Доводите на разума

Глава 22

Ан се прибра вкъщи да размисли върху онова, което бе чула. Сега знаеше какъв е мистър Елиът и се чувстваше облекчена и освободена от необходимостта да проявява деликатност към неговите чувства. Вече, натрапчив и нежелан, той бе изправен срещу капитан Уентуърт, а Ан не приемаше със смесени чувства и уплаха бедата, която й бе навлякъл предишната вечер със своето ухажване, нито смяташе за непоправими последиците от нея. Към него можеше да изпитва само съжаление. Но това бе единственото, което можеше да я облекчи. Когато се огледа около себе си и се опита да проникне в бъдещето, тя видя само неща, на които не можеше да се уповава и от които трябваше по-скоро да се бои. Тревожеше се за разочарованието и болката, които бяха неизбежни за лейди Ръсел и за надвисналата опасност от бъдещи унижения за баща й и сестра й, беше разстроена от предчувствията за множество беди и не знаеше как да предотврати дори една от тях. Все пак бе доволна, че поне тя знае какво представлява мистър Елиът. Не смяташе, че има право на някаква награда за това, че не бе пренебрегнала стара приятелка като мисис Смит, но то наистина можеше да се приеме като награда, и още каква! Мисис Смит й каза нещо, което променяше много ситуацията и което никой друг не би могъл да направи. Дали трябваше да сподели това и със семейството си? Не, беше безсмислено. Трябва да посвети само лейди Ръсел, да й разкаже всичко, да се посъветва с нея и след като е направила най-доброто според силите си, да изчака развоя на събитията колкото може по-спокойно. Накрая трябваше да намери спокойствие и за тази част от сърцето си, която се нуждаеше най-много от него и която не можеше да разкрие дори пред лейди Ръсел. Цялата си тревога и всичките си страхове трябваше да запази единствено за себе си.

Когато се прибра вкъщи, Ан установи, че е успяла да избегне мистър Елиът. Точно, както очакваше бил се отбил и прекарал у тях цялата сутрин. Тъкмо се почувства в безопасност и успя да се поздрави си за предвидливостта, когато й казаха, че той ще дойде отново вечерта.

— Нямах никакво намерение да го каня, — каза Елизабет с престорена небрежност, — но той намекна поне сто пъти, че иска да дойде, така поне каза мисис Клей.

— Точно така; през целия си живот не съм виждала човек, който да полага толкова усилия да получи една покана. Горкия човек! Много ме заболя за него, защото по всичко личи, мис Ан, че вашата коравосърдечна сестра е склонна към жестокост.

— О! — извика Елизабет — отдавна съм свикнала на такива игри и не се хващам на намеците за разни господа. Като разбрах обаче колко много съжалява, че не е успял да види баща ми тази сутрин, веднага омекнах, защото никога не пропускам възможността да ги събера — когато са заедно, всеки от тях се стреми да се представи в най-добрата си светлина. И двамата се държат толкова приятно! А и мистър Елиът се отнася към него с огромно уважение.

— Наистина са чудесни! — извика мисис Клей, но не посмя да погледне Ан в очите. — Точно като баща и син! Скъпа мис Елиът, нали са като баща и син?

— Е, не мога да забраня на никой да приказва каквото си иска. Ама как можа да ви мине през главата подобна мисъл! За бога, не мисля, че той ме ухажва повече от другите.

— Скъпа моя, мис Елиът! — възкликна мисис Клей, вдигна ръце и погледна нагоре, след което потопи останалата част от изумлението си в удобно мълчание.

— Е, мила ми Пенелопа, не се притеснявайте за него. Видяхте, че го поканих, дори се разлях в усмивки, като го изпращах. Домъчня ми за него, като разбрах, че наистина ще прекара целия ден утре у приятелите си в Торнбъри Парк.

Ан се възхити на прекрасното изпълнение на мисис Клей, която бе в състояние да изрази такова удоволствие от очакването и пристигането на човека, чието присъствие твърде много пречеше на плановете й. Не беше възможно да не го мрази, а въпреки това успяваше да си наложи приятно и спокойно изражение на лицето, дори изглеждаше доволна, че са й отрязали квитанцията пред сър Уолтър и сега тя можеше да му се посвети само донякъде, а не изцяло, както би искала.

На Ан й стана много неприятно, когато видя мистър Елиът да влиза в стаята и още по-неприятно, когато той тръгна към нея и я заговори. И по-рано й се бе случвало да забележи, че той не винаги е откровен, а сега откриваше неискреност във всяка негова дума. Като си припомнеше изразите от писмото му, почитта и вниманието към баща й й се струваха чудовищна проява на лицемерие, а при мисълта за жестокото отношение към мисис Смит просто не бе в състояние да гледа усмивките и нежността в очите му, нито да слуша тона, с който изразява престорено добрите си чувства.

Тя се опита да запази към него обичайното си държание да не би да заподозре нещо. Беше същинско изпитание да търпи любезните му въпроси и комплименти и тя определено бе решила да се държи хладно дотолкова, доколкото това не би направило впечатление в сравнение с държанието й от предните дни, и да отстъпи полека от ненужната близост, до която малко по малко бяха стигнали отношенията им. В съответствие с намеренията си полагаше усилия да се контролира повече и да бъде много по-спокойна, от предишната вечер.

Той отново се опита да събуди любопитството й към обстоятелствата, при които дълго бил слушал похвални речи по неин адрес, като очакваше по-голямо внимание за усърдието си, но магията си бе отишла. Стори му се, че би могъл отново да погъделичка суетата на своята братовчедка в оживлението и страстите на изпълнена с хора стая, но бързо разбра, че в момента не може да постигне това с обичайните средства, които опитваше едно след друго в паузите между властните претенции на останалите към неговото внимание. Изобщо не си даваше сметка, че точно това негово държание в момента се е обърнала срещу самия него, тъй като то неизбежно връщаше мислите й към онези негови постъпки, които най-малко можеха да му бъдат простени. Донякъде я зарадва факта, че рано на следващата сутрин той заминава от Бат и ще отсъства почти два дни. Поканиха го да ги посети в Камден Плейс още същата вечер след завръщането си, но поне беше сигурно, че от четвъртък до събота нямаше да идва. Като че ли не й стигаше присъствието на мисис Клей, та освен нея трябваше да търпи и един още по-голям лицемер — това бе достатъчно, за да наруши усещането й за спокойствие и уют. Чувстваше се силно унизена при мисълта, че баща и сестра й непрекъснато са подложени на измама и че им предстоят какви ли не още огорчения и обиди. Егоизмът на мисис Клей не беше нито така дълбок, нито толкова отблъскващ, както себичността на Елиът, и Ан бе готова дори да приеме женитбата на баща си с всички произтичащи от нея последствия, само и само да се отърве от хитрините, към които прибягваше мистър Елиът, за да я предотврати.

Тя смяташе да отиде у лейди Ръсел рано сутринта в петък и да й съобщи всичко, което знаеше. Искаше да тръгне веднага след закуска, но и мисис Клей трябваше да излезе, водена от желанието да бъде в услуга на Елизабет и за да се отърве от нейната компания Ан реши да изчака излизането й. Отдъхна си, когато Мисис Клей най-после затвори вратата след себе си и едва тогава уведоми сестра си, че до обяд смята да остане на Ривърс Стрийт.

— Много добре — заяви Елизабет — нямам какво да й изпратя освен много поздрави. О, можеш да й занесеш и онази отегчителна книга, който тя ми даде, и да се престориш, че съм я изчела цялата. Не мога вечно да се изтезавам с всички нови книги и поеми, които излизат в кралството. Не е необходимо да й го казваш, разбира се, но роклята й онази вечер ми се видя направо ужасна. Мислех, че има известен вкус по отношение на облеклото, но като я видях на концерта, направо ме беше срам. И целият й вид беше толкова официален и изкуствен! Разбира се, ще й предадеш много здраве, нали?

— И от мене — добави сър Уолтър — най-сърдечни поздрави. И можеш да й кажеш, че след някой ден ще се отбия да я видя. Просто й предай това съобщение на учтивост, а аз вероятно само ще мина и да си оставя визитката. Просто не е честно да ходиш на гости сутрин у жени на нейната възраст, които на всичко отгоре почти не използват грим. Ако поне си слагаше руж, нямаше толкова да се страхува, че някой ще я видя на дневна светлина. Когато се отбих у тях последния път, забелязах, че веднага побързаха да спуснат щорите.

Баща й още не бе свършил, когато на вратата се почука. Кой ли би могъл да бъде? Ан се сети за неочакваните посещения на мистър Елиът по всяко време на деня и се притесни, че може да е той, но бързо си спомни, че в момента е на около седем мили разстояние от тях. След обичайния миг на тревожно изчакване слугата съобщи: „Мистър и мисис Масгроув“, след което те бяха въведени в стаята.

Най-силното чувство, което изпитаха при вида им, беше изненада. Ан се зарадва, а и на другите не им беше чак толкова неприятно, щом като веднага успяха да си сложат благоприлична маска на гостоприемство, а след като се разбра, че най-близките им роднини нямат намерение да отседнат в къщата, сър Уолтър и Елизабет стигнаха едва ли не до сърдечност и се справиха достойно с положението. Дошли в Бат за някой и друг ден заедно с мисис Масгроув и бяха отседнали в Уайт Харт — това поне се разбра веднага, но докато сър Уолтър и Елизабет показваха на Мери другата гостна и се топяха при нейната възхита, Ан не можа да изтръгне от Чарлз и една свястна дума за пътуването, нито обяснение на някои многозначителни усмивки и намеци на Мери, че са дошли по работа, а също и на явното му смущение, когато го попита кои са пристигнали с тях.

Едва по-късно разбра, че освен тях двамата са дошли мисис Масгроув, Хенриета и капитан Харвил. Чарлз й разказа всичко много ясно и сбито, което беше в нрава му. Идеята се зародила най-напред в главата на капитан Харвил, който трябвало да свърши някаква работа в Бат. Казал им това преди седмица, и тъй като ловният сезон бил свършил, а Чарлз пък искал да се занимава с нещо, той предложил да замине с него. Това много допаднало на мисис Харвил, тъй като съпругът й щял да има компания, но Мери не могла да понесе мисълта да остане сама и така се измъчила, че ден-два създавала обстановка на такова напрежение, че всички си мислели, че е настъпил краят. Тогава се намесили баща му и майка му — мисис Масгроув искала да види някои стари приятелки в Бат, а и това би било чудесна възможност да купят сватбени рокли за Хенриета и сестра й — с две думи, станало така, че за да облекчат капитан Харвил, Чарлз и Мери били прикрепени към групата на свекърва й, което удовлетворявало всички. Пристигнали предишния ден късно през нощта. Мисис Харвил, децата, капитан Бенуик и Луиза останали в Апъркрос.

Ан малко се изненада, че отношенията на Хенриета с годеника й са напреднали толкова, че трябваше и на нея да се купуват тоалети за сватбата. Беше предполагала, че по въпроса за материалните възможности на Чарлз Хейтър ще възникнат известни затруднения и това ще отложи женитбата, но Чарлз й каза, че съвсем наскоро (след последното писмо от Мери) младият Хейтър бил поканен от свой приятел да заеме поста заместник свещеник в една енория, което му даваше добри перспективи. Като имали предвид сегашните му доходи и почти сигурната възможност за постоянно назначение, двете семейства се разбрали да изпълнят желанието на младите. Сватбата щеше да се състои след няколко месеца, почти едновременно с тази на Луиза.

— А и службата на Хейтър никак не е лоша, — добави Чарлз, — само на двайсет и пет мили от Апъркрос, и местността е чудесна — там са най-хубавите земи в Дорсетшир. Намира се точно по средата на най-хубавите ловни полета в кралството, които принадлежат на трима едри земевладелци и всеки гледа да надмине другите в своето усърдие и грижи за земята. Чарлз Хейтър можел да вземе препоръки поне до двамата от тях, но нали си го знаете, той не държи много на такива неща, — забеляза зет й. — А и кръвта му не е достатъчно гореща за лов, това му е най-лошото.

— Колко се радвам, — възкликна Ан, — толкова е хубаво, че всичко се е наредило така добре и двете ви сестри ще се омъжат на добро място. Те винаги са били толкова добри приятелки, че щастието на едната в никакъв случай няма да предизвика завист у другата, но при това положение ще имат еднакви възможности да живеят спокойно и материално обезпечени. Надявам се, че баща ви и майка ви много се радват и за двете.

— О, да! Баща ми би искал господата да бяха малко по-заможни, но всичко останало много му допада. Нали знаете, че пари при пари отиват. Е, омъжва две дъщери наведнъж, а това не е много приятно, защото трябва да се ограничи в много неща. В никакъв случай не искам да кажа обаче, че сестрите ми нямат право да са доволни. Съвсем редно и те да получат своя дял от наследството, а за себе си мога определено да кажа, че той винаги е бил много добър и щедър баща. На Мери никак не й харесва избраника на Хенриета. Вие знаете, че никога не го е обичала. Не мисля, че е права, нито че може да оцени имота в Уинтроп, макар че все се опитвам да я убедя, че трябва да държи на такива неща. С времето се очертава бракът им да бъде още по-сполучлив в материално отношение, а и аз винаги много съм харесвал Чарлз Хейтър, точно затова смятам, че в момента трябва да бъда на негова страна.

— Прекрасни родители като мистър и мисис Масгроув — възкликна Ан — би трябвало да са наистина щастливи от сватбите на дъщерите си. Сигурна съм, че правят всичко възможно за своите деца. Да попаднат на такива добри съпрузи е истински божи дар. Баща ви и майка ви нямат никакви предразсъдъци, които често са били причина за нещастието и грешките не само на младите, но и на хора, много по-зрели от тях. Надявам се, че Луиза напълно е оздравяла?

В отговора му прозвуча колебание:

— Да, мисля, че се е оправила, но е много променена — вече не тича и не скача като преди, не се смее и не обича толкова да танцува. Наистина е станала много по-различна. Ако например вратата се тръшне силно, тя се стряска и започва да трепери като пате във вода, но Бенуик е винаги до нея, чете й стихове и по цял ден все й шепне нещо..

Ан не можа да се сдържи и се засмя.

— Това сигурно никак не ви е по вкуса, — каза тя, — но аз мисля, че той наистина е прекрасен човек.

— Така е, дума да няма, никой не се съмнява в това, и се надявам да не ме смятате за толкова ограничен, че да очаквам от всички мъже на света да имат моите интереси и занимания. Самият аз имам високо мнение за Бенуик, а и дори с него да не можеш да правиш нещо друго освен да разговаряш, той има много за казване. Четенето не му е навредило, защото освен че е учен, той е и войник. Истински храбрец! Опознах го по-добре едва миналия понеделник, когато организирахме лов на плъхове и цяла сутрин с баща ми се ровихме из хамбарите; Бенуик се справяше толкова добре, че оттогава започнах да го харесвам все повече и повече.

Беше абсолютно необходимо Чарлз да отиде при другите, за да изрази възхитата си от разни сервизи и огледала, и това прекъсна разговора им, но Ан бе чула достатъчно, за да разбере какво става в Апъркрос и да се порадва на тяхното щастие. В радостта й беше примесена и някоя и друга въздишка, но тя не бе предизвикана от завист, а от мисълта, че ако бе искала, тя също щеше да се радва на подобно щастие, но тази мисъл в никакъв случай не й пречеше да се порадва на тяхното.

Посещението на роднините премина в приповдигнато настроение. Мери беше толкова въодушевена от разнообразието и възможността да се поразвлече, толкова доволна от пътуването с каретата на свекърва си (която била с четири коня, значи) и най-вече от това, че е далеч от Камден Плейс, че бе готова да се прехласне пред всичко, както се очакваше от нея, и дори да се съгласи, че къщата им е много по-хубава, отколкото й я били описали. Нямаше никакви претенции към баща си и сестра си, а красивите гостни стаи я караха да се чувства още по-важна.

Една мисъл измъчваше Елизабет дълго време — тя усещаше, че трябва да покани мисис Масгроув и нейната компания на обяд, но просто не би могла да изтърпи това при тази обстановка — стилът се различаваше доста от този на Келинч Хол, броят на слугите бе силно намален и това щеше да се разбере по време на обяда, и то от хора, които в Келинч са стояли на много по-ниско стъпало от нейното семейство. В душата й се водеше двубой между суетата и чувството за благоприличие. Все пак суетата успя да вземе надмощие и Елизабет най-после се успокои. Тя увещаваше сама себе си: „Тези обеди са израз на старовремски разбирания. Селско гостоприемство, как пък не! Ние по принцип не каним на обяд, пък и много малко хора в Бат го правят — да вземем лейди Алиша например, която не покани дори семейството на собствената си сестра, макар че стояха тук цял месец, а и мисис Масгроув би се чувствала много неудобно, страшно би се объркала. Дори съм сигурна, че няма да дойде, защото у нас ще й е притеснено. Ще ги поканя някоя вечер, това е къде-къде по-подходящо — за тях ще бъде истинско развлечение, нещо много по-различно от обикновен обяд. Сигурно през целия си живот не са виждали такива гостни. Много ще е добре да дойдат утре вечер. Ще бъде най-обикновено събиране — неголямо, но много изтънчено.“ Елизабет беше доволна, че най-после разреши въпроса, и когато поканата бе отправена към двамата тук присъстващи и адресирана и до останалите, Мери също се почувства напълно удовлетворена. Беше поканена специално да се запознае с мистър Елиът, да я представят на лейди Далримпъл и мис Картре, които официално се бяха ангажирали да дойдат! Мери не бе очаквала подобно внимание. На мис Елиът оставаше да поднесе почитанията си към мисис Масгроув на следващата сутрин, а Ан тръгна заедно с Чарлз и Мери да се види с Хенриета.

Налагаше се временно да отложи посещението си у лейди Ръсел. И тримата се отбиха на Ривърс Стрийт за няколко минути, а Ан се помъчи да убеди сама себе си, че един ден закъснение едва ли ще се окаже от особено значение за разговора, който й предстоеше; обзета от радостно нетърпение, което се дължеше и на приятни спомени, тя побърза да отиде в Уайт Харт, където отново щеше да се види с приятелите и познатите от миналата есен.

Намериха мисис Масгроув и дъщеря й сами вкъщи. Те страшно се зарадваха, като видяха Ан. Напоследък Хенриета се бе разхубавила от щастие и бе склонна да проявява интерес и огромно уважение дори към хора, които едва ли би харесала по-рано. Обичта на мисис Масгроув към Ан се дължеше на помощта, която девойката им бе оказала по време на тяхното нещастие. Ан се радваше на тяхната сърдечност, искреност и топлота и бе склонна да гледа на тези неща като на божия благодат, тъй като собственият й дом бе напълно лишен от такива отношения. Те я умоляваха да им посвети колкото може повече от своето време, да идва всеки ден и да стои до вечерта и да се чувства член на тяхното семейство, а в замяна тя се почувства задължена да поддържа обичайното си поведение, да им помага и да ги обгръща с внимание. Когато Чарлз излезе, Ан трябваше да изслуша разказа на мисис Масгроув за Луиза и разказа на Хенриета за собствената й женитба, да изложи мнението си по делови въпроси и да им препоръча някои магазини. Успяваше да стори всичко това в паузите между завързването на някоя панделка на Мери, оправянето на разни сметки, търсенето на загубени ключове, подреждането на бижутата и дори опитите да убеди сестра си, че никой не я подценява, както Мери продължаваше да си въобразява в някои моменти, макар че както обикновено, и сега имаше с какво да се развлича — този път стоеше до прозореца и наблюдаваше с интерес входа на магазина за мъжки лачени обувки.

Можеше да се очаква, че суматохата ще продължи през цялата сутрин. Голямата група бе настанена в хотел и това предполага непрекъсната и бърза смяна на обстановката и действащите лица; през пет минути донасяха я писмо, я пратка и Ан бе стояла едва половин час, когато просторната трапезария изглеждаше вече почти пълна — около мисис Масгроув бяха насядали нейни стари приятелки, а Чарлз се върна заедно с капитаните Харвил и Уентуърт. Ан се стресна и поруменя, когато го видя, въпреки че бе допускала вероятността за възможна среща след пристигането на техни общи приятели. Последният път, когато се видяха, беше от особено значение за нея, тъй като успя да вникне донякъде в неговите чувства и това й даваше основания за известна увереност, но съдейки по погледа му, Ан се страхуваше, че той все още е подвластен на онова злощастно убеждение, което го бе принудило да напусне преждевременно концертната зала. Нищо във вида му не издаваше желание за разговор.

Тя се опита да запази спокойствие като остави нещата на естествения им ход, опита се да разсъждава разумно. Изтъквайки пред себе си следните доводи: „Ако и двамата сме верни на любовта си, рано или късно сърцата ни ще усетят това. Не сме деца, за да се дразним и заяждаме, подведени от някое случайно недоглеждане, не можем да си играем лекомислено със собственото си щастие.“ Ала въпреки всичко само след няколко минути й се стори, че ако разговарят при тази обстановка, би било неизбежно да не се стигне до грешка или недоразумение, които силно да навредят на отношенията им.

— Ан, — извика Мери, която все още стоеше до прозореца, — сигурна съм, че онази жена под колоните е мисис Клей, има и някакъв мъж до нея. Току-що ги видях да идват откъм ъгъла на улица Бат. Като че ли са потънали в разговор. Кой ли е той? Ела да ми кажеш! Небеса! Сетих се, това е самият мистър Елиът.

— Не, — извика Ан на секундата, — не е възможно да е той, сигурна съм. Трябваше да тръгне от Бат в девет сутринта да се върне едва утре.

Докато изричаше тези думи, тя усети погледа на капитан Уентуърт върху себе си и се почувства смутена и потисната; колкото и незначително да бе това, което каза, Ан веднага съжали, че се е изтървала.

Мери се раздразни, защото другите биха останали с впечатлението, че не познава собствения си братовчед, и разпалено заговори за приликата на господина със семейните черти, още по-настойчиво занарежда, че това не може да не е мистър Елиът и отново призова Ан да отиде до прозореца и сама да се убеди. Ан нямаше никакво намерение да се подчини и се опита да си придаде спокоен и безразличен вид, но след миг изпита страшно неудобство, тъй като долови как две-три от присъстващите дами си размениха усмивки и многозначителни погледи, сякаш се чувстваха посветени в някакво съзаклятие. Очевидно слуховете се разпространяваха с невероятна бързина, а след настъпилото мълчание беше съвсем сигурно, че отсега нататък щеше да се разпространяват още по-светкавично.

— Ама ела де, Ан, — извика Мери, — ела и ще видиш. Ако не побързаш, ще ги изтървеш — сега се ръкуват и той се обръща да си върви. Аз да не мога да позная мистър Елиът, как пък не! Май че си забравила какво стана в Лайм.

Ан тръгна бавно към прозореца, за да скрие собственото си смущение и за да може Мери най-после да миряса. Стигна тъкмо навреме, за да се убеди, че това наистина е мистър Елиът! За миг дори не повярва на очите си, а после видя как той тръгва в едната посока, а мисис Клей забързано пое в противоположната. Ан се опита да скрие колко е изненадана от приятелската беседа между двама души с взаимно изключващи се интереси и каза:

— Да, мистър Елиът, разбира се. Какво пък толкова, предполагам, че е решил да замине по-късно, или аз не съм разбрала добре — след което се върна на мястото си малко по-спокойна, като се надяваше, че се е измъкнала достойно от положението.

Гостенките се наканиха да си тръгват и си взеха довиждане, а Чарлз любезно ги изпрати до вратата, след което изкриви лице в подигравателна гримаса и с това изрази пренебрежението си към тяхното посещение. После подхвана:

— Е, мамо, направих за теб нещо, което ще ти хареса. Ходих до театъра и запазих ложа за утре вечер. Не съм ли добро момче, а? Знам, че обичаш театъра, а и места има за всички ни — ложата побира девет човека. Поканих и капитан Уентуърт, и съм сигурен, че на Ан също ще й е приятно да дойде. Всички обичаме театъра. Нали съм постъпил добре, мамо?

По обичайния си добродушен начин мисис Масгроув изрази огромното си желание да отиде на театър, ако идат Хенриета и останалите, когато Мери я прекъсна с тревожен вик:

— Мили боже! Чарлз, как можа да ти дойде на ум подобно нещо! Да вземеш ложа за утре вечер! Не помниш ли, че утре вечер сме поканени в Камден Плейс? И че отиваме специално заради лейди Далримпъл, дъщеря й и мистър Елиът, най-важните ни роднини, за да им бъдем представени? Как може да си толкова отнесен!

— Хайде, хайде, — отговори Чарлз, — какво пък толкова, някаква си вечеринка! Дори не си струва човек да помни такива неща! Ако искаше да ни види, баща ти би могъл да ни покани на обяд. Прави, каквото си искаш, но аз лично отивам на театър.

— Така ли! Чарлз, казвам ти, ще постъпиш направо отвратително, пък и обеща да отидеш!

— Не, не съм обещавал нищо. Само подсмръкнах, поклоних се и казах „драго ми е“. Това не е никакво обещание.

— Но ти трябва да отидеш, Чарлз. Би било непростимо, ако не отидеш. Поканени сме специално, за да бъдем представени. Винаги сме поддържали добри отношения със семейство Далримпъл! Когато в единия род се случва някакво събитие, другият веднага бива уведомен. Пък сме и близки роднини, както знаеш, също и с мистър Елиът, с когото непременно трябва да се запознаеш. Трябва да имаш предвид, че той ще наследи баща ми и един ден ще бъде глава на нашия род.

— Не ми говори за глави и наследници, — извика Чарлз, — не съм от онези, които ще обърнат гръб на ръката с камшика, за да се кланят на някакво си изгряващо слънце. Ако не бих си направил труда да отида заради баща ти, защо ще ходя заради наследника? Това ми се вижда направо скандално. И какъв ми е на мен този мистър Елиът? — Ан искрено се забавляваше от нехайния му тон. Тя успя да забележи, че капитан Уентуърт се е превърнал целият в слух и не откъсва поглед от Чарлз. Последните думи на зет й насочиха към нея погледа на капитан Уентуърт.

Чарлз и Мери продължиха в същия тон: той — полусериозно-полуподигравателно, настояваше да отидат на театър, а Мери — неизменно сериозна, разпалено му противоречеше, като не пропусна да отбележи, че макар и самата тя да е решила твърдо, че ще отиде в Камден Плейс, определено би се смятала за пренебрегната, ако отидат на театър без нея. Наложи се мисис Масгроув да се намеси.

— По-добре да отложим театъра. Чарлз, защо не отидеш да запазиш ложата за вторник? Ще бъде жалко, ако се наложи да се разделяме, а и мис Ан няма да може да дойде, при положение, че в къщата на баща й има гости. Сигурна съм, че нито на мен, нито на Хенриета ще ни се ходи на театър, ако не дойде и мис Ан.

Нейното внимание предизвика у Ан чувство на дълбока признателност. Беше й благодарна, защото тези думи й даваха възможност да заяви решително:

— Ако зависеше само от мене, госпожо, събирането у дома не би представлявало никаква пречка, освен за Мери, разбира се. Подобни развлечения не ми доставят удоволствие и с радост бих отишла на театър, особено с вас. Но си мисля, че ще е по-добре да не опитваме този вариант. — Беше казала какво мисли, но след това се разтрепери, защото знаеше колко внимателно я слушат, и дори не посмя да вдигне поглед, за да провери какъв е ефектът от нейните думи.

По общо съгласие определеният за театър ден остана вторник; Чарлз си позволи удоволствието да подразни още малко жена си, като продължи да твърди, че дори и никой да не тръгне с него, все пак ще отиде на театър на следващия ден.

Капитан Уентуърт стана и пристъпи до камината, вероятно за да смени мястото си, докато най-после се настани до Ан с непроницаемо изражение на лицето.

— Не сте стояли в Бат достатъчно дълго, за да свикнете с удоволствията на вечерните събирания в града.

— О! Не, не съм. Обичайните вечерни събирания никак не са ми интересни, а и не играя карти.

— Знам и преди не играехте. Никога не сте обичали картите, но времето променя много неща.

— Аз не съм се променила чак толкова, — възкликна Ан и побърза да замълчи от страх да не я разбере погрешно. След кратко мълчание, сякаш под напора на внезапно появило се чувство, той каза:

— Колко време изтече! Осем години и половина никак не са малко!

В часове на спокойствие и размисъл въображението на Ан щеше да се лута в догадки дали бе имал намерение да продължи в тази насока, защото разговорът им беше прекъснат точно в този момент вниманието на Ан внезапно бе привлечено към други неща. Хенриета, която изгаряше от нетърпение да използва свободното време за разходка, призова всички да потеглят веднага, преди да е дошъл някой гост.

Налагаше се да тръгнат и двамата. Ан каза, че с удоволствие ще се поразходи, и дори се опита да придаде на лицето си подходящо изражение, но си помисли, че ако Хенриета знаеше с каква неохота и съжаление става от стола си Ан, за да излезе от тази стая, непременно би я пожалила заради обичта си към нея и в името на нейната вяра в чувствата на капитан Уентуърт.

Тъкмо се готвеха да излязат, когато внезапно бяха прекъснати. Чуха се звуци, които ги разтревожиха, вероятно бе дошъл някой, и след малко вратата се отвори пред сър Уолтър и мис Елиът. Всички се смръзнаха. Ан усети напрежение, а към когото и да погледнеше, беше очевидно, че се чувства по същия начин. Свършено беше с уюта, свободата и радостта в стаята, като че ли бяха погълнати от хлад и привидно спокойствие, предумишлени мълчания и вял разговор, за да се издигнат до нивото на студената изтънченост в баща и сестра й. Колко унизена се почувства Ан в този момент!

Тя ревниво следеше реакциите на всички. Само в едно отношение се почувства удовлетворена — и двамата поздравиха капитан Уентуърт, като Елизабет дори си направи труда да се поклони малко по-грациозно — при нея това бе наистина огромен напредък. Скоро се разбра каква е причината. След като посветиха няколко минути на обичайните празни любезни, сестра й отправи поканата си към семейство Масгроув и към всички от техния кръг: „Очакваме ви утре вечер, за да се запознаете с нови приятели, няма да бъде официално тържество.“ Всичко бе казано много благосклонно и на масата с любезна усмивка и многозначително отправен към всички поглед бе поставена визитка с „мис Елиът приема гости“, а една от усмивките и още една от визитките бяха специално предназначени за капитан Уентуърт. В интерес на истината, трябва да признаем, че Елизабет бе стояла в Бат достатъчно дълго, за да разбере какво значение може да има в обществото човек с подобен външен вид и осанка. Миналото нямаше никакво значение, беше важно единствено настоящето, в което капитанът много би си подхождал с нейната гостна — затова и имаше визитка, специално предназначена за него. След малко сър Уолтър и Елизабет се надигнаха и изчезнаха.

За щастие, макар и доста сковаващо, посещението им бе много кратко, и след като вратата след тях се затвори, всички постепенно си възвърнаха непринудеността и доброто настроение. Всички, с изключение на Ан. От ума й не излизаше споменът за начина, по който бе приета визитката, както и изумлението на капитан Уентуърт — във вида му имаше много повече изненада, отколкото благодарност, и не склонност да приеме поканата, а по-скоро вежливо отбелязване на жеста. Ан го познаваше твърде добре и видя презрението в неговия поглед, затова не смееше да вярва, че той би приел подобен жест от тяхна страна като опит за примирение след някогашната им арогантност. Ан помръкна. След като баща й и сестра й си отидоха, той извади картичката и я гледа известно време с вид на дълбоко замислен човек.

— Представи си само, Елизабет да покани всички! — обади се Мери с висок и много ясен шепот. — Не ми е чудно, че капитан Уентуърт е толкова щастлив! Нали виждаш, просто не може да откъсне поглед от визитката.

Ан улови погледа му и забеляза как лицето му потъмня, а устните му бяха готови да дадат израз на презрението, което изпитваше, но той побърза да се извърне, за да не може Ан да види или чуе нещо, което още повече би я разстроило.

Компанията се раздели — господата си имаха едни занимания, дамите — други, и този ден не можаха повече да се видят. От все сърце й се молиха да остане за обяд и до края на деня, но тя толкова дълго бе потискала напрежението си, че усещаше как силите й се изчерпват, затова непременно трябваше да се прибере вкъщи — там поне бе сигурна, че никой няма да я заговори.

След като обеща да прекара следващата сутрин у тях, Ан увенча изтощението си с изнурително ходене пеша до Камден Плейс, където трябваше да прекара вечерта най-вече в слушане на разговора между сър Уолтър и Елизабет, посветен на трескавата подготовка за утрешните гости, многократното изброяване на поканените и непрестанно бликащите идеи за характера на украсите, които щяха да превърнат събирането във възможно най-изтънченото събиране в Бат. През цялото време дълбоко в душата си Ан усещаше да я гложди въпросът дали ще присъства и капитан Уентуърт. Сър Уолтър и Елизабет смятаха посещението му за повече от сигурно, но сърцето на Ан се разяждаше от съмнение и тревога, които не я оставяха дори за миг. През повечето време си мислеше, че ще дойде, защото бе учтиво да дойде, но в този случай тя не виждаше заради какво точно трябва да се чувства длъжен и да прояви подобно внимание, и ако успяваше да открие все пак някаква причина, това неизбежно предизвикваше у нея предположения за наличие у него на чувства от много по-различен характер.

Ан се откъсна от мрачните мисли, породени от бездънната й тревога един-единствен път тази вечер, за да осведоми мисис Клей, че са я видели заедно с мистър Елиът три часа след предполагаемото му заминаване. Ан се бе надявала, както се оказа, съвсем напразно, че мисис Клей ще й каже нещо по този въпрос, затова и се реши да го спомене. Стори й се, че по лицето на въпросната дама премина сянка на вина, докато я слушаше. Това изражение беше твърде нетрайно и се стопи само след миг, но Ан остана с впечатление, че е успяла да проникне в мислите й — може би двамата с мистър Елиът се бяха съюзили в своите машинации или той я бе принудил по някакъв начина да му се подчинява и тя трябваше да изслушва неговите инструкции (разговорът им бе продължил поне половин час) и да промени малко собствените си намерения спрямо сър Уолтър. Мисис Клей изрече съвсем естествено следващата реплика:

— О, божичко, ами че точно така беше. Представете си само, мис Елиът, колко се изненадах, когато на улица „Бат“ срещнах съвсем случайно мистър Елиът. Никога не съм била толкова изненадана. Той се върна и повървя малко с мен в обратна посока до магазина за обувки. Не могъл да тръгне за Торнбъри, но забравих по каква причина, защото много бързах и сигурно не съм го слушала внимателно, затова и мога да кажа само, че чух за намерението му да се върне навреме. Попита ме кога най-рано ще можете да го приемете утре. Все говореше за утре — „утре“ това, „утре“ онова, и очевидно аз също съм се заразила от неговото „утре“, защото веднага щом се върнах и научих за утрешното събиране, както и за увеличаването на гостите, всичко ми се изпари от главата и бях съвсем забравила, че сме се видели с мистър Елиът.