Доводите на разума

Глава 6

На Ан не й беше нужно да се премести в Апъркрос сред друг кръг от хора, за да разбере, че за една огромна разлика в темите, разбиранията и представите на хората понякога са достатъчни само три мили разстояние. Тази разлика й бе правила силно впечатление и при предишните й гостувания тук и често й се бе искала и другите от семейство Елиът да разберат колко дребни и безинтересни изглеждаха за останалите великите дела в Келинч Хол. Въоръжена с подобен опит тя трябваше по необходимост да приеме и сегашното си гостуване като още един урок по изкуството да съзнаваме своята незначителност извън собствената си среда — за Ан беше съвсем естествено и тук да проявят много повече любопитство и съчувствие по единствената тема, която от месеци бе вълнувала и двете семейства в Келинч, но мистър и мисис Масгроув се ограничиха с кратки и общо взето, доста сходни забележки от следния род: „Значи баща ви и сестра ви вече заминаха, а, мис Ан? И в коя част на Бат смятат да отседнат? — и дори не очакваха да им отговори. Младите дами пък добавиха: «Надявам се и ние да отидем през зимата в Бат, ама не бива да забравяш, татко, че ако наистина заминем, ще трябва да си подготвим тоалетите — и не е нужно пак да отваряш приказка за Пепеляшка!», а Мери додаде разтревожено: Е няма що, добре ще ме подредите, ако всички отидете да се забавлявате в Бат и ме оставите тук съвсем самичка!“

Ан можеше само да затвърди в себе си решението в бъдеще да избягва подобни самозаблуди и усети още по-осезаемо своята благодарност от това, че в лицето на лейди Ръсел е благословена с толкова искрен и изпълнен със съчувствие приятел.

Господата Масгроув си имаха своите игри, кубчета и картонени къщички, своите коне, кучета и вестници, а дамите бяха изцяло погълнати от всички останали обичайни въпроси — домакинството, съседите, дрехите, танците и музиката. Ан не можеше да не признае, че никак не е зле всяко мъничко общество да си има свои собствени теми и се надяваше не след дълго да стане достоен член на средата, в която бе принудена да се движи понастоящем. Изправена пред перспективата да остане в Апъркрос не по-малко от два месеца, на Ан просто й се налагаше да подчини по възможност своето въображение, спомени и дори всичките си разбирания на средата, в която трябваше да живее.

Тези два месеца не я плашеха. Мери не беше толкова студена и отблъскваща като Елизабет и бе много по-склонна да се влияе от мнението на Ан, а и нищо не липсваше в удобствата, които предлагаше домът. Разбираха се добре със зет си, децата я обичаха почти колкото майка си и я слушаха много повече, отколкото Мери — така Ан не бе лишена от занимания, развлечения и като цяло — от възможности да кали волята си.

Чарлз Масгроув беше симпатичен и любезен. По ум и характер той определено превъзхождаше жена си, затова пък й отстъпваше по липса на такт и способност да възкресява по доста опасен начин минали случки и събития, а това беше важно, като се има предвид характера на някогашното му отношение към Ан. Още тогава и Ан, и лейди Ръсел бяха на мнение, че с една по-добра съпруга

до себе си от него би излязъл много по-достоен човек — жена, която би го разбирала и би му придала повече тежест и авторитет, би съумяла да изгради полезни навици и да събуди в него интерес към по-изтънчени и разумни занимания. Сега Чарлз не се занимаваше с нищо, което да изисква истинско увлечение — не обогатяваше ума си с книги или нещо друго, а просто си губеше времето в дреболии и влагаше в заниманията си най-вече физическа енергия. Беше в неизменно добро разположение на духа, не се влияеше от нерядко лошото настроение на жена си и Ан често се възхищаваше на търпението, с което се отнасяше към нейната вятърничавост. Дори и да се поскараха от време на време (и тогава на Ан й се щеше да не я въвличат толкова в разправиите си, защото и двамата се мъчеха да я привлекат на своя страна), като цяло за тях можеше да се каже, че са една щастлива двойка. И двамата бяха напълно единодушни по въпроса за необходимостта от повече пари или от някой щедър подарък от баща му, но и по тези въпроси той превъзхождаше жена си, която приемаше липсата на подарък, направо за срамна, докато Чарлз винаги бе склонен да приеме съществуването и на по-сериозно приложение на парите на бащата, както и да допусне правото му да ги харчи така, както намери за добре. Схващанията му за възпитанието на децата бяха по-разумни от тези на жена му, а и държанието му към тях бе къде-къде по-добро. Ан често го бе чувала да казва: „Бих могъл да ги възпитам добре, ако Мери не ми пречи“ и бе склонна да му вярва в това отношение, а когато чуваше Мери на свой ред да го укорява с „Чарлз така ги глези, че не мога да ги вкарам в пътя“, Ан не бе изпитала и най-малкото изкушение да каже: „Така си е“.

Най-неприятното в престоя й там беше обстоятелството, че и в двете къщи й се доверяваха прекалено много и тя беше в течение на тайните приказки, които си приказваха зад гърба едни на други. Смятаха, че има известно влияние върху сестра си и непрекъснато я молеха или й намекваха, че трябва да й внуши едно или друго, а това просто не беше възможно. „Бих искал да убедите Мери, че не е редно вечно да се представя за болна“ — бяха думите на Чарлз, а в някое от мрачните си настроения Мери започваше да нарежда: „Съвсем сигурна съм, че Чарлз не би повярвал колко съм зле дори и да умирам. Твърдо вярвам, че стига да искаш, Ан, ти можеш да го убедиш колко съм болна в действителност — много по-болна, отколкото самата аз бих признала.“

Мери често заявяваше: „Не обичам да пускам децата в Голямата къща, макар че баба им много иска да ги вижда, но тя така ги гали и разглезва, храни ги с какви ли не боклуци и сладкиши, че всеки път те се връщат оттам болни и после по цял ден капризничат и се сърдят.“ При първата възможност да остане насаме с Ан мисис Масгроув я дръпна настрана и побърза да й рече: „О, мис Ан, не мога да не призная как ми се ще мисис Чарлз да има вашето отношение към децата! С вас те са много по-различни. Във всеки случай са много разглезени обаче. Жалко, че не можете да научите сестра си как да ги възпитава. Бедните сладурчета, а иначе са най-здравите и хубави дечица, които някога съм виждала, честно ви казвам, ала мисис Чарлз не разбира как трябва да се държи с тях! Господи, какви главоболия ми създават понякога! Казвам ви, мис Ан, заради това не искам да ги виждам толкова често, колкото иначе бих желала. Мисис Чарлз може и да не е много доволна от това, че не ги каня по-редовно, но знаете колко неприятно е, човек непрекъснато да прави забележки — «не прави това», «не прави онова», или пък да им дава повече торта, отколкото е полезно за тях, само и само да стоят мирни и да може човек да ги изтърпи.“

Мери пък й разказа в общи линии следното: „Мисис Масгроув все си мисли, че прислужниците й са много свестни и всеки упрек към тях приема като престъпление в държавна измяна, но аз съм убедена, че вместо да си вършат работата, камериерката и перачката по цял ден се шляят из селото. Срещам ги всеки път, като изляза. Няма случай, когато отида при нашата бавачка, да не ги срещна там. Те биха развалили и Джемайма, ако тя не беше най-свястното, най-надеждното същество на света — нали самата Джемайма ми е казвала колко пъти са я увещавали да излезе с тях.“ От страна на мисис Масгроув това звучеше по следния начин: „За мене е закон да не се меся в работите на снаха си, защото зная колко е безсмислено това, но искам да споделя с вас, мис Ан, защото сигурно ще можете да оправите нещата, та искам да ви кажа, че мнението ми за бавачката на мисис Чарлз никак не е високо — странни работи съм чувала да се разправят за нея, все се развява нанякъде и се прави на една такава модерна дама, че само да се завърти наоколо и веднага ще развали всички останали прислужници. Знам, че мисис Чарлз е готова да се закълне в нея, но аз искам само да ви намекна, че трябва да си отваряте очите и не бива да се притеснявате да го кажете, ако видите нещо нередно.“

Мери на свой ред се оплакваше, че мисис Масгроув не й отдавала дължимото уважение, когато заедно с други гости се събирали на обяд в Голямата къща и не й давали възможност да се почувства у дома си, тъй като на мястото на господарката все слагали някой друг. Веднъж Ан излезе на разходка с госпожиците и когато стана дума за титли и хора с титли, едната от тях каза завистливо: „Всички знаят, че по тези въпроси вие проявявате пълно безразличие и свободомислие, затова и пред вас не се притеснявам да кажа колко са придирчиви някои хора за мястото си на масата. Много ми се ще някой да подхвърли на Мери, че би било много по-добре да не се инати толкова и да не гледа все да седне на мястото, което по право принадлежи на мама. Разбира се, никой не поставя под съмнение това нейно право, но от нейна страна би било по-прилично да не настоява толкова. Не че мама много държи на тези неща, но и други хора са го забелязали.“

Как би могла Ан да оправи всичко това? Какво друго можеше да стори, освен да слуша търпеливо, да успокоява и да се опитва да ги извини един пред друг, да им внуши по своя мек и ненатрапчив начин колко е важно близки съседи като тях да умеят да се търпят и да разшири кръга на тези внушения заради доброто на сестра си.

Иначе, във всяко друго отношение, гостуването й започна и продължи много добре. Духът й се повдигна от смяната на темите за разговор и на самото място, макар че беше едва на три мили разстояние от Келинч. Мери си имаше компания и оплакванията й понамаляха, а и ежедневното общуване с другото семейство само им беше от полза, тъй като в Котидж не разполагаха с по-подходящи занимания или отношения на привързаност и доверие, на които това общуване би могло да попречи. Едва ли беше възможно да се виждат по-често, тъй като си гостуваха всяка сутрин и нямаше вечер, в която да не се съберат и Ан си мислеше, че за това до голяма степен допринасяха внушителните фигури на мистър и мисис Масгроув, седнали на обичайните си места, както и смехът, бърборенето и пеенето на техните дъщери.

Ан свиреше много по-добре и от двете госпожици, но тя много добре съзнаваше, че тъй като не може да пее, не свири на арфа и най-вече няма любещи родители, които да стоят до нея и да се преструват на прехласнати, никой не обръща внимание на нейното изпълнение освен в случаите, когато искаха да проявят любезност или да се поразвлекат. Знаеше, че със свиренето си доставя удоволствие единствено на самата себе си и в това усещане нямаше нищо ново. С изключение на един кратък период от живота й, след като на четиринайсетгодишна възраст бе изгубила скъпата си майка, Ан не бе изпитала щастието да я слушат и да я насърчават истински ценители или поне хора с добър вкус. Тя бе свикнала да се чувства самотна в своята музика, а от пристрастната оценка на мистър и мисис Масгроув при изпълнението на дъщерите им, както и от съвършеното им равнодушие към всички останали, Ан изпитваше само радост заради тях и никакво унижение, че я подценяват.

Понякога в Голямата къща идваха и други гости. Нямаха много съседи, но у Масгроув идваха всички наоколо — с покана за обяд или пък се отбиваха просто така, и у тях винаги имаше много повече гости, отколкото в което и да е друго семейство.

Момичетата бяха луди по танците и понякога се случваше вечерите да завършат с малък и непредвиден от никого бал. Недалеч от Апъркрос живееше едно роднинско семейство; братовчедите не бяха така заможни и трябваше да разчитат на Масгроув за всичките си развлечения. Те бяха готови да дойдат по всяко време и да се притекат на помощ при изпълнението на някой инструмент или пък ако трябваше да се отиде някъде на танци. На Ан не й допадаше активното участие в тези развлечения и предпочиташе ролята на изпълнител, затова с часове свиреше всякакви народни танци, а мистър и мисис Масгроув приемаха това като проява на любезност от нейна страна и само това издигаше в очите им нейните музикални способности. Дори често й казваха по някоя добра дума от рода на „браво, мис Ан!“, „ама много хубавичко, нали?“, и „боже господи, как летят по пианото тези мънички пръсти!“

Така изминаха първите три седмици. Дойде Архангеловден и сърцето на Ан отново принадлежеше на Келинч. Любимият й дом беше в ръцете на други хора, други очи гледаха любимите стаи, мебели, горички и пейзажи, други нозе стъпваха там! През целия ден на 29-ти септември тя не можеше да мисли за нищо друго, а вечерта все пак чу няколко думи на съчувствие от страна на Мери, която случайно си спомни коя е датата и дори възкликна:

— Божичко, дали това не беше денят, в който Крофтови трябваше да пристигнат в Келинч? Радвам се, че не се сетих по-рано, толкова ми домъчнява от това!

Семейство Крофт се нанесоха бързо, както подобава на истински хора от флотата. Налагаше се да им отидат на гости. Мери отхвърли с негодувание идеята да ги посети — никой не знае колко щяла да страда, затова щяла да отлага посещението си колкото може по-дълго, но въпреки това не миряса, докато най-после не убеди Чарлз да я откара дотам още рано сутринта. Върна се въодушевена и с приятно възбудено въображение. Ан от все сърце се радваше, че не й се наложи също да отиде, но въпреки всичко й се искаше да се запознае със семейство Крофт. Затова остана вкъщи, когато те им върнаха визитата. Крофт дойдоха и не завариха вкъщи стопанина, но двете сестри бяха налице. Ан трябваше да поеме мисис Крофт, а адмиралът седна до Мери и веднага й стана симпатичен с добродушното си държание към децата — затова и Мери се постара да го харесва и ако не успя да намери нещо красиво в лицето му, най-после го откри в изразителността на гласа и в очите му.

Макар че не беше едра или пълна, мисис Крофт изглеждаше някак квадратна, а фигурата й бе стремително изправена, което й придаваше известна представителност. Очите й бяха тъмни и блестящи, имаше хубави зъби и общо взето приятно лице, въпреки че бе живяла по море почти колкото съпруга си и благодарение на ветровете кожата й бе леко почервеняла и сбръчкана, затова изглеждаше малко по-възрастна за своите трийсет и осем години. Държанието й беше открито и непринудено, а в обноските й се усещаше някаква решителност като на човек, който не се съмнява в своите способности и не се колебае какво да предприеме, като в същото време от това не губеше нито женствеността й, нито доброто й разположение на духа. Ан по можеше да не я оцени по достойнство и се изпълни с чувство на уважение към нея, а и заради Келинч не можеше да не се зарадва, че е попаднал в добри ръце. Още щом ги представиха една на друга, Ан веднага с облекчение си помисли, че по нищо не личеше мисис Крофт да знае или да подозира каквото и да било. Олекна й на душата и това й вдъхна сили и смелост до мига, в който внезапно бе стресната от думите на мисис Крофт:

— Струва ми се, че по времето, когато живееше в този край, брат ми е имал честта да познава именно вас, а не сестра ви.

Ан се надяваше, че е прехвърлила възрастта, в която хората се изчервяват, но не и онази, когато не чувстват нищо.

— Сигурно не знаете, че той се ожени — добави мисис Крофт.

Ан трябваше да каже нещо, както бе редно, но не можа да продума, а от последвалото обяснение на мисис Крофт разбра, че става дума за мистър, а не за капитан Уентуърт и тя не е казала нищо, което да се отнася по-конкретно за брата, който е моряк. Момичето веднага се досети, че мисис Крофт има предвид Едуард, а не Фредерик, и засрамена от собствената си разсеяност побърза да прояви жив интерес към сегашното положение на отдавнашния им съсед.

Разговорът им по-нататък беше съвсем спокоен до момента, в който тръгнаха към другата стая и Ан чу адмирала да казва на Мери:

— Скоро ще дойде и братът на мисис Крофт, сигурно го знаете по име.

Тук той бе прекъснат от яростните атаки на малчуганите, които се впиха в него като в стар приятел и заявиха, че не го пускат да си тръгва, обсипаха го с предложения да ги пъхне в джоба на палтото си и да ги вземе със себе си, и какво ли не още, затова той така и не успя да си спомни за какво бе говорил преди. Ан остана със собствените си мисли и се опита да си внуши, че става дума за същия брат, но не успя да стигне с положителност до никакво решение, затова зачака с нетърпение да разбере какво бяха споделили семейство Крофт с обитателите на другата къща, където се бяха отбили преди да отидат в Апъркрос Котидж.

Тази вечер роднините от Голямата къща трябваше до дойдат в Котидж и понеже сезонът не беше много удобен за ходене пеша, Ан се заослушва за звука от карета. Не след дълго в стаята влезе по-малката госпожица Масгроув. През главата на Ан най-напред мина мрачната мисъл, че е дошла да извини семейството, което е решило да си остане вкъщи, а Мери тъкмо се накани да се засегне, когато Луиза ги ободри със съобщението, че само тя идва пеша, за да остави в каретата място за арфата.

— И ще ви кажа защо — допълни тя — всичко ще ви кажа. Дойдох да ви предупредя, че тази вечер мама и татко никак не са в настроение, особено мама — тя непрекъснато си мисли за горкия Ричард! Затова решихме, че ще е добре да вземем и арфата, тя като че ли я обича повече от пианото. Ще ви кажа и защо й е толкова мъчно. Сутринта дойдоха Крофтови (сигурно са се отбили после и у вас, нали?), и случайно се разбра, че нейният брат, капитан Уентуърт, току-що се е върнал в Англия — не разбрах дали се е уволнил или нещо от този род, и ще отиде право у тях. Те си тръгнаха и тогава мама изведнъж си спомни, че капитанът на бедния Ричард се казвал Уентуърт или нещо такова, не знам кога е било това, но във всеки случай доста преди да умре, горкичкият. После тя прегледа писмата и разните други неща и каза, че той със сигурност е същият човек. Оттогава тази мисъл не й излиза от главата и тя непрекъснато мисли за горкия Ричард. Затова трябва да се покажем колкото се може по-весели, дано успеем малко да я поразсеем от мрачните мисли.

Тази злощастна част от историята на семейството почиваше върху обстоятелството, че мистър и мисис Масгроув бяха имали някога нещастието да се сдобият с един буен и непокорен син, от когото бяха вдигнали ръце, както и късмета да се отърват от него още преди пълнолетието му. На сушата той се бе оказал доста глупав и неподатлив на влияние, затова го бяха направили моряк, и семейството му не се бе притеснявало кой знае колко за него, но все пак и това бе повече, отколкото той заслужаваше. Чуваха рядко и едва ли им домъчняваше често за него, докато най-после преди две години, през морета и океани до Апъркрос достигна вестта за неговата смърт.

Макар че в момента сестрите му правеха за него всичко възможно, което се изразяваше най-вече в това, че го наричаха „бедния Ричард“, жив или мъртъв той си оставаше безчувственият, тъп и безполезен Дик Масгроув, който не бе направил в живота си нищо повече от заслугата да го наричат с галеното му име.

Беше прекарал няколко години по море и като повечето юнкери бе често преместван от, един кораб на друг, особено пък ако юнкерът беше някой, от който всеки капитан бързаше да се отърве. Случи се така, че той бе служил шест месеца на фрегатата на капитан Фредерик Уентуърт, „Лакония“, и именно под влиянието на своя капитан и от борда на неговия кораб Дик бе успял да напише единствените две писма, които получиха родителите му за всичките години, през които бе отсъствал — поточно, единствените писма, написани без всякаква корист; другите бяха просто съобщения да му изпратят пари. И в двете писма бе писал хубави неща за своя капитан, но родителите му обръщаха толкова малко внимание на подобни неща, бяха толкова незаинтересовани и така лишени от всякакво любопитство по отношение на имената на кораби и хора, че по онова време това не им направи никакво впечатление; това, че същият този ден мисис Масгроув внезапно бе успяла да си спомни името Уентуърт във връзка със сина си, не може да се обясни с нищо друго освен като един от изключителните проблясъци на човешкия ум, за които всички сме чували.

Беше извадила отново писмата и бе открила, че е права в предположенията си; толкова време бе минало от смъртта на сина й, че бе успяла да забрави всичките му недостатъци и сега мъката отново се бе върнала в сърцето й, за да я хвърли в още по-голямо отчаяние, отколкото бе почувствала в мига на научаването за неговата смърт. Макар и не толкова силно, мистър Масгроув също се опечали, затова и след пристигането си в Котидж изпитваха силна нужда да бъдат изслушани още веднъж по този въпрос, а след това — още по-силната нужда да приемат утехата, която можеха да им предложат другите със своето веселие.

За нервите на Ан се оказа ново и много сериозно изпитание факта, че бе принудена да слуша непрекъснато за капитан Уентуърт, да се споменава многократно името му и все повече да се убеждава, че той сигурно е, и в крайна сметка наистина ще се окаже същият онзи капитан Уентуърт, с когото и останалите се бяха срещали един-два пъти на връщане от Клифтън — много хубав младеж, но не помнеха дали това беше преди седем или осем години. Тя разбра, че се налага да се пребори самичка с тази нова беда. Чакаха го да дойде всеки момент в техния край и на Ан й предстоеше да се научи как да остава безчувствена, когато се срещнат. Не само че щеше да дойде, и то много скоро, но и семейство Масгроув преливаха на всичко отгоре от сърдечна благодарност към него заради бедния Дик и бяха изпълнени с уважение към достойнствата на неговия характер. През шестмесечната си служба под негово командване Дик, го бе описал със силни и ласкателни думи, макар и леко уязвими от гледна точка на правописа: „…чудесен храбар момак, само дето иска да залягаме много над очилището“. Затова и нетърпението им да го видят беше съвсем естествено и много искаха да се запознаят с него веднага щом дойде.

Решиха да направят точно така и това им помогна да прекарат една спокойна и приятна вечер.