Доводите на разума

Глава 3

— Позволявам си волността да отбележа, сър Уолтър, — каза мистър Шепърд една сутрин в Келинч Хол, докато оставяше вестника си на масата — че понастоящем обстоятелствата са изключително благоприятни за нас. Сключеният напоследък мирен договор3 ще накара нашите заможни морски офицери да отседнат на сушата. Всички те ще имат нужда от жилище. Едва ли има по-удобен момент за избор на подходящи наематели — при това отговорни и сериозни кандидати.

Много хора натрупаха честно и достойно истинско състояние по време на войната. Сър Уолтър, ако попаднем на някой богат адмирал…

— Той ще извади истински късмет, Шепърд, — отговори сър Уолтър — само това мога да кажа. За него Келинч Хол ще бъде истинска награда и каквито и награди да е получавал преди, тази ще бъде най-голямата, нали, Шепърд?

Мистър Шепърд се засмя, тъй като знаеше, че от него се очаква да се засмее на подобно остроумие, след което добави:

— Бих се осмелил да отбележа, сър Уолтър, че никак не е зле човек да е в делови отношения с джентълмените от флота. Имам известен опит в това отношение и мога да ви уверя, че са доста щедри и от тях ще излязат не по-лоши наематели от повечето, с които човек си има работа. Та това е, сър Уолтър, което си позволявам да ви предложа в случай, че плъзнат слухове за вашите намерения — а такова нещо трябва да се очаква като твърде възможно, тъй като се знае колко невъзможно е едната половина от човешкия род да скрие тайните си от любопитството на другата половина. Високото обществено положение си има и лоши страни; ами че аз, Джон Шепърд, мога да крия какви ли не семейни тайни, защото никой не би си дал труд да се занимава с мене, но сър Уолтър е изложен на показ пред всички и е много трудно да се избегне подобно внимание. Затова ще рискувам да си позволя предположението, че не бих се изненадал много, ако въпреки цялата ни дискретност хората разберат за вашите намерения, и при това предположение няма начин да не се явяват кандидати. Та както вече се осмелих да предложа, струва си да обърнем внимание на нашите богати морски големци. Ще се осмеля да добавя, че в случай на необходимост ще бъда при вас само след два часа и ще ви спестя неудобството да разговаряте лично с тях.

Сър Уолтър само кимна с глава, но след малко се изправи и като крачеше напред-назад из стаята, отбеляза саркастично:

— Едва ли са много господата от флота, които не биха се смаяли при мисълта да живеят в подобен дворец.

— Без съмнение, те ще огледат къщата и ще благославят късмета си — каза мисис Клей, която също присъстваше на този разговор. Баща й я беше я докарал, тъй като нищо друго не бе така подходящо за здравето й като една разходка до Келинч Хол. — Но съм съгласна с баща си, че от един моряк би излязъл чудесен наемател. Познавам

доста хора от флота, освен че са щедри, те са толкова спретнати и внимателни във всяко едно отношение! Ако решите да оставите тук своите прекрасни картини, сър Уолтър, сигурна съм, че ще бъдат в пълна безопасност. Ще се грижат чудесно за къщата и за всичко в нея! Парковете и декоративните храсти ще бъдат поддържани така, както са. А и вие, мис Елиът, не бива да се притеснявате, че може да занемарят вашата сладка цветна градинка.

— Що се отнася до всичко останало — обади се студено сър Уолтър — ако съм принуден да напусна дома си, това съвсем не означава и че съм решил да се чувствам чужденец в него. Нямам никакво намерение да облагодетелствам когото и да било. Ще му бъде позволено да се ползва от парка, разбира се, едва ли много морски офицери или пък който и да е там биха се ползвали иначе от подобна привилегия, но съвсем друго е позволението да използват игрищата. Не ми харесва обстоятелството, че всеки ще може да се мотае из декоративните храсти и бих посъветвал мис Елиът да бъде нащрек по въпроса за цветната градина. Мога да ви уверя, че нямам никакво намерение да проявявам кой знае каква благосклонност към наемателя на Келинч Хол, независимо дали е войник или моряк.

След кратко мълчание мистър Шепърд отново поде разговора:

— В такива случаи има установени договорености, които определят открито и ясно всички отношения между наемател и собственик. Вашите интереси, сър Уолтър, са оставени в сигурни ръце. Разчитайте, че аз ще се погрижа наемателят ви да няма повече права, отколкото е справедливо. Осмелявам се да намекна, че сър Уолтър Елиът едва ли е толкова ревниво привързан към своята собственост, както неговия слуга Джон Шепърд.

В този момент се намеси Ан:

— Мисля, че флотът е направил толкова много за нас, че както всички останали, заслужава да се ползва с дом и удобства. Трябва да признаем, че моряците постигат своите удобства след тежък труд.

— Така е, така е. Това, което мис Ан казва, е точно така — отбеляза мистър Шепърд, а дъщеря му възкликна:

— О, ами да!

Ала след малко сър Уолтър направи следната забележка:

— Това е полезна професия, разбира се, но не бих искал никой от приятелите ми да се занимава с нея.

— Нима? — откликнаха другите с изненада.

— Да, вижда ми се неподходяща най-малко в две отношения и имам два основателни довода срещу нея. Първо, за хора с ниско потекло тя е средство за несправедливо постигане на място в обществото и ги дарява с почести, каквито бащите и дедите им не са сънували дори, и второ, тази професия лишава човек по такъв ужасен начин от неговата младост и сили — моряците остаряват много по-бързо от хората с други професии. Имал съм възможност да наблюдавам това през целия си живот. Във флота много повече, отколкото във всяка друга професия, човек е изложен на опасността непрекъснато да гледа как се издигат хора, за чиито родители баща му е говорил с пренебрежение, както и да се превърне в обект на собственото си презрение доста преди да му е дошло времето. Миналата пролет в Лондон бях в компанията на двама души, които са идеален пример в това отношение. Единият бе лорд Сейнт Айвз, за чийто баща се знае само, че бил селски свещеник и беден като църковна мишка, а трябваше навсякъде да давам преднина на лорда и на някой си адмирал Болдуин, най-смотания човек, когото можете да си представите — лицето му бе придобило цвят на махагон, грубо и състарено до немай-къде, цялото в бръчки и гънки, отстрани на слепоочията му бяха останали по десетина сиви косъма, а на темето си нямаше друго освен малко пудра. „За бога, кой е този старец?“, попитах един приятел, който стоеше до нас (сър Базил Морли). „Старец ли?“, извика сър Базил, „та това е адмирал Болдуин! Колко години му давате?“ „Ами шестдесет“, казвам, „или може би шестдесет и две“. „На четиридесет е“, каза сър Базил, „четиридесет и нито година повече“. Можете да си представите колко бях смаян и едва ли ще забравя скоро въпросния адмирал. Никога не бях виждал толкова злощастен пример за това, което може да направи от човек животът по море, но знам, че така става обикновено с всички моряци — те са очукани отвсякъде, изложени на въздействието на всякакви видове климат и какви ли не промени във времето, докато се превърнат в нещо, което не става дори за гледане. Жалко, че някак си остаряват така изведнъж дълго преди да са стигнали възрастта на адмирал Болдуин.

— Е, сър Уолтър, това наистина е жестоко, — възкликна мисис Клей. — Имайте малко милост към горките хора! Не всички можем да сме красиви по рождение. Вярно е, че морето никак не разкрасява човека и моряците остаряват преждевременно — аз също съм забелязала, че скоро престават да изглеждат младолики. Но не е ли така с повечето други професии, ако не с всички професии изобщо? Войниците на действителна служба съвсем не са по-добре, а и дори при по-спокойни професии са необходими мъки и упорит умствен труд — също и физически, и поради тази причина е съвсем естествено на човек да му личат годините. Адвокатите се блъскат от сутрин до вечер и доста се износват, лекарите са на крак денем и нощем и трябва да пътуват нанякъде в какво ли не време; дори свещениците… — тя поспря, за да помисли какво може да направи за свещениците, — ами какво да ви кажа, дори свещениците са принудени да влизат в стаите на заразно болни и да излагат здравето и външния си вид на вредните влияния от отровния въздух. Отдавна съм се убедила всъщност, че въпреки полезността и достойнството си всяка професия се превръща в съдба дори за хора, които не са длъжни да работят и които могат живеят като всички други на село — да решават сами какво им се прави в определен момент, да се занимават с каквото искат, да живеят от доходите на собствения си имот и да не се измъчват от ламтежа за повече пари. Казвам, че това е техен избор — да пренебрегват изцяло здравето и външния си вид. Не познавам човек, който да работи и да не е погрознял, след като е престанал да бъде в първа младост.

В старанието си да провокира добрата воля на сър Уолтър в полза на флотските офицери като възможни наематели, мистър Шепърд като че ли бе надарен със способностите на ясновидец, защото първата постъпка за къщата бе направена от някой си адмирал Крофт, с когото той се запозна малко след този разговор на поредната сбирка в Тонтън, а беше вече получил някои сведения за адмирала от свои служител в Лондон. Според сведенията, които мистър Шепърд побърза да съобщи и в Келинч, адмиралът бил родом от Съмърсетшир и след като натрупал солидно състояние, решил да се установи отново в родния край. Затова отишъл в Тонтън да се поинтересува от някои обяви за къщи в околността, ала за съжаление нито една от тях не му допаднала. Случайно дочул обаче (точно както бе предвидил и мистър Шепърд, намеренията на сър Уолтър не можаха да бъдат опазени в тайна) за вероятността Келинч Хол да бъде даден под наем, и след като разбрал за отношенията му (тези на мистър Шепърд) със собственика, той наредил да го запознаят с адвоката, за да му зададе някой и друг въпрос, и след доста продължителен разговор, като човек, който само е слушал за къщата, изразил огромното си желание да я разгледа — това го накарало да разкаже на мистър Шепърд в подробности за себе си и от неговите думи можеше да се създаде представа за сериозен и напълно подходящ кандидат.

— И кой е този адмирал Крофт? — попита сър Уолтър недоверчиво и хладно.

Мистър Шепърд му каза, че произхожда от семейство на джентълмен и спомена родното му място, а след последвалото кратко мълчание Ан се намеси с думите:

— Засега той е адмирал в оставка. Участвал е в битката при Трафалгар4 след това е служил е в Индокитай; назначен е на служба тук от няколко години.

— В такъв случай се подразбира, че лицето му е оранжево като ръкавелите и пелерината на парадния ми костюм.

Мистър Шепърд побърза да го увери, че адмирал Крофт е доста запазен, здрав и съвсем приличен на външен вид — е, малко състарен, разбира се, но съвсем малко, а по разбирания и обноски бил истински джентълмен. Нямал вид на човек, който ще вземе да създава проблеми по въпроса за договореностите, просто иска да си намери жилище и да се премести в него колкото се може по-скоро. Бил наясно с това, че трябва да плаща съответната цена за всички удобства, както и с размера на наема, който може да очаква за напълно мебелирана къща и не би се изненадал, ако сър Уолтър му поиска по-висока цена. Разпитал какво представлява имението и би се радвал на известни пълномощия, разбира се, но не би направил проблем от това. Споменал, че понякога обича да постреля, но не и да убива — с една дума, истински джентълмен.

По този въпрос мистър Шепърд употреби цялото си красноречие и изтъкна всички предимства в произхода на адмирала, които го правеха доста подходящ като наемател. Адмиралът беше женен, но нямаше деца — идеалното положение, което би могъл да пожелае човек. Мистър Шепърд изтъкна, че за къщата не биха се грижили добре, ако в семейството няма съпруга, може би в такъв случаи и мебелите биха пострадали така, както и при наличието на няколко хлапета. Най-добрият наемател в целия свят се очертаваше като човек със семейство само от жена и никакви деца. Беше виждал и мисис Крофт — била в Тонтън заедно с адмирала и присъствала на почти целия разговор, докато обсъждали въпроса.

— Умее да се изразява чудесно, има добро възпитание и по всичко личи, че е много проницателна и схватлива — продължи мистър Шепърд. — Тя дори зададе повече въпроси от самия адмирал — за къщата, условията и данъците и май е по-наясно с деловите въпроси от своя съпруг. И което е най-важно, сър Уолтър, подразбрах, че тя не е чужда на нашия край, може би е дори по-силно свързана с него от адмирала — оказа се, че е сестра на един джентълмен, който на времето е живял в Манкфорд и ви бил познат. Бог да ме убие, ако помня как се казваше, макар че тия дни чух името му да се споменава някъде. Мила Пенелопа, сигурно можеш да ме подсетиш как се казва господинът от Манкфорд, който сега се оказва и брат на мисис Крофт?

Ала мисис Клей бе толкова задълбочена в разговора си с мис Елиът, че дори не чу въпроса.

— Нямам представа за кого става дума, Шепърд, не помня в Манкфорд да е живял друг джентълмен от времето на губернатора Трент.

— Боже господи! Колко странно! Предполагам, че скоро ще забравя и собственото си име. Човек, когото познавах толкова добре, виждал съм стотици пъти и дори си спомням как изглеждаше. Помня, че веднъж дойде да се посъветва с мен по въпроса за един свой съсед, който влязъл в неговите земи — някакъв земеделец, който се вмъкнал в овощната му градина, съборил оградата, обрал му ябълките и бил хванат на местопрестъплението, а след всичко това господинът не се вслуша в съвета ми и направи някакъв много дружелюбен компромис. Колко странно наистина!

Той млъкна и след малко се обади Ан:

— Да не би да имате предвид мистър Уентуърт? Мистър Шепърд грейна от признателност.

— Точно така, казваше се Уентуърт! Този човек беше именно мистър Уентуърт. Видите ли, сър Уолтър, преди известно време той заемаше поста енорийски свещеник на Манкфорд, може би преди две-три години. Дойде в нашия край през… и пета година, ако не се лъжа. Сигурен съм, че и вие си спомняте за него.

— Уентуърт? А, да! Мистър Уентуърт, свещеникът от Манкфорд. Подведе ме това, че го нарекохте джентълмен — помислих, че става дума за някой заможен човек, а аз помня, че мистър Уентуърт не беше кой знае какво — човек без връзки, нямащ нищо общо с аристократичното едноименно семейство от Стафорд. Чудно защо имената на много аристократични родове са така широко разпространени.

Мистър Шепърд усети, че в очите на сър Уолтър роднинството на семейство Крофт с този човек не ги представя в благоприятна светлина и затова повече не го спомена, затова с ревностно усърдие побърза да се върне към изгодните за тях обстоятелства — възрастта на членовете в семейството, техният брой и заможност, високото им мнение за Келинч Хол и силното им желание да го наемат, очевидното им желание да покажат, че за тях би било истинско щастие да бъдат наематели на сър Уолтър, добрият им вкус и какво ли не още — разбира се всичко, което можеше да докаже достойнствата, които сър Уолтър тайно очакваше от своите наематели.

Всичките му усилия в крайна сметка се увенчаха с успех и макар че сър Уолтър щеше завинаги да гледа с недобро око на онези, които биха живели в неговия дом, а и би ги смятал за прекалено богати, дори при условие, че се съгласяха на най-високия наем, все пак остави да го убедят, че такъв договор е съвсем разумен, както и да упълномощи адвоката да приеме адмирал Крофт, (който все още беше в Тонтън) и да определи датата, когато кандидатите щяха да разгледат имението.

Сър Уолтър не притежаваше кой знае каква мъдрост, ала все пак познаваше достатъчно хората и разбра, че в най-съществените неща едва ли имаше по-подходящ кандидат за наемател от този, който се очертаваше в лицето на адмирала. Дотам се простираше влиянието на разумните доводи, а по-нататък той разчиташе и на утехата, която му предлагаше собствената му суета — общественото положение на адмирала бе достатъчно високо, но в никакъв случай не прекалено високо. „Дадох къщата на адмирал Крофт“ звучеше доста добре, много по-добре, отколкото на едно просто „… на мистър Еди кой си“ — думата мистър (с изключение на половин дузина мистъри в цяла Англия) винаги се нуждае от някакво допълнително обяснение. Понятието „адмирал“ само по себе си е изпълнено с достатъчно значимост и същевременно не би поставило един баронет в неизгодна светлина — сър Уолтър би имал предимство при всичките им преговори и споразумения.

Разбира се, нищо не можеше да се направи без съгласието на Елизабет, но тя толкова бързаше да се премести, че наличието на подходящ наемател много я зарадва при перспективата да ускори нещата, затова не промълви нито дума, която да разколебае баща й и да забави неговите намерения.

Мистър Шепърд вече притежаваше всички пълномощия да действа и веднага щом се стигна до това положение, Ан, която през цялото време бе слушала този разговор много внимателно, побърза да напусне стаята и в хладния въздух навън да потърси утеха за пламналите си страни. Докато се скиташе из любимата си горичка, тя въздъхна и си каза тихичко: „След няколко месеца може би и той ще се разхожда из тези места.“