дългия Джон, — но няма защо да се страхуваме, свикнали сме на опасности. Каквото и да се случи, приятели, ще бъдем рамо до рамо, нали?

— Ще бъдем рамо до рамо! — повторихме ние и всеки знаеше, че другите говорят истината.

Мълчаливо се качихме на нашето разхлопано кану и Лен Григс размаха греблата, а помощникът управляваше с помощта на грубо издялано кормило. Дълго преди да стигнем до сянката на кораба, аз извиках силно: „Ехей!“, тъй като не исках да ме вземат за враг.

— Кой сте вие? — долетя глас от кораба, макар че не можех да различа никаква фигура на палубата му.

— Трима прокуденици, от един месец изоставени на този остров — отговорих аз на испански, нарочно преувеличавайки времето, което бяхме прекарали на остров Череп, за да не ни заподозрат, че сме участвували в нападението срещу закотвения кораб.

— Не трябва да се качвате на борда — каза гласът. — Най-добре се върнете на острова. Това е нещастен кораб и много опечален.

— Нима ще откажете да вземете на борда си корабокрушенци? — извиках аз.

— Не отказваме, само предупреждаваме. Ако дойдете на борда, това ще бъде на ваша отговорност. Както казах, имаме си тревоги.

— Пригответе се да ми подхвърлите въже — бе моят отговор и с мощни загребвания Лен Григс подкара кануто. Човекът, който ни следеше от палубата, почака почти да се приближим до борда и чак тогава се показа, след което с кратко „Дръж!“ пред носа ни бе хвърлено въже с примка.

Дърпайки бързо ту с едната ту с другата си ръка, аз притеглих кануто до борда на кораба, а после се изкатерих по въжето. Дългия Джон и Лен Григс ме последваха и застанахме един до друг на палубата в очакване човекът, който ни бе следил, да продължи разтвора.

Луната грееше толкова силно, че лесно можехме да различим чертите на човека, а и самите ние бяхме ярко осветени. Въпреки това той вдигна фенера, който държеше в ръка на височината на рамото СИ, и се взря в нас със свъсени вежди като през гъста мъгла.

— Можем ли да се видим с капитана? — попитах аз. — Или той спи?

Едва произнесох тези думи и отдолу избухна гръмлив и продължителен лудешки смях, от който по цялото ми тяло полази студена тръпка на страх.

— Не, не спи — отговори човекът, който държеше фенера. — Де да спеше! Минаха много тягостни дни, откакто пиратският кораб, проклет да е, прати, главорезите си на борда ни. Много тягостни дни и нощи, и мисля, че оттогава не е мигвал. Луд е той, съвсем луд. Те убиха сина му, разбирате ли.

Колкото и обикновени да бяха последните му думи, те жегваха по-дълбоко от всякакво гневно обвинение. Човекът ни гледаше, като че очакваше да коментираме казаното от него, но като видя, че мълчим, продължи:

— Сега той живее за едно-единствено нещо. Отмъщение! С часове седи, размишлява и точи ножа си. Понякога тича насам-натам из кораба и замахва с ножа си срещу всекиго, когото види. Луд е той, луд; а това е един нещастен кораб. Аз съм стар и ако послушате съвета ми, ще се върнете на брега, докато имате време. Нищо освен гибел и смърт не очаква ония, които плават с този кораб.

— Защо не оковете капитана? — предложи Дългия Джон, пренебрегвайки съвета на испанеца.

Старият моряк ни изгледа със съжаление.

— Кой може да избегне съдбата си? — попита той. — Та нали циганката му предрече всичко това вечерта, преди да отплаваме? „Синът ти ще падне от лъскава стомана“ — каза тя, но капитанът и синът му (който стоеше до него) само се изсмяха и се потупаха един друг по гърба, смятайки това за голяма шега. Ала сабя на пират го съсече и сега той лежи, увит в хамака си, с привързана за тялото оловна тежест, за да не изплува. „Ти ще убиеш най-добрия си приятел“ — предрече тя и капитанът пак се изсмя, защото той и помощникът му бяха приятели от дълги години като Давид и Йонатан14. Ала се случи точно така, както бе казала.

— А как стана? — попитах аз.

— Нали ви казах? След като пиратските лодки ни оставиха, трябваше да задържим капитана, защото искаше да стреля по тях, а се бояхме да не би да се върнат и да подпалят кораба. След това той седя кажи-речи един час, загледан в мъртвия си син, подпрял брадата си с ръка. После внезапно се засмя диво, както го чувате сега, и скочи на крака. Грабна една сабя, която още се търкаляше на палубата с потъмняло от кръв острие, и взе да я размахва насам-натам като луд, какъвто си и беше. Помощникът тръгна към него, заговори му кротко, замоли го да се прибере Долу в каютата си й да си почине малко. Ала докато помощникът беше все още на шест ярда от него и нищо не подозираше, капитанът се хвърли върху му, както хрътка се хвърля към гърлото на елен. Помощникът нямаше възможност да се защити. Той падна, в същия миг лудостта на капитана премина и той застана, загледан в най-добрия си приятел, когото току-що бе убил, от сабята му продължаваше да капе кръв. „Проклетата циганка каза истината — извика той и захвърли сабята така, че тя падна далеч в морето. — Син и приятел загубени в един и същи ден. Жестоко, жестоко, жестоко!“ Може да ви се стори глупав начинът, по който ви разказвам, но точно тази дума изрече, трижди я повтори, кънтеше в ушите ми като най-печалния погребален звън, който е звучал някога.

— Направи ли циганката и други предсказания? — запита Лен Григс след малко.

— Да, направи; и дано старческите ми очи видят предреченото, което ушите ми чуха. „Ще закараш врага си с твоя кораб до бесилката — каза тя, — но корабът ти ще потъне в деня, когато той умре!“ Ала си мисля, че ако някога капитанът пипне пирата, чиито хора убиха сина му, няма да си прави труда да го пази за бесилото. Според мен тутакси ще го погуби, ако някога съдбата предаде неговия враг в ръцете му.

От време на време разказът на стареца се прекъсваше от оня страховит писклив смях, ако могат да се нарекат така звуците, в които имаше повече страдание, отколкото веселост. Внезапно, докато стояхме мълчаливо и размишлявахме върху разказа на стария човек, отдолу долетя поредният изблик на смях, по-ужасен от когато и да било преди, но последван от трясък на чупени мебели и тежък тропот.

— Пак го е хванала лудостта — извика нашият придружител с тревожен глас. — Скрийте се бързо. Свийте се зад люковете.

Тозчас потърсихме предложеното ни убежище и се скрихме тъкмо навреме. Когато коленичих там със свито от страх сърце, надникнах предпазливо иззад скривалището си. Видях капитана с оголена сабя, която лъщеше под лунната светлина, и дори от мястото, където се намирах, ми се стори, че съзрях в очите му див проблясък на лудост.

— Убиецо! Убиецо! — закрещя той. — Покажи се де! — После замръзна на място, сякаш очакваше отговор на предизвикателството си. Но като не го получи, продължи, говорейки през всичкото време с висок пронизителен тон. — Страх те е, а? Но ще те намеря аз, ще те намеря. Ти уби сина ми, а аз ще убия теб. Къде си? Къде си? Покажи се, убиецо, убиецо, убиецо!

Гласът му стигна до такъв див крясък, че усещах като че тъпанчетата ми ще се спукат. След това той почна да сече, да мушка и да се брани, сякаш имаше насреща си невидим за нас противник. По едно време замахна надолу с такъв тържествуващ вик, че си помислих: с разстроения си мозък сигурно си въобразява, че е убил своя мним противник. Въпреки това той не прекрати бойните си действия. Завъртя се със скок, като че друг неприятел го застрашаваше изотзад, и започна пак да се брани и да напира, придружавайки всичко това със същия лудешки смях и крясъци на тържество или отчаяние.

— Горкият човек! — каза Дългия Джон. — Съвсем се е побъркал. Но е лудост да го оставят да броди свободно и да върши поразии. Би трябвало да бъде окован във вериги.

Старецът повдигна рамене, сякаш се мъчеше да ни обясни нещо, което не бяхме достатъчно схватливи да разберем.

— Така му е писано, не виждате ли? — рече той. — Този кораб е прокълнат кораб, а екипажът му е в ръцете на съдбата. Кои сме ние, та да си въобразяваме, че можем да се месим на провидението?

„Капитанът не е единственият луд на борда“ — мина ми през ума, но не казах нищо на глас. Вниманието ми все още бе насочено главно към капитана, който сега с все сила сечеше мачтата. Под лунната светлина той представляваше страшна фигура, размахвайки сабята с цялата си енергия, обзет от безумна жажда за мъст, обаче напразно хвърляше усилията си върху едно безжизнено дърво.

Не зная какво привлече вниманието на лудия капитан. Сигурно някой от нас бе предизвикал лек шум, докато наблюдавахме лудешките му безумства, или може би слухът му, изострен от лудостта, бе доловил слабите звуци на шепнещи гласове. Или пък го подтикна някакъв сляп инстинкт. Каквато и да беше причината, изведнъж той престана да нанася удари на мачтата, обърна се кръгом и задуши въздуха като животно, усетило присъствието на своя враг, после изрева с диво предизвикателство и скочи към мястото, където се бяхме скрили.

Не ни оставаше нищо друго, освен да излезем от скривалищата си, за да отбегнем бесния му напор, или да го посрещнем смело. Аз избрах второто, разчитайки по-скоро на миролюбиво държане, отколкото на някакво оръжие, за да усмиря гнева му.

Когато излязох от скривалището си, той опря дивия си щурм и застана неподвижен, взирайки се в мек объркано, учудено и изпитателно. После взе отново да се приближава, но този път бавно, стъпка по стъпка, като след всяка крачка спираше. Продължи така до момента, когато останаха да ни делят само три крачки, и двамата се загледахме право в очите.

Испанецът все още държеше в ръка сабята си, макар че тя вече не бе вдигната, готова за удар. Що се отнася до мен, аз не посягах към никакво оръжие. Стоях със скръстени на гърдите ръце, наглед безпомощен, ако капитанът нападнеше, ала леко повдигнат на пръстите на краката си, готов да отскоча назад или настрана в случай на опасност. Исках да избягна всякакво сблъскване, ако изобщо това бе възможно, и се мъчех да усмиря лудостта в мозъка на неприятеля си, като гледах право в него и напрягах цялата сила на волята си, за да го обуздая.

Очите му ме хипнотизираха. Клепачите бяха силно зачервени, а сред бялото, което окръжаваше зениците, личаха малки червени вени. Самите очни ябълки се въртяха непрекъснато, сякаш притежателят им беше неспособен да гледа съсредоточено каквото и да било. За миг видях да проблясва в тях жажда за убийство, после съмнение, след това страх. Накрая те престанаха да се въртят за малко, докато постепенно споменът възкръсваше в тях.

— Той носеше парченце плат, парченце чер плат на окото, си! — изрече капитанът. — Ала сигурно това е той. Дали дяволът не му е върнал окото? Кълна се в мъртвия си син, зная, че е той.

Лудият по-скоро измънка, отколкото изговори тези думи, но въпреки това аз разбрах смисъла им и се приготвих за нападението му. То дойде внезапно, както светкавица озарява раздирано от буря небе. Дори без предупредителен проблясък в очите, само с една-единствена дума „Убиец!“, с която ме предизвика, той замахна към мен със страхотна сила.

Добре, че не се наложи да разчитам на ловкостта си, за да избегна удара. Колкото и да бях бдителен, нападението му беше така неочаквано, че ме завари неподготвен. Спаси ме Лен Григс, като рязко ме дръпна към себе си, та замахващата надолу сабя не ме улучи и вместо в мен оръжието се заби дълбоко в палубата, а нападащият политна напред и падна тежко на главата си. За мое облекчение той остана да лежи неподвижен там, където бе паднал.

Първият ми подтик беше да навикам на другарите си да избягаме от този кораб обратно на острова. Но това не стана, защото в същия миг си спомних за опасността от нападение на Даго срещу Санта Галма. Каквото и да се случеше, аз трябваше да се опитам да предупредя губернатора на тази крепост. Междувременно обаче имаше опасност да бъда убит от лудия капитан; плахо се надявах, че разпознаването ми като пиратския главатар, който бе нападнал кораба му, може би беше само мимолетна приумица на един разстроен ум.

Лен Григс бе коленичил до изпадналия в безсъзнание капитан и го преглеждаше дали е ранен. Ала човекът, който ни бе помогнал да се качим на борда, сега се бе отдръпнал от нас и когато Дългия Джон се приближи до него да му поиска ръчна аптечка, той отстъпи назад уплашен.

— Капитанът има право. Вие сте пирати и тъкмо вие сте убили капитанския син. — С тези думи той вдигна до устните си свирка и изсвири остро; след малко се появиха прозяващи се моряци, рипнали от койките си.

— Какво има пък сега? — запита сънливо първият, щом стъпи на палубата. — Охо! Кои са тези хора?

— Пирати… пиратите, които нападнаха нашия кораб. Обкръжете ги. Не им позволявайте да избягат!

Лен Григс (който се бе изправил) и Дългия Джон чакаха да им покажа как да действуваме. Аз не сторих нищо и така тримата бяхме обкръжени от новодошлите, които, като видяха, че сме невъоръжени, скоро се престрашиха.

— Кораб на луди ли е това? — попитах аз гневно. — Първо вашият капитан се опитва да ме убие, а после вие ме наричате пират. Аз и приятелите ми вече от цял тягостен месец сме изоставени на този остров. Как бихме могли да имаме нещо общо с ограбването на вашия кораб?

— Ако сте изоставени от един месец, значи казваш истината — не сте могли да бъдете между пиратите, които нападнаха нашия кораб. Какво ще кажете, а? Не е ли той техният предводител, човекът, който обеща да пощади живота на ония от вас, които хвърлят оръжията си?

Свирепи очи ме гледаха злостно. Моряците изучаваха чертите ми, свиха се юмруци, ръце стискаха оръжия и постепенно те познаха, че наистина аз съм пиратският главатар.

— Или е самият оня дявол, или негов двойник! — изръмжа един от тях.

— Аз пък не съм толкова сигурен — възрази друг. — Човекът, който ни нападна, имаше черна превръзка на окото си.

— Може би! Но това не значи, че е бил без око. Може да е било маскировка.

Някои от моряците все още не бяха уверени. Старият човек, който ги бе повикал със свирка на палубата, се помъчи да ги убеди.

— Погледнете другите — каза той. — Никого от тях ли не познавате?

— Старият Стан е напълно прав — извика един от тях възбудено. — Кълна се, че оня високият беше между тях. Тоя мечок едва не ме съсече.

Не знам дали действително ни познаха или не, но сега мнозина подкрепиха първите. Внезапно те се втурнаха към нас. Недостойно е да те пленят или убият без борба и Дългия Джон с яростен замах на десниия си юмрук просна на палубата първия човек, който го докосна. Лен Григс и аз се присъединихме към боя, противодействувайки, доколкото можехме, с голи пестници срещу оръжията на нашите нападатели. Но тъй като те ни превъзхождаха по численост, пък и бяха въоръжени и разярени, съпротивата ни не можеше да трае дълго.

— Убийте тия бесни кучета — крясна нечий глас, но секна внезапно, защото Лен Григс нанесе на говорещия ловък удар право в устата, разцепи устната му и оня политна назад.

— Не ги убивайте — разнесе се над врявата треперливият глас на Стан. — Това удоволствие трябва да предоставим на капитана. Вържете ги здраво и ги смъкнете долу.

Убеден съм, че викът на стареца спаси живота ни. Колкото и разярени да бяха нападателите ни, те се вслушаха в думите на по-възрастния си събрат. Оръжията, които допреди секунда се размахваха яростно, сега се затъркаляха по палубата и моряците се нахвърлиха върху нас, мъчейки се да ни повалят.

Дългия Джон се сгромоляса почти веднага, повален от петима-шестима испанци, ала съвсем не победен, защото купчината хора върху му се повдигаше и се гърчеше, докато той се бореше да се освободи. Някой скочи върху мен изотзад и една ръка обви гърлото ми така, че едва не ме удуши. Лен Григс се втурна да ми помогне, но четирима юначаги се нахвърлиха върху него и въпреки усилията му го повалиха под общата си тежест.

Всъщност ние нямахме никакъв шанс, но продължавахме да се борим. Чак когато увиха около глезените и китките ни въжени примки и ги стегнаха здраво, най-сетне се признахме за победени.

— Така и третото предсказание на циганката ще се сбъдне — каза старият Стан, като ме гледаше злобно и се мъчеше да спре кръвта, която течеше от носа му. — Вържете ги за мачтата, момчета. Когато капитанът се съвземе, ще ни каже какво да правим с тях.