Доводите на разума

Глава 13

Останалата част от престоя на Ан в Апъркрос — а това бяха само следващите два дни — тя прекара изцяло в имението. Беше й приятно да се чувства полезна не само като компания за другите, но и като помага в подготовката на някои предстоящи неща, тъй като мистър и мисис Масгроув бяха толкова разстроени, че щеше да им бъде много трудно да се занимават с тях.

Още рано на другата сутрин получиха сведения за Луиза. Състоянието й бе останало непроменено, но не се бяха появили по-сериозни симптоми. След няколко часа пристигна и Чарлз, за да им даде по-пресни и подробни сведения. Може да се каже, че за обстоятелства той беше дори оптимистично настроен. Каза, че не могат да се надяват на бързо възстановяване, но за такъв вид болест всичко вървяло съвсем нормално. Нямаше думи да изрази чувствата си на възхищение и благодарност от гостоприемството на семейство Харвил, най-вече от усилията, които правеше мисис Харвил като болногледачка. Тя не давала на Мери да свърши нещо, убедила ги, че няма нужда от тях и можели спокойно да се върнат рано-рано в страноприемницата. Тази сутрин обаче Мери отново изпаднала в истерия и когато тръгвал насам, тя смятала да се поразходи с капитан Бенуик, защото се надявала това да й се отрази добре. Чарлз смяташе, че щеше да е най-добре, ако бе успял да я убедил още предишния ден да се прибере вкъщи, защото, в интерес на истината, трябвало да отбележи, че мисис Харвил не оставяла никой друг да прави каквото и да било.

Чарлз трябваше да се върне в Лайм още същия следобед и отначало баща му почти бе решил да тръгне с него, но дамите не се съгласиха. Ако заминеше, щеше само да притесни още повече останалите и самият той да се разстрои по-силно. Предложиха нещо по-добро и решиха да постъпят по друг начин. Поръчаха карета от Крукхърн и Чарлз доведе с нея човек, който им бе от голяма полза докато той и сестрите му бяха деца — жената, която бе отгледала всички тях. След продължителните грижи за галения господин Хари най-после и той бил изпратен като братята си в училище и сега тя живееше в пустата детска забавачница сама — изкърпваше стари дрехи и превързваше и цереше рани и ожулвания на хората наоколо, затова с радост прие възможността да й позволят да се грижи за милата мис Луиза. Мисис Масгроув и Хенриета се бяха сетили за Сара по-рано, но Ан ги насърчи по-бързо да се решат да осъществят тези свои намерения. На другия ден, благодарение на Чарлз Хейтър, научиха още подробности за състоянието на Луиза, защото за всички беше от съществено значение всеки ден да чуват как е тя. Той пое грижата да отиде до Лайм, а сведенията, които им донесе, бяха окуражаващи. Моментите, в които Луиза се връщаше в съзнание, бяха станали почести. Всеки път им казваха, че и капитан Уентуърт продължава да стои в Лайм. — Ан трябваше да си тръгне на другия ден и всички се притесняваха от това — какво ще правят без нея, самите тях никак не ги бивало да се утешават един друг… Толкова много се изприказва по този въпрос, че Ан сметна за подходящо да сподели с тях усещането си за всеобщото тайно желание на останалите да заминат за Лайм и ги убеди да тръгнат заедно с нея. Това й се удаде лесно и скоро решиха, че наистина трябва да заминат още на другия ден, да се установят в страноприемницата или да намерят квартира, според случая, където да останат дотогава, когато ще могат да преместят милата Луиза. Трябваше да спестят донякъде неудобствата, които причиняват на онези добри хора, биха облекчили поне мисис Харвил като й помогнат в грижите и за собствените й деца. С други думи, всички така се зарадваха на взетото решение, че Ан не можеше да не бъде доволна от това, което е направила и да не сметне, че най-добрият начин да прекара последната си сутрин в Апъркрос е да участва в подготовката за заминаването, след което да ги изпрати рано-рано, макар че това означаваше да остане сама в цялата къща.

Беше останала последна, ако не се смятаха децата в Котидж, наистина последна от онези, които толкова време бяха изпълвали и двете къщи със своето оживление и им бяха вдъхвали дух и живот. Каква промяна бе настъпила в рамките само на няколко дни!

Всичко щеше отново да се оправи, ако Луиза успееше да се възстанови. Би се върнало донякъде и предишното щастие. Ан не се съмняваше, че тогава всички щяха да забравят за нея. След няколко месеца изоставената къща, обитавана сега само от мълчаливата и замислена Ан, щеше да се изпълни с веселие и радост, с ярката светлина на благословена обич — все с неща, които бяха толкова далече от Ан Елиът!

Необезпокоявана от нищо, в продължение на час бе размишлявала върху тези неща. Беше мрачен ноемврийски ден и навън валеше неспирен ситен дъжд, който заличаваше очертанията и на малкото неща, които се виждаха през прозореца. При тези обстоятелства Ан не можеше да не се зарадва неимоверно на звука от каретата на лейди Ръсел, но колкото и да й се искаше да замине, не можеше да си тръгне без тъга от имението, нито да не изпита болка след прощалния поглед към Котидж с неговите сега потъмнели, капещи и неуютни веранди. Натъжаваше си дори когато през замъглените прозорци на каретата зърнеше някоя от скромните селски къщурки. Спомените за всичко, което се бе случило тук, придаваха на Апъркрос особена стойност за нея. Никога нямаше да забрави многобройните мигове на болка, която понякога бе толкова остра, но вече се бе поутихнала; щеше да помни и редките моменти на спокойствие, полъха на приятелство и помирение, които едва ли щеше да срещне отново и които винаги щеше да цени. Тя оставяше зад себе си всичко това — всичко освен спомена, че все пак тези неща някога ги е имало.

След заминаването на лейди Ръсел през септември Ан изобщо не бе ходила в Келинч. Не й се бе налагало, а в малкото случаи, когато бе имала възможността да отиде в Хол, все беше гледала да отклони поканата и да я избегне. Сега се връщаше и първата й работа беше да заеме стаята си в Лодж — елегантно обзаведена в съвременен стил, както и да зарадва погледа на неговата стопанка.

Радостта на лейди Ръсел от пристигането на Ан бе примесена и с малко тревога — беше научила кой е посещавал често Апъркрос. За щастие обаче или Ан бе напълняла и се бе разхубавила или на лейди Ръсел й се стори така, затова Ан прие ласкавите й думи по този повод и развеселена си спомни за нямото обожание в погледа на братовчед си, а в душата й се породи надеждата, че е благословена с още едно разцъфване на своята младост и красота.

Поведоха разговор и Ан откри в себе си някаква промяна — нещата, които я бяха измъчвали и бяха изпълвали мислите й при заминаването от Келинч, всичко онова, което се опитваше да заглуши у себе си в присъствието на семейство Масгроув, сега бе придобило второстепенно значение. В последно време дори не беше чула нещо за баща си и сестра си в Бат. Техните проблеми бяха погълнати от грижите на Апъркрос и когато лейди Ръсел заговори отново за някогашните им надежди и опасения и изказа задоволството си от Камден Плейс в Бат, Ан се почувства засрамена от мисълта, че всичко това почти не я интересува. Тя се вълнуваше много повече от Лайм, от познатите си там и от състоянието на Луиза. Домът на семейство Харвил и дружбата между тях и капитан Бенуик й се виждаха много по-интересни от къщата на собствения й баща в Бат или от близостта на сестра й с мисис Клей. Трябваше да положи усилие, за да се овладее и да отговори на лейди Ръсел с не по-малко загрижен вид, тъй като все пак ставаше дума за неща, които бяха от значение най-вече за самата нея.

Заговориха и по един друг въпрос и двете почувстваха известно неудобство. Ставаше дума за случилото се в Лайм. Не бяха изминали и пет минути от пристигането на лейди Ръсел предния ден, когато й бяха разказали всичко с най-големи подробности. Беше редно Все пак да поговорят за случилото се, лейди Ръсел да зададе някой и друг въпрос, да изрази съжаление за проявеното неблагоразумие и да изкаже огорчението си от крайния резултат. И за двете беше неизбежно да не споменат името на капитан Уентуърт. Ан разбираше, че това не й се удава така лесно, както на лейди Ръсел — не смееше да срещне погледа на приятелката си, когато изговаряше неговото име, докато накрая й разказа набързо какво мисли за чувствата между него и Луиза. След това името вече не я притесняваше толкова.

Лейди Ръсел трябваше само да я слуша съсредоточено и да им пожелае щастие, но вътрешно сърцето й се изпълни с радост, с радост и презрение, че човекът, който на двайсет и три годишна възраст бе успял да оцени една Ан Елиът, осем години по-късно се бе прехласнал пред някоя си Луиза Масгроув.

Първите три-четири дни минаха спокойно, не се случи нищо освен това, че получиха едно-две кратки писъмца от Лайм, които бяха успели някак да стигнат до Ан — но как, и самата тя не знаеше. Съобщаваха й, че състоянието на Луиза се е подобрило значително. След няколко дни обаче доброто възпитание на лейди Ръсел не можеше повече да издържи и макар позаглъхнали, на хоризонта решително се появиха тревогите на миналото. Тя каза:

— Трябва да посетя мисис Крофт, наистина трябва да отида и то съвсем скоро. Ан, ще имаш ли смелостта да дойдеш с мене в онази къща? И за двете ни това ще е в известна степен изпитание.

Ан не се притесни, напротив, тя мислеше това, което каза:

— Мисля, че по всяка вероятност вие ще страдате повече от мене, защото вътрешно не сте свикнали с тази мисъл така, както съм свикнала аз. Аз останах тук, наблизо, затова отдавна съм претръпнала.

Би могла да каже много повече, защото ценеше висок семейство Крофт и смяташе, че баща й случи с такива наематели — енорията щеше да има добър пример за подражание, на бедните обръщаха повече внимание и предлагаха по-голяма помощ и колкото и да й беше мъчно, че е трябвало да се преместят, не можеше да не отсъди по съвест, че са си заминали, защото с нищо не са заслужили да останат тук и Келинч е преминал в ръцете на по-добри стопани, отколкото са били собствените му притежатели. За Ан беше доста болезнено, докато стигне до това свое убеждение, но то й спестяваше болката, с която лейди Ръсел щеше отново да влезе в познатия дом и да мине през познатите стаи. В такива моменти Ан нямаше силата да си каже, дори вътрешно: „Тази къща трябваше да принадлежи единствено на нас. О, колко лоша съдба имахме! Колко недостойно е да я притежават други хора! Да бъде прокуден един толкова стар род и на негово място да дойдат някакви си непознати!“ Не, в такива случаи Ан не можеше да изтръгне дори въздишка от себе си освен в случаите, когато си спомняше за майка си и за местата, където бе обичала да поседят заедно.

Мисис Крофт винаги я посрещаше толкова мило, че Ан с удоволствие се чувстваше като нейна любимка. Сега трябваше да я приеме в собствения й дом и затова гледаше да прояви към момичето още по-голямо внимание.

Скоро основната тема на разговора се завъртя около нещастния случай в Лайм и когато свериха последните си сведения за болната, разбраха, че и двете са получили писмата си по едно и също време сутринта на предишния ден, че тогава в Келинч Хол дошъл и капитан Уентуърт (за първи път след случилото се) и той е донесъл последната бележка за Ан — бележката, която така и не бе разбрала как е стигнала до нея. Останал само няколко часа и отново тръгнал за Лайм, като изразил намеренията си повече да не напуска този град. Ан научи, че е питал за нея — изразил надежда, че мис Елиът не се чувства зле след толкова проблеми и изразил тревога, че тя наистина много се е измъчила. Всичко това беше много мило от негова страна и зарадва Ан повече от всичко.

Обсъждат самото нещастие така, както биха разсъждавали разумни и сериозни жени, свикнали да обосновават съжденията си върху изпитани истини. Не можеха да не отсъдят единодушно, че това се е случило заради огромното лекомислие и пълна липса на здрав разум на младото момиче, че последствията са много тревожни и те просто не смеят да си помислят колко време още възстановяването на мис Масгроув ще бъде поставено под въпрос и колко дълго след това щеше да страда от това падане! В заключение адмиралът обобщи, като възкликна:

— А, лоша работа наистина! Ами че това е нещо съвсем ново, един младеж да ухажва някое момиче, като му троши главата — не е ли така, мис Елиът? Да му строшиш главата и после да му дадеш бинт, ами да!

Маниерите на адмирала не бяха точно от вида, който допадаше на лейди Ръсел, но доставяха истинско удоволствие на Ан. Човек просто не можеше да устои на неговата простота и добродушие.

— Сигурно никак не ви е приятно — каза той след кратък размисъл — да дойдете и да заварите чужди хора тук. Признавам си, че по-рано не се бях сетил за това, но сега си мисля, че сигурно никак не ви е леко. Е, не е нужно да се придържаме към официалностите — ако искате, спокойно можете да обиколите и да огледате всички стаи в къщата.

— Благодаря ви, сър, може би някой друг път, не сега.

— Е, когато ви е удобно. По всяко време можете да се вмъкнете откъм декоративните храсти и ще видите, че си държим чадърите до онази врата. Не е лошо място за чадъри, нали? Но — поправи се той — вие сигурно не мислите така, защото чадърите ви винаги са стояли в стаята на иконома. Поне така мисля. Разбиранията на един човек може да не са по-лоши от тези на някой друг, но ние все си харесваме нашите. Та най-хубаво е вие сама да решите дали не е по-добре все пак да поразгледате къщата.

Ан усети възможност да отклони предложението и го направи много любезно.

— Не сме променили много неща — продължи адмиралът, след като поразмисли. — Съвсем малко. В Апъркрос ви казахме за вратата на пералнята, направихме й хубав ремонт. Просто се чудя как сте търпели толкова време да се отваря така неудобно! Ще кажете на сър Уолтър какво сме направили, а също че според мистър Шепърд това е най-сериозният ремонт, който е правен някога в къщата. Все пак трябва скромно да си призная, че и малкото други промени, които сме направили, все са били за добро. Те много облекчават жена ми. Аз самият не съм направил кой знае какво, освен да изнеса от стаята си няколкото огромни огледала на баща ви. Убеден съм, че той е много добър човек и истински джентълмен, но си мисля, мис Елиът — той я погледна изпитателно — мисля си, че за своята възраст доста обича да се издокарва. Колко огледала само! Боже, човек просто не може да се отърве от себе си. Затова помолих София да ми помогне и бързо ги преместихме. Сега се чувствам съвсем удобно — в единия ъгъл съм си оставил малкото огледало за бръснене и едно голямо гледало, пред което никога не стъпвам.

Ан не можеше да не се развесели от чутото, но заедно с това се почувства и малко потисната, затова не можа да отговори веднага. Адмиралът се притесни, че не е бил достатъчно учтив и отново поде този въпрос, като каза:

— Като пишете следващия път на добрия си баща, мис Елиът, моля ви да му предадете моите и на мисис Крофт почитания и да му кажете, че тук много ни харесва и не намираме никакви недостатъци в къщата. Е, мога да ви кажа, че коминът в трапезарията малко пуши, но само когато духа силен северен вятър — пък такъв вятър едва ли се появява повече от два-три пъти в годината. Общо взето, огледали сме повечето къщи наоколо и можем да преценим, че не сме харесали нито една повече от вашата. Ще му стане приятно да научи това.

Лейди Ръсел и мисис Крофт много си допаднаха, но засега не се очертаваше възможност да продължат познанството, което бе започнало с това гостуване — когато им върнаха визитата, семейство Крофт казаха, че заминават за няколко седмици при свои роднини на север и по всяка вероятност няма да се върнат преди отпътуването на лейди Ръсел за Бат.

Това сложи край на всички опасения на Ан, че ще види капитан Уентуърт в Келинч Хол или че ще попадне на среща между него и лейди Ръсел. Всичко се размина благополучно и тя се усмихна при мисълта за безсмислието на многото тревожни чувства, които бе изпитала, мислейки по този въпрос.