Другата кралица

Април 1570, замъкът Тътбъри: Джордж

Пряко волята си, аз се превърнах в съветник на кралица Мери. Налага се: това е задължение, което честта ми изисква. Тя не може да бъде оставена без някой, с когото да разговаря.

Няма си никого, комуто може да се довери. Годеникът й, херцогът на Норфолк, е хвърлен в тъмница и може само да й пише тайно, посланикът й, епископ Джон Лесли, е потънал в мълчание след арестите, а през цялото време Сесил я притиска да сключи споразумение за връщането си в Шотландия, при условия, за които дори аз виждам, че са безмилостни.

— Твърде припряна сте — упреквам я. — Твърде нетърпелива. Не можете да се съгласите на тези условия.

Те искат да й наложат стария, изготвен от Сесил, Единбургски договор, който превръща Шотландия в нация от поданици, подчинена на Англия, неспособна да сключва собствени съюзи, нация, изцяло лишена от възможността да води външна политика. Искат от нея да се съгласи да превърне Шотландия в протестантска страна, където може да отдава почит на своя Бог само насаме, почти скришно. Дори искат от нея да се откаже от претенциите си за английския трон, настояват тя да се откаже от наследството си. И като истинска кралица тя е готова да приеме това унижение, това мъченичество, за да си спечели отново трона на Шотландия и да се върне при сина си.

— Тези искания са невъзможни, те са лукави и злонамерени — казвам й аз. — Родната ви майка ги е отхвърлила заради вас, докато е умирала. Сесил искаше да й ги наложи със сила, би трябвало да се срамува, задето иска да ги наложи на вас.

— Трябва да се съглася — казва тя. — Знам, че са тежки. Но ще се съглася.

— Не бива.

— Ще го сторя, защото върна ли се веднъж там… — Тя свива рамене: жест, толкова изцяло френски, че дори да видя само движението на раменете й сред тълпа други жени, ще я позная веднага. — Върна ли се отново на трона си, мога да правя каквото ми е угодно.

— Вие се шегувате. Невъзможно е да смятате да подпишете съглашение, а след това да не удържите на обещанието си?

Искрено съм потресен.

— Не, non, jamais12 не. Разбира се, че не. Но кой би ме обвинил, ако го сторя? Вие сам казвате, че тези условия са злонамерено несправедливи.

— Ако смятат, че ще се отметнете от думите си, те изобщо няма да подпишат споразумение с вас — изтъквам. — Ще разберат, че не може да ви се има доверие. И вие ще сте лишили своята дума, думата на една кралица, от всякаква стойност.

Тя ми хвърля бърза усмивка като палаво дете.

— Нямам какво да предложа като залог — казва тя простичко. — Нямам какво да предложа в замяна, освен думата си. Трябва да ги накарам да я приемат.

— Те ще ви накарат да удържите на думата си — предупреждавам я.

— О, ами! — засмива се тя. — Как биха могли? След като се върна на трона си?

— Заради последното условие — казвам, като й го посочвам. Документът е написан на английски: страхувам се, че не го е разбрала напълно.

— Пишат, че синът ми Джеймс ще бъде възпитан като протестант? — пита тя. — Това е неблагоприятно: но той ще бъде при мен: аз мога да го наставлявам насаме. Той ще се научи да мисли едно, а да казва друго, както трябва да правят всички умни крале и кралици. Ние не сме като обикновените хора, скъпи ми Шюзбюи. Ние научаваме в съвсем млада възраст, че трябва да играем роля. Дори моето малко момче Джеймс ще трябва да се научи да мами. Под короните си всички ние сме лъжци.

— Той ще бъде възпитан като протестант в Англия. — Посочвам думите. — En Angleterre. — Обикновено тя се смее на опитите ми да говоря нейния език: но този път, когато ме разбира, пребледнява и усмивката изчезва от лицето й.

— Мислят си, че могат да ми вземат сина? — прошепва тя. — Моето момче? Моето малко момче? Искат да ме накарат да избирам между трона и детето си?

Кимвам.

— Елизабет иска да ми го вземе?

Не казвам нищо.

— Къде ще живее? — настойчиво пита тя. — Кой ще се грижи за него?

Разбира се, документът, изготвен от Сесил по указания на Елизабет, не се занимава с този въпрос, който е съвсем естествено да зададе една млада майка.

— Не споменават — казвам й. — Но може би кралицата ще му приготви детска стая в двореца Хатфийлд. Това е обичайното…

— Тя ме мрази — казва категорично шотландската кралица. — Тя ми взе перлите, а сега иска да ми вземе и сина.

— Вашите перли?

Тя прави малък, пренебрежителен жест с ръка.

— Изключително ценни. Имах голям наниз черни перли, а моят полубрат ги продаде на Елизабет в мига, щом тя ме принуди да сляза от трона си. Тя ги купи. На наддаването предложи по-висока цена от свекърва ми. Виждате ли от какви лешояди съм заобиколена? Собствената ми свекърва наддаваше за отнетите ми насила перли, докато бях затворена в тъмница: но братовчедка ми предложи по-висока цена. Елизабет ми писа колко скърби за несправедливостта, която ми се причинява, и въпреки това купи моите перли. Сега иска да вземе и сина ми? Родния ми син?

— Сигурен съм, че ще можете да го виждате…

— Тя няма собствено дете, тя не може да има дете. Скоро ще премине детеродната възраст, ако месечните й неразположения не са секнали вече. И затова иска да отмъкне сина ми от люлката. Иска да ми отнеме моя син и наследник и да го направи свой. Иска да ми открадне сърцето, да ми отнеме всичко, заради което си струва да живея!

— Трябва да помислите за това от нейната гледна точка. Тя иска да го държи като заложник. Иска да го задържи, за да е сигурна, че ще се придържате към договора. Ето защо, трябва да си давате сметка, че когато се съгласите на този договор, ще трябва да се придържате към него.

Тя не чува нищо от това:

— Заложник? Нима тя иска да го задържи в Тауър като клетите малки принцове? Нима той няма да излезе никога оттам? Нима ще изчезне, както изчезнаха те? Да го убие ли смята?

Гласът й се прекършва при мисълта за това, и не мога да понеса страданието й. Надигам се от мястото си до масата и отивам да погледна през прозореца. В стаите ни на отсрещния край на вътрешния двор виждам как Бес върви надолу по галерията, пъхнала под мишница сметководни книги. Сега имам чувството, че тя е много далече от мен, тревогите й за рентите и за разноските й са толкова тривиални в сравнение със случващата се в момента трагедия на шотландската кралица. Бес винаги е била прозаична: но сега самото сърце на поезията бие буйно в собствения ми дом.

Обръщам се отново към кралицата. Тя седи съвсем неподвижно, засенчила очите си с ръка.

— Простете ми — казва тя. — Простете възбудата ми. Сигурно ви се иска да си имахте работа с една кралица със студено сърце, като вашето собствено. Простете ми и за глупостта. Не бях прочела документа правилно. Мислех, че искат само да надзирават образованието на Джеймс, да го превърнат в добър наследник на английския престол. Не разбрах, че искат да ми го отнемат изцяло. Мислех, че говорим за договор — а не за моето унищожаване. Не за отмъкването на детето ми. Не за неговото похищаване.

Чувствам се прекалено едър и прекалено тромав за тази стая. Внимателно заставам зад гърба й, слагам ръка на рамото й и тя се отпуска назад с въздишка, така че главата й се обляга на тялото ми. Този малък жест и топлината на главата й върху корема ми ме изпълват с нежност, и с неизбежно надигащо се желание. Налага се да се отдръпна от нея, с бясно биещо сърце.

— Разделиха ме от майка ми, когато бях още малко момиче — казва печално тя. — Знам какво е да тъгуваш за дома, и да усещаш липсата на майка си. Не бих причинила това на сина си, дори не и заради трона на Франция, камо ли пък за този на Шотландия.

— За него ще се грижат добре.

— Аз бях нежно обичана във Франция — казва тя. — А най-скъпият ми свекър, крал Анри, ме обичаше повече от родните си дъщери. Беше неизказано мил и нежен към мен. Но аз копнеех за майка си, а никога не успях да отида при нея. Тя ме посети веднъж, само веднъж, и имах усещането, че отново съм цяла, сякаш си бях върнала нещо отдавна изгубено: сърцето си може би. После тя трябваше да се върне в Шотландия, за да защити престола ми заради мен, и вашият Сесил, вашият велик Уилям Сесил, видя колко е слаба, самотна и болна, и й наложи със сила договора, който сега налага и на мен. Тя умря, докато се опитваше да защити трона ми от Елизабет и Сесил. Сега аз трябва да водя същата битка. А този път те искат да ми отнемат детето и да разбият сърцето ми. Елизабет и Сесил заедно унищожиха майка ми, а сега искат да унищожат мен, а също и сина ми.

— Навярно ще можем да преговаряме — казвам аз, а след това се поправям. — Навярно вие ще можете да преговаряте. Можете да настоявате принцът да остане в Шотландия, може би с английски настойник и възпитател?

— Той трябва да бъде при мен — казва тя простичко. — Той е моят син, моето малко момче. Той трябва да бъде при майка си. Дори Елизабет не може да бъде толкова коравосърдечна, че да ми открадне правото на трона, а след това — и родния ми син.