Дневникът на пирата

Глава V БРОЖЕНИЕ НА „СТРАШНИ“

Минута мълчание, невярващо мълчание. После бясно втурване към парапета и яростни крясъци на гняв.

Главата на испанеца се виждаше на десетина ярда от кораба. Човекът плуваше енергично, но, разбира се, шансовете му да оцелее се равняваха практически на нула. Или щеше да плува до изтощение й тогава щеше да се удави, или, което беше по-вероятно, някакво чудовище на дълбините щеше да го разкъса.

Но макар че смъртта му беше почти неизбежна, аз ревнах гневно на Малчо, когато той грабна мускет и се прицели в плувеца. Ако испанецът можеше да се се спаси с плуване, нямаше да позволя никому да го лиши от тази възможност.

— Остави мускета, Малчо! — повторих аз, докато той продължаваше да се цели. — За бога, ако не го оставиш, аз ще…

Гърмежът на мускета прекъсна заплахата ми. Видях как на една стъпка от главата на плувеца отскочи струя вода. Забравил ролята, която приех, аз се хвърлих напред, сграбчих пирата и го раздрусах като плъх.

— Убиец! — креснах, но се опомних навреме. Аз не бях вече Бърт Дебнъм, а пиратският главатар на „Страшни“, следователно човек, равнодушен към живота и чувствата на пленниците, попаднали във властта му. Забелязах, че хората около мен ме гледат озадачено.

— Защо не изпълни заповедта ми? — извиках вече с друг тон. — За два дублона7 ще те хвърля зад борда и ще те оставя да плуваш подир испанеца.

— Какво има, капитане? — възрази един от моряците малко навъсено. — Защо не бива да стреляме по дона?

— Защото, глупав паток такъв, един куршум ще сложи край на живота му прекалено бързо. Нека си плува, докато се удави или го надушат акулите. А сега, ако някой друг от вас желае да спори, нека излезе напред, за да му светя маслото.

Престижът на капитана сред моряците обикновено е толкова голям, че след такава закана те биха се пръснали да си гледат работата. Ала сега страстите бяха разгорещени. Отначало никой не посмя да вземе думата от името на другите, не след малко Джексън Съкрушителния изскочи напред, стиснал в ръце голямата секира с окървавеното острие.

— Слушай, капитане — подзе той, в гласа и в наперената му поза имаше дързост, — не се опитвай да се държиш с нас като с тайфа хлапаци. Ние сме мъже, и то мъже, готови да се борят за това, което искат, набий си го в главата.

— Доколкото виждам, това, което искаш, е да те преметна през борда, барабар с хамака и с няколко фунта олово, вързани за краката ти — отвърнах аз. — Ако не желаеш да те сполети такова нещо, послушай съвета ми и се пръждосай.

Той ме гледаше злобно и забелязах, че стисна по-здраво дръжката на секирата си. В очите му проблясва коварно пламъче, като видя, че стоя със скръстени ръце в обсега на секирата му. Огледа приятелите си наоколо и когато чу одобрителните им възгласи, зловещо се усмихна.

— Няма полза от много приказки, капитане — извика той. — Аз и моите приятели искаме правата си. Ти сам каза, че можем да вземем трима от пленниците и да ги измъчваме. Един от тях избяга и сега си плува към безопасно място.

— Е, Съкрушителни, не съм виновен аз, че от непохватност пленниците ви се изплъзват. Впрочем какво искаш да направя?

— Нали ти му помогна да избяга? Нали тъкмо когато Малчо се готвеше да му простреля крилцата, за да го върнем обратно, ти ятака раздруса клетото моряче, че едва не му изби зъбите?

Аз не отговорих нищо, само следях очите му, да не би да реши да ме нападне, в тях се надявах да съзра предупреждение за подобна опасност.

— Питаш какво можеш да направиш — продължи Джексън. — Е — отговаряме аз и другарите ми, — ти остави един от пленниците ни да избяга. Дай ни другия вместо него. — И като изрече това, Джексън Съкрушителния посочи със секирата си натам, където стоеше Лен Григс.

— Никога! — отвърнах рязко аз. — И ако някой…

— Тогава на ти — изрева побеснелият исполин и вдигна секирата си. Имах малко време да действувам, ала не бях заварен неподготвен. Посегнах към пояса си и стиснах дръжките на пистолетите. Измъкнах ги и двата ми показалеца се свиха бързо около спусъците. Двата куршума изхвръкнаха с един-единствен изстрел, а Съкрушителния беше толкова близо до мен, че не можех да не го улуча. Секирата се изплъзна от ръцете му и падна на земята. С предсмъртен стон той се строполи ничком на палубата.

Бързо захвърлих безполезните вече пистолети и измъкнах рапирата. Дългия Джон, който стоеше от лявата ми страна, пъхна в ръката ми един от своите пистолети и с оголена сабя се приготви да отблъсне всякакво нападение. Лен Григс се наведе бързо, вдигна падналата секира на Съкрушителния и застана до мен.

— Хайде де! — креснах презрително. — Които мислят като Съкрушителния, ще бъдат сполетени от същата съдба.

Никой не се втурна напред. Един-двама погледнаха въпросително другарите си, но останалите гледаха трима ни, готови да им дадем отпор. Решителното ни държане беше непосилно за тях, тъй като им липсваше водач. Погледите им се сведоха пред нашите, повечето от тях наведоха смирено глави.

— Значи всички занемяхте като раковини — извиках аз, а гласът ми звучеше по-гръмко, тъй като вече бях спокоен, че няма опасност от бунт. — Тогава изслушайте ме, мекотели такива, и натикайте думите ми в люковете на мозъците си, ако имате мозък. Този екипаж не за пръв път се опитва да ме сплаши. Засега само един от вас е мъртъв за назидание. Ала следващия път, ако допуснете да се стигне дотам, ще изправя до мачтата по един на всеки шестима от вас и ще го застрелям. Кълна се в превръзката на окото си, че ще го сторя.

След това ги разпуснах и те се помъкнаха надолу или отидоха да си гледат работата.

— Хубаво ги насоли — каза Дългия Джон на ухото ми, — ала по-добре Да слезем долу, докато Едноокия не се е качил да види какво става. Аз ще приютя тоя момък, Григс, в каютата си, докато хората се укротят напълно. След това ще го впишем в екипажа и можем да го настаним в носовата част.

Както бе загатнал Дългия Джон, капитан Грим седеше много възбуден на тясната си койка и окото му святкаше от напрежение. Той бе чул голяма част от врявата на палубата и се питаше дали не са разкрили истинската ми самоличност и не са ме убили. Още пет минути и щял да скочи от койката си, каза ми той, и въпреки раните си да се довлече до палубата.

— Разкажете ми всичко — помоли капитанът и двамата с Дългия Джон (който бе дошъл в капитанската каюта) му описахме случилото се. Дългия Джон дори преувеличи ролята, която бях изиграл в случая, и откровено казано, между мен и този висок помощник-капитан се зароди близка дружба. Някак си всеки от нас разбираше, че другият не се чувствува удобно на този кораб на кръвопролитието и смъртта, и тази негласна връзка и симпатия ни спояваше здраво.

— Значи си убил Джексън Съкрушителния, а? Хм, той беше отличен боец, не отричам, ала според мен винаги си е бил опасен човек. Да не би да си убил и Сондърс Тъмния? Ако е така, ти си царят на пиратите.

— Не, никой друг от екипажа ти не бе убит освен Съкрушителния. Защо споменаваш за Сондърс Тъмния? — попитах аз.

— Защо споменавам за Сондърс Тъмния ли? Защото след мен той е най-опасният човек на този кораб. При това близък приятел на Съкрушителния. Не мога да си представя как така не се е опитал да отмъсти за смъртта на приятеля си.

— Защото аз го държах под прицела на пистолета си — изкикоти се Дългия Джон. — Само ако помръднеше, щеше да му бъде за последен път, а той знаеше това.

— Тогава защо, за бога, не го застреля бе, глупчо. Да не би да ти прилошава, като видиш малко пролята кръв? — усмихна се подигравателно Едноокия.

Помощникът се изчерви леко.

— Не ще и питане, сър — отвърна той съвсем спокойно, но виждах, че е ядосан. — Нима не съм бил винаги в предните редици на абордажниците и не съм се сражавал добре като всички, включително и като вас? Аз пощадих Сондърс Тъмния не защото го обичам — зная, че е много опасен, — а понеже преди малко и тримата бяхме на косъм от смъртта. Ако Сондърс умреше, щеше да ми остане само един куршум в случай, че ни нападнеха, което непременно щяха да сторят. Сега ние щяхме да сме трупове, а и вие, сър. Както сте ранен, нямаше да можете да се защитите, ако бяха нахълтали тук.

— Аз не съм чак толкова безпомощен — отвърна пиратският главатар, като извади изпод възглавницата си чифт пистолети. — Все пак ти си напълно прав. Но със Сондърс Тъмния трябва да се разправим колкото е възможно по-скоро, защото докато той е жив, винаги ще има вероятност да ни намушкат с нож в тъмното — тебе, Дебнъм, докато си дегизиран като мен, и мене — когато бъда отново на крака.

Тези последни негови думи продължаваха да ме преследват, когато отново се разхождах по палубата в ролята си на пиратски главатар. Аз постоянно се оглеждах нервно и плахо, защото мисълта да ти забият нож в ребрата съвсем не е приятна. Веднъж, когато Сондърс Тъмния се приближи до мен, аз се спрях внезапно, готов всеки миг да сграбча дръжките на пистолетите си. Но той, изглежда, не забелязваше присъствието ми, тъй като бе зает с някаква работа във връзка с почистването на палубите. Въпреки това чувствувах, че само чака сгоден случай и че зад тези тъмнокестеняви, невинни наглед очи мисли как да отмъсти за убития си приятел. Единствената ми надежда беше неговото отмъщение да се стовари върху истинския капитан Грим, а не върху мен, въпреки че всъщност аз бях убил Джексън Съкрушителния.

Веселушко Прайс много любопитствуваше къде съм прекарвал времето си, когато отидох при него в кубрика отново като самия себе си — Бърт Дебнъм. Оправдах се с първото нещо, което ми дойде на ум: че имам много добър почерк и че капитан Грим ми е възложил да препиша грижливо дневника, който е водил през време на пиратските си скитания. Веселушко се задоволи с това обяснение по-лесно, отколкото бях очаквал, и тъй като мислеше, че при сутрешната крамола съм бил долу, ми описа живо и потресаващо целия случай, в който, без да знае, аз бях играл такава важна роля.

— Тоя Еднооки е голям храбрец, Бърт — заключи той, — независимо дали е пират или не. Когато Джексън Съкрушителния пристъпи към него със секира в ръка, като се готвеше да си послужи с нея, славният Еднооки даже не мигна. Стоеше студен като айсберг до момента, в който Съкрушителния понечи да го удари. Тогава размаха ръце като две светкавици и докато успея да мигна, Съкрушителния залитна с два куршума в тялото. Тогава капитанът и оня дългуч помощникът се приготвиха да посрещнат целия екипаж и кълна се в побелялата коса на старата си майка, по изражението на лицата им познах, че двамата ще победят.

„Изглежда, че играя вярно ролята на Едноокия“ — беше последната ми мисъл, преди да заспя.

Рано на другата сутрин съгласно нарежданията се запътих отново към каютата на Едноокия, но намерих вратата затворена с резе. Можех да се закълна също, че вътре някой се движеше. Но в отговор на почукването ми гласът на Едноокия, не много силен, прозвуча така, като че капитанът беше на койката си.

— Аз съм, Бърт Дебнъм, сър. — От кабината долетяха някакви звуци, после пъшкане и след още доста време резето бе дръпнато и на вратата се показа капитан Грим.

— Трудно ми бе да се придвижа от койката дотук — каза той. — Днес раните ме болят страшно.

Думите му ме озадачиха. Защо наблягаше на факта, че е бил на койката си? Когато огледах каютата, забелязах отворена бутилка вино и все още пълна чаша на една маса, намираща се на известно разстояние от мястото, където бе лежал капитанът. Все пак сметнах за благоразумно да не казвам нищо и отидох уж да помогна на Едноокия да се настани отново на койката си, макар и силно да подозирах, че раните му не са чак толкова сериозни или болезнени, колкото ги представяше.

— Снощи Дългия Джон дойде тук и си посръбна винце — рече той, когато го подпрях с възглавници. Аз не бях продумал нито дума за виното, тъй че обяснението му беше абсолютно ненужно и само потвърди подозренията ми, че Капитанът е достатъчно добре, за да може да се движи. Бях почти сигурен, че той сам е пил вино и че вратата е била залостена, за да не мога да вляза, докато се приготви.

— Навярно се чудиш защо бях залостил вратата — продължи той. — Напрегнах всичките си сили, за да се придвижа до вратата и обратно, но непременно трябваше да заключа, когато помощникът си отиде снощи. Както виждаш — добави той с пресилен смях, — аз не съм толкова смел, колкото се хвалех. Не исках Сондърс Тъмния да ме споходи, както спя.

Докато говореше, аз бързо навличах маскировката си от предишния ден. Сега, когато бях свикнал с ролята си, не ми беше нужно много време, за да се превърна в Едноокия, пиратския главатар. Когато свърших, капитан Грим ме огледа критично.

— Не ме е страх, ако открият, че си гарга, пременена в паунови пера — каза той, — стига да бъдеш предпазлив. Старай се езикът ти да не плещи много, когато другите вземат да те разпитват какво правиш тук. Измисли нещо такова, че да ти хванат вяра…

— Направих го вече — прекъснах го аз и му казах за дневника, който уж трябва да преписвам с красивия си почерк.

— Чудесно — рече той, като потриваше ръце. — Придържай се към тази басня, когато те разпитват.

Капитанът ме огледа изпитателно изпод свъсените си вежди.

— Ти си курназ момче — каза той — и се питам дали ще имаш достатъчно ум и смелост да изпълниш една специална задача?

— Кажете ми каква е тя, сър, и ще отговоря.

Той помисли, преди да продължи.

— Знаеш ли, Дебнъм — подхвана след малко, — досега аз не съм имал голяма възможност да те опозная добре. От колко дена си на „Страшни“? От три ли? А що се отнася до рискованото начинание, което ще поискам да предприемеш… просто съжалявам, че съм на легло и не мога сам да се заловя с него. Бих дал всичко, което имам, за да мога да отида лично.

Тъй като все още не разбирах накъде бие, аз изчаках Едноокия да продължи, което той стори след малко, като през цялото време ме наблюдаваше с единственото си проницателно око.

— Чувал ли си някога за Тъниклиф? — попита той. — Даго Тъниклиф, пирата? Все някога щеше да чуеш. Дребосък е Даго, метър и петдесет, с лице като изсъхнал пергамент, но в него има седем дявола и тежко тогова, който се опита да му се възпротиви. А именно това възнамерявах да направя, ако тези проклети рани не ме приковаваха на легло като стара ревматична продавачка на риба. Знай, че Даго е нещо като неофициален адмирал на пиратската флота. Ние до един сме му се заклели във вярност. Той е съобщил до всички кораби, които упражняват занаята из тия морета, да се срещнем с него на определено място, към което „Страшни“ се насочва в момента. Аз подразбрах какво е намислил. Той иска да участвуваме в нападение срещу английското пристанище Санта Галма. Един мой приятел ми каза това, когато бях за последен път на Тортугас. Разправят, че на Санта Галма имало цяла грамада сребро, по-голяма от двореца на папата в Рим, да не говорим за златото и скъпоценностите, които могат да задоволят нуждите на всеки крал и кралица в Европа. И Даго възнамерява да стигне с кораби до това място и да го плячкоса.

Той замълча, сякаш чакаше да заговоря, и тъй като нямах какво да кажа, аз го запитах защо не иска да се присъедини към Даго.

— Що се отнася до това, има сума причини, една от друга по-сериозни. Първо, както чувам, Санта Галма е толкова здраво укрепена, че дори обединените флоти на Франция и Испания не ще бъдат в състояние да я превземат, особено ако бъде подготвена. Най-малко осемстотин войници съставляват гарнизона на укрепленията и повече от сто оръдия са насочени към залива, в който флотата ще трябва да влезе. Има само един тесен отвор, водещ към тоя залив, и макар че гарнизонът може да пропусне корабите на Даго да се закотвят там, съмнявам се дали дори един-единствен ще може да се измъкне някога. Всяка страна на входа е здраво, укрепена и корабите, които влизат или излизат, трябва да се движат между два реда оръдия. Но това не е единствената причина да не желая да се присъединя към Даго. Последния път, когато корабът ми се сражава под негово ръководство, той ме накара да поема главната тежест на боя, а после при подялбата на плячката вдигна олелия до бога. Преди всичко ме обвини, че съм бил укрил известен пай, и се закле да ме обеси на мачтата си, ако установи, че това е вярно.

— А ти беше ли укрил нещо? — попитах аз, но в отговор той само се навъси. — Тогава защо изобщо трябва да се явяваш? — продължих.

— Първо, ако не се явя, ще помисли, че се страхувам от него, което не е вярно. Освен туй ще каже, че отсъствието ми доказва, че предишния път наистина съм го измамил, а трябва да ти кажа, че Даго не обича да го мамят. Трето, той има огромна власт в нашия занаят и много приятелски пристанища и тайни убежища ще бъдат затворени за мен, ако не се явя на определената от него среща.

— Но няма ли пак да загубиш всичко това, ако откажеш да участвуваш с Даго в нападението срещу Санта Галма? — попитах аз.

Капитан Грим повдигна рамене.

— Трябва да поема този риск — каза той. — Каквото и да се случи, аз няма да допусна „Страшни“ да участвува в неговата експедиция. Когато му кажа как се пази мястото, може да промени решението си, макар че се съмнявам в това. Даго би се заврял в самия пъкъл, ако там има злато за грабене.

След тези негови думи цели пет минути цареше мълчание. Не знаех какво мислеше капитанът, но аз бях обзет от страстно желание да видя тоя Даго, който не се плашеше нито от дявол, нито от човек. През целия ми живот властните хора бяха имали странно обаяние върху мен. Аз тръпнех от радост и вълнение, когато ми се удадеше възможност да премеря своята воля, смелост и ум с волята, смелостта и ума на силни хора. В лицето на Даго може би щях да срещна това, което никога дотогава не бях срещал — човек, когото да съм готов да призная за свой господар.

— Е? — попита внезапно Едноокия. — Имаш ли кураж да се срещнеш лице в лице с тоя Даго на мое място?

— Ако самият ти не си в състояние да се срещнеш с него — отговорих аз и както ми се стори, той се изчерви леко при този мой намек, че раните му може би не са чак толкова сериозни, колкото ги представяше.

— Срещата е насрочена за след три дни, а дотогава раните ми едва ли ще могат да заздравеят, пуст да опустее лошият ми късмет! Хирургът каза, че ще трябва да престоя на легло най-малко две седмици. Тъй че ако си съгласен, ти ще трябва да изиграеш ролята на капитан Грим пред Даго.

Тогава той се залови да ме учи какво да говоря и към каква линия на поведение да се придържам. Описа някои от пиратските капитани, с които вероятно щях да се срещна — Огнения Джонс, Белязаното лице, Сарджънт Страшилището и Ченгела, — и ме осведоми кои от тях може да застанат на моя страна, ако се стигне до бой.

— Защото ти не отиваш на излет — каза той. — Предупреждавам те, за да можеш да се откажеш навреме, ако желаеш, в такъв случай аз ще отида сам, макар и на носилка. Да се срещне човек с Даго е кажи-речи толкова безопасно, колкото да хвърлиш горящ кибрит в буре с барут. Непременно ще избухне!

Когато прочетете за посещението ми на кораба на Даго, ще се съгласите, че Едноокия не беше много далеч от истината, като говореше така.