Дневникът на пирата

Глава VI СРЕЩАМ СЕ С АДМИРАЛ ДАГО

Вечерта преди уречената от Даго среща пресякохме плитчината и влязохме е едно удобно място за закотвяне, където той ни чакаше. Там вече стояха на котва четири кораба, но дълго преди да се приближим до залива, бяхме дали определени сигнали с пиратското знаме, на които ни бе отговорено със същото знаме, издигнато на висок флагщок на брега — така уведомихме пиратите на острова, че сме приятели. Ето защо пристигането ни предизвика твърде слабо или изобщо никакво вълнение на закотвените кораби. Те изглеждаха така мирни и красиви, окъпани от последните лъчи на слънцето, и отраженията им се очертаваха много ясно в спокойните води на залива. Трудно можеше да се повярва, че тези кораби са способни лесно да променят мирния си облик в застрашителен и да донесат смърт и разрушение на много прекрасни търговски кораби и на техните екипажи.

Ние спуснахме леко знамето си, за да поздравим кораба на Даго — тримачтов плавателен съд, който развяваше гордо флага на самозвания адмирал. Той бе избрал зловеща емблема, наподобяваща сандък за скъпоценности, на който седяха скелет и дявол и играеха на зарове; това изображение в червено на светложълт фон изглеждаше особено чудовищно и внушаваше страх.

Скоро на мачтата на Даговия кораб, който се наричаше „Нападател“, се вдигнаха редица флагове. Дългия Джон, който стоеше близо до мен на палубата, ми прошепна, че Едноокия имал шифровъчна книга, с помощта на която можел да се разбере смисълът на сигнала.

— Слез долу и намери този шифър — казах аз и той веднага изпълни заповедта ми. Върна се с въпросната книга и потърсихме сигнала. Той гласеше: „Останете на борда си до утре.“ „Страшни“ развя ответния сигнал, с който потвърждаваше получаването на съобщението, и когато скоро след това се мръкна, аз слязох в каютата на Едноокия.

— Значи Даго смята, че може да ми заповядва като на дете — кипна капитан Грим с поток от яростни ругатни, когато докладвах за съобщението на адмирала. — Останете на борда, а? Да пукне дано! Ако не бяха раните ми, още тази вечер щях да отида при него и да го накарам да си вземе думите назад.

Почти не обърнах внимание на словоизлиянието му, защото бях зает със свалянето на дегизировката и с обличането на моряшките си дрехи. Капитан Грим продължаваше да ругае под нос, докато се приготвях да изляза, после, преди да ми пожелае обичайното си кратко „лека нощ“, ме уведоми, че по всяка вероятност Белязаното лице ще го посети под прикритието на нощта.

— Дългия Джон ми каза, че неговият кораб бил вече закотвен — рече той, — а Белязаното лице обича Даго почти толкова, колкото и аз. Някой ден, когато успеем да спечелим на наша страна още един-двама, той и аз може да скъсаме напълно с Даго. Навъртай се наоколо, та ако се качи на борда, гледай да се запознаеш с него. Той може да ти се окаже полезен приятел утре в случай, че Даго се разбеснее.

Обещах да направя каквото поиска и с оглед на това накарах Веселушко Прайс да дръпнем по една лула на палубата, преди да си легнем. Дълго пушихме мълчаливо и аз почти заспивах, когато приятелят ми ме улови за ръката.

— Слушай — каза той. — Какво е това?

Беше плясък на увити в плат весла и след малко една лодка се приближи крадешком до нашия борд и нечий снишен глас ни подвикна от мрака.

Един от вахтените спусна от борда въжена стълба и по нея се покатери някаква ниска, тъмна фигура — сетих се, че това е Белязаното лице. Когато се озова в светлия кръг, образуван от закачената за мачтата лампа, можах да видя продълговатия нащърбен белег, от който произлизаше прякорът му. Същевременно и той ме съзря и забърза към мен.

— Е, Еднооки, готови ли сте всички за утре? Ако планът ни успее, ще…

Той млъкна внезапно и се взря внимателно в лицето ми, после възкликна:

— Я гледай, та ти имаш две очи! Сънувам ли или…

— Не съм капитан Грим, сър! — уверих го аз. — Името ми е Бърт Дебнъм. Капитанът е долу в каютата си. Оттук, сър.

Той тръгна след мен като в сън. Чух го да мърмори нещо за „необикновена прилика“, забележка, която украси с най-малко половин дузина ругатни, всяка от които изразяваше удивлението му. Едва когато чу гласа на Едноокия от каютата, отвори вратата и видя вътре капитан Грим, Белязаното лице се убеди, че аз не съм капитанът на „Страшни“, който по някакъв чудотворен начин е възвърнал загубеното си око.

Двамата главатари се уединиха за повече от час, но макар че повикаха Дългия Джон да участвува в съвещанието им, той не ми каза нищо, само ме посъветва свойски да променя решението си и да не ходя на срещата на „Нападател“ на другия ден.

— Редно е да иде Едноокия — каза той. — Помни ми думата, отидеш ли, опасност те очаква.

— Колкото до опасността — отвърнах аз, — тя е подправка на живота. Светът щеше да бъде страшно скучен, ако от време на време не се излагахме на рискове.

В зори на другия ден се появиха още три кораба, които зачакаха да влязат в залива. Последният кораб от тази странна флота пристигна малко преди пладне с вдигнати платна, само един час преди срещата с Даго.

— Отваряй си очите, Дебнъм — предупреди ме капитан Грим, преди да напусна каютата му й ролята си на пиратския главатар. — Дръж ръцете си някъде близо до пистолетите и ако стане нужда, не се колебай да стреляш.

— Открита свада ли очаквате? — попитах ребром, ала Едноокия отговори: „Не.“ Но бях готов да се закълна, че лъже. И когато Дългия Джон се настани до мен в лодката, скоро подозренията ми се потвърдиха. Шепнешком, за да не разкрие на гребците истинската ми самоличност, помощникът ме посвети в целия план. Капитан Грим по всяка вероятност съвсем не беше ранен. Още когато за пръв път забелязал колко поразително приличам на него, той намислил да ме прати да се срещна със страшния Даго на негово място. Нещо повече, той, Белязаното лице и още един-двама капитани възнамерявали хладнокръвно да убият Даго, чиято власт им пречела, пък и му завиждали.

— Виж колко е хитър Едноокия — продължи Дългия Джон. — Ако този план успее и ти убиеш Даго, ще се върнеш на кораба и, ще станеш отново Бърт Дебнъм. Така той ще се отърве от един свой враг без опасност за живота си, пък ако ти научиш прекалено много за него, скоро ще нареди вълните да те отнесат зад борда в някоя буря. Ако от друга страна, както се опасява в дъното на душата си, Даго се окаже по-силен от враговете си, е, вярно, ще те убият, ала Едноокия ще остане жив. Ще вдигне котва и ще се отдалечи с пълна скорост и макар че Даго никога няма да му прости, моретата са достатъчно просторни и за двамата, пък и Едноокия има много тайни убежища, където може да скрие кораба си и да изчаква цяла година, ако му скимне.

— Хитър е, признавам — казах аз с иронична усмивка, почти склонен да върна веднага лодката обратно. — Хитър е като лисица, ала върна ли се жив, ще му потърся сметка. — Замислих се за няколко секунди върху мрачните предупреждения на помощника. — Но щом аз си пъхам главата в примката, защо и ти правиш същото? — запитах след малко. — Едноокия не е заповядвал да ме предупреждаваш, нали?

— Не, момче, не е заповядвал. Но ти ми допадаш и не мога да стоя със скръстени ръце, когато отиваш безпомощен на смърт. Едва ли ще успея да направя нещо, за да те отърва, но ако мога, непременно ще го сторя. Ех, момче, страшно обърках живота си аз. Пленен от пирати като теб, оцелях, като се присъединих към екипажа им. Добре вършех тоя занаят и не искам да се хваля, но няма друг, който да се е мятал тъй бързо на кораб или да се е бил по-храбро от мен. Сега аз съм им помощник-капитан и стига да пожелая, мога да имам свой кораб и екипаж. Ала да не мислиш, че този живот ми харесва? Това е най-налудничавият, най-мръсният занаят и бих дал остатъка от живота си, за да прекарам един час в Англия в къщичката, където живее майка ми. Но се боя, че никога вече няма да я видя. Ако не умра днес на борда на „Нападател“, ще ме ранят смъртоносно в някоя схватка. А може и да ме оковат във вериги и да ме обесят за назидание на други злодеи.

— Слушай, Джон — заговорих аз, докато той седеше, очевидно много притеснен от дългата си реч и от разкриването на съкровените си мисли, — ако се измъкнем от тази работа живи, ще бъдем другари до смърт. И заедно ще съумеем някак да зарежем тоя пиратски занаят и да се върнем в Англия. Кой знае, някой ден дори може да видиш отново майка си и нейната къщичка.

— Прав си, Бърт — отвърна той. — Ще бъдем другари! — И скрепихме това решение, като скришом (за да не ни види екипажът на лодката) си стиснахме ръцете.

Трябва да призная, че когато се качих на „Нападател“, чувствата ми никак не бяха за завиждане. Както повечето хора, аз също смятам, че предчувствията за опасност са далеч по-ужасни от самата опасност. Бях почти уверен, че ако се стигнеше до открит сблъсък между Даго и мен, аз нямаше да се посрамя; но при мисълта каква форма ще придобие този сблъсък усещах в стомаха си кажи-речи същото премаляване, каквото изпитвах, когато преди години като момче бях влязъл за пръв път в стаята на учителя си, за да ме набие с камшик.

Видът на моряците, които се излежаваха по палубата на „Нападател“, ни най-малко не намали страховете ми. Хората на „Страшни“ наистина приличаха на злодеи, бог знае това, ала тия ме гледаха така кръвнишки и така опипваха оръжията си, като че бях овца за клане. Всички бяха тежко въоръжени и подкараха напред като стадо членовете на моя екипаж, които ме придружаваха на борда. Въпреки че се опитаха да накарат Дългия Джон да върви с другите, той настоя да остане неотлъчно с мен.

Един блед човек с лукаво изражение, облечен в ярка униформа, излезе напред да ни посрещне.

— Добър ден, капитан Грим — каза той със същия злобен поглед, с който ме измерваха моряците, та неволно по гърба ми полази тръпка. — Адмиралът ще се радва много да се срещне с вас. Следвайте ме, моля.

Той ме поведе надолу, а аз държах ръката си върху дръжката на един пистолет, скрит в задния джоб на панталоните ми. От цялата атмосфера на кораба лъхаше коварство по някакъв недоловим за мен начин. Радвах се на близкото присъствие на Дългия Джон, който крачеше важно зад мен.

— Капитан Грим! — обяви водачът ми и аз влязох в една задимена каюта, където имаше десетина мъже, които пушеха и пиеха. Вратата се затвори след мен, преди помощникът да успее да ме последва вътре, и внезапно ме осени страшната мисъл, че съм влязъл в помещението, където трябва да умра.

Видях Белязаното лице почти точно срещу себе си и ми се стори, че в погледа му има някакво предупреждение. Някои от останалите познах по описанието, дадено ми от Едноокия, ала погледът ми се опря най-вече върху прославения, или по-право ползуващия се с лоша слава адмирал на пиратите. Дребна, прегърбена фигура, той седеше облакътен на масата, обгърнал с шепи заострената си брадичка. Кожата му беше мръсно-жълта и дългите му жълти ръце, неподрязаните нокти, закривеният изпъкнал нос и прегърбените рамене неволно ми напомниха за граблива птица. Студеният, пронизителен поглед на мънистените му очички подсилваше още повече приликата.

Когато влязох, всякакви разговори спряха и усетих, че очите на повечето мъже тук ме гледат враждебно. Аз обаче поздравих съвсем спокойно и зачаках Даго да заговори. Известно време той само ме гледаше изпитателно, ала най-сетне ми даде знак да седна на масата и покани останалите да заемат местата си.

— И така пирати — подзе той с тих, мек глас, който ме порази с това, че беше ужасно неподходящ за човек с такава зловеща слава. — Знаете главната причина за срещата ни тук и тъй като всички сме налице, излишно е да се бавим повече. Аз ще изложа подробно плановете си за нападението срещу Санта Галма.

Той стори това със същия грижливо отмерен тон, като че по-скоро ни четеше някаква приказка, а не чертаеше дързък план за нападение срещу едно отлично защитено пристанище и разграбване на складираните там скъпоценности, злато и сребро. Аз го слушах внимателно, защото това, което казваше, можеше да ми бъде полезно през следващите дни. Той ни даде подробни сведения за числеността на гарнизона, за оръдията по укрепленията и техния калибър, къде е разположена съкровищницата и сума други сведения, събрани от шпионите му в крепостта, ала изложението му се различаваше значително от това, което ни бе казал Едноокия. После посочи определените кораби, които трябваше да извършат мнимо нападение срещу крепостта откъм южната страна на входа; възложи на други задачата да пратят десантни отреди, които истински да нападнат крепостта от северната страна; избра два кораба, единият от които беше „Страшни“, да издебнат и да заловят всички кораби със съкровища, намиращи се в залива; и накрая определи броя на хората и на лодките, изисквани от всеки кораб, за да се извърши под негово ръководство същинското нападение, чиято цел щеше да бъде съкровищницата на Галма.

— Има ли някои да каже нещо? — запита най-сетне Даго, след като обясни напълно плана си, седна, облакъти се на масата и засмука спокойно палците си.

Едноокия вече ми бе казал, че Белязаното лице пръв ще повдигне възражения срещу плана на адмирала. Аз трябваше да го последвам с допълнителни подробности за мощта на укрепленията на Галма и по този начин да настоя за изоставянето на целия проект. Но докато чаках Белязаното лице да почне и го гледах през масата готви ли се да стане, видях, че той хапе нервно мустаците си, и отново прочетох в очите му предупреждение за опасност.

Благоразумието изискваше да си седя спокойно и да не се противопоставям на Даго. Ала капитан Грим на борда на „Страшни“ очакваше да се завърна, а щях да се изложа, ако му докладвах, че не съм се изказал против плана на адмирала поради един предупредителен поглед на Белязания. Сигурно той щеше да ме нарече глупак или страхливец и имаше вероятност да се озова на дъската откъм надвесената й над морето страна На всичко отгоре изпитвах известно остро удоволствие да се противопоставя на този пиратски адмирал и да премеря силата на волята си с неговата.

Ето защо, макар и с малко треперещи колене, аз станах от мястото си и заговорих на насъбралите се енергично и красноречиво Дадох точни сведения за числеността на гарнизона на Галма и мощта на укрепленията, които свеждаха до минимум шансовете за успех на проектираното от адмирала изненадващо нападение, и по тази причина предложих, ако не да се изостави цялата работа, то поне да се отложи.

През всичкото време, докато говорех, усещах върху себе си враждебни очи. Отначало аз държах незакритото си око насочено към Даго, но той седеше със спуснати клепки, сякаш спокойничко си спеше. След малко обгърнах с поглед другите капитани наоколо и започнах да се чувствувам все повече и повече като поставен натясно плъх, заобиколен от кучета. Почти нямаше лице, което да не изразяваше омраза и злорадо тържество! Дори Белязания се стараеше да ме гледа кръвнишки, сякаш нямаше нищо общо с моето мнение.

Когато седнах, настъпи продължително мълчание, нарушавано само от тихия звук, издаван от Даго, докато смучеше замислено палците си, и сегиз-тогиз от тътрене на нозе по палубата горе. Напрежението беше ужасно, непоносимо. По-ясно от всякога личеше, че заговорът между Едноокия и Белязаното лице е разкрит. Копнеех разобличаването да стане така, че да узная най-лошото и ако е възможно, да се боря за живота си.

— Има ли някой друг да добави нещо към това, което каза доблестният капитан Грим? — прозвуча благият глас на адмирала тъкмо навреме, за да не се налага да ставам и с думи, доколкото мога, да намаля напрежението. Повечето от събралите се тук пиратски капитани поклатиха глави и зачакаха самият Даго да отговори на моята реч; ала Белязаното лице в силното си желание да убеди своя адмирал, че му е верен, заговори с особен глас, като че го душаха.

— Капитан Грим дрънка врели-некилели — каза той. — Под твое ръководство, Даго, и с подкрепата на нашите юначаги ние ще разграбим Галма — дори самия Порто Бело8, ако пожелаем — и преди да се съмне, той ще стане на пепел.

Както бе станало и с моята реч, думите на Белязаното лице бяха посрещнати с враждебно мълчание. Даго го гледаше с иронична усмивка, играеща около тънките му устни.

— Колко са се променили мислите ти от снощи насам, Белязани! Бих могъл да кажа дори: откакто стъпи на борда на „Нападател“. Кой ти подшушна, че вашият малък заговор ми е известен?

— Какво искаш да кажеш? Предател ли ме наричаш? — изрева Белязаното лице, скачайки на крака; той играеше отлично ролята на разярен. Даго само го гледаше с пронизителните си очи и скоро Белязания изостави всякаква преструвка, куражът му отлетя като въздух от пробит мехур, лицето му стана пепеляво-бледо, а в очите му се четеше смъртен ужас.

— Сатана такъв! — възкликна той полуучуден, полууплашен. — Как успя да узнаеш, дяволите да те вземат?

— Даже вълните ми носят известия — отвърна Даго злорадо. — Те ми разказаха как снощи Белязания навестил кораба на Едноокия. Дори ме предупредиха, че и други са били поканени, да се присъединят към заговора и се престорили, че се съгласяват, но всъщност ме осведомиха за всичко. Ти е трябвало да дадеш първия изстрел, нали, Еднооки?

Аз не отговорих с думи, но се приготвих да действувам, когато дойде подходящият момент. Белязаното лице стоеше прав, все още блед и разтреперан — жива картина на отчаяние и страх.

— Хубав заговор, не ще и дума — продължи Даго насмешливо. — Но как мислите да ме убиете, без да си послужите със сребърен куршум!9 Ех, ех, вие не сте първите, които са се опитвали, но не са успявали и за труда си са отивали на морското дъно. Колкото до вас двамата, остава само да се реши по какъв начин ще умрете.

Той помълча, за да прозвучи по-внушително смъртната му присъда.

— Ти, Белязани — започна той, — ще бъдеш обесен на мачтата, но за краката, а не за шията, така ще останеш по-дълго жив и ще послужиш като истинско предупреждение за останалите от флотата. Що се отнася до теб, Еднооки, ти си душата на това съзаклятие. Ти ще увиснеш…

Думите му бяха внезапно прекъснати от действието на Белязания; доведен до отчаяние от тази жестока присъда за бавна смърт, той измъкна от пояса си един пистолет и го насочи право в гърдите на Даго. Спусъкът падна, но гърмеж не последва. Преди да успее да направи нещо повече, Белязания бе уловен и задържан здраво, докато Даго го гледаше подигравателно.

— Мислиш ли, че ще те пусна на кораба със заредени пистолети и с намерението да ме застреляш? Един мой човек на твоя кораб извади патроните. А също и твоите, Еднооки. Оня пистолет в ръкава ти е неизползваем.

— Тогава вземи го! — креснах аз и го запратих право в ухиленото му лице. Няколко ръце се протегнаха да ме хванат, но аз ги отблъснах настрана. — На помощ, Дълги Джон! — извиках аз, като скочих на масата, изтеглих сабята си и се приготвих да се бия за живота си.

Един тип вдигна столче, за да го захвърли върху мен, но аз така го праснах по китката, че изпищя. Друг ме хвана за глезена, а аз го ритнах с все сила в лицето. Видях, че Даго вади пистолет, и тъкмо се готвех да се хвърля върху него, когато отвън се чу шум от боричкане и вратата се отвори рязко.

— Браво, Дълги Джон — възкликнах аз, щом съзрях разтревоженото му лице. Като видя, че съм още жив, за миг очите му светнаха от радост. В ръцете си държеше мускет, грабнат кой знае откъде, и като пъхна цевта в каютата, описа с нея заплашителен кръг.

— Трябва да бягаме — извика той, — скоро навред ще се вдигне тревога… А, така ли? — и като прати един куршум в ръката на Даго, изби пистолета му.

След като мускетът му се изпразни, пиратите в каютата се раздвижиха отново. Белязания, когото бяха пуснали — навярно за да го спечелят на своя страда, — се опита да ме улови, но аз го изпреварих. Със силен скок се озовах до вратата на каютата, а миг след това я затръшнах подире си, като по този начин изчезнах от очите на ругаещите ме врагове. „Към лодката, Джон“ — креснах и той хукна пред мен с все сила към палубата.

Схватката бе станала толкова светкавично, че тревогата още не се бе разпространила напълно из палубата. Един-единствен там се опита да ни спре, ала помощникът го повали, като го прасна с приклада на мускета. Стигнахме невредими до парапета на кораба.

— Нямаме време за лодка — изпъшка Дългия Джон, защото чуваше тропота на пиратските капитани, които тичаха откъм каютата. Той даде пример, като захвърли мускета си и се гмурна в спокойните води около мястото, където беше закотвен корабът. Погледнах бързо назад и го последвах.

Инстинктивно бях поел дълбоко въздух и щом се озовах в морето, замахах енергично и заплувах под вода до момента, когато почувствувах, че дробовете ми ще се пръснат. Едва подадох глава обаче над морската повърхност и безреден пукот на мускети и два-три плясъка в неприятна близост показаха, че са ме забелязали и стрелят по мен. Дългия Джон ми се мярна за миг на пет-шест ярда отпред, после отново се гмурнах и с всички сили запорих бистрата, съпротивляваща се вода.

По-късно узнах, че са пуснали лодка, пратена да ни гони. В онзи момент не знаехме нищо, но в един от кратките промеждутъци, когато главата ми изскочи над водата и дробовете ми се напълниха отново с чист въздух, зърнах една лодка, която се бе отделила от борда на „Страшни“ и се носеше бързо към нас. Тя беше може би на двайсетина ярда от нас, когато Дългия Джон вдигна ръце и потъна.

„Улучен е“ — пробягна в ума ми мъчителна мисъл, но събрах целия си останал запас от сили и се устремих към мястото, където бе изчезнал. Видях под себе си потъващото му тяло и светкавично се гмурнах, за да го достигна. За щастие може би (защото това му попречи да се бори, както правят много давещи се и така повличат и своя спасител) помощникът беше в безсъзнание и щом го улових за дрехите, лесно можах да измъкна тялото му на повърхността и да го задържа там, докато лодката ни достигна и ни измъкнаха през планшира.10

— Мъртъв ли е? — запитах тревожно, като се наведох над безчувственото тяло. Един от пиратите разкъса ризата.

— Само драскотина, капитан Грим — каза той, обръщайки се към мен, а почтителният му тон ми напомни, че ме смятат за пиратския главатар, следователно за човек, който не бива да се разстройва излишно от раняването или дори от смъртта на един от подчинените си. Чудно беше, че не бях разпознат, защото потапянето ми в морето несъмнено бе развалило част от грима, използуван за последните щрихи на дегизировката ми. Сигурно поради суматохата и бъркотията, в която протече цялата тази работа, никой от моряците не обърна особено внимание на външността ми.

— Насочват оръдията си към нас — извика тревожно един от гребците, докато бяхме все още на един кабелт11 разстояние от „Страшни“. — Гребете здравата, ако ви е мил животът.

Командата му бе толкова неочаквана, че не свариха да я изпълнят веднага. Неколцина от моряците продължиха да гребат, други се спряха объркани. За щастие гюллето не ни улучи, а падна на един ярд настрана, като с плясъка си напълни лодката до половина с вода.

Почти в същия миг дълбокобойното оръдие на нашия кораб изрева в отговор и когато се добрахме до палубата на „Страшни“, намерихме я очистена за бой, а моряците, съблечени до кръста, трескаво обслужваха оръдията. Междувременно котвата бе вдигната и корабът вече набираше скорост. Тъй като се бяхме закотвили близо до входа на залива, имахме отлична възможност да се измъкнем и да се отдалечим бързо, стига някой злополучен изстрел да не свалеше някоя от мачтите ни.

Първата ми работа, щом стъпих на палубата и поех командуването, беше да се разпоредя да окажат помощ на Дългия Джон. Като съзрях Веселушко Прайс, който носеше барут за едно от оръдията, аз му заповядах да вземе двама души и да пренесат помощника в каютата му. След това трябваше да намери корабния „касапин“ и да го заведе да се погрижи за ранения.

Като поверих командуването на палубата на новоназначения втори помощник, някой си на име Черния Джим, аз побързах да сляза в каютата на Едноокия, където го заварих крайно развълнуван.

— Какво се случи? Мъртъв ли е Даго? — избъбри той, когато влязох в каютата му.

— Не, аз също не съм мъртъв, за което нямате голяма заслуга — отговорих рязко, забравил във възмущението си, че той има власт над мен. — Виждам, че раните ви като по чудо са заздравели. Много доблестно беше от ваша страна да ме пратите със задача, която нямахте смелост да изпълните сам.

— Глупак! — отвърна той. — Аз те използувах така, както използувам и всички останали, от които имам нужда. Сега по-добре си затваряй устата, иначе ще постъпя с теб по същия начин, както съм постъпвал с други, които вече са си изиграли ролята. Помни, че занапред ти си Бърт Дебнъм. И забрави тая работа, иначе ще послужиш за храна на рибите. А сега аз се качвам горе. Свали дегизировката си и напусни колкото е възможно по-скоро каютата ми.

Гняв се надигна в гърдите ми и забравил всякаква опасност, аз направих една крачка към него със стиснати юмруци и готови за удар ръце. С жесток смях капитан Грим грабна един пистолет от стената и го насочи към стомаха ми. „Луд ли си?“ — запита той и разбрах, че ако се приближа повече, ще подпиша смъртната си присъда. Подтискайки доколкото можех гнева си, аз се спрях, разтворих юмруци и ръцете ми увиснаха безпомощно отстрани.

— Дойде ти умът в главата — усмихна се капитанът подигравателно, без да престава да се цели с пистолета си в мен. — А сега се преоблечи възможно най-бързо.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се подчиня и скоро се освободих от мокрите дрехи и махнах превръзката от окото си. В това време канонадата продължаваше, но доколкото можех да разбера, „Страшни“ не понасяше особено тежки щети. Бързах да изскоча на палубата, за да видя как стоят нещата. Исках да узная дали Веселушко Прайс и Лен Григс са още живи и здрави, защото не можех да допусна да загубя когото и да било от малцината приятели, които имах на този кораб.

— А сега, Дебнъм — каза Едноокия свирепо, след като се преоблякох, — забрави, че си се представял някога за капитан Грим. Ако чуя да се шушука, че си се разбъбрил, ще отидеш зад борда с една доза олово в теб, за да млъкне завинаги езикът ти.

— Това ли е вашата благодарност…? — подзех аз.

— Благодарност ли? За какво трябва да ти благодаря? Ти си само маша, с която си послужих, докато се изхаби. Ако беше убил Даго, можеше да те възнаградя, ала ти се провали. Благодари на късмета си, че те оставям жив, и то като знаеш една моя тайна. А сега бързо горе на палубата!

Пистолетът, който държеше, беше достатъчно убедителен и аз се заизкачвах пъргаво по стъпалата към палубата. Видях, че „Страшни“ тъкмо заобикаля скалите, които обграждаха от двете страни входа към залива. Още няколко минути и той щеше да се загуби от кръгозора на другите пиратски кораби.

Артилеристите продължаваха да работят усърдно с оръдията си, с намерение да пратят един прощален залп. Неприятелските артилеристи също не бяха стояли със скръстени ръце, както показваха ясно някои съборени части от съоръженията и дупките, пробити на две места в палубата. Все пак загубите ни в жива сила бяха малки и хората ликуваха, че са се избавили толкова лесно от опасността.

— Къде се губиш, Бърт? — чух глас до себе си. — Дирих те из целия кораб. Вече се страхувах, че си бил в екипажа на лодката, която закара Едноокия до „Нападател“, и са те оставили там. Горките хорица, май скоро ще станат храна на рибите.

— Не, Веселушко, не бях с гребците на Едноокия — отговорих аз, — а преписвах дневника му. Но вече свърших тази работа.

Двамата стояхме един до друг и гледахме назад към „Нападател“, докато нашият кораб се плъзгаше бързо към изхода на залива.

— Какво е това? — запита внезапно Веселушко, като ме стисна за ръката. Погледът ми проследи сочещия му пръст и видях извиващото се тяло на някакъв човек, когото мъкнеха към върха на мачтата.

— Май са го вързали за крака — каза Веселушко.

— Точно така — отвърнах мрачно, защото знаех, че Белязаното лице плаща за предателството си. Ако не беше ми помогнал Дългия Джон, може би аз също щях да се гърча заедно с него в танца на смъртта.