Другата кралица

Април 1569, замъкът Тътбъри: Бес

Пристига съобщение от Сесил, че кралицата трябва да се подготви за пътуването си до Шотландия. Първо всички ще бъдем освободени от това затворничество в Тътбъри. Той казва, че най-после можем да отведем кралицата в дворец, подходящ да я подслони, където можем да живеем като знатно и благородно семейство, а не като цигански табор, подслонил се в някоя развалина.

Всичко ще се промени. Кралицата ще се радва на по-голяма свобода: може да приема посетители, може да излиза на езда. Тя ще живее като кралица, а не като заподозряна в престъпление. Сесил дори ми пише, че разноските по подслоняването й ще бъдат уредени, сумите, които ни дължат, ще ни бъдат изплатени, и исканията ни ще се приемат веднага в бъдеще. Ние трябва да й окажем почитта и гостоприемството, които една кралица заслужава, а по-късно този месец тя ще отпътува за Единбург и до средата на лятото ще бъде върната на престола.

Е, добре, признавам, че сгреших. Мислех, че Сесил никога няма да я пусне да си отиде, но сгреших. Мислех, че той ще я задържи в Англия и ще провежда едно след друго скалъпени разследвания, докато успее да намери или да скалъпи достатъчно доказателства, за да я хвърли в тъмница до края на живота й. Мислех си, че тя ще свърши дните си в Тауър, в дълго, окаяно затворничество. Но сгреших. Той сигурно е намислил друг план. Винаги е бил твърде задълбочен, за да може да се предскаже какво ще направи; онези от нас, които сме негови приятели и съюзници, трябва да бъдем постоянно нащрек, дори само за да следваме мисълта му. Кой знае какви намерения има той сега?

Може би става въпрос за брака с Норфолк, може би е започнал да смята, че една кралица с кралска кръв, една богопомазана кралица, не може да бъде държана вечно под домашен арест. Или може би милорд е прав и Сесил губи позиции като доверен съветник на кралица Елизабет. Неговата звезда, изгряла толкова отдавна, може би е в затъмнение. Може би всички останали лордове, които му завиждаха за влиянието, ще постигнат своето, и старият ми приятел Сесил ще трябва отново да отстъпи пред авторитета им, точно както направи, когато и двамата бяхме млади и тепърва започвахме да се издигаме. Синът ми Хенри, който е на служба в двора в свитата на Дъдли, ми пише, че според него случаят е именно такъв. Казва, че наскоро Сесил на два пъти влязъл в пререкания с благородник, и че и двата пъти си изпатил. Скандалът с испанското злато го е засегнал зле: дори кралицата признава, че е допуснал грешка и ще трябва да върнем на испанците кюлчетата злато, които Сесил открадна.

„Дори при това положение запази приятелството си с него, както ще сторя и аз“, предпазливо пиша на Хенри в отговор. „Сесил играе отдавнашна игра, а кралицата обича онези, които са я защитавали като принцеса.“

Цялото ми домакинство трябва да се премести в големия, принадлежащ на съпруга ми дворец Уингфийлд заедно с шотландската кралица, и тя сияе от радост заради възможността да се махне от Тътбъри. Никое притеснение не е твърде голямо за нея, тя нарежда на собствените си слуги да опаковат багажа и да товарят каруците, на зазоряване нейните вещи, дрехи и накити вече са готови за отпътуване. Любимите й птици са в кафезите си, тя се кълне, че кучето й с готовност ще седне на лъка на нечие седло. Тя ще язди напред заедно с моя съпруг, графа: както обикновено, аз ще ги следвам заедно с домакинските товари. Ще се влача след тях като тяхна слугиня. Ще яздя в калта, която хвърлят копитата на конете им.

Когато потеглят, е красива утрин и пролетните птици пеят, чучулиги се издигат в топлия въздух, когато преминават над пустошта. Когато вече съм опаковала кервана с багажа и съм готова за тръгване, започва да вали и аз вдигам качулката на главата си, яхвам коня си и начело на всички излизам от двора и потеглям надолу по калния хълм.

Движим се мъчително бавно. Моят съпруг графът и кралицата могат да яздят в лек галоп по тревистите ивици край пътя, той познава конските пътеки и преките пътища през гората и я превежда с плясък през потоците. Те ще пътуват приятно през околността с половин дузина спътници. Ще галопират по високите скалисти места, а после ще слязат до сенчестите пътеки край реките, където дърветата образуват зелена пътека. Но аз, заета с грижи по каруците и домакинските товари, не мога да се движа по-бързо от най-тежката каруца, която се тътри по калните пътища. Когато загубим някое колело, всички спираме за няколко часа в дъжда, за да поправим повредата; когато някой кон окуцее, трябва да спрем и да го освободим от тегличите, и да наемем друг в следващото село. Това е тежък труд и може би щях да го намирам за ненавистен, ако бях родена и възпитана като дама. Но аз не съм родена като дама: аз съм родена и възпитана като работеща жена и все още ми доставя голяма радост да върша трудна работа, и да я върша добре. Не се преструвам, че съм свободна жена без работа. Аз съм работила за богатството си и се гордея с него. Аз съм първата жена в моето семейство, издигнала се от бедността благодарение на собствените си усилия; всъщност аз съм първата жена в Дербишър, която пълноправно притежава своя голяма собственост. Аз съм първата сред познатите ми жени, използвала собствената си преценка, за да натрупа и запази цяло състояние. Ето защо обичам управляваната от Елизабет Англия: защото жена като мен, от толкова нисш произход като мен, може сама да натрупа състояние и да го опази.

Последните няколко мили от пътуването до Уингфийлд следват течението на реката. Когато пристигаме там, вече се е смрачило и поне дъждът е спрял. Мокра съм до кости; но все пак мога да отметна качулката си назад и да се огледам наоколо, виждайки най-красивия път до любимата къща на негова светлост. Яздим по протежение на дъното на долината, водните кокошки се разбягват уплашено и скачат в речната вода, а калугериците крякат във вечерното небе, после завиваме зад ъгъла и виждаме, от другата страна на ниските крайречни ливади, красивия дворец Уингфийлд, извисяващ се над дърветата, като небесно кралство. Мочурищата се простират в ниското, а от далечния край над водата се издигат валма мъгла. Чувам крякането на жаби и рева на водния бик. По бреговете се вие пояс от гъсти дървета: ясенът най-сетне се раззеленява, върбите шумолят, израснали на гъсти китки. Пее дрозд, чуруликането му прозвучава остро на фона на здрача, прошумолява като бяло призрачно петънце стрелналата се покрай нас улулица.

Това е един от имотите на Талбот, принадлежащ на съпруга ми, наследен от семейството му, и всеки път, когато го виждам, си мисля колко изгодно съм се омъжила, щом този палат е една от големите къщи, които мога да броя за свой дом. Той прилича на катедрала, на гравюра на фона на небето. Високите сводести прозорци са с ажурна украса от бял камък, ефирните кулички се очертават на фона на вечерното небе, отдолу горите приличат на бухлати облаци от свежа зеленина, а враните крякат и се настаняват за нощуване, докато ние яздим нагоре към къщата по калния, изровен коларски път и слугите отварят широко големите порти.

Бях изпратила половината от прислугата си предварително, за да подготви всичко, така че когато кралицата и моят съпруг, графът, са се появили заедно, цели часове по-рано, са били посрещнати от следобедна слънчева светлина и музиканти. Когато са влезли в голямата зала, в двата края на стаята е имало два огромни огъня, които да ги стоплят, а слугите и арендаторите са били строени и се кланяли. Когато пристигам аз, по здрач, с останалата част от домашните мебели, ценностите и портретите, златните съдове и другите съкровища, те вече са на вечеря. Когато влизам, ги намирам разположили се в голямата зала, само двамата на господарската маса, тя — на мястото на съпруга ми, с окачен над трона й скъп брокатен балдахин, с тридесет и две блюда пред нея; съпругът ми — седнал на по-нисък стол на най-близкото до нея място, сервиращ й от голям супник, задигнат от някое абатство, с личния златен черпак на абата.

Те дори не ме виждат, когато се появявам в дъното на залата, и аз тъкмо се каня да отида при тях, когато нещо ме възпира. По косата и лицето ми има мръсотия от пътя, дрехите ми са влажни, изкаляна съм от обувките до коленете, и мириша на конска пот. Поколебавам се, и когато моят съпруг графът вдига поглед от храната си, аз му махвам с ръка и посочвам към голямото стълбище към спалнята ни, сякаш не съм гладна.

Тя изглежда толкова свежа и толкова млада, толкова разглезена, цялата в черно кадифе и бял лен, че не мога да се заставя да отида при тях в трапезарията. Тя е имала време да се измие и преоблече; тъмната й коса е като лястовиче крило, лъскава и подпъхната под бялата й шапчица. Лицето й, бледо и гладко, е красиво като портрет, когато тя плъзва поглед надолу из залата, вдига ръка към мен и ми отправя очарователната си усмивка. За първи път в живота си, за първи път изобщо, аз се чувствам неспретната: нещо по-лошо, чувствам се… стара. Никога преди не съм се чувствала така. През целия си живот, когато ме ухажваха четиримата ми съпрузи, винаги съм била млада невяста, по-млада от всички в техните домакинства. Винаги съм била хубавата млада жена, умела в домакинските изкуства, управляваща разумно хората, които работят за мен, спретната в облеклото си, изтънчена в подбора на дрехите си, забележителна с неподобаваща на годините ми мъдрост, млада жена, която има пред себе си цял живот.

Но тази вечер за първи път осъзнавам, че вече не съм млада жена. Тук, в собствената си къща, в собствената си голяма зала, където би трябвало да се чувствам най-удобно и да изпитвам най-голяма гордост, виждам, че съм се превърнала във възрастна жена. Не, всъщност дори не и това. Не съм възрастна жена: аз съм стара жена, стара жена на четирийсет и една години. Преминала съм детеродната възраст, издигнала съм се толкова високо, колкото изобщо би било възможно за мен, състоянието ми достигна своя връх, външността ми вече може единствено да запада. Аз съм една жена без бъдеще, жена, чиито дни са почти свършили. А шотландската кралица Мери, една от най-красивите жени на света, достатъчно млада да ми бъде дъщеря, принцеса по рождение, миропомазана кралица, е седнала да вечеря насаме със съпруга ми, на собствената ми маса, и той се навежда към нея, близо, все по-близо, не може да откъсне очи от устните й, а тя му се усмихва.