Дневникът на пирата

Глава VIII СЛИЗАМ НА БРЕГА С ЕДНООКИЯ

При първия проблясък на зората Едоноокия вече беше на палубата и търсеше по морето следи от Даго и неговите лодки. Но ние бяхме изминали голямо разстояние през нощта и погледът не срещаше нищо освен море и небе.

— Защо не се върнем обратно да ги намерим? — посъветва го Дългия Джон, който беше по-добре с раната си от предишния ден. — Ако Даго е жив, той никога няма да забрави, че ти му задигна кораба. Върни се, ти казвам, намери и потопи лодките му. Мъртвите не говорят и не търсят отмъщение.

Но капитан Грим не мислеше така. Целта му беше да се отдалечи на колкото се може по-голямо разстояние от човека, когото мразеше и от когото се страхуваше. Ето защо нареди да се вдигнат още платна по и без това скърцащите мачти и до обяд ние продължихме да се носим с главоломна скорост.

Междувременно новият ни кораб трябваше да се прегледа основно и съкровищата му да се извадят наяве. „Нападател“ — мисля, че вече казах това — беше по-голям плавателен съд от „Страшни“ и по-тежко въоръжен. Той плаваше като безплътен и очите ми светнаха от радост, като забелязах колко леко пори вълните и как носът му подскача ту нагоре, ту надолу.

Пиратите, или поне повечето от тях, се интересуваха преди всичко от плячката, която смятаха, че е струпана под люковете. На онези десетина души, бившата вахта на борда на „Нападател“, които стояха натикани под люковете, бе заповядано да се качат на палубата. Те дойдоха много страхливо, тъй като очакваха да се отнесем към тях по същия начин, както самите те се бяха отнасяли толкова често към падналите в ръцете им пленници. Ала Едноокия имаше голяма нужда от хора. Той обеща на пленниците да пощади живота им, ако се присъединят към неговата шайка и се отрекат от Даго, плюс дял от цялата плячка, заграбена в бъдеще.

— Ще ни оставите ли малкото, което вече имаме? — попита един по-дързък от другите. Капитан Грим го прониза с поглед.

— Не разбираш ли, дървеняк такъв, че имаш късмет, задето не трепериш на края на дъската? Замърмори ли още веднъж някой от вас, ще видите, че мога да бъда не по-малко строг от самия Даго.

Тонът му беше толкова заплашителен, че никой не възрази повече. По заповед на капитан Грим и под строгото наблюдение на екипажа пленниците изнесоха на палубата всичката плячка, която бе принадлежала на самите тях и на другарите им. На палубата се струпа цяла грамада — малка купчинка скъпоценни камъни, злато и сребро на кюлчета, купища златни и сребърни монети, насъбрани от всички краища на земята, и всевъзможни украшения — от елегантни обувки със сребърни токи до табакери за енфие и бляскави обеци.

— Това ли е всичко? — запита Сондърс Тъмния, след като съкровището бе поделено според обичайната процедура.

— Това е всичко, друже. И несправедливо е да не получим поне малък пай, щом занапред всички ще вършим една работа.

— Нямаше ли Даго свое лично съкровище? — упорствуваше Сондърс, пренебрегвайки молбата на другия за дял от плячката. Видях, че капитан Грим се намръщи при този въпрос, и се досетих, че дялът на Даго сигурно е пече в каютата, която нашият капитан бе определил за себе си.

— Тъй, ами! — намеси се Бабаита с обичайния си дрезгав глас. — Аз загубих пая си в лодката на „Страшни“. Но ще го наваксам, ако бръкнем в сандъка със съкровището на Даго.

— Адмиралът е заровил по-голямата част от пая си — обади се един от моряците. — Само че никои от нас не знае точно къде, макар в кубрика да се шушукаше, че държи в каютата си карта. Но сигурно има някаква плячка на борда, защото не е стъпвал на брега от началото на последния ни рейс, а досега заловихме десетина богати кораба.

— Е, измъкнете тогава на палубата каквото намерите и веднага ще си го поделим — заяви Сондърс Тъмния. — Колкото до картата, на която е обозначено къде е скрил съкровището си, скоро ще я издирим и предлагам да поемем право към това парче земя, което е избрал за свое скривалище, и да изровим съкровището му.

Предложенията на Тъмния бяха приветствувани от пиратите с бурни възклицания и двамина от предишния екипаж на „Нападател“ тръгнаха да изпълнят заповедта му. Но резкият глас на Едноокия ги накара да се заковат на място и да се обърнат към него.

— Не знам каква дисциплина Даго е смятал за нужно да поддържа на кораба си — заговори той провлачено и бавно, — но ви моля да запомните, че аз съм капитан тук. Друг път да не мърдате, докато не получите нареждане от мен или от помощниците ми, а не от някаква си чернолика лепка, представяща се за моряк.

— За мен ли става дума? — озъби се Тъмния и извади камата си. Тафи, който стоеше близо до него, сграбчи главореза за китката и я изви така рязко, че камата иззвънтя на палубата.

— Да, за теб, размирно псе такова — кресна Едноокия, като извади пистолета си и го насочи към разгневения пират. — Дръпни се, Тафи. Има само едно наказание при опит за бунт и то е смърт.

Пръстът му се, задържа на спусъка няколко секунди, преди да го натисне. Той изпитваше наслада от мъчението, което причиняваше на нещастника, в когото се целеше. Някакъв безразсъден инстинкт ме накара да перна нагоре цевта на пистолета, точно когато главатарят стреля, и куршумът изсвистя през платната.

— Какво правиш! — изгърмя гласът на капитана и той ме удари с дръжката на пистолета така жестоко, че паднах на палубата зашеметен. Веселушко Прайс и Лен Григс като добри приятели застанаха до мен, но въпреки това чувствувах, че моята намеса щеше да ми донесе смърт. През замъглени очи видях как Едноокия измъкна втория си пистолет и този път го насочи към мен.

Затворих очи, като че ако не гледах насочения пистолет, можех да попреча на куршума да полети по смъртоносния си път. Ала гърмеж не последва. Учуден, че съм още жив, аз отново отворих очи и видях, че Дългия Джон развалено шепне нещо на пиратския главатар.

Какво му бе казал Дългия Джон, така и не узнах. Дали заплашваше Едноокия, спореше с него или го придумваше, не мога да твърдя. За моя изненада, примесена с облекчение, пиратският капитан пъхна пистолета обратно в пояса си, скръсти ръце и ме загледа строго.

— Малцина са се месили в работата ми и са оставали живи — каза той. — Но досега ти ми беше полезен, а може и занапред да бъдеш. Само не дръзвай да ме дразниш пак, ако ти е скъп животът.

Като обгърна всички наоколо със заплашителен поглед, капитан Грим напусна палубата, оставяйки подире си недоволно гъмжило, което ругаеше невъздържано капитана, но не смееше да му се опълчи открито. Когато двамата помощници разпратиха хората по задачите им — да преглеждат такелажа и други подобни работи, — Сондърс Тъмния се промъкна боязливо до мен.

— Благодаря ти, друже, за това, което направи преди малко. Никога няма да го забравя. Колкото до оня гад долу… — и той махна неопределено с палец към капитанската каюта, — … камата ми ще го намери, па макар и самият дявол да го закриля.

Този човек не ми се нравеше и се опитах да прекъсна разговора. Но той продължи да говори, като премесваше проклятията си по адрес на Едноокия с разни тайни планове за отмъщение и решителни закани да му отнеме съкровището на Даго.

— Ако страхливците на този кораб само ме послушат друже, което няма да сторят, понеже са по-скоро баби около корито, отколкото пирати, ще обесим Едноокия на мачтата и ще подкараме кораба с пълна скорост към мястото, където е заровено съкровището. Запомни ми думите: ако Даго не се е удавил, в което почти съм сигурен, тъй като е обречен за бесилка, той ще търти за златото си по-бързо, отколкото напитка се стича в гърлото на моряк. Няма да се успокои, докато не смени мястото на съкровището си.

— Но хората няма да те послушат, тъй че каква е ползата от тия приказки — прекъснах го аз, отегчен от монолога му. Той смигна хитро три-четири пъти, потупа мрачно носа си и продължи:

— Капитан Грим не е толкова глупав. Той знае, че ако Даго е жив, веднага ще побърза да провери дали съкровището му е на мястото си. Тъй че ще видиш: щом намери оная карта, Едноокия ще се качи на палубата и ще промени курса ни. А после, когато спуснем котва…

Той млъкна внезапно, защото помощникът надигна глас: викаше пленниците от някогашния екипаж на „Нападател“. Двама от тях прати долу в каютата на Едноокия.

— Ето на — извика тържествуващо Тъмния. — Вика ги долу, за да ги разпита за картата на скривалището на Даго, да види могат ли да му дадат някакво указание къде се намира то. Ако открие картата, веднага ще се залови да търси това съкровище. А когато слезе на брега, и аз ще сляза след него и ще видя дали и той не е смъртен като всички нас.

И наистина след по-малко от час Едноокия се появи на палубата; всяка чертица на лицето му изразяваше задоволство. Той се разпореди корабът да поеме нов курс и докато Тъмния помагаше да се извърши маневрата, ме удостои със заговорническо кимване.

Късно вечерта съгледахме земя. Дългия Джон, който в това време стоеше до мен, каза, че и по-рано е ходил там и че това е остров, използуван понякога от пиратите като място за срещи. Когато го попитах известно ли му е дали капитан Грим е намерил картата за съкровището на Даго, Дългия поклати глава със сериозен вид.

— Но ако я е намерил, няма да иска да дели плячката с нас. Или ще слезе на брега сам и ще се опита да прехвърли съкровището на друго място, или ще вземе със себе си един-двама от екипажа и тях ще накара да го преместят. Жал ми е за нещастниците, които ще избере.

— Защо? — попитах наивно аз.

— Нямаше да питаш защо, момче, ако познаваше капитана така, както го познавам аз. Сигурно ще вземе със себе си двама души, за да издирят съкровището. Можеш да заложиш душата си, че ако успее, никой от тях няма да се върне с него тук. Едноокия не възнамерява да дели това имане.

„Нападател“ влезе в едно надеждно и закътано скалисто заливче и спусна котва. Очевидно тази нощ нямаше да бъде направен опит за намиране на съкровището, защото на моряците бе разрешено да си легнат и към полунощ всички в кубрика, с изключение на мен и на още един, които изпълнявахме вахта на палубата, хъркаха юнашки, или поне така ми се струваше. Аз също имах нужда от сън след вълнението от изминалото денонощие и като се облегнах на перилата, с уморени очи се загледах през осветените от луната води към тъмните сенки на острова. Слаб шум на плахи стъпки отзад ме накара да се обърна.

— Кой е там? — подвикнах аз, но шепнещият глас на капитан Грим ми заповяда да мълча.

— Радвам се, че те намерих, Дебнъм — каза той, — защото сега ще мога да ти се отплатя за помощта, която ми оказа напоследък.

Аз не отговорих нищо, само го следях внимателно и се питах какво ли има предвид. Тогава той ми даде знак да го последвам и ме поведе надолу към каютата си. Щом се озовахме вътре, затвори вратата и седна на масата.

— Ето — подзе тържествено той, като извади някакъв пергамент иззад една подвижна дъска на стената, — това е карта, на която е посочено скривалището, където се намира съкровището на Даго!

Изглежда, че взе мълчанието ми за смайване, защото след кратка пауза продължи.

— Да, съкровището на Даго! То трябва да възлиза на хиляди лири стерлинги. Винаги, когато действува пиратската флота, той най-напред обира каймака. Огромно състояние, Дебнъм, с което ти и аз можем да станем едни от най-големите богаташи в Англия.

— Но екипажът няма ли да поиска…? — подзех аз, ала Едноокия ме прекъсна.

— Двамата с теб ще си поделим това съкровище — заяви той. — Не мисли, че като ме ядоса веднъж-дваж, та съм забравил услугата, която ми направи. Ти сглупи, че спаси Сондърс Тъмния днес, когато щях да го застрелям, защото ако му се представи случай, той ще убие някого от нас — вече подозира, че ти уби Джексън Съкрушителния, а не аз. Казвам ти, ако беше се намесил друг човек от екипажа, щях да го застрелям като куче. Но при това положение ти прощавам за дързостта и ти предлагам равен дял от богатството на Даго. Както виждаш, аз изпитвам изключителни симпатии към теб.

— Много сте великодушен — рекох аз с иронична нотка, защото си опомних какво бе казал Дългия Джон и знаех, че подлецът пред мен възнамерява да ме използува, за да извадя и пренеса съкровището, а после да ме убие. Ала ми се струваше, че сега не е подходящ момент да го обвиня в коварство. Да се сдобия с картата не беше достатъчно, за да сложа ръка на съкровището, което силно желаех. Ако нападнех сега Едноокия и го убиех, останалият екипаж положително нямаше да ми позволи да тръгна сам да диря имането. Или щяха и мен да убият, или щяха да поискат да предам картата на съкровището за общо ползуване. Сметнах за много по-добре да се престоря, че вярвам на детинските уверения на Едноокия за приятелство, да го придружа в търсенето на заровената плячка, да му помогна да я скрие на друго място, а после, тъй като бях предупреден и знаех да се пазя, да внимавам да не стана жертва на желанието му само той да знае местонахождението на съкровището.

— Време е да тръгваме — каза Едноокия, — ако искаме до зори да извадим имането и да го скътаме на ново място. Аз донесох тук лопата и кирка. Ти вземи едната, аз ще взема другата. Снощи наредих да спуснат малката лодка и ако бъдем предпазливи, ще успеем да се измъкнем, без да ни видят. Готов ли си?

Всеки избра по едно сечиво и излязохме крадешком от каютата, като капитан Грим вървеше начело. Макар че луната още силно светеше, лесно можахме да прекосим палубата незабелязани. Едноокия се спусна в лодката, а аз му подадох сечивата. После предпазливо се настаних в лодката и загребах тихо, за да се отдалечим от кораба.

Измъкнахме лодката на жълтите пясъци, където вълните не можеха да я достигнат, и поехме към вътрешността на острова. Едноокия явно се бе запознал добре с картата, открита в каютата на Даго, защото само два пъти намери за нужно да надникне в нея. След един час ние стояхме под исполинско дърво, което сигурно се издигаше близо до най-високата точка на този остров, защото почти през цялото време пътеката ни водеше все нагоре. Тук Едноокия направи последна проверка по картата си, преди да отмери внимателно дванайсет крачки в южна посока и също толкова в източна.

— Тук трябва да е скрито съкровището — каза той. — Копай, Бърт. Ще пипнем такова богатство, за каквото и крал не би мечтал.

Плюх си на ръцете, хванах лопатата и тъй като почвата беше мека, закопах бързо. От търсенето ме обзе вълнение, пот течеше от мен, докато хвърлях енергично пръстта на една страна в очакване лопатата ми да издрънчи в заровен сандък. Но макар и разпален от иманярска страст, аз се чувствувах нервен. Причината не беше капитан Грим. Макар и да знаех, че той възнамерява да ме убие, и бях напълно готов да се браня, аз бях сигурен, че той няма да направи такъв опит, докато поне съкровището не беше преместено другаде, а може би и докато не бъде заровено отново. Не, беше друг вид страх, страх от някаква неизвестна, неопределима опасност. Няколко пъти спирах да копая, за да се огледам, усещайки, че наблизо има някакво незабележимо зло същество. В дългите сенки, хвърляни от дърветата под лунната светлина, виждах врагове. Струваше ми се, че съзирам злокобни очи, които ме гледат от укритието си в близкия храсталак. Всичко това са нерви, разбира се, утешавах се аз, но все пак изпитвах смъртен страх и бях благодарен, че наблизо бе Едноокия, макар и да знаех, че възнамерява да ме убие, след като вече не съм му нужен.

— Защо спираш? — изръмжа той, когато изправих гръб, за да погледна към храсталака.

— Никого ли не виждате там? — казах аз прегракнало. — Нас ни следят, сигурен съм в това. Може би е Даго.

— Дрън-дрън! — отвърна той, но все пак погледна бегло натам, накъдето сочех. — Даго е вече леш, а духове не се занимават с търсене и изкопаване на съкровища. Ако те е страх, дай ми лопатата. Самият дявол не би ми попречил да изровя това съкровище, ако то е тук, а камо ли духът на стария Даго.

Подигравките му ми вдъхнаха решителност да не се поддавам на нервите си и аз закопах още по-енергично отпреди. Бях достигнал на повече от три стъпки дълбочина, когато лопатата се удари в нещо твърдо.

— Тук наистина има нещо — казах развълнувано, забравил страха си.

Едноокия не отговори с думи, а скочи в ямата при мен и започна да разравя пръстта с нокти и да я изхвърля с шепи. Зърнах блясъка в окото му на лунната светлина — то гореше свирепо като у животно, което е повалило жертвата си. Това ме накара да се засрамя от собствената си иманярска страст, да разбера какво въздействие би могла да има алчността върху човека.

— Хайде, дяволите да те вземат, работи! — изръмжа той, като видя, че се колебая. При тези думи аз отново се запретнах и скоро оголихме напълно капака. Това беше очукан стар моряшки сандък, затворен с две закопчалки. Обезумял от алчност, Едноокия грабна кирката и я използува като лост, за да отвори сандъка. Два-три яростни напъна и закопчалките се скъсаха. Капитанът повдигна капака.

— Гледай! — извика той.

И наистина гледката беше такава, че би развълнувала и най-спокойния човек. Чудни багри, отразили великолепно лунната светлина, заслепиха очите ни. Извън себе си от радост, Едноокия зарови ръце в бляскавите скъпоценности, вдигна ги във въздуха и ги пропусна през пръстите си като водопад от прекрасни цветове.

— Аз ще бъда днешният Аладин. Ще стана най-богатият човек в света — обърна се той, доволен до заслепение, към целия остров.

Сега беше моментът, ако пожелаех, да се хвърля отгоре му и да го убия. Той стоеше гърбом към мен и аз опипах дръжката на камата си, почти решен да извърша това престъпление. Възпря ме само отвращението, което изпитва всеки достоен човек, когато трябва да удари врага си в гръб. Наистина Едноокия беше жесток и коварен в отношенията си с мен, но въпреки това не можех да се реша да го убия хладнокръвно в упор.

Най-после той прекрати тази детинска игра да процежда скъпоценните камъни през пръстите си и неохотно затвори капака на искрящото съкровище. Но мисълта за чудното богатство, което щеше да притежава, не можеше да го напусне и той задържа в ръката си един от най-големите и най-великолепно шлифованите камъни. Държеше го между палеца и показалеца си и го гледаше така, сякаш бе огнен.

— Никога не ще продам тоя красавец, Бърт — заяви той. — Когато се возя в собствена каляска в Англия, ще си го слагам така, че цял свят да го вижда. Не ще има херцог в страната, който да не ми завиди, че го притежавам.

Най-после капитанът намери воля в себе си да скрие красивия камък в стиснатия си юмрук, за да може да ми помогне да преместим съкровището в ново скривалище. Измъкнахме заедно тежкия сандък от дупката и го дотътрихме до храсталака, който така ме бе изпълвал с ужас.

„Сега трябва да бъда бдителен — мислех си аз. — Едноокия има нужда от мен само за да му помогна да премести съкровището в някоя друга част от острова, а после, колкото по-скоро се отърве от мен, толкова по-добре за него. Трябва да съм готов да го нападна при първия признак на вероломство и ако успея да го хвана, преди да стреля, лесно ще мога да се справя с него.“

Докато тези мисли минаваха през главата ми, изведнъж иззад храсталака изникна някаква фигура. Познах Сондърс Тъмния. „Пипнах ли те!“ — изръмжа той и стреля право в капитана. Сега, когато непосредствено бях изложен на опасност, аз не се поколебах. Преди падащото тяло на капитан Грим да се строполи на земята, аз бях извадил сабята си и се впуснах към човека, който вероятно щеше да убие и мен.

Кракът ми се закачи за един скрит корен и аз се проснах на земята, така Сондърс лесно можеше да ме прати на оня свят, ако от уплаха не се бе обърнал и не бе побягнал с все сила. Когато се изправих отново на крака, направих опит да подгоня злодея, но го бях изгубил от погледа си. Затова се извърнах назад да видя дали Едноокия е още жив.

Намерих го там, където бе паднал, само че преди да умре, се бе претърколил по гръб. Единственото му око ме гледаше свирепо, сякаш ме предупреждаваше да не пипам големия скъпоценен камък, който искреше в разтворената му длан. Клетникът! Ето каква бе наградата му за всички негови интриги, дяволии и престъпления: да бъде застрелян на един пуст остров точно когато бе сложил ръка върху огромно богатство.

Седнах на очукания сандък със съкровището и се замислих дълбоко. Какво да правя? Ако се върнех на „Нападател“ и откровено разкажех за случилото се, едва ли някой на кораба щеше да ми повярва; щяха да си помислят, че аз самият съм убил капитана или за да се защитя, или за да му отнема съкровището. Никой навярно нямаше да предложи да бъда наказан за това престъпление, но пък трябваше да кажа къде се намира имането и да се задоволя с малък пай, а толкова желаех да го задържа цялото за себе си. Ала какво друго можех да сторя? Няколко минути си блъсках главата да измисля нещо по-умно.

Изведнъж ми хрумна да си навлека пак дрехите на Едноокия и да се върна на „Нападател“ в ролята на негов капитан. Почти без да мисля повече, взех да събличам своите дрехи и скоро застанах почти гол под лунната светлина. Добре, че Сондърс Тъмния не се върна на мястото, защото в такъв случай лесно щеше да се справи с мен. Всякакъв спомен за него и за злодеянието му бе заличен от вълнението ми при мисълта, че ще поема завинаги ролята на капитан Грим.

И трудно, и противно ми беше да съблека мъртвец. Обаче го направих и бързо се облякох с неговите дрехи. Дупката, която бе пробил куршумът от пистолета на Сондърс, закрих с дантеления нагръдник, който украсяваше куртката на капитана. Препасах пистолетния му колан и докато вършех това, си мислех, че с оръжията, затъкнати в него, капитан Грим вероятно бе възнамерявал да ме убие. Но вместо това той лежеше в нозете ми, а съкровището, заради което се канеше да извърши убийство, бе вече безполезно за него.

Следващата ми работа беше да преместя съкровището, а не можех да сторя това на един път. Отворих сандъка и използувайки сваленото си палто като торба, пренесох скъпоценностите на ново място, на около двеста ярда по-нататък. Направих общо три курса, после се залових да изкопая достатъчно голяма дупка, която да побере цялото съкровище.

Когато свърших, ръцете ме боляха, но имаше още много работа. Върнах се там, където лежеше трупът, и го повлякох по земята към първата дупка, която бях изкопал. Трябваше да я разширя, скоро тя стана достатъчно голяма, за да послужи за гроб на Едноокия.

Спуснах тялото му в дупката и погледнах за последен път лицето на пирата. То изглеждаше восъчно бледо и това, заедно с нощната тишина и душевния потрес от неочакваната смърт на Едноокия ме накара да зажадувам да се върна отново на „Нападател“, за да чувам гласовете на други хора.

„Нека по-напред да довърша дегизировката си до последната подробност“ — промърморих си аз, наведох се и развързах ширита, с който бе закрепено черното парченце плат върху лявото око на капитан Грим. Вързах плата върху моето око, като се стараех да не поглеждам грозната кухина, от която окото на пирата е било изтръгнато в някакъв бурен епизод от живота му.

— Ще ти оставя скъпоценния камък, за който толкова ламтеше — казах високо, мъчейки се да се успокоя със звука на собствения си глас. После заринах бързо трупа с изкопаната пръст и накрая затъпках отгоре, докато изчезнаха всякакви следи, че някой е ровил тук.

Бях нарамил сечивата и бях изминал повече от половината разстояние до брега, когато внезапно се спрях, разтърсен от една мисъл. „Глупак такъв! — рекох си аз. — Смяташ да се представиш за Едноокия, когато Сондърс Тъмния вече знае, че Едноокия е мъртъв, и ще те разобличи като самозванец.“

Но като размислих, реших да продължа изпълнението на плана си. Сондърс Тъмния бе побягнал веднага, след като стреля, възможно е да не е видял, че Едноокия пада. Така или иначе, от страх да не се разкрие, че е убиец на капитан Грим, той едва ли щеше да се опита да ме издаде. Във всеки случай заслужаваше си да рискувам и аз продължих пътя си към лодката.

Когато се качих на борда на „Нападател“, до разсъмване оставаше още един час и без да ме забележи някой от вахтените (повечето от тях спяха), аз се промъкнах до капитанската каюта. Щом се озовах вътре, заключих вратата и се измих от мръсотията и потта. После изпих чаша вино и всичко това ме ободри много и ме подготви за последиците, които можеха да възникнат от моята измама.

След като проверих дали пистолетите ми са заредени, легнах облечен на койката. Опитах се да заспя, но въпреки че бях много уморен поне физически, неспокойните мисли не ми даваха мира. Отново преживях всеки миг от моето нощно приключение, от качването ми на лодката с Едноокия до момента, в който закрих от погледа си оная грозна, празна очна кухина. Събитията от нощта отново оживяха във въображението ми и аз още повече се уплаших от трудностите и опасностите, които денят положително щеше да донесе.

Най-сетне сигурно щях да заспя, ако внезапно вратата не бе закънтяла от припряно хлопане. „Отвори! Отвори!“ — долетя настойчив и гневен глас. Изпълзях от койката и извадих единия пистолет. Стиснах го готов за стрелба в лявата си ръка, промъкнах се тихо до вратата и я отворих рязко. Навън стоеше Дългия Джон.

— Значи се върна! — изсъска той, като ме видя. — Какво направи с Бърт Дебнъм?