Доводите на разума

Глава 20

Сър Уолтър, двете му дъщери и мисис Клей се оказаха най-подранилите от всички на събирането тази вечер и тъй като трябваше да изчакат пристигането на лейди Далримпъл, побързаха да се настанят край една от камините в Осмоъгълната стая. Едва бяха седнали, когато вратата се отвори и вътре влезе капитан Уентуърт. Беше сам. Ан бе най-близо до него, затова пристъпи и веднага го заговори. Той се канеше само да се поклони и да отмине, но нежното й „здравейте“ промени намерението му и той спря. Въпреки че отзад се виждаха противният й баща и сестра, Уентуърт също зададе няколко въпроса от учтивост. Ан усещаше присъствието на роднините си зад гърба си и това й даваше кураж. Не виждаше израженията върху лицата им и затова бе убедена, че постъпва правилно.

Докато разговаряше с Уентуърт, успя да долови високия шепот на баща си и сестра си. Не успя да дочуе думите, но си представяше какво може да говорят, а по лекия поклон на Уентуърт се досети, че баща й бе благоволил да го поздрави и хвърли бегъл поглед встрани, за да види небрежния реверанс на Елизабет, който, макар и твърде закъснял, несръчен и направен с неохота, все пак беше по-добре от нищо. Ан се почувства окрилена.

След като размениха няколко думи за времето, града и концерта, разговорът им започна да замира, а си бяха казали толкова малко. Ан очакваше, че той ще си тръгне, но Уентуърт продължаваше да стои, сякаш не бързаше да я остави. Скоро капитанът отново събра кураж — усмихна се, погледът му просветна и каза:

— Не съм ви виждал от онзи път в Лайм. Страхувах се, че сте преживели тежък удар и може би това ви се е отразило доста зле.

Тя го увери, че всичко е наред.

— Беше ужасен миг — продължи той — ужасен ден! — Уентуърт прокара ръка пред очите си, сякаш да изтрие болката от този спомен, но след малко се овладя, дори успя да се усмихне и добави: — Все пак този ден доведе до някои важни промени, затова последиците от него вече съвсем не изглеждат страшни, може би дори са били за добро. Когато проявихте достатъчно съобразителност да предположите, че Бенуик е най-подходящият за откриването на лекар, едва ли сте допускали, че той ще бъде толкова силно заинтересуван от нейното оздравяване.

— Не бих могла да предположа, естествено. Но по всичко изглежда, че… Всъщност се надявам да бъдат много щастливи. И двамата са сериозни и с добър характер.

— Така е — каза той, без да я погледне — но според мен с това се свършват и приликите между тях. От все сърце им пожелавам щастие и се радвам на всичко, което би ги извело на пътя към него. От страна на близките си няма да срещнат никакви проблеми, никакви основания за конфликти, придирчивост или забавяне. Семейство Масгроув се държат по обичайния си начин — много мило и с уважение и като грижовни родители се интересуват единствено от щастието на дъщеря си. Всичко това е много, много важно, за да бъдат щастливи, може би по-важно дори от…

Уентуърт замълча с вид на човек, който внезапно си е спомнил нещо и то от такъв характер, че Ан пламна и сведе поглед към земята. Той се прокашля и продължи:

— Не мисля, че това е неравен брак, нито че не си съответстват и по разбирания. Луиза Масгроув е момиче с обичливо сърце и добър характер, а не й липсват и умствени възможности, но капитан Бенуик е нещо съвсем различно. Той е много интелигентен и ерудиран, затова си признавам, че малко се изненадах, като разбрах за чувствата му към нея. Нещата биха изглеждали по съвсем друг начин, ако, в резултат на своята признателност, го бе обикнала първо тя, след което той да повярва в любовта й и да се научи да я обича. Но няма причини да мисля, че е станало точно така. Напротив, като че ли чувството у него е възникнало съвсем спонтанно и непреднамерено — ето кое ме изненадва в цялата история. Човек като него, поставен в такова положение, с наранено, кървящо, почти съкрушено сърце! Фани Харвил далеч превъзхождаше Луиза и той наистина я обичаше дълбоко. Един мъж не може да забрави лесно любовта си към такава жена! Не може или поне не би трябвало.

Той не продължи да развива мисълта си, тъй като внезапно се сети, че приятелят му се е възстановил, благодарение именно на тази нова любов, а може би си спомни и нещо друго. Въпреки вълнението в гласа му, многогласната шумотевица в стаята, непрекъснатото затръшване на вратата и неспирната глъчка на движещите се около тях хора, Ан успя да долови всяка дума. Тя беше смаяна, трогната, смутена, дишането й се учести и в душата й се бореха хиляди чувства. Беше й невъзможно да говори на такава тема, но знаеше, че трябва да каже нещо и без да бе имала намерение да променя коренно темата, направи сериозно отклонение, като каза:

— Вие останахте доста време в Лайм, нали?

— Около две седмици. Не можех да си тръгна, без да съм сигурен, че Луиза е по-добре. Усещах прекалено силно вината си и не можех да бъда спокоен. Всичко стана заради мен, само заради мен. Тя нямаше да упорства толкова, ако не се бях оказал слаб. Местността около Лайм е много живописна, правех дълги разходки и колкото повече я разглеждах, толкова повече се изпълвах с възхита от красотата й.

— Много бих искала пак да отида в Лайм — каза Ан.

— Така ли? Никога не бих допуснал, че Лайм може да събуди подобно желание у вас. Ужасът и мъката, които преживяхте там, безсилието на разума и съсипването на толкова нерви! Мислех, че последните ви спомени за това място ще оставят у вас единствено чувство на огромна горчивина.

— Последните няколко часа бяха наистина мъчителни — отговори Ан — но споменът се превърна в удоволствие, след като болката утихна. Човек не престава да харесва едно място само защото е страдал там, освен ако е преживял само страдания и нищо друго, а с Лайм съвсем не е така. Бяхме уплашени и разстроени само през последните два часа, но преди това прекарахме чудесно. Имаше толкова нови и красиви неща! Рядко ми се е удавало да пътувам и всяко ново място за мен е интересно, а градът наистина е много красив, с две думи — „да поруменееш леко при спомена за него“, „макар че споменът е толкова приятен.“

Ан замълча. Точно в този миг вратата се отвори и се появиха онези, които бяха очаквали. „Лейди Далримпъл, лейди Далримпъл!“ — из стаята се понесе възторжен шепот, а сър Уолтър с двете придружаващи го дами излезе напред да я поздрави, с вид на човек, изгарящ от нетърпение, което можеше да се сравни по сила единствено с желанието да демонстрира своята изтънченост. Придружени от мистър Елиът и полковник Уолис, които случайно бяха пристигнали едновременно с тях, в стаята тържествено влязоха лейди Далримпъл и мис Картре. Тълпата се приближи около тях и Ан се оказа неизбежно въвлечена в групата непосредствено до дамите. Капитан Уентуърт остана някъде назад. Трябваше да прекъснат своя интересен, може би дори прекалено интересен разговор, но огорчението от това прекъсване далеч не можеше да се сравни с радостта от срещата. През последните десет минути бе научила за чувствата му към Луиза много повече, отколкото се бе надявала, затова се отдаде на спешните за момента светски задължения и на очакванията на хората около себе си. Макар че чувствата й бяха страшно объркани, с присъщата си деликатност Ан прояви изключителна любезност. Беше научила нещо, което я караше да се държи към всички мило и със съчувствие, сякаш бе много по-щастлива от тях.

Когато пристъпи отново към групичката, където бе оставила капитан Уентуърт, тя откри, че го няма и радостта й позаглъхна. Погледът й го улови едва в момента, когато влизаше в Концертната зала. В един миг почувства остро съжаление от мисълта, че не е там, че си е отишъл, но вярваше, че непременно ще се срещнат отново. Сигурно щеше да я потърси и да я открие преди края на вечерта, а засега беше може бе би по-добре да останат разделени — Ан имаше нужда от малко време, за да се съвземе.

Скоро се появи и дойде лейди Ръсел и цялата им групичка се събра, за да се разберат кой къде ще седне и да влязат заедно в Концертната зала внушително, според положението си, като привлекат всички погледи, предизвикат висок шепот около себе си и разблъскат колкото може повече народ.

Сестрите Елиът влязоха, преизпълнени от щастие — Елизабет, защото я видяха под ръка с мис Картре, с поглед, втренчен в широкия гръб на виконтеса Далримпъл пред себе си и с вид на човек, който може да има всичко, което си пожелае, а Ан… Ала сигурно ще нараним щастието й, ако сравним причините за него с тези за щастието на сестра й — у едната то произтичаше от суета и себелюбие, а у другата — единствено от благородството на любовта.

Ан не забеляза и не реагира на блестящата обстановка — щастието й извираше отвътре, от самата нея. Очите й блестяха, а страните й бяха поруменели, но тя не съзнаваше това. Мислеше само за последния половин час и докато отиваха към местата си, през ума й прелетяха всички неща, за които бяха разговаряли. Ан можеше да изтълкува в една единствена светлина темата, която той бе подхванал и начинът му на изразяване, както и погледът и държанието му. Според него Луиза Масгроув съвсем не беше идеална. Той изрази това свое виждане малко притеснено, изненадата му от поведението на Бенуик, мнението му за първата истинска любов и всичко това бе казано с изречения, които не можа да довърши, а силно изразителният му поглед все бе отправен някъде встрани — всичко, всичко в него говореше, че сърцето му отново се събужда за нея — целият му гняв, сдържаност и стремеж да я избягва също можеха да бъдат изтълкувани така. Тези негови чувства бяха продиктувани не толкова от уважение и приятелство, колкото от нежния спомен за миналото. Да, имаше нещо, което го връщаше към отминалите чувства! Ан не можеше да мисли за тази среща като й придава по-малко значение. Може би Уентуърт все още я обичаше.

Тези мисли, придружени от свързаните с тях картини така я бяха развълнували, че Ан не забелязваше нищо около себе си. Мина през цялата стая, без да го види, без дори да се опита да го разпознае сред хората. Едва когато им показаха местата и те се настаниха, Ан се огледа дали той не е някъде наблизо, но не го видя. Погледът й не го откри и тъй като концертът започваше, трябваше да се примири за известно време с някои по-скромни радости.

Тяхната група бе разделена на две и разпределена на съседни пейки — Ан беше на предната, а с малко тактика и с помощта на полковник Уолис, мистър Елиът се изхитри да седне до нея. Мис Елиът беше напълно удовлетворена. Чувстваше се причина за галантността на полковник Уолис и най-вече от мястото си между двете братовчедки.

Ан не беше в най-подходящото за подобен концерт настроение, но все пак имаше с какво да се залисва — чувствата й откликваха на нежните пасажи, настроението — на жизнерадостните, вниманието й — на академичните, а търпението — на досадните. Преди не й се бе случвало да хареса толкова много един концерт, поне не през първата част. Към края й, след една италианска песен, имаше кратка пауза и Ан преведе на мистър Елиът текста на песента, докато той държеше помежду им програмата на концерта.

— Смисълът е горе-долу такъв — каза тя — или поне такова е значението на думите; разбира се, текстът на една италианска любовна песен не може да се преведе толкова просто, но поне успях да ви предам значението, тъй като съвсем не твърдя, че владея добре езика. Италианският никак не ми върви.

— Да, да, виждам колко не ви върви, ясно е, че нищо не разбирате. Вие просто преведохте тези накъсани италиански стихове с обратен словоред и объркан синтаксис на ясен, разбираем и изящен английски. Не е нужно да ме убеждавате повече в своето невежество, дадохте ми пълно доказателство за това.

— Не мога да устоя на толкова мил комплимент, но едва ли бих издържала на един изпит пред истински познавач.

— Отдавна не съм имал удоволствието да отида в Камден Плейс — отговори той — без да науча още нещо за мис Ан Елиът и определено смятам, че според светските разбирания тя е прекалено скромна, за да осъзнае и половината от своите съвършенства, а у всяка друга жена такава скромност при подобно съвършенство не би изглаждала естествена.

— Засрамете се, мистър Елиът, това е прекалено дори за ласкателство. Забравих какво ще слушаме сега — каза Ан и се наведе към програмата.

— Може би — продължи мистър Елиът тихо — ви познавам по характер много по-отдавна, отколкото си мислите.

— Нима? И откъде? Имахте възможност да ме опознаете едва след пристигането ми в Бат, освен ако преди не сте чули нещо от близките ми.

— Говорили са ми за вас дълго преди да дойдете в Бат. Описвали са ви хора, които ви познават съвсем отблизо и от много години аз също ви познавам по характер. Слушал съм много за вашата външност, нрав, образованост и обноски — всичко ми е известно.

Мистър Елиът се бе надявал да събуди любопитството й и съвсем не бе разочарован. Няма човек, който да устои пред магията на подобна загадка. Някакви безименни хора са говорили отдавна за нея пред човек, когото познава съвсем отскоро — какво по-интригуващо от това? Ан изгаряше от любопитство. Не можеше да си обясни как е възможно това и го заразпитва нетърпеливо, но напразно. Беше му приятно да го разпитва, но не искаше да сподели нищо повече.

— Не, не, някой друг път може би, но не сега. Не ми се иска да споменавам имена, но бъдете съвсем сигурна, че е вярно. Преди много години ми описаха мис Ан в такава светлина, че имах най-възвишени представи за нейните достойнства и изпитвах непреодолимо любопитство и желание да се запознае с нея.

Ан не можеше да се сети за някой, който би говорил за нея с такава топлота, освен мистър Уентуърт от Манкфорд, братът на капитана. Може би се бяха срещнали някъде с мистър Елиът, но тя не посмя да попита за него.

— Името Ан Елиът — каза той — интригува отдавна слуха ми. То дълго е омагьосвало въображението ми и ако можех да събера достатъчно смелост, бих ви доверил едно свое желание — ще ми се това име да не се променя никога.

Поне на нея й се стори, че го чу да казва точно това, но думите едва бяха стигнали до слуха й, когато вниманието й бе привлечено от друг звук, непосредствено зад гърба й, и всичко останало вече нямаше значение. Баща й казваше на лейди Далримпъл:

— Много красив мъж, наистина красив.

— Прекрасен младеж, наистина — каза лейди Далримпъл. — Такава осанка не се среща често в Бат. Дали не е ирландец?

— Не, познавам го по име, поздравяваме се от време на време. Уентуърт, капитан Уентуърт от флота. Сестра му е омъжена за моя наемател в Съмърсетшир — онези Крофт, които живеят под наем в Келинч.

Още преди сър Уолтър да изрече тези думи, Ан улови посоката на погледа му и сред група мъже недалече от тях успя да различи капитан Уентуърт. Когато погледът й попадна върху него, той побърза да извърне очи, сякаш до този момент не бе ги откъсвал от нея. Поне така й се стори. Като че ли бе закъсняла само с един миг. Тя се осмели да погледне отново нататък, но той не се обърна повече към нея. В този момент концертът отново бе подет и тя с усилие се съсредоточи върху оркестъра, докато погледът й бе обърнат право напред.

Когато след малко се опита да го зърне, него вече го нямаше. Дори и да искаше, не би могъл да се приближи към нея, защото тя отвсякъде бе обградена с хора и не можеше да помръдне от мястото си, но би могла поне да срещне неговия поглед.

Думите на мистър Елиът също я притесниха и вече никак не й се разговаряше, нито й се щеше да седи толкова близо до него.

Първата част завърши. Ан се надяваше, че по-нататък нещата ще приемат благоприятен обрат. След известна размяна на празни приказки групата им реши да потърсят отнякъде чай. Ан беше една от малкото, които предпочетоха да останат в залата. Тя не стана от мястото си, лейди Ръсел също, но поне с удоволствие се отърва от мистър Елиът. Колкото и да се притесняваше заради лейди Ръсел, Ан нямаше намерение да избегне разговора с капитан Уентуърт, ако й се удадеше такава възможност. По изражението на лейди Ръсел разбра, че и тя го е видяла.

Но той не дойде при нея. Понякога й се струваше, че го вижда някъде в най-отдалечения край на стаята, но той не се приближи. Така нетърпеливо бе чакала антракта, а той вече свършваше без да се случи нещо. Останалите се върнаха, залата отново се изпълни с народ; всички търсеха местата си и малко по малко изпонасядаха, а на Ан й предстоеше да прекара още един час, изпълнена с удоволствие — или може би с горчиво съжаление. Още един час музика щеше да предизвика у някои слушатели наслада, у други — прозевки, според това дали човек наистина има изтънчен вкус или просто се превзема. За Ан този час обещаваше най-вече вълнение и тревога. Не би могла да си тръгне оттук спокойна, ако не види капитан Уентуърт още веднъж или поне не си разменят погледи като приятели.

Този път седнаха на различни места и промяната беше в полза на Ан. Полковник Уолис не пожела да седне, а мистър Елиът бе поканен да заеме мястото между Елизабет и мис Картре. Поканата бе отправена по начин, който не допускаше отказ. Благодарение на още няколко размествания и една малка хитрина, този път Ан успя да седне недалече от края на същата пейка, за да е по-близо до пътеката. Докато прилагаше малката си тактика, Ан не можеше да не се сети за мис Ларол, неповторимата мис Ларол, но от това сравнение не й стана по-леко. Все пак можеше да се каже, че бе сполучила, тъй още преди завършването на концерта новите й съседи си тръгнаха и Ан успя да седне в самия край на пейката.

Бе заела удобно място и до нея имаше празно пространство, когато отново успя да види капитан Уентуърт. Беше недалече от нея. Той също я видя, но й се стори мрачен и нерешителен. Все пак тръгна към нея, но се спря на още няколко места, преди да дойде. Ан усети, че се е случило нещо, промяната в него бе очевидна. Изражението на лицето му коренно се различаваше от онова в Осмоъгълната стая. Защо ли? Тя си помисли да не би причината да е в баща й или лейди в Ръсел. Може би са го погледнали неодобрително. Уентуърт каза мрачно няколко думи за концерта и отново й се стори същият, какъвто беше в Апъркрос. За миг Ан помисли, че е разочарован от изпълнението, че вероятно е очаквал нещо повече и ще бъде доволен, когато концертът най-после свърши. В отговор тя защити музикантите и мило каза, за да не го засегне, че изпълнението било чудесно. Лицето му просветна и на устните му се появи подобие на усмивка. Поговориха още няколко минути и настроението му като че ли се пооправи, дори се осмели да погледне към пейката и видя свободното място до Ан. В този момент някой я докосна по рамото и тя се обърна — беше мистър Елиът. Той се извини и я помоли да му преведе нещо от италиански. Мис Картре нямала търпение да разбере за какво се пее в следващата песен. Ан не можеше да откаже, но едва ли някога бе изпитвала по-голямо страдание от проявата на светска учтивост.

Беше неизбежно да не отдели няколко минути за превода, а когато отново можеше да разполага със себе си, тя се обърна и го потърси с поглед както преди, но разбра, че е останал до нея само за да се сбогува — сдържано и доста набързо. Искал да й пожелае приятна вечер, тръгвал си, налагало се да се прибере колкото може по-бързо.

— Нима не си струва да чуете и следващата песен? — попита Ан, внезапно озарена от мисъл, която я накара да прояви още по-голяма настойчивост.

— Не — отговори той с категоричен тон — тук няма нищо, заради което си струва да остана — след което се обърна и си тръгна.

Ан прозря с кристална яснота — той я ревнуваше от мистър Елиът! Това правеше поведението му напълно разбираемо. Капитан Уентуърт проявяваше ревност към нея.! Преди седмица не би могла дори да допусне, че това е възможно, не, не преди седмица, преди три часа! За миг тя изпита върховно удоволствие, но уви! — то веднага бе сменено от мисли в съвсем друга насока. Как би могла да успокои ревността му? Как да му обясни действителното положение на нещата? Как да му разкрие истинските си чувства при сегашното състояние на отношенията им, които без друго не бяха никак гладки? Тя с мъка си спомни за ухажването на мистър Елиът — вредата от него можеше да има непоправими последствия.