Дневникът на пирата

Глава XIV СТОЯ ПОД БЕСИЛКАТА

За една мимолетна секунда облегнах гръб във вратата, която ме делеше от моите врагове. Прегракналите крясъци на претърпелите несполука преследвачи, мръсните им псувни и ударите, които започнаха да се сипят върху здравата врата, скоро ме принудиха да побързам да потърся по-безопасно място.

Като тичах към дъното на преддверието да диря заден изход, по пътя си срещнах, един чудовищно дебел човек, който стоеше зяпнал — същинска учудена планина. Нямаше време за вежливи обноски. Забих юмрука си с всичката сила, която можах да събера, право в изпъкналото шкембе. С тих стон на болка човекът се преви на две и падна напред на колене. Стъпих на широката му гърбина и го прескочих. Почти веднага се озовах пак на открито.

Неколцина от преследвачите ми, заобиколили къщата, в която бях намерил убежище, ме забелязаха, когато се катерех по осемфутовия зид, който опасваше градината, нададоха вой като цяла сюрия кучета и ме подгониха. Наведен низко, аз тичах покрай обратната стена на зида, докато стигнах до една врата и преди преследвачите ми да се прехвърлят през зида и да ме видят, се мушнах решително в друга градина.

Положението ми бе станало толкова отчаяно, че всякаква предпазливост беше безполезна. Пипнеше ли ме тълпата, нямаше да избегна смъртта, а Даго щеше да вкара флотата си в пристанището на Санта Галма, без да срещне съпротива, и да плячкоса града. Надявайки се на най-доброто, аз се вмъкнах бързо през задния вход на новата къща и се спрях там, питайки се дали са ме забелязали.

Чувах виковете на преследвачите си в далечината, ала в самата къща цареше гробна тишина. Крадешком се промъквах от стая в стая и установих, че къщата е пуста.

Дотук всичко вървеше добре, но аз исках не само да избягам от яростта на тълпата. Главната ми цел беше да се добера до губернатора на Санта Галма и да му разкажа каквото трябва. Доколкото виждах, единствената ми възможност да сторя това бе, като се дегизирам, затова се огледах да потърся някакъв костюм, с който да заместя крещящата униформа, в която лудият капитан ме бе пременил.

Скоро диренето ми успя и след малко стоях облечен в чер костюм от памучно кадифе, чието сако имаше сребърна гарнитура. Обух светлосиви дълги чорапи и напъхах краката си в чифт непривични, добре излъскани обувки, украсени със сребърни токи. Един зелен пояс, в който затъкнах сабя и пистолет, и една триъгълна шапка, нахлупена на главата ми, ме накараха да се чувствувам доста добре дегизиран, особено когато махнах черното парцалче, представящо ме за Едноокия. Един поглед в огледалото ми вдъхна добра надежда, че няма да ме разпознаят като избягалия пират, когато след малко се осмеля да изляза на улицата, макар и да знаех, че страшно много приличах на мъртвия капитан Грим, независимо дали имах черна превръзка или не.

Хрумна ми да допълня дегизировката си, като се опитам да си сложа фалшивя мустаци, но благоразумно се отказах от тази идея. Такава добавка към дегизировката ми положително щеше да спомогне да ме разпознаят. В замяна на това се постарах да променя колкото може повече изражението на лицето си, макар и да беше съмнително дали това щеше да увеличи шансовете ми.

Убеден, че имам горе-долу добра възможност да се добера безпрепятствено до резиденцията на губернатора, аз скрих свалената униформа и реших, че да се бавя повече, значи да рискувам да ме открият. Промъкнах се до предната врата на къщата, събрах колкото кураж ми бе останал и минах през портала, който водеше към улицата.

Тълпата се стичаше покрай мен, всички устремени към една и съща цел. Отначало аз останах на мястото си, отчасти скрит, тъй като все още се колебаех дали да рискувам да се смеся с хората. Като ги гледах, забелязах дребния офицер, който минаваше, носен на рамене от няколко граждани и акламиран като знаменит герой, въпреки че ги ругаеше презрително и сквернословно. Възторжените викове на почитателите му почти заглушаваха гнева му и въпреки че това го ядосваше, тържественото шествие продължаваше да го носи.

— Дребосък, ама голям храбрец, нали? — каза един от прекланящите се пред героя войници, когато се мушнах в навалицата. — Сам държал Едноокия да не избяга, докато един от гражданите го цапардосал изотзад.

— Интересно какво ли ще каже губернаторът, когато чуе, че Едноокия е отново на свобода? — запита друг.

— Сър Бенджамин ще ругае, та пушек ще се вдига, ама няма да му позволим да кастри храброто ни офицерче. Затуй го носим право в къщата на губернатора.

Водейки се от тази новина, аз реших да тръгна с процесията и добре постъпих, защото нямаше да ми бъде лесно да се измъкна от навалицата. За щастие всички бяха толкова увлечени да гадаят как Едноокия ще се добере до брега, че и не предполагаха той да се намира сред самите тях, затова се движех с тълпата, без да възбудя подозрение.

Началото на процесията се спря пред една дълга, ниска, варосана постройка, по цялата дължина на която минаваше веранда, където стояха на пост двама войници. Като видяха приближаващото се множество, те повикаха другарите си, а един офицер кресна на участниците в шествието да спрат.

— Трябва ни сър Бенджамин Уолпоул! Трябва ни губернаторът! — скандираше тълпата и тъй като искането й не получи веднага отговор, повтори възгласа си двойно по-гръмогласно.

— Сър Бенджамин го няма — ревна офицерът почервенял. — Съветвам ви да се разпръснете, иначе ще сметна за свой дълг…

С каквато и заплаха да възнамеряваше да си послужи, тя бе пресечена от множеството, което скандираше все по-разпалено:

— Трябва ни сър Беджамин Уолпоул! Трябва ни губернаторът!

Този възглас бе заменен със смесица от викове „ура“ и дюдюкания, когато губернаторът се яви лично на верандата, и командуващият охраната офицер, който бе заявил, че губернаторът го няма, много се сконфузи от това.

Сър Бенджамин Уолпоул беше нисък, мургав човек, понякога избухлив, но справедлив и енергичен при изпълнението на задълженията си и уважаван от повечето граждани и войници в Санта Галма. Така бях чувал да се говори за него и никак не се учудих, като видях, че тълпата престана да крещи, когато губернаторът вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Защо е тази врява? — попита той. — Капитан Хадфийлд, какво правите тук? Къде са пленниците ви?

Капитан Хадфийлд, офицерът, който продължаваше да седи на яките рамене на неколцина от гражданите, колкото и да му беше неприятно, наведе глава, сякаш той беше виновен за изчезването на Едноокия. Някои от хората, които стояха най-близо до верандата, се помъчиха да обяснят на сър Бенджамин какво се бе случило, но тъй като всички говореха едновременно, губернаторът не можеше да разбере нищо от разказа им и скоро с гневен жест ги накара да млъкнат.

— Ако позволите на капитан Хадфийлд да слезе, той ще може да дойде при мен и да ми докладва — произнесе той с леден глас.

Няколко ритника от капитан Хадфийлд накараха поддържащите го да решат да се съгласят с предложението на губернатора и да позволят на малкия офицер да се спусне на земята. За известно време той се загуби от очи, ала тълпата му стори път и скоро капитанът се изкачи по стъпалата на верандата и застана пред своя разгневен началник.

— Той съвсем не е виновен — ревна глас от най-гъстата част на тълпата. Други също изказаха гръмогласно подобни мнения, но губернаторът рязко им заповяда да млъкнат.

— Аз ще преценя дали е изпълнил дълга си или не — каза той. — Когато чуя доклада му, ще реша какво да предприема. Ако тълпата продължава да се меси, ще наредя на войниците си да опразнят площада!

Тази заплаха донякъде възстанови реда и пред очите на цялото множество капитан Хадфийлд започна доклада си, но толкова тихо, че гласът му почти не се чуваше от мястото, където стоях. Наведената му глава и дълбокото чувство на срам, което се четеше в позата му, показваха, че не умее да се защити добре, и тъй като от минута на минута губернаторът изглеждаше все по-ядосан, реших да си пробия път напред и незабавно да разкрия самоличността си.

Предполагам, че рядко на избягал престъпник му е било толкова трудно да се предаде отново на правосъдието. Мнозина в тълпата възнегодуваха от усилията ми да изляза напред, някои дори се опитаха да ме възпрат. Но тъй като бях силен и отчаяно исках да сложа край на цялата тая работа, аз не се двоумях на удара да отвръщам с удар и макар че при моето преминаване новият ми костюм доста пострада, стигнах до стъпалата на верандата точно когато капитан Хадфийлд завършваше разказа си.

Губернаторът явно не беше никак доволен.

— Вие сте виновен поради неподобаващото си за военен поведение — каза той — и за да изпълня дълга си, би трябвало да ви поставя незабавно под арест. При това положение ще ви дам срок до вечерта да заловите главния си пленник. Другите не са толкова важни, но ако не хванете Едноокия, ще ви изправя пред военен съд!

— Мен ли търсите? — запитах високомерно, промъквайки се по стъпалата. Двама часови кръстосаха мускетите си, за да ми препречат пътя, но аз продължих: — Пуснете ме да мина, глупци такива. Аз съм човекът, който избяга от капитан Хадфийлд.

При думите ми сред тълпата се възцари дълбоко мълчание. Хората не виждаха лицето ми и чакаха озадачени да видят какво ще направи губернаторът.

Той ме огледа изпитателно; щом заговори, в гласа му имаше съмнение.

— Искаш да кажеш, че ти си прословутият Еднооки? — попита той.

На този въпрос отговори един човек с безумен поглед, който носеше прашна униформа и имаше кървава превръзка около главата си. Когато този индивид се измъкна от тълпата, познах, че е лудият капитан, който ме бе докарал като пленник в Санта Галма.

— Чакайте да го видя! — ревна той. — Аз съм човекът, който го плени. Той именно уби сина ми. Бих познал злото му лице, където и да е.

По даден от губернатора знак капитанът бе пуснат да се качи на верандата и щом видя лицето ми, скочи към мен като дива котка.

— Убийте го бързо! — изкрещя той. — Не му позволявайте пак да избяга. Убиец! Убиец!

Двама от стражата го спряха да не се нахвърли върху мен, задържайки го с мъка въпреки възрастта и хилавостта му. Сър Бенджамин се обърна и ме загледа с любопитство.

— Ако вие сте Едноокия, както казвате, какво ви кара да се предадете?

— Не съм казвал, че съм Едноокия, но ме докараха на брега, смятайки ме за него. Ако сложа това парченце плат на окото си, може би ще ме разпознаете по-добре.

Отново си поставих черната превръзка, която ме превърна в капитан Грим, и се обърнах към тълпата. Веднага екнаха проклятия и към мен неистово се размахаха юмруци. Най-предните от тълпата дори успяха да ме достигнат, но бяха задържани от войниците, които образуваха кордон около мен, като си служеха безразборно и енергично с прикладите на мускетите си. Междувременно капитан Хадфийлд и офицерът, който командуваше стражата, застанаха от двете ми страни и ме обезоръжиха.

— А сега — каза губернаторът — може би ще ми обясните защо се предавате, след като веднъж избягахте.

— Тъкмо това исках да направя — рекох аз и му разправих колкото можех по-накратко какво се бе случило, след като за пръв път се качих на кораба на Едноокия. Не се опитвах да оправдая престъпленията си, а разказах всичко както си е било, като наблегнах особено на проектираното нападение на Даго и флотата му срещу Санта Галма. Докато говорех, сър Бенджамин ме гледаше внимателно, почуквайки с дългите си заострени нокти по зъбите си — имаше такъв навик, когато размишляваше.

Разказът ми свърши и аз зачаках да чуя присъдата си. Не можех да очаквам нищо друго освен смърт въпреки предупреждението ми, което можеше да спаси Санта Галма от плячкосване, но това не ме безпокоеше особено. Губернаторът не ме държа дълго в неизвестност; когато заговори, в гласа му имаше сурова нотка, която показваше, че не ми вярва.

— Чудна история — рече той. — И преди колко време пиратският адмирал реши да нападне тази крепост?

Размислих бързо и му казах: преди около пет седмици.

— Нима досега не е имал време да изпълни плановете си? Странно е, че на вас ви е било нужно толкова много време, за да донесете предупреждението, а още по-странно е, че Даго толкова дълго бави нападението си.

— Казах ви истината — възразих разпалено, на което той се изсмя презрително.

— Звучи правдиво, както ви изтъкнах. Все пак странно е, че предвижданото нападение не е станало. Кога според вас корабите на Даго ще влязат в пристанището и ще започнат да обстрелват с гюлета нашите укрепления?

— Може би още днес — отговорих разпалено — и ако ви изненада и ви завари неподготвени, това ще се дължи само на вашата непреклонност.

Раздразнителният губернатор просто почервеня от яд и заподскача насам-натам толкова възмутено, та наистина си помислих, че иска да ме удари. Криво-ляво той обузда гнева си, макар че когато заговори, гласът му стана писклив, а очите му ме гледаха така, като че с голямо удоволствие на часа би ме обесил. Обаче сър Бенджамин беше справедлив човек и думите му доказваха, че желае да се отнесе честно и почтено с мен.

— Ти си предаден в ръцете ми като един от най-върлите разбойници, които вилнеят из тия морета. Повечето от хората тук те разпознаха като Едноокия, а ти се перчиш пред мен с маскировката си. Днес някои от твоите хора предприеха безразсъден опит да те измъкнат от ръцете на моите войници. Аз имам властта и волята да те обеся незабавно. Ти твърдиш, че носиш предупреждение за проектирано нападение срещу този град, макар че, откровено казано, не вярвам нито думица от това. Но аз съм човек, който не обича да върши неправди, нито пък имам намерение да позволя на един негодник като теб да ми попречи с измама да изпълня дълга си. Това е решението ми: ти ще бъдеш държан в затвора седем дни. Ако през това време Даго и корабите му наистина нападнат Санта Галма, твоето предупреждение ще ни послужи да му устроим горещ прием. Ако обаче разказът ти се окаже абсолютно неверен, тогава на седмия ден ще бъдеш обесен, окован във вериги като предупреждение за хора като теб. Доволен ли си?

През цялата дълга реч на губернатора множеството бе запазило мълчание, слушайки внимателно всяка дума. Сега, когато той свърши, аз огледах лицата, обърнати към мен. Враждебни очи ме пронизваха заплашително; стиснати юмруци се размахваха към мен. Не виждах никакви признаци на съжаление. Ала тук-там имаше грубовати на вид хора, много подобни на ония, които бяха направили всичко, за да ме спасят тази сутрин. Ами ако някои от тях са шпиони на Даго, помислих си аз. Ще му занесат вестта, че Санта Галма е предупредена, и тогава нападението ще бъде изоставено. Смутен от тази мисъл, аз се обърнах отново към губернатора и казах:

— Дали съм доволен? Какво друго би могъл да направи един пленник, освен да се примири с участта си, която му отреждат тия, в чиито ръце се намира? Нека бъде по волята ви. Но искам да ви кажа нещо поверително, ако е възможно.

Като даде знак на застаналите от двете ми страни офицери да ме държат здраво, сър Бенджамин се приближи и аз прошепнах на ухото му останалото, което исках да кажа.

— Даго има много шпиони в Санта Галма. Ако някой от тях му съобщи, че сте предупредени за замисляното нападение, вероятно той няма да го предприеме.

— Бъди спокоен — отвърна сър Бенджамин. — Ако има някаква истина в твоя разказ, аз ще се погрижа никакви шпиони да не напуснат Санта Галма през следващите седем дена, за да предупредят Даго, че сме подготвени. Капитан Хадфийлд, отведете го!

Дребният офицер издаде няколко кратки команди и аз се озовах в средата на отряд войници, чиято решителност показваше, че е малко вероятно втори опит за спасяване да успее. Много от гражданите отново ни придружиха, но повече посегателства срещу мен не станаха, само от време на време се чуваше по някоя ругатня. Все пак аз изпитах известно облекчение, когато ме затвориха в една голяма варосана килия, осветена от прозорче с решетка, разположено на около осем стъпки от земята.

Капитан Хадфийлд не бе забравил помощта, която му бях оказал при схватката сутринта, и правеше всичко възможно, за да ми бъде удобно. Благодарение на него аз можах да махна от себе си повечето следи от премеждията си през деня. След това ми донесоха печено пиле и няколко вида пресни плодове — наистина царска храна за осъден на смърт затворник, особено след неколкодневни пости под строгия режим на лудия капитан.

Благодарение пак на капитан Хадфийлд научавах какво става навън. Макар че сър Бенджамин Уолпоул смяташе разказа ми за низ от лъжи, все пак той вземаше специални предпазни мерки в случай, че Даго и флотата му наистина нападнеха Санта Галма, както бях предрекъл. В укрепленията, към които щеше да бъде насочено главното нападение, бяха монтирани нови оръдия и денонощно пазеше двойна охрана. Освен това губернаторът не възнамеряваше да позволи шпиони да съобщят на Даго за приготовленията му. На никакви кораби не се разрешаваше да напущат пристанището и през тъмните нощни часове пред входа му сновяха лодки, за да попречат на който и да било шпионин да се опита да се добере с кану до Даго.

Тази новина ме зарадва много. Преди всичко тя означаваше, че нападението на Даго ще се състои, както бе замислено, и то може би в течение на тези седем дни, дадени ми да живея. Това беше извънредно важно за мен, защото, макар и да се разкайвах много за деянията, извършени от „Нападател“ през времето, когато бях предрешен като негов капитан, все пак никак не ми се мреше. Аз никога нямаше да забравя хората, за чиято смърт бях виновен, и винаги щях да мисля с отвращение за себе си, когато си спомнех за пиратските си подвизи; но основателно или неоснователно чувствувах, че донякъде съм изкупил вината си, предупреждавайки губернатора на Санта Галма за опасността, и исках да доживея да изкупя още повече прегрешенията си.

Но надеждата ми получи жесток удар на третия ден от моето затваряне. Точно след смрачаваме от желязната решетка, която служеше и за прозорец, се чу тихо подсвирване. След като се ослушах внимателно, за да се уверя, че близо до вратата няма часовой, аз се качих на ниската пейка, която ми служеше за легло, с лице, обърнато към решетката.

Отвън беше Дългия Джон.

— Нямах представа, че не си се спасил с нас — каза той веднага, щом ме видя. — Сигурно си помислил, че Лен Григс и аз сме жалки страхливци, та сме се измъкнали и сме те оставили да сърбаш сам попарата. Но, кълна ти се, Бърт…

— Не се тревожи, Дълги — побързах да го успокоя, — аз можех да избягам много лесно, ако исках. Сам съм си виновен, че се намирам тук сега, и много се радвам, че ти и Лен сте още на свобода.

— Хубава работа! — промърмори той. — Ние сме свободни да правим каквото си щем, а ти си затворен в кафез като кокошка, която чака да и откъснат главата. Хич не е справедливо. Ти всъщност никога не си бил пират, а аз съм газил до колене в кръв. И сега, ако трябва да си получа заслуженото…

— Стига, Дълги Джон, не говори така! Мислиш ли, че ще бъда обесен? За нищо на света. Няма да мине много време и флотата на Даго ще нахълта в залива, оръдията ще зареват аз ще бъда освободен и ще обера всички лаври, загдето предупредих Санта Галма.

— Мислиш ли, че Даго ще пъхне главата си в примката? Ако чуе, че сър Бенджамин е предупреден, смяташ ли, че ще извърши нападението така, както го е кроил?

— Но той няма да чуе нищо. На нито един негов шпионин не ще бъде позволено да напусне Санта Галма…

Дългия Джон щракна презрително с дългите си пръсти.

— Мислиш ли, че губернаторът може да накара копоите си да следят всяка миша дупка в града? — запита той. — Шпиони винаги могат да се доберат до Даго; фактически той вече очаква такъв човек. Нощес един шпионин се измъкна и знаем със сигурност, че е минал съвсем спокойно покрай часовите на губернатора.

При тези думи сърцето ми примря и за пръв път почувствувах как сянката на бесилката пада над мен.

— Няма защо да губиш кураж, Бърт — каза Дългия Джон, като видя унинието ми. — Флотата на Даго се крие в едно заливче на по-малко от сто мили оттук и чака вест от своите хора на брега, преди да нападне. Самбо ми съобщи това и смятам, че говори истината. Добре, че не знае за твоето скарване, или по-право за скарването на Едноокия с адмирала, нали?

— Но ако е заминал шпионин, той ще доложи на Даго, че съм предупредил губернатора — възразих аз. — И тъй като не е глупак, Даго няма да тръгне. А аз…

— Млъкни, човече — прекъсна ме помощникът. — Да не мислиш, че съм толкова луд? Веднага щом Самбо ми каза, че Даго чака вест, преди да започне нападението, аз размърдах мозъка си, доколкото го имам. „Първо — си рекох, — Даго трябва да извърши нападението си в седемдневен срок, иначе Бърт Дебнъм ще увисне на бесилката. Второ — си рекох, — ако Даго не получи оттук съобщение, че всичко е наред, няма да дойде. Трето — рекох си, — ако неговият шпионин му каже, че ти си предупредил губернатора, той ще вдигне котва и ще отплава към по-безопасни краища!“

— А нима шпионинът, който се добере до него, няма да му каже, че Санта Галма е предупредена? — запитах аз нетърпеливо.

— Не! — отговори Дългия Джон тържествуващо. — Шпионинът, когото пратих, ще разправя на Даго такива неща, че той ще се втурне към Санта Галма с пълната скорост на своите кораби.

В тона на помощника звучеше такава увереност, че неволно й се поддадох и зачаках по-обнадежден да ми обясни думите си.

— Ето какво е положението — продължи Джон, наслаждавайки се от все сърце на своята хитрост. — На брега има двайсетина души от моя занаят, много от тях платени агенти на. Даго. Един от първите, когото зърнах, след като Самбо ме освободи, беше моят стар приятел Том Дървения крак. Двамата с него като пирати сме плавали толкова много пъти по море, че вече не ги помня, тъй че можем да си имаме пълно доверие. Но знам, че макар да е платен агент на Даго, той никак не обича адмирала. Че кой ли го обича, ако става дума за това? Освен туй колегите на Дървения крак се държали много лошо с него, когато загубил крака си, а сега същите тия хора са в екипажа на Даго. Ето защо той нямаше нищо против да направи това, което му предлагах, а именно да се промъкне до мястото, където чака Даго, и да му съобщи, че в Санта Галма може да се проникне лесно като в загнила стрида.

— Значи благодарение на теб, Дълги Джон, има вероятност Даго да нападне Санта Галма, преди да настъпи време да ме обесят?

— Вероятност ли каза? Та това е толкова сигурно, колкото че току-що слязъл на брега моряк ще го удари на гуляй. Не губи кураж, Бърт, тук ти си в безопасност така, като че никога не си чувал оръдие да гръмне.

Когато Дългия Джон ме остави, аз бях много насърчен и смятах спасението си за сигурно. Но четвъртият и петият ден минаха, настъпи шестият, а флотата на Даго все още не бързаше да връхлети върху Санта Галма.

Дългия Джон, който ме навестяваше всяка нощ, бе позагубил оптимизма си, когато ме повика да се покажа на решетката същата вечер веднага щом се смрачи.

— Том Дървения крак навярно не е успял да се добере до Даго — рече той. — Не мога да си представя да е чак такъв мръсник, че да ме изиграе.

— Не се безпокой — казах аз колкото можех по-смело, — има още двайсет и четири часа. Доколкото разбрах, екзекуцията е определена за утре вечер.

— Вече са издигнали бесилката — промърмори помощникът унило, като че не аз, а той беше жертвата, която щеше да понесе това наказание.

От тази новина по цялото ми тяло полазиха студени тръпки, сякаш ме лъхна леден вятър. Когато най-сетне заговорих отново на помощника, се стараех гласът ми да звучи твърдо, но за жалост не успях.

— Мислиш ли, че ще те оставя да гниеш тук и да се утешаваш с надеждата, че Даго ще дойде? — запита Дългия Джон с внезапна разпаленост. — Още тази нощ ще те измъкна от килията ти, момчето ми. Трябва само да подслушваш на вратата, за да ме предупредиш, ако иде някой. По-добре веднага се тръшни на нара си, ако чуещ стъпки.

След това той заработи с пила върху пръчките на решетката, като си служеше с обилни дози смазка, за да намали звука от стърженето, а около ръката и уреда си увиваше дебел плат, за да заглушава изобщо всякакъв шум. Очевидно бе следил внимателно движенията на пазачите през предишните нощи, защото от време на време прекъсваше работата си и се отдръпваше.

— Не бой се, Бърт, няма да те изоставя — каза ми той, когато се върна след първото от тези изчезвания. — Аз забелязвам главата на часовоя върху небесния фон дълго преди той да стигне дотук и имам предостатъчно време да прибера инструментите си и да се скрия, колкото е нужно.

Работата беше бавна и мъчна, ала Дългия Джон се трудеше неуморно. Няколко пъти поисках да го сменя и да постържа пръчките отвътре, но той не ми даваше.

— Страх ме е, че откъм твоята страна може да ни усетят, пък и съм много по-спокоен, когато подслушваш на вратата — каза той. — Аз се справям блестящо с тази работа, а ти ще провалиш всичко, ако вземеш да ми помагаш.

Около един час преди зазоряване Дългия Джон ми прошепна, че е почти готово. Точно когато говореше, долових зад вратата шум на приближаващи се стъпки. Едва успях да го предупредя „Тихо!“ и да легна на койката, в ключалката изщрака ключ и вратата се отвори. Влезе капитан Хадфийлд.

Той дойде до койката и задържа над лицето ми фенера, който носеше. Естествено, аз се престорих на заспал и успях да го измамя.

— Горкият — чух го да си мърмори. — Лоша новина ще чуе, като се събуди. — После сложи ръка на рамото ми и ме раздруса.

Когато отворих очи, сякаш току-що се бях събудил, видях, че той ме гледа със съчувствие, изписано върху всяка чертица на лицето му.

— Какво има? — запитах аз. — Пристигна ли най-сетне флотата на Даго?

— Подготви се за лоша вест — отвърна той. — Часът на екзекуцията ти е ускорен. Ти ще умреш в зори.

Спокойните му думи, произнесени сериозно, ме накараха да залитна назад, като че ли ме бе ударил. Някак си бях толкова уверен, че Дългия Джон ще успее да ме освободи. А вместо това веднага бях изведен от килията, за да намеря смъртта си на бесилката.

Може би има хора, които отиват невъзмутимо на сигурна смърт. Аз обаче не съм от тях. Хвърлете ме в разгара на битката със сабя в ръка и ви гарантирам, че ще се бия храбро като другите. Вихърът на боя и горещата кръв, която кипи във вените, крясъците на сражаващите се и звънът на кръстосващи се оръжия или гърмът на пистолети — всичко това заедно разпалва смелостта. Ала да те повикат в най-мразовития час на зората, за да умреш, без да можеш да опиташ да се освободиш — не беше по силите ми да посрещна това е желаното спокойствие. Невъзможно ми бе да хапна нещо. Като видя отчаянието ми (което се стараех всячески да прикрия), капитан Хадфийлд нареди да донесат чаша вино, което малко възвърна толкова нужния ми кураж.

— Готов съм — казах на дребния офицер колкото се може с по-твърд глас.

— Само че аз не съм! — долетя глас от прозореца и в следния миг иззад един насочен пистолет се показа гневното лице на Дългия Джон. Точно навреме дръпнах капитан Хадфийлд на земята и куршумът се удари в отсрещната стена.

Отвън се чуха мускетни изстрели и тропот на тичащи стъпки. Дребният офицер скочи на крака, придръпна нара ми под решетката и като се качи на нея, първо стреля с пистолета си подир бягащата фигура на Дългия Джон, а после подвикна на стражата да подгони беглеца със смесица от ругатни и викове „ура“. Възползувайки се от моментната бъркотия, аз се стрелнах към вратата. Всякакви надежди за бягство обаче бързо се разсеяха, когато се натъкнах навън на редица войници, строени и готови да ме поведат към бесилката.

— Два пъти вече спасихте моя живот — каза капитан Хадфийлд на излизане от килията ми. — Бих искал да мога да направя нещо в отплата. Във всеки случай се надявам, че ще ми простите за това, което трябва да извърша, за да изпълня дълга си.

Отвърнах му с кимване и принудена усмивка — защото в момента не можех да говоря — и събрах сили да тръгна смело по пътя към позорната смърт. Преди да, напуснем затвора обаче, успях да запитам капитана дали Дългия Джон е избягал.

— Боя се, че избяга, дяволите да го вземат! — бе отговорът му. — Макар че — добави той с усмивка — без малко не успя да направи това, за което почти с готовност бих подал оставка, за да го извърша.

Въпреки ранния час новината за предстоящата екзекуция се бе разпространила и много граждани на Санта Галма надойдоха да видят как ще умра. Пръв ме посрещна лудият капитан, който ме бе довел в пристанището. Повече от всякога съжалявах за злината, която му бях причинил, като видях колко го бе обладала лудостта. Как се бе променил смелият капитан на екипажа, съпротивявал се отчаяно срещу нападението на връхлитащите пирати! Дрехите му бяха мръсни и развлечени, лицето — небръснато, очите — кръвясали. Носеше някаква пародия на униформа и бе увил около себе си като наметало едно оръфано от много битки пиратско знаме, така че ужасният череп лежеше ухилен на сърцето му.

Когато се появих, той ме посрещна с вулгарни насмешки и се опита да се приближи до мен, за да ме заплюе, но войниците му попречиха. Много други зрители също сипеха гръмогласно проклятия, подигравки и закани, но аз бях под добра охрана и никой не се опита нито да ме пребие, нито да ме спаси. Много скоро стигнах до стълбата на бесилката и се качих на високата платформа, която цялата тълпа можеше да вижда.

Далеч пред мен се простираше синьото море, наглед много спокойно и мирно от такава височина.

Очите ми се зареяха натам, но за кратко. След това загледах надолу и наоколо множеството мъже и жени, насъбрали се да видят как ще умра. Някак си не можех да повярвам, че смъртта е близка. Някакво безразсъдство ме караше да очаквам да бъда отвлечен от бесилката навреме, за да спася живота си. Ала нямаше и следа нито от Самбо, нито от Лен Григс, нито от Дългия Джон.

Един свещеник се изкачи по стълбата към бесилката, за да ми даде утеха, доколкото можеше. Около платформата стояха войници, неподвижни и безстрастни, сякаш изваяни от камък. Зад тях — любопитната тълпа, с вдигнати нагоре лица, странно бледи под слабата светлина на зората; после — варосаните къщи и уличката, която се виеше надолу към кея; укрепленията, пазещи входа на залива, където знаех, че са монтирани оръдия и стоят на пост артилеристи, в случай че Даго ги нападнеше. Накрая очите ми отново се зареяха нататък към морето. Плод на въображението ми ли беше това, или ония платна наистина се виждаха на хоризонта?

Посочих към океана и заговорих на свещеника. Той поклати глава. Капитан Хадфийлд, който стоеше на стъпалата на бесилката, дълго и жадно се взира, ала със съжаление ме осведоми, че съм се излъгал.

Тишина легна над множеството, когато палачът, закрил лицето си с черна маска, бавно се заизкачва по стъпалата, следван от помощниците си. Дойдоха нови отряди войници и отвориха през народа път, по който тръгна сър Бенджамин Уолпоул. Когато пристигна на мястото, той заповяда да се прочете на народа прокламация, в която се изброяваха престъпленията ми и се отсъждаше. „Прословутият капитан Грим да бъде обесен като предупреждение и пример за други черни злодеи.“

Аз коленичих и се опитах да измоля прошка за злодеянията, които бях извършил, особено когато плавах с „Нападател“, преоблечен като Едноокия. Преди още да успея да формулирам думите, които исках да изрека, грубата примка от конопено въже се плъзна около шията ми.

Писклив глас наруши гробната тишина.

— Обесете тоя негодник, без да се церемоните! Той уби сина ми… Ха! Ха! Ха! Ха! Ха!

Въжето се затегна около шията ми. Очите ми отново затърсиха из океана. Никакво платно не се виждаше освен корабите, намиращи се в пристанището. Затворих пак очи и зачаках страшното потъване в смъртта.

То не дойде. Вместо него от три страни на площада екна сигнал от тръби и биене на барабани. Хората се спогледаха, после хукнаха да бягат. В същото време един запотен кон долетя в галоп на площада. Ездачът скочи на земята.

— Пиратите ни нападат! — извика той.