Дневникът на пирата

Глава IV СТАВАМ АРТИСТ

Отначало помислих, че с припадъка на пиратския главатар метежът ще започне наново. Но единството на хората бе сломено и нямаше достатъчно смел човек да ги насъска пак да нападнат своите началници. Ето защо, макар че мнозина се спряха, за да видят какво ще се случи по-нататък, никой не посмя да ни докосне. Дългия Джон бързо схвана как стоят нещата.

— Заведи Едноокия в каютата му, Бърт — даде ми той знак през рамо. — А вие, приятели, докога ще се мотаете, та не прехвърляте товара на палубата. Хайде, размърдайте се! — Така с енергични команди, примесени с добродушни закачки, помощникът накара хората да се заловят отново за работа, като остави на мен да се погрижа за ранения капитан.

Поради усилията ми преди малко и загубата на кръв аз се нуждаех от вниманието на лекаря почти толкова, колкото и Едноокия. Ала трябваше някак да го смъкна долу и бях много благодарен, когато младият англичанин предложи да ми помогне.

— Съжалявам за думите, с които си послужих преди малко по ваш адрес — додаде той, когато коленичих до проснатото тяло, — че не сте никакъв англичанин, а само пират, нали разбирате. Аз се казвам Лен Григс и ако остана жив, ще се постарая някой ден да ви се отплатя за усилията да спасите живота ми.

— Това беше дребна работа — отвърнах аз. — Но вие бяхте прав. Като пират не съм достоен да се наричам англичанин. Ала както чухте от устата на помощника, аз съм още новак в този занаят.

Смъкнахме капитана долу не без известни затруднения, но докато го пренасяхме, той не помръдна и не издаде никакъв звук. Положихме го на койката му и аз се опитах леко да отместя скръстените ръце от гърдите му, за да мога да прегледам и да превържа раните му. Но едва пръстите ми докоснаха кожата му (макар и да направих това много внимателно), той отвори окото си и се озърна, явно смаян.

— Къде съм? — попита, а погледът му блуждаеше по стените на малката каюта. — Аха, спомням си. Припаднах от загуба на кръв.

— Точно така, сър. А сега ми позволете да разгърна ризата ви…

— Не още — отвърна бързо той и притисна още по-силно ръце към гърдите си. — Кой е тоя с теб?

— Пленник от кораба, който току-що завзехме. Моля ви да пощадите живота му. Той е…

— Да, да. Ще го оставя жив. Но го накарай веднага да напусне каютата ми. Засега може да го настаниш в каютата на Дългия Джон — там ще бъде в безопасност. И се връщай бързо. Искам да ти кажа нещо.

Изпълних заповедта му и се върнах колкото можех по-бързо, като дори не се спрях да превържат раните ми, макар че една продължаваше да кърви обилно. Пиратският капитан лежеше в същото положение, в което го бях оставил. Когато влязох, отвори морно очи.

— Затвори вратата — каза той, — и то здраво. А сега седни до мен!

Капитанът се взря изпитателно с единственото си око в моите, сякаш се двоумеше доколко може да ми се довери. След малко издаде полувъздишка, полустенание.

— Аз съм ранен много тежко, Дебнъм. Боя се, че е почти смъртоносно. А щом хората узнаят това, ще се разбунтуват.

Не му отговорих нищо, тъй като не знаех какво да кажа. Безспорно властта на Едноокия над разюздания му екипаж беше по-голяма от тая на помощника. Ако наистина бе ранен сериозно, моряците можеха да избият своите командири, особено ако сметнеха, че капитанът е скрил някъде имане, на което могат да сложат ръка.

— Знаеш ли, Дебнъм — продължи Едноокия сериозно, — че ти и аз много си приличаме по физиономия? Сложи превръзка на лявото си око, облечи се в моите дрехи и всички ще помислят, че ти си капитан Грим!

— Искате да кажете…? — възкликнах аз съвсем излишно, защото вече бях схванал мисълта му.

— Искам да кажа, че ти трябва да се маскираш като мен. И да ме заместиш на палубата, докато оздравея. Щом като хората мислят, че съм здрав и силен както винаги, няма да се бунтуват.

Настъпи продължително мълчание. Планът беше твърде смел, но в самата му дързост се криеше блестяща възможност да успее. Нямаше да бъде трудно да се преобразя в пиратския капитан; чертите и телосложението ни бяха толкова сходни, че за цялата маскировка щяха да бъдат достатъчни една превръзка на окото ми и един от неговите костюми. Що се отнася до гласа му, той беше силен и решителен и лесно можеше да се имитира. Освен това имаше една-две особени привички, например да поглажда дясната си буза, когато мисли, или да забива десния юмрук в отворената си лява длан, когато е разгневен — те също лесно се подражаваха и вероятно щяха да попречат да се промъкнат в главите на моряците подозрения, че аз съм само маскиран като капитана.

— Как ще обясня отсъствието си от палубата? — попитах аз.

— Може например да си паднал зад борда. Разбира се, не наистина, иначе как ще можеш да се маскираш като мен и да се показващ на палубата? Но ако се пръсне слух, че си се удавил, планът ни положително ще успее.

— Ала когато оздравеете, може и наистина да ме хвърлите зад борда — възразих аз. — Във всеки случай тогава ще ми бъде доста трудно да оживея отново.

Едноокия се усмихна малко зловещо.

— Няма да позволя да те убият, щом отново се изправя на крака — обеща той, — макар че, запомни, разчитам да държиш езика си зад зъбите. Ти можеш да ми бъдеш полезен и друг път.

Той затвори окото си и като че потъна в размисъл.

— Сетих се! — възкликна след малко. — Ще те викам всяка сутрин да почистваш каютата ми. Тогава ще можеш да си навличаш моите дрехи и един час да се разхождаш по палубата. Когато се върнеш, ще облечеш собствените си дрехи и пак ще си бъдеш Бърт Дебнъм. Никой в кубрика5 няма да разбере, че съм ранен от куршум на испански пистолет.

— И никой друг ли няма да бъде посветен в тайната?

— Никой освен Дългия Джон. Той често влиза и излиза оттук да приема заповеди. Сега, когато Грийзър е мъртъв, ще трябва да си изберем нов помощник, но няма да му позволяваме да наднича в каютата. Е, съгласен ли си?

— Съгласен съм, само че ще поискам нещо за труда си. Не в злато… е, в края на краищата може мъничко. Но ако ви служа добре, ще очаквам да ми разрешите да напусна екипажа ви, когато пожелая, със стотина гвинеи6 за път. Обещайте ми това и съм ваш.

Подпечатахме споразумението си с бутилка вино. За голяма моя изненада капитанът успя да изпие дяла си, въпреки страшната рана, от която страдаше, и то все още непревързана. Когато предложих да отида за корабния лекар, той отново се отпусна на койката си, капнал от изтощение, но ми заръча да повикам Дългия Джон да го прегледа, защото помощникът имаше практически познания по хирургия. Когато се върнах с помощника в каютата на Едноокия, той ми заповяда рязко да вървя да се погрижа и за своите рани, като ми напомни да не се раздрънкам по въпроса, който бяхме обсъждали.

Първата ми работа бе да намеря Веселушко, защото много се безпокоях как се чувствува след спречкването ни с разбунтувалите се пирати. Заварих го на койката му, с увит около главата кървав бинт. За щастие раните му не бяха дълбоки и въпреки че главата му се цепеше от болки, приятелят ми не бе пострадал особено. Той любопитствуваше много да узнае какво бях разговарял толкова дълго с Едноокия и когато се оправдах с умора, за да парирам въпросите му, той се докачи и без да каже нито дума повече, ме остави на доктора да се погрижи за раните ми, а после — да легна на койката си.

Няколко часа се мятах между будно и сънно състояние. Първо бях дегизиран като Едноокия и усмирявах разбунтувалия се екипаж с пистолет във всяка ръка. После поведох абордажници да завземат един търговски кораб, до който се бяхме приближили, но в последния момент се обърнах към хората си, свалих превръзката, която украсяваше лявото ми око, и казах на главорезите да правят с мен каквото щат. Друг път ме хванаха и ме поведоха към бесилката, но точно когато метнаха примката на шията ми, скъсах маскиращата превръзка и вместо да ме обесят като прословутия Еднооки, ме поздравиха с „ура“ като герой. Предполагам, че накрая съм заспал спокойно, но дълго преди да си бях отпочинал както трябва, една груба ръка ме улови за рамото и почти ме измъкна от койката.

— Какво има? — попитах аз, търкайки уморени очи с кокалчетата на пръстите си.

— Капитан Грим те вика бързо. Много е ядосан, затуй не се бави!

Последвах смутителя на съня ми до палубата и видях, че е все още студено утро. Навярно Едноокия искаше да ме подготви добре за ролята ми, преди да дойде време да се перча по палубата като капитан. Заварих го подпрян с много възглавници на койката, а Дългия Джон седеше вътре на едно преобърнато буре.

— Виж какво можеш да сториш с него — каза капитанът, когато влязох. — Косата му трябва да се пооправи, моята не е такова оплетено кълбо като неговата. Залавяй се за работа, пък аз ще ти давам нареждания.

Много дами губят по-малко време за тоалета си от това, което употребих аз, докато най-сетне задоволя внимателния оглед на капитана. Косата ми бе сресана и напомадена, после навита на къдрици. Ноктите на ръцете ми бяха подрязани, заострени и почистени от мръсотията, натрупала се по време на престоя ми на „Дръж!“. Раненият се опря и на много други подробности, които аз и помощникът бяхме пропуснали да забележим, и когато най-сетне облякох една от униформите му и застанах пред огледалото, не можах да се сдържа да не възкликна от вида си. Наистина изглеждаше като че самият пиратски главатар ме наблюдава от огледалото, само че имаше две очи вместо едно.

— Лепни едно парченце чер плат на левия му илюминатор, а после му отдай чест, Джон — рече капитан Грим с тон на задоволство. Платчето бе добавено незабавно и щом свикнах с неудобството да не мога да виждам с едното си око, аз започнах да се чувствувам наистина като прословутия капитан на „Страшни“.

— Походи малко, капитане — изкомандува Едноокия и докато правех това, другите двама сочеха недостатъците в държането ми и ме запознаха с някои от привичките на капитана. Научиха ме да стоя с ръце на хълбоците, да вадя пистолет досущ като капитана, да боравя със сабята му, да държа далекогледа пред дясното си око (колкото и да е чудно, обикновено аз си служех с лявото, може би понеже с него виждах по-добре) и на още много други обичайни постъпки на пиратския главатар. След половинчасово позиране те решиха, че съм годен да пристъпя към първото си явяване на палубата.

— Тези пистолети са заредени — отбеляза Едноокия, като ми подаде чифт оръжия, чиито дръжки бяха богато инкрустирани със сребро. — При най-малките признаци на съмнение у някого от екипажа, при най-лекия въпросителен поглед, при най-малката грубост стреляй! — И то смъртоносно! Аз винаги постъпвам така — добави той със злобен кикот.

Качих се на палубата, като Дългия Джон беше до мен, и цял час крачих напред-назад. Нито един от моряците не прояви дори бегъл интерес към мен. Самият Веселушко мина съвсем наблизо и освен че ми отдаде чест, не ми обърна никакво внимание. Отначало се чувствувах нервен от маскировката си, но скоро ме изпълни увереност и дори започнах да изпитвам сладостен трепет при мисълта, че командувам пиратски кораб.

— Време е да слезете долу, сър — каза Дългия Джон, — закуската ви ще бъде готова.

Когато слязохме, заварихме капитана в нетърпеливо очакване да му докладваме как е минало.

Докато разговаряхме, изящната ми премяна бе свалена, косата ми — превърната отново в разчорлено кълбо, а ръцете ми пак се замърсиха. Когато станах отново Бърт Дебнъм, аз се промъкнах обратно в кубрика и Веселушко пак ме обсипа с въпроси къде съм бил досега. Залапах бързо закуската си, но още преди да я довърша, бях повикан обратно в капитанската каюта, за да я почистя. Моряците ми подхвърляха много закачки, задето съм получил лека работа. „Хубаво ядене и вино колкото щеш“ — каза един от тях. Но щяха да се учудят, ако ме видеха, когато бях вътре в каютата на Едноокия. Щом вратата се затвори, тутакси трябваше да се пременя пак в изискан тоалет, след половин час отново се разхождах на палубата и по всичко личеше, че съм самият капитан Грим.

Плененият от нас испански кораб, който през нощта бе закачен с куки за нашия, окончателно бе разграбен и пуснат да се носи по вълните. На борда му бе поставен заряд и след малко той хвръкна във въздуха, а почернелите му дървени части се пръснаха по вълните. Според обичая пленниците бяха докарани пред капитана, за да чуят присъдата си. Сега, когато бях заобиколен от целия екипаж на „Страшни“ и очите на всички бяха вперени в мен в очакване да реша каква ще бъде съдбата на пленниците, изведнъж ме достраша. Това беше най-тежкото изпитание. Дали дегизировката ми бе достатъчно добра? Ами ако някое зорко око забележеше някакъв недостатък и разкриеше на другарите си истината, че аз не съм техният капитан, а само едно от най-новите попълнения на екипажа им?

Тревожно се заоглеждах, а ръцете ми опипваха нервно дръжките на пистолетите. Но в ничии очи не съзрях подозрение. Лицата на всички бяха напрегнати от вълнение и от любопитство да узнаят какво развлечение ще им осигуря при ликвидирането на нещастните пленници. Дългия Джон, който стоеше близо зад мен и отгатваше безпокойството ми, се приближи плътно до мен, за да ме окуражи.

Пленниците бяха Лен Григс и трима испанци. Към последните изпитвах твърде малко симпатии, защото някога баща ми бил пленен от доковете и те го направили роб на галера, окован във вериги и шибан с камшици от жестоки надзиратели, които безпощадно биели робите по пейките. Най-после избягал от този ад, но отново го заловили и този път го изтезавала Инквизицията. Той не искаше да ми разправя на какви издевателства е бил подлаган, ала най-после се върна в Англия съсипан човек. Ставите му бяха подути и страшни за гледане; единият му крак бе извит навътре, а пръстите му — премазани така, че вече не можеха да му служат; по тялото си носеше белези от нажежено желязо, а гърбът му беше нашарен с резки, оставени от тежкия камшик. Сега, когато си спомних за това, стиснах силно зъби и се заклех в себе си да отмъстя за страданията на баща ми на някого от испанците, намиращи се в моя власт.

— Кой от вас би постъпил на този кораб, ако му се даде възможност? — попитах аз. — Може би ще успеете да спасите живота си по този начин.

Като чуха думите ми, двама от испанците паднаха на колене и пелтечейки, изявиха готовност да се присъединят. Лен Григс стоеше със скръстени ръце, сякаш безразличен към съдбата си. Третият испанец, офицер, ако се съди по облеклото му, се изправи и впери презрителен поглед в хленчещите си сънародници.

— Все още има мъже в Испания — каза той на завален английски, — макар че тези псета може да ви накарат да си помислите обратното. Що се отнася до мен, аз няма да се присъединя към вашия екипаж от убийци. Правете с мен каквото желаете. Смятам, че е безсмислено да предизвиквам главорез като вас на смъртен двубой?

— Бий се и го убий, Еднооки — прозвуча груб глас, но аз не се поддадох.

— Нека смелият испанец почака — отвърнах. — На нока на реята винаги има въже, което може да ни избави от неговото присъствие.

— Може би все пак ще ме удостоите с куршум — каза той. — Въжето подхожда повече за крадци и пирати.

— Отлично ще подхожда и за испанец — отвърнах аз. — Но за вас ще се погрижим след малко. Що се отнася до тези двама нещастници — продължих, сочейки испанците, които все още бяха на колене, — едва ли ще има особена полза да ги включим в редиците си. Те не изглеждат добри бойци.

— Право казваш, капитан Грим — обади се един недорасъл дребосък, известен сред колегите си под прякора Малчо. — Те се спотайваха долу, докато превземахме кораба им, и аз лично плених и двамата.

Моряците се заляха от смях, защото Малчо им беше нещо като прицел за насмешки. Но той бе достатъчно храбър, макар и маломерен.

— Защо не оставиш тоя великан да съди пленниците си, капитане? — подвикна един от пиратите и предложението бе посрещнато с възторг. Аз също нямах нищо против, защото колкото и да мразех испанците, не ми беше по нрава да ги осъждам на изтезания и смърт.

— Така да бъде — извиках радушно. — Хайде, Малчо, заеми почетното ми място. Прави с тях каквото желаеш. След малко аз ще се погрижа за другите двама.

С такъв важен вид, че дори беше смешен за гледане, Малчо зае освободеното от мен място и седна като император.

— Целунете краката ми, роби! — бе първата му заповед и сред гороломен подигравателен смях един от пленниците се подчини смирено. Другият или разбираше, че няма надежда да спаси живота си, или пък беше по-смел от другаря си. Така или иначе едва когато пиратите го забоцкаха с камите си, за да го подтикнат, той се потътри напред да изпълни заповедта на своя съдия.

— Ха така — произнесе Малчо с доволна усмивка. — Е, какво ще кажете сега, приятели, да прекараме ли тия двамата през шпалир? От много месеци не сме пращали някого от пленниците си на оня свят по тоя път.

Идеята бе приета с въодушевление. Двамата испанци, молещи отчаяно за милост, бяха домъкнати до мачтата. Оттам моряците се строиха в две редици, лице срещу лице, след като първо се бяха въоръжили с тояги или въжета, с които се готвеха да удрят нещастните пленници, когато минаваха между редиците им. В края на двойната редица стоеше най-едрият човек от екипажа, наричан Джексън Съкрушителния, който държеше в исполинските си ръце секира и се усмихваше от зловещо предвкусване.

— Кой ще е първият? — запита Малчо. — Какво? Никой от вас ли не иска да предприеме пътуването? Тогава аз трябва да решавам. Имаш ли монета, Бил? Благодаря. Сега ще я подхвърля. Ако падне с осмицата отгоре, ще пуснем най-напред мустакатия. Ако е обратно, ще бъде приятелчето, дето измокри гащите ми от сълзи. Хоп! Как е, Бил? Цифрата ли е отгоре? Тогава мустакатият дон има честта да мине пръв.

Вдигнаха нещастника на крака и развързаха ръцете му. В дъното на душата си съжалявах, че бях допуснал да се стигне до това изтезание, но се помъчих да успокоя съвестта си, като си опомних за мъките, изтърпени от баща ми, и си рекох, че екипажът наистина ще се разбунтува, ако се опитам да спася всички пленници. Въпреки всичките ми оправдания аз се чувствувах дълбоко засрамен от държането си, когато Малчо прати испанеца напред по мъчителния му път към смъртта, като го боцкаше по гърба с върха на една сабя.

Отначало жертвата стоеше неподвижно, ужасена от застрашителните лица, застанали срещу мен. Но подмушкването със сабята на Малчо и жестоките удари на моряците, които стояха най-близко до пленника, скоро го накараха да се размърда. Тогава испанецът отчаяно се помъчи да пробие през една от редиците. Жестоки ритници и удари осуетиха това му намерение. Зарадвани от упоритостта му, всички пирати, които можеха да го достигнат, го налагаха с оръжията, които държаха. Не ги беше грижа къде попадаха ударите им — по лицето, по шията, раменете или гърба — навред, щом можеха да причиняват страдания. Разбрал, че няма спасение за него, нещастникът най-после се потътри по пътеката, по която трябваше да върви, докато ударите валяха като дъжд отгоре му. Понякога някой препречваше пътя му с крак, тогава той се връщаше и боят продължаваше. С вдигнати над главата си ръце, за да се предпази, доколкото може, от безразборните удари, нещастникът се мъкнеше със залитане все напред и напред, докато най-после, зашеметен и окървавен, излезе на откритото място пред Джексън Съкрушителния.

Този юначага чакаше обляната в кръв жертва със злорадо изражение на лицето, което ме отврати така, че ми се догади. С най-голямо усилие се сдържах да не вдигна пистолета си и да не застрелям тоя обесник. Това щеше да бъде смела постъпка, но равносилна на самоубийство. Сега, когато хората бяха побеснели от жажда за жестокост, този изстрел само би насочил яростта им срещу мен, без да спаси пленниците.

Затова не помръднах. Може би от страх — наречете го така, ако щете, — но колцина в моето положение биха постъпили другояче?

Опитах се да отвърна очи от клането, което се готвеха да извършат. Ала някаква жестока сила ме подтикна да гледам. Джексън Съкрушителния вдигна голямата секира високо над главата си и лъскавото й острие блесна като разтопен метал, когато слънчевата светлина се отрази в него. После оръжието се стовари с цялата сила на двете най-яки ръце на борда на „Страшни“.

Или секирата се подхлъзна в ръката на палача, или това бе направено нарочно, ала ударът не улучи, където трябва, и не донесе милосърдна смърт на ревящия човек. Вместо това острието се заби дълбоко в рамото му като почти отсече едната ръка, и той трябваше да изпита още предсмъртни мъки, докато брадвата се вдигне повторно. Този път острието вече не блесна от лъчите на издигащото се слънце. То беше червено от кръвта на изтезавания нещастник.

Джексън Съкрушителния удари пак и този път прицелът беше точен. Острата секира разцепи черепа на испанеца и викът му секна внезапно, а клетникът падна на потъмнялата палуба — страшна гледка за очите.

Докато аз извърнах глава, да не би нечие зорко око измежду пиратите да познае по ужасеното ми изражение, че не съм свикнал на такива зверски сцени, и така да се разбере, че не съм Едноокия, техният главатар, а човек, който се представя за него, неколцина от моряците с възгласи на дива радост пренесоха трупа до парапета на кораба и го запокитиха в морето.

— Готово, един е очистен — извика Малчо. Гласът му беше дрезгав от наслада пред жестокото развлечение, което ставаше по негово нареждане. — Остават още трима. Бил, докарай друг!

— Трима ли? — попитах аз, владеейки с усилие гласа си. — Не се лакоми толкова, Малчо. Остава ти да пратиш на оня свят само още един.

Джексън Съкрушителния измърмори нещо предизвикателно, но не долових думите му. А и тъй като не знаех как ще реагират моряците, разсъдих, че няма да е благоразумно да изострям положението, като поискам да повтори казаното. Ето защо се престорих, че не съм го чул, и загледах как мъкнат втория испанец към началото на двойната редица чакащи пирати.

Този страхлив нещастник, макар и непрекъснато подмушкван жестоко от своите мъчители, не искаше да тръгне между двете редици. Вместо това се тръшна на палубата и треперещото му тяло понесе всички удари с тояги и саби, с които пиратите охотно го обсипваха. Струва ми се, че той много скоро трябва да е загубил съзнание, защото писъците му спряха, но боят престана едва когато дрехите и кожата му станаха на дрипи. Тогава пренесоха клетото окървавено тяло до парапета и го хвърлиха безпощадно в морето.

След като унищожиха втората си жертва, моряците се заоглеждаха въпросително, явно не искаха да прекъснат забавлението си. Най-после един от тях, Гъгър Факстън, взе думата от името на всички.

— Ще прощавате, сър, ама оня последният не ни развлече много. Нали така, приятели? Искаме да знаем какво ще стане с другите пленници? Можем ли да ги пратим по същия път?

Първият ми подтик беше да откажа рязко и безпрекословно. Ала заплашителните, почти бунтовни лица на хората ме накараха да се поколебая. Нима капитан Грим щеше да предизвика бунт само за да спаси един пленник? Осъдете поведението ми, ако щете — аз нито се оправдавам, нито се гордея особено с делата си като пират, — но реших да отстъпя малко пред екипажа. В едно бях категоричен: по-скоро да умра, отколкото да им дам да убият Лен Григс. Що се отнася до испанския офицер, имах твърде малък интерес да го запазвам. Сметнах, че ще бъде благоразумно да се съобразя отчасти с желанията им, като им отстъпя високомерния дон, ако така можех да им попреча да убият младия англичанин.

— Вземете офицера — казах аз. — Но този англичанин няма да ви дам, поне засега.

Испанецът пребледня, като чу, че го осъждам на мъчения и смърт.

— Значи се страхуваш да премериш силите си е мен — изсъска той през зъби. — Убиец, свиня, английски пират, дано…

Като продължаваше да крещи всевъзможни зли прокоби за бъдещето ми, испанецът бе довлечен насила до мястото, откъдето трябваше да започне минаването му през шпалира. Той вдигна главата си високо и престана да ругае напусто, щом разбра, че скоро ще умре. Погледът му се зарея надалеч към морето, което несъмнено обичаше, после се впери отново в заобикалящите го свирепи лица. Устните му помръдваха леко, като че се молеше, и сред ругатни и подигравки два пъти се прекръсти.

Аз се укорявах, че съм страхливец и убиец, като виждах как този смел човек се готви да умре. Но не се намесих. А по-добре да се бях намесил и сам да намерех смъртта си, ако станеше нужда, вместо да бъда безучастен зрител на такава жестокост. Видях как испанецът се дръпна една крачка назад, сякаш да се засили по-добре, за да прелети набързо между редовете хора, които само чакаха да го заудрят жестоко.

Затворих очи, за да не гледам кръвопролитието. Екна вик, в който смайването беше примесено с безсилен гняв. Отворих очи навреме, за да видя как испанецът се издигна с великолепен скок и профуча над раменете на хората от дясната си страна. Ръце се пресегнаха към глезените му, но не успяха да го уловят. В следния миг той се озова до парапета на кораба и с тържествуващ вик се хвърли в морето.