Доводите на разума

Глава 8

Оттогава капитан Уентуърт и Ан Елиът непрекъснато се движеха в едно и също общество. Не след дълго бяха трябваше да обядват заедно у семейство Масгроув, тъй като Ан вече не можеше да извини отсъствието си със състоянието на своя малък племенник, а това сложи началото на още много други срещи и обеди, които последваха.

Не беше лесно да се каже с положителност дали у тях се събуждат старите чувства, но всеки от двамата неизбежно си спомняше миналото — за тях да не помнят бе просто невъзможно. И при разговор, когато ставаше дума за някое описание или незначително събитие се случваше той да спомене годината на годежа. Професията му го бе шлифовала, а и по характер си беше общителен; така още първата вечер, която прекараха заедно, в думите му непрекъснато се вмъкваха фрази от рода на „това се случи в осемстотин и шеста“, „еди-кое-си стана преди да замина по море, в осемстотин и шеста“ — макар че гласът му не трепваше и Ан не смяташе, че я поглежда крадешком при тези думи, тя усещаше колко е невъзможно спомените да не го връхлитат със същата сила. Тя го познаваше толкова добре. Мислите им течаха в една и съща посока, но тя далеч не смяташе, че болката от това бе еднакво силна и за двамата.

Не разговаряха насаме и не си казваха нищо, освен обичайните изрази на учтивост. Някога бяха означавали толкова много един за друг, а сега не значеха нищо! Някога огромната компания, която изпълваше сега гостната на Апъркрос, не би им попречила да разговарят непрекъснато. Ан си мислеше, че с изключение на адмирала и мисис Крофт (за други изключения не се сещаше, дори и сред женените) едва ли някога бе имало две сърца, които да са толкова открити едно за друго, с толкова сходни вкусове и чувства и хора, които да са се обичали до болка, както тях. А сега се държаха като непознати, и което беше още по-лошо — като хора, които никога няма да се опознаят. Отчуждението им щеше да продължи завинаги.

В думите му тя чуваше гласа на същия човек и откриваше същите мисли както някога. В средата, в която се движеха, не разбираха много-много от флотските работи и непрекъснато му задаваха въпроси, най-вече госпожиците Масгроув, които не можеха да откъснат поглед от него. Питаха как се живее на борда, какво е дневното разписание, с какво се хранят, кога какво трябва да правят и още хиляди подробности. Възклицаваха изумено при неговите отговори, от които научаваха колко добре и удобно може да се живее дори на кораб, подтикваха го към някоя безобидна закачка и всичко това не можеше да не върне Ан към времето, когато самата тя не знаеше нищо, а той й се присмиваше, че според нея моряците живеят на палубата и нямат какво да ядат, не разполагат с готвач, който да им сготви нещо в случай, че все пак има продукти, нито с прислужник, който да им сервира ястията, изяждани вероятни без нож и вилица.

Замислена и заслушана, тя се стресна от шепота на мисис Масгроув, която не може да се сдържи и каза, овладяна от чувства на обич и мъка:

— Ех, мис Ан, ако небето бе пожалило бедния ми син, сигурно и той щеше да стане като капитана.

Ан се опита да прикрие усмивката си и се заслуша внимателно в думите на мисис Масгроув, докато тя изливаше чувствата си с леко преиграване; в продължение на няколко минути това не и даде възможност да следи разговора на останалите.

Когато вниманието й отново се насочи към естествения обект на нейния интерес, Ан забеляза младите дами да носят „Списъка на флота“ (собствения си списък — първият, който някога бе попадал в Апъркрос); после седнаха една до друга и се вторачиха в книгата, а очите им търсеха имената на корабите под командата на капитан Уентуърт.

— Доколкото си спомням, първият ви кораб е бил „Трепетлика“, нали? Ще го потърсим.

— Няма да го откриете тук. Той беше доста стар и съсипан. Бях последният му капитан, и дори тогава не беше много годен за плаване. Наредиха да се използва още година-две, след което трябваше да замина за западните колонии.

В погледа на момичетата се четеше недоумение.

— Понякога Адмиралтейството си позволява малки шеги — продължи той — като изпраща няколкостотин души в морето с кораб, който не става за нищо. Но те имат много по-сериозни грижи, трябва да мислят за хиляди хора и едва ли е от значение загубата на няколкостотин души, нито пък това кои точно ще се окажат те.

— Олеле, олеле! — възкликна адмиралът. — Какви работи приказват тези младежи. На времето нямаше едномачтов платноход, който да се равнява на „Трепетлика“, а и за стар кораб нямаше равен на себе си! С него сте извадили такъв късмет! Уентуърт не може да не знае, че имаше най-малко двайсетина много по-достойни от него капитани, които искаха да служат на този кораб. Беше такъв късметлия да го получи и с него нямаше никакви грижи освен собствените си интереси.

— Разбрах колко съм късметлия, адмирале, можете да сте спокоен — отговори съвсем сериозно капитанът. — Бях наистина доволен от назначението си. По онова време за мен беше много важно да се включа във военните действия, защото много исках да правя нещо полезно.

— Е, положително успяхте. Какво би правил един млад офицер на сушата в продължение на половин година? Ако не е женен, съвсем скоро ще му се прииска да се върне във флота.

— Ама капитан Уентуърт — възкликна Луиза — сигурно много сте се ядосали, като сте стъпили на „Трепетлика“ и сте видели колко стар кораб са ви дали!

— Знаех какво представлява корабът още преди да го видя — каза той с усмивка. — То е като в продължение на години да сте гледали върху гърба на своя приятелка някое старо манто и накрая ви го предложат. Аз определих не по-зле от вас колко стар е корабът и докога ще издържи. И все пак за мен това си остава добрата стара „Трепетлика“. Корабът правеше всичко, което исках от него. Знаех, че може. Бях сигурен, че или и двамата с него ще отидем заедно на дъното, или той ще ме направи истински капитан. Докато служех на него, не съм имал и два дни лошо време, а и след като разбрах колко забавни могат да се окажат пиратите, успях да се прибера благополучно у дома и през следващата есен попаднах на същата френска фрегата, която търсех. Завлякох я на буксир до Плимут и там още веднъж страшно ми провървя — не бяхме стояли и шест часа в пролива Саунд, когато ни връхлетя ураган; той продължи четири дни и нощи, а само половината от това време би било достатъчно да довърши „Трепетлика“ и близостта ни до Великата нация народ съвсем не ни помагаше. Двайсет и четири часа по-късно щях да се превърна в доблестния капитан Уентуърт и това щеше да бъде написано в едно ъгълче от вестника, пък и никой не би се сетил за мене, тъй като щяха да загубят само едно малко военно корабче.

Ан трепна и никой не забеляза това, но госпожици Масгроув бяха така непринудени, колкото и искрени във възклицанията на ужас и жал.

— И предполагам, че именно тогава — каза мисис Масгроув така тихо, сякаш мислеше на глас — сте се преместили на „Лакония“ и сте се срещнали горкото ми момче. Мили Чарлз, (тя му махна с ръка да се приближи), попитай капитана къде за първи път е видял твоя беден брат. Все го забравям.

— Спомням си, госпожо, че това беше в Гибралтар. Дик беше оставен в Гибралтар с препоръки до мен от предишния си капитан.

— О, но кажи му, Чарлз, че не бива да се притеснява от мен, когато споменава горкичкия Дик, бих се радвала, ако толкова добър негов приятел ми каже нещо за момчето.

Чарлз беше много по-предвидлив от майка си по отношение на възможните коментари и затова само кимна с глава, а после побърза да се отдалечи.

Момичетата бяха навели глави в търсене на „Лакония“ и капитан Уентуърт си позволи удоволствието да вземе в ръце скъпоценния том, за да им спести това усилие, а след като прочете на глас малката статия за името и ранга на кораба, както и за пълномощията си сам да си избира екипажа, той отбеляза, че този кораб за него е бил най-добрият приятел, който може да си пожелае човек.

— Ех, какво щастие беше да командваш „Лакония“! Колко бързо забогатях с него! Заедно с един приятел направихме чудесно пътешествие до Западните острови. Помниш ли горкия Харвил, сестро? Знаеш колко много му трябваха пари, дори повече, отколкото на мене. Той беше женен човек. Какъв прекрасен другар! Никога няма да забравя колко щастлив беше той, благодарение на жена си. Исках да го взема със себе си и следващото лято, но в Средиземно море бях сполетян от същия лош късмет като него.

— Убедена съм, сър, — обади се мисис Масгроув, — че за нас е било истинско щастие това, дето са ви назначили на „Лакония“. Никога няма да забравим какво сте направили за горкото ни момче.

Гласът й прозвуча приглушено под силата на чувствата и капитан Уентуърт не можа да чуе края; вероятно не успя и да се сети веднага за Дик, защото я погледна напрегнато, сякаш очакваше тя да продължи.

— Става дума за брат ми — прошепна му едно от момичетата. — Мама има предвид бедния Ричард.

— Горкото ми мило момче, — продължи мисис Масгроув — растеше толкова своенравен, да не повярва човек, че би могъл да напише такива чудесни писма, докато беше на вашия кораб! Ех, колко хубаво би било, ако не ви беше напускал!

При тези думи по лицето на капитана мина сянка, а проблясването в очите и лекото изкривяване на устните убедиха Ан, че той едва ли споделя тези мили чувства на мисис Масгроув по отношение на сина й и че вероятно е имал неприятности, докато се отърве от него. Тя допусна тази мисъл в главата си за миг, другите надали бяха забелязали неговата реакция. Все пак Ан го познаваше много добре. Той бързо успя да се овладее и стана съвсем сериозен, а после отиде до канапето на мисис Масгроув, седна до нея и тихо се впусна в дълъг разговор за сина й.

Беше естествен и изпълнен със съчувствие, което издаваше с какво уважение и загриженост се отнася към дълбоките и искрени чувства на една майка.

Всъщност седеше на един и същи диван с Ан, разделяше ги само мисис Масгроув, която му бе направила място да седне. Тази преграда имаше своето значение. Едрите форми на старата дама по природа бяха създадени по-скоро за радост и добро настроение, отколкото за мъка и разнеженост, и в случая свършиха добра работа, тъй като капитанът лесно бе разгадал по крехката фигура на Ан и замисленото й изражение какво точно си мисли в момента. Самата девойка не можеше да не се възхити от умението му да се владее, по начина по който той посрещаше гръмките въздишки на едрата плът до себе си — въздишки за съдбата на един син, от когото никой не се бе интересувал приживе.

Размерите на тялото и мъката на сърцето нямат нищо общо. Един едър и дебел човек има право на същата дълбока скръб като най-изящните същества на света. Справедливо или не, но между тези две неща често биват свързвани по доста неподходящ начин, който разумът би опитал да обясни съвсем напразно, добрият вкус не може да понесе и които нерядко стават обект на подигравки.

След като адмиралът бе направил няколко освежителни обиколки на стаята със сключени отзад ръце, жена му го смъмри и той се отправи към капитан Уентуърт, където поде на глас собствените си мисли, без да се извини, че може да е прекъснал разговора им:

— Фредерик, ако миналата пролет бе отишъл седмица по-късно в Лисабон, щяха да те помолят да качиш на кораба си лейди Мери Грирсън и дъщерите й.

— Така ли? В такъв случай се радвам, че не съм се оказал там!

Тази липса на галантност засегна адмирала. Той се почувства длъжен да защити своята позиция, макар че нерядко бе изразявал несъгласието си с присъствието на дами в собствения си кораб — с изключение само на събиране за танци или пък гостуване за не повече от няколко часа.

— Но доколкото познавам самия себе си, — каза капитанът, — съвсем не го правя поради липса на кавалерско чувство. По-скоро смятам, че колкото и да се старае човек и колкото и жертви да направи, не е възможно да осигури на дамите такива удобства, каквито би трябвало да имат. Да поставиш желанията на дамите над собствените си удобства съвсем не е липса на галантност, адмирале, а аз правя точно това. Не обичам да има жени на борда или пък дори само да ги виждам там, и ако зависи от мене, на никой от моите кораби не бих приел семейство от дами.

Тези думи ядосаха сестра му.

— О, Фредерик, не мога да повярвам, че разсъждаваш това. Празни приказки за изтънченост! На кораба жените могат да се чувстват не по-зле отколкото в най-хубавата къща на Англия. Както и повечето жени, които са живели на борда, не познавам по-големи удобства от тези на един добър военен кораб. Едва ли другаде съм се чувствала по-приятно и уютно, включително и в Келинч Хол (тя отправи мил поклон към Ан), далеч по-добре, отколкото на останалите кораби — а съм живяла на пет от тях.

— Това няма нищо общо, — отговори брат й. — Ти си била там с мъжа си, и при това единствената жена на борда.

— Но самият ти доведе мисис Харвил, сестра й, братовчедка им и трите деца — от Портсмут чак до Плимут. Къде ти беше изтънченото кавалерско чувство тогава, а?

— Беше се сляло с приятелските ми чувства, София. Готов съм да помогна на всяка офицерска съпруга, защото чувствам мъжа й като брат по съдба, и бих докарал който е да е член на семейство Харвил от другия край на света, ако трябва. Но това съвсем не означава, че одобрявам присъствието на жени в кораба.

— Можеш да си сигурен, че са се чувствали много удобно.

— От това не следва, че започват да ми харесват повече. Толкова жени и деца просто нямат право да се чувстват удобно на кораба.

— Скъпи Фредерик, говориш просто безсмислици. Би ли могъл да ми обясниш тогава, ако всички мислеха като тебе, какво ще правим ние, нещастните жени на моряци, които често трябва да пътуваме от едно пристанище до друго, за да отидем при своите съпрузи?

— Моето мнение, както виждаш, не ми попречи да отведа мисис Харвил и семейството й до Плимут.

— Не ми е приятно да се преструваш на голям джентълмен, като че ли всички жени са толкова изтънчени дами, а не просто разумни същества. Никой не очаква, че през целия си живот не ще се сблъска с бури и несгоди.

— Ах, мила, — каза адмиралът, — Фредерик ще запее съвсем друга песен след като се ожени. Ако има късмета да доживее до следващата война, ще го видим какво ще прави тогава — нищо по-различно от това, което правя аз и всички останали офицери. Ще видим колко признателен ще се чувства към всеки, който е довел съпругата му.

— Няма начин да не видим.

— Това съвсем ме довърши — възкликна капитан Уентуърт. — Щом те връхлетят женени хора с неща от рода на „ще видиш, като се ожениш“, мога да кажа само едно-единствено нещо — „не, няма да се женя“, а когато започнат да повтарят „ще се ожениш, та ще се ожениш“, спорът вече няма никакъв смисъл.

Той стана и се отдалечи.

— Сигурно сте пътували много, госпожо — обърна се мисис Масгроув към жената на адмирала.

— Доста, госпожо, през всичките петнайсет години на брака си, но има жени, които са пътували повече от мене. Прекосила съм Атлантическия океан четири пъти, а веднъж пътувах до Източните колонии и обратно, но това беше само веднъж. Била съм и на много места недалече от Англия — Корк, Лисабон и Гибралтар. Никога обаче не съм минавала през Проливите и не съм пътувала до Западните колонии. Сигурно знаете, че ние не наричаме Бермуда и Бахама „западни колонии“.

Мисис Масгроув не бе в състояние да й противоречи — тя не можеше да си прости, че цял живот ги бе приемала именно като част от колониите на запад.

— И мога да ви уверя, госпожо, — продължаваше мисис Крофт — че нищо не може да се сравни с удобствата на един военен кораб — искам да кажа, ако е от най-добрите от този вид. В една фрегата ще ви е много по-тясно, разбира се, макар че всяка умна жена би се чувствала добре и там, и спокойно мога да заявя, че най-хубавите години от живота ми преминаха на борда на военен кораб. Не ни е страх от нищо, когато сме заедно. Слава тебе, Господи! Винаги съм била благословена с отлично здраве и няма климат, който да не ми понася. През първото денонощие на борда обикновено съм малко неразположена, но после не знам какво е да се разболее човек.

Единственият случай, когато умът и тялото ми страдаха и си въобразявах, че не съм добре и че съм в опасност беше през онази зима, когато трябваше да стигна сама да Дийл — адмиралът (по онова време капитан Крофт) тогава беше В Северните морета. През цялото време изпитвах ужасен страх и понеже не знаех какво ми става, все си представях, че съм болна от какво ли не; но щом съм с него, не ме боли нищо и не виждам никакви неудобства в начина си на живот.

— Ами да, сигурно е така. Така си е, мисис Крофт, и аз мисля като вас — отговори сърдечно мисис Масгроув. — Нищо не може да се сравни с раздялата, такова е и моето мнение. А аз знам какво е раздяла, защото мистър Масгроув винаги пътува за съдебните заседания в графството и аз съм страшно доволна, когато сесията свърши и той отново си е в безопасност у дома.

Вечерта завърши с танци. Както обикновено, Ан предложи услугите си да им свири веднага щом решиха да потанцуват, и макар че очите й от време на време плуваха в сълзи, докато седеше до пианото, тя се радваше, че е заета с нещо и искаше само никой да не я гледа.

Беше весело, шумно събиране и никой не беше в толкова добро настроение като капитана. Тя усещаше, че той има всички основания да се чувства така — беше център на внимание и се ползваше с особения интерес на всички, особено на младите дами. Вече споменахме за братовчедките госпожици Хейтър, на които бе отпусната привилегията да се чувства влюбени в капитана, а Хенриета и Луиза бяха така погълнати от него, че само добрата воля и разбирателство помежду им ги спираше да не се обявят за отявлени съперници. Нима имаше нещо чудно в това, че той се чувстваше малко разглезен?

Подобни мисли занимаваха Ан, докато пръстите й се движеха механично по клавишите и в продължение на половин час тя не допусна нито една грешка, макар че не съзнаваше какво прави. Един-единствен път тя усети погледа му върху себе си — той изучаваше промененото й лице и може би се опитваше да открие по него следи от онази красота, която някога го бе омагьосала. Веднъж усети и че той говори за нея. В началото дори не разбра, разбра го едва след като чу отговора — беше питал партньорката си дали мис Елиът танцува понякога и отговорът гласеше: „Не, никога, отдавна се е отказала от танците. Предпочита да свири, пианото никога не й омръзва.“ Веднъж дори се обърна към нея. Тъкмо бе станала от пианото след приключването на танците, когато той седна до него и се опита да изсвири една простичка мелодия за госпожици Масгроув. Тя несъзнателно се върна към тази част на стаята и той побърза да стане веднага щом я видя, като каза с преднамерена учтивост:

— Извинете, госпожо, това е вашето място — и макар че тя побърза да поклати отрицателно глава и да се дръпна оттам, той не се изкуши да седне отново до клавишите.

На Ан не й бяха нужни повече такива погледи и думи. Студената учтивост и официалното му държание бяха по-лоши от всичко.