Дядо Прас

Всичко започва все някъде, макар и мнозина физици да не са съгласни с това.

Хората обаче винаги са напипвали — смътно в повечето случаи — проблема с началото на нещата. Питат се например как шофьорите на снегорините успяват да стигнат до гаража след страшната виелица, за да започнат разчистването, или откъде съставителите на речници са научили правописа на думите. И не могат да се отърват от желанието да намерят все някое възелче в усуканите и разръфани мрежи на пространство-времето, за да го посочат поне метафорично с пръст и да заявят: „Ето, оттук се започна…“

Ясно е поне, че бе дадено някакво начало, когато Гилдията на убийците прие в редовете си господин Тийтайм. Той гледаше на нещата различно от останалите хора и една от особеностите на гледната му точка се състоеше в това, че виждаше хората като неща. (След време лорд Дауни от Гилдията спомена: „Съжалихме го, защото бе загубил и двамата си родители на твърде крехка възраст. Вече си мисля, че беше проява на небрежност от наша страна да не проучим по-задълбочено как точно са напуснали този свят.“)

Но можем да открием друга, много по-ранна отправна точка във времето, когато почти всички хора предпочели да забравят, че същността на най-древните легенди и митове в крайна сметка се свежда до проливането на кръв. По-късно махнали кръвта от историите, за да ги направят подходящи за децата или поне за хората, които им ги четат. (Самите хлапета доста си падат по кървищата, стига да са пролети заслужено.1) А накрая взели да се чудят защо преданията са се загубили някъде в миналото. Или началото е било в по-стари времена, когато нещо в мрака на пещерите и затънтените гори си казвало: „Що за създания са тези? Трябва да ги държа под око…“

Или неизмеримо по-рано, когато възникнал Светът на Диска, реещ се в пространството върху четири слона, стъпили на свой ред върху черупката на гигантска костенурка, Великата А’Туин.

Вероятно по пътя си тя се натъква — като слепец на паяжините в изоставена къща — на мъничките, извънредно особени нишки на пространство-времето, които се мъчат да проникнат във всяка срещната история. Може би А’Туин ги опъва, къса и преплита наново.

Разбира се, може и да не е така. Философът Дидактилос е обобщил една алтернативна хипотеза по следния начин: „Нещата просто се случват. На кого му пука?“

Старшите магьосници на Невидимия университет стояха и се взираха съсредоточено във вратата.

У тях нямаше и сянка на съмнение, че който и да я е затворил, е искал тя да си остане в това положение.

Десетки гвоздеи я приковаваха към рамката, а достъпът до нея бе преграден с множество дъски. Да не споменаваме и че до тази сутрин вратата беше скрита зад тежък библиотечен шкаф.

— Ридкъли, не забравяй табелата — реши да опита пак Деканът. — Предполагам, че си направи труда да я прочетеш, нали? Говоря ти за надписа на нея: „Не отваряйте в никакъв случай!“

— Ами да, хвърлих й едно око — изсумтя Ридкъли. — Иначе защо ще се настървя толкоз да отворя вратата?

— Добре де… — проточи Лекторът по съвременни руни. — И защо все пак?

— Естествено, за да видя защо са я заковали толкоз здраво.2

Архиканцлерът подкани с жест Модо, джуджето градинар и момче за всичко в Университета, който държеше як лост.

— Хайде, драги!

— Ей сегинка, гусине!

Под трясъка на чупещи се дъски Ридкъли подхвана поучително:

— В плана на сградата е отбелязано, че тук има баня. В името божие — което от многото предпочитате, — какво толкоз страшно може да намерите в една баня?! А пък аз искам да си имам своя. Писна ми да се сапунисвам заедно с вас. Ами не е хигиенично! Тъй човек може да прихване разни гадости. От татко си го знам. Да се разберем — аз казвам какво ще става тука и край на споровете. Искам си банята готова преди Прасоколеда, ясно ли е?

Ето ви го и проблема с началото. Когато си имате работа с окултните селения, настроени съвсем не като вас към времето, случва се следствието да ви се стовари на главата малко преди причината.

Отнякъде се разнесе едва доловим за обикновения слух звън на малки сребърни камбанки.

Докато Архиканцлерът напомняше на подчинените си кой командва парада, Сюзън Сто-Хелит седеше в леглото си и четеше на свещи.

По прозорците се изписваха картинки от скреж.

Много й харесваха тези вечери. Успееше ли веднъж да приспи децата, можеше да разполага с времето си, защото госпожа Гейтър трепереше от самата мисъл да дава нареждания на гувернантката, макар да й плащаше надницата.

Е, не че Сюзън придаваше особено значение на заплатата. За нея беше важно, че се издържа сама и има истинска работа. А да бъдеш гувернантка си е тежък труд… Притесни се само веднъж, когато нейните работодатели откриха, че всъщност е херцогиня. Госпожа Гейтър дотогава се придържаше към убеждението, че висшето съсловие е предопределено да безделничи. Сюзън едва й внуши да не се кланя, когато се разминават в коридора.

Някакво неясно движение я накара да се обърне.

Пламъчетата на свещите се стелеха успоредно на пода, сякаш в стаята бушуваше ураган. Завесите се издуваха като платна на кораб, а прозорецът се отвори с трясък.

Но нямаше дори повей. Поне не в този свят.

Червено кълбо… Остър дъх на сняг… Илюзиите на сетивата изчезнаха, а вместо тях останаха…

— Зъби?! — изсъска Сюзън. — Пак ли зъби?!

Тя стисна клепачи. Когато погледна отново, прозорецът беше плътно затворен. Знаеше си. А свещите невинно струяха пламъчетата си нагоре. О, пак ли! Само не това! Нали мина толкова време? И всичко потръгна добре…

— Шюжън?

Извърна се. Пред отворената врата стоеше малка боса фигурка по нощница. Сюзън въздъхна.

— Какво има, Туайла?

— Щрахувам ше от шудовището в мажето. Ще ме шхрушка.

Гувернантката решително затвори книгата и размаха показалец.

— Туайла, какво ти обяснявах за глупавото желание да се преструваш на бебе?

— Ами каза ми да не говоря така — промърмори момиченцето. — фъфленето било тежко провинение, достойно за бой с пръчки. Била съм го правела, за да привличам вниманието.

— Добре, радвам се, че си запомнила. А кое е чудовището този път?

— Ами онова голямото и кошматото шъш… — показалецът се вдигна към тавана — …със седем ръчища.

— Как не му омръзна! Ох, да вървим.

Тя стана от леглото и се наметна с халата. Опитваше се да бъде напълно невъзмутима пред детето. „Значи се връщат…“ Не я притесняваше чудовището в мазето, то беше част от всекидневната й работа. Боеше се обаче, че отново ще започне да си спомня бъдещето.

Тя поклати глава. Колкото и надалеч да бягаш, все настигаш себе си.

Поне с чудовищата се справяше лесно. Бързо им хвана цаката. В движение грабна тежкия ръжен от стойката до камината и тръгна надолу по задната стълба, следвана от Туайла.

Семейство Гейтър имаше гости за вечеря. Откъм трапезарията се чуваха приглушени гласове. Двете тъкмо се промъкваха на пръсти, когато вратата се отвори и ги заля жълтеникава светлина, а някой възкликна:

— Брей, че чудо — тук има момиче по нощница с ръжен в ръката!

Няколко силуета позасенчиха светлината, но успя да види разтревоженото лице на госпожа Гейтър.

— Извинете, Сюзън, но… какво възнамерявате да правите?

— Госпожо, Туайла ми каза, че се страхува от чудовището в мазето.

— И вие ще го натупате с ръжена, а? — подсмихна се друг от гостите.

Откъм отворената врата лъхаше на бренди и пури.

— Да — нехайно потвърди Сюзън.

— Това е нашата гувернантка — побърза да я представи госпожа Гейтър. — Вече ви говорих за нея.

Израженията на надничащите лица се промениха до леко насмешлива почит.

— И пребива чудовища за лека нощ, тъй ли? — промърмори първият глас.

— Ами много хитро го е измислила — намеси се вторият. — Малката си е втълпила, че в мазето се крие чудовище, значи слизаш долу, удряш здраво с ръжена по стените и всичко е наред. Има ум в главата тази млада дама. Съвременни методи на възпитание.

— Това ли ще правите? — пожела да се увери изнервената госпожа Гейтър.

— Разбира се, госпожо — смирено отвърна Сюзън.

— Ей, самият Йо ми е свидетел, че си струва да видиш как млада дама претрепва чудовище! — възторжено се провикна първият мъж.

В коридора нахлуха шумолене на коприна и облаци дим от пури. Сюзън въздъхна и продължи към мазето, а Туайла седна на едно по-горно стъпало и обгърна с ръце коленете си.

Долу се тресна врата. Кратка тишина, последвана от смразяващ кръвта рев. Една от гостенките припадна.

— Не се бойте — безметежно промълви детето. — Сюзън винаги побеждава. Ей сега ще видите.

Откъм мазето се разнасяха ту глухи, ту звънливи удари, накрая се чу хъркане, последвано от мокро бълбукане.

Сюзън излезе. Ръженът беше изкривен на зиг-заг. Гостите изръкопляскаха неуверено.

— Добре се справи младата дама. Хитро, хитро, дори е изкривила ръжена. И малката вече не се бои, нали?

— Не се боя — равнодушно се съгласи Туайла.

— Ето ви го съвременното възпитание. Има полза, а?

— Сюзън казва да не се плаша, ами да се ядосвам — разговорчиво добави момиченцето.

— Ъ-ъ… благодаря ви, Сюзън — с треперещ глас смънка госпожа Гейтър. — А сега, сър Джофри, ако обичате, заповядайте обратно…

Всички се изнизаха по коридора. Сюзън чакаше долу.

— Туайла, прибраха ли се в трапезарията?

— Да.

— Чудесно.

Тя се върна в мазето и скоро извлече нещо едро и космато с учудващ брой ръце и крака. Някак го издърпа по стъпалата, накрая го замъкна в задния двор. Щеше да се изпари в небитието преди зазоряване.

— Ние така се разправяме с чудовищата — натърти, когато се качи при възпитаничката си, която я бе наблюдавала съсредоточено. — А сега е време да заспиш.

— Може ли да оставиш ръжена в моята стая през нощта?

— Щом искаш.

Сюзън вдигна Туайла на ръце, отиде в детската стая и я остави внимателно до братчето й. После изправи ръжена и го подпря на шкафа с играчките. Жадуваше за възможността да го огъне в гърба на предишната гувернантка.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Върна се в малката си спалня и се пъхна в леглото. Изгледа завесите с подозрение.

Би било толкова приятно да си внуши, че й се е привидяло. И глупаво. Но вече две години беше почти нормален човек, сама си проправяше път в истинския свят и изобщо не си спомняше бъдещето…

Може все пак да е било видение. (Но понякога се случваше и те да са истински…)

Много се стараеше да не вижда дългата нишка восък, която подсказваше, че пламъчето на свещта поне няколко секунди е било подмятано от вятър.

Сюзън се мъчеше да поспи, а лорд Дауни се опитваше да навакса с канцеларските книжа.

Той беше убиец. Всъщност Убиец с главна буква. Тази дребна разлика беше важна. Членовете на Гилдията се смятаха за културни хора, които предпочитаха изтънчената музика, храна и литература. Освен това познаваха добре стойността на човешкия живот. В повечето случаи с точност до един цент.

Кабинетът на лорд Дауни беше облицован с дъб и застлан със скъпи килими. За мебелите можеше да се каже, че са стари и поизносени, но по начин, присъщ само на прекрасните изделия, използвани столетия наред. Тук имаше само отлежали мебели.

В камината горяха цепеници, а пред нея спяха две грамадни космати кучета. Освен рядкото сумтене на животните и пукането на дървата не се чуваха други звуци, ако не се брои скрибуцането на перото в ръката на лорд Дауни и цъкането на високия часовник в ъгъла. Привичен домашен шум, който само подчертава тишината.

Така беше, докато някой не се прокашля.

Звукът подсказваше недвусмислено, че целта не е да бъде махната досадна трошица от гърлото, а да се подчертае възможно най-любезно появата на същото това гърло.

Дауни престана да пише, но не вдигна глава. Изглеждаше, че се е отдал на спокоен размисъл. Накрая заговори делово:

— Вратата е заключена. На прозорците има здрави решетки. Кучетата като че не се събудиха. Специалните дъски в пода не изскърцаха. Явно са били заобиколени и други предпазни мерки, които няма да уточнявам. Всичко това рязко ограничава кръга на вероятните посетители. Съмнявам се да сте призрак, а боговете никога не се явяват толкова учтиво. Разбира се, може да сте Смърт, но не вярвам и той да си губи времето, като спазва етикета, пък и аз се чувствам напълно здрав. Хм… — Нещо висеше във въздуха пред бюрото му. — Зъбите ми са в прекрасно състояние, затова не сте феята на зъбчетата. — фигурата го доближи още малко. — Някой гном би се промъкнал и през миша дупка, само че аз съм заложил капани навсякъде. Злите духове минават и през стени, но доколкото ми е известно, отбягват по всякакъв начин да разкриват присъствието си. Откровено казано, озадачихте ме. Хм?

Чак тогава погледна.

Сива роба висеше във въздуха. Наглед я заемаше някакво тяло, понеже имаше форма, само че тялото не се виждаше. По гърба на Дауни полази ледена тръпка от прозрението, че нещото в робата просто не присъства физически в нормалния свят.

— Добър вечер.

„Добър вечер, лорд Дауни“ — отвърна робата.

Мозъкът му възприе думите, но ушите бяха готови да се закълнат, че не са ги чули. Човек обаче не оглавяваше Гилдията на убийците, ако се отличава с излишна плашливост. Пък и нещото не вдъхваше страх. По-скоро беше изумително скучно. Ако еднообразната сивота на Вселената можеше да се прояви в конкретна форма, то тя беше пред Дауни.

— Поне доколкото ми се струва, вие сте фантом — отбеляза той.

„Нашата същност не е предмет на разговора — отекна в главата му. — Предлагаме ви да изпълните една поръчка.“

— Желаете някой да бъде положен в земята ли?

„Искаме да предизвикаме края му.“

Дауни се замисли. Не беше чак толкова необичайно. Имаше подобни прецеденти. Всеки можеше да прибегне до услугите на Гилдията. Няколко зомбита например си бяха уредили сметките по този начин с онези, които бяха причинили сегашното им състояние. Лорд Дауни дори си позволяваше да мисли, че подчинената му Гилдия е практическото въплъщение на демокрацията. За да й възложи поръчка, човек нямаше нужда от интелект, положение в обществото, красота или обаяние. Само от пари, които за разлика от другите условия са достъпни за всекиго. Освен за бедняците, разбира се, но някои хора са просто безнадеждни случаи…

— Ние бихме могли… — подхвана той.

„Заплащането ще съответства на трудността на поставената ви задача.“

— Хм, нашите тарифи са…

„Ще ви бъдат изплатени три милиона долара.“

Дауни се облегна на стола си, за да преглътне това изявление. Сумата надвишаваше четирикратно най-високото заплащане, получавано някога от член на Гилдията, а онази поръчка включваше цялото благородно семейство заедно с останалите да пренощуват гости.

— Без да задаваме въпроси, нали? — помъчи се да спечели време.

„Няма да им бъде отговорено.“

— Да разбирам ли, че предложената от вас сума отразява и трудността на поръчката? Обектът да не се е заобиколил с многобройна охрана?

„Изобщо не е охраняван. Но сме уверени, че е почти невъзможно да бъде заличен с конвенционални оръжия.“

Дауни кимна. И това не му се струваше прекалено. През годините на съществуването си Гилдията бе натрупала интересна колекция от твърде неконвенционални оръжия. Заличен, значи? Интересен израз…

— Предпочитаме да знаем за кого работим.

„Не се съмняваме, че предпочитанията ви са такива.“

— Тоест трябва да научим името ви. Или имената. Естествено при пълна дискретност от наша страна. Все нещо трябва да впишем в архивите си.

„Бихте могли да ни назовете… Ревизорите.“

— Нима? И в кои области извършвате ревизии?

„Във всички.“

— Все пак мисля, че е задължително да знаем повече за вас.

„Ние сме онези, които ви плащат три милиона долара.“

Дауни схвана намека, макар и да не му хареса. Признаваше, че три милиона са достатъчни човек да забрави почти всеки хрумнал му въпрос.

— Е, да… Но в конкретните обстоятелства, а и тъй като сте нов клиент, бихме предпочели да получим парите в аванс.

„Както желаете. Златото вече е във вашите трезори.“

— Искате да кажете, че скоро ще бъде там, нали? — учтиво уточни лорд Дауни.

„Не. То е в трезорите ви. Знаем това, защото току-що го сложихме там.“

Старшият Убиец позяпа празната качулка пред себе си и без да отмества поглед, взе фунийката на разговорната тръба от бюрото си. Подсвирна и повика:

— Господин Уинво? Аха, радвам се, че ме чувате. Моля ви, кажете ми приблизително колко имаме в трезорите. О, горе-долу. С точност плюс-минус един милион. — Помълча и настоя: — Е, угодете на каприза ми и въпреки това проверете, бива ли?

Остави тръбата и опря длани на бюрото.

— Бих ли могъл да ви предложа нещо за пиене?

„Убедени сме, че бихте могъл.“

Дауни се изправи с известно облекчение и отиде при голямото барче в стената. Ръката му замря нерешително пред кристалните бутилки с етикети „Мор“, „Нижд“, „Тумрев“ и „Иксиу“.3

— А какви напитки предпочитате?

Дауни се чудеше къде ли е устата на Ревизора. А ръката му разсеяно се плъзна към гарафата с надпис „Аворто“.

„Ние не пием.“

— Но току-що казахте, че бих могъл да ви предложа нещо за пиене…

„Именно. Смятаме, че сте напълно способен да го сторите.“

— Аха… — В този миг разговорната тръба изсвири глухо. — Да, господин Уинво? Сериозно ли говорите? О, няма нищо смайващо, самият аз все намирам изпаднали монети по дивана… Не, не си правя… Разбира се, че имах причина да предполагам… Успокойте се, за нищо не ви… Да, прекрасна идея, вървете да си отдъхнете, много ви се е събрало. Благодаря ви за усърдието.

Качулката не бе помръднала по време на разговора.

— Време е да ни осведомите къде, кога и разбира се — кого — напомни Дауни.

Качулката кимна. „Мястото не можете да намерите на никоя карта. Желаем поръчката да бъде изпълнена за не повече от седмица. Това е извънредно важно. А по въпроса за самоличността…“

Върху бюрото се появи рисунка, а в главата на Даунк прозвуча: „Нека го наречем просто Дебелака.“

— Шегувате ли се?!

„Никога не се шегуваме.“

„Личи ви“ — мислено се озъби той и потропа с пръсти.

— Хм, мнозина биха заявили убедено, че този… индивид не съществува.

„Задължително е да съществува. Иначе каква е причината веднага да го познаете на рисунката? Освен това хората водят оживена кореспонденция с него.“

— О, да, не отричам, че поне в известен смисъл той съществува…

„Всичко съществува в известен смисъл. А ние се интересуваме от края на това конкретно съществуване.“

— Намирането му може да се окаже главоболно занимание.

„Първият срещнат ще ви подскаже приблизителния му адрес.“

— Не се съмнявам. Но както и вие изтъкнахте, няма да ни посочи мястото на географска карта. А дори да го открием, как бихме… прекратили битието на Дебелака? Може би като му поднесем чаша отровен ликьор?

В качулката липсваше лице, което да се засмее.

„Изглежда не разбирате напълно характера на задачата, за която ви наемаме.“

Дауни настръхна. Никой не наемаше Убийците. На тях им се възлагаха поръчки. Само слугите ги наемаха.

— И какво по-точно не съм разбрал?

„Ние ви плащаме. Вие измисляте начините и средствата.“

— А как да се свържа с вас?

„Ние ще се свържем с вас. Знаем къде сте. Знаем къде е всеки.“

Фигурата изчезна. След частица от секундата вратата се отвори рязко и се появи разстроеният господин Уинво, ковчежникът на Гилдията.

— Извинете, ваша светлост, но беше крайно наложително да вляза при вас! — Той подхвърли няколко метални кръгчета на бюрото. — Погледнете!

Дауни взе един малък златен диск. Много приличаше на монета, но…

— Няма деноминация! — възмутено подсказа господин Уинво. — Никакви цифри, никакъв герб или царствен лик!

Старшият Убиец отвори уста да попита дали са абсолютно лишени от стойност. Почти се надяваше да е така. Ако онези, които ще да бяха, са платили с безполезен метал, значи никакъв договор… Не каза нищо. Убийците още в началото на обучението си започваха да разпознават кое колко струва.

— Да, вярно, само че са от чисто злато. — Уинво кимна унило. — Е, това е напълно задоволително за нас.

— Трябва да са магически пари! — възкликна ковчежникът. — Никога не сме се съгласявали да ни плащат с илюзии!

Дауни подхвърляше кръгчето върху бюрото и се вслушваше в приятния плътен звук. Златото не беше магическо. Илюзорните пари изглеждаха съвсем като истинските, защото единственото им предназначение беше измамата. А това в пръстите му не се унижаваше да подражава на нещо пошло като монетите. „Аз съм злато — сякаш казваше то. — Ако щеш — вземи ме, ако не — гледай си работата.“

Дауни седеше и размишляваше, а Уинво стоеше и се притесняваше.

— Ще приемем златото — реши накрая старшият Убиец.

— Но…

— Господин Уинво, много съм ви признателен. Решенията вземам аз. — Той позяпа стената и се усмихна. — Дали господин Тийтайм е още в сградата?

Ковчежникът отскочи стреснат.

— Нали Съветът гласува да го прогоним? — смънка несговорчиво. — След онази история с…

— Очевидно е, че господин Тийтайм гледа на света различно от останалите… — промърмори Дауни, като се взираше внимателно в рисунката на бюрото си. — Моля ви, кажете му да дойде при мен.

Дауни отново поумува над факта, че Гилдията беше привлекателна за какви ли не хора. Недоумяваше обаче какво ли е накарало господин Уинво да се присъедини към тях. Трудничко би си представил как ковчежникът пронизва някого в сърцето, защото щеше да се уплаши да не улучи портфейла му. Докато господин Тийтайм…

Да, Гилдията приемаше млади момчета и им даваше превъзходно образование, като съвсем между другото ги обучаваше и как да премахват жертвите си чисто и безстрастно — за пари и за благото на обществото или поне за благото на онази част от обществото, която разполагаше с пари. Че останалото заслужаваше ли да бъде обхванато от понятието „общество“?!

Но понякога осъзнаваш, че си имаш работа и със същества като господин Тийтайм, когото мисълта за пари само би подразнила. Не можеше да му се отрече блестящият ум, само че блясъкът напомняше по-скоро за натрошено огледало — чудесни искрящи отражения и пъстри цветове, но основен си остава фактът, че нещо се е счупило. Господин Тийтайм твърде много обичаше себе си. Другите хора също, макар и по особен начин.

Дауни бе решил, без да споделя с никого, че този младеж трябва не след дълго да претърпи злополука. Като повечето безнравствени хора старшият Убиец се придържаше към непоклатими правила, поради което Тийтайм го отвращаваше. Поръчковото убийство си е една извънредно сложна игра, а в ролята на противници обикновено са индивиди, които също отлично познават правилата й или поне разполагат със средствата да си осигурят услугите на онези, които са ги овладели до съвършенство. В чистия успешен удар намираш радостта от живота.

Но от членовете на Гилдията не се очакваше да изпитват удоволствие, когато забъркат кървава каша. Можеше да им излезе лоша слава.

От друга страна, разкривеният като тирбушон ум на Тийтайм май беше най-подходящото средство за изпълнението на толкова странна поръчка. Ако пък не се справеше… Дауни не би имал за какво да се упрекне, нали?

Пак се съсредоточи в книжата. Имаха смайващото свойство да се трупат светкавично на огромни купчини. Налагаше се обаче да се занимава и с тях. В края на краищата не ръководеше бандитска сбирщина…

Някой почука на вратата. Той побутна листовете към края на бюрото и се облегна.

— Влезте, господин Тийтайм.

Не беше излишно да вдъхваш страхопочитание на подчинените си. Показа се обаче един от слугите с поднос за чай.

— А, Картър, ти ли си… Остави го на масичката ей там.

— Да, сър. — Картър погледна встрани и кимна. — Ей сега ще донеса още една чаша, сър.

— Моля?

— За вашия посетител, сър.

— Искаш да кажеш за господин Тийтайм, когато той…

Млъкна и се обърна. На килимчето пред камината седеше един младеж и си играеше с кучетата.

— Как го направихте, господин Тийтайм?

— Ами лесно, сър. Разбира се, малко се опърлих последните два метра.

На килимчето личаха петна от сажди. Никой не можеше да проникне през комина. В горния си край димоотводът беше преграден с яка решетка.

— Но зад старата библиотека има зазидана камина — обясни Тийтайм, който явно четеше мислите му. — Димоотводите са съединени точно под решетката.

Дауни кимна с досада. Тези особености на старите сгради се изучаваха в основния курс. А после ги забравяш. Както забравяш, че и младоците знаят колко е полезно да вдъхнеш страхопочитание у другия.

— Виждам, че кучетата ви харесват.

— Погаждам се добре с животните, сър.

Лицето на младежа имаше приветливо изражение. Е, поне се усмихваше често. Повечето хора не забелязваха това, защото се стряскаха от стъкленото му око. Лорд Дауни обаче се смущаваше от погледа на другото. Не бе виждал друга толкова малка и сякаш боцкаща зеница. Тийтайм се взираше в света през дупчица като от карфица.

Видя, че неволно пак се е преместил зад бюрото. И това беше присъщо за Тийтайм — човек се чувстваше по-уютно, ако между него и този младеж имаше солидно препятствие.

— Значи обичате животните? — поклати глава старшият Убиец. — Но в този доклад ме уведомяват, че сте разпънал на тавана кучето на сър Джордж.

— Сър, не бих му позволил да ме лае, докато си върша работата.

— На ваше място някой друг просто би го упоил.

— О, тъй ли… — Тийтайм посърна за миг, но тутакси се оживи. — Изпълних поръчката, сър. Поне това не може да бъде оспорено. И накрая проверих с огледалце дали сър Джордж още диша. Точно както са ме учили, сър.

— Нима?

Само че в онзи момент главата на обекта вече е била на няколко стъпки от тялото. Беше смразяващо, че младежът не виждаше нищо нелепо в действията си.

— А… слугите? — насили се да продължи Дауни.

— Не биваше да ме сварят неподготвен, сър.

Старшият Убиец пак кимна, почти хипнотизиран от стъкленото око и мъничката зеница. Ами да, не бивало да го сварят неподготвен… Всеки от Гилдията се грижеше да не се натъкне на съпротивата на професионалисти, обучени вероятно от същите преподаватели. Но старец и момиче, които само са имали нещастието да бъдат в къщата…

Дауни все пак не забравяше, че няма изрично правило. Гилдията обаче си имаше неписани норми, които само се затвърждаваха с годините. Членовете й се стараеха да пипат изтънчено, дори затваряха вратите и разтребваха счупеното на излизане. А да навредиш на безобидните и невинните беше по-лошо, отколкото да погазиш обществения морал. Това означаваше да се отклониш от добрите обноски. Дори по-зле — беше проява на пошлост. Уви, правило нямаше…

— Сър, не съм сбъркал, нали? — попита Тийтайм, очевидно неуверен в себе си.

— Е… липсва ви елегантност.

— О, благодаря ви, сър. Много се радвам, когато ми посочат недостатъците. Следващия път ще внимавам повече.

Дауни си пое дъх.

— Тъкмо за следващата ви поръчка исках да поговорим. — Обърна към посетителя портрета на… как го нарече онова видение?… А, да, Дебелака. — Как би ви се сторила задачата да положите в земята този… господин?

Не се съмняваше, че всеки друг би се разкикотил. Очакваше и да подхвърли лицемерно: „Чудесна шега, сър!“ А Тийтайм само се приведе напред със стъписваща стръв.

— Трудна, сър.

— Няма спор — съгласи се старшият Убиец.

— И бих помолил да ми дадете време, за да разработя план.

— Разбира се, а…

Тихо почукване на вратата. Картър донесе още една чаша на чинийка. Поклони се почтително и се изниза безшумно.

— Готово, сър — обади се Тийтайм.

— Моля? — сепна се лорд Дауни, разсеял се за малко.

— Вече подготвих план, сър — търпеливо обясни младежът.

— Наистина ли?

— Да, сър.

— Толкова бързо?

— Да, сър.

— О, богове!

— Ами, сър, знаете, че ни поощряват да обмисляме и чисто хипотетични задачи…

— Да, да, тези упражнения стимулират… — Дауни едва не се задави. — Наистина ли сте отделил от свободното си време, за да размишлявате как бихте положил в земята Дядо Прас?! — изрече немощно.

— Да, сър. Не пренебрегнах и Смърт.

Старшият Убиец примига.

— Ей тъй сте седнал и сте се попитал как бихте…

— Да, сър. Събрах и любопитно досие. Разбира се, само в свободното си време.

— Господин Тийтайм, нека си изясним това веднъж завинаги. Вие сте насочвал вниманието си към намирането на способи за ликвидирането на Смърт?

— Само като хоби, сър.

— Да, разбирам. Тоест някога и аз колекционирах пеперуди — Дауни сякаш отново изпита първите трепети на работата с карфицата и отровата, — но…

— Сър, основният подход е същият както спрямо обикновения човек. Проучване на обстановката, избор на подходящия момент и конкретното средство… И пак се налага да се опираме на фактите, които сме събрали за обекта. Естествено именно за този обект ни е известно немалко.

— Значи всичко измислихте, а?

— Отдавна, сър.

— И кога по-точно, ако смея да попитам?

— Една нощ преди Прасоколеда, когато ме сложиха да спя прекалено рано.

„О, богове, аз пък се заслушвах за звънчетата на шейната му…“

— Но ще се наложи да уточня някои подробности. Сър, ще ви бъда особено признателен, ако получа достъп до определени източници в Черната библиотека. Основата на плана обаче ми е съвсем ясна.

— И все пак… мнозина твърдят, че този обект е… практически безсмъртен.

— Сър, всеки си има слабо място.

— Дори Смърт ли?

— О, да. Несъмнено.

— Нима?

Дауни пак затропа с пръсти по бюрото. Не му се вярваше хлапакът да е измислил осъществим план. Наистина мисленето му беше твърде изкривено… Само изкривено ли? Приличаше на тенджера със спагети! Но и Дебелака не беше някой мухльо в разкошна резиденция. Вероятно хората му бяха залагали капани неведнъж досега.

Олекна му. Тийтайм щеше да се издъни, може би дори фатално, ако планът му беше достатъчно тъп. И не се знаеше дали в такъв случай Гилдията ще се прости с тоновете злато.

— Добре — изрече решително. — Не е нужно и аз да знам какви са намеренията ви.

— Сър, аз и не бих се осмелил да ги споделя с вас. Убеден съм, че не бихте ги одобрил.

— Тийтайм, няма да скрия изумлението си от вашата самонадеяност.

— Сър, аз просто обмислям проблема логично.

В гласа на младока се прокрадна укор.

— Логично, значи?

— Само че гледната ми точка се различава от обичайната.

За Сюзън денят започна спокойно, макар че по пътя към парка Гауейн се постара нарочно да стъпи върху пролука между паветата.

Безметежно веселият ум на предишната гувернантка бе съчинил сред всички останали ужаси и заплахата, че свирепи мечоци изяждат децата, които стъпват по пукнатините и локвите.

Затова Сюзън свикна да носи ръжена под модно скроеното си палто. И едно замахване обикновено стигаше. Тварите се стъписваха от изненада, че някой изобщо успява да ги зърне.

— Гауейн… — строго промълви тя, загледана в нервния мечок, който вече отстъпваше заднешком.

— Да, госпожице?

— Знам, че мина оттам, за да се наложи да пребия до смърт някое нещастно животинче, чиято единствена вина се състои в непреодолимото желание да те разкъса.

— Ама аз само си подскачах…

— Именно. Нормалните деца не подскачат, освен ако са дрогирани. — Момчето й се ухили. — Измислиш ли още някоя щуротия — с равен глас добави тя, — ще ти вържа ръцете зад врата.

Той кимна и отиде да бутне Туайла от люлката.

Сюзън въздъхна от радостно облекчение. Това беше личното й откритие в педагогиката. Идиотските заплахи изобщо не притесняват децата, затова пък ги правят послушни. Особено ако бъдат описани красноречиво.

Предишната гувернантка бе призовала всевъзможни чудовища и духове в борбата си за дисциплина. Все някое от тях чакаше да схруска момченцата и момиченцата за престъпления като заекването или упоритото писане с лявата ръка. От такива тухлички се гради детската невинност.

Първоначалните опити на Сюзън да разубеждава възпитаниците си само влошиха неимоверно положението.

Туайла започна да се напишква нощем. Вероятно използваше единственото достъпно й средство за защита срещу чудовището, което се бе заселило под леглото.

Скоро Сюзън бе принудена да притича посред нощ, защото момиченцето се разпищя за караконджола, който се крие в килера. Тя поклати глава примирено и надникна в тъмното помещение. От яд хвана гадината за гъстата грива на главата, халоса я с ръжена от камината на детската стая, изкълчи й рамото, за да затвърди внушението, и я изрита през задната врата на къщата.

Децата не желаеха да се простят с вярата си в тези разнообразни твари, защото си знаеха, че ги има. Оказа се обаче, че са още по-склонни да повярват в силата на ръжена.

Седна на една пейка да почете малко. Поставила си бе задачата всеки ден да води децата на място, където да срещат себеподобни. Ако се научеха да оцеляват на детската площадка, нищо в живота им като възрастни не би могло да ги уплаши. Освен това й беше приятно да слуша детските гласчета, само внимаваше да сяда достатъчно далеч, за да не чува думичките, които изричаха.

По-късно през деня предстояха уроците. Постигна забележителен напредък, след като изхвърли книжките с топчици и кученца. Гауейн в момента поглъщаше жадно военните мемоари на генерал Тактикус — бяха подходящо кървави, освен това се смяташе, че са прекалено трудни за детския ум. От тези занимания речникът му се удвояваше едва ли не всяка седмица, вече употребяваше съвсем на място думи като „изкормване“. В края на краищата имаше ли смисъл да учи децата как да бъдат деца? Това им се удаваше по природа и без ничия намеса.

За неин неописуем ужас много я биваше да се справя с децата. За което бяха виновни собствените й родители. Разбира се, снизходително си казваше Сюзън, не са искали животът й да се извърти така накрая.

Само са се опитвали да я опазят от световете отвъд този, от онова, което хората назоваваха смътно с думата „окултно“, и… направо казано — от нейния дядо.

Да де, но малко й поразместиха ума от прекалено старание. Честно казано, тъкмо в това се състои родителският дълг. Светът е претъпкан със смахнати криволици и остри ъгли, а ако не си поочукан в подходяща форма, няма как да се наместиш.

Погрижиха се и за образованието й. Беше онзи тип образование, което прилича на болест, предаваща се при полов контакт. Първо, прави те негоден за някои призвания в живота, второ, подбужда те на свой ред да предадеш заразата.

И тя стана гувернантка — една от малкото професии, достъпна и пристойна за дама с нейното потекло. Допадаше й. Закле се, че ако пак се излови да танцува с метла на някой покрив, ще се пребие до смърт с чадъра си.

По-късно им прочете приказка. Децата много харесваха нейните версии.

— …и тогава Джек отсякъл бобеното стъбло, добавяйки убийство и екологична катастрофа към кражбата, съблазняването и навлизането в чужда собственост, които обвинения споменахме по-горе. Той обаче останал ненаказан и живял щастливо до края на дните си, без дори да го гризе съвестта заради злодеянията му. Поуката гласи — всичко ще ви бъде простено, ако сте герои, защото никой не би дръзнал да ви задава неудобни въпроси. А сега бързо по леглата!

Предишната гувернантка бе научила Гауейн и Туайла на молитва, чиято същност се изразяваше в надеждата някой бог да прибере душите им, ако умрат насън. Май се подразбираше, че това ще бъде щастливо събитие.

„Някой ден — отново се закани Сюзън — ще я докопам!“

— Сюзън… — обади се момичето изпод завивката.

— Слушам те.

— Нали знаеш, че миналата седмица пратихме писма на Дядо Прас?

— И?

— Да, ама… В парка Рейчъл разправяше, че нямало никакъв Дядо Прас, а само татковци. И другите деца го казаха.

Шумолене откъм другото легло — братчето на Туайла наостри слух.

„Ами сега…“

— Какво ви засяга има ли Дядо Прас, щом си получавате подаръците? — опита се да злоупотреби с детската им алчност.

— Засяга ни.

„Олеле…“ Сюзън приседна на края на леглото й. Трескаво търсеше изход. Потупа една показала се ръчичка.

— Ами ето какво мисля… — започна и мислено въздъхна дълбоко. — Там, където хората са невежи и заблудени… Където, меко казано, имат прозорливостта на пиленце насред ураган… Където са трогателно доверчиви, привързани към нелепите си детски спомени и, общо взето, имат представа за физическите закони на Вселената колкото и един рак за алпинизма… Да, Туайла, по такива места Дядо Прас съществува.

Мълчание под завивките, но тя долови, че тонът на гласа й постигна целта. Думите не означаваха нищо за децата. „Какво друго да очакваш от човечеството?“, както често бе чувала от дядо си.

— Лека нощ — измънка сънливо момичето.

— Лека нощ.

Не беше дори бар, а място, където хората си пийват, докато чакат други хора, с които да си уредят далаверката. Обикновено ставаше дума за смяната на собственост върху нещо, но нали това е същността на бизнеса изобщо?

Затова може да се каже, че петима бизнесмени седяха около маса, осветена от залепена на чинийка свещ. По средата се мъдреше и отворена бутилка.

Стараеха се гърлото й да не е прекалено близо до пламъчето.

— Ей, минава шест — напомни един грамаден мъжага с бакенбарди и брада, с които някой би могъл да изхрани стадото си кози. — Откога дрънна часовникът. Пък оня тип никакъв го няма. Я да си ходим.

— Седи си кротко, ясно? Убийците все закъсняват. Тъй им прилича, светна ли ти в чутурата?

— Ама тоя е смахнат.

— Има си приумици човекът.

— И к’ва е разликата?

— Един чувал мангизи.

Тримата, които още не се бяха обадили, се спогледаха.

— Чакай бе — озъби се Мрежестия. — Не сме се разбирали да имаме вземане-даване с убиец. Банджо, той не каза, че ще идва убиец, нали?

Отекна звук като далечна гръмотевица. Банджо Лилиуайт се прокашля.

— Ами да — долетя някъде от върха. — Не каза.

Другите изчакаха тътенът да заглъхне. Дори гласът на Банджо надвисваше.

— Отгоре на всичко — настоя първият — е смахнат. И има гнусно око.

— Стъклено е, к’во ти пука? — вдигна рамене Котака и поиска от сервитьора четири бири и чаша мляко. — Плаща по десет хилядарки на калпак. А окото му не ми влиза в работата.

— Да, ама чух да разправят, че било направено, от същата гадост, дето правели от нея и кълбата за гадаене. Е, това да не е хубаво? Стъклено било, пък гледа с него.

Този от мъжете носеше прякора Мъхнатко, макар никой да не знаеше защо.4

Котака въздъхна. В господин Тийтайм наистина имаше нещо сбъркано. Но всички от Гилдията на убийците си бяха превъртели посвоему. Пък и човекът беше готов да плати добре. Мнозина убийци ползваха услугите на взломаджии или доносници, формално погледнато, нарушаваха правилата, но при този всеобщ упадък… Обикновено плащаха със закъснение и се пазаряха за всеки цент, сякаш ти правеха услуга. С Тийтайм обаче можеше да се погодиш. Е, да, при разговор с него след няколко минути очите ти започваха да сълзят, а кожата те засърбяваше и отвътре, ама никой не е идеален, нали?

Мъхнатко се наклони напред и зашепна заговорнически:

— Айде на бас, че той е тука. Предрешил се е! И ни се подиграва! Само да го видя да се хили…

Кокалчетата на юмруците му изпукаха. А Средния Дейв, последният от петимата, се огледа. Наистина имаше множество самотници из ниското здрачно помещение. И май повечето предпочитаха широките безформени наметала с големи качулки.

Никой не излъчваше особено дружелюбие.

— Мъхнатко, не си измисляй — промърмори Котака.

— Те си падат по такива номера — изръмжа Мъхнатко. — Много ги бива да се правят на к’вито си поискат.

— Ами да се предреши, ако ще, нали окото го издава?

— До огнището седи един с превръзка на окото — подхвърли Средния Дейв.

Той рядко отваряше уста, затова пък винаги беше нащрек. И другите се вторачиха в посочения човек.

— Ще чака да се залисаме, после ще ни се смее — изсумтя Мъхнатко.

— Ама те убиват само за пари — напомни Котака, макар и вече не толкова уверено.

Впиваха погледи в закачуления мъж с превръзката, който им отвръщаше със същото.

Ако някой ги помолеше да опишат с какво се препитават, биха отговорили: „Ами от всичко по малко.“ Или: „С к’вото ми падне.“ Най-вероятната реплика на Банджо обаче би прозвучала така: „А бе, я се…“ В равнодушните очи на обществото бяха престъпници, макар самите те да не се смятаха за такива, а и не биха могли да напишат правилно думата „криминален“. Най-общо заниманията им включваха пренасяне на неща от едно място на друго. Случваше се нещата да са от неподходящата страна на дебела стоманена врата или не в която къща трябваше да бъдат. Понякога пък въпросните неща представляваха хора — твърде незначителни, за да им обърне внимание Гилдията на убийците, но въпреки това се изтъпанваха там, където пречеха най-много. Повече им приличаше да намерят покой, да речем, на морското дъно.5

Никой от петимата не принадлежеше към официалните Гилдии, а и клиентите им почти винаги си имаха зловещи причини да не търсят помощта на същите тези Гилдии — понякога и защото бяха техни членове. Винаги се намираше нещо, което трябваше да бъде преместено от точка А в точка Б или пък на дъното на точка М.

— Ей сегинка ще дойде — увери ги Мъхнатко.

Банджо се прокашля. Пак се бе появила някаква мисъл в главата му.

— А бе, нещо не разбирам…

— Казвай, казвай — насърчи го брат му Средния Дейв.6

— Откога в тая дупка има келнери, а?

— Добър вечер — поздрави ги учтиво Тийтайм и остави подноса на масата.

Зяпнаха го онемели, а той им се усмихна приятелски. После грамадната длан на Мъхнатко плесна по масата.

— Ще ни се промъкваш, дребосък такъв… — започна заплашително.

В техния занаят хората обикновено се сдобиваха с качество, близко до ясновидството. Средния Дейв и Котака небрежно поизместиха столовете си настрани.

— Здрасти и на теб! — жизнерадостно изрече Тийтайм.

Нещо блесна и един нож се заби между палеца и показалеца на Мъхнатко, който се вторачи уплашено във все още непокътнатата си ръка.

— Казвам се Тийтайм, а ти кой си?

— Ами… Мъхнатко.

— Интересно име. И защо те наричат така?

Средния Дейв сгуши глава в раменете си, а Мъхнатко се вторачи в лицето на убиеца. Стъкленото око беше просто топче от леко просветваща сивота. Другото приличаше на точица в бяло море. Единственият допир на Мъхнатко с интелекта се състоеше в обирането и пребиването му, но внезапно пробудилият се инстинкт за самосъхранение го прикова към стола.

— Щото не се бръсна — смънка той.

— Господине, острите неща го дразнят — подсказа Котака.

— Мъхнатко, а ти много приятели ли имаш?

— Ъхъ, намират се, колкото да не е без хич…

С внезапно, стряскащо движение Тийтайм се извъртя, докопа стол, премести го до масата и се настани. Трима от тях вече бяха стиснали дръжките на мечовете си.

— Аз пък нямам — обясни убиецът, сякаш се извиняваше. — Май не знам как да се сприятелявам. Но от друга страна… Струва ми се, че нямам и нито един враг. Приятно е, нали?

С искрящия, припукващ и диво въртящ се фойерверк на ума си Тийтайм размишляваше за безсмъртието.

Безспорно беше луд, но не и глупак. В Гилдията на убийците имаше множество портрети и бюстове… не на нейни членове, а на прочути техни обекти, всеки придружен със скромна бронзова табела, например: „Напуснал този скръбен свят на 3 груни в Годината на сгърчената въшка със съдействието на достопочтения К. У. Добсън (Клан на усойницата).“ В много образователни институции с традиции има мемориални зали в чест на възпитаниците, отдали живота си за кралството и страната. Гилдията не се отличаваше от тях, само че възникваше въпросът, чий живот е бил отдаден.

И всеки от младоците в тази професия искаше да се запише някъде по стените. Това си беше безсмъртие…

Мъжете около масата го наблюдаваха. Трудно беше да се налучка за какво си мисли Банджо и дали мисли в момента, но останалите явно беснееха: „Нахакано дребно копеленце като всички убийци. Ще ми се прави на всезнайко! Мога да го смачкам с два пръста. Ама… Чувал съм разни истории. Пък и от очите му тръпки ме побиват…“

— Казвай за далаверката — подкани го Мрежестия.

— Ние не се занимаваме с далаверки — уточни Тийтайм. — Ние изпълняваме поръчки и извършваме услуги. А тази услуга ще ви донесе по десет хиляди долара на човек.

— Доста повечко, отколкото дават ония от Гилдията на крадците — отбеляза Средния Дейв.

— Никога не са ми били симпатични — отвърна Тийтайм, без да го погледне.

— Че защо?

— Твърде много въпроси задават.

— Ние за нищо не питаме — побърза да се намеси Мрежестия.

— Значи ще си допаднем — усмихна се убиецът. — Поръчайте си по още едно питие, докато чакаме и другите от нашия малък сплотен екип.

Мрежестия забеляза как устните на Средния Дейв се готвят да избълват: „Кои…“ Срита го под масата.

Вратата се открехна. Вътре не влезе, а се вмъкна невзрачна фигура и ги изгледа над вдигнатата си яка.

— Ей, ама тоя е магьосник — промърмори Мъхнатко.

Фигурата си придърпа стол.

— Не съм! И тук нямам име!

— Ясно, господин Безименен — подсмихва се Средния Дейв. — Само дето си забравил да си свалиш островърхата шапка. Тоя тука е брат ми Банджо, оня е Мъхнатко, до него е…

Нещастникът се озърна отчаяно към Тийтайм.

— Не исках да идвам!

— Господин Сайдни наистина е магьосник. Поне е студент в Невидимия университет. Само че не му върви напоследък, затова все пак се присъедини към нашето начинание.

— И в к’во толкоз не му върви? — не се сдържа Средния Дейв.

Магьосникът се стараеше да не срещне ничий поглед.

— Прецених неправилно вероятностите.

— Аха, загубил си облог! — досети се Мрежестия.

— Платих си навреме.

— Така е — потвърди Тийтайм, — но има една неприятна подробност — тролът Хризопраз не понася жълтиците, които на другия ден вече са оловни. Нашият приятел има спешна нужда да припечели малко пари, и то на място, където няма да му откъснат ръцете и краката.

— Не сме се разбирали да има и магии — изсумтя Мъхнатко.

— Вярно, но нашата цел, господа, е… нещо като кула на магьосник.

— Ама не е съвсем истинска, нали? — неспокойно се осведоми Средния Дейв. — Щото ония щураци много гадни капани залагат.

— Не е.

— Стражи има ли?

— Предполагам, ако се съди по легендите. Не са нищо особено.

Средния Дейв присви очи.

— А в оная… кула има ли скъпоценности?

— О, да.

— Че тогаз защо не стигат стражите, а?

— Обитателят на въпросната недвижимост вероятно не разбира колко е ценно онова, което притежава.

— Значи има много ключалки — усъмни се Средния Дейв.

— По пътя към нас ще се присъедини и ключар.

— Кой?

— Господин Браун.

Всеки в занаята познаваше господин Браун. Присъствието му придаваше на предстоящата работа известно лустро. Спретнатият застаряващ мъж бе изработил сам почти всички инструменти в кожената си торба.

С каквато и дяволска хитрост да надделееш над малка армия пазачи или да се вмъкнеш в трезора, рано или късно викаш господин Браун. Той идва с торбата. Първите десетина минути не прави нищо, само се вглежда в ключалката, после избира парченце огънат метал измежду още стотици почти неотличими от него. Не повече от час след това си отива с приятните десет процента от плячката. Разбира се, никой не те задължава да ползваш услугите му. Ако предпочиташ, седиш си там до края на живота и зяпаш заключената врата.

— Добре де, къде е това място? — попита Мъхнатко.

Тийтайм му се усмихна.

— Щом аз ви плащам, защо тогава вие ми задавате въпроси?

Мъхнатко дори не погледна стъкленото око втори път.

— Ами само искам да се приготвим, ей таквиз ми ти работи… — смотолеви кротко.

— Прилежното проучване е основата на успешната операция — съгласи се убиецът. Озърна се към грамадата, която представляваше Банджо. — А това какво е?

— Банджо — представи го Средния Дейв, свивайки си цигарка.

— Циркови номера прави ли?

Времето сякаш се смръзна. Останалите трима съратници на Средния Дейв се опулиха. Сред хората от занаята беше известен като склонен към размисъл и търпелив мъж, дори му се носеше славата на интелектуалец, защото някои от татуировките му бяха изписани правилно. И в напечено положение можеше да се разчита на него, а основната му добродетел беше честността, защото свестните кримки просто са принудени да бъдат честни помежду си. У Средния Дейв обаче изпъкваше и един недостатък — раздаваше окончателно и бързо правосъдие на всекиго, който подхвърлеше непредпазлива забележка за брат му.

Този път се опря на търпението си. Пръстите му доразпределиха тютюна върху хартийката и я вдигнаха към устните му.

— Не — отговори той изчерпателно.

Мрежестия се опита да стопи леда.

— Е, никой не смята Банджо за много схватлив, ама винаги е полезен. Може да вдигне по двамина с една ръка. И то като ги стиска за вратовете.

— Ъхъ — потвърди планината от плът.

— Прилича ми на вулкан — подметна Тийтайм.

— Сериозно? — поклати глава Средния Дейв Лилиуайт.

Мрежестия се пресегна припряно и го бутна обратно на стола. А убиецът му се усмихваше.

— Господин Среден Дейв, искрено се надявам да бъдем приятели. Боли ме сърцето, като си помисля, че може да има неприязън в отношенията ни. — Изгледа и другите. — Споразумяхме ли се, господа?

Те закимаха, макар и малко неохотно заради мълчаливия консенсус къде му е мястото на този тип — в добре затворена стая с меки стени, — но в края на краищата десет хиляди долара са си пари.

— Добре — поощри ги Тийтайм и премери с поглед Банджо. — В такъв случай нищо не ни пречи да започнем.

Замахна и прасна с все сила великана по устата.