Доводите на разума

Глава 23

Бе изминал само един ден от разговора на Ан с мисис Смит, а умът й бе завладян от нещо съвсем друго и делата на мистър Елиът я интересуваха само в едно-единствено отношение. На следващата сутрин отново трябваше да отложи посещението си на Ривърс Стрийт. Бе обещала на семейство Масгроув да прекара у тях времето до обяд и след като за нея беше въпрос на чест да удържи на думата си, главата на мистър Елиът, също като на красивата Шехеразада, можеше да остане на раменете му още един ден.

Въпреки обещанието си не успя да отиде навреме, защото навън валеше. На Ан й стана мъчно за мисис Смит, тъй като при дъжд болките й се усилваха и Ан й съчувстваше от цялата си душа. Най-после дъждът спря и можеше да се излезе. Когато стигна до Уайт Харт и се отправи към стаите на приятелите си, по шума установи, че е дошла доста късно и не е първата гостенка там. Мисис Масгроув разговаряше с мисис Крофт, а капитан Харвил — с Уентуърт; след малко научи, че Мери и Хенриета едва изчакали небето да се проясни и побързали да излязат, но нямало да се бавят, и изрично поръчали на мисис Масгроув да задържи Ан, докато се върнат. Не й оставаше друго, освен да седне кротко и поне външно да запази спокойствие, докато вътрешно продължаваше да се разкъсва от същите терзания, които непрекъснато бе прехвърляла през ума си цяла сутрин. Нямаше време за губене, трябваше да предприеме нещо. Миг след това тя бе изцяло потопена в щастието на своята мъка — или може би в мъката на своето щастие. Малко след като тя влезе в стаята, капитан Уентуърт каза:

— Хайде да напишем писмото, за което говорихме, Харвил, ще го напиша аз, ако ми дадеш нещо за писане.

Принадлежностите за писане се оказаха под ръка на една отделна масичка и той седна до нея, погълнат от писмото и почти обърнал гръб на цялата компания.

Мисис Масгроув разказваше с най-големи подробности на мисис Крофт историята за годежа на по-голямата си дъщеря, то с онзи неудачен тон, който уж трябваше да бъде шепот, а всъщност се чуваше из цялата стая. Ан усети, че не може да се включи в техния разговор и тъй като капитан Харвил изглеждаше дълбоко замислен и вероятно не му беше до приказки, тя неволно дочу куп подробности от рода на „…как мистър Масгроув и брат ми се срещаха не знам колко пъти да обсъдят всичко, какво каза зет ми Хейтър един ден и какво предложи мистър Масгроув на следващия, какво хрумнало на сестра й, и какво били искали младите — нещо, на което в самото начало никак не бях съгласна, ама после ме убедиха, че така ще бъде най-добре“, и още куп неща от тоя род в стила на откровена и сърдечна изповед. Въпреки всичката си деликатност и усет, добрата жена не можеше да пресъздаде тънкостите на преживяванията и можеше да разкаже само основното от действието. Мисис Крофт я слушаше с внимание и доброжелателство, а когато се случеше да каже нещо, то все биваше уместно и разумно. Ан се надяваше, че всеки от господата е достатъчно зает себе си и не чуват нищо.

— Та така, госпожо, като имахме предвид всичко това, — каза мисис Масгроув с гръмкия си шепот, — колкото и да не ни се искаше, все пак в крайна сметка решихме, че не бива повече да се бавим — Чарлз Хейтър беше направо полудял, а и Хенриета почти бе стигнала дотам, затова си рекохме да направим и двете сватби наведнъж, така ще е най на сгода, пък и толкова хора преди тях са постъпвали по същия начин. Рекох си, че така би било много по-добре, отколкото един продължителен годеж.

— Точно това мислех да кажа и аз, — възкликна мисис Крофт. — Бих предпочела да дам на младите възможност да се вземат макар и при по-скромни доходи, за да се научат да се борят сами с трудностите, отколкото да ги оставя сгодени дълго време. Винаги съм смятала, че една взаимна…

— Божичко, мисис Крофт, — извика мисис Масгроув, която от нетърпение дори не можа да я изслуша, — не знам дали един дълъг годеж не е най-страшното нещо за младите хора. Винаги съм отхвърляла подобна възможност за децата си. Открай време смятам, че какво, нека се сгодят, ако са сигурни, че ще могат да се оженят до половин година, хайде, нека да е и година, но един дълъг годеж…

— Да, скъпа госпожо, — каза мисис Крофт, — или пък един не особено здрав годеж също може да продължи дълго. Да се сгодиш, без да си сигурен, че след време няма да имаш средства да се ожениш, според мене е не само лекомислено, но и опасно, и аз мисля, че всеки родител трябва да предпази детето си от това поне дотолкова, доколкото може.

Неочаквано разговорът заинтригува Ан. Тя усети, че в него има нещо и за самата нея, и от това усещане през цялото й тяло премина нервен трепет. Почти в същия миг погледът й се отправи към масата в края на стаята и тя видя, че писалката на капитан Уентуърт е застинала неподвижно и той е вдигнал глава, вслушан внимателно в същия разговор. След миг се извърна и я погледна бързо, а по очите му личеше, че много добре разбира за какво става въпрос.

Двете дами продължиха да си приказват, като доказваха многократно едни и същи вече доказани истини, и ги подкрепяха с безброй примери за лоши последствия (ако бъдеха пренебрегнати техните съвети), които двете дами сами бяха наблюдавали. Ан не можеше да долови ясно думите — чуваше само някакво бръмчене, а мислите й отново бяха страшно объркани.

В интерес на истината, трябва да кажем, че капитан Харвил не беше чул нищо от техния разговор. Той стана и отиде до прозореца, а Ан се загледа в него, макар и съвсем несъзнателно, затова й отне доста време да разбере, че капитанът я моли да отиде при него. Той я погледна усмихнато и леко наклони глава, сякаш й казваше: „Елате при мен, искам да ви кажа нещо“. Тази естествена и непосредствена доброта сякаш говореше за привързаността му на стар приятел, макар че се познаваха отскоро, и правеше поканата още по-убедителна. Тя стана и отиде при него. Прозорецът, до който стояха, беше в най-отдалечения от двете дами край на стаята и малко по-близо до масата на Уентуърт, но не много близо. Когато Ан спря до него, лицето му отново стана замислено и сериозно — вероятно такъв бе и характерът му по рождение.

— Вижте това — каза той, като отвори един пакет, който държеше в ръцете си. Вътре имаше миниатюрен портрет. — Знаете ли кой е това?

— Разбира се, капитан Бенуик.

— Да, и можете да предположите за кого е предназначен. Но, — продължи той с приглушен глас — не е правен за нея. Помните ли, мис Елиът, как се разхождахме с вас в Лайм и вие казахте, че ви е мъчно за него? Тогава си помислих за миг, че… Няма значение. Този портрет е рисуван на нос Добра надежда. Там Бенуик се запознал с един интелигентен млад немец, художник по професия, и седнал да му позира, тъй като искал да изпълни желанието на горката ми сестра, която го помолила да й подари портрета си. След това го взел и си тръгнал за дома. А сега аз съм натоварен със задачата да го дам на друга жена! Няма как, трябва да изпълня заръката. Пък и на кой друг да го дам? Вярвам, че мога да разбера приятеля си, и наистина не ми е мъчно, че давам портрета на другата. Той сам го реши. — Харвил погледна към Уентуърт и добави: — Точно за това става дума в писмото. — Устните му потрепваха, когато в заключение добави: — Горката Фани! Тя не би го забравила толкова скоро!

— Не, — отговори Ан тихичко и с глас, в които се долавяше вълнението й, — напълно съм убедена в това.

— Просто не й беше в характера. Тя беше толкова влюбена в него.

— Не е в характера на никоя жена, която е истински влюбена.

Капитан Харвил се усмихна и подхвърли:

— И това за собствения си пол ли го казвате?

Ан също се усмихна и отговори:

— Да, ние определено не ви забравяме толкова бързо, колкото вие нас. Това е може би по-скоро наша горчива участ, отколкото наше достойнство. Правим го въпреки желанието си. Стоим вкъщи тихи, изолирани от света и не може да не се отдадем на чувствата си. А вие, мъжете, непрекъснато сте изправени пред изпитания. Имате професия, цел, работа от един или друг характер, и всички тези неща неизбежно ви запращат към въртележката на живота, а разнообразието и вечната ви заетост много скоро притъпяват спомена за някоя жена.

— Ако твърдите, че за това е виновна въртележката на живота, (с което, забележете, не мога да се съглася), то не се отнася за Бенуик. Той не е бил принуден да се бори. Моментът, в който бе сключен мирът, го завари на брега и оттогава насам той живее у нас, сред нашия малък семеен кръг.

— Така е, не споря, — каза Ан, — просто бях забравила. И до какъв извод стигнахме, капитан Харвил? Ако човек не се промени вътрешно под влиянието на външни обстоятелства, спокойно може да се промени и от неща, които идват отвътре, от самия него. Значи, просто такава е неговата природа, мъжката природа, която е изиграла своята роля и при капитан Бенуик.

— Не, не е мъжката природа, не мога да допусна, че тя е по — непостоянна от природата на жените и че ние сме по-склонни да забравяме онези, които истински обичаме или някога сме обичали. Убеден съм, че е точно обратното. Вярвам в пълното съответствие между нашата физическа и душевна сила — както са силни телата ни, такива са и нашите чувства. Можем да понесем най-тежките страдания и да победим най-ужасните мигове.

— Може би чувствата ви са силни, — отговори Ан, — но ако разсъждаваме на базата на същия принцип за съответствието, ще стигнем до извода, че нашите пък са много издръжливи. Мъжът е по-силен от жената, но жените живеят по-дълго, което е и точно обяснение на разбиранията ми за природата на женските чувства. И добре че е така, иначе би ви било още по-тежко. Вие се борите с трудностите, търпите лишения и живеете сред опасност. Все се трудите и се съсипвате от работа, изложени на безброй рискове и премеждия. Оставили сте своя дом, родина и приятели, не можете да разполагате нито с времето, нито със здравето, нито дори с живота си. Наистина би ви било още по-тежко, — каза тя и гласът й за малко да й измени, — ако чувствата ви бяха трайни като тези на жените.

— По този въпрос никога няма да стигнем до едно и също мнение — започна капитан Харвил, когато лек шум привлече вниманието им към онзи край на стаята, където седеше Уентуърт и откъдето досега не се чул нито звук. Не че там имаше нещо особено, просто писалката бе паднала, но Ан се стресна, като разбра, че масата му е много по-близо, отколкото й се бе сторило в началото. Вече започваше да си мисли, че е изтървал писалката си именно защото мисълта му е била заета с тях и се е опитвал да долови какво си говорят, но не допускаше да е чул кой знае какво.

— Написа ли писмото? — каза капитан Харвил.

— Не още, остават ми още няколко реда. След пет минути съм готов.

— Няма нужда да бързаш. Ще бъда готов едва когато си готов и ти, пък и това тук е чудесно място за хвърляне на котва, — каза той и се усмихна към Ан, — имаме си каквото ни душа поиска и нищо не ни липсва. Не се чува и сигнал за увеличаване на скоростта. Е, мис Елиът, — той понижи глас, — както ви казвах, никога няма да се разберем по този въпрос, вероятно никой мъж и никоя жена няма да могат. Само ми позволете да отбележа, че всички разкази за подобни случаи са против вас — няма значение дали са в поезия или проза. Ако паметта ми беше като тази на Бенуик, щях да ви изброя поне петдесет цитата, които доказват моята позиция по въпроса. Струва ми се, че едва ли съм отварял книга в живота си, в която да не стане дума за женското непостоянство. В песните и поговорките също се говори за тяхната изневяра, но може би вие ще кажете, че са били писани от мъже, а?

— Може и да кажа. Да, да, ако обичате, без примери от литературата, моля. Мъжете са поставени в далеч по-изгодни условия от нас, защото разказват нещата така, както на тях им изнася. Образованието винаги е било тяхна привилегия, а и все те държат писалката. Не допускам, че ще докажем каквото и да било с примери от литературата.

— Как тогава да го докажем?

— Никак, просто няма да можем. По този въпрос не може да има никакви доказателства. За разлики с подобен характер не може да съществува доказателство. Вероятно и двамата сме леко пристрастни към собствения си пол, и изказваме на базата на тези свои пристрастия куп обстоятелства в своя полза — все неща, които са се случили в нашата собствена среда. Много от тези обстоятелства (може би точно онези случаи, които са ни направили най-силно впечатление) може би са такива, че не могат да бъдат дадени за пример, защото хората ще ни обвинят в прекалено високо самочувствие или че сме казали нещо, което не е трябвало да се казва.

— Ах, — възкликна силно развълнуваният капитан Харвил, — ако можех само да ви обясня как страда един мъж, когато хвърли последен поглед към жена си и децата си, и чак до хоризонта не изпуска от очи кораба, който ги отнася далече от него, а после се извръща и си казва: „Само бог знае дали ще се видим някога пак!“ Ако можех да ви разкажа как светва в душата му, когато пак ги види отново. Как, след като го е нямало година време, а трябва да замине за друго пристанище, той брои дните, които ще са им необходими да дойдат да го видят, преструва се и лъже сам себе си с думите: „Не е възможно да пристигнат по-рано от еди-кога-си“, а се надява, че може би ще се появят поне няколко часа по-рано; а когато най-после ги види, разбира, че сякаш самото небе им е дало крила и те наистина са пристигнали малко по-рано! Ако можех да ви обясня какво значи всичко това, както и всичко, което един мъж трябва да прави и да изтърпи, подвизите, на които е способен в името на най-скъпите същества в своя живот! Вие разбирате, нали, че говоря за онези мъже, в чиито гърди бие истинско сърце, — каза той и притисна ръка до гърдите си.

— О, — възкликна нетърпеливо Ан, — вярвам, че мога да отдам дължимото на вашите чувства, както и на чувствата на други мъже като вас. Опазил ме бог, да подценявам пламенната обич и преданост на някой мой брат или сестра! Бих заслужавала дълбоко презрение, ако започна да твърдя, че само жените знаят какво е истинска любов и вярност. Не, аз вярвам, че сте готови на всякакви геройства и какви ли не добри дела в името на своето семейство. Зная, че сте в състояние да се преборите с всичко, а в къщи — да проявите огромно търпение, ако… ще ми позволите ли да си изразя така — ако има кого да обичате. Искам да кажа, ако вашата любима е жива и живее за вас. Единственото, с което моят пол ви превъзхожда (и то съвсем не е за завиждане, не е нужно да се стремите към него) — е, че можем да обичаме много по-дълго, след като любимият човек или надеждата за него са си отишли.

Тя не успя да продължи веднага. Сърцето й бе натежало от вълнение, а гърдите й едва успяваха да си поемат въздух.

— Вие имате златно сърце! — възкликна капитан Харвил и нежно сложи ръка на рамото й. — С вас човек дори не може да се скара. А и езикът ми се връзва, когато се сетя за Бенуик.

Вниманието им бе привлечено към другите в стаята — мисис Крофт се канеше да си тръгва.

— Е, Фредерик, предполагам, че няма да си дойдеш с мене, — каза тя. — Аз се прибирам, а ти имаш работа със своя приятел. Вероятно довечера ще имаме удоволствието да се видим отново — каза тя, като се обърна към Ан. — Вчера получихме визитката на сестра ви, а доколкото знам, Фредерик също е получил такава, макар че аз самата не съм я виждала. Но тази вечер ти също си свободен като нас, нали, Фредерик?

В това време капитан Уентуърт сгъваше набързо някакво писмо, и не отговори — или не можеше, или не искаше.

— Да, точно така, няма да се прибера с тебе, но двамата с Харвил също няма да се бавим. Ако ти си готов, Харвил, след половин минута аз също ще се приготвя. Знам, че искаш да тръгваме. След половин минута съм на твое разположение.

Мисис Крофт излезе, а и капитан Уентуърт, след като припряно запечата писмото си, също беше готов. Бързаше и имаше раздразнен вид, който издаваше нетърпението му да си тръгне миг по-скоро. Ан не знаеше как да тълкува това негово поведение. Капитан Харвил се обърна към нея с най-милото възможно „довиждане, бог да ви благослови!“, а Уентуърт не каза нищо, не я погледна дори. Излезе от стаята без дори да се обърне!

Ан едва бе успяла да стигне до масата, на която той бе писал, когато отново се чу шум от стъпки. Вратата се отвори и се показа самият Уентуърт. Той се извини, че е забравил ръкавиците и незабавно тръгна към масата за писма. С гръб към мисис Масгроув, той разрови разпилените листа, извади оттам едно писмо и го постави пред Ан, а в отправения му към нея поглед се четеше отчаяна молба. След малко вече бе успял да си вземе ръкавиците и да излезе от стаята, дълго преди мисис Масгроув да осъзнае, че се е връщал. Всичко бе станало за не повече от миг!

Не може да се опише коренната промяна, която този миг породи в Ан. Името на получателя върху плика едва се: „До мис А. Е…“, и това явно бе писмото, което той така набързо бе сгънал. Мислеха, че просто пише на капитан Бенуик, а той е писал до нея! От съдържанието на писмото зависеше целият й живот. Всичко можеше да се очаква, но всичко бе за предпочитане пред ужасното напрежение и страх от неизвестността. Мисис Масгроув се занимаваше с някакви дреболии на своята маса, и Ан трябваше да се осланя единствено на нейната залисия, за да успее да погледне писмото. Тя се свлече в креслото, от което Уентуърт току-що бе станал, облегна се на мястото, на което се бе облегнал и той, за да й пише, а очите й погълнаха жадно следните редове:

„Не мога повече да стоя така, да ви слушам и да си мълча. Трябва да ви кажа много неща, и го правя по единствения начин, който е възможен в момента. Думите ви се забиват дълбоко в душата ми и в един и същи миг аз се чувствам полумъртъв и полуокрилен. Кажете ми, че не е прекалено късно и че онези скъпи чувства не са се стопили безвъзвратно! Предлагам ви ръката и сърцето си, което сега ви принадлежи много повече, отколкото в онзи ден преди по — вече от осем години, когато го разбихте. Не дръзвайте да кажете, че мъжът забравя по-бързо от жената и че любовта му скоро си отива. Не съм обичал никоя друга жена освен вас. Може да съм бил несправедлив, слаб и изпълнен с негодувание, но винаги съм ви оставал предан. Дойдох в Бат единствено заради вас, мисля само за вас и единствено с вас свързвам своите представи за бъдещето. Нима не сте го разбрали досега? Не сте ли успели да вникнете в най-съкровените ми желания? Не бих изчакал дори и тези десетина дни, ако знаех какво чувствате, защото съм убеден, че вие знаете какво чувства аз. Не мога дори да пиша, до слуха ми всеки миг долита нещо, което ме оставя без дъх. Вие говорите толкова тихичко, но аз успявам да доловя звука на вашия глас така, както никой друг не би го доловил. Вие сте толкова добра, така съвършена! И действително сте справедлива към нас, защото вярвате, че и един мъж може да обича истински и да остане верен на любовта си. Вярвайте, че такава пламенна и вярна любов има и във Ф. У.

Трябва да тръгна, без да съм разбрал каква ще е съдбата ми, но ши ще се върна тук, или ще ви догоня колкото се може по-скоро. Една дума, един поглед ще ми бъдат напълно достатъчни, за да реша дали мога да прекрача прага на вашия дом тази вечер или никога.“

Човек не може да се съвземе веднага след прочитането на такова писмо. Ан щеше да се успокои, ако можеше да разчита на половин час самота, прекарана в размисъл, но бяха изминали едва десет минути, когато я прекъснаха. При ограничените възможности, които й предлагаше обстановката около нея, не би могла да направи дори и опит за успокоение. Всеки следващ миг увеличаваше още повече напрежението й. Бе погълната от своето щастие, а преди още да бе вкусила истински от това могъщо усещане, в стаята влязоха Чарлз, Мери и Хенриета.

Ан положи огромно усилие да си възвърне обичайния вид, но скоро разбра, че няма сили за това. Не разбираше и дума от онова, което й говореха, затова най-после се отказа от битката със себе си и побърза да се извини с някакво леко неразположение. Едва тогава околните забелязаха колко зле изглежда, притесниха се и дори се поуплашиха, като за нищо на света не искаха да я оставят сама. Това съвсем я довърши. Само ако бяха излезли и я бяха оставили сама в тихата стая, Ан щеше да се съвземе, но на никой от тези, които стояха около нея и я гледаха разтревожено, не можеше да му мине през ума такава мисъл. Отчаяна, тя поиска да се прибере в къщи.

— Разбира се, мило дете, — извика мисис Масгроув — вървете си право у дома и се погрижете за себе си, за да се оправите до довечера. Ако Сара беше тук, щях да я пратя за лекар, защото аз самата нищо не разбирам от такива неща. Чарлз, позвъни да повикат карета. Ан не бива да върви пеша.

Но каретата нямаше да й свърши работа. Само това оставаше! Ан не би понесла мисълта, че ще изпусне единствената възможност за разговор с капитан Уентуърт по пътя за дома, когато можеше да остане спокойна и сама (тя беше почти сигурна, че ще го срещне). Ан категорично отхвърли предложението за каретата, а мисис Масгроув, която се сещаше само за една болест, малко неубедително се опита да се успокои с, че досега никой не е умрял от падане, но дали пък Ан не се бе подхлъзнала наскоро и да не би да си е наранила главата при падането? Ан се опита да обясни, че не е падала и не се е наранявала и тези думи ободриха добрата жена и тя се раздели с нея почти спокойна, с пожеланието да се оправи до вечерта.

Уплашена, да не би да развали плановете им, Ан настойчиво каза:

— Страхувам се, госпожо, че има някакво недоразумение. Моля ви, бъдете така добра да споменете и пред останалите господа, че се надяваме тази вечер да видим всички ви. Опасявам се, че може да не са ни разбрали правилно, затова ви моля да припомните специално на капитан Харвил и на капитан Уентуърт, че се надяваме и двамата да дойдат.

— О, мила, разбрали сме всичко както трябва, давам ви честната си дума. Капитан Харвил не мисли за нищо друго освен за събирането довечера.

— Така ли мислите? Въпреки това не мога да бъда сигурна и много ще съжалявам, ако не дойдат. Обещавате ли да им кажете, когато ги видите отново? Мисля, че и двамата ще се обадят още веднъж преди обяд. Моля ви, обещайте ми.

— Ама разбира се, че обещавам, щом толкова настоявате. Чарлз, ако видиш някъде капитан Харвил, моля те да му предадеш думите на мис Ан. Наистина, мила, не бива да се притеснявате. Капитан Харвил категорично е приел ангажимента, гарантирам ви, а мисля, че същото се отнася и за капитан Уентуърт.

Ан не можеше да направи нищо повече, но сърцето й се свиваше при мисълта, че някоя злощастна случайност може да погуби нейното щастие. Все пак нямаше да чака дълго. Дори и да не дойдеше на Камден Плейс, Ан щеше да му изпрати няколко недвусмислени реда по капитан Харвил. След малко се появи още нещо, което я уплаши и раздразни. Чарлз, с неговото добро сърце, беше толкова загрижен за нея, че в никакъв случай не я пускаше да тръгне сама и реши да я изпрати до вкъщи. Ан определено не успя да го разубеди. Беше жестоко, но тя не можеше да прояви черна неблагодарност, защото заради Ан зет й жертваше срещата си с един търговец на оръжие. Така тя излезе с него, а по лицето й не се четеше нищо друго освен признателност.

Бяха стигнали до улица Юнион, когато дочуха да ги догонват бързи стъпки, в които имаше нещо познато и това й даде две секунди време, за да се подготви за срещата с капитан Уентуърт. Той ги настигна, но не каза нищо, тъй като не знаеше дали трябва да отмине или може да повърви с тях. Само погледна Ан. Тя успя да се овладее достатъчно, за да срещне погледа му много приветливо. Бледите й страни поруменяха, а колебливите й движения станаха решителни и сигурни. Той тръгна от другата й страна. Внезапно озарен от някаква идея, Чарлз попита:

— Капитан Уентуърт, в коя посока е пътят ви? Само до улица Гей ли отивате или ще продължите нататък?

— Още не съм решил, — отвърна изненадан капитан Уентуърт.

— Ако ще се качвате към Белмонт, дали няма да се отбиете до Камден Плейс? Защото ако имате такава възможност, няма да проявявам излишни скрупули и бих ви помолил да подкрепите мис Ан до входа на бащиния й дом. Тази сутрин никак не е добре и не бива да върви сама толкова дълго, а аз пък се уговорих с един човек на Маркет Плейс — обеща да ми покаже една страхотна пушка, която тъкмо се кани да изпрати на купувача. Каза, че няма да я опакова до последния момент, за да мога да й хвърля едно око, и ако не отида веднага, ще изтърва тази възможност. Както ми я описа, много прилича на моята двуцевка, дето стреляхте веднъж с нея близо до Уинтроп.

Възражения просто не бяха възможни — капитанът можеше само да прояви съвсем уместна пъргавина, която в очите на околните изглеждаше като проява на вежливост и желание да помогне, а когато най-после останаха сами, вече можеха да дадат воля на грейналите си усмивки и ликуващия си дух. Чарлз слезе обратно до улица Юнион само за половин минута, а двамата продължиха да вървят заедно. Не след дълго успяха да си разменят достатъчно думи, за да определят в коя посока да тръгнат, като решиха да повървят по една сравнително тиха и уединена пътечка от чакъл, където предстоящият разговор щеше да превърне този миг в истински божи дар и да го увековечи сред най-щастливите спомени на бъдещия им съвместен живот. Тук отново си размениха онези чувства и обещания, които някога им се струваха напълно достатъчни да им осигурят щастие, но бяха последвани от дълги години на раздяла и отчуждение. Оттук се върнаха в миналото, а усещането им за щастие при тази нова среща като че ли бе по-възвишено и по-пълно, отколкото бяха очаквали, самите те бяха станали по-опитни, по-нежни и по-сигурни, защото знаеха истината един за друг, познаваха характера и чувствата на любимия човек; бяха много по-готови да действат и причините за тази готовност бяха много по-обосновани. И тук, най-после, докато бавно се изкачваха нагоре по полегатия склон, невиждащи никой около себе си — нито шляещите се политикани и шумните вестникари, нито флиртуващите кокетки, нито пък бавачките и хлапетата — тук се отдадоха на онези сладостни видения и признания, и най-вече — обяснения, непосредствено предшествали сегашния миг, така пространни и болезнено любопитни. Преминаха през най-деликатните нюанси на предишната седмица, а за вчерашния и днешния ден сигурно щяха да говорят до края на живота си.

Ан правилно го бе разбрала. Той я бе ревнувал от мистър Елиът. Присъствието му се бе оказало тежко бреме за неговите чувства, които били примесени със съмнения и дълбоко страдание. Ревността му била събудена още при първата им среща в Бат и след кратка пауза го връхлетяла със страшна сила на концерта — по-късно това оказало неизбежното си влияние върху всичко, което казвал и правел, както и върху онова, което пропуснал да каже или да направи през последните двайсет и четири часа. Малко по малко ревността му се стопила от топлотата на надеждата, която нейните думи, погледи и държание събудили в душата му, докато накрая съвсем изчезнала, пометена от чувствата в развълнувания й глас при разговора й с капитан Харвил. Този глас го бе подтикнал да се остави във властта на неудържимото желание да грабне лист хартия и да излее душата си на него.

Не повториха и не обсъдиха нито дума от самото писмо, само той потвърди, че не е обичал друга и че никоя жена не е могла да я измести от сърцето му, дори не вярвал, че ще открие някога втора като нея. Той се чувстваше длъжен да й признае и това, че винаги й е бил верен, но то е било несъзнателно и непреднамерено. Опитвал се да я забрави и дори в един миг повярвал, че е успял. Мислел си, че е безразличен, а сърцето му било преизпълнено с гняв, бил несправедлив към нейните достойнства, защото страдал именно заради на тях. В мислите си той приемаше характера като образец за съвършенство, в който силата и нежността са съчетани в прекрасна хармония; но трябваше да признае, че едва в Апъркрос се е научил да бъде справедлив към нея и започнал да разбира себе си чак в Лайм, където бе получил добър урок и в много други отношения. Мимолетната възхита в погледа на мистър Елиът го разтърсила, а случилото се край реката и в дома на капитан Харвил я поставяло много по-високо от всяка друга жена.

Той действително се опитал да се влюби в Луиза Масгроув, но това било продиктувано единствено от накърнената му гордост и по-късно осъзнал, че му било невъзможно да почувства нещо към нея. Бил много загрижен за момичето и не можело да бъде друго, но го разбрал, едва когато имал достатъчно време да се вгледа в себе си и да разбере, че е бил сляп за съвършенството на друг един ум и характер, с които Луиза изобщо не издържала на сравнение, и магията на това съвършенство била толкова силна, че също не можела да се сравни с влиянието на всяка друга жена. В Лайм се бе научил да прави разлика между отстояването на собствената позиция и празното упорство, между безпаметната дързост и твърдата решимост на един богат и целенасочен ум. Беше видял всичко, което му бе необходимо, за да извиси още повече в представите си жената, която бе изгубил и оттогава насетне бе презрял гордостта, лекомислието и лудостта на дребнавото отмъщение, които преди не му позволявали да я потърси и я срещнал отново, едва когато ги събрала случайността.

В този момент изпитал невероятната болка на разкаянието. Едва успял да се посъвземе след ужаса и угризенията, които съпътствали първите му дни в Лайм, и тъкмо започнал да се съживява, когато усетил, че може да е жив, но не е свободен.

— Открих, — каза той, — че Харвил ме смята вече за сгоден! И че нито той, нито жена му не изпитват и най-малко съмнение във взаимната на нашите чувства. Това ме смая и порази. От една страна, бях в състояние да го опровергая веднага, но от друга, само като си спомних, че и другите може да са си помислили същото — семейството й и дори самата тя, вече не можех да се чувствам свободен да разполагам със себе си. Ако тя бе пожелала, щях да й принадлежа, макар всичко да се свеждаше до въпрос на чест. Бях се държал много непредпазливо, но преди това не ми се бе налагало да размишлявам по този въпрос. Не бях погледнал на тази изключителна близост като на предпоставка за множество опасни последствия, не бях помислил, че нямам никакво право да правя опити да се влюбя в някоя от сестрите, защото това дори и да не бе повлякло след себе си други неприятни последици, като факт би изложило момичетата на неприятни слухове. Дадох си сметка, че съм се държал глупаво.

Накрая разбрал твърде късно, че се е обвързал, и то тъкмо в момента, когато със задоволство установил, че изобщо не е влюбен в Луиза. Въпреки това бил длъжен да се чувства обвързан с нея, ако чувствата й били такива, каквито предполагали семейство Харвил. Такава била причината да замине от Лайм и да изчака другаде възстановяването на момичето. Той с удоволствие би употребил всякакви почтени средства, за да разсее у хората съмненията и подозренията по свой адрес — в случай, че имало такива — затова заминал при брат си с намерението по-късно да се върне в Келинч и да действа така, както изискват обстоятелствата.

— Останах при Едуард шест седмици, — продължи той, — и се уверих, че е много щастлив и това бе единственото ми приятно преживяване. Просто не бях заслужил повече. Той много ме разпитва за тебе, пита и дали си се променила външно, без дори да подозира, че в моите очи ти винаги ще си останеш същата.

Ан се усмихна и не каза нищо — тази проява на тактичност й беше прекалено приятна, за да я опровергае. За една жена на двайсет и осем години е много важно да вярва, че не е загубила нищо от чара на ранната си младост, но за Ан стойността на такъв подарък бе неизразимо по-висока, като го сравняваше с негови предишни думи и след като усещаше, че сегашното му мнение бе по-скоро резултат от съживяването на любовта му, а не причина за него.

Останал в Шропшир и през цялото време горчиво се упреквал заради собствената си гордост и глупавите грешки в криво направените си сметки. Почувствал се освободен от Луиза едва когато научил изненадващата и много радостна вест за годежа й с капитан Бенуик.

— Така завършва най-печалната част от моите преживявания, — каза той, — защото поне бях свободен да потърся своето щастие, можех да събера сили и да направя нещо. Беше ужасно да стоя толкова време в бездействие и да очаквам единствено най-лошото. Още първите пет минути реших: „В сряда вече ще бъда в Бат“ — така и стана. Помислих си, че си струва да дойда — нима е непростимо от моя страна? И при това да дойда с известна надежда в сърцето си. Ти не беше омъжена. Съществуваше вероятност да си съхранила все още някогашните си чувства, както ги бях скътал и аз, а имаше и още нещо, което ми вдъхна кураж. Никога не съм се съмнявал, че и други мъже ще те обичат и ще поискат ръката ти, но бях научил, че поне един е направил това и ти си му отказала, макар че представлявал по-добра партия от мене, и често се питах: „Дали причината за отказа й не съм бил аз?“

Говориха на дълго и на широко за първата им среща на Милсъм Стрийт и още повече за концерта — за онзи миг, когато бе пристъпила към него в Осмоъгълната стая и го бе поздравила, когато бе дошъл мистър Елиът и отвлякъл вниманието й, оживено обсъдиха и още две-три неща, белязани с пърхането на надеждата или с нарастващо отчаяние.

— Да те виждам в компанията на хора, които бяха срещу мен, — възкликна той, — братовчед ти, неотлъчно до теб, да ти говори и да ти се усмихва, и да зная за всички ужасни предимства и разумни съображения за един подобен брак! Бях сигурен, че точно този брак искат всички, които се надяват да ти въздействат! Въпреки неохотата ти, дори и да не изпитваше нищо към него, не можех да не си давам сметка колко могъщи съюзници има той! Нима това не бе напълно достатъчно, за да изглеждам като пълен глупак? Как можех да гледам всичко това, без сърцето ми да се разкъсва от болка? Само като видях приятелката ти да седи до тебе, в душата ми нахлуха всички спомени за това, което стана някога, спомних си за силата на влиянието й върху теб и за неизличимия и вечен отпечатък, който оставиха нейните доводи върху живота ми — нима всичко това не беше срещу мен?

— Трябваше да откриеш разликата, — отговори меко Ан. — Сега не би се усъмнил в мене, обстоятелствата са толкова различни, а и аз съм много по-зряла. Ако някога направих грешка, като се поддадох на нечие внушение, не бива да забравяш и това, че доводите на разума и спокойствието надделяха над риска и опасността. Когато се оставих да ме разубедят, аз вярвах, че е мой дълг. И макар че в този случай чувството за дълг не ми помогна много, но действително бих поела огромен риск, ако се бях омъжила за човек, когото не обичам, а и бих погазила всякакво чувство за дълг.

— Може би е трябвало да се сетя за това, — каза той, — но просто не можех. Не виждах каква полза бих могъл да извлека за себе си от това, че бях открил и някои нови черти в характера ти — не виждах по какъв начин мога да се осланям на тях — чувствах се победен, забравен, погребан в същите чувства, които ме бяха измъчвали толкова години. Не можех да си мисля за теб по друг начин освен като за момичето, което някога се бе огънало и ме бе предало, и на което можеше да повлияе всеки, но не и аз. Видях те до жената, която ти навлече толкова години страдания, и нямах никакви основания да си мисля, че влиянието й върху теб е намаляло. А и може би трябва да добавим и силата на навика.

— Оставам с впечатление — каза Ан — че ако се бях държала с теб по-различно, щях да ти спестя много, дори всички тези терзания.

— Не, не, бих го приел единствено като проява на непринуденост, която ти дава сигурността на годежа с друг мъж. Тогава на концерта си тръгнах убеден, че ще се омъжиш за него, но въпреки всичко бях решил да те видя отново. Духът ми започваше да се бунтува срещу тази мисъл още щом отворех очи сутрин и аз усещах, че все още има причини за оставането ми тук.

Най-после Ан се прибра вкъщи и беше много по-щастлива, отколкото някой от близките й би могъл да допусне. Този разговор бе разсеял всичкото напрежение, болка и изненади на сутринта и тя влезе в своя дом толкова щастлива, че веднага побърза да смеси щастието си с мигновената мисъл колко нетрайно би могло до са окаже то. Тя размисли върху последните събития — продължително и задълбочено, и това я успокои — тези нейни размисли бяха най-доброто оръжие срещу всичко, което би могло да застрашава бурното й щастие. Ан се качи в стаята си и в дълбините на благодарното си сърце усети безстрашие и твърдост.

Свечери се и запалиха лампите в гостните, а скоро след това дойдоха и гостите. Не беше по-различно от събиране за игра на карти, амалгама от хора, които не се познават помежду си и от такива, които се познават прекалено добре. Всичко беше твърде банално, присъстващите бяха прекалено много, за да се установи между тях някаква близост, и прекалено малко, за да има разнообразие, но за Ан никога преди едно вечерно събиране не бе отлитало така бързо. Прекрасна и поруменяла от щастие и чувственост, тя предизвикваше всеобща възхита без да я търси и без да се интересува от нея. Беше весела и добронамерена към всички наоколо. Дойде и мистър Елиът, когото тя избягваше, но и съжаляваше. Беше й забавно да види що за хора са семейство Уолис. Лейди Далримпъл и мис Картре скоро щяха да се превърнат за нея в съвсем безвредни братовчедки. Не я беше грижа за мисис Клей, и нямаше причини да се черви заради обноските на баща си и сестра си сред обществото. С всички от семейство Масгроув можеше да си побъбри радостно и непринудено, а с добрия капитан Харвил се чувстваше като негова сестра. Лейди Ръсел се опита да я заговори на няколко пъти, но деликатната съвест на Ан пресече тези опити. С адмирала и мисис Крофт разговорите й бяха много сърдечни и Ан изпитваше към тях особен интерес, който същата съвест се опита да прикрие. Непрекъснато й се удаваха и отделни моменти, в които можеше да си поговори с капитан Уентуърт, като всеки път й се искаше следващият им разговор да е по-дълъг и през цялото време усещаше присъствието му сред всички останали.

При една от тези кратки срещи бяха застанали един до друг с вид на хора, които са погълнати от съзерцанието на прекрасен букет от парникови цветя. Ан се обади:

— Мислила съм много за миналото и съм се опитвала да съдя безпристрастно доброто и лошото, което то ми донесе. Убедена съм, че колкото и да съм страдала през всичките тези години, тогава постъпих правило, като се поддадох на въздействието на приятелката си, и вярвам, че с времето и ти ще започнеш да я харесваш. Тя ми беше като майка, но не искам да ме разбираш погрешно — нямам намерение да твърдя, тя никога не греши в съветите си. Вероятно това е бил един от онези случаи, при които един съвет се оказва добър или лош в зависимост от развоя на събитията, а за себе си вече със сигурност знам, че в случаи, които поне малко приличат на нашия, никога не бих си позволила да давам съвети. Но това, което исках да ти кажа, е, че тогава бях права, като се поддадох на нейните доводи, и че ако бях постъпила по друг начин, ако бях запазила годежа, щях да страдам много повече, отколкото след развалянето му, защото щях де изпитвам угризения на съвестта. Сега нямам в какво да упрекна чувствата си, защото човешката природа не може да бъде безукорна, и ако не греша, силно развитото чувство за дълг не е най-лошото качество у една жена.

Той я погледна, погледна и към лейди Ръсел, после погледът му отново се спря на нея и каза с тон, в който се усещаше преднамерен хлад:

— Засега не мога да й простя, но може би с времето и това ще стане. Смятам, че трябва да се държим великодушно с нейния син. Но аз също много съм мислил за миналото и един въпрос възникна някак само себе си, дали тогава не съм имал някой още по-голям враг от тази дама? Така е, и това си бях аз самият. Кажи ми, дали когато две години по-късно се върнах в Англия с няколко хиляди лири и бях назначен за капитан на „Лакония“, ти бях писал, ти щеше да отговориш на писмото ми? Кажи ми простичко, щеше ли да подновиш отново годежа ни?

— Дали щях да го подновя? — беше единственото, което можа да му отговори Ан, но интонацията й говореше сама за себе си.

— Мили боже! — извика той, — щяла си да го подновиш! Аз също се надявах, че е възможно и го желаех много силно, защото то би увенчавало всичките ми останали успехи в живота, но бях горд, прекалено горд, за да поискам отново ръката ти. Тогава не съм те разбирал. Бях сляп и не исках да те разбера и да се поставя на твое място. Този спомен би ми помогнал да простя по-лесно на всеки друг, отколкото на самия себе си, защото ако бях надвил гордостта си тогава, това щеше да ни спести шест години страдания. Това е болка, която не съм усещал преди. Бях свикнал с приятното чувство, че мога да имам всичко, което ми доставя удоволствие, гордеех се почетните резултати от упорития си труд и от справедливо присъдените ме награди. Като всички велики люде — каза той и се усмихна — ще трябва да направя усилие, за да подчиня ума си на съдбата и да се науча как мога да понеса повече щастие, отколкото заслужавам.