Другата кралица

Юни 1570, Чатсуърт: Джордж

Готвя се да се кача на коня си, за да изляза на езда с кралицата, когато чувам тропота на малък конен отряд и един мъж заедно с малка група придружители се задава по алеята под големите, извити едно към друго като арка дървета. Той идва до входа на конюшнята, без колебание, сякаш е изучавал карта на къщата ми и знае местонахождението на всичко.

Внимателно подавам на конярчето юздите на коня си и отивам да посрещна новодошлия:

— Да?

Той слиза от коня, смъква шапката от главата си и ми се покланя ниско. Не много ниско, забелязвам.

— Милорд Шрусбъри?

Кимвам. Разпознавам го веднага като един от мъжете, които понякога виждам в двора, застанал зад Франсис Уолсингам, когато той пък застане зад Уилям Сесил. Значи е шпионин, поредният шпионин. Значи е враг на свободата на английския народ, независимо колко дружелюбен и чаровен ще се опита да бъде.

— Аз съм Хърбърт Грейси. Служа на мастър Сесил.

— Добре дошли — казвам любезно. По дрехите му виждам, че е благородник: това е един от работещите под прикритие мъже, ползващи се с благоволението на Сесил. Бог знае какво търси тук при мен. — Ще влезете ли в къщата?

— Няма да ви задържам — казва той, като кимва към коня ми. — Да излезете на езда с кралицата ли се готвите?

Усмихвам се и не казвам нищо. Не е нужно да казвам на слугите на Сесил какво правя в собствената си къща.

— Простете — казва той. — Няма да ви бавя. Исках да поговоря с вас само за минута.

— Отдалече идвате само за една минута — отбелязвам.

Усмивката му е едновременно печална и весела:

— Когато служите на моя господар, скоро привиквате към дългите пътувания и оскъдните резултати — казва той.

— Наистина ли?

Последното, за което искам да слушам, са трудностите на службата при Сесил, и неприятностите, които съпътстват живота на един противен шпионин.

— Само една дума — казва той. Отивам в ъгъла на конюшнята заедно с него и чакам.

— Един слуга на вашата съпруга се е срещнал с трима заговорници и са замислили план да освободят кралицата — казва той рязко.

— Какво?

— Той се е върнал да й съобщи, а тя му е дала две гвинеи и му е казала да продължава със заговора.

— Не е възможно. — Поклащам глава. — Наистина. Бес никога не би освободила кралицата. По-вероятно е аз да я освободя, отколкото Бес.

— Така ли? Защо?

— Бес храни неприязън към нея — казвам непредпазливо. — Женска ревност… Те са като морето и брега, не могат да не се сблъскват. Две силни жени под един и същи покрив, не можете да си представите…

— Представям си го твърде добре! Толкова силна неприязън ли изпитва към нея, че би се опитала да се отърве от нея, като й помогне да избяга?

Поклащам глава:

— Тя никога не би кроила заговор срещу кралица Елизабет, никога не би тръгнала срещу Сесил… — Докато протестирам, ме поразява една наистина ужасна мисъл относно това, на какво може да е способна Бес. Дали тя, каквато е енергична, делова, изпълнена със злоба, би се опитала да подмами кралица Мери в капана на един неуспешен опит за бягство? За да може да бъде отведена от нас? — По-добре да говоря с нея.

— Ще трябва да дойда и аз — казва внимателно той.

Веднага настръхвам:

— Надявам се, че можете да ми се доверите.

— Не можем да се доверим на никого — казва той простичко. — Вашата съпруга е взела известно участие в заговор със сър Томас Джерард за освобождаването на кралицата. Моята задача е да разбера колко далеч е стигнал този заговор. Ще трябва да я разпитам. Проява на вежливост и уважение към вас, милорд, и на приятелството на господин секретаря Сесил с вас и вашата съпруга е това, че дойдох първо при вас. Че говоря първо с вас и че няма незабавни арести.

Опитвам се да прикрия шока си.

— Невъзможно е да има нужда от арести… — протестирам немощно.

— Нося заповедите в джоба си.

Поемам си дъх:

— Е, ще присъствам на срещата ви с Бес — поставям условието си. — Тя не трябва да бъде подлагана на разпит. — Каквото и да е направила, помислям си, няма да им позволя да се срещнат с нея без моята закрила. Тя е решителна жена и когато смята, че нещо е правилно, е готова да го направи, и да прати последствията по дяволите. Проклета да е, всъщност.

— Тя сигурно е в стаята с архивите и документите — казвам, и завиваме към къщата точно когато кралицата влиза в двора през градинската врата и се провиква весело:

— Шюзбюи!

Преди пратеникът на Сесил да успее да каже или да направи каквото и да било, аз отивам с бързи крачки до нея.

— Това е шпионин от Лондон — прошепвам бързо. — Кажете ми бързо. Кроили ли сте заговори? Има ли заговор за бягството ви? Говорил ли е с вас мъж на име Джерард? Животът ми зависи от това.

Тя има толкова бърз ум, че веднага вижда опасността, чакащия мъж, настоятелния ми тон. Отговаря веднага, без увъртане, с бърз шепот:

— Не, кълна се. Дори не съм чувала за него.

— Бес не ви ли е говорила за план за освобождаването ви?

— Бес? Кълна се в живота си, не.

Покланям се:

— Ще трябва да отложа ездата ни, ако ме извините — казвам високо.

— Ще го разведа из землището на замъка, докато сте готов — казва тя с официален тон и се обръща към коня си.

Чакам, докато хващат здраво юздите на коня й пред нея и мога да я повдигна върху седлото. Дори когато пратеникът на Сесил чака да разпита съпругата ми, на мен ми е непоносимо да оставя някой друг да повдига кралица Мери и да я държи за този кратък, омагьосващ миг. Тя се навежда от седлото и ми се усмихва.

— Soyez brave14 — прошепва тя. — Невинна съм за това. Елизабет няма доказателства срещу мен, и не смее да направи нищо срещу мен. Просто трябва да бъдем смели и да чакаме.

Кимвам, и тя обръща коня си и излиза от двора. Когато минава край шпионина на Сесил, му хвърля възможно най-палавата усмивчица и кимва с глава в отговор на ниския му поклон. Когато той се изправя, тя вече е отминала, но лицето му е невероятна гледка.

— Не знаех… — заеква той. — Мили Боже, усмивката й…

— Именно — казвам мрачно. — И това е една от причините, поради които плащам на двойна стража, една от причините, поради които никога не преставам да съм нащрек, и поради които мога да ви се закълна, че в моето домакинство няма интриги.

Намираме Бес, както и знаех, че ще стане, в стаята, която би трябвало да се използва за архив и за воденето на документите, стаята, в която би трябвало да се съхраняват книжата на семейството, родословните дървета, книгите с имената и родословието на перовете, документите за участията в турнирите, и знамената, и други подобни неща. По нареждане на Бес цялата тази изпълнена с почести история е изхвърлена и вместо това лавиците и чекмеджетата са пълни с документите за приходите и разходите от Чатсуърт, приходите от овчите стада, от дървения материал от горите, оловото от мините, камъкът от кариерите, добива на въглища, докладите за корабостроенето, а пътническият сандък, който тя носи със себе си навсякъде, е пълен с всички документи за другите й земи и имения. Сега всички те са мои, сдобих се с тях чрез брака си. Всички те са на мое име и аз имам право на собственост върху тях като неин съпруг. Но Бес беше толкова разстроена от мисълта, че моите управители ще се грижат за именията — макар че те го правят прекрасно — че продължава да държи документите за старите си имоти, докато аз просто събирам приходите. За мен това няма значение. Аз не съм търговец, който изпитва наслада да мери златото си. Но Бес обича да знае как вървят делата със земите й, обича да се занимава с досадните дела по отглеждането на овце, управлението на добивите от каменните кариери, работата в мините и корабостроенето. Обича да вижда всички делови писма и да им отговаря лично. Обича да събира всички суми и да вижда печалбата си. Не може да се сдържи. За нея това е огромно удоволствие, и аз й го позволявам. Макар да не мога да не смятам, че е много под изискванията за поведението, което човек би очаквал от една английска графиня.

Виждам, че Хърбърт Грейси е леко стреснат, когато намираме Бес в „бърлогата“ й, заобиколена с книги, изписани с калиграфски почерк, и с двама писари, които са свели глави и пишат бързо под нейна диктовка. Затова се възползвам от момента на смущението му, за да пристъпя към Бес.

— Внимавай.

Тя не притежава дарбата да разбира бързо като шотландската кралица.

— Защо, какво става? — пита на висок глас като истинска глупачка.

— Това е Хърбърт Грейси, пратеник на Сесил.

Изведнъж тя цялата грейва в усмивка:

— Добре дошли — каза тя. — А как е господин секретарят?

— Добре е — казва той. — Но ме помоли да говоря с вас насаме.

Тя кимва на писарите, които си прибират пособията за писане, готови да си вървят.

— Тук ли? — пита тя, сякаш е редно една графиня да се занимава с делата си в писарска стаичка.

— Ще отидем в галерията — прекъсвам я и така получавам възможността да тръгна начело заедно с Бес, и отново се опитвам да я предупредя: — Той разследва някакъв заговор за освобождаването на кралицата. Казва, че ти си замесена в него. Заедно с някакъв мъж на име Томас Джерард. — Лекото й ахване ми казва всичко. — Жено — едва не простенвам. — Какво си направила?

Тя не ми отговаря: не ми обръща внимание, макар че рискувам собствения си живот, като й шепна. Извърта се рязко към младия мастър Грейси, застанал на стълбите под нея, и му подава ръка, с откритата си искрена усмивка.

— Моят съпруг ми съобщава, че Сесил знае за заговора на Джерард — казва тя бързо. — Затова ли сте тук?

Потискам ужаса, обзел ме при това открито държание. Само да склонеше да приеме съветите ми, само да не се държеше по този начин, винаги толкова независимо.

Той поема ръката й, сякаш тя подпечатва сделка с него, и кимва, като я наблюдава напрегнато.

— Да, става дума за заговора на Джерард.

— Сигурно ме смятате за много глупава — казва тя. — Опитвах се да постъпя правилно.

— Наистина ли?

— Смятах да кажа на съпруга си днес, той не знае нищо за това.

Кафявите очи на мастър Грейси се стрелват бързо към ужасеното ми лице, което потвърждава това достатъчно ясно, и тогава той се обръща отново към Бес.

— Моят слуга, Джон Хол, дойде да ми каже, че някой се опитал да го подкупи, за да отведе шотландската кралица на кон до тресавището, където тя щяла да бъде посрещната от приятелите си и отведена.

Пратеникът на Сесил кимва отново. Изведнъж осъзнавам, че за него всичко това са стари новини, той вече знае всичко за това: това, което се опитва да чуе, е как Бес лъже. Това не е разследване, това е капан.

— Кажи истината, жено — предупреждавам я. — Не се опитвай да предпазиш слугите си. — Това е важно.

Тя обръща бледото си лице към мен:

— Знам — казва тя. — Ще кажа на господин Грейси цялата истина, а той ще каже на добрия ми приятел мастър Сесил, че съм честна и лоялна, каквато съм била винаги.

— Какво направихте, когато вашият слуга Джон Хол дойде при вас? — пита я мастър Грейси.

— Попитах го кой друг е замесен в заговора, и той назова някой си господин Ролстън, и сър Томас Джерард, и каза, че е възможно зад всичко това да стои и друг, по-влиятелен човек.

— А вие какво направихте?

Бес го поглежда с искрената си усмивка:

— Е, смея да кажа, че ще ме помислите за интригантка: но си помислих, че ако изпратя Джон Хол обратно при мъжете с вест, че заговорът може да се осъществи, той може да разкрие имената на заговорниците и дали зад тях стои по-влиятелен човек. А после можех да разкажа на мастър Сесил за целия заговор, а не само малка нишка от него, която няма никаква стойност.

— А той свърза ли се с вас в отговор на това?

— Не съм го виждала днес — казва тя, а после го поглежда, внезапно разбрала. — О, задържахте ли го?

Грейси кимва:

— И съучастниците му.

— Той дойде право при мен, макар че го бяха подкупили — казва тя. — Той е лоялен. Готова съм да гарантирам за него.

— Ще бъде разпитан, но не и изтезаван — казва Грейси. Тонът му е сух и безстрастен. Забелязвам, че сега изтезанията са обичайна част от провежданите от Сесил разпити, и могат спокойно и безнаказано да се споменават пред една дама в собствената къща на един граф. Стигнахме и до това: един човек да може да бъде арестуван без заповед, без нареждане от мирови съдия, без позволението на господаря му, и да може да бъде изтезаван по нареждане на Сесил. Някога не беше така. Това не е английското правосъдие. Не така е редно да бъде.

— И сте възнамерявали единствено да разкриете цялостния заговор, преди да предупредите съпруга си или секретаря Сесил? — пита той, за да се увери.

Бес разтваря широко очи.

— Разбира се — казва тя. — Че какво друго? А Джон Хол ще ви каже, че точно това бяха указанията ми към него. Да ги заблуди и да ми докладва.

Хърбърт Грейси е удовлетворен, а думите на Бес звучат правдоподобно.

— Тогава трябва да ви помоля да ми простите, че ви се натрапих, и си тръгвам. — Той ми се усмихва. — Обещах, че ще отнеме само минута.

— Но трябва да хапнете! — настоява Бес.

— Не, трябва да вървя. Милорд очаква да се върна веднага. Трябваше само да се уверя в онова, което имахте добрината да ми разкажете, да задържа под стража съответните мъже, и да ги отведа в Лондон. Все пак ви благодаря за гостоприемството. — Той се покланя на Бес, покланя се и на мен, врътва се на токовете си и си отива. Едва след като чуваме как ботушите му за езда трополят надолу по каменните стъпала, осъзнаваме, че сме в безопасност. Изобщо не стигнахме до галерията, целият този разпит се проведе на стълбите. Започна и беше приключен само за миг.

Бес и аз се гледаме, сякаш през градината ни е преминала буря, която е унищожила всяко цветче, и не знаем какво да кажем.

— Е — казва тя с престорено безгрижие. — Значи всичко е наред.

Тя се обръща, за да ме остави, да се върне към делата си, сякаш не се е случило нищо, сякаш не се е срещала със заговорници в моята къща, не е заговорничила със собствените ми слуги, и не е оцеляла след разпит от агентите на Сесил.

— Бес! — повиквам я. Думата прозвучава прекалено високо и твърде дрезгаво.

Тя веднага спира и се обръща към мен:

— Милорд?

— Бес, кажи ми. Кажи ми истината.

Лицето й е твърдо като камък.

— Така ли е, както каза, или мислеше, че заговорът може да се осъществи? Мислеше ли, че кралицата може да бъде изкушена да се съгласи на бягството, и беше ли готова да я изпратиш да тръгне с тези мъже, към сигурна опасност, а може би — смърт? Макар да знаеше, че тя трябва само да чака тук да бъде върната на трона си и да си върне щастието? Бес, това ли смяташе — да я изпратиш в капан и да я унищожиш през последните дни, когато е в твоя власт?

Тя ме поглежда, сякаш не ме обича изобщо, сякаш никога не ме е обичала.

— Защо ми е да се стремя към унищожението й? — пита студено тя. — Защо да искам смъртта й? С какво ми е навредила някога? Какво ми е отнела?

— Нищо, кълна се, тя не ти е сторила зло, не ти е отнела нищо.

Бес се изсмива невярващо.

— Аз съм ти верен! — възкликвам.

Очите й са като тесни процепи, през които има място само да се промуши стрела, в лицето й, подобно на каменна стена.

— Ти и тя, заедно, ме съсипахте — казва горчиво тя. — Тя ми открадна репутацията на добра съпруга, всички знаят, че предпочиташ нея пред мен. Всички ме смятат за нищожество, задето не задържах любовта ти. Твоето лекомислие ме посрами. А ти открадна парите ми, за да ги харчиш по нея. Вие двамата ще ме унищожите. Тя открадна сърцето ти от мен, и ме накара да те видя с нови, не толкова любящи очи. Когато тя дойде при нас, аз бях щастлива, богата съпруга. Сега съм просякиня с разбито сърце.

— Не трябва да я обвиняваш! Не мога да позволя вината да падне върху нея. Тя е невинна за всичко, което казваш. Няма да позволя да отправяш лъжливи обвинения към нея. Няма да приписваш вината на нея. Не е нейно дело…

— Не — казва тя. — Твое е. Изцяло твое.