Другата кралица

Септември 1571, замъкът Шефилд: Джордж

При клетките за ловните птици съм, и се грижа за любимия си ястреб, когато чувам Бес да крещи името ми, а в същия миг чувам и биенето на камбаната на замъка.

Ястребът се отдръпва от китката ми и се опитва да литне, ужасен от шума, и за един миг настъпва пърхане на криле и смут, а аз крещя на соколаря, сякаш светът свършва. Той пристига тичешком, покрива с качулка главата на изплашената птица, поема я в уверените си ръце и я взема от мен, докато аз размотавам ремъка и му я подавам, и през цялото време ужасната камбана продължава да бие, достатъчно високо, че да събуди и мъртвите, твърде високо за живите.

— Бог да ни е на помощ, какво има? — пита ме настоятелно той. — Да не би испанците да са слезли на суша? Отново ли се е разбунтувал Северът?

— Не знам. Прибери птицата на сигурно място. Трябва да вървя — казвам и тичешком се отправям към предната част на къщата.

Не съм достатъчно силен за тези тревоги. Не мога да тичам, макар че сърцето ми бумти ужасено в гърдите. Забавям крачка до нормален ход, като ругая белите дробове и краката си, и когато стигам пред къщата, виждам там Бес, бяла като платно, и един мъж, рухнал на земята пред нея, с глава между коленете, припаднал от изтощение.

Без да каже и дума, тя ми подава писмото, което е донесъл. То е написано с почерка на Сесил, но надраскано така неразбираемо, сякаш си е изгубил ума. Сърцето ми се свива, когато виждам, че е адресирано до мен, но от външната страна той е написал: „Пети септември 1571, в девет вечерта. Побързайте. Побързайте. Побързайте, побързайте, заради живота, живота, живота, живота.“

— Отвори го! Отвори го! Къде беше? — изкрещява ми Бес.

Разчупвам печата. Мъжът на земята мъчително си поема дъх и моли за вода. Никой не му обръща внимание.

— Какво има? — настоява Бес. — Нещо с кралицата ли? Не ми казвай, че е мъртва.

— Испанците идват — казвам аз. Чувам, че от страх собственият ми глас е напрегнат и студен. — Сесил пише, че испанците се готвят да стоварят на суша армия от шест хиляди души. Шест хиляди. Шест хиляди. Пристигат тук да я освободят.

— Какво ще правим? В Тътбъри ли ще отидем?

Мъжът повдига глава:

— Безполезно е — изграчва той.

Бес ме поглежда с празен поглед:

— На юг ли трябва да поемем?

— Ползвате ли се с доверието на Сесил? — обръщам се към мъжа.

Той ми отправя иронична усмивка, сякаш за да каже, че никой не се радва на подобно положение.

— Твърде късно е да я измъкна. Имам си заповеди — казва той. — Трябва да открия всичко, което тя знае, и да се върна при господаря си. Вие трябва да останете тук и да чакате нашествието. Не можете да избягате от тях.

— Мили Боже — казва Бес. — Какво трябва да направим, когато дойдат?

Той не казва нищо, но аз знам, че отговорът е: „Убийте я.“

— Кралицата в безопасност ли е? — питам настойчиво аз. — Нашата кралица, Елизабет?

— Когато тръгнах, беше в безопасност — казва той. — Но моят господар точно изпращаше стражи в Одли Енд, за да я върнат в Лондон.

— Планират да заловят Елизабет — казвам кратко на Бес. — Тук пише. Имат голям план. Да отвлекат кралицата на Англия, да освободят шотландската кралица, и да вдигнат народа на бунт. Испанците ще ни прегазят. — Обръщам се към мъжа: — Лондон в наши ръце ли беше, когато тръгнахте?

Той кимва:

— Ако е рекъл Бог, ще ги изпреварим с няколко дни. Шпионинът на шотландската кралица, някой си Ридолфи, издрънкал целия план пред някакъв английски търговец в Мадрид. Слава Богу, че онзи е разбрал какво чува, и е пратил съобщение на Сесил, толкова бързо, колкото можел да пътува вестоносецът. Сесил ме прати при вас. Мислим, че испанците ще ни нападнат след броени дни. Тяхната армада е пусната на вода, Испанска Нидерландия е въоръжена, а папата изпраща богатствата си, за да въоръжава предателите и свиква под знамената всички английски паписти.

Хвърлям поглед надолу към писмото.

— Сесил пише, че аз трябва да разпитам кралицата и да я убедя да ми каже всичко, което знае.

— Аз трябва да бъда заедно с вас — казва той. Със залитане се изправя на крака и бръсва мръсотията от панталоните си.

Настръхвам при намека, че не може да ми се има доверие. Той отстъпва назад и се обляга на входната врата чисто и просто от изтощение.

— Тук изобщо не става въпрос за гордост — казва той, когато вижда, че искам да му откажа достъп до кралицата. — Трябва да я видя и да претърся стаята й за книжа. Възможно е шотландската кралица да знае къде ще слязат на суша испанците. Трябва да съберем армия и да се подготвим да ги посрещнем. Това е въпрос на живот и смърт не само за нея, но и за Англия.

— Ще говоря с нея. — Обръщам се към Бес. — Къде е тя?

— Разхожда се в градината — казва тя, с мрачно лице. — Ще изпратя някое момиче да я доведе.

— Ще отидем сега — решава младият мъж, но краката му се подгъват, когато се опитва да тръгне.

— Та вие едва стоите на краката си! — възкликва Бес. Той се хваща здраво за лъка на седлото си, и с мъка успява да се изправи. Погледът, с който стрелва Бес, е отчаян.

— Не мога да си отдъхна — казва той. — Не смея да си отдъхна. Трябва да чуя какво ще ни каже кралицата и да се върна да го съобщя на господаря си. Ако тя знае в кое пристанище ще слязат на суша испанците, може дори да успеем да пресрещнем армадата по море, и да ги прогоним. Стъпят ли веднъж на суша, с шест хиляди души, няма да имаме шанс, но ако успеем да ги задържим в морето…

— Елате тогава — казвам аз. — Вървете с мен. — Предлагам му ръката си и двамата, аз — отслабнал от подаграта, а той — от изтощение — се отправяме с куцукане към градините.

Тя е там, като девойка, която очаква любимия си на портата.

— Чух камбаната — казва тя. Лицето й е грейнало от надежда. Тя премества поглед от младия мъж към мен. — Какво става? Защо биха тревога?

— Ваша светлост, трябва да ви задам няколко въпроса, а този благородник…

— Сър Питър Браун.

Той й се покланя.

— Този благородник ще слуша. Изпратен е от лорд Бърли с изключително обезпокоителни новини.

Погледът, с който тя среща моя, е толкова искрен и истински, че се уверявам — тя не знае нищо за това. Ако испанците слязат на суша, ще го сторят без нейно знание. Ако дойдат да я вземат и я отведат от мен, това ще стане без нейното съгласие. Тя даде на лорд Мортън и на мен думата си, че вече няма да крои заговори с никого. Тя възнамерява да се върне в Шотландия по силата на договор с Елизабет, а не като унищожи Англия. Тя даде думата си, че няма да има повече заговори.

— Ваша светлост — започвам с тон, който я предразполага да ми се довери. — Трябва да кажете на сър Питър всичко, което знаете.

Главата й клюмва леко, като на цвете, чиято главичка е натежала от проливен дъжд.

— Но аз не зная нищо — казва внимателно тя. — Знаете, че съм откъсната от приятелите и семейството си. Вие и сам знаете, че виждате всяко писмо, което получавам и че не се срещам с никого без вашето съгласие.

— Страхувам се, че знаете повече, отколкото зная аз — казвам. — Боя се, че знаете повече, отколкото ми казвате.

— Значи ми нямате доверие?

Тъмните й очи се разтварят широко, сякаш не може да повярва, че бих изменил на привързаността, която изпитвам към нея, сякаш не може да си представи, че бих я обвинил в лъжа, особено пред един непознат, при това поддръжник на нейния враг.

— Ваша светлост, не смея да ви имам доверие — казвам неловко. — Сър Питър ми донесе съобщение от лорд Бърли, което ми нарежда да ви разпитам. Вие сте замесена в заговор. Трябва да ви попитам какво знаете.

— Ще седнем ли? — пита тя сдържано, както подобава на кралица, каквато е, обръща ни гръб и ни въвежда в градината. В една беседка има пейка, около чиято седалка растат рози. Тя разстила полите на роклята си и сяда, като девойка, която разговаря с кандидати за ръката й. Аз се настанявам на столчето, на което преди това седеше почетната й дама, а сър Питър се отпуска на тревата в краката й.

— Питайте — подканва ме тя. — Моля, питайте ме каквото искате. Бих искала да изчистя името си. Бих искала да сторя всичко, за да се изяснят нещата между нас.

— Ще ми дадете ли думата си, че ще ми кажете истината?

Лицето на кралица Мери е открито и искрено като на дете.

— Никога не съм ви лъгала, Шюзбюи — казва сладко тя. — Знаете, че винаги съм настоявала да ми бъде позволено да пиша лични писма на приятелите и семейството си. Знаете как признах, че те са принудени да ми пишат тайно, а аз да им отговарям по същия начин. Но никога не съм кроила заговори срещу кралицата на Англия, и никога не съм насърчавала поданиците й да се вдигнат на бунт. Можете да ме питате каквото желаете. Съвестта ми е чиста.

— Познавате ли флорентинец на име Роберто Ридолфи? — тихо пита сър Питър.

— Чувала съм за него, но никога не съм го срещала, нито съм водила кореспонденция с него.

— Откъде сте чували за него?

— Научих, че заел на херцога на Норфолк известна сума — казва с готовност тя.

— Знаете ли за какво са били тези пари?

— Мисля, че за лична употреба — казва тя. Обръща се към мен. — Милорд, знаете, че вече не получавам писма от херцога. Знаете, че той се отказа от годежа ни и се закле във вярност на кралицата. Той разтрогна годежа си с мен и ме изостави, по заповед на своята кралица.

Кимвам:

— Това е вярно — подмятам настрана към сър Питър.

— Не сте получавали писма от него?

— Не и откакто наруши обещанието си към мен. Не бих се съгласила да получа писмо от него, дори и да го беше написал, не и откакто ме отхвърли — казва тя гордо.

— А кога за последен път получихте вести от епископа на Рос? — пита я сър Питър.

Тя се намръщва, докато се опитва да си спомни:

— Лорд Шюзбюи навярно ще си спомни. Винаги той ми предава писмата от епископа. — Тя се обръща към мен: — Той писа, за да съобщи, че се е прибрал благополучно в Лондон, след като ни посети в Чатсуърт, нали?

— Да — потвърждавам.

— И оттогава не сте получавали вести от него?

Тя отново се обръща към мен:

— Не мисля. Получавали ли сме? Не.

Сър Питър се изправя на крака и се подпира с ръка на топлата каменна стена, сякаш за да се закрепи.

— Получавали ли сте писма от папата или от Филип Испански, или от някой техен служител?

— Имате предвид изобщо? — пита тя, леко озадачена.

— Имам предвид това лято, имам предвид през последните няколко месеца.

Тя поклаща глава:

— Нищо. Да не би да са ми писали и писмата им да са се изгубили? Мисля, че лорд Бърли ме шпионира и краде предназначените за мен съобщения, и можете да му предадете от мое име, че е нередно да прави това.

Сър Питър й се покланя:

— Благодаря ви, че бяхте така любезна да разговаряте с мен, ваша светлост. Сега ще ви оставя.

— Имам един въпрос към вас — казва му тя.

— Да?

— Аз съм затворница, но това не гарантира безопасността ми. Разтревожих се, когато чух камбаната да звъни, а въпросите ви не ме успокоиха. Моля ви, кажете ми, сър Питър, какво става? Моля ви, успокойте ме, че моята братовчедка кралицата е в безопасност и е добре.

— Мислите ли, че е възможно тя да е в опасност?

Тя свежда поглед, сякаш въпросът я е смутил:

— Знам, че има мнозина, които не са съгласни с нейното управление — казва тя, свенливо. — Страхувам се, че има хора, които биха организирали заговор срещу нея. Възможно е дори да има такива, които са готови да организират заговор срещу нея в мое име. Но това не означава, че съм се присъединила към тях. Желая й единствено доброто, и винаги съм искала единствено това. Аз се намирам в нейната страна, в нейна власт, нейна затворница съм, защото се доверих на обичта, която ми обеща. Тя измени на тази обич, измени на връзката, която би трябвало да съществува между кралиците. Но дори при това положение, никога не бих й желала друго освен добро здраве, безопасност и късмет.

— Нейна светлост е благословена с такова приятелство — казва сър Питър, и аз се запитвам дали влага ирония в думите си. Поглеждам го бързо, но не мога да определя нищо. Той и кралицата са еднакво любезни. Не мога да преценя какво мисли наистина всеки от тях.

— Значи е в безопасност? — пита тя.

— Когато тръгнах от Лондон, кралицата беше на обиколка из страната и се наслаждаваше на топлото време — казва той. — Милорд Бърли е разкрил заговор, навреме, за да го потуши. Всички, които са били замесени в него, ще отидат на ешафода. Всички до един. Тук съм единствено за да се уверя, че и вие сте в безопасност.

— А къде е тя? — пита го кралица Мери.

— На обиколка — отговаря той с равен тон.

— Мен ли засяга този заговор? — пита тя.

— Мисля, че много заговори засягат вас — казва той. — Но за щастие хората на милорд Бърли са старателни. Тук сте в безопасност.

— Е, благодаря ви — казва тя хладно.

— Само една дума — казва ми сър Питър, когато се извръща от нея, и аз отивам с него до градинската порта. — Тя лъже — казва той безцеремонно. — Лъже най-безсрамно.

— Смея да се закълна, че тя не е…

— Аз знам, че е — казва той. — Ридолфи носеше препоръчително писмо от нея лично до папата. Показал го е на човека на Сесил. Хвалел се е с подкрепата й. Тя е казала на папата да се довери на Ридолфи, както би се доверил на самата нея. Ридолфи има план за унищожаването на всички ни, който нарича „Великото английско начинание“. Това е този заговор, който ни застига сега. Тя е свикала шест хиляди фанатични испанци паписти да ни нападнат. И знае къде ще слязат на суша, погрижила се е и за заплащането им.

Държа се за портата, за да скрия, че коленете ми са омекнали.

— Не мога да й задавам въпроси — продължава той. — Не мога да я подложа на разпит, както бих подложил всеки обикновен заподозрян. Ако тя беше която и да е друга, сега щеше да бъде в Тауър и щяхме да трупаме камъни върху гърдите й, докато ребрата й се счупят и лъжите бъдат изцедени заедно с последното й мъчително дихание. Не можем да й причиним това, и е трудно да се каже какъв друг натиск можем да окажем върху нея. Честно казано, почти непоносимо ми е да говоря с нея. Почти непоносимо ми е да я гледам в лъжливото лице.

— На света няма по-красива жена от нея! — възкликвам неволно.

— О, да, тя е прекрасна. Но как можете да се възхищавате на лице, което излъчва двуличие?

За миг се готвя да възразя, а след това си спомням колко мило попита за здравето на братовчедка си и си помислям как е писала на Филип Испански, как е организирала нападението на испанците над нас, как е призовала армадата и края на Англия.

— Сигурен ли сте, че тя знае за този заговор?

— Дали знае за него? Тя го е сътворила!

Поклащам глава. Не мога да повярвам. Няма да повярвам.

— Разпитах я толкова, колкото мога. Но може би тя ще бъде по-открита с вас или графинята — казва искрено младият мъж. — Върнете се при нея, вижте дали можете да разберете още нещо. Аз ще се нахраня, ще си почина тук тази нощ, и ще си тръгна на зазоряване.

— Ридолфи може да е фалшифицирал писмото, в което е пишело, че тя го е препоръчала — предполагам аз. — Или може да лъже за него.

Или, помислям си, тъй като в тази каша, в която сме затънали, не мога да бъда сигурен в нищо, може вие да ме лъжете, или Сесил да лъже всички ни.

— Да предположим, че започнем с вероятността тя да е тази, която лъже — казва той. — Вижте дали можете да измъкнете нещо от нея. Особено плановете на испанците. Трябва да знаем какво възнамеряват да правят те. Ако знае, тя трябва да ви каже. Ако имаме дори най-малка представа къде ще слязат на суша, можем да спасим стотици животи, можем да спасим нашата страна. Ще се видя с вас, преди да си тръгна. Отивам в покоите й. Вероятно моите хора ги претърсват основно точно сега.

Той прави бързо лек поклон и си отива. Обръщам се отново към шотландската кралица. Тя ми се усмихва, докато вървя през тревата към нея, и аз разпознавам онзи палав проблясък в очите й, от който ми спира сърцето. Познавам го, познавам я.

— Колко сте блед, скъпи Шюзбюи — отбелязва тя. — Тези тревоги се отразяват зле и на двама ни. Едва не припаднах, когато чух камбаната.

— Знаете, нали? — питам уморено. Не сядам на столчето в краката й: отново оставам прав, а тя се надига от мястото си и идва до мен. Усещам уханието на парфюма в косата й, тя стои толкова близо, че ако протегна ръка, мога да докосна талията й. Мога да я придърпам към себе си. Тя накланя глава назад и ми се усмихва — многозначителна усмивка, усмивка, каквато се разменя между хора, свързани в близко и топло приятелство, усмивка, каквато си разменят влюбени.

— Не зная нищо — казва тя с онзи палав, предразполагащ към доверие блясък в очите.

— Тъкмо му казвах, че е възможно този Ридолфи да е използвал името ви без ваше позволение — казвам. — Той не ми вярва, а откривам, че и сам аз не си вярвам. Вие познавате Ридолфи, нали? Вие сте го упълномощили, нали? Изпратили сте го при папата, и при херцога в Нидерландия, и при Филип Испански, наредили сте му да планира нашествие? Въпреки че скрепихте с клетва ново споразумение с Елизабет? Въпреки че подписахте с името си предложения от нея мирен договор? Макар да обещахте на Мортън, че няма да ковете заговори и няма да изпращате писма? Макар да обещахте и лично на мен, насаме, по моя молба, че ще внимавате? Макар да знаете, че те ще ви отведат от мен, ако не ви пазя?

— Не мога да се преструвам на мъртва — прошепва тя, макар че сме сами и в градината не се чува друг звук, освен очарователната, тиха, напомняща за мелодия от лютня следобедна песен на дрозда. — Не мога да се откажа от собствената си кауза, от собствения си живот. Не мога да лежа като труп в ковчега си и да се надявам, че някой ще бъде достатъчно милостив да ме отнесе в Шотландия или в Лондон. Трябва да бъда жива. Трябва да действам.

— Но вие обещахте — настоявам като дете. — Как мога да ви имам доверие за каквото и да било, ако ви чуя как обещавате, заклевайки се в честта си като кралица, ако ви видя да се подписвате с името си и да поставяте печата си, а после открия, че това не означава нищо? Че нямате предвид нищо от това!

— Аз съм затворена в тъмница — казва тя. — Нищо не означава каквото и да било, докато не бъда свободна.

Толкова съм ядосан и се чувствам дотолкова предаден, че й обръщам гръб и забързано се отдалечавам на две крачки от нея. Това е оскърбление към една кралица, хора са били прогонвани от кралския двор за далеч по-дребни провинения от това да обърнат гръб. Спирам, когато осъзнавам какво съм направил, но не се обръщам да застана с лице към нея и да коленича.

Чувствам се като глупак. През цялото това време си мислех за нея най-добри неща, съобщавах на Сесил, че съм залавял изпратени до нея съобщения и тя не ги е получила. Изразих своята увереност, че тя не ги е повикала, че привлича заговори, но самата тя не заговорничи, а през цялото това време той е знаел, че тя пише предателски бунтовни указания, планирайки да разруши мира в страната. През цялото това време той е знаел, че е прав, а аз греша, че тя е враг и че нежността ми към нея сама по себе си е била лудост, ако не и държавна измяна. Тя изигра ролята на дявол, а аз й се доверих и й помогнах в ущърб на собствените си интереси, в ущърб на собствените си приятели, в ущърб на собствените си сънародници англичани. Оглупях от любов към тази жена, а тя злоупотреби с доверието ми, ощети семейството ми, накърни богатството ми и оскърби съпругата ми.

— Вие ме опозорихте — избухвам, все още с гръб към нея и със сведена глава. — Посрамихте ме пред Сесил и пред двора. Заклех се, че ще ви пазя на сигурно място и ще ви държа далече от заговори, а вие ме превърнахте в клетвопрестъпник. Вие извършихте всички коварства, които пожелахте, и ме направихте на глупак. Глупак. — Задъхвам се: думите ми завършват с ридание, издаващо колко съм унизен. — Вие ме направихте на глупак.

Тя все още не казва нищо, а аз все така не се обръщам да я погледна.

— Казах им, че не кроите заговори, че може да ви се има доверие да получите по-голяма свобода — казвам. — Казах им, че сте сключили договор с кралицата, дали сте обещание пред Мортън и сте се заклели пред тях в честта си. Казах, че никога не бихте нарушила думата си. Не и честната си дума като кралица. Обещах това от ваше име. Казах, че сте дала думата си. Казах, че на нея може да се разчита напълно. Казах им, че сте кралица, кралица par excellence, и жена, неспособна на безчестие. — Потрепервам, докато си поемам дъх. — Не мисля, че знаете какво е чест — казвам горчиво. — Не мисля, че знаете какво означава чест. А при това ме лишихте от чест.

Нежно, като падащо листенце на цвете, усещам как тя ме докосва. Приближила се е зад мен и е сложила ръка на рамото ми. Не помръдвам и тя нежно обляга буза върху ключицата ми. Ако се обърна, мога да я взема в прегръдките си, и хладният допир на бузата й ще бъде като балсам върху зачервеното ми и гневно лице.

— Вие ме направихте на глупак пред моята кралица, пред двора, и пред собствената ми съпруга — изричам задавено, по гърба ми полазват тръпки, когато тя ме докосва. — Вие ме опозорихте в собствения ми дом, а някога нищо не беше по-важно за мен от моята чест и от дома ми.

Хватката на ръката й върху рамото ми става по-твърда, тя подръпва леко дрехата ми и аз се обръщам да я погледна. Тъмните й очи са пълни със сълзи, лицето й — сгърчено от скръб.

— Ах, не говорете така — прошепва тя. — Шюзбюи, не говорете такива неща. Вие бяхте толкова почтен към мен, бяхте ми такъв приятел. Никога мъж не ми е служил така, както вие. Никой мъж не се е грижил за мен без да се надява, че ще му се отплатя. Мога да ви кажа, че обичам…

— Не — прекъсвам я аз. — Не ми казвайте нито дума повече. Не ми давайте поредното обещание. Как да чуя нещо, което казвате? Не мога да имам доверие на нищо, което изричате!

— Аз не престъпвам думата си! — настоява тя. — Никога не съм давала истински думата си. Аз съм затворница, не съм длъжна да казвам истината. Подложена съм на натиск и обещанието ми не означава ни…

— Вие престъпихте думата си, а заедно с това разбихте сърцето ми — казвам простичко, отдръпвам се от прегръдката й и се отдалечавам от нея, без да поглеждам назад.